По “Дъжд” на Д. Дамянов

12439053_928072777308482_5108911717962782765_n.jpg

Дъжд

Дамян Дамянов

Плющеше като бесен. Всичко – мокро:
дърветата, паветата, града…
Вън всичко живо бягаше под покрив.
И само те стояха на дъжда.
Унесени. Отнесени. Немирни.
Два жарки лъча в мокрото кълбо.
По всяка вероятност безквартирни,
но приютени в своята любов.
Чадъра черен старчески разперил,
подминах ги, изгледах ги на кръв.
А тайно си въздъхнах: “Ах, до вчера
и мене ме валеше дъжд такъв…”
Прибран на сухо горе в свойта стая,
ги стрелнах през дъждовните стъкла:
две мокри птици гонеха трамвая,
бездомни, ала имащи безкрая…
И от зениците ми заваля.

Едно мнение за “По “Дъжд” на Д. Дамянов”

Вашият коментар