Монолог на един истински мъж

Вярно е, каза ми, че ме обичаш, но с много несигурен глас. Нито дикцията, нито интонацията ти ми харесаха. Свърши то. И да го репетираш, и хиляда пъти да ми го кажеш, няма да е естествено и непринудено, излязло от душата ти. И някой ден, когато съм най-щастлив, внезапно ще ми кажеш, че не ме обичаш вече. Нямало нищо сигурно и никакви гаранции?! Браво, бе! Тя, любовта, да не е стока?! Не, не искам гаранционна бележка. Но, все пак, трябва да има някаква стабилност в чувствата. Ами, аз утре, също толкова внезапно, може да се влюбя в съседката. Не, няма да се влюбя точно в нея и в друга няма да се влюбя, защото съм стабилен. И в теб не съм влюбен, но те обичам. Говоря глупости?! Не, не говоря глупости. Влюбването е със сърцето, хормони, вълнения, трепети и… отминава. Аз те обичам с разума си. Това е постоянно. Защо ми сваляш панталона?! Само за секс мислиш. Само за секс! Не се ли радваш, че съм умен, интелигентен, предприемчив, находчив, изискан?! Не си простафела, много неща харесвам в теб, но понякога опростачаваш всичко. Ако се случи нещо с органа ми, ще ме зарежеш ли? Ще ме зарежеш! Браво! За какво ти е мъж без х… ?! Това ли е най-важното?! Не можеш ли да оцениш духовното в мен?! Не можеш. Искаш секс, екскурзийки и подаръчета. Всички жени го искат, ти не си виновна. Такава е природата ти. Нямам намерение да те сменям. Ти си любимата ми секретарка. Но това, че ми каза “обичам те”, с половин уста, развали цялата магия. Отщя ми се всичко. Нищо, ще ми мине. Ох!

Вашият коментар