Месец: май 2018

Тя иска куфар с пеперуди.
Отивам днес да ги ловя.
Жените вече, май са луди.
Обичам я, не мога да заспя.
Надявам се, поне една да хвана,
прекрасна, с трепкащи крила.
Усмивка да получа, във замяна
и да намеря любовта.

Бил “приятел на човека”
и ужасно ме обичал?
Но кажете ми другари –
на какво това прилича?

– Остави ме! Още спя!
И в леглото е уютно! –
казвам аз, но влажен нос,
по ръката ме побутва.

Хокам го, а той ме гледа,
с влажен поглед и печално,
докато не го погаля.
А мен ми става жално.

Първо иска аз да стана.
И ме лае упорито.
А когато го нахраня –
да играем на открито.

Хайде, ставам…
Той съня ми отлетя.
Ала запомнете!
У дома – приятел-куче,
хич не е шега.

За миг ме докосна,
а после избяга.
Да бъде възвишен,
така му приляга.
Тревите са струни,
цветята-клавиши,
най-влюбени думи
с бели облаци пише.
Едва ги прочетох
и той ги издуха.
Чудните трели
само птиците чуха.

Прошепна ми, че ме обичаш.
Спокоен съм. Сега го знам.
Задъхана в съня ми тичаш.
Красиво е. Сам няма да съм там.
А някой ден, ще дойдеш и наяве.
Не си мисли, че ще ти простя.
Прегърна ли те, ще си моя
и цял живот, в небето ще летя.

Харесвам те влюбена.
Просто сияеш.
Излъчваш любов.
Какво ли мечтаеш?
Невинна усмивка.
Оправяш косата.
Въздишка. Кос поглед.
Целуваш. С езиче.
Егати, жената!

Не съм дърво.
Не съм и розов храст.
Не съм паве.
Какво съм аз?
Не ме докосвай,
че ще разцъфтя,
ще затуптя, ще заухая.
Не се усмихвай.
Замълчи.
Опасно е.
Защото те желая.

Перо едно
намерих в утрин сива.
Бе в цвят бордо,
изгубено от птица дива.
Късмет голям!
Изгаря, като жар, ръката.
Ще ти го дам.
Послание от свободата.
За да летиш,
безгрижна и красива,
от мен далеч,
самотна, но щастлива.