Налюби ме с думи

6fc0fbdfa9eb84a1ec16bfa5e16287ec

Налюби ме с думи

Мислиш за мен! Зная! Усещам те!
Помниш ли, някога бяхме само двама. Аз сънена и рошава, там, на нашата поляна. Ти, див и по-влюбен от всякога. Пишеш с устни стихчета по голото ми тяло. Гъдел ме е! Спри де! Не, не спирай! Искам още и още! Насищане нямам! Очите ти тъмнеят. Оглеждам се в тях. Онази усмихната точица, аз ли съм? Не мигай! Ще изчезна! 
Не ме карай да обещавам нищо! Имаш ме тук и сега! Само твоето слънчице съм била! Да, любов моя. Нека другите тънат в мрак! Само за теб ще изгрявам! Ето, казах ти! Облаци покриха небето и сега ще завали! Скриваш ме с тялото си. Искаш да ме предпазиш. Моят герой! Открадваш дъха ми, мислите, сърцето ми отдавна е твое. Това сълзици ли бяха? Неее… топлият дъжд ги отмива. 
Боже, колко ми липсваш сега!!!
Напиши ми писмо, в което ме любиш с думи!

Дани Сулакова Suleimo
13.02.2014г. 

Елексир

Сладка любов и малко горчива,
бавно на глътки от нея отпивам,
удря в сърцето, стомаха ми свива,
уж е лекарство, а ме убива,
камъни остри в душата ми мята,
а на гърба ми растат си крилата.
Знам, че ще скоча, това го умея,
докато падам, за миг ще живея.

Вятър

Знай, няма вятър без крила,
не ме затваряй в своя свят,
аз мога само да летя
и винаги ще идвам пак.
Не вдигай крепостни стени,
не тръшкай тежката врата,
ще бъда в твоите коси,
и в тях ще бъда тишина,
но просто дай ми свобода,
аз винаги да бъда бяг,
и влюбен в твоите очи,
да се завръщам пак и пак…

Говори ми

 

Бъди, каквато си искаш,
обичай, когото решиш,
в яда си морето разплисквай,
но само недей да мълчиш.
Защото това ме убива,
съсипва деня ми красив,
на топка душата ми свива,
светът става облачно сив.
А думите влюбени твои
прегръщат ме с нежна тъга
и двамата с теб сме герои
в изящна пиеса една.

Ако те срещна

Повя неделен вятър,
дърветата разклати,
напълни ми душата
с опадали листа.
Поредната година,
в оранжево въздъхва
и пак ще я изпратя
не срещнал любовта.
А колко ми се иска
прегърнати да крачим
в лъчистите пътеки
на златната гора.
Да изписука пиле
и да изпука съчка,
а после да настъпи
Тишина.

Чат

То не беше чат, не беше чудо! И двамата бяха семейни с деца. Започнаха да си пишат от скука. Просто си допаднаха и си споделяха неща, които с никой друг не биха споделили. И неусетно се влюбиха. Още от началото започнаха с открити карти и не криеха недостатъците си. То беше нещо като полет на душите, нещо като емоционално разтоварване и зареждане на батериите. Тя го наричаше Мечо, а той нея Хъни, защото беше сладка. На него чатът му стигаше, но тя настояваше да се срещнат, защото имаше чувството, че е влюбена в призрак. След дълги увещания, той се съгласи да се срещнат в едно малко хотелче, в едно забутано градче. Видяха се в бара на хотела.
– Хъни!
– Мечо!
Според мечтите им в чата, сега двамата трябваше да се прегърнат, разцелуват и разплачат, но нещо ги задържа. Вместо това се разглеждаха внимателно. Той беше нисък, набит, с вече посивяваща коса и сенки под очите, а тя беше слаба, висока, тъжна, уморена от живота жена.
– Казах ти, че ще сме комична двойка! – проговори Мечо.
– В коя стая си? – прошепна тя.
– 11.
– Аз съм в 21. Над теб.
– Защо шепнеш?
– Мъжът ми и децата са тук.
– Ти си луда! – извика той.
– Тихо, бе! Ще ни чуят! Нямаше начин! Той ме подозира.
– И сега?
– Нищо. Ще ги приспя и ще дойда при теб.
– През нощта ли?
– Не. Сега следобед…
– Добре, ще чакам!
Двамата се огледаха и прибраха в стаите.

Тя наистина дойде по някое време. Пиха джин с тоник. Разглеждаха се.
– Кажи нещо, де! В нета не си така мълчалив!
– Радвам ти се! Не мога да повярвам, че това ми се случва.
– Едва ли сме първите! Очаквах поне да ме целунеш…
Той се доближи и я целуна по бузата. Тя се засмя.
– Егати тъпотията! Чувствам се като ученик!
– Очаквах да заровиш лице в косите ми, да ме прегърнеш силно и страстно… Доста си смотаничък… Нали ми казваше, че ме обичаш!
– И ти ми го казваше.
– Истина ли е?
– Щом съм тук!
– Нямаме много време. Трябва да действаме! – прошепна тя.
– Как ги мразя тия работи!
– Кои?
– Страхът, притеснението…
– Ама тебе страх ли те е? – засмя се тя.
– Ядоса ме, рунтаво дупе!
– Не съм рунтава! Бръсната съм! – уточни тя и бариерите паднаха.

Двамата се съблякоха.
– Заключи вратата! – подсети го тя. – Ама коремчето ти започва от гърлото… Иначе си пропорционален и добре развит!
– Не ме разглеждай!
Той отиде и дръпна пердето.
– На тъмно ли ще стоим? Искам да те гледам!
– И ти имаш разширени вени, но не ти го казвам!
– Гадняр!
Двамата се мушнаха под завивката и се гушнаха. Той дръпна крайчето и се завиха през глава.
– Сега сме в чата и няма значение как изглеждаме! – каза Мечо. Двамата се засмяха, разцелуваха и заопипваха.
– С тази чушчица ли ми се хвалеше? – изненада се тя.
– Давам ти го мек, правиш си го твърд, на принципа направи си сам!
– Аха! Ти си принципен! Нямаш проблеми…
И се започна една… То бяха викове, стонове, крясъци, боричкане, пъшкане и търкаляне… Двамата свършиха едновременно. Отгоре се чу топуркане.
– Децата се събудиха! – скочи тя, облече се, оправи си косата, сложи си червило и излетя от стаята. Той остана в кревата и запали цигара.
– Събудиха ни! – каза мъжът ù. – Отдолу една квича като ненормална! Не се съобразяват, че има малки деца!
– Хора всякакви! – отвърна тя.
– Ти къде беше?
– В ресторанта. Отидох да видя менюто.
Мечо и Хъни не можаха да се усамотят повече. Мъжът и децата ù бяха плътно до нея. След два дни Мечо си тръгна. След още два си тръгна и Хъни. На петия ден и двамата бяха в чата. Първото нещо, което написаха едновременно и без да го мислят беше “обичам те”.

Сън

Джуджето Наско се появи в съня ми.
Когато това стане, през деня ми се случва нещо хубаво.
– Къде изчезна, бе Наско? Отдавна не си идвал! – казах му.
– Как да дойда, като спиш само по два-три часа?! Аз идвам,
когато имаш здрав и спокоен сън.
– С тия компютри, не съм имал такъв от години!
– Затова ме нямаше.
– Ти си обратното на мен, нали? Малък си, а аз съм голям и силен!
– Така е.
– Аз си падам по жени, а ти по мъже ли?
– Не. Аз съм безразличен.
– А аз обичам кисели краставички.
– А аз моркови.
– Кисели ли?
– Не. Сладки.
– Какво ще пийнеш? Аз обичам домашна ракийка.
– Аз – уиски. Не ме питай непрекъснато! Слагай обратното
на твоето.
– Аз пия лимонада, на теб – боза! На мен кебапчета,
на теб пържола. На мен шопска салата, на теб овчарска.
На мен препечени филийки, на теб арабски питки.
Вкъщи ли ще хапнем?
– Не, на полянката.
Хапнахме и пийнахме.
– Чакай да пусна една вода! – каза Наско.
– Чакай и аз!
Гледам, инструментът му голям! Не може да бъде!
Нали той е обратното на мен! Събудих се в пот!
Усещам, че някой ми смъква пижамата. Отварям си едното око…
Жена ми!
– Какво става с теб?! Целият си в пот! – казва тя.
– Как съм там долу? – питам я.
– Малък си, но ще пораснеш! – отвръща ми.
Наскоооо, Наско! Да си ядеш ушите! Изкара ми акъла!

Само веднъж

Белият кон потропваше върху каменната уличка, а принцът се поклащаше върху него. Всъщност, нямаше никакъв кон. И принц нямаше,
но мъжът за миг се почувства такъв. Улицата си беше асфалтирана, всеки ден минаваше по нея, когато отиваше към закусвалнята,
преди работа.
Странно се чувстваше днес.
За първи път забеляза брезите.
Сигурно бяха двадесетгодишни, но чак сега ги видя. Изглеждаха някак накипрени, малките им листенца трепкаха, а клоните им
изглеждаха като гирлянди.
Украсяваха улицата.
Влезе в закусвалнята. Сервитьорката му донесе менюто.
– Пак кафе с мляко ли? – попита тя.
– Имаш красиви, нежни, бели ръце, като шии на лебеди. – чу се да казва той и се изненада на самия себе си. Тя се врътна и отиде да
направи кафе. Донесе го, а в каймака беше нарисувано сърце. Той я погледна и видя очите ù. В тях имаше тъга, усмивка, копнеж,
надежда, всичко имаше, целият свят беше там. Изправи се и я целуна. Тя го хвана за ръката и го завлече в служебната тоалетна.
Щракна ключалката. Направиха го набързо, почти гръмнаха. Излязоха, пооправиха си дрехите. Той отиде в салона. Кафето му беше
изстинало, а сърцето се беше разтворило. Изпи го набързо.
Погледна към барчето. Тя стоеше там и му се усмихваше.
– Ще те чакам! – каза му.
Той махна с ръка и също се усмихна. Бързаше за работа.
На другия ден, пак отиде там.
Уморен и сънен се чувстваше.
Тя пак дойде с менюто, търсеше погледа му. Той не вдигна очи.
– Същото кафе ли? – попита го.
– Същото. – отвърна.
Тя донесе кафето. Нямаше сърце в него. Стори му се съвсем обикновена и леко прегърбена. Той го изпи, пак така набързо.
– Вчера, май забравих да платя!
– Няма проблем! – каза тя.
Плати за двата пъти, извини се и си тръгна.
Близо цял месец, минаваше по друга улица и не закусваше там. Накрая се престраши и отиде. Нямаше я. Беше напуснала. Така и не си
допи кафето. Не бързаше. Чувстваше се глупаво. Заваля дъжд. По всяко от листенцата на брезите се стичаше вода. Клоните изглеждаха
обсипани с бисери. Въздъхна. Белият кон го нямаше, останало беше само клатушкането – онова ежедневното, от което хората
ослепяват дотолкова, че ако се случи да усетят нещо истински, го отпъждат като сън, който не трябва да сънуват. Отвори чадъра и се
гмурна в обикновения, сив и скучен свят.

Как спасих човечеството

Ей, едвам се събудих тази сутрин! Едвам си отлепих очите! Вчера се прибрах от работа, хапнах и седнах да си цъкам на компютъра. Както си сърфирах, външната врата се тресна. Синът влиза така. Обикновено се забива направо в банята, но този път дръпна стола и седна до мен.
– Ей, браво, бе! Сети се! – зарадвах се и се обърнах към него. Подскочих! Някакъв съвсем непознат ме гледаше и се усмихваше.
– Къв си ти бе?! – изтропах на жаргон.
– Марсианец съм.
– А аз съм вегетарианец! Крадец ли си?!
Непознатият пак се усмихна.
– Вярно, зелен си, но защо си с каскет?! Приличаш ми на председател на ТКЗС!
– За да не те стресирам! Така изглеждам по-земен.
– Е, няма що!
– Много си груб! Така ли посрещате извънземните!
– Стресна ме бе, човек… ъъъ… Марсианецо! И да ти кажа, много не ти вярвам!
Тогава той ми разказа шокиращи подробности от моя личен живот.
– От КГБ ли си или от ЦРУ?! И сигурно си холографски образ!
– Съвсем истински съм! Знам историята на цялото човечество, на всеки народ поотделно, а също и твоята история.
– Нямам такава!
– Имаш, имаш… Следим те още от раждането!
– Е, много хубаво! Имах си такова усещане аз, ама все не ми се вярваше…
– От цялото човечество избрахме точно теб!
– Да ме разфасовате, дисекцийка, научни изследвания… прекрасно! Зверове ли сте? Нямате ли сърца!
– Нямаме. Устроени сме различно от вас. Пипни ме! Усещаш ли пулс?
– Не! Но си топъл!
– Нямаме сърца. Кръвта ни циркулира по съвсем друг начин.
– Зелена ли е?
– Зелена. Освен това се трансформираме.
– Знам. Гледал съм филми. Значи, не си това, което виждам?
– Не.
– А какво си?
– Няма значение! Избрахме те за мост.
– Мост!
– Между двете цивилизации.
– И ще спасите човечеството!
– Да го спасим, от какво?
– От самото него!
– Не се намесваме.
– В момента се намесвате.
– Косвено. Налага се.
– Защо?
– Произхождаш от древен, уникален, вечно хленчещ народ, способен да оцелява при всякакви обстоятелства. Съдържаш безценна генетична информация.
– И какво ще правим сега?
– Нищо. Ще си приказваме. – каза той и се усмихна.
– Добре, чакай да си изключа компютъра!
Изключих си компютъра, усмихнах се и… скочих от стола! Пред мен седеше най-божествената, най-нежната, най-сладката и най-неземна жена, в буквалния смисъл.
– Ама какво направи?!
– Превъплътих се. Така по-добре ще ме възприемеш!
– Изчезвай! Жената и децата са тук!
– Те не ме виждат!
Казах на жената, че ме боли кръста и отидох да спя в другата стая. Марсианката дойде при мен да си приказваме. Не устоях. Оказа се голям цепеняк. Превъплъщаваше се в азиатка, европейка, африканка, латино, индо, изредихме всички раси, после минахме на крещящи цветове – синьозелено, пурпурно, оранжево, виолетово… Тази жена ме побърка! И аз не се посрамих! На сутринта тя си тръгна на четири крака и забрави да се развъплъти. И аз бях гроги, но изпълних дълга си. Прекарах мост между цивилизациите. Надявам се, човечеството да го оцени!

Само приятел

– Знам, че мога да ти имам пълно доверие, като на истински приятел
и мога да споделям с теб всичко.
– Разбира се.
– Знаеш ли къде ме заведе той тази неделя?
– Не.
– В подножието на планината, при някаква река. Нямаше жив човек.
Зарязахме колата и тръгнахме пеш. В началото имаше дървета,
едни такива, нежно зелени, чуруликаха птици, ние си вървяхме
прегърнати и си говорехме. Зад един завой дърветата свършиха
и реката стана широока, широка и много плитка. Събухме си обувките
и тръгнахме по средата. Дъното беше осеяно с дребни, шарени, обли
камъчета, синкави, розови, жълтеникави, но те са красиви само във водата.
Като изсъхнат, не изглеждат така. Той ми каза, че ако се лакират,
пак изглеждат добре, но мястото им е в реката. Просто са си комплект.
Над камъчетата вълничките правеха слънчева мрежа. Виждал ли си я?
– Не.
– Вълничките пречупват светлината и образуват слънчева мрежа,
която трепти. Плуваха и някакви сребристи малки рибки.
Представи си сега, всичко това заедно – шарените камъчета, златистата
слънчева мрежа, сребърните проблясващи рибки и нас двамата, шляпащи във
водата. И хванати ръка за ръка. Пълно е с настроение. Повървяхме така малко
и знаеш ли какво направихме?
– Не.
– Легнахме във водата, ей така, по гръб. Отначало те побиват тръпки,
но после свикваш и ти е приятно, а вълничките шумолят и те гъделичкат.
Небето над теб е синьо и в него летят птици. Подложихме си по един
камък под главите, за да не ни влиза вода в ушите и да се чуваме.
Тогава той ми разказа един виц, който не беше смешен, но се смях
на ситуацията. Лежим си в реката и той ми разказва вицове…
После отидохме на една полянка. Проснахме си дрехите да съхнат по храстите.
Беше пълно с цветя, той каза, че ми ги подарява всичките, но не искал да ги къса,
защото това си е убиване, а и тук си били най-красиви. Аз пък му казах, че му подарявам тялото си, душата си, мислите си и сърцето си. Той отвърна, че засега приема само тялото. Двамата се посмяхме и правихме любов върху един пън. После се измихме на реката и той запали огън. Наниза някакви гъби на една пръчка и ги изпече.
Имаха страхотен аромат. Не ме беше страх да ги ям, защото му имах пълно доверие.
Дрехите ни изсъхнаха, облякохме се и се върнахме по брега. Докато стигнем до колата, през цялото време, по пътя, се целувахме.
Какво ти е? Защо плачеш? Ама нали си ми приятел и мога да споделям всичко с теб!
Кажи нещо, де! Защо мълчиш?!
Ало, фирмата! Роботът, който ми изпратихте, плаче!
– Плаче ли? Сигурно се е влюбил във вас.
– Ама как ще се влюби, нали е робот?!
– Някои са свръхчувствителни. Ние само задаваме параметрите, а те се
самоусъвършенстват.
– Хайдееее… Нещо в него изпуши!
– Изпуши ли? Сигурно сте му разказали нещо много емоционално.
– Ами! Нищо особено! Просто една неделна разходка.
– Добре, ще ви пратим техник.
– Благодаря! Защо изпуши бе, миличък?! Нали си ми само приятел?!