„Бяха ли днес на нашия бряг,
там… вълноломът, небето?
Знам че е Коледа, глъчка и сняг…
Ти разкажи за морето!“ – Деа
Бях днес на морския бряг
и слушах, как пеят вълните.
Скъсан на вишката беше черният флаг.
Вятър прониза гърдите ми.
Мидите спят. Чакат нежни ръце.
Пес самотен се скита по кея.
Лебед мокър с натежали криле,
пясък кълве… по неволя.
Замъкът, който строихме с ръце,
силна вълна го събори.
На сухо дърво паяк люлка преде.
Гларус с друг, за залък се бори.
Зима е. Като декор изоставен,
скъсан чадър пази плажа.
Само вълните сякаш ме канеха,
в морето с крака да нагазя.
Някак са чужди морето, брегът.
Песъчинка в окото ми влезе.
Слънцето скри се, лека мъгла…
… и спомен далечен за влюбено реге.
Хубаво като картина. И в мен поражда тъга зимният морски бряг, и копнеж за лятото.
Да, да, зимното море не е най-веселата картина. Въпреки, че зависи от настроението. Аз обичам сама да се разхождам сред природата и да разглеждам детайли. Има много кресиви “миниатюри” край нас.