април 2018 – Муза

Тишина

Не мога вечно да шептя.
Ще кажа всички мои думи.
А може би ще ги крещя,
ако това е да си влюбен.
Но ти си нежна тишина
и крясъкът ще те убие.
Не иска думи любовта,
дълбоко в тихото се крие.

Понякога те искам до полуда,
мечтая да сме на самотен остров.
Не зная, истина ли си или заблуда,
но ти гориш до мене нощем.
Усещам топлината ти и те изпивам,
до дъно, като лудо вино.
Щом тихо си отидеш сутрин,
в душата ми остава утро синьо.

Само влюбените пишат красиви стихове

Внезапно спря да пише.
Това не бе изкуство.
Претръпна. Не болеше.
Не искаше да чувства.
Усмивката изчезна.
Дори сълзѝте спряха.
Изгуби свойта същност.
Словата не горяха.
Аз я харесвах дива,
немирна и опасна…
Бе винаги красива.
В гнева си бе прекрасна.
Обикнах я. Не крия.
Изчезна сред тълпата.
Къде да я открия?
Не казва тишината.

Хем близо си, хем си далече…

В градината стъпвам леко на пръсти.
Разтварям тревата.
Виждам две пеперуди пъстри
да играят във цветята.

А до божура – ириси отворили очи…
Пък до оградата – магаре!
Във мислите ми – пак си ти…
Яааааа! Виж! В небето стадо крави!

До тях лети сърцат балон.
Денят преваля. Идва вечер.
Две птички чуруликат на съседен клон…
А ти? Хем близо си, хем си далече…

Всичко има цвят

Усещаш ли сезоните как галят
измъчената ти душа
и дните бавно се търкалят
в зелено, жълто, резеда…
Дори и зимата е синьобяла,
снегът и той си има цвят,
а локвата е детско огледало,
изгубено от теб в един друг свят.

Дали съм мислила за теб?

“Не ме питай сега дали съм мислил за теб. Ако мисълта ми можеше да стане конец, щеше да омотае цялото земно кълбо.”
Менелаос Лундемис, “Черешите ще цъфнат и тази година”

Омотах Земята със пламък,
от словата на приказка чудна.
От копнеж измислих си замък
и те чакам, чакам те будна…

Там се стига през пъстри поляни.
За любов самодиви там пеят.
Ще подмамват с билки набрани…
Да те омаят дали ще успеят..?!

Аз конец огнен опънах
цял ден с мисли за теб
и света с него обгърнах—
тънък, невидим, вълшебен,

ти по него ела! И иглика носи ми!
Чакам те точно в днешния ден.
Само мъничко стръкче иглика,
откъснато с обич за мен.

бел. на автора Според народните вярвания игликата пази от лоши очи и магии. А според символиката на цветята , да подариш иглика означава „Не мога да живея без теб”

Някой друг път

Ще те обичам,
в някой друг живот,
ще съм различен,
готин, като бог.
Ще си щастлива,
с рокля в розов цвят,
с душа красива,
в чист, възвишен свят.
Но днес е друго.
Битието е проблем.
Почти живеем
и любов крадем.

Ковашко време

Коне, кобили, принцове, принцеси…
Светът си има други интереси.
Къде е логиката тука?
Май, всеки иска някого да чука.
Умряха всички романтици.
За кво им е небе със птици?
Мечтаят за почивка в Бали,
а в банката – пари с чували.

Само бизнес

Внимавай!
Бръмбарчето си е мое!
И сянката на облака,
и вятърът притихнал
зад завоя.
Не пипай нищо!
Тъй си е добре!
Това не е картина,
а истински живот.
Не искам нещо да умре!
Обичам гущера, синигера,
мухата… и аленото макче…
и цялото поле с метличина,
пчелите и тревата…
А ти ги тъпчеш и не виждаш нищо.
Създаваш жалък, алчен свят,
където важно е да си богат
и щастието е пари.
Това е просто бизнес, зная,
нищо лично, но изчезвай!
Пречиш! Слънцето ми скри!

Месец: април 2018