Дъждовното момиче

Реално, аз съм ничий.
Напразно ме превземат.
Изгубен крясък птичи,
в неписана поема.
Реално, съм самотен.
Обичам тишината.
Когато дъжд запръска,
танцува с мен водата,
прегръщам я и тичам
по блесналите локви…
Тогава, го обичам,
реално нереален,
дъждовното момиче,
в свят малък и специален
и то е с мен, когато
покълват семената,
разлистват се, разцъфват,
в цветенца се превръщат,
ухаейки приятно,
с дъха си ни прегръщат…
Тогава, аз съм неин,
ефирен, безтелесен…
В очите ѝ потъвам
и се превръщам в песен.

Вашият коментар