Перфектната сливова

Чичо Гошо беше градски човек, но странно защо, все го влечеше към село. Живееше в панелка, но си мечтаеше за дворче с райграс и овощни дръвчета. Най-после, успя да си купи местенце в едно обезлюдяващо се селце, направи си симпатично бунгалце с веранда и насади овошки. Грижеше се за тях с удоволствие, подрязваше ги, пръскаше, наторяваше и напояваше, и започна да бере плодове. Прасковите и кайсиите бяха капризни, но ябълките и сините сливи раждаха толкова много, че понякога клоните се чупеха.
Самият той не пиеше, но си мечтаеше, да направи такава сливова, която да бъде върха и всички да я харесват. Купи си казан, изчете съответната литература, порови се и в интернет, но не всичко му беше ясно и реши да почерпи знания от извора. Отиде в кръчмата, седна на една маса и директно заби въпроса:
– А бе, хора! Как се вари сливова?
Избухна дружен смях. След като обясни, че е абсолютен новобранец и пита съвсем сериозно, настъпи тишина. Всички се замислиха.
– Питай, ние ще ти отговаряме. – каза Геро.
– Сливите да ги бруля ли или да чакам сами да опадат?
– Аз ги бруля, когато отвътре се жлътнат и засладнеят. – каза Спиро.
– Как ги брулиш, с прът ли?
– Ами! Друсам клоните и после ги събирам.
– Аз ги чакам сами да паднат, събирам и слагам в бидони. – каза Пешо.
– И да са добре узрели, пак им слагам захар. Сложиш ли захар, от всичко става ракия. – каза Ицо.
– Винаги се слага захар, иначе става слаба. – каза Геро.
– Но от многото захар боли глава.- добави Пешо.
– Колко захар да сложа?- попита Гошо.
– На столитров бидон слагам десет кила захар. Правя сироп и заливам.
– Малко е. – каза Пешо.
– Много е. – каза Ицо.
– А капака плътно ли да затварям? – попита Гошо.
– Да. – каза Спиро.
– Не. – каза Пешо.
– Завъждат се едни мушички. Полезни ли са?
– Винарки. Те правят алкохола.
– Глупости! Прецакват вкуса на ракията. Аз затварям капаците плътно.
– Аз ги поставям, но не плътно, джибрето да диша.
– А бъркат ли се?
– Всеки ден.
– Не ги пипам. Те си правят шапка, а разтворът е отдолу.
– А костилките махат ли се?
– Не.
– Махат се. Прецакват вкуса.
– Кой ще си играе да ги маха? Падат си на дъното.
– Нищо не пада. Аз ги отделям с бъркалката на бормашината.
– Когато джибрето горчи, значи е готово. Ако сладни, трябва му още.

– Аз пробвам със свещ. Ако угасне над него, трябва му още. Ако гори, значи е готово.
– А аз му кадя с кандилница.
– Много си тъп! Не го слушай!
– Ти пък, много разбираш!
– Когато започнах да варя ракия, ти ходеше прав под масата.
– Това няма значение. Тъпият си е тъп за цял живот.
– Аз ли съм тъп?!
– Е, не си тъп, само дето от нищо не разбираш.
– Ти пил ли си от моята?
– Не.
– Сега ще ти донеса, да видиш какво е ракия.
– Аз ще ти донеса от моята! Върха е!
– Нищо не знаете! Моята е най-готина!
– Моята е като уиски, бе!
Всички хукнаха да носят от творенията си и след час, пак се събраха в кръчмата, с нескрита гордост в очите. Бутилките се разнасяха от уста на уста, придружени от коментари:
– Слаба е.
– Много люта!
– Има дъх.
– Много е жълта!
– Сложих ѝ сърцевина от черница.
– Като пикня е.
– Джанковица! Не ми я хвали!
Оказа се, че няма перфектна ракия, но глътка след глътка, всичко се изпи.
Вече всички си говореха по двойки, като разговорите често преминаваха в крясъци, после в псувни, накрая започна бой с размяна на яки удари, обръщане на маси, чупене на столове, мятане на бутилки и болезнени стонове. Чичо Гошо се измъкна от кръчмата невредим.
“Не исках точно това!”, повдигна рамене смутен.
Тази година остави сливите да узреят добре. Омекнаха, топяха се като мед в устата. Щом започнаха да капят, обрули всичко, напълни бидоните, махна костилките, сложи захар, затвори капаците и зачака. Минаха двадесет и пет дни, опита на вкус, пробва със свещ, гореше. Джибрето беше готово, а под “шапката” аленееше сливовият сок.
Извади казана, сложи “лулата”, замаза фугите с тесто, напълни варела със серпентината със студена вода, накладе огън и зачака. От чучурчето потече струйка. Чичо Гошо се усмихна.

Изведнъж, казанът се обърна, всичко се лисна на земята, капакът се изтърколи, а чичо Гошо падна на земята. Трусът беше толкова продължителен и силен, че човекът не можа да се изправи на краката си. Черният облак от хоризонта долетя за секунди и помете всичко. Последното нещо, което си помисли чичо Гошо беше, “Язък, за сливовата!”
Беше започнала Третата Световна война.

Вашият коментар