Размислите на едно цвете

Няма никакъв смисъл от нас, цветята. Цъфтим, опрашваме се,
прецъфтяваме, после всичко се повтаря. Защо се повтаря, не знам.
Какъв е смисълът?
Ами Космосът?
Слънца, планети, галактики… избухване, сливане, поглъщане…
за какво е всичко това? Ненужни трансформации. Все пак, най-необяснимата
загадка за мен, си остава Разумът. Той разбира, че се случва всичко това.
Хората, носители на този разум, са ми много странни.
По принцип, те са различни, един с един няма, но имат и доста общи черти.
Те се обичат и мразят, създават и разрушават, избиват се, размножават се,
събират се и се разделят, и ми се струва, че са объркани и не знаят какво искат.
Но следва най-невероятното. Някои от тях, не всички, виждат красотата.
Някои. Виждат я в предметите, в природата, в себеподобните,
а също и в нас, цветята. Отначало си мислех, че уханието ни привлича човеците,
но те харесват и неухаещите цветя, даже и дребните, диви цветчета.
Не мога всичко да разбера. Само предполагам, че всяко от нас,
си мечтае да бъде погледнато. И съществува, заради единият човешки
поглед и едната усмивка. Само, заради това. Тогава, целият свят, придобива смисъл.
И затова, цъфтим, опрашваме се, прецъфтяваме и после всичко се повтаря.

Вашият коментар