Гуш

гуш2

21.01. – международен ден на прегръдката

Гуш протегна ръчички, разтърка очички и се усмихна. Това беше неговият ден!  Хората му го бяха посветили, за да му благодарят, че го има. Разсънен и щастлив, Гуш  погледна надолу . Той/то беше едно такова хубаво, мило, пухкавичко,  мекичко  и топло нещо . Нещо като розово облаче. Уж  малко а в същото време мнооого голямо.  Когато Гуш отидеше някъде и разпръснеше розовата пухкава мъглица – около  мама или тати и бебче, дете и животинче, момче и момиче , на тях им ставаше топло, уютно,  усмихнато и светло.

Нямаше време за губене! Трябваше да отиде на толкова много места – да обиколи цялата Земя, даже няколко пъти .Някъде щеше  да се задържи по- дълго, някъде по- кратко. И така  докато не дойдеше нощта, която да отмени Гуш като загърне хората  с тъмно синьото  си наметало, обсипано със звезди и мечти.

Там където беше Гуш, беше поне едно от другите даряващи радост и щастие красиви облачета – Приятелство, Подкрепа, Благодарност, Любов.

Всъщност нямаше и ден, нямаше и минутка, в която Гуш да не беше между хората. Защото без него и дружинката облачета, кръжаща около  него , хората  не можеха да живеят.

 

Бягай!

manos y mariposa.jpg

Хайде, бягай далече,  че си търсиш белята…

Знам, че мечтаеш за нещо красиво.

Нещо, което вечно да помниш.

Дни във които да бъдем  щастливи.

 

Ала не знаеш, че моята стомна

пълна с вода е  от извор лечебен.

С нея ще искам  да измия нозете ти

и в моя свят да останеш  – наивен, вълшебен.

 

После  с платно от кенар ще ти вържа очите,

а ти  ще забравиш и водата, и стомната.

Ще забравиш и хляба, и  топлата къща.

Даже мойте целувки няма да помниш…

 

И макар че, не ще бъдеш никога същия –

ще си тръгнеш от мен… По-голям, но бездомен

Знам.   Който тръгне от тук – не се връща!

Само чай от коприва навява  някакъв спомен…

 

И ще бъде щастлива тази, която спечели

твойта душа и се влюби във чистотата.

Чистота на Душата,  която ти при мене намери…

Бягай, далече! Не си търси белята!

 

Питаш сега, защо ще те пусна?

Аз отговарям – защото се влюбих…

не само в теб, а и в свободата ти.

Свобода на ума, която по тебе загубих.

По”Един прозорец, бял квадрат” – Дамян Дамянов

12801576_837412063072238_4807859942892147124_n.jpg

ЕДИН ПРОЗОРЕЦ, БЯЛ КВАДРАТ
автор – Дамян Дамянов
Един прозорец – бял квадрат,
във седемте насрещни вгледан.
Това е всъщност моят свят.
Мой. И на седемте съседа.
Във първия: изкуствен дъжд –
Жената си цеди прането…
Във втория – жена със мъж…
Ах, джанъм, пущайте пердето!
Във третия – пак той, висок
Вглъбен в чертежа мъж, застинал.
Четвъртия… Плач, некролог…
Горкичкият, нощес – заминал…
До вчера там си бе… В халат,
Дори с цигарка, а пък днеска…
Човешки свят, тъжовен свят…
Прозорец пети – със завеска.
От шестия пък – гръмък джаз.
“Млъкнете бре, младоци – смърт е…”
във седмия – тавански бас:
“О, Макбете, виж: кралят – мъртъв.”
Пране. Любов. Наука. Смърт.
Еснафска неизвестност. Младост.
Актьорски монолог. Чекрък.
Безспирен, скрит с една фасада.
И – аз… Във своя си екран,
Във още седем хорски вгледан.
О, двайсти век, делен, събран
От студ и близост, дето сам
Съм осмия. Сред още седем!

Перфектна жена

– Виж, кви мацки!
– Кви?
– Перфектни.
– Хубави са, но това е моментно състояние. Грим, фотошоп, реклама…
– Но са красиви!
– И ти си красива.
– Хайде, сега! Четки.
– Ако един мъж, харесва жена, без грим и която вони на чесън, значи наистина я харесва.
– Така ли? Сега ще се натъркам с чесън.
– Хапни го. Полезен е.
– Хапни го ти.
– Ама, може ли, някакъв си чесън, да отблъсне любовта?!
– А защо трябва да предизвикваме отвращение в другия и да го тестваме.
– Не знам. За разнообразие. Понякога е забавно.
– Не е.
– Мислила ли си, ако някога сме един до друг и няма какво да правим, какво ще правим?
– Сложно!
– Не, ако сме заедно и ми е все тая, тук ли си или не си, или какво мислиш, с какво се занимаваш…
– Ще се разделим.
– Ужас!
– Какво?
– Не мога да си го представя! Чакам те да се прибереш, да тропне вратата, или когато се прибирам, знам, че си вкъщи. През деня по няколко пъти се сещам за теб. Боже, добре, че те има! Иначе, ще ми е празно.
– Обясняваш ли ми се?
– Не, разсъждавам си.
– Няма нужда от толкова думи. Просто ме прегърни.
– Изхрупах една ряпа.
– Нищо, аз ще съм ти оцетът и солта.
– Ти си по-хубава от онези мацки!
– Млъкни! Когато се обича, не се говори.
– Искам, да ти кажа всичко!
– Тихо. Аз си го знам.
– По-полека! Ще ми скъсаш панталона!
– Знаеш ли, какъв си ти?
– Не.
– Хитрец-провокатор. Нищо случайно няма в теб!
Тук вече, наистина се усмихнах и нямаше какво повече да кажа. Просто я целунах. С език.

Пълнено пуешко бутче

3a0793b1.jpg

За плънката – ориз, лук, морков, стафиди, куркума, джинджифил,  сол и олио. Приготвя се почти до готовност.
Бутчето се обезкостява , шпикова с масло, натрива с чесън на прах, сол, мащерка, червен пипер и олио от двете страни. Слага се плънката и се зашива.
В гювеча от долу постилам нарязани на шайби моркови и праз на пръчки около 4-5 см. върху тях слагам бутчето покрито с фолио. Наливам бира и пека. В началото слагам на мах. и като заври намалявам на 200 гр. месото е готово, когато като го набодеш в вилица изтича прозрачна течност. Тогава от страни слагам останалата част от ориза ,махам фолиото и намазвам бутчето с мед , за да се получи красива коричка. След 10 мин. е готово.
Така правя и цяла пуйка, но ни идва много.