Като на сребърен конец,
вися на паяжинка тънка…
Камбанка лилава звъни,
по-точно, настойчѝво дрънка.
Какво ли значи? Пак ли ще се пада?
Дано ме духне топъл вятър,
да ме захвърли в тучната ливада,
при щурчо, моят скъп приятел.
Да се излегнем на откъснат лист,
на стари вицове да се посмеем.
Щурецът е идеалист.
С прекрасни блянове живее.
А аз… не знам. Мухи ловя.
И май, че няма перспектива.
Обречен съм да си вися,
целуван от луната дива.
“Тайната, скъпа Алиса, е да се обградиш с хора, които карат сърцето ти да се усмихва. Само тогава ще намериш Страната на чудесата!” Луис Карол .
Събирам се и се завръщам
на мястото, където ме уби.
Понеже знам, че няма да е същото
спокойна съм.
Посрещам първи слънчеви лъчи.
Ще търся пак „Страна на чудесата“
И някой, който чака моята усмивка.
Без тайни, без лъжи и без сарказъм.
С любов
и с казано навреме „Липсваш ми…“
Събирам се, отново и отново…
с надежда, че сърцето ще тупти.
Изхвърлям от ума си теб
и цялата отрова.
И се завивам нежно с тишини.
