Паяче

Паяче

Като на сребърен конец,

вися на паяжинка тънка…

Камбанка лилава звъни,

по-точно, настойчѝво дрънка.

Какво ли значи? Пак ли ще се пада?

Дано ме духне топъл вятър,

да ме захвърли в тучната ливада,

при щурчо, моят скъп приятел.

Да се излегнем на откъснат лист,

на стари вицове да се посмеем.

Щурецът е идеалист.

С прекрасни блянове живее.

А аз… не знам. Мухи ловя.

И май, че няма перспектива.

Обречен съм да си вися,

целуван от луната дива.

Отново

c87ff9df2a70069e25e964d64b0cd66b.jpg

“Тайната, скъпа Алиса, е да се обградиш с хора, които карат сърцето ти да се усмихва. Само тогава ще намериш Страната на чудесата!” Луис Карол .

Събирам се и се завръщам

на мястото, където ме уби.

Понеже знам, че няма да е същото

спокойна съм.

Посрещам първи слънчеви лъчи.

 

Ще търся пак „Страна на чудесата“

И някой, който чака моята усмивка.

Без тайни, без лъжи и без сарказъм.

С любов

и с казано навреме „Липсваш ми…“

 

Събирам се, отново и отново…

с надежда, че сърцето ще тупти.

Изхвърлям от ума си теб

и цялата отрова.

И се завивам нежно с тишини.

Тъжно

То беше цвете непорочно.

Настъпих го, не бе нарочно.

Изплаших се. Дали загина?!

Откъснах го. Стоя година,

във ваза тежка от кристали.

Щастливо беше ли? Едва ли?

Увяхва. Няма да възкръсне.

Докосвам го с горещи пръсти.

Не му помага и водата.

Умират смачкани цветята.