Колаж по разказа “ (За Ачо) Слепи момини сълзи” от rygit 3

11.jpg

(ЗА АЧО) “СЛЕПИ МОМИНИ СЪЛЗИ” ЧАСТ 3

Мислех да кажа още някоя умнотия, но миг по късно чувам ръмжене и докато се усетя, бях стиснат за гърлото. Внимателно се освобождавам и продължавам да си разсъждавам на глас.
– Гледай ти! Гледай ти! Тази Люба, дали пък не се преструва, че е сляпа? Гледай как бързо и точно ме хвана за гърлото?!
– Не си въобразявай! Не се преструвам. Сляпа съм си. То твоето гърло сигурно и глухоням може да подразни. Дори само по трептенето на адамовата ти ябълка човек може да познае, че нещо го подкачаш.
– Аууу, какъв чепат говорилник съм бил! Аууу– не преставам да се заяждам аз, докато в тонколоните не прозвучава сигнал свободно, след което поставям ръка на устните u и двамата зачакваме звукът за отваряне на линията от среща:
– Здравей, Учителю – както винаги поздравявам първи аз – Обещах да ти се обадя за онази жена…
– Слушам те. Какво реши момичето?
– Приема. Ще посещава курса. И ще дойде тази вечер. Така че, чакай ново попълнение.
– А тя има ли някакъв личен мотив, или ти си u наприказвал разни работи? Друго, което искам да те питам еее… Има ли си някаква поне елементарна представа от тези неща? Трето – сензитивна ли е по някакъв начин? Четвърто и не на последно място – податлива ли е на медитативни състояния? Нали знаеш, че от всяко дърво можеш да направиш тръбичка с девет дупки, но от всяко дърво свирка не става.
– Знам, Учителю. Мисля, че може да стане нещо от нея. Тя е сляпа, но работи като цветарка. Прави приказни букети. Усеща формите и цветовете им с ръце. И като си сложи ръка на сърцето и челото ти, може да направи букет за човека, за който си мислиш в момента. При това такъв, че да му хареса.
– Дааа – това е любопитно. Значи ще се запозная с един интересен човек довечера. Така и нищо не чух за личния u мотив да посещава курс по медитация. Пропусна да ми кажеш за него.
– Доста е личен мотивът u… И дали е удобно да го обсъждаме в ефир… – питам аз многозначително и рефлекторно поглеждам към Люба.
А от другата страна учителят замълчава за дълго. Само тихата музика, която се чува в стаята и процеждаща се през тон колоните, подсказва за наличието на връзка. След има няма десетина секунди се чува едно многозначително „Хммм” – и после пак прозвучава спокойният глас на Учителя.
– Доста личен е мотивът казваш… А за нея само ли…? Или и за самия теб е личен въпросът?
– Може би и двете.
– Добре, това не е пречка да го чуя. Все пак трябва да съм наясно, защо един човек избира този път за свое духовно развитие – нали така?
– Така е – да. Един път разговарях с нея и тя ми каза, че има желание да ме види на живо – поне за малко. Колкото до слепотата u тя е причинена в следствие отлепването на двете й ретини – уточнявам аз, а от другата страна на линията отново се проточва едно тягостно мълчание, последвано от спокойният глас на Учителя.
– Мисля ти си умно момче и ти е ясно… Това нейното състояние е прекалено тежка травма във физически план. С медитация не може да бъде поправено. Най-малкото защото няма как да се предизвика корекция при ревитализацията, която да отстрани отлепването. И преди да те попитам, защото точно ти имаш ангажимент, в точно тази ситуация… Ще те помоля да си я представиш ментално, ако си я виждал на живо. И още да ми кажеш има ли тя някакви други особености, погледнато във физически смисъл.
– Добре Учителю! Само момент да се концентрирам – отговарям аз и поглеждайки към Люба замълчавам за десетина-петнайсет секунди, след което затварям очи, а то веднага пред клепачите ми изникват мораво-виолетовите фигурки по тялото u – Сетих се! – възкликвам на момента – Има няколко целувки на ангели по тялото си.
– За хемангиоми ли ми говориш?
– Да.
– Става дума за жена, нали? Не за дете?
– Да. За жена!
– Добре тогава – да обобщим. Значи иде реч за млада жена с хемангиоми. И още тя е с по-особени сензитивни способности. Усеща форми, цветове и поток от чувства между хората. И тази жена иска да се научи да медитира понеже и се е приискало да може да те види на живо?
– Точно.
– И травмата е причинена от какво…?
– Инцидент – катастрофа.
– Струва ми се, че знаеш повечко за нещата. А как мислиш? Дали това е било някак си предопределено, или е чиста случайност? Второ, след като си навътре в тематиката има ли някакъв отстраним ключов детайл в събитието преди катастрофата, допринесъл за ослепяването u?
– Мисля, че е нелепа случайност. А за ключов момент трябва да помисля!
Пак затварям очи и си представям Люба преди катастрофата. Изплуват ми картини по подготовката и товаренето. А докато в съзнанието ми преминават въображаемите кадри при подреждането на багажа, всичко се оцветява в лилаво. Сепвам се и продължавам с разговора:
– Има ключов момент в ситуацията Учителю – да! Това е момента на товаренето на багажа в колата. Точно тогава стативът u за рисуване е поставен поради небрежност най-отгоре. При това тази немарливост се е случила, въпреки предупрежденията на един младеж, който е бил силно влюбен в нея.
– Добре! Ясно! Е, тогава не е абсолютно невъзможно желанието u. Ще помислим малко с теб заедно и все ще измислим нещо – казва гласът от другата страна.
А аз на момента усещам, как и двете ръце на Люба се впиват до кръв в бедрото ми, започвайки да дращят едва ли не по кокала му. Съответно, полагайки зверски усилия да не извикам, или да не я плесна през ръцете продължавам с диалога:
– Благодаря, Учителю! А с някакви превантивности като условия или предупреждения трябва ли да я запознавам предварително?
– Да! Добър въпрос! Наистина трябва да знае някои неща. На първо място никак не е задължително да се получи нещо. Много от нещата зависят от самата нея. И от силата на желанието u. Но ако се случи така че молбата u се изпълни, след това може много от другите промени и последствия да не u харесват така, както ще се случват. Дори и да се прокрадне спомен за това което е поискала после може да съжали, че си го е причинила. И ако изобщо нещо се получи, поради големите промени в битието и отношението u с нас двамата заедно и поотделно, няма как нито ти, нито аз да се намесваме втори път. Имам предвид по този начин. Ще бъдем в контактите си просто и единствено едни обикновени хора, ако изобщо ни помни. А не е изключено изобщо да не се познаваме. И да има вероятност да речем никога повече да не ни види или чуе.
– Добре, ще u предам. Благодаря, Учителю!
– Само още нещо искам да попитам Момче. Очите u отворени ли са, или са затворени? И ако са отворени, можеш ли да си ги представиш и да ми кажеш какви са на цвят?
– Да! Един момент – отвръщам аз и се обръщам към Люба, за да я погледна в очите.
Но още преди да съм си поел въздух, от другата страна на линията се чува глас, който никак не звучи меко, по-скоро е строг и назидателен:
– Знаеш ли Момче. Ти си едно голямо магаре. И тя ти каза същото… Нали? Ти не си я представяш, магаре такова. Тя стои до теб в този момент. На всичкото от горе ни е слушала през цялото време. За нея няма лошо. Но за теб… За теб довечера, като се видим, ще ти издърпам до тавана магарешките уши – после помълчава за миг и добавя – Млада госпожо или госпожице, приятно ми е да се запознаем, макар и технически погледнато задочно. Чакам ви и двамата довечера на урока. Желая лек път.
– Благодаря, и на мен ми беше много приятно да ви слушам как си говорите. С радост ще се срещна с Вас на живо.
– До довечера – отговаря учителят и затваря.
– Хи, хи, хи! Видя ли! Аз като ти казах, че си магаре, ти не вярваш – погалва ме по лицето тя, после се сгушва на гърдите ми, продължвайки тихичко да шепне – Кой наистина си ти? И кои сте вие? Как и защо влязохте в живота ми, така и не разбрах? И не знам какъв си за другите. Ами да! Може и повече да не те видя. Макар думата „видя” да е силно и в кавички казано. Може и да не се срещна никога с теб… Но честно, няма да ми е лесно да забравя тези три дена. И това, което се случи, макар и за кратко между нас. След това, което чух… за мен вече не си Дизи, ти си Ачо. Ти си Магарето с ангелски крила, на име Ачо. – завърши с патос Люба целува ме и се връща на мястото си в седалката.
– Иии – аааааа! Иии – ааааа! – изревавам са пореден път като магаре и питам – А можем ли да подкарваме каручката вече?
– Да. Все пак трябва да се освежим след пътя. Няма да отидем при човека миришещи на път и порок.
– Охооо, и на порок ли миришем? – учудвам се не на шега.
– Ти не знам, но моите мисли понамирисват доста. Така че, Диййй, Ачо. Потегляй по-бързо, докато съвсем не съм се вмирисала, че току-виж станало така, че без време току вмириша и твоите мисли. И после не ми е за друго, ами заради едното му чувствено любене на пътя ще взема да пропусна първият си красив урок по медитация.
– Аааа… няма да го допуснем! Иии – аааааа! Иии – ааааа – изревавам отново като магаре и почти се провиквам –Тръгвамеее…
Потеглям.
Пътуваме каквото пътуваме, но нещо се умълчаваме. Остават двайсетина минути, докато стигнем до града. И ти да видиш изведнъж се сещам защо изобщо се случи така, че седя в колата с тази жена и почти сепнато питам:
– А моя букет за 14 февруари – него нали не си го забравила?
– Не! Не съм! Точно за това и за него и аз си мислех и аз сега. Умувах си как се видяхме за първи път. После се попитах какво ли те накара след близо две години транзитни прелитания покрай павилиона ми да се спреш и да ме заговориш. И тогава си спомних за поръчката ти и за твоята непозната-позната жена от нета. Ачо, а тя наистина ли съществува? Или беше някаква си магарешка измишльотина, за да ме заговориш?
– Поне виртуално съществува. Пишем си – да. Но никой не знае името на другия. И никой никого не е виждал дори на снимка.
– И ти искаш да u подариш цветя при това не какви да е!?
– Да! Но понеже не знам къде да u ги изпратя, ще снимам твоя букет и ще u пратя снимката до мястото, в което си контактуваме.
– И това го правиш защо?
– Защото си мисля, че тя има нужда точно от такова нещо.
– Какво нещо?
– Някой непознат непредубеден човек от противоположния пол да u засвидетелства някаква форма на уважение, без оглед на това, как изглежда тя физически.
– Букет на сляпо, а? – пита тя.
– Много точно казано. Букет с добри чувства на сляпо.
– Ееее, попаднал си значи на точното място. Сляпа цветарка да ти направи букет, който да бъде подарен на сляпо. Не може да няма ефект. Поне така си мисля. Не знам, но струва ми се странно.
– Кое?
– От Мимито те ревнувам, а от тази жена – не. Не мога да си го обясня, но е така. И то най -откровено казано! Може би защото по някакъв начин я чувствам като с близка душа и съдба до моята…
– Е, щом любовта е сляпа, то, както и да я поднесеш, тя ще си бъде пак любов. Нали? Може би букет от слепи цветя ще е най-доброто свидетелство за красота, поднесена с любов. Особено ако хората не са се виждали никога в живота си. Не мислиш ли? Нали ти каза, че превръщаш чувствата между хората в букети. Ха сега да те видим в какъв букет би превърнала една такава сляпа виртуална връзка, със странен характер и привкус на далечно човешко бъдеще?
– Даааа! Знаеш ли, ти май си много странно магаре. Магаре с криле на Пегас. Това ми хареса и то много. Странни мисли разпиля ти сега из колата… Слепи от любов цветя, поднесени с цветни чувства от бъдещето. Знаеш ли наистина ме предизвикваш да направя нещо красиво. До дванадесети-тринадесети февруари ще го имаш. Как? Не знам! Но ще го имаш! И не знам защо, но много ми се иска и тази жена да се почувства така, както аз се почувствах през тези три дни. Направи си поща с име Ачо. Дай ми я довечера и до няколко дена ще ти изпратя най-малко проекта.
– Добре! Това е най-лесната работа. Значи, казваш, вече съм повишен от Магаре Недно в Крилато Магаре? И от Дизи – в Ачо.
– Oпределено!
Пристигаме в града. Закарах я до тях. Имаме два часа да се пооправим. Отиваме на курса. С нея станахме осем човека. Групата я прие добре. Учителят много хареса идеята ни да не си знаем имената и да контактуваме според това, както сме си кръстили нашите си същности. Така я u представихме на останалите: „Люба, от Любов”. Не знам как стана на дума, но тя поиска да ни понастигне в това, с което се занимаваме. А иначе Учителят бе категоричен: „Тя има данни.” Прие да работи с нея двадесет и един дена всеки ден – за да навакса. Аз пък поех ангажимента да я водя и прибирам у дома. В извънредните сбирки бяхме само тримата.
Истина ли бе или не – не знам.
Стори ми се обаче, че когато сме тримата тя усвояваше повече и по-добре, отколкото ако сме в групата. Учителят започна да я учи, как да влиза в другите времена и как да се връща в спомените си. Идеята беше тя да влезе в собственото си Аз в момента преди катастрофата. И да не позволи на доведената си леля да дирижира подреждането на багажа. Или най-малко да u отклони вниманието при поставянето на статива. Моята задача бе по-сложна. Аз трябваше да се вмъкна в същото време, само че в чуждо съзнание – това на момчето. Онова влюбеното в Люба, което е помагало и се е притеснявало за неукрепения статив. После трябваше да му променя мисленето така, щото да намери начин стативът да бъде поставен на друго място. А не зад главата на Люба. От нас се искаше да медитираме всеки с мисълта на задачата си и да се опитаме да променим тези ключови фактори в онзи вече отминал момент.
И така, когато бяхме сами, правехме точно това. Подреждахме се по различни начини. В една редица. В триъгълник един зад друг. За съжаление, към момента нямаше някакъв видим ефект. Защото ако действително нещо се променеше в миналото, то трябваше задължително да има промяна и в настоящето. Примерно Люба да започне да вижда, или най-малко да има по-други наранявания от катастрофата различни от настоящите. Можеше даже родителите u да се появят като живи… Или поне единият да се окаже че ще оцелее. Но към момента нищо такова не се случваше. Всичко това се опираше на една теория, която гласеше:
„Успее ли някой някак си да проникне в миналото и ако нещо се промени там… то се променят всичките неща от битието му за в бъдеще. При това без от промяната да оставя каквито и да е сериозни следи в паметта на страничните наблюдатели. С някои малки изключения, разбира се.”
На една от поредните сбирките отново сме само тримата.
Влизаме в медитация.
После както винаги нищо.
Лила и тъмнина.
В един момент усещам Люба да движи ръката си по гърдите ми и да ми говори нещо. Може би този път сме се топнали доста по на дълбоко в глъбините на другите времена. След това усещам, как тя буквално грубо ме дращи с нокти по дланта ми. Отварям очи. Нещо обаче май не е наред. От къде познах ли? Учителят се усмихва – при това както никога до сега! Какво ли става? Не разбирам! Аз ли нещо направих? Не разбрам. Започвам да се измъквам от медитативното състояние. Жената пред мен ми е още в мъгла. Нещо казва. Но аз не разбирам точно какво. После тя става и понечва да отиде някъде. Ясно чувам как Учителят я смъмри. И тя послушно сяда пред мен. Помислих си: „Люба къде ли пък така се е разбързала.” Защото тя като недобре тренирана обикновено излизаше след мен от тези отнесени състояния. Казвам си: „Днес тя ще получи похвала.” Но после се сещам, как само преди миг учителят я назида. И отново си мисля: „Дааа! Досега това не се бе случвало. Дааа! Нещо не е наред. Започвам да се окопитвам. Женският образ пред мен и той започва да се изчиства от мъглата и в този момент разпознавам една до болка позната безгрижност в усмивката на жената пред мен… Направо не можех да повярвам… Защото усмивката бе не на кой да е, ами нааа… Мимито!
Да! Да! Да! На Палавото Мими. Първо дори не успявам да реагирам адекватно. Още в просъница обаче събирам все още малкото ми буден мозък и си мисля: „Таз пък какво прави тук? И кога ли е дошла?” После доста се кокоря и докато разбера какво става минава известно време в което аз силово затварям и отварям очи! И пак се пуля! Ми да! Нямаше грешка! Пред мен стои Мимито и си се държи както винаги – фамилиарно.
Поглеждам към Учителя. Той обаче вместо да е омерзен или възмутен от Палавото Мими ми кима утвърдително и казва:
– Получи се! Браво на нас! Успяхме! Хайде, като се освестиш още малко иии… Изпрати това нетърпеливото момиче до тях, че нещо се притеснява. А утре ще се чуем и ще поговорим – и може би още нещо щеше да ми каже човека, но сприхавата палавост на Мимито не и дава мира и тя го прекъсва:
– Така, така пиленце! Дай ти сега си ме изпрати. Пък утре си говорете колкото си искате с този тук дето се му викаш, че е Учителя – и започва де ми се умилква, но като се сблъсква с все още неадекватния ми поглед пита – Ма, кво ти стааа, беее? Шо така ма гледаш, сякаш ма виждаш за първи път. Ай, идвай си на себе си. Аз съм Мимито, бее… От пазара за цветя де. Мимито, бее… Мимито!
– Добре, де! Разбрах! Ти си Мимито. Ей сега ще те заведа у вас – казвам аз и изведнъж ми просветва.
Докато се обличам, наблюдавам Учителя, той не спира да се усмихва да и клати утвърдително глава. После пак се заравям из мислите си:
„Щом съм с Мимито, а не с Люба тука? И с коя от двете дойдох.?” След което ме стрелва някаква необяснима мисъл от никъдето: „Значи сме успели!” и пак сякаш изключвам и все едно си мисля в съвсем друг формат: „Ама какво сме успели? Дали това значи че тази Люба вече не бе част от нашето настоящо битие, което с дружни усилия се опитвахме да променим, коригирайки детайли от миналото u. Или е нещо друго. Ама защо пък се опитвахме изобщо да променяме нещо… Е това точно май не мога да си възстановя. И откъде ми хрумна път това… Но мисля, че трябваше да е нещо от битието, в което тя си бе загубила нещо. Ама ключовете за вкъщи телефона или някакво бижу – това не ми е ясно. А може би то това дето го е загубила да не съществуваше вече, или как? Или поне на нас в момента така ни се искаше. А кое трябваше да съществува и кое не? Ето това също не си спомням точно. Но така или иначе след като Учителя казва и е доволен, значи все пак сме успели да променим нещо в миналото! Ама какво, колко и до каква степен, тепърва може би предстои да разберем. Или само аз трябва да го разбирам. Ха сега де!?”
Изпращам Мимито.
Тя разбира се не спира да мърмори през цялото време. Оставям я пред тях. Леле мрънкаше с цяло гърло – защо съм я занимавал с глупости и колко късно е станало тази вечер.
Прибирам се. Спах много лошо. Въртях се.
На няколко пъти се събуждам от кошмари. През цялото време ми се смесваха две физиономии – тази на Палавото Мими с другата на цветарката, която продаваше по диагонал срещу нея. Дето в офиса u казваха Художничката. Ама то с нея цветарка аз нали не говорех по принцип. Дори името и не знаех. Но сякаш от друга страна пък в съня си точно с нея бях близък. И пак там – в съня ми се обръщах към нея с името Люба, а тя като никога ми се усмихваше.
Странно!
А най-чудното бе, че въпреки голямата каша от образи и имена на сутринта всичко си беше както винаги. Като ден от месеца – тринадесети февруари. Преди обяд имах работа – извън службата. На връщане си казвам: „Чакай да хвърля едно око на пазара!” Минавам покрай бараката на тази мнимата Люба дето уж колегите и казват Художничката. Искаше ми се да се убедя има ли го това чудо наречено усмивка в набора си от гримаси въпросната цветарка или не. И дали тя може да изобщо да има добро отношение към някого или към мен. А може би всичкото това наистина е било само един красив сън. Или пък защо не само едно медитативно видение от дълбината на небитието провокирано при последната сбирка вчера.
Нооо… мал шанс. Беше затворенo.
Имаше цветя, но в павилиона нямаше никой. Викам си: „Да не е станало нещо с бабата. А? Коя баба? Ах, да, бабата, която седеше отпред и събираше парите.” Огледах се! От другата страна по диагонала ми се усмихваше Мимито – Палавото Мими.
Качих се в офиса. Седнах на бюрото. Започнах с рутинните неща. Отворих си пощите. Имаше седем-осем писма. Прехвърлих ги както всяка сутрин. Всяко си отиде на мястото. Непознатата-позната жена също ми беше пратила нещо. Но нали не бе служебно – него го оставих за последно. Когато му дойде реда го отварям. Не! Не беше точно писмо. Май само някакво стихотворение. И така и не го прочетох. Нито пък му обърнах внимание как се казва. Мярнах само, че са куплети. Почти рефлекторно му вдигнах малко размера на шрифта и го оставих на екран. Казах си, ще го прочета малко по-късно. После явно в работата си съм го затрупал с другите прозорци, които ми трябваха по служба.
Аз не разбирам много от поезия.
Само си стихоплетствам понякога.
По някое време поглеждам календара за нещо. Виждам че е13 Февруари и отново се присещам за идеята си да поръчам на жената от нета красив букет, който да снимам по случай рождения u ден. Тук обаче нещо ми се губеше: „Поръчах ли го на някой от пазара, не го ли поръчах, ей това като не се сещам?! Сякаш говорих за това с Мимито! Но с нея ли беше, или с някой друг ли…?” По този въпрос също имах някакво мержелеене в съзнанието, но конкретен спомен – не.
И докато правя някакви неистови опити да си спомня кое, какво и как в стаята влиза Колегата. Ония когото питах преди време какво да изпратя на моята позната-непозната за празника u.
Усмихва ми се лукаво и пита:
– Я кажи, какво ги правиш ти тези жени там на цветния пазар? Нещо специално ще да е – ама какво е то? Много ми е интересно – а? Какво ли ще да е?
– Нищо по-особено от това, което ти ги правиш. Поздравявам ги и им се усмихвам. Защо питаш?
– Защо ли? Виж какво ти донесе тази сутрин бабата на Художничката – завистливо ме поглежда той и се запътва към единия от шкафовете.
Бърка вътре и вади една красива ваза – от бяла керамика. С широко гърло е, а от двете страни с дръжки – тип амфора. Но въпреки немалките си размери, тя буквално е препълнена с момини сълзи. Колегата я помирисва и пита:
– Колега, да не ти е паднала от някъде някоя пачка – а? Или да си прегънал нещо от някоя банка!? Щото тук мирише на много пари от тази ваза!
– За жалост, не съм! Защо? – питам аз, без на първо време да обръщам каквото и да внимание, ни на вазата, ни на цветята.
– Защо ли? Бабата каза, че ти си си ги поръчал при внучката u. Или това са само приказки. А истината да е че ти здраво трябва си се ръснал за наследницата u някъде по кръчмите… А Колега? – не спира да върти очи той, но като с сблъсква в стената на моето бъзмълвие продължава да пита – Колега имаш ли представа колко струват седемдесет и седем стръка момини сълзи в средата на февруари – а?
– Седемдесет и седем ли? Ами – не! Идея си нямам колко струват. Не съм цветар. Ааа…! Ама аз чак толкова много ли съм поръчал? Ааа, едва ли са толкова. Еее Колега, ти преувеличаваш – както винаги между впрочем – отговарям му аз и продължавам да си работя нещо по програмата.
– Толкова са. Броих ги. И струват – проверих в сайтовете за цветя… По-много е, отколкото можеш да си помислиш… Ама изобщо и дори да си представиш. И бабата казааа… Поръчката била специално за теб. От Холандия. Накарали са цветовете им да цъфнат едновременно за случая. С инжектиране в някаква изкуствена почва на специални растителни хормони за цъфтеж. Така било постигнато това… – обяснява ми в подробност той, но аз гледам да го прекъсна защото си имам работа.
– Ми Колега то нали за това е поръчка, я? Да бъде постигнато нещо конкретно и извън шаблона – отвръщам му уж спокойно, но нещо започва да ми подсказва, как ситуацията няма да е чак толкова безобидна във финансов план, за това и питам – И колко пари трябва да занеса на художничката?
– Николко. Бабата каза: „Подарък са за него! И цветята, и вазата.” И видимо беше много притеснена от това.
– Чакай! Чакай! Чакай! Как така подарък? И цветята! И вазата?! Тъпо е! Нещо не е наред. Или ти нещо не си разбрал. Хем сам съм си поръчал тази красива скъпотия. Хем пък подарък. Може и да съм казал парите нямат значение, но със сигурност не съм казвал парите, които ще дадете за моя подарък са без значение! – и го поглеждам малко по-остро, при което той свива рамене в поза на нищо незнаещия Иванчо и върти глуповато глава – Добре де… след обяд ще отида до там да се разберем с Художничката. Постави ги тук на моето бюро, ще се оправям.
Той безропотно оставя вазата отляво до монитора и добавя:
– И прякора са ти сменили, гледам, на пазара.
– Така ли? Ахааа… И какъв съм сега? – повдигам поглед към него и питам – Ама гледаш, че са ми го сменили, или чуваш нещо по въпроса?
– Ами погледни де. Виж какво пише на картичката на вазата. Стига бачка. Хората ти носят на крака момини сълзи от Холандия посред фъртуните на Февруари месец, а той не проявява никакъв интерес. Забил нос в тъпата програма и куфее. Вече май не си Дон Цветан. Вече си Ачо – отговаря ми донякъде със завистлива нервност Колегата и излиза от стаята.
А мен това, последното изречено име, сякаш ме боцва по мозъка и на мига се замислям защо. Но после се присещам как в таз’ нощните ми кошмари сякаш някой се обръщаше към мен по този начин, ама кой, кой, кой?!
Дали Художничката-Люба, Мимито, или някой друг.
Това ровене в нощните ми спомени ме затормозва. Няма как. Спирам за малко да почина. И за да не стоя съвсем на празен ход върху бюрото започвам по един, по един да затварям прозорците на програмите с които съм приключил. Оставям си последният – онзи със стихотворението на жената от нета. Изведнъж нейното писмо ме подсеща и за идеята ми за букета. Някак рефлекторно поглеждам към красивата ваза с двуцифрения брой стръкове малки бели цветчета и си мисля:
„ Дааа! Наистина! Голяма красота. Няма нужда дори от аранжировка. Просто трябва да се сетиш в каква ваза да ги сложиш тези нежни цветя. На която и цветарка от пазара да съм поръчал букета… Дааа! Постарала се е! И то много над моите очаквания. Ама чакай, не знам Мимито да работи с баба си. Значи това трябва да е от Художничката. Пък то си е видно – по стила и елеганса. Да, ама аз пък с Художничката не си говорех. Как тогава е станало това поръчване без думи? Както и да е станало – все тая. Иска ми се да се надявам, че този семпъл, но изпълнен с чувство и финес букет, ще се хареса и на жената от нета” Поглеждам към екрана и не знам точно какво чувство изпитах. Сякаш някой заскърцва с вилица по празно дъно на чиния от алпака. Там, на екрана, най-отгоре стоеше заглавието на стихотворението, изпратено ми от жената, за която поръчах букета. И то беше озаглавено „Подари ми момини сълзи”. Интересно! Точно до екрана стоеше красивата ваза с букет от същите като вид цветя. Замислих се. Не си спомням на пазара да съм уточнявал от какви цветя да е букетът… Пак поглеждам към заглавието на стихотворението… След което веднага към вазата с цветята. И вилицата на ситуацията продължава да чегърта по желязната ми логика и разбирането ми за подредеността на Света. Викам си, чета не чета поезия, ще го прочета това стихотворение. Може пък то да ми каже нещо повече за тази жена. И започвам.

Подари ми момини сълзи
и ще видиш радост във очите.
Ще изгреят слънчеви лъчи,
ще си сложа стрък един в косите ми.

Докато ги носиш, запомни,
често минувачи ще завиждат.
Просто във цветята пролетни
чистотата на Любов ще виждат.

Донеси ми момини сълзи…
И дори и нищо да не кажеш.
Подари ги и… добре… мълчи
Обичта си с тях ще ми покажеш!

Нямаше автор – имаше нарисувано сърце, а най от долу пишеше (от нета). После ми стана смешно и интересно. Кое ли е пристигнало първо в стаята? Стихотворението-молба в компютъра…? Или материалното u удовлетворение под форма на красива ваза, пълна с цветя, с форми и аромат лъхащ на бяла моминска нежност. Пак поглеждам към вазата и тогава го видях – красивия черен конец. Бе просукан със сребърно ламе и вързан на една от дръжките. Завъртам вазата. А отзад на конеца виси малко пликче. Отгоре му с ръкописни букви от зелен флумастер пише:
(За Ачо)
„Слепи момини сълзи”
Надниквам в плика. Вътре има двойна мини-картичка, тип книжка. Отварям я. На едната страна – някакъв линк. Да ама на мен сега не ми се играе да търся в мрежата. На другата страница се зеленее текст, отново писан на ръка. Той гласи:
“Надявам се букета да u хареса!”
А на мястото на подател се червенее нарисувано сърце.
Не всичко ми беше ясно от случващото се този месец и половина. Особено последните два-три дена. Но искрено се надявам времето да покаже значи ли нещо това, или не? И кой, кой е в този коктейл от събития, лица, цветя, подаръци, битиета и съдби на различни хора!

автор – rygit
Текстът е публикуван към колажа с разрешение на автора.

2 мнения за “Колаж по разказа “ (За Ачо) Слепи момини сълзи” от rygit 3”

Вашият коментар