Самота

Тя беше птица.
Отлетя.
Едно перце дори,
не ми остави.
Безкрайно дълго ме боля.
Надявах се, да я забравя.
Но гледам всеки божи ден,
небето пълно е с щастливи птици.
Летят, а няма ни една за мен.
Аз просяк съм, а те – кралици.
Затварям уморен очи.
И ме целува тишината.
Прегръща ме и ме мълчи.
Завива ме с воал тъгата.

Едно мнение за “Самота”

Вашият коментар