Колаж по разказа “ (За Ачо) Слепи момини сълзи” от rygit

33 4.jpg

(ЗА АЧО) „СЛЕПИ МОМИНИ СЪЛЗИ” ЧАСТ 1

Живея на квартира в някакъв град в България, но работя в по-голям. Прибирам се в събота и неделя. Всеки Божи ден, пътувайки до работа, минавам покрай голям пазар с цветя, намиращ се в една пресечка на централната част. Трудно си намирам място за паркиране. Затова до офиса обикновено пешеходствам покрай цветарите. Харесвам красиви цветя. Харесвам и душевно красиви хора. Всяко цвете си има собствена душа – също като при хората. Има си и собствена душевна красота – пак също като при хората. За това и харесвам оригиналните интелигентни аранжировки. Те са нещо като добре сработили се екипи. Не се притеснявам да купувам букети, както и да искам своето, ако нещо в него не ми е по сърце. Колегите и началниците го знаят. За това наложи ли се я за повод, я за протокола в службата, все аз им купувам цветя. И то винаги от нашето цветно пазарче. Познавам повечето продавачи на цветя. И те ме познават. Но докато им гледам цветята по сергиите, току ми идват разни рими в главата. Когато съм в настроение, винаги се шегувам, стихоплетствайки пред продавачите. А аз рядко не съм в настроение. По някой път от някоя рима пада голям смях.
От две години там се появи нова цветарка. Млада жена на колко да е яяя!? Да речеем… На около малко преди, или малко след трийсетте. Красива, добре сложена, но гледа някак си вторачено и надменно. Втренченият u поглед сякаш замъглява моя и не мога да разбера що за душевност има. Букетите u са винаги свежи и добре аранжирани. В много от случаите стилни и загадъчно оригинални. Явно си разбираше от работата, защото от нея пазаруваха все тузари. Една по-възрастна жена u помага. Стои отпред, взема парите и връща рестото. Аз не обичам да пазарувам от нея. Не харесвах как изпитателно ме гледа. Имам чувството, че минавайки покрай нея, минавам покарай рентген или скенер. Пък и никога не съм я виждал да се усмихва. Беше олицетворение на красивата студена сериозност. Затова и винаги я подминавах.
Вече бе пети януари. Миналата година имах два-три повода, в които черпих. Рождения ми ден! Дипломирането ми в магистратска степен! Ааа… и повишението ми след това. Е точно за тези случаи, нямаше как сам да си купувам цветята. Не знам. Може би колегите са се редували, но и трите пъти цветята бяха превъзходни. Аранжировката – фантастична. Сякаш ги е правил човек от друга планета. И трите пъти изборът бе направо в десетката. И като вид на цветята, точно които обичам. Както и съчетанието им с детайлите. Единия букет даже го хербаризирах . Още си го пазя. Не съм виждал такава стилна и оригинална аранжировка никъде на нашия пазар. Бях поласкан. По моему колегите най-вероятно са ходили до някой скъп цветарски магазин – в моя чест.
По служба водех кореспонденция с много хора. Един път случайно съм изпратил една електрона поща на грешен адрес. Оказа се на жена, с която поведохме неформална кореспонденция. Станахме си някак си близки. Е – колкото това може да стане, без да си виждал някого дори на снимка. Пишехме си закачки. Изпращахме си снимки и колажи! Ама не наши. Или на други лица, или на цветя и животни. И то само по пощата. Бяхме се разбрали да контактуваме, без да имаме представа за външния си вид. Жената помоли да си кореспондираме само с ума, сърцето и душата си. Наистина се получи интересна виртуална връзка. В един от сайтовете обаче, в който тя се беше регистрирала, видях кога има рожден ден – записано бе петнадесети февруари. Е – колко е истина отделен въпрос, но това е нормално за нета. От днешна дата оставаха около месец и половина. Някак си ми се прииска да я изненадам приятно – но не знаех как. За това питах единия колега, който разбираше от тези неща с жените, а той ми отговори:
– Ееее, то има време до тогава. Ето например… подари и от любимите u цветя.
– Е как да стане това? Нито знам кои са u любимите цветя, нито u знам адреса! Нито пък искам да u пращам снимка от нета, дето може всеки да ги намери с търсачките?
– Ами питай!
– Да бе! Не е ли банално, и тъпо да попитам извинявай „Кои са ти любимите цветя?”. И после да u изпратя снимка на тях. Ми то тогава няма да е изненада.
– Еееее, както винаги си голяма капризация. Но си прав. Няма да е изненада. Е щом е така, иди на пазара при Художничката. Тя ще ти каже кои са любимите цветя на твоя човек. И ако u ги поръчаш, ще ти направи букет за чудо и приказ. После ще го снимаш… И готово…
– Готово ли? Ама то нали пак снимка ще бъде?
– Да! Но във всички случаи ще си личи, че е любителска снимка. А след това ще я изпратиш на виртуалната си плутоника и готово.
– Даа! Добра идея. А ако реша да се възползвам къде да я търся таз – Художничката? Аз на пазара почти всички ги познавам! Но не знам нищо за художничка. Всички са или градинари-производители или цветари-прекупвачи – взех да умувам на глас.
– Как коя! Тази, която ти е най-големия фен на пазара.
– Най-голям фен ли? На мен! Че коя ще да е тя, я? Снежана ли? Или не! Да не е Дима? – взех да ги изброявам, опитвайки се да си спомня с коя най-често съм си говорил и коя ме е гледала по така.
– Ахааа…! Още ще си кажеш тии… Мръснико бройкаджиев! Я кажи още на колко от тях си поливал градинките, мазен Дон Цветане. Ти за това ли, като отидеш там и се забравяш? Един букет го купуваш по час и половина!
– Глупости! Просто не съм като вас – Превари Попаров. Да се правя на многото „В”. Да инсинуирам колко много бързам и да купувам от готовите. Стоя и чакам да ми аранжират нещо ново. То пък все се случва, че не винаги имат под ръка съответния аксесоар, като цвят или форма и тичат по пазара да намерят от колеги. Пък за друготооо… Не че няма с кого да се излезе на вечеря от там, но не ми се ще. После трудно ще бъда обективен в преценката си кой най-добре си прави аранжировките – засуках небрежно едни сложни мисли на килограм.
– Айдеее… Не на Батко тези. Кажи си просто… „Нищо не ми е грабнало окото.” Не ми излизай тук сега с морални пунтове. И двамата си знаем… Не си светица… Нито си кристално ненапита чиста водица. Ако нещо ти падне на сърце… Ехеее, друга песен ще запееш на Батко. Ама хайде да не пророкувам – изгледа ме колегата с хитрата циничност на опитен играч.
– Добре деее. Даже и да не съм Светица чиста – непорочна водица. Ама я ми кажи сега! Коя е тази дето ми била най-голям фен… И ти откъде накъде го знаеш това? – попитах, очаквайки да се избъзика.
Предположих, че най-вероятно ще да ми посочи някоя голяма палавница. Или пък някоя от по-така презрелите продавачки. Защото за тази, за която той ми подсказа, си мислих, че колегите нарочно са u дали прозвището Художничката. Понеже тя горката много силно се гримира. Даже му насмигнах саркастично:
– Колега да не би Мимито да имаш в предвид? Ама не Мимолин – тази на по-близкия щанд! За оная Емануелата от другия край на пзара дето си слага грима с баданарката ми е думата.
– Не! Не е Мимито! За Емануела на съм чувал, а Мимито-Палавото от близкия щанд всичките я знаем. Казах ти Художничката. Онази, която ти направи и трите букета миналата година. Нали ти сам си каза, че са върховни. А ние предположихме, че си имате туй онуй с нея. Тя просто от ряз и трите пъти уцели точно това, което ти най-много харесваш. Ама си ти и личеше!
– Тъй ли! И по какво?
– Еее! Не се прави сега на безчувствен! Възхищението ти не беше от куртоазия. А да бъде впечатлен новоизлюпен, нахъсан уеб дизайнер с магистратура… Амии… Това никак не е лека работа за обикновен цветар.
– Добре ама коя е тя!?
– Стига де! Не се прави на настъпен кен от бира. Всеки ден минаваш покрай нея. Не може да не я познаваш. Пък то след като на всички им ясно какво лепкаво лапацало си, невъзможно е да не си се закачал с нея. Особено пък като знам, как е една от най- чаровните на пазара – поне в лице. За другите и части – не знам. Щото тя все се крие зад цветята…
– Айде бе. Да не ми говориш за една симпатяга от дясната редица бараки, срещу Палавото Мими… Оная ли дето работи с една възрастна жена? – попитах и като виждам колегата да кима утвърдително само дето не прихвам – Хе, хе, хе! Нея съм си я кръстил Северина леденото момиче. И ако искаш да знаеш тя е единствената, с която не разговарям от целия пазар. Мисля и че няма и какво да си кажем. Наистина аранжировките си u ги бива – но дотам. Пък и тя нещо не ме обича. От като започна работа преди две години, няколко пъти u се усмихвах и кимах… При това най- любезно. Бабата дето работи с нея се усмихва и дори ме поздравява, а Северина хич и не трепва. Затова и не пазарувам от нея. Даже и не забавям ход там. Камо ли да се спирам пред щанда u – и завършвайки тирадата си питам – Тя ли е Художничката?
– Точно тя е. Ама ти си голям задръстак бе Колега. Така да знаеш!
– Айде сега… Защо пък да съм задръстак. Минавам, кимвам – тя ме гледа някак си прозрачно. И нали ти казвам на йота не трепва дори.
– Ами тя е сляпа, бе Дон Цветане. Затова не ти е кимнала – ни в началото, ни по-после. Просто момичето не ти вижда маймунджилъците, които правиш с физиономията си. Пък и ако искаш да знаеш наистина е художничка. И то много добра. Била е де. Отивайки към едно бианеле на графиката са катастрофирали. Стативът й бил зле закрепен в комбито. Удря я отзад по главата. От удара се й отлепят и двете ретини. Напълно сляпа е! Дон Цветанее! Дон Цветане! Много си зле Дон Цветанеее!
– Айде стига де. Ти ме занасяш нещо. Как така ще е сляпа? Ми тя май носи очила от време на време. Като на Ленън и Дони. Такива с кръгли стъкла. Те защо са u? – после се пляскам няколко пъти по челото и продължавам – Ай стига бе – сляпа!? А как тогава прави такива красиви аранжировки?
– Ами не знам, как ги прави, но всички виждаме, че ги продава!
– Добре продава! И това Дон Цветане откъде го измисли сега? – запитах, наистина учуден от многото новини.
– Нали току що ти казах вече, че си много зле!
– Каза да!
– Ами помисли бе мой човек! Носи очила, може би, да не u личи съвсем слепотата. А за букетите как и дали тя ги прави защо питаш мен? Иди си я попитай лично. Имаш повод, имаш посочен конкретен човек. Че напъни се! Помоли я да ти направи букет за виртуалната ти приятелка. И ще видиш, как стават нещата. Ама ти май, май подхлъзвайки се на надутото си самочувствие на пре-голям дизайнер си се понесъл на крилете на Дон Жуановщината си… И от високото пропускаш нещо много, много качествено на пазара. Нали питаш за прякора си… Ето казвам ти! За това и на пазара всички ти викат Дон Цветан. Да не мислиш, че сме си го измислили ние. Ами! Цветарките така ти казват.
– Ама наистина, тя ли ми прави и трите букета? – питам аз умишлено, пропускайки другата част от темата:
– Аааа, гледай го моля ти се! Ама на теб май наистина не ти се вярва! Тя ги прави – разбира се. Ама ха сега попитай ме защо точно тя де! – почти ми заповяда колегата и започва да потупва нервно с ръка по бюрото.
– Добре! Питам те. Защо Колега точно тя?
– Защотоо…? – проточва едно „о”той , подхилква се под мустак и продължава – Защото не знам как и с какво си си постлал там на пазара… Но като чуха, че става дума за букет за теб и то по тържествен повод, никоя от цветарките на не се съгласи да го аранжира. Всички казаха, че ти си бил голяма компетенция като дизайнер. Почти до една твърдят, че от теб са заимствали много идеи за букетите си. Какъвто съвет да си им дадял около естетиката иии…
– Иии…?
– И после продажбите тръгвали. Никоя така и не поиска да ти стъкми букет. Може би от страх да не се изложи пред теб. Тъкмо мислех да си ходя, и тя-Художничката се обажда от бараката: „За кого ще е букетът? За онзи веселяк напет, дето е хем дизайнер, хем и стихоплет? За него ли?” Аз и потвърдих, а тя за най-голяма моя почуда, взе че се съгласи. Като прие я питам не се ли притеснява като другите, а тя излиза на открито и започва да откровеничи: „Ааа не, не! Не се притеснявам!”- отсича тя. Приближих се до нея, за да не ни слуша целият пазар и се интересувам, как смята да успее, а тя ми отвръща: „Аз много го харесвам този човек. И ще направя букета с любов. Тя ще извира от него и той дори няма да забележи, ако има погазено някое естетическо правило. Нали все пак и аз съм сляпа. Като любовта. Откакто не виждам… много добре се разбирам с това човешко състояние, наречено любов. Мога да го усетя у всеки. И мога всяка една любов да я направя като букет. Мисля да му направя нещо, което той наистина ще хареса.” – завършва си разказа колегата, поглежда ме и пита – Другото вече не знам! Ти ще кажеш – дали е успяла? .
– Наистина първия букет беше разтърсващо магнетичен. Добре Колега според теб ти на какво мнение си? Тя как ли успява, без да вижда, да съчетава толкова добре цветове и форми – а? На мен това направо ми е чудно? И другото, как така добре е усетила или разбрала какво харесвам?
– Ааа, не! Достатъчно ти казах. Има си начин момичето – някакъв си. Не знам. Не разбирам ни от цветарство, ни от художници, ни от слепота. Оттук-нататък, ей го къде е пазарът. Ти и без това си там нещо като щатна табуретка, така че иди и виж! Имаш си уста! При то не каква да е, ами голяма. Иди си я питай сам! – отсече колегата, бутна ме дружески по рамото и завършва инструктажа си с думите – Амаа… Ако Художничката ти свърши работата, да почерпиш за инфото, ей!
Стана ми много любопитно. Как наистина успява това момиче? Аз толкова години уча за дизайнер и не мога да си представя, как един човек, без да вижда, ще може да направи букет. При това не какъв да е, а стилно магнетичен и омайно красив.
Едвам дочаках почивката и на секундата се отнасям на пазара. Правя обичайни си тур по познатите сергии. Закачих се с тази, онази. Обсъдих последния мач на Левски с някой друг от мъжкото присъствие, което на този пазар си беше направо само за цвят. И тръгвайки по обичайния си маршрут минавам покрай бараката на въпросната цветарка. Спирам се там! И уж неволно се вглеждам на витрината в поза – ала артист. Но нали никога не съм пазарувал от тях, и двете жени като за начало запазват търговско хладнокръвие. То обаче трае до момента, в който не си поемам въздух с явните индикации или да поздравя, или да задам въпрос. Така де, но точно в този моменти вдигам очи и ги поглеждам. И при вида на яркия контраст между топлият любезен поглед на бабата и контрастно хладните зеници на Художничката, нещо леко се сконфузвам. При което ошашавеният първи вокал от моя евентуален поздрав се залутва стреснато навън, навътре около мъжеца ми. Може би и за това първият звук от гласна буква, която се бе запътила да излиза, така и не вижда бял свят. А аз самия успявам само да прогъргоря едно тромаво „Ддд…”, и тутакси сериозният женски глас на бабата прекъсва изцяло дъха ми с шаблонното:
– С нещо можем ли да помогнем на младия господин? – пита възрастната жена, продължавайки да ме гледа изпитателно в очите.
А младата… Тя нещо шумоли и се суети вътре из павилиона.
– Да, да! – кимам утвърдително аз, пропускайки в суматохата дори да поздравя, но продължавам значително по-уверено – Интересувам се мога ли да поръчам нещо по-нестандартно от това, което е изложено на витрината?
– Може, разбира се – обажда се от прикритието си младата жена – За кога Ви трябва господине? И ако е възможно да споделите за какъв повод? – продължава да ме разпитва тя без да се показва.
– Ами искам да изглежда нещо като поздравче за Трифон Валентинов Зарезанов – решавам да оригиналнича аз, но от вътре долита възглас.
– Ааа… Не, не, не! Буренцата, бъклиците и бардучетата не са на този пазар. Проверете в някой магазин за сувенири – доста хладно ме напътва въпросната Художничка, след което в една процепа виждам, как започва да се облича, може би готвейки се да излиза някъде.
– А ако е за деня на влюбените? – продължавам да досаждам отпред аз – Тогава ще може ли да поръчам нещо?
– За кой по-точно ден на влюбените говорите? По моите разбирания истинските влюбени имат не един ден, а триста шейсет и пет дена в годината. Не съм чувала любовта да има почивен ден. Вие чували ли сте за такъв? Та за кой от всичките дни на влюбените искате да направим нещо?
– Ами засега съм планувал за четиринадесети февруари. Пък щом и другите дни са техни по-нататък, пак ще поръчам и за тогава – усмихвам се учтиво аз, въпреки да знам, как тя не ме вижда.
– Сърчица, дрънкулки, целуващи се котенца, пиленца и гипсови човеченца – произведени от братския китайски народ, се продават ееееей в онази барачка зад ъгъла. Асортиментът е богат. Ако и Вие имате по-богато въображение, може да откриете и нещо като естетика в тях – отново се опитва да ме отреже с ледената ножица Северина.
– Знам я бараката. Но моят случай е по-специфичен. Иска ми се да е нещо от истински, живи цветя. Иска ми се да е много естествено. И да е аранжирано майсторски. Мога ли в този случай да разчитам на таланта и помощта Ви? Виждам, че първото дори Ви е в повече. Поне що касае нивото на този пазар. А за желанието Ви да ми помогнете или не… Вие си преценете! Имате ли го или не. Все пак искам да се получи нещо красиво. Ааа… ”Насила хубост не става” казват старите хора. Затова и първо питам за желание, а после ще помисля за поръчване.
– Така си е, Насила хубост не става – повтаря малко приглушено тя, помълчва около половин минута, може би разбра, дали съм си тръгнал и продължава, но вече с не дотам хладен тон – Добре! От какви цветя искате да е букетът? И ако може да ме ориентирате в какви рамки като цена да бъде?
– Не зная какви да са. Никога не съм виждал жената, на която искам да ги поднеса. Не знам какви цветя обича. Не знам изобщо обича ли цветя. Не знам дори дали е способна да обича. Знам само, че си пиша с нея от три месеца и искам да я изненадам приятно. Поради това и си търся повод. Сметнах, че денят на американските влюбени е подходящ момент да оправдае моя жест. Но понеже естетическото уравнение ми е с прекалено много неизвестни, реших да се обърна за помощ към Вас. Вече от няколко места чувам, че на цветния пазар Вие сте най-добрият математик, що касае човешките отношения и чувства. И всички, с които говорих, ви препоръчаха като естет успешно решаващ подобни сложни задачи. Колкото за финансовата рамка. Ами, добре… Парите са без значение в случая. А и още нещо – ще се доверя изцяло и безапелационно на предложеното от Вас творение. И обещавам да не го коментирам като естетически резултат.
– Интересна задача! Мога да кажа почти предизвикателство – показва се от вътре младата жена, килва по много особен начин глава с и доста по-учтив тон пояснява – Но за да се получи нещо подобно на Вашето искане, ще се наложи да поговорим малко повече за тази жена. Искам да се ориентирам по моя си начин. Бях тръгнала за обедната си почивка… Но щом е за такъв тип предизвикателство – обядът може и да почака.
– Е не, не, не! Мога да намина и по-късно! Но ако мероприятието обяд, е освободено от други човешки ангажименти, като компания имам предвид… Бих Ви поканил на делова среща с обяд! Разбира се, стига да не възразявате. Аз лично имам свободен около час и половина. Това време достатъчно ли е за ориентацията Ви около моето предизвикателство?
– Благодаря за поканата. Не мисля, че има с кого да се срещам точно днес. Колкото до времето – да! Мисля е достатъчно – напълно. Но не зная дали сте информиран – аз съм незряща. И ако искате да ме поканите някъде, за да говорим, ще се наложи да сте ми и клиент, и кавалер, и придружител.
– Няма проблем. Три в едно. Само ми казвайте какво точно да правя. Признавам – от изброените три неща нямам опит само като придружител на незрящи.
Отиваме пеша в близкото бистро. Поръчваме си нещо леко за хапване. Разказвам това, което знаех за жената, с която си пишех. Описвам какви снимки ми е изпращала. Давам информация и с какво се занимава. Младата жената ме помолва да минем на ти. След което се поинтересува с какво се занимавам като професия самия аз. Усъмних се че не знае, защото по принцип всички на пазара са в течение с професионалните ми ангажименти. Пък и нали ми е правила букети. Но въпреки това обяснявам подробно.
И докато го правя я наблюдавам, как се храни. Търси по много странен начин приборите по масата. Не си плъзга ръката по покривката, а минава с длан малко по-нависоко. Все едно ползва металотърсач. Стана ми много интересно, как в повечето случаи ръката u спираше точно, когато отдолу има прибор. Така търсеше и чинията си. Наистина интересна гледка.
И друго се случи! Бяхме поръчали червено вино. И да! С наздравиците беше малко по-сложно. Тя си вдига ръката и застива на място казвайки наздраве, а изпълнявам упражнението чуквне. При едно от поставянията обратно върху масата, столчето на чашата й попадна върху някаква салфетка. Едра капка червено вино се плисва леко по показалеца u и капва на кремавата покривка. Притесни се. По лицето u изби червенина. Попита дали е много. После направи нещо, което доста ме изненада. Докато ми говореше, как се аранжират цветята, потърси червеното петно с ръка, също както търсеше и приборите. Не успя от първи път. На третия или четвъртия обаче си спря ръката точно над него. И деликатно без да бърза почти конспиративно постави салфетката си върху му. Това направо ме смая. Разговорът се завъртя някак си… И сега беше мой ред да получа информация за нея:
– А ти с какво се занимаваш в свободното време? – попитах аз, но веднага се излових, как въпросът ми не бе точно на място.
– Казваш интересно ти е с какво се занимава един сляп човек, когато е сам? – попита тя, отхапва залък, преглътна го и продължи – Нищо особено. Слушам музика. Слушам електронни книги от компютъра. Имам такава програма, която ги чете от екрана. Подготвям проекти на букетите за свободните продажби, както и специалните поръчки. Или пък си рисувам абстракцийки.
– Рисуваш? – зачудвам се не на шега, но виждайки, че тя става сериозна, решавам да се пошегувам – Графика, портрет, живопис или цветна графика?
– Ехе, ехе, ехе! Портрет не мога. Не ме поднасяй! Живопис също не мога. Е, можех… Казах ти, цветни абстракцийки или проекти за букетите.
Не съм сигурен дали от шегата, но след този въпрос разговорът тръгна някак си леко и непринудено. Жената се отпусна. Сякаш стана друга. Говорехме си така, все едно сме познати от дълго време. Нямаше нищо общо с впечатлението, което оставяше, стоейки зад щанда. Реших да не прекалявам с официалностите и да се държа така, сякаш е обикновен нормален човек, а не слепец. Спрях да се замислям какво може или не човек, когато вижда или не. И продължих да питам:
– Абстракцийки, ясно. Цветни или само контур?
– Цветни. Нали виждаш. Всичко на щанда ми е в цвят.
– А как виждаш цветовете? Много ми е интересно. Забелязах, че доста лесно откри петното от виното върху покривката. Как го правиш?
– Не знам. По някакъв начин, след като се случи това с очите ми, започнах да усещам цветовете с ръце. Не знам как става. Справям се някак по този начин и то не зле. Ето например покривката ми се струва… Че е в нещо… В нещо… Нещо между мек беж и кремаво. Помага ми може би това, че съм учила цветознание в академията – каза тя.
– Много интересно, а аз с какво съм облечен? – попитах премествайки се на стола до нея.
– Хе, хе, хе! Това сега изпит ли е? Добре де, ще опитам – добави тя, допира ръка до рамото ми, после ме опипва, за да се ориентира как съм седнал, прекарвайки ръка, отпред и покрай гърба ми, помисли малко и казва – Маслено зелен пуловер с две светлозелени, хоризонтални линии отпред – от рамо до рамо са. Има и резедави фигури… Триъгълници, или ромбоиди на ръкавите.
– Браво! Впечатляващо! А как изглеждам в лице?
– Еее! Това вече е по-сложно! – почти прошепва тя и видимо лицето u става сериозно – Но ще опитам. Ще застанеш точно пред мен в профил. Само да ти кажа! Тогава усещам и други неща. Тях да ги казвам ли?
– Давай! Защо не? – на момента я поощрявам аз, без да подозирам за какво иде реч.
Тя пак ме докосва. Ориентира се как съм седнал. Коя част от лицето ми къде е и с бавни движения започва да обикаля с длани около главата ми. Хвърлих крадешком едно око наоколо. Хората ни гледаха доста любопитно. А тя си се занимаваше без да се смущава. Спря се на челото ми. Спря се и на сърцето ми. Дълго стоя там, правейки доста учудена физиономия. После си почина малко и занарежда:
– Кестенява коса. Много чуплива. Матова кожа на лицето. Бенка на долната челюст от лявата страна. Ааааа, не е честно така! Отвори си очите! Не, не, не! Не, стискай клепачи! Отвори ги! Моля ти се! През клепачите не мога да ги усетя хубаво. А, така е по-добре. Ихааа, какви пъстри очи. Светло кафяви са и са напръскани с тъмно кафяви и зелени капчици. И с тези гъсти черни вежди… Хубавичък си, да ти кажа… Ето защо колежките от пазара зацвърчават като ги закачаш – после леко се отдръпва от мен и пита с усмивка на лице – Как е? Познах ли в общи линии?
– В общи линии – браво! Много точно…
– Еее… радвам се! А знаеш ли, че момичетата от пазара ти казват Дон Цветан?
– Хи, хи, хи. За Дон Цветан научих днес. Колегата ми каза – засмях се на глас.
– А мога ли да попитам на свой ред хубав мъж като теб с какво се занимава в свободното си време?
– Ходя за риба. Чета. Гледам филми. А от три-четири месеца ходя на един курс за медитация. Много е интересно. Човек изпада в едно особено състояние. И сякаш отиваш в едни други светове. И там в другите светове хубавея. Затова може би ти се струвам хубав. Понякога всичко е много истинско и цветно – завърших и като я погледнах, се сконфузих защото виждам как ме слуша с интерес, но по лицето й започва да се изписва тъга, реагирам на момента – Какво стана? Защо се натъжи?
– Много ми се иска да ходя и аз на такова нещо. Не за друго, най-вече за цветните неща, които се виждат понякога при медитиране. И аз четох за такова състояние в нета. А имам нужда от това. Не съм вярвала, но цветовете и красотата от комбинациите между тях започнаха да избледняват вече в съзнанието ми. От около пет години съм сляпа. Ако е вярно, че се виждат цветове, това ще ми е като един цветен отдушник. Или пък мисловен прозорец към времето, когато съм виждала дъгата на живо. А не да си я представям насила в мрака на слепотата си. Май с моята дъга в мрака напоследък е така. Извиквам я. И я виждам малко някак си насила. А нали ти каза „Насила хубост не става.” Може би и за това дъгата с времето взе да става все по-некрасива и все по-некрасива.
– Че колко му е да я боядисаме дъгата отново в цвят. Ще помислим, ще помислим… Все ще измислим нещо по въпроса. И то така да го направим… Например по някакъв по-прост начин, от това да ти слагаме нови очи.
– Нови очи няма как да ми сложиш, но наистина едно такова медитиране, за което говориш, може да ми е от полза в тази цветна насока.
– Че колко му е? Защо да не ходиш, ако имаш необходимост и ще имаш полза? – попитах аз и съжалих на мига за така поставения въпрос, защото на лицето u отново се изписва нещо средно между болка, отчаяние и безпомощност:
– Лесно е да се каже – отговоря тя и извръща глава в встрани, продължавайки си мисълта – Истината е че събирам пари за операция. Пък тези курсове със сигурност не са толкова евтини. А и точно аз с този дълъг престой в тъмното, едва ли ще мога да постигна нещо за три-четири пъти.
– Ееее, не се натъжавай де. Ще помислим, ще помислим… И все ще измислим нещо да те уредим по тънката лайсна. Нали затова сме ходили толкова години на училище. Да измисляме да правим неща да са лесни точно в трудните ситуации – опитвам се да изляза с шаблонна техника от сконфузената ситуация, питайки неглижиращо – Искаш ли нещо за десерт? Аз ще хапна една палачинка с мед. Да се подсладя, че след малко ще навляза отново в горчилката на ежедневните служебни главоблъсканици.
– Не знам как го правиш, но някак много лесно оправяш нещата на думи. Ама дори и да е само на думи, да си ти призная става ми по-леко, само като те слушам – клати бодро глава тя вдига показалец към сервитьорката и казва – Добре, за мен нека бъде нещо плодово. И ако може да приключваме. Доста се застояхме, а баба може да се притеснява за мен.
Десертът идва заедно със сметката. Плащам. Видно е срещата върви към края си. Тя каза, че u било много приятно. Ще поумува по задачата, но помоли, когато имам свободно време, да мина покрай магазинчето да ми кажела какво е намислила. Или да ми го покаже на скица. А аз не скрих, че съм приятно изненадан от другата страна на нейния облик ,който се разкри при срещата ни. За днес поне за мен нямаше какво повече да си кажем. Тогава ми звънва телефонът. Извинявам се. Започвам разговор. Като делова част, срещата за мен бе приключила и почти се бях настроил вече за моята си служебна работа. Този, с който говоря, има някакъв софтуерен проблем. Нещо не му се получавало както трябва на екрана. И иска да му помогна. Ако може за вчера. За секунди се увличам в обясненията си и съвсем забравям къде съм и с кого. Отивам до закачалката в ъгъла – почти като робот. Обличам се. Включвам си слушалките, за да са ми свободни ръцете. Донасям палтото на жената. Помагам u да се облече и тя. Извинявам се за момент на този, с когото разговарях. Най-учтиво си вземам довиждане с нея, обещавайки u в други ден на всяка цена да мина. Завъртам се на кръгом и говорейки, тръгвам към вратата. Стигам до изхода. Отварям вратата и я задържам, в очакване жената да мине през нея. Обръщам се. Нея обаче я няма зад мен. Поглеждам учудено, без да спирам да дрънкам. Вдигам поглед и замръзвам на място. Цялото бистро притихнало и кажи речи всички в мен гледат. Като капак в същия този момент се усещам, как само моят глас, бълва реч. И то не каква да е, а пароли, стрингове, кликвания и другите му там подобни софтуерни инструкции и простотии. А този ми ти терминологичен брътвеж ехти твърде дразнещо в неочаквано притихналото заведение. Стряскам се от всичко това. Казвам на оня, че ще му се обадя по-късно.Млъквам. Затварям. И се оглеждам. А то в цялото заведение настанала някаква особена тишина. Ама тихо – значи тихо като в читалня на църковна библиотека. Оглеждам се втори път и буквално замръзвам на место. Младата жена стои права, държи високо вдигнат в ръка белия си бастун, обозначаващ я като слепец… Поклаща го бавно, бавно… Явно с идеята да ми привлече вниманието… И незнайно защо ми се усмихва от топло по-топло. А от самата u поза блика насмешка, която едва ли не крещи към мен:
„Еййй… Придружителю! Сляпа съм! Сляпа съм! Забрави ли?”
Стана ми тъпо! Много тъпо! Но и същевременно много странно. Направих такава простотия, а тя ми се усмихваше. При това сърдечно и топло. Не разбирах нищо. Знам, че усетих как потъвам в земята от срам. Ами да! Уж и обещах да u бъда и кавалер, и придружител, а заради един телефонен разговор – кавалер може би бях, но забравих втория си ангажимент към нея, да u бъда придружител. Леле! Връщам се на мястото си до масата изпръхнал, като полят с вряла вода. Извинявам се. Подавам ръка, за да я преведа покрай масите и в този момент тя втори път ме забива в земята с думите:
– Ще ми позволиш ли да те прегърна и да те целуна? – и отново се усмихва неустоимо.
– След това, което направих ли…? Ами не! Впрочем да! – оплетох се в отговора си аз и продължих – Даже няма да възразя, дори да поискаш да те изнеса на ръце до вратата – опитвам се да се окопитя аз, и приближавайки се до нея разтварям ръце за прегръдка с наведена смирено глава.
Тя приема жеста. Приплъзва ръце по моите. Прегръща ме. Целува ме по двете бузи. После по устата. И да си призная нещо много топло ме лъхна докато бях в обятията u. А ако някой само преди час ми беше казал, че Северина от пазара за цветя има толкова топла усмивка, щях да му завра главата във фризера, да поразмисли на хладно над твърдението си. Но нещата не свършват до тук. Още докато сме вплетени един в друг тя доближава устни до ухото ми и прошепва:
– Благодаря за обяда! И благодаря най-вече за това, че забрави, че съм сляпа. Ти си добър човек. Откакто съм в мрака, всички са ме съжалявали. Искали са да ми помагат. Но никой не е забравял, че съм незряща. А ти забрави. Ти обядва с мен не като външност и недъг, а с това, което е вътре в мен. Благодаря ти. Ти контактува с мен така, както може би контактуваш и с онази жена от интернет, която не познаваш и никога не си виждал. Нали? Мисля, че много добре усетих връзката ви. Ще ти направя много хубав букет. За теб не знам, но на нея мисляяя… На нея определено мисля ще много u хареса. Дори ще си го сложи на видно място. Ей така… много хора да го виждат.
Не знам, но след всичкото това нещо ми стана, а думите от иначе голямата ми уста зачезнаха нанякъде в дън гърлото ми тилилейско. За това и мълчаливо я преведох покрай масите. Е не ни ръкопляскаха като по американските филми, но заведението доста се оживи, когато тръгнахме към вратата. А докато бутам един стол, виждам точно пред мен под последната маса два вирнати палеца в знак на одобрение. Беше един мъжага, който най-вероятно я оценяваше като визия.
Колегата беше прав. Жената определено ме харесваше. Когато отидох на третия ден, се оказа, че не е готова с проекта за моя букет. Поиска да си поговорим още малко за моята загадъчна жена от нета. Нооо… Тук си мисля, че Художничката започна да хитрува. Защото всъщност разпитваше повече за мен, отколкото за жената. И така за една седмица се видяхме на три делови обяда Е! Вторите два си бяха по-скоро приятелски, отколкото делови. Но пък се явиха доста добра възможност да ми разкаже за себе си. Научих за доведената u леля, която поради факта, че била бездетна и следвайки болните си амбиции, я карала да рисува, без да мисли за нормалните неща характерни за възрастта u. Как според същата тази леля, на момчетата не трябвало да им се обръща внимание. А това неглижиране на мъжката част трябвало да продължава, докато не станела голяма художничка. Толкова голяма че тъпите мъжаги да се търкалят в краката u. Как я убеждавала в нейната красота и талант. А още че никое момче от съучениците или обкръжението u не я заслужавал. Разказа ми и за фаталния ден на катастрофата. Как отново пак под въздействие на лелята не било послушано едно влюбено в нея момче. Което не на шега се притеснявало за статива отзад в комбито. Как лелята се отнесла грубо с него и поставила въпросния предмет точно зад младата художничка, напук на момчето, въпреки предупрежденията на угрижения младеж. И как след катастрофата и осакатяването същата тази леля изобщо забравила за младата си фаворитка. По простата причина, че вече не била никаква художничка, а безперспективна цветарка.
От всичко личеше, че някои от тези неща u тежаха дори повече от вечния мрак, в който беше пропаднала. Историята u наистина беше банална. Но разказана от такова чаровно лице с прекрасни очи, които гледаха с безчувствена студенина, бе в състояние да поразмекне и най-якия хардуер. Дори моето четириядрено сърце – тип процесор, при това закоравяло от технически правила и хакерски атаки, на моменти увеличаваше тактовата си честота, при някои от по-тежките моменти в разказа. Не е леко да слушаш спокойно излиянията на един млад човек, загубил най-ценното в живота си – своите родители и възможността да развива таланта си.
Не бях влюбен в жената, но разбирах необходимостта u от малко повече човечност. Вече четвърти път кажи-речи почти през ден обядвахме и то донякъде делово. Беше доста строга към самата себе си и ей така спонтанно си помислих, защо пък да не u предложа… Чиста проба малко романтика. Без някаква ангажираност или обвързващи дълбоки чувства и емоции. Един ден към средата на втората седмица минавам покрай щанда. Възрастната жена я нямаше. Поздравих и подхвърлих предложенийце ей така на шега. Всъщност, очаквайки отрицателен отговор или гримаса:
– Какво ще кажеш, ако те поканя не на обяд, а на една вечеря? – запитах по най-тъпия начин.
– Ами за да разбереш какво ще ти кажа, първо ме покани – отговори ми тя, типично в нейния хладен стил.
– Добре! – влизам u веднага в тона, отивам до съседния павилион, купувам една орхидея, заставам пред щанда и с преправена тържественост произнасям – Млада госпожице, каня Ви официално да вечеряте с мен, в удобно за вас време в рамките на тази седмица – правя реверанс и поднасям цветето.
Тя го приема и на момента започва подчертано артистично да кокетничи. Постоя, помисли. Влиза навътре в павилиона. Връща се с начервисани от нещо бузи. Запремигва, имитирайки притесненост, и продумва срамежливо:
– Бих приела с радост, но при едно условие…
– И то е…?
– Да ми бъдеш придружител до край.
– Тоест…?
– След вечерята да ме изпратиш до леглото ми. И да ме завиеш с целувка.
– Интригуващо условие! А баба?
– Това сега твоето условие ли е, или въпрос?
– Да го наречем въпросително условие.
– Баба има къде да спи. При това без да е притеснена, или да ме притеснява. Та кога да бъде?
Беше мой ред да играя роля. Знаех, че не ме вижда, затова казвам на глас какво точно правя:
– Вадя си телефона и си гледам седмичната програма – извадих си телефона, почвам да се ровя в него, а при всяко прелистване той пипикваше, а аз продължавам да говоря – Мислейки, гледам в небето – поглеждам в небето и казвам – Броя на пръсти. Пак гледам в небето. Пак мисля – млъквам за малко постоявам така и накрая казвам с престорен глас – Цяла седмица, включая и събота, имам ангажименти. Нооо… заради Вас, госпожице, ще ги отложа. Ако се спра на покана за вечеря в петък, ще възразите ли?
– Този петък ли? Мисля… – заглежда се встрани тя, имитирайки, че мисли върху нещо – Имам ангажимент с една галерия за незрящи, но ще го отложа. Така че, не възразявам!
Театралниченето бе интересно, но се превръща в реалност. Отиваме на ресторанта в петък почти веднага след работа. Някъде към седем и нещо. Хапнахме разни неща. Пийваме вино и коняк с десерта. Хващаме си такси и се озоваваме в тях. Там тя се чувства сигурна. Познава обстановката и се движи без проблем и без бастун. Интимната част обаче не се получи. Някак си бе пренапрегната. Свършва два пъти още при увертюрите. И двата пъти аз дори не се бях възбудил. После ме отблъсва и се разрида. Прегърнах я и се опитах да я успокоя. След малко дойде на себе си и започва да ми се извинява:
– Извинявай! Откакто съм в мрака, един път съм ходила на пълен масаж с освобождаване и съм спала с един мъж. Всичко на всичко – един път. Първия път с масажа ми беше прекалено служебно. Колкото както се казва там да се изхвърли едната вода. А втория път с мъжа беше тип бодибилдинг в стил – ръгай чушки в боба. Просто на момъка му беше интересно да чука сляпа жена. И ме чука, вземайки завоите при смяната на позите на две гуми. Страхувам се да не се повтори някой от случаите като усещане – почти изхлипва тя.
– Не се притеснявай. Ще си отдъхнем от напрежението ще помисли, ще помислим и ще измислим нещо. Други притеснения имаш ли?
– Да. Ти започна много нежно. Имах един приятел. Той бе така нежен с мен, но нашите все бяха вкъщи. И сега все ми се струваше, че някой от тях ще мине покрай стъклената врата и ще ни види. Знам! Няма ги! И е абсурдно, но ми е трудно да се отпусна. Не зная защо. Може би, защото не мога наистина да видя с очите си, че вече ги няма – продължава да трепери в прегръдките ми тя – Нали не ми се сърдиш, че така се получи?
– Всичко е наред. Поканата бе под условие да те изпратя до леглото и да те завия с целувка. За по-дълбока интимност не е ставало дума. Така че всичко е в рамките на уговорките. А да – и на нормалното за случая. Спри да се притесняваш. В апартамента няма никой. С колко целувки искаш да те завия, за да не ти е студено на душата?
– Ооо… трудна работа. Душата ми е толкова изстинала към тези неща… Ще ти трябва овлажнител за устни, ако искаш да ме стоплиш само с целувки – завайква се на шега тя.
– Я да опитам – отмятам завивката и започвам да целувам наред.
– Стига, стига, гъдел ме е! Стига! Гъдел ме е така – разсмива се на глас „изстиналата” към тези неща.
– Охооо, тука си имаме и целувчици на ангели. Ехеее, едно сърце почти върху сърцето. Гледай ти как хитро се е скрило по гърдата. Ихааа, конска глава под дясната мишница. Хи, хи, хи и грозд с шест зрънца малко над опашката на катеричката. Ееее… човек и да те забрави, ако след време те срещне пак, няма как да те обърка. Ама това последното е направо като татуировка. Много си фешън така – концентрирах завиващото си целуване точно върху и около хемангиомите.

После я завих, прегърнах я и тя заспа направо за секунди. Тя да, но аз не можах. Стана ми чоглаво за нея. Имаше голямо желание да се любим, а не й се получи. Трябваше нещо да направя. Не исках страховете или притесненията u да се повтарят. И ей така, дойде ми отвътре. Станах, отидох в другата стая. Намерих компютъра. Порових се в мрежата и резервирах на своя глава за другата вечер две места в една планинска хижа-хотел. Навих алармата за шест и тридесет и се мушнах под завивките. Заспал съм доста бързо. Алармата звънна. Отварям очи. А тя стои в поза лотос на единия край на кревата. Почти гола е. Заметната е със завивката. На нощното шкафче има скромна закуска и айран. Казваме си добро утро с целувка. Попита защо ми звъни алармата. Докато хапвам, отново започва да ми се извинява за неуспешния ни плътски опит. Изрази съжаление, че аз останах с неудовлетворени страсти. Попита с какво и как може да ме компенсира. Отговарям и, без да се замислям, и то със сериозен глас:
– Как с какво? Със същото. Със секс и страсти, разбира се.
– Добре! Само моля те, не се сърди. Не съм искала така да се получи – и се приближава с явното намерение да интимничи, питайки ме – Искаш ли да опитаме пак?
– Може. Но не тук! И не сега! – отговарям със строг тон и продължавам – Няма да ти се разсърдя, само ако го направим където и когато ти кажа, че е възможно.
– Добре, но не се сърди, не искам да се караме. Моля те!
– Ти закуси ли? – отклонявам темата встрани.
– Да, и кафе пих.
– Аха… пи кафе без мен? – дърпам я за носа – Добре. Колко време ти трябва да си приготвиш багаж с топли дрехи и обувки за планина?
– За планина? Какво си наумил? – пита тя правейки уплашена физиономия, но все пак ми отговаря – Ами за около час ще съм готова. Защо?
– Добре! – ставам и обличайки се, започвам да u нареждам – Приготвяш си… Два чифта зимни обувки, три чифта анцузи или спорни панталони, две топли фланели или пуловери и там необходимите женски подробности. И след час и половина да си готова. Ще дойда да те взема. Обади се на баба, че отиваме на планина за два дена, да не се тревожи.
– Ама как? Къде ще ходим? Аз сега не мога да си го позволя. Зимата цветята не се харчат много. Недей така, моля те. Не ми е удобно да правиш това за мен.
– Няма не искам, няма недей! Щом ми отказваш, ставам злодей! Във сръднята аз съм си баш корифей. След час и половина да си ти готова за планината красива, за планината красива, на певеца Орфей – поизплагиатствам нещо от Славчо Трифонов и се усмихвам – Нали не искаш да ти се сърдя? – питам аз и като виждам, как притеснено кима с глава понижавам императивността в тона, но не и на репликите си – Тогава се приготви! Идвам след час и половина. Пак благодаря за закуската. А и да се обадиш на баба! Ама на всяка цена!
Когато се връщам с колата в пълна зимна екипировка тя е готова.
Но пък спа през почти целия път.
Може би емоциите от снощи u дойдоха в повече.

(следва продължение)
Текстът е публикуван към колажа с разрешението на автора.

6 мнения за “Колаж по разказа “ (За Ачо) Слепи момини сълзи” от rygit”

  1. Лично аз, харесвам смесването на рисунка, плакат, фотография и различни по стил изображения. На колажите много им отива това. Пусни линк към произведението, иначе илюстрацията “виси” или го качи тук, с разрешението на автора.

    1. Лично аз също харесвам. 😉 За това и правя. Но също така ми се струва, че всеки автор става скучен, ако “залага” често на една и съща “хитринка” при колажирането. Затова, на мен ми се иска да опитвам различни подходи. Ще питам автора. Всъщнос, ако реши може и самият той да си го качи, нали? 🙂

      1. Може да качва, разбира се. Това, което не ми харесва, в онзи творчески сайт е, че съвсем умишлено се подминават добрите и интересни автори, а се плакнат и превъзнасят, все едни и същи, на някакво средно ниво. И добрите хора пишат, пишат, но накрая им писва и бягат, защото търсят публика и съпричастност, все пак. Хубаво е, че си открила rygit. Има и други, потънали в прах, но ценни. 🙂
        Що се отнася, до “хитринките” в колажите, не може да се разчита на тях. Те са само някакво средство. Трябва си интересна идея. Когато авторът намери себе си и стилът му стане разпознаваем, всичко си идва на мястото. Иначе, има някаква масовка и се “твори” шаблонно. Не харесвам това и никакви звезди, сърца и префърцунени коментари, не могат да го променят.

        1. Можеш ли да го направиш да си остане първия колаж в заглавната ( отгоре) , а другият да е само преди текста? Тоест да стане обратно на това, което е сега? Че така коментарите не са особено смислени…

Вашият коментар