Вехтории

Не разбирам хората. Не мога да си обясня, защо постъпват и живеят, точно по определен начин, а не по друг, който ще е по-добър и за тях, и за околните. Но аз съм само дете. Не разбирам от живота.

Къщичката беше бяла, кирпичена, с асма и градинка отпред. Глупавото беше, че делеше двора на две. В задния двор имаше лятна кухня, килер, кокошарник и тоалетна, но нямаше вода. Чешма имаше в предния двор. С брат ми мъкнехме едни огромни кофи с вода, за да пълним мивката отзад и за други разни нужди, помагахме на баба ми, а и тя готвеше там, и вода трябваше непрекъснато. Носенето на вода, възприемахме като вид гимнастика, правене на мускули, за да се харесаме на момичетата, евентуално, защото, какво е мъж без мускули? Попитахме, защо не се прекара вода до задния двор. Баба каза, че е много сложно. Трябвало да се изкопае изкоп, дълбок поне метър, за да не замръзва водата, който да минава през предния двор и цялата къща. Обещахме да помагаме, подът и без това беше от пръст, и щеше да се получи. Тя поклати глава и каза, че вуйчо ни и дядо ни се мразят и не могат да работят заедно. “Как така се мразят, нали са баща и син? ”, учудихме се, но тя каза, че всеки се мисли за по-умен от другия и непрекъснато се карат. След това обяснение, продължихме да мъкнем кофите без много въпроси.
Вляво от нас живееха братовчедите ни, с които бяхме и неразделни приятели, делеше ни една мрежа, в която имаше малка вратичка и често щъкахме между дворовете. Родителите на братовчедите ни бяха странна двойка. Тя беше много красива, тиха, нежна, миловидна и работлива жена. Той беше кльощав, съсухрен, свит като кука, с вечно димяща цигара, все недоволен, мрънкащ и ревнив. Не можех да си обясня, как може, такава красива и добра жена, да се омъжи за такъв грозен и лош мъж. Но въпреки че бях дете, се досещах, че животът е пълен с необяснимости. Братовчедите ни бяха мили, кротки, симпатични деца, обичахме се и с тях никога не си казахме лоша дума.
Те се чувстваха домакини и ни показваха загадъчните местенца из града. Голямо скитане падаше.
Вдясно от нас, живееха турци. Те знаеха малко български, баба ми знаеше малко турски и лесно се разбираха. И те бяха странна двойка. Мъжът беше висок, слаб, бих казал грациозен. Имаше черна кожа, почти синя, беше с гарваново черна коса и големи, дълбоки очи. Казваха му Арапа, така и не разбрах истинското му име. Беше си с европейски черти, имаше бяла, красива усмивка, винаги поздравяваше, когато минаваше край оградата и ние винаги му отвръщахме. В детските си фантазии си го представях, препускащ в пустинята, яхнал буен, черен, арабски кон. Жена му беше абсолютна негова противоположност. Дребничка, със снежнобяла кожа и сини очи, плаха и мила усмивка, и коса навита на кок. От сто километра си личеше, че се обичат. Имаха две съвсем малки момченца, които цяло лято тичаха боси и само по гащички. “Ей, бате, дай една джанка!”, примолваха ми се, когато ме видеха на дървото. “Бате” ме разнежваше, късах им и хвърлях едни едри, сладки, жълти и сочни джанки, с малка костилка. Те ги събираха и изтопуркваха при майка си. С две думи, съседите ни бяха добри.

…………………………
Дядо ни беше шивач и ни уши страхотни прави, черни панталони.
Купиха ни и бели ризки. С брат ми се шегувахме, че приличахме на пингвини. Всички се обличаха така. Попитахме дядо, защо всички са еднакви, а той ни отвърна, че така е модерно. С шивач не се спори за мода, затова попитахме баба. Тя каза, че хората са бедни и много изморени от последната война. Сега всички се радвали на спокойния живот. Братовчедите ни също бяха облечени в чернобяло. За наша изненада, баба си облече рокля на ситни, сини цветчета. Изведнъж стана хубава и усмихната, и ни обясни, че няма друга официална дреха. Така облечени, привечер отивахме на “стъргалото”, място за разхождане, обикновено в центъра, но тук не беше точно така. Хората се разхождаха не само около площада, а и в дунавската градина. Тази градина, една от най-старите в Европа, беше невероятно красива. Много непознати дървета и храсти, обикновено цъфтящи, и много, много петунии, които изпълваха въздуха със сладък аромат. Към устието си, Дунавът се разливаше и ставаше много широк. Ако погледнеш на запад, почти изглеждаше като езеро.
По продължение на реката имаше алеи с пейки, навсякъде имаше влюбени, които се целуваха, родители с дечица и възрастни, които кротко си приказваха. Всички бяха тук, заради залеза. А той беше разкошен. С едно голямо оранжево, а после алено слънце, което оцветяваше реката в златисто, после в червеникаво, накрая оставаше една трептяща пътечка, която постепенно се стопяваше. Когато реката беше в златно, беше най-красива. По нея плуваха дълги, черни лодки, рибарите бъркаха във водата с едни триъгълни мрежи, закрепени на дълъг прът, а в мрежите проблясваха дребни сребристи рибки, които връщаха обратно в реката. Изсипваха се като сребърен дъжд в златото. Край брега, короните на наредените дървета, изглеждаха дантелени. Чуваше се плясък на весла. Лодките величествено се поклащаха. Рибари замятаха въдици. Край тях винаги имаше зяпачи, които коментираха улова. Прелитаха птици. Петуниите ухаеха замайващо. След природното представление, всички тръгваха по алеите или към центъра. На нас ни купуваха страхотен сметанов сладолед, сложен между две квадратни вафлени корички, като трябваше да внимаваме, да не си окапем панталоните. Не знам защо, всички хора ми изглеждаха красиви, може би, заради усмивките или заради доброжелателството, което витаеше във въздуха. И не, не приличаха на пингвини, различни си бяха. Бях дете, наистина, но очите ми все бягаха към какичките, които си бяха красавици и не знам защо, ме привличаха, признавам си го.
……………………..
Всяка вечер, вуйчо ми си лъскаше обувките до огледален блясък, обличаше изгладените от баба ми дрехи, напръскваше се обилно с одеколон “Тройной” и излизаше навън. Беше ерген. Прибираше се късно. Никога не съм го засичал с жена из града, но една вечер доведе цели три. “Ах, колко е миличък, ах, колко е сладичък!“ Това се отнасяше за мен. Аз ги разглеждах, защото обичам да си разглеждам, а не защото бяха жени. “Коя е най-хубава?”, попита ме с мазен глас вуйчо ми. Откъде да знам?! И трите са хубави. Не разбирам от жени, още съм дете.
– Срамежливичък е. – каза едната.
– Не е като вуйчо си. – каза другата и трите се засмяха.
– Хайде, кажи, мойто момче! – подкани ме пак вуйчо ми.
– И трите са хубави. – казах.
– Ах, какъв е кавалер! – изахка третата.
– Кажи, вуйчовото, все една ти харесва най-много!
– Ето тази! – посочих средната. Беше с дълга черна коса и сини очи. Всички се засмяха. Жената се наведе, вдигна ме, целуна ме и ме гушна. Ммммм…, колко е хубаво да те гушкат!
После, след доста време, разбрах каква е работата. Вуйчо водел бъдещите си жени, за да ги показва на баба ми, но тя все не ги харесвала. Едната била с космати крака, другата с голям задник, третата с огромни гърди… Вуйчо ми, така и не намери съвършената и си остана ерген. Бях дете, но още тогава подозирах, че съвършени жени няма. “А ти, що ги водиш при майка си, бе кухчо! ” Това ми се искаше да кажа на вуйчо ми, когато поотраснах, но си премълчах. Не ги разбирах тия хора!
………………
Предната част на двора, беше цветна градина. Другите садяха зеленчуци, но баба ми садеше цветя.
Обожавах ги. Не им знаех имената, но им се радвах. Невероятна палитра от цветове и форми. Толкова ги харесвах, че си купих блокче и водни боички, за да ги рисувам и по някакъв начин, да ги увековеча. Не се получаваше. Цветовете нямаха нищо общо с реалните. Тогава проумях, че изкуството е бледо копие на живота. Най-важното е, да усещаш и се радваш на истинския живот, а не да си герой в някаква книга, рисунка или филм, там всичко е измислено. Да бъдеш реално добър и да промениш света към добро, това е истинският смисъл на живота. Така мислех, наивно звучи, но тогава бях дете и не познавах хората.
Бабите взаимно си гостуваха, разменяха си семена на цветя и готварски рецепти, говореха си за децата и внуците, и за разни неща от бита. С брат ми седяхме като гърненца край тях и слушахме сладките приказки. Баба ми имаше един малък, чугунен спиртник. Запалваше го, спиртът гореше, като едно огнено, светлосиньо, красиво цвете. Тя слагаше джезвето върху цветето, а наоколо ухаеше на кафе. Важен беше моментът, в който да махнеш кафето, за да не прекипи и да си запази каймака. Другата тайна беше, че не беше чисто кафе, а смесено с леблебия, която придаваше плътност и правеше каймак. Когато кафето беше готово, угасях пламъка с чугунено капаче, беше голям кеф.
Цялата улица беше пълна с баби, дядовци и внучета. Разбира се, имаше и родители, но те ходеха на работа и много не ги виждахме. Пред всяка къща имаше пейка. Привечер, всички пейки бяха заети.
Хората си говореха, за какво ли не, смееха се, закачаха се и цареше едно непринудено настроение. Улицата беше наша. Играехме на футбол, народна топка, дама, жмичка, топчета… Игри, вече забравени. Сега разбирам, че съм имал късмета, да водя истински социален живот, а не имитиращ, виртуален, както е сега. Та… играехме до късно, едвам ни прибираха. И тогава следваше другото тайнство. Вечерята.
Баба ми готвеше невероятно вкусно. Направо, да си оближеш пръстите. Летните нощи са топли и приятни. Вечеряхме на приспата. С брат ми влизахме в ролята на сервитьори. Кухнята беше в задния двор. Баба ми сипваше манджите в чиниите, като казваше, това е за вуйчо ти, това за дядо ти, това за теб, това за брат ти, това за мен…, за да не се чудим. Дядо ми правеше доматена салата, която си беше негов патент и беше невероятно вкусна. Нарязваше доматите, лука и пиперките на ситно, и ги бъркаше, докато си пуснат сока. Нарязваше и люта чушка. Ядеше се с лъжици. Никога, ама никога, никой не можа да постигне същия вкус. Не знам, как го правеше. Подозирам, че самите домати си бяха вкусни, но не беше само това. Имаше си някаква тайна, която не разбрахме. Масата беше на приспата. Нареждахме чиниите. Светеше една обикновена крушка, около жълтата ѝ светлина, винаги се виеха мушици. От градината ухаеше на “Царицата на нощта”, едно цвете, което цъфтеше само нощем. Свиреха щурци. Всеки разказваше, какво му се е случило през деня. Беше толкова приятно!
……….
Баба ни каза, че в двора имало съкровище, заровено гърне с жълтици, но който го намери, ще умре. Веднага се навихме с брат ми да копаем, но тя ни разкандардиса. От крепостта, която беше на хълма, чак до Дунава, имало прокопани подземни тунели. Минавали под целия град. Ако сме попаднели на такъв, пръстта щяла да ни затрупа, защото стените били стари и слаби. Освен това, държавата щяла да ни вземе съкровището. Да, бе! Ние ще умираме, а тя ще ни го взима! И как ще ни го вземе, като няма да ѝ казваме. С брат ми се размечтахме, какво ще си купим, ако намерим жълтиците. Единодушно стигнахме до извода, че ще си купим колелета. Като казах колелета, всички в града ходеха на работа с колелета. В покрайнините имаше няколко фабрики и сутрин беше страхотно шоу, да гледаш, как хиляди велосипедисти, мъже, жени, млади и стари, се носят величествено по улиците. Колите бяха рядкост, а въздухът беше чист. Освен това, беше тихо. Най-доброто колело беше марка “Диамант”, немско, много здраво. Вуйчо ми имаше такова. Не ни даваше да го караме, защото беше голяма ценност. Той не обичаше да му се пипат нещата. Имаше едно радио “Христо Ботев”, с голямо зелено “магическо” око, индикатор на настройката и много хубав, плътен звук. Слушахме го само, когато го нямаше и задължително го връщахме на станцията, на която е било, иначе познаваше, че сме го пипали. Имаше и един будилник, от онези, с двете камбанки отвън и светещи в тъмното цифри. Най-интересното беше, че не започваше веднага да звъни, а започваше с дрън, дрън, дрън-дрън, дрън-дрън, дрън-дрън-дрън… и чак тогава се иззвъняваше. Имаше и едно шкафче, само с негови работи. Баба ми каза, да не го докосвам, защото веднага ще познае и ще има големи скандали. Много обичах да ровя и да разглеждам. Рових и в шкафчето, като внимателно връщах всичко на мястото му. Видях едно джобно фенерче, с огромна лупа отпред, ловджийски нож, с красива, черна дръжка, кутии с цигари, с колекционерска стойност и един стар, кожен портфейл, със снимки на голи жени вътре. Като поотраснах, му откраднах снимките. Той цял месец ходи като болен и ги търси, къде ли не. Тихичко злорадствах. “Що не ме попиташ, къде са ти снимките, стисльо такъв?!” Накрая, сигурно реши, че ги е изгубил. Едно време нямаше порно, светът не бе така разголен, а да докоснеш жена, беше цяло събитие. Затова, снимките на голи жени, бяха много ценни.
……………
Всяка сутрин, за закуска имаше по чаша топло мляко и някаква вкуснотия, кифлички с мармалад, банички, понички с бял крем, гевречета… Дядо ми ставаше рано и пазаруваше. Баба ми също ставаше рано, но обикновено първо отиваше в градината и се занимаваше с цветята. Като се върнеше дядо, баба сваряваше млякото и подреждаше масата. Имаше старинни чаши, от фин порцелан, с много красиви рисунки. Истинско удоволствие беше да ги гледаш. Ние ставахме, когато се наспим, обикновено около девет. Нямаше някакъв режим. Единственото, от което се страхуваше баба беше, да не ни сгази камион, когато излизаме на улицата.
Каза, че нямало да го преживее. То, камион минаваше един път месечно и вдигаше голяма шумотевица. Нямаше, как да ни сгази. След закуската, всеки се занимаваше, с каквото си иска. Баба оправяше креватите, но аз пак си лягах и слушах радиопиесите от радиоточката. Радиоточката представляваше високоговорител в бакелитова кутия, свързан с две жици към преносната мрежа. Разбира се, програмата беше една, националното радио. От него звучеше сладкият, меден глас, на Славка Славова, която ми разказваше приказки, или драматичният глас на Константин Кисимов от “Хъшове”, или шегите на бате Асен, който ме развеселяваше… Все прекрасни артисти, които правеха изкуството достъпно за обикновените хора. Слушах приказките, в които все ставаше някакво вълшебство, нещата се оправяха към края и… не ми се искаше да пораствам. Исках да си остана дете. Но усещах, как времето се изцежда, на мъничка тънка струйка, изтича между пръстите и е невъзможно да се спре. Баба и дядо щяха да остареят и умрат, което ме ужасяваше, а аз щях да се променя и да стана съвсем друг човек, може би. Обещах си никога да не забравям тези чудесни дни, да бъда добър и да измисля нещо велико и полезно за хората. Понякога, тихичко си поплаквах, защото знаех, че ваканцията ще свърши и ще трябва да се прибираме в големия град, където животът беше съвсем друг.
Баба винаги заставаше на портата, когато си тръгвахме и плачеше, защото мислеше, че ще умре и повече няма да ни види. Дядо ни изпращаше до автогарата, вадеше от джобовете си шепи стотинки и ни ги даваше всичките. За нас, това бяха много пари. Падаха ни се по пет-шест лева. Ехеее… колко неща си купувахме с тези пари. После… идваше следващото лято. Още по-хубаво. Имам да разказвам още.
………………….
Ясно е, че когато си млад, усещанията са силни и свежи, цветовете, звуците, вкусът, обонянието, са в милиони нюанси, които, странно защо, се запаметяват някак си и после цял живот се стремиш към тях…
Пращаха ни да пазаруваме. Всяка фурна си правеше хляб и го продаваше топъл, топъл. В нашата, хлябът беше продълговат, бял, дъхав, с хрупкава златиста коричка, ммммм… не можеш да му устоиш, докато се приберем, изяждахме един. Баба не ни се караше, но задължително отбелязваше, че пак сме изяли цял хляб. Но лапането продължаваше. Отчупвахме парчета, поръсвахме с червен пипер и сол, и малко олио, и набивахме. Или топъл хляб, със сирене и домат. Разкош!
Баба никога не беше ходила на работа. Дядо не даваше. Консервативен беше. Баба все казваше, че работи като домакиня. Неблагодарно занимание. Цял ден шеташ, за едното ядене. Но готвенето е изкуство. Подсъзнателно го разбирахме и непрекъснато хвалехме баба, а тя само се усмихваше. Материалите за готвене, зеленчуците, си имаха аромат, цвят, вкус и форма, толкова различни, направо да се чудиш, как природата ги е създала точно такива, а не онакива. Самото готвене си имаше тънкости. Не може да буфнеш всичко наведнъж в тенджерата и да стане вкусно. Продуктите, по различно време добиват степен на готовност, има си определени правила за приготвяне. Ние бяхме калфи. Учехме се да белим картофи. Като казах картофи, майка ми ги режеше на кръгчета и ги пържеше в тиган. Баба ги наряза на “лодки” , сипа доста олио в един съд, черен и опушен, приличащ на каска /чувЕн, както ни обясни/, махна няколко чугунени кръга от печката, сложи чувена над жарта и пусна картофите в олиото. Съвсем различен вкус имаха картофите, от мамините. Сега, след толкова години разбирам, че чувенът е прадядото на съвременните фритюрници. Странно е, че съвсем прости гозби, които се готвят лесно, имат различен вкус, във всяка къща. Например бобът. Ходехме на гости, гощавали са ни с бобец, много вкусен и винаги различен. Всяка домакиня си имаше свой уникален “почерк”. Баба слагаше девисил на супите, рибената чорба и боба. На рибената чорба, това направо е задължително. И като казах рибена, една година, някакъв развъдник в Румъния, беше прелял и Дунавът се напълни със сомове. Градът пощуря. Дядо ми, който никога не се интересуваше от рибарство, също прищрака. Усука двойно, здрав шивашки конец, изкриви топлийка за кукичка, отряза дълъг прът и тръгна за риба. Много му се смяхме. Но той се върна с една кофа сомове. После отиде пак. И донесе още една. Запалихме се и ние. Направи въдици и на нас. И станахме рибарчета. Сомът е дънна, лакома риба. Лови се на тежест, няма плувка. Усещаш едно зверско дърпане, рефлективно засичаш и вадиш едно малко рибе, а ти се е струвало, че ще издърпаш акула. Имаше и едри парчета. На всичкото отгоре, сомът кълвеше нощем и ние стояхме до три през нощта, върху един понтон, за ужас на баба ми. Тя се чудеше, какво да я прави, толкова риба. Пържена, на чорба, на яхния, накрая започна да я суши. Сомът е много вкусен. Няма кости, само един гръбнак, който се отделя лесно. Дядо ми се радваше като дете. “Елате, да видите, какво хванах!”, каза ни веднъж. Очаквахме, някакъв огромен звяр, а той ни показа едно малко, прозрачно сомче. Беше като стъклено. Виждаше се гръбнакът и всичките му вътрешни органи. Беше много красиво, с две черни очички и прозрачно тяло. Отваряше уста и тежко “дишаше”. Липсваше му водата. “Сигурно е бебе. Да го пуснем!” И го пуснахме.
………………
Намерих съкровището. Но не гърнето с жълтици, а нещо съвсем друго. В къщата имаше една стая, спалня, винаги хладна и затъмнена, защото беше северна. Таванът се държеше на три хоризонтални, огромни, почернели от времето и проядени от дървояди греди, но все още, достатъчно здрави. Имаше един огромен скрин, бароков стил, с големи чекмеджета, които едвам отварях. В ъгъла стоеше изправено шивашкото огледало на дядо, с красиви извивки и орнаменти, в което клиентите се оглеждаха в цял ръст. На стената имаше стенен часовник с голямо махало, монтиран в стъклен шкаф, на върха на шкафа имаше полирано, изправено, дървено конче. На всеки час, часовникът биеше малко зловещо, дан-дан-дан… толкова пъти, колкото беше часът и натрапчиво, и силно тиктакаше. Не беше часовник, а безмилостен измервач на време, с красив външен вид. Никой не харесваше звукът му и дядо не го навиваше. Срещу часовника имаше гардероб, а до гардероба стоеше широк креват, покрит с бяла дантелена покривка, ушита от баба. Твърд беше креватът, с обикновени дъски, нямаше такава голяма пружина и спането беше неудобно, но се свикваше. Ииии… под дюшека, имаше наредени някакви книги, сложени за пълнеж, както каза баба.
Много не ми беше ясно, но баба обясни, че така се повдигал дюшекът и страничните дъски не убивали. Взех една книга. Беше голяма и тежка, с черни, твърди корици и щампован надпис “Природа”. Отворих я и ме лъхна онзи аромат, на стара хартия и печатарско мастило, който веднъж усетен, никога не се забравя. Буквите бяха едри, четливи, а думите с нямо “е” накрая. Прелистих я. Имаше страхотни илюстрации, чернобели литографии, бяха като живи. Може ли да я чета? “Може!”, каза баба. И потънах в един друг свят. Приключения, пътешествия, непознати племена, странни обичаи, хищници, растения, истории на изобретения, биографии, велики личности… Магия! Оказа се, че и под другите кревати има книги. Съкровища! Безценни! Станах най-прилежният читател на света. Имаше и стари вестници, съвсем запазени. Машина на времето. Върнах се в миналия век, в хиляда и осемстотинте. Друг свят, странни новини, виждаш от какво са се вълнували тогавашните хора, какви са били проблемите и мечтите им, как са се обличали и забавлявали, какъв е бил битът им.
Най-хубаво беше, да си чета на приспата, особено когато валеше дъжд. Ако още се чудите, какво е приспа, това е подобие на веранда, но не съвсем. Това е стая, на която ѝ липсва предната стена и е отворена към градината. Повдигната е на около метър от земята. Стрехата на покрива я пази, съвсем сухо е. На пода баба постилаше халище, на него лягахме, четяхме, спяхме, говорехме си, играехме шах, карти, домино или “Не се сърди човече”. През цялото това време, градината беше пред очите ни и ухаеше на рози, петунии или крем. Но аз потъвах в света на книгите. Дъждът ромолеше, въздухът беше кристално чист и сладък, и забравях за всичко.

2 мнения за “Вехтории”

    1. Красив остров, приятно и уютно местенце, където някой ще се чувства добре. Това искам. Що се отнася до разказа, всеки ден ще дописвам по малко, докато го завърша. Така съм решил. 🙂

Вашият коментар