Нещастният мъж си намери жена
и тъжно мълчаха в кревата.
Небето бе черно, светът беше крив
и хич не вървяха нещата.
Съжителство скучно, банално, безлично.
От мъка заплакаха, сляха сълзи
и случи се нещо различно.
Запали се огън, захвърчаха искри,
полетяха без дъх в небесата.
Забравиха всичко и Бог се смили.
С усмивка им върна крилата.
Отварям си очите. 6:29ч. Хм. Вътрешният ми часовник е перфектен. Изключвам алармата на телефона. Тя е настроена на 6:32ч. Отивам до тоалетната. После се бръсна. Правя си сандвич и кафе. Приготвям си три прасковки за работата. По телевизията вместо новини дават мач. Заглеждам го. Обличам се. Приготвям си документите за колата. Мачът има продължение. Едвам изчаквам края му. Трябва да бързам, че ще закъснея.
– Къде отиваш? – пита жена ми.
– На работа. – отвръщам.
– Каква работа? Ти си дойде преди час.
– Как така?
– Преди един час си дойде от работа.
– Шегуваш се. Сега не е ли сутрин?
– Вечер е.
– И съм спал само един час? Чувствам се много бодър. Наистина ли е вечер?
– Ти добре ли си?
– Леле! Щях да отида на работа по никое време! Ама, виж! Навън е мръчкаво, също като сутрин!
– Защото се мръква. За нищо не ставаш вече! Съвсем изперка!
– И сега? Какво ще правя цяла нощ? Закусих, пих кафе, не ми се спи.
– Изпържи едни картофи за вечеря. Боже, какъв мъж имам!
Пържа и се чудя. Не е за вярване. Жена ми се гъбарка. Сутрин е. Цъкам на телефона. 19:30ч.
Ухаеш ми на чужд парфюм.
Блестят очите ти измамни.
Облечен в тъмносин костюм,
стоя на бордове рекламни.
Усмихваш се, но не на мен.
Червилото ти заслепява.
За теб съм само манекен,
с очи безмълвни наблюдавам.
Аз знам, че търсиш някой жив,
дъждът сълзите ми отмива.
Не виждаш ли, че съм красив?
И красотата ме убива.
