Месец: ноември 2017

Смелчага си. Прегръщаш Вещица,
а дори не я виждаш… в тъмното.
Не я помоли да запали за теб, свещника
Не се уплаши и от съскащите ѝ мълнии.
Осмели се да целунеш Вещица,
забравяйки, че тя е бедствие
и ще поиска не някакви си вещи,
а със душата си да плащаш в последствие!
Дори помисли, че обичаш Вещица?
А след това? Че можеш да си тръгнеш?
И просто да прекрачиш прага?
Какъв наивник! Утре ще се върнеш!
Тъй лесно Вещица не се забравя!

Падна първият обилен сняг за тази година! Отгоре бяло, отдолу едни локвиииии… като джапнеш в тях, си измиваш очите и то безплатно. Пристигам в работата, а пред офиса, една камара сняг за ринене! Влизам в офиса, измивам, приготвям си документацията за работа, обличам си якето, слагам качулката върху кухата ми кратуна, взимам лопатЕто и едно дето маха леда (нямам си на идея как се казва) и въоръжена до зъби излизам да правя фитнес под падащите снежинки. Много романтичноооо, нали? Тъкмо започвам да кършя снага, очаквайки да се изпОтим, нямаща време дори и да кривя очи…. и изведнъж:- О Чудооооо!? Към мен се задава един снажен момък, грабва лопатата от ръцете ми и казва:- Дай на мен! Я каква си крехка и мъничка!? Това не е за теб!? Аз облещвам едни очи и занемявам, свалям качулката от суета( че с нея изглеждам, като изпаднал германец прекалил с напитките на нашето Черноморие) и започвам да въртя очи и да кривя крака! Точно в този миг изпитах колко много ми липсват обущата на баба ми( това са новите ми боти с 9,5 сантиметра ток, защото когато съм с тях, ходя безумно, както и изглеждах в този миг). Обачееее, почвам да сипя комплименти, че си е друго мъж да пипне! Та този Супер мен изрина всичко, а аз само се завъртях на пета и изприпках да поръся със сол! После му благодарих с най-ослепителната си усмивка и от тази случка се роди това разказче! Та някой ако ме заплашва с това да кОпам тютюн, все ще си намеря някой да свърши моята работа, а аз ще стоя под сянката и ще пиша вежди! Колко е хубаво да си жена!!! А още по-хубавото е, че все още съществуват истински мъже!!!

случка от днес
снимка: интернет

Отстъствието ти
в мен покълна.
Но цвете пролетно
не се роди.
Във лед обвита
ореолно…питам се
Къде си ти?
А нашите мечти?

Ела …
и отхапи от мене
къс греховен
/малко студ/
и тъмна страст
да ти припомня
що е обич
преди да се превърна
във вода.

Преди да се разлея
по очите ти
преди да стана
извор от сълзи
ела, да разтопиш
леда вековен.
Или те е страх
да не боли?

Във черната прегръдка на нощта,
сънят отбягва тялото студено,
очите стискам, мислите ловя,
и някак ми е странно примирено.

Очаквах те с очите на дете,
поглъщащо със поглед чудесата,
очаквах те със трепет на сърце,
жадуващо до болка небесата.

Очакване… и вече не боли,
на прага е отчайващо смирено,
а стъпките ми плахи и сами,
оттекват към вратата … раздвоени.

Душата ми копнееше за теб –
обичането, нежността и прочие.
Всичко сякаш ми се случваше подред,
като на филм , а после… многоточие.
И сякаш омагьосана от теб
оставих Любовта да ме пленява.
Прекрачих прага. Обърнах се. Видях,
че съм сама. И теб до мен … те няма.
Как исках да си тръгна… Не успях.
Душата си на Дявол бях дарила
и без значение, че Любовта не може да е грях
във адски мъки всеки ден по мъничко умирах.
Любовта се беше случила… почти…
И пак „почти“… си бе отишла.
Не мога да живея само със „преди“
и за това сега живея със голяма ЛИПСА.

Всички приказки свършват,
слага се точка накрая.
Не съм бил никога в приказка,
какво е вътре, не зная.
Навярно се сбъдват мечтите
и няма какво да се случва.
Но после… после какво е,
след черната точица скучна?
Отиват си всички герои,
оставам самичък в реала,
с уж истини някакви мои,
усукани в крива спирала.
И връщам се пак, препрочитам…
мечтая, обичам, копнея…,
но всяка приказка свършва.
Започва животът след нея.

Вървя с целувките ти по устните си ,
с коса, попила дъхът ти ревниво,
с рисунки по кожата – от пръстите ти,
запалили в очите ми пламъчета игриви.

Към теб пристрастена, вече фатално,
не вървя, обувките ми едва галят паважа.
Всичко тук написано сигурно е банално,
но как ли оригинално „Обичам те!“ мога да кажа?

Упорито те чакам в нощта,
със раздраната риза от спомени,
във ръцете догаря свещта,
а сълзите мълчат, неотронени.

Дишам с нервния такт на сърце,
отразявам любов в тишините ти,
чакам с топли очи на дете,
да положа глава на гърдите ти.