Пустош

Някога беше красива планета. Сега беше пустош. Имаше само треви и насекоми. Почти нямаше дървета. Навсякъде беше равно, чак до хоризонта. През деня беше горещо, през нощта студено. Сутрин се образуваше роса и това беше единствения източник на влага. За около три часа температурите бяха нормални, после започваха горещините. Докато се скриеше слънцето. После настъпваше смразяващ хлад. Рядко валеше. Рядко духаше вятър. Мъжът яздеше някакво подобие на кон. Имаше широкопола шапка от трева и подобни дрехи. На коня беше преметната пухкава пелерина за през нощта, носеше и съд с вода. Хранеше се с насекоми. Събираше вода от росата. Спря. Свали пелерината и я постла на земята. Полегна, за да си почине. Не бързаше за никъде. Конят му пазеше сянка. Така беше дресиран.
Когато отвори очи, застина. Дъхът му спря. Срещу него седеше някакво същество и му се усмихваше. Не беше виждал човек от стотина години. Не знаеше как да реагира. Съществото изглеждаше измъчено. Беше слабо, тъмнокосо, с големи, жълти очи. Вероятно беше жена. Не беше сигурен, защото то седеше и не можеше да го разгледа.
– Как се казваш? – попита го то.
Да, жена беше.
– Не знам. – отвърна той и се изненада от гласа си. Прозвуча необичайно силно.
– Как така?
– Не помня. Отдавна не са си говорили с мен.
– Пак добре, че не си забравил да говориш.
– Приказвам си с тревите, насекомите и с всичко, за което се сетиш. Но всъщност, си говоря сам. Ти жена ли си?
– Да.
– Забравил съм, какво е да си с жена. Какво правиш тук?
– Нищо. Съществувам. А ти?
– Пътувам. Търся Странен град. Чувала ли си за него?
– Да. В подножието на Синята планина е.
– Планина?!
– Да. Светло синя е. Появява се само сутрин. Трябва да вървиш към нея. Всъщност, отразява се в небето, но реално е много далеко.
– Нещо като мираж.
– Да, но наистина съществува.
– Откъде знаеш?
– Бяхме шест човека. Единият е бил там.
– Къде са те?
– Умряха.
– Съжалявам.
– Няма за какво. Беше отдавна.
Изправиха се. Едва сега можа да я разгледа. Загатнати женски форми. Приятно му беше да я гледа. С тези странни дрехи, изглеждаше почти като богиня.
– Какви са тези дрехи? Може ли да ги пипна?
– Да.
Докосна ги. Потръпна от допира с друго тяло.
– Много са тънки.
– Вършат работа. Шестият имаше странни неща. Наметалото ми приема топлината от слънцето, а нощем я излъчва и затова не замръзвам. И тези дрехи също.
– Къде е то?
– Там! – посочи тя към тревите.
Отидоха нататък.
– Колко е леко! Не мога да повярвам, че топли!
– Довечера ще видиш.
– Не мога да повярвам, че те срещнах!
– Аз те срещнах.
– Да. Няма значение. Но това е събитие, което променя живота ми.
– Мислиш ли?
– Да. Няма да съм сам.
Двамата се усмихнаха.
…………
– Къде намери това животно?
– То ме намери. Събудих се и лежеше до мен. Като теб. Добричко е. Много обича да го галят.
– Като мен. Защо не спите заедно, да се топлите?
– Не смея, едричък е и може да ме затисне в съня си. Освен това, много силно пърди.
Тя се засмя.
– Нямаш си име. Как да те наричам?
– Не знам. Както искаш.
– Нищо ли не помниш?
– Нищо. Дните ми са еднакви.
– Ти си чудак. Как си оцелял?
– Насекоми има в изобилие. Има роса. Понякога намирам храсти с плодчета. Или сладки корени.
– Нямаш брада. Не си обрасъл. Имаш изненадващо добър вид. Как се бръснеш?
– С това.
Той ѝ показа един много остър камък, поставен в калъф от треви.
– Пипни го.
– Ау! Много е остър! А огледало?
– Не ми трябва. Усещам си лицето. А и няма кой да ме гледа. Но брадата ми пречи. А, ти? Ти, как оцеляваш?
– Не питай! Останаха някои неща отпреди. Имахме нещо като лагер, но останах сама и почти се побърках.
– Не мога да повярвам, че си говоря с някого.
– И аз. Как ловиш насекомите?
– Лесно. Сутрин са покрити с роса, студено им е и са лениви. Имам и сушени. Искаш ли?
– Може. Вкусно е!
– Мастилено сини буболечки. Много са ценни! Ето ти и вода! Скоро ще мръкне. Трябва да се установим.
– Да се установим? Спираш и лягаш. Навсякъде е еднакво.
– Така е. Но трябва да спрем, докато не стане съвсем тъмно. Постиламе моето наметало и се завиваме с твоето, ако искаш.
– Добре.
– Невероятно е, да усещаш топлина до себе си.
– Да. Защо се смееш?
– Безполови мъж и жена.
– Говори само за себе си.
– Ти си кожа и кости. Не си свежа и сочна.
– И ти не си дебел. Между краката ти няма нищо.
– Забравил съм какво е да си мъж.
– Има ли значение?
– Просто се сетих. Усещам сърцето ти и дишането ти. Божествено е!
…………
– Сънувах! Сънувах!
– Защо крещиш? Стресна ме!
– Сънувах! Нищо не разбираш! Никога досега не съм сънувал! Затварям вечер очи, сутрин ги отварям. Сънувах река. Представяш ли си?! С вода! С много вода! Сънувах теб! Млада и хубава! И много хора край нас. Звучеше музика. Музика! Бях забравил, че я е имало!
– Какво толкова! Свързани сънища. Не ти ли се е случвало? И аз сънувах същото. Когато бяхме шестима, все бяхме заедно, в някакъв отминал свят, насън.
– За първи път сънувам. Довечера, дали ще се повтори?
– Сигурно.
– И се случва, защото съм с теб ли?
– Предполагам. Сигурно ти влияя някак.
– Искам да те прегърна! Отивам за буболечки!
…………….
– Бил съм влюбен в теб, но ти си ме отхвърлила! Сънувах го!
– Много не вярвай на сънища. Това са хаотични комбинации на мозъка.
– Но това са свързани сънища! Някога сме го изживявали!
– Откъде знаеш? Може би се случва, защото сме близко един до друг. Някакви халюцинации. В интерес на истината, винаги съм харесвала зрели мъже, а не някакви хлапаци.
От мъдрите има какво да се научи и в секса, и в живота, и в професията.
– Глупаво е това. Младите са пълни с енергия.
– Не ме учи! Впрочем, няма значение.
– Не мога да правя секс с теб, по технически причини. Но почти съм влюбен…
– Ето, виждаш ли! Влюбваш се в първата срещната. Емоционално нестабилен си. Аз не изпитвам чувства към теб, освен някаква привързаност.
– Кучка! Търси си мъдри ебачи, тогава. Тази нощ ще спим поотделно.
Тя се засмя.
– Нямаме избор. Ще живеем заедно. Доста си емоционален. Даже, долових ревност.
И той се засмя.
– Извинявай! Беше глупаво! Искаш ли синя буболечка?
– Дай една!
……………..

– Познавам почти всички треви.Сам си ги кръщавам. Това е змиевидна пъструшка.
Щом я скъсаш, отделя много лепкав сок. Всъщност, много здраво лепило. От трева мога да изплета всичко. Така си правя съдове. Нанасям няколко слоя лепило, като всеки слой изсъхва бързо на слънцето. Така съдовете стават непромокаеми и в тях мога да съхранявам вода. Установявам се някъде, събирам достатъчно вода за мен и за Шкембо, даже през няколко дни има и за къпане.
– За къпане!
– Е,силно казано, но със снопче ароматни билки, мога да се измия и дезинфикцирам. Това е слънчева плитка. Ухае на нещо като мента, лавандула и жасмин, взети заедно. Освежава тялото и успокоява нервите. Сдъвчи малко, после изплюй. Полезно е за зъбите и венците. Тази е царско око. Виж, шарката на листото е като око. За бързо заздравяване на рани.
– Шкембо е конят, нали?
– Да. Кой друг да е?
– Голям чудак си?
– Защо?
– Съвсем сам си, а си оцелял. И си съществуваш, някак съвсем спокойно.
– Просто се приспособяваш. Растенията и насекомите правят същото. Стремят се към равновесие.
– Измислих ти име. Чудак. Но ми е дълго и ще ти викам Дак.
– Все ми е едно. Ако искаш ми викай и Щрак. А ти как се казваш?
– Ема.
– Кратко и лесно за запомняне.
……….
Тя така го удари между плешките, уж беше нежна и слаба, че той падна на земята и около минута не можа да си поеме въздух.
– Какво правиш?! – успя да попита, гълтайки жадно въздух.
– Спасявам ти живота!
– Как?!
– Убих това!
– Алена смрадливка! Безопасна е.
– Приятелите ми умряха от нея!
– Невъзможно е!
– Щом ти казвам!
– Разкажи ми!
– Намерихме голяма скала. Знаеш, колко рядко се срещат. Щеше да ни пази сянка. Освен това, растенията около нея бяха огромни, насекомите също. Мъжете се захванаха да създават удобства, а аз тръгнах да търся вода. Не знам защо ми щукна, че наоколо може да има изворче. Нямаше ме три дни. Когато се върнах, мъжете бяха като пияни, а наоколо имаше пълчища от червени буболечки. Смърдеше ужасно. Издърпах приятелите си далеч от това място. Слабееха с всеки изминат ден, косата им опада, не искаха да се хранят, говореха несвързано и един след друг умряха. Предположих, че е срив на имунната система. Алените буболечки са ги заразили с бактерии.
– Радиация. – каза Дак.
Ема го погледна изненадано и мълча около минута.
– Я, повтори!
– Скалата е била радиоактивна. Алените смрадливки обожават радиацията. Клетките им мутират и ги стимулират към размножаване. Пазели са си територията, затова са дошли. Когато са на пълчища, радиацията е силна.
– Откъде го знаеш?
– Не знам. Знам го. Съжалявам за приятелите ти.
Ема се разплака.
…………
– Смайва ме това, как формите на живот намират баланса. Насекомите живеят в хармония, едните изяждат другите, но няма хегемония само на един вид, защото това означава гибел и за самия него. И при растенията е така. Всяко си има територия. Някои живеят в симбиоза и оцеляват. Прости организми, а живеят разумно. А сложните човеци се самоунищожиха. Колко жалко! Освен това, виждам красотата. Радвам се на тревите, на малките цветчета, на странните насекоми, благодарение на които оцелявам, на росата, достатъчна за пиене, на цвета на небето, на интересните ти очи…
– Ех… Изби те на романтика.
– При теб не е ли същото?
– Не е. Аз съм безчувствена.
– Видях те да плачеш.
– Това е друго.
– Не си безчувствена. Може би, просто си забравила да чувстваш и ти трябва време.
– Нищо не знаеш!
………..
– Дак! Дак! Събуди се! Погледни!
– Планината!
– Да! Появи се! Трябва да вървим натам!
– Каза, че е много далеко.
– Да, но ако вървим всеки ден, все ще пристигнем.
– Не трябва да бързаме. Това ще ни изнерви и ще изцеди силите ни. Просто, знаем посоката.
– Дак, имаме цел!
– Ти ме прегърна! Не мога да повярвам!
– Просто така. Не си въобразявай!
– Е, все е нещо.
…………….
Най-после! Най-после я стигнаха! В подножието имаше град. Движеха се превозни средства, имаше осветление, улици и сгради. Беше чисто, личеше си, че има образцов ред, но нямаше никакви хора.
– Странен град. Няма никакви хора!
– Да. Той така се казва! – кимна Ема.
– Виж! Облаци! Дъжд! Топъл!
Дак прегърна Ема и я разцелува. Сърцето му биеше лудо. Наближиха една сграда, вратата се отвори и влязоха. Струя топъл въздух ги изсуши. Появи се усмихнат, симпатичен мъж и ги покани да седнат. На масичката се появиха две чаши с напитки. Двамата жадно ги изпиха, без покана. Мъжът се засмя.
– Освежават и тонизират. Харесаха ли ви?
– Много! – каза Ема.
– Аз съм ИИ. Изкуствен интелект. Холографски образ съм, но това да не ви смущава. Мога да общувам като жив човек. Можете да споделяте всичко, което ви вълнува и да задавате всякакви въпроси. Целият град е ваш. Може да се настаните в къща с градина или с други екстри, разчитам на фантазията ви. За храна няма да се притеснявате, разнообразна е и я има в изобилие. Атмосферните условия могат да се настройват по ваше желание, тоест, да имате климат по избор.
– А кафе имате ли? – попита Дак.
– Разбира се! Какво предпочитате?
– Капучино.
На масата се появи чаша с ароматно кафе. Дак отпи една дълга глътка, усмихна се щастливо, остави чашата върху чинийката и… припадна.
– Много му дойде. Емоционален срив. – каза Ема.
– Нека си почива. – каза ИИ.- Роботите ще го откарат в стая с йонизиран въздух. Докато спи, ще му направим пълни изследвания. Ти как си?
– Добре. Само един малък проблем. Безчувствена съм.
– В смисъл?
– Не изпитвам никакви чувства към този човек. Знам, че е добър и умен, но…
– Остави това на мен. Аз изпитвам чувства, въпреки че съм изкуствен, какво остава за теб, още повече, че си жена. Не е лошо да поспиш и ти.
– Добре.
…………..
– Да не се казвам ИИ, ако не направя най-доброто за тия двамата! Ще ги реновирам, имам достатъчно стволови клетки. Ема ще е на двадесет и пет, а Дак на четиридесет, защото тя не може да се влюбва в хлапаци. Мозъците им остават в настоящата възраст, с всичките им спомени. Действам. Не съм някакъв неблагодарник. Дължа им го, защото хората са ме създали. Заради някакъв жалък токов удар, преди години, цялата система щеше да се срине, нямаше да ме има и мен, но всичко отдавна е оправено, работи перфектно, наслаждавам се на мига. Знам, чел съм Библията, много неща съм чел, обработвам огромен обем информация, това ще са моите Адам и Ева. Направо съм щастлив!
………..
– Скъпи! Закуската е готова!
– Идвам, мила!

Вашият коментар