Ягодова къщичка

Бера си диви ягодки, значи, набрах почти цяла кофичка.
Берат се трудно, дребнички са, клекнал съм, те се
крият, губят се из тревата, но все пак успявам да ги открия.
Много ароматни, алени, нежнички, красиви, с тези ситни
семенца отгоре им. Завирам се из шубраците и все ми се струва,
че по-нататък, са най-едрите и хубавите.
И както си скитам, така из гората, изведнъж насреща ми-жена!
Стреснах се. Направо подскочих! Седеше си на едно пънче,
с прекрасна лилава рокля и дълги, черни коси.
– Изплаши ли се! – засмя се тя.
– Изкарах си акъла!
– Видях. Явно, те е страх от жени.
– Не ме е страх от жени. Беше неочаквано. Рефлекс. Стреснах се.
Ти, какво правиш тук?
– Тук живея.
– Къде тук? В гората ли?
– Да. Имам си горска къщичка.
– Хижарка ли си?
– Не съм хижарка. – засмя се тя.
– Защо не отидеш в града, да се омъжиш за някой богат футболист,
ами дивееш тук.
– Тук ми харесва.
– Светът е пълен с откачалки.
– Искаш ли да пием чай? С курабийки.
– Ти… добре ли си? Какъв чай сред гората? Или си носиш термос?
– Не, ще отидем до моята къщичка.
– Да не би, да примамваш мъже и после да им теглиш ножа?!
– На такава ли ти приличам?
– Не, но не те познавам.
– Ще се опознаем. Страх ли те е?
– Стига си го повтаряла! Не. Не ме е страх.
– Тогава, ела!
– Добре. Нека пием чай. И без това ми омръзна да се свирам из
храсталаците.
Хм. Направо е неприлично, жена да кани мъж в някаква си горска къщичка,
но сегашните жени са толкова нахални и нахакани, че не трябва да им се чудя.
Леко съм нащрек, все пак. Знам ли, кой се крие в къщичката? А тя върви
пред мен, с една тънка талийка, с едно сладко дупенце… Започвам да се
пълня с хормони.
– Пристигнахме! – изчурулика.
– Не помня, тук да е имало къщичка?! Често обикалям!
– Тук си е била винаги. Не си я забелязал.
Красива горска къщичка. С верандичка. На верандата-маса с два стола.
Изсечени с брадва, но красиви, със своята недодялана грубост.
На масичката-плетена дантелена покривка. Две чаени чаши, каничка, от която
излиза пара, захарничка, с малка лъжичка. Като че ли, всичко е подготвено
предварително.
– Заповядай, седни!- покани ме тя.- Сега ще донеса курабийките.
И изприпка вътре. Странно. Всичко е много странно. Напрегнат съм
и не мога да се отпусна. Очаквам, да изскочи с някаква брадва и да ме
съсече. Премествам се на другия стол, за да имам видимост към вратата.
Тя се появява усмихната, с поднос, с топли, ухаещи курабийки.
– Заповядай! Топли са.
– Виждам. Усещам. Благодаря! Извинявай, но всичко ми изглежда предварително
подготвено.
– Кое?
– Масичката е с покривка, чашите са две, чаят е топъл, курабийките са
току що изпечени…
– Сложих ги да се пекат и излязох на припек. Тогава се появи ти.
– А чашите, защо са две?
– Винаги са две. Все едно пия чай с баба.
– А, тя къде е?
– Почина.
– Извинявай.
– Няма нищо. Къщичката е нейна.
– И живееш сама?
– Да. Какво чудно?
– Ти, даже, нямаш ток! Не видях жици.
– Нямам. За какво ми е? Дърва много. Имам газ, олио, захар, брашно,
сушени гъби, свинска мас, картофи, сладко от ягоди, малини… Провизии за цяла година.
Освен това, не ям много.
– Значи си хижарка.
– Не съм хижарка. Просто се справям.
– Имаш ли телефон, компютър?
– Не.
– Как така? Не се ли интересуваш, какво става по света?
– Не.
– Не може да бъде?! Ще се ощипя!
– Какво да става по света? Едно и също. Болести, войни, после затишие, мир, после
пак болести и войни, после пак мир, хората се мразят, обичат, размножават, умират… Новите
технологии не ги правят по-щастливи. Спиралата на живота.
– Мъдро говориш.
– Не е ли така?
– Така е.
Отпивахме от чая, беше тихо, само птиците се обаждаха от време на време. Хвърлях скрити погледи
към “хижарката”. Беше много красива.
– Много е приятно сред природата. – казах. – Особено, когато времето е слънчево и тихо, както сега.
– Обожавам такова време!
– Извинявай, че ще те попитам, но съм прям човек. Ти си много красива. Как може, да погубваш
младостта си в тази гора?!
– Тя, младостта ми, ще се погуби и в града. Времето не прощава. Сам каза, че тук ти харесва.
– Да, спокойно е. Но не бих издържал дълго сам.
– Обичам да гледам, как растат дърветата, как разцъфват цветята, как малките пиленца се учат
да летят… танцът на облаците, бълбукането на поточетата, уханието на теменужките…
Никога няма да ми омръзне. В града, хората имат много грижи и не знаят как да живеят.
– Спокойно можеш да живееш в някое малко село.
– И там зависи, дали ще попаднеш на добри съседи. Един селски идиот, може да ти вгорчи живота.
Освен това, женската красота е изкушение. Не искам да ми досаждат разни мъже и да ми казват,
как да живея.
– О, аз не съм такъв! Давам на жените пълна свобода, но си пазя личното пространство, все пак.
Но, мъжката природа… Сега, като те гледам, знаеш какви мисли ми минават.
– Знам. Това е естествено. Но не ми харесва, когато приемат жената за продукт, стока,
кукла, играчка и лична собственост.
– Да… задълбахме се. Мъжете не са еднакви. И жените. Хората са различни.
Просто, трябва да намериш подходящия. Не ми се анализира. Обичам да се нося по вълните.
– И аз. Женен ли си?
– Не. Защо?
– Чудесно! Значи си свободен.
– Относително.
– Искам да кажа, че си със свободен дух.
– Духът ми е напълно свободен. Благодаря за чая! Страхотен е!
– Мащерка и мента.
– Освежава! А курабийките, все едно бяха бабините.
– Голям комплимент е това!
– Не е комплимент. Бих изял още толкова.
– Яж. Има цяла тава.
– Неприлично е.
– Отпусни се, де! Не съм извънземно. Ще ми донесеш ли малко дърва? Под навеса, зад къщата са.
– Разбира се!
– Внеси ги до печката.
…………………..
– Ау! И стаичката ти е от като от приказките! Печка с криви крачета, чайниче върху нея… Перденца
на жълти точки, като малки слънца, дървен креват, покривка с оранжеви слънчогледи, всичко грее…
тоалетка с огледалце, трикраки столчета… Да не си Снежанка?
– Ако бях, ти щеше да си любимото ми джудже.
– Да. Аз съм грозен.
– Няма мъж без комплекси!
– Имам огледало.
– Ти се виждаш с мъжки очи. Аз те виждам с женски.
– И как ме виждат женските ти очи?
– Прекрасен!
– Как спиш на този креват?! Ужасно твърд е!
– С дъски е. После черги, отгоре дюшек.
– Ужас! Ако спя на такъв, ще умра от болки в кръста.
– Пробвай го. Можеш и да поспиш.
– Само с теб!
Тя сложи дърва в печката и се обърна.
– Чу ли се, какво каза?
– Не. Какво?
– Направо ме пожела!
– Така ли?! Не съм се усетил.
Тя се засмя.
………………………….

– Много красиви извивки имат жените. Пълни са с извивки. Нямат права линия.
Носиш се по извивките, като по вълни и винаги стигаш там, при огънчето, пулсиращо и тръпнещо.
– Ох…
– После, целуваш хълмчетата на гърдите, втвърдените им зърна, малиновите устни, ушичките,
притворените клепачи…
– Ох…
– После, слизаш надолу, облизваш пъпчето, стигаш до гънчиците на краката и…
– Ох… Искам го! Дай ми го! Искам да влезе в мен!
…………………………
– Май, трябва да тръгвам.
– Защо? Бързаш ли?
– Не, но да не те притеснявам.
– Да ме притесняваш?! Остани и през нощта.
– Цяла нощ?!
– Какво? Страх ли те е?
– Добре. Оставам.
– Искаш ли препечени филийки с мед и сирене на жар.
– Сирене на жар?!
– Да, ще ти хареса. А за вечеря ще ти направя палачинки със сладко от диви ягодки. – засмя се тя.
– Супер! Страхотна домакиня си!
– Защо не останеш при мен?
– За колко време?
– Завинаги.
– Завинаги?! Няма начин! Въпреки, че ми се иска. Грижа се за родителите си. Освен това, работата ми
ще пропадне без мен.
– Какво работиш?
– Търговец на едро съм.
– Страхливичък си, търговецо.
– Не става въпрос за страх. Обвързан съм с другия свят и технологиите.
– Аз, как живея?
– Това се чудя. Как живееш? И за провизиите са нужни пари.
– Намирам, някак си.
– Освен това, тук минават гъбари и ловци. Няма начин, да не се отбиват.
– Намеци ли са това?
– Не, не! Просто се чудя, как живееш.
– Не се чуди.
– Извинявай. Не искам да развалям магията. Ще те гледам, как правиш сиренето.
…………………………..
– Охххх… Съмнало се е. Кога съм заспал?
– Преди един час. Добре се представи. Ще ми държи цяла година.
– И ти си върха! Ще ми държи две години!
– Ще закусим мекички с чай.
– Кога успя?!
– Ти спеше.
– Не ми се тръгва. Честна дума! Ти си жена-мечта!
– И аз те харесвам.
…………………………….
– Трябва да тръгвам. С нежелание.
– Всяко начало има край.
– Искам да те прегърна и целуна, силно, силно… като съпруг и съпруга. Не! Като любим и любима!
– Благодаря! Беше вълнуващо!
– Другата събота, пак ще дойда! Ще се виждаме често!
– Добре.
……………………………..
Другата събота натъпках джипа с провизии и тръпнещ от очакване, се качих в гората.
Обикалях цял час, но нямаше никаква къщичка. Не може да бъде!

Вашият коментар