Тя

тя ухае на море

на топъл хляб
тя ухае на любов която
си чакал твърде дълго
и си мислел
че не е възможно да я има
че си я пропуснал

тя ухае на парфюм
от люляк
и септемврийско лято
тя е всъщност
споделено утро
тя е слънце
блясък във очите
сърцетуп
и крехка нежност

тя е още
търсен бряг
и безгранична обич
искрена взаимност
страст
и всичко онова което
е просто поглед
е усмивка
е сигурното убеждение
че си щастлив
че си щастлив сега
за първи път
със нея

тя е

 

Lovewear (Пепър Формаджи)

 

Алло, тетя Марина, а Вы можете

a5b655e6619a3a08612a50f6613f4a46--daddy-daughter-dance-father-daughter.jpg

( Превод)

Пятница. Жена уехала к своим родителям на три дня решать какие-то вопросы в связи с недвижимостью. Дома остались вдвоем с моей пятилетней дочерью.. Я растянулся на диване в гостиной и смотрю передачу по телевизору.
Она играет в детской, но видимо ей стало скучно. Прибежала и приткнулась ко мне. Девять часов вечера. Начинается какой-то фильм. Появляется предупреждение «Рекомендуется родительский контроль для детей до 16 лет»:
-Что там написано, папа? – спрашивает малышка, чем напоминает мне, что в это время суток ей надо быть в своей комнате, а не у телевизора в гостиной.
– Написано, что фильм не для маленьких детей, как ты. Давай, крошка! Иди в комнату смотреть свои детские передачи. И приготовься ко сну. Помой глаза, зубы, попку и в постель. Пора уже.
– А почему это не для маленьких детей? – любопытствует она, не обращая внимание на мои императивы.
Смотрю на нее и соображаю: то ли она ищет повод взглянуть на запрещенное, то ли ей хочется остаться еще со мной. Отвечаю строго:
– Потому что в нем показывают плохие вещи.
– Что из этого? Что со мной будет – спрашивает она демонстрируя самочувствие, напоминающее мне ее мать и компетентно заявляет – Это же выдумка! Неправда! Ты же говорил, что фильмы придуманы так, как сказки. Артистам не больно, когда их бьют. И что они вовсе не умирают и поэтому могут сниматься потом в других фильмах. Ты так говорил? Да?
Я не был готов к длительным объяснениям такого рода в данный момент. Да и мне казалось, что фильм будет интересным. В попытке избавиться от нее быстрее и спокойно посмотреть фильм, я импровизировал аргументами, придуманными на быструю руку:
– Да, я так сказал – Да! Нооо … плохое, оно очень заразное. Так же, как когда ты больнаячихаешь и кашляешь напротив кого-то. Болезнь, переносится при чихании или при кашле. Ты помнишь?
– Да. Помню. Ты говорил мне об этом! И поэтому необходимо закрыть рот ручкой. Чтобы не заразить окружающих.
– Точно! Запомнила. Умница. Так же как зараза переносится от больного человека к здоровому, так это может произойти с просмотром кино. А маленького ребёнка, легче заразить, чем взрослых. Если человек смотрит плохое, может стать плохим. Поэтому показывают это сообщение.
– А ты не заразишся плохим, если это смотриш?
– Нет! Нет! Я же говорил тебе! Взрослые … их трудно заразить – быстро ответил я, но мне показалось, что разговор наш ее очень заинтриговал. Возможно потому, что я сам был не совсем уверен в том, что ей объясняю.
– Почему взрослые не заражаются плохим? Потому что они большого роста и веса? Или потому, что они умнее и знают больше, чем дети?
– Потому что умнее и знают больше. Здесь, рост и вес не имеют значения. Иди себе в комнату и готовься ко сну – настойчиво повторил я, напоминая ей, чем заняться.
– А только то, что плохо в фильмах прилипчивое или … ? – продолжает расспрашивать она, но уже послушно отступая к двери.
– Нет, не только плохое, которое можно увидеть в кино прилипчивое. Мы же уже говорили о болезнях.– улыбнулся я ей, грозя пальцем. Отстань и приготовься к сну.
– Нееет… я не о болезнях… Я спрашиваю о хорошем.
– Что о нем?
– А оно, хорошее то, тоже прилипчивое? Может человек заразится хорошем?
– Не знаю, детка. Я не помню, чтоб кто-то заразился хорошим.
Задумываюсь и, каким-то образом, „зараза“ мне кажется оксюмороном в сочетании со словами „хороший“ и „хорошее“. Наверное, хорошее не может быть заразой. Может, оно просто живет в человеке.
-Ну давай, крошка… Уже поздно, пора ложиться. А завтра мы с тобой погуляем в парке. И я покачаю тебя на качелях. Хочешь.
– Хочу! – отвечает. Посылает мне воздушный поцелуй к спокойной ночи и удаляется. А я начинаю смотреть фильм.
Наступило „завтра“.
Гуляем в парке. Проходим мимо нескольких аттракционов.
Она хочет на Банджи-джампинг , но там сейчас большая очередь. Решаем подождать. Чтобы не торчать как истуканы, мы направляемся к киоску на интересной детской площадке. Она напоминает рукавицу из сказки „Дедушкина рукавичка“*. Там продают вкусные бутерброды и напитки, а сам киоск, где подают заказы клиентам, находится в центре „ладошки“. На поляне стоят довольно крупные, красивые фигуры сказочных персонажей.
Увы!
Здесь тоже свободных мест нет.
Единственный одинокий свободный столик – вдали от всех остальных. Я спрашиваю можно ли нам сесть там. Оказывается столик служебный, но нам разрешают его занять. Устраиваю малышку и говорю ей очень серьезно, не сходить с места, пока заказываю. Стою в очереди, часто бросаю взгляд на нее. Место это – переход между детской зоной и парком. Здесь начинаются алеи для прогулок. И начинается с аллеи влюбленных. Но сейчас еще рано и поэтому пусто … почти пусто!
Одинокая пара обнимается на скамейке на той стороне алеи. Смотрят друг другу в глаза , шепчут что-то. Хи, хи, хи…вряд ли обсуждают последние результаты Лиги чемпионов по футболу. Привязанный тонкой лентой к спинке скамьи в небе сияет, серебристо-розовый с металлическими оттенками воздушный шар, наполненный гелием, , в форме сердца. На одной из сторон – два котенка с бантиками на шеях, целуются. Моя малышка смотрит на них , но без особого интереса. Ни шар с котятами , ни молодежь ее интересуют. А я смотрю на них и улыбаюсь самому себе. Кто же в нашем возрасте не был похож на них когда-то ? Заказываю себе американо и газету. А большой горячий шоколад и огромный леденец в форме сердца, для моей маленькой красавицы. Леденец из ярких разноцветных слоев. Ну, не отвертеться. Обещал, а обещание к малышу – закон, как завещание для взрослых. Должен выполнить. В противном случае будут взгляды, полные презрения, грустные лица или такая обида, что лучше бы в суд подали.
Поэтому читаю газету и смиренно жду. Хочу выполнить свое обещание до конца. А малышка с удовольствием выпивает свой горячий шоколад и наслаждается огромным леденцом на палочке. Видимо все это ей нравится. А я рад, этому душевному спокойствию и заслуженному молчанию без вопросов повышенной сложности.
Читаю. Одна статья захватывает мой интерес, но периферийным зрением ловлю движение вокруг себя. Поднимаю глаза и вижу, что моя малышка стоит прямо перед влюбленной парой с леденцом в руке. Стоит прямо перед ними. И рассматривает их с исследовательским любопытством и смотрит на них испытательно. А они ей рады. Улыбаются нежно и ласково.
– Крошка, не беспокой, людей! Не мешай им наслаждаться. Пусть им будет хорошо. Отойди! Иди ко мне.
– А я их не беспокою, пап. Я рада, что им хорошо.
– Хорошо … Радуйся, но иди сюда. И отсюда видно, что им двоим хорошо – и я сочувственно улыбаюсь, а влюбленные слышат меня, кивают головой в ответ и улыбаются мне. Я знаю, что моя малышка исполнительная, и мне больше не нужно настаивать… Снова углубляюсь в газету. Я уже спокоен, что она рядом со мной. Наблюдаю периферийным зрением движение за столом.
Через некоторое время я проверяю, как дела с очередью перед банджи-джампинг и мне становится ясно, что очередь не уменьшается, а наоборот – увеличивается. И моя принцесса соглашается прийти на банджи-джапинг в другой день. Собираемся домой.
Она настаивает на том, чтобы пройти по аллее Влюблённых. Я беру ее за руку, и что-то появляется перед моим лицом. И тут я его вижу … воздушный шарик с влюбленными кошечками был привязан к ее руке. Смотрю я на наших влюблённых соседей. Они все еще обнимаются, но … перед лицами держат разноцветный леденец-сердечко на палочке, который я купил моей умной красавице. И они не только держат его, а целуют. Сначала леденец, а потом поцелуй по губам. Один поцелуй на леденеце, один на губах. Улыбаюсь им на прощанье. И они мне. Идем с дочкой по аллее и разговариваем:
– Это ты выпросила шарик?
– Ничего я не выпросила. Предложила им обменять сердцами. Я попросила, а они согласились. И я поменяла свое сердце-леденец на шарик с котятами.
– А почему ты просила их? Я мог бы купить тебе такой же шарик? Видиш, стоит дядя с шарами и продает такой же.

– Ты не можеш купить мне такой же!
– Правда? А почему же?
– Потому что они радовались этому шарику. И от этого им становилось хорошо. Очень хорошо. И они не могут купить себе такой леденец, как мой.
– И почему это они не могут купить такой же?
– Потому что я была очень счастлива перед тем, как отдала им его. И мне было хорошо от того, что у меня такой красивый леденец. Ты же видел, какие они были счастливые? Они даже не лизали его, а просто целовали. Берегут его. Чтобы его хватило на долгое время. Видели, как они были рады, когда мы прошли мимо?
– Ну видел, видел. – согласился я – Но мне кажется, что ты тоже очень довольна своим воздушным шаром.
– Да, я рада! И рада, что я их, а они-меня … что нам удалось заразиться.
– Заразиться!?!? Чем это вы заразились!?!? – спросил я слегка обеспокоенно.
– Ну как чем, пап … Мы заразились хорошим.
– Ааа, понятно! Хорошим! И как именно эта инфекция произошла?
– Как это случилось? Очень просто! Наблюдая за их поцелуями, я поняла, насколько я рада, что им хорошо. И чем больше я радовалась их счастьем, тем лучше становилось мне.
– А-а-а-а … и ты думаешь, что это заразительно?
– Очень даже!. Чем больше смотришь на то, как хорошо кому-то и это тебе нравится, тем больше хорошего прилипает к тебе. Но человек должен радоваться чужому добру взаправду, а не как в кино …
– То есть, как это – не как в кино?
– Ну не так, как в ваших взрослых фильмах о плохом… которые не для детей. И в которых артисты дерутся и якобы умирают. Надо действительно наслаждаться хорошим и счастью других. Только тогда можно заразиться и заразить других хорошим. Ну вот, я вижу, что ты не уверен в этом, но я уверена.
– В чем?
– В том, что и хорошее так же прилипчиво, как и плохое. Я даже думаю, что хорошее даже более прилипчиво. Только надо знать, как можно им заражать и заразится – и пока она мне рассказывала все это, взяла трубку и начала набирать чей-то номер.
– Ты кому сейчас звонишь?
– Тете Марине. Попрошу ее, когда она будет проходить мимо парка, купить мне одно такое леденцовое сердце.
– Почему?
– А потому что я хочу, когда вернется мама , заразить вас обоих хорошему.
– А это зачем?
– Потому что я хочу, чтоб видно было, что вам хорошо и приятно, когда вы целуетесь. Как той паре, которую мы встретили в парке. Я не хочу, чтобы вы целовались так, как в ваших фильмах, где люди целуются как-то не вправду.
И, пока я попытался отреагировать, моя сестра подняла трубку и доченька начала ей объяснять:
– Алло, тетя Марина, а Вы можете…

© Ирен Всички права запазени

бел на преводача: Лаик-ентусиаст съм, но… ми се иска да заразявам с хубаво. 🙂 Преводът е на разказа ” Ало, лельо Марина, ще можеш ли…” автор – rygit

Днес

Ще пием за разсънване кафе,
ще коментираме пейзажа.
Животът е едно тире.
Пак глупав виц ще ти разкажа.
И с обикновените неща
денят ни някак ще премине.
Но друго нищичко не ща.
Достатъчно е, че те има.

Аптечка

Имам си аптечка,
но не е с лекарства.
Пълна е с шишенца
от вълшебни царства.
Синьото е лято,
ароматът-морски.
Лилавото-пълно
с теменужки горски.
В бялото танцуват
цели три снежинки.
В пурпурното шепне
сок от боровинки.
А това е златно,
вътре има есен.
В малкото, прозрачно,
скрих любима песен.
Ако ми е тъжно
или ми се плаче,
бавно ги отварям,
пазя ги, обаче,
щом ги помириша,
бяга ми тъгата
и сияйно светло
става на душата.

Хиляди години един към друг вървим

57106638_2668389436566006_7738843357228564480_n.jpg

„Хиляди години един към друг вървим,

стъпките застиват в паважа.”

Стефан Диомов

Стъпките заспиват

в паважа

на улиците вечерта.

В локвите

звезди оглеждат се

и паднала луна.

А пътищата ни отново

не се пресичат,

макар звездите в локвите

намиране предричаха…

Добавяме в живота си

по още глътка минало.

И спираме за малко –

следите ни изстинаха

И късно е сега. И тъмно е…

Един към друг ще тръгнем

отново на разсъмване,

защото знаем,

че е неизбежно –

ще подарим един на друг

през тоз живот

поне по капка нежност.

По ” Думите, с които те обичам” от Сенд

с които те обичам 2.jpg

Те са изписани малки звезди,

сърца и усмивки, звънчета искрящи.

Сипят се кротко по белият лист

и се превръщат във щастие.

Ти ги усещаш. Отвръщаш ми с тях.

С думи гальовни дъждът ни вали.

Нищо не искаме. Мокро е в нас.

И е прекрасно. Нали?

автор Сенд (Георги Стоянов)

По разказа на rygit “Сияние от влюбени ръце”

A2 56675262_287861015462442_7592717265464721408_n.jpg

Беше точно преди 10 години. Имаме колеги от Девин, които ни поканиха да им погостуваме за седмица. Не се двоумихме много. Яхнахме няколко коли и отпрашихме към Родопа. Наистина фантастично преживяване. Все едно бяхме в някаква виртуална програма извън реалността. Всичко наоколо ведро, кристално, прекрасно. А въздухът за него нямам думи. Нормален градски човек, който не е привикнал на такава чистота може и притеснения да го полазят. Дето каза единия от колегите: „ Тюю… каква прозрачност! Ако не си се изповядал предния ден този непорочния пейзаж може и само с поглед да го изцапаш!” Пък родопското слънце… Ухааа… Усмихваше се топло, мило и приветливо чак свят да ти се завие. Ама да не мислите, че лъчите му стояха мирно?! Ами! Непрестанно проблясваха закачливо ту от там ту от сам, дарявайки групата ни с малки многоцветни дъги, стрелкащи се из хаотичния безброй безформени сините късчета небе, пръснати между листата на дърветата… Други от палавите седемцветки се закачаха с нас от скупчени святкащи гроздове дребните капчици полепнали по краищата на шишарките… Трети ни се усмихваха от нарязаните папратови листа, леко полюшващи се в протяжна близост около екопътеките. О да! Има ли еко или не еко пътека или нещо друго за посещаване, което да не посетихме я. Че то не бе завиране в няколко пещери. Че то не бе катерене до феномена Слона. Че то не бяха разни стари крепости! Още и параклисите „Свети Георги” и „Свети Дух”. А бе по по-народно му казано три дена под ред скиторихме на воля из Девинския каньон. О да! И понеже единия от колегите си бе вземал бинокъла установихме как никак не сме сами. Не рядко бяхме съпровождани от недоверчивите погледи на плахи стада планински кози. И ако бяхме тихи и плавни, те си стояха в каменна неподвижност по синурите. Но в мига в който някой от нас започнеше да ги сочи, или да говори на висок глас, те се разбягваха коя на къде зърне. О да! Три четири пъти видяхме реещи се над главите ни планински орли. Направо красота! Но това до тук бе хвалбата само що касае тръпките около разходките. За софрите какво да ви кажа. То не бяха чевермета от глигани. То не бяха плешки от дива коза. Боб на гърне. Капама. Катък. То не бе ядене то не бе чудо. И понеже бая натоварихме стомасите, последните две три вечери решихме да са малко по-олекотени. Даже тръгна шеговитата приказка реципрочно да увеличим преходите за сметка на яденето, както и постното спрямо грамажа на мръвките. Е да де! То хубаво да подменим яденето с ходене! Ама нали обрисахме всичко що в близост имаше да се гледа! Чак в един момент ситуацията вкара в екскурзоводно затруднение домакините. Тутакси обаче единия от тях се сети, как на дванадесетина километра от градчето имало някакво древно пътно съоръжение. Било ни останало в наследство още от римското имперско владичество. Нали сега така е модерно да се именуват робствата – като чуждо присъствие по нашите земи. Че Кемеров мост му казвали. Явявал се ако не единственият, то един от малкото автентично запазените римски мостове в България. Всичко по него от време оно до сега си било напълно натурално – по ромейски. Това последното кат информация много ни запали. Дружно решаваме, как в утрешния ден на всяка цена ще сме там. Единия от колегите, който много си го бива по идеите, даже предложи докато се разхождаме можело да си наберем гъби и охлюви, аргументирайки се с това, че предната нощ бе валяло обилно. Всичко сякаш ни дойде като по поръчка. Сиреч ходенето щеше да се превърне в обзорно туристическа разходка с по-така прагматичен смисъл. Нашите прекрасни домакини, веднага заявиха, че каквото донесем от там, без значение да ли е ходещо, пълзящо, летящо или растящо – те ще ни го приготвят по техни местни Родопски рецепти. Чак предвидливо ни разпечатиха снимки на годните за ядене гъбите от района. И нали сме си сериозни – хора на другия ден тръгваме. До някъде сме с колите. Щото то по права визуални линия изглежда близо, но като реален проходим път е по-достъпно от към община Борино. Така или иначе оставяме моторизацията си на една отбивка. И после ура-тута, хахо хихи в смехове, закачки и подмятания, атакуваме на пеши ход кажи речи четири километра. Та тъй по горски пътчета, резки криволички и позапуснати от времето пътечки стигаме до набелязаната цел. Малко след единадесет да е било. Почиваме си десетина минутки. После още толкова губим за снимки. На моста! Под моста! До моста! Около моста! А на него определено си му личеше, че е бил красив на времето. Поне като архитектурен замисъл. Тук под сурдинка ще призная, че към онзи момент окаяното му състояние отчасти ни развали настроението. Но домакина водач малко смутено обясни, как Девин никак не е богата община. И трудно се справя с този тип финансирания. После както беше по план всеки нарамвайки по някаква платняна торба се пръскаме из гората наоколо. Та както се казваше в едно телевизионно предаване: „Нека брането на гъби и сафарито за лигавите черупчести флегматици да започне сега!” Така ама се оказа, че аз съм доста по-бавничък дори от флегматик. И на първата количествена контрола стана видно, колко трудно се справям с откриването, догонването и залавянето на гадинките със спираловидните каравани на гърба. Веднага ме уволниха от длъжността охлювопреследвач. Ако съм честен – с пълно право. Оказа се че по погрешка даже три камъчета и две празни черупки има вътре в торбичката ми. Очертаваше се временно да остана безработен. Тъкмо си казах, как това е някакъв шанс в който ще се позанимая малко с пейзажна фотография и две от колежките май нещо ги загриза завистта. Кажи речи със замах на тъщи две в едно ми затвориха обектива. Тикнаха ми в ръцете снимковия материал за онези ядливите гъби. Даже лично ме проводиха по посоката, в която според единият от домакините имало всякакви гъби в голямо изобилие. А въпросният човек бе добър да ми прехвърли пет шест снимки на телефона от поляната с богатата реколта – да не съм се лутал излишно. Пък аз нали съм добро момче… Без повече да се разправям нарамвам мяхчето. Вземам си за всеки случай една сопа… Че знае ли човек! Все пак – гора. Току виж някоя змия ме стреснала. И така с инжектиран от колежките гъбарски ентусиазъм бодра стъпка и пожелания за наслука – тръгвам. Вървя и междувременно си мисля: „И каквото пък таковата! Не мога да им се разсърдя на хората на откровеността! Но пък и аз съм си прав за себе си! Сега пък човек като не може да избяга от собствената си природа, как да е по друго му! Особено ако бяга със скорост по-бавна от тази на охлювите и на костенурките. Ми не ставам за охлювен трапер и това си е. Трябва да се примирявам с новата си длъжност на Гъбарко и това си е!” По някое време телефонцията ми изпиуква. Според крачкомера на мобилния вече съм изминал около осемстотин метра по-надолу от моста. И понеже го бях настроил да ми се обади за такова разстояние – спирам! Оглеждам внимателно дали е това мястото. Сверявам. Точно съм на позицията. О да! Наистина цялата полянка е осеяна с гъби. За това без да губя време се заравям из шумака. Брах, каквото брах, ама то нали както казах човек не може да избяга от собствената си природа, в един момент започнах да се заплесвам по разни чудатости. Интересни камъни. Изкилиферчини дънери. И други там нетипични различни и още разни напривични дори и екзотично ексцентрични дървесни форми. А то тук пълно с такива. Ще кажеш наговорили са се да ми правят ревю. Ами не се сдържах. Вадя апарата и се мятам в някакъв си фото сесиен транс. Щрак тук цветенце! Щрак в страни дръвченце! Щрак по на долу набучено на стрък листенце! В един момент – щрак! А то в обектива ми се хили един голям камък. Някакъв такъв озъбено плесенясал. Също състарен от времето череп на едър рогат добитък. Оглеждам го по-така! Интересен обект. Чак си фантазирам, как ми заприличва на круширал кораб забит от някоя стихия в крайбрежните скали. Еее…! Тук точно в Родопа може и да не е било щорм. Но пък какво пречи някакъв буен планински порой да се е развихрила като стихия – а?! Ама пък бая се бе мелнал пустия му таш. И то точно в дънера на един вековно самотен бор. И така както съм си на място оглеждам мястото на сблъсъка – странно! Дали от болката (ако дърветата имат такава де) дали от размера на самата рана – не знам! Но дървото сякаш доста се бе „разстроило”. А то те смолистите му сълзи текли, текли, текли… Предполагам дълго и настойчиво. Та явно така стичайки се и напластявайки се във времето бяха засъхнали в какви ли не причудливи форми. И гледам го гледам аз този ми ти земен къс… А то около него ще каже човек, че не е смола – ами кехлибарена коса се е разпиляла. Направо да си призная ме засърбява показалеца. Ама като крастав ме засърбява. Викам „Не! Не! Не! Това си не е за изпускане!” Понечвам да му цъкна още някоя и друга макро експозицийка… И ти да видиш… През вяизьора малко по в ляво съзирам някакво странно ъгълче. Иии… Джит! Джит! Напред назад със зума! Няма лъжа – няма измама! Надстърча си онова ми ти ъгълче… Кажи речи едва ли не иска да ми подсвирне. Ама така като го заглеждам сякаш не е от камък. Не е и някоя от смолистите къдрици. На парче от дърво ми заприличва. Ама дърво като казвам… Не някакъв си парчеляк или кореняк – ами грижовно пипнато от човешка ръка – е. От което разбира се ми става още по-любопитно. Викам си чакай аз да видя по-отблизо какво ли е това нещо човешко. Отивам точно до него. Дърпам го няколко пъти… Брех – не излиза. Че като се заинатих. Хвърлих сопа, торба – апарата. Че като го почнах! Дърпах, ръчках, струвах, пъшках, даже малко си и попсувах… Брех – не излиза и не излиза. Накрая вадя ножа и започвам да подрязвам. Имам в предвид смолата околовръс на парчето. Та така с много потни усилия, след къде половинчасова борба успявам да го измъкна. Но то пък за беля заедно с него се отчеква и голяма част от смолистия му саркофаг. Онзи борово сълзливия, в който го бяха запечатили годините. Оглеждам поне това което е видно. Дааа… Определено не е ни камък ни смола. Та като предмет поне до колкото се вижда през смолата как да го опиша – я? Представляваше нещо като дървена плочка. С размер да речем колкото една тетрадка малък формат. Даа…! Макар и трудно, но става ясно, че от едната страна има нещо изработено ала’ барелеф. С формата на лице ще да дойде сякаш. Но добре си личи – дърворезба е. Пък и още ми се ми се струва не е фрезовано на машина. По-скоро приличаше на ръчна изработка. А изображението… О да! То най-вероятно е на момиче. Защото извън частта покрита от смола се виждаха красиви коси. А на гърба – още по-странно. Там имаше издълбани букви. Тези който личаха добре бяха „О” и „ Б”, а последната, „И”. Другото интересно бе, че всяка изкопана вдлъбнатинка за буква бе изпълнена с нещо, което много загадъчно блестеше на слънцето. Както и откъдето да го погледнех си личеше, как моята находка е някаква ювелирна изработка. Направена с много желание, търпение, труд и любов. Ъгълчетата по краищата, които не бяха полети със смола, обаче имаха изключително състарен и нащърбен вид. Което идеше да ми подскаже, как това нещенце си е стояло доста дълго време под ревливия боров дънер. Тук вече не се наемам с точност да твърдя… Дали острата миризма на боровата смола, или чистият късмет, но нещо все таки го бе запазило почти непокътнато. Било и от корояди, било и от изгниване. Е! Разбираемо е! При всичките тези загадъчности любопитството здравата да ме гепца за душичката. И да! Още докато бях там се опитах да махна полепналата по плочката смола – но не би. С времето охлаждан от речната вода боровият клей беше станал като цимент. Толкова здраво се бе вкопчил в плоските части на плочката, че не поддаваше ни отпред, нито отзад. Но така или иначе трябваше да прекратя с опитите си, защото имах да се придвижвам поне километър на горе към моста. Върнах се! Е не изненадах никой със закъснението си. Само аз и още един от охлюварите не се бяхме прибрали в уречения час. То и за това нямаше втора контрола за събраното от мен. Всички бяха доста уморени и в момента, в който дойде и последния почти веднага тръгнахме към Девин. Там вече единия от домакините започна детайлна проверка на всичко събрано. Мисля няма нужда да обяснявам. При ревизията половината от моите гъби бяха изхвърлени. Може би така се бях отнесъл около находката си, че после в бързината съм събирал какво ли не – като вид, цвят и форма. Разбира се в това число и много неядливи гъби. И отново трябва да призная, че това наистина дори не бе безопасно. За това и наведох глава когато една от колежките започна да ми мърмори. А за да мога поне малко да се защитя показах на всички горския си трофей. Представител на домакините го повъртя, повъртя из ръцете си. И в един момент на лицето ми се появи странна усмивка, а очите му грейнаха по-много особен начин. После той разказа следното: – Навремето учениците от местното средно училище в Девин имаха страна традиция. Тя се позоваваше на едно старо поверие датиращо може би от годините в които моста е бил използваем. Та това поверие гласеше, как старите жители на околните села са хвърляли венци с вплетени в тях малки плочки с имената на изгорите си. Младежите още преди аз да съм би ученик осъвременили тази древна традиция. Не знайно кога, но бяха започнали да хвърлят плочки с дърворезба в реката. Тогава се правеха много дърворезби. И то за щяло и нещяло. В школското заведение по принцип си имаше такива часове. Пък и извънкласни занимания по приложни практики що касае дърворезба и дървообработване не бяха рядкост. Все пак тук сме си балканджийски край – нали? Та някой от учениците при хубаво време ходели… Когато и аз бях ученик и аз съм ходил… Че ходехме до там на тумби. Но не кога да е! А в полунощ. И то задължително при пълнолуние. Заставахме на моста и хвърляхме в Девинска река плочки с издялкано върху тях признание в любов. Правехме го с вярата, как това ще ни дари с вниманието на другата страна. А през лятната ваканция, когато реката не бе толкова буйна, се спускахме надолу по течението… И търсехме ли търсехме резбовани послания. Знаехме от опит, че не рядко те се заклещваха между камъните. А ако някой намереше такава плочка, беше обявяван за щастливец в любовта! Че така драги ми приятелю! Това си си намерил ти в сухото корито на реката. Ееее, съвсем заслужено вечерта и мен официално ме обявиха за такъв – Щастливец в любовта. Домакините казаха, как на времето е било голяма чест в Девин да си такъв. Въпреки че всичкото това ми звучеше малко като приказна измисленост се постарах да го приема за вярно и сериозно. Отнесох си „късмета” вкъщи. Може да прозвучи странно, но сякаш наистина от трофея ми се носеше прекрасна смесица от ухания на дъхав стар бор, буйна младост и непорочна любов. И до ден днешен нямам обяснение защо, но неусетно тази плочка стана нещо като мой талисман. Не е невъзможно да съм се привързал към нея и заради това, че ми напомняше за онази приказна седмица в Девин. Но така или иначе почти не се разделях с нея. Носех я винаги със себе си. Дори в командировките си. Имах обаче един проблем! Как ли не опитвах да почистя боровата смола и да видя лицето отпред на плочката – уви! С почистването на надписа отзад също не се получаваше. А в интерес на истината имах огромното желание да задоволя любопитството си. Ама таз пустата плочка като някаква заклета пуританка така и не пожелае да поразсъблече дори малка част от смолистите си одежди. Не зная дали от това, че знаех, как на нея има изобразено женско лице, но в един момент започнах да се отнасям към Плочката като към дама. Спрях да упорствам около събличането на смолата, когато компетентни по тези неща хора ми казаха, как имало голяма вероятност да повредя или дърворезбата, или пълнежа на буквите. Та така накрая стигнах до извода, че може би тази Родопска тайната не бива да бъде разгадавана изобщо. А всичките ми познати, които знаеха за моите терзания, непрестанно се шегуваха. Бъл съм бил обречен от незнаен Родопски орисник – цял живот да търся облика на консервираното под смолата, и боровите иглички лице на някаква незнайна планинска красавица. Та тук е редно да си призная един грях! Значи още преди да мирясам по въпроса с разсъбличането, в единия от опитите си да махна смолистото покритие от едната буквичка се отчекна частица. Взех лупата и установих, как пълнежът всъщност е счукан на ситно седеф от мида. Най-вероятно речна! Щото като се има предвид къде бях намерил плочката трудно щеше да е Тихоокеанска. Та така ние двамцата с Плочката десетина години си ходихме, бидейки поне информационно едни добри платонически другарчета. И все така си беше някъде до началото на април две хиляди и десета година. Защо до тогава ли? Защото по на сетне се заредиха едни особени раздвижвания около въпросната трофейна находка. Ще започна от там, как в едни от почивни дни на шегобийния месец Април отиваме с един мой познат за риба. Висим си значи около един язовир. В една свежа трева. Под една късна луна. После под една ранна зора… И така риболовно си куфеем. А времето – този път то ни е съюзник. От две седмици е някакво такова къде по-топло от средното за сезона. Та тъй. Малко релакс. Малко романтика. Малко Природата. Всичкото си е както си му е реда. Даже акцент се появява един върху пейзажа. Под формата на три големи овчи стада. Акцент му казвам, защото проблейването и звука на хлопците ме отнасяха мислено в едно време далеч назад. Едно такова дето съм го виждал само по филмите. Мдаа… Понякога обаче всяко едно нещо си има своя цена. Риболовния излет не правеше изключение. Прибирам си се аз. Влизам да се къпя. И опцала – откривам как по мен са се налепили поне пет-шест кърлежа. Тичам да ми ги извадят. А те даже ги изследват ги за лаймска болест. И хопалааа! Оказа се, че единият е потенциален преносител. Веднага ме грабнаха на лечебно медицинските рога. Подложиха ме на неколкомесечна терапия. Инжекции. Мониторинги. Знайни мазила. Незнайни хапчорлаци. Капки за вода… Тинктури някакви! Шишенца и кутийки с всякакви капаци. И може би от всичкото това химинизиране от време на време се чувствах буквално като парцал. Първото, което си помислих, беше: „ Те ти булка Спасовден! Те ти романтика! Те ти красиви живи български пейзажи…” И честно да си призная, малко накриво погледнах към старото ни време. Ама то е може би защото не съм знаел какво ще се случва още по-нататък! А то другото по-нататък започва в една вечер когато ме сполетява нещо странно.. Най-вероятно съм имал кошмари. Разбираемо е при тая обилна химия… Че по някое време се стряскам! И какво да видя! Целият съм облян в пот. Възглавницата ми мокра като сюнгер след порой. Врата ми схванат и не се върти ни насам ни натам. В началото го отдадох на смяната на лекарствата. Но пък нямах грам обяснение как и защо в стаята ми е много по-тихо от друг път. То и аз самия до толкова бях „гипсиран” от нещо, че с голяма мъка успявах да движа само главата си. И то крайно ограничено. Поглеждам насам – Стенния часовник показва малко след полунощ. Въртя очи в другата посока и може би случайно попадам на талисмана от Родопите. И ти да видиш! С него сякаш се случва нещо странно. Стои стой си той кротко подпрян на стената, но около него започва да се появяват някакви си непонятни сияния. Търкам очи! Вярно бе! Първо се прокраднаха от под самата смола. Там където бе дърворезбата. После постепенно, постепенно светлото обгръща цялата плочка. Брех чудо някакво невидяно! Наблюдавах това явление почти час. Красива гледка. Ще кажеш виждаш Северното Сияние в умален мащаб. И самата светлина и тя необичайна някаква. Че и се мести по много интересен начин. Все едно някой пипа плочката със светлинни пръсти. Бе! Направо поглед не мога да отделя. После съм се уморил да си държа главата в тази неудобна поза и явно съм заспал. На другата вечер бях по-добре. Помислих си – така и така ще работя до късно – пак ще я наблюдавам. Нооо… Нищо не се случи. Нито тази! Нито на следващата! Нито по-нататък. Викам си, сигурно нещо ми се е присторило. Или пък съм сънувал. И що пък да не е видение, а някакво си предизвикано от медикаментите халюциниране. Умувам си аз – но нищо! Та така както бе нищо след известно време, най-неочаквано, явлението се появява втори път. Е! Ама то пък тогава се бяхме повечко почерпили с приятели. Да де! Ясно, че е напреки забраната на докторите. Щото алкохол и силни лекарствата е уйт, уайт работата. Ама кой да слуша я! И ей ти на! Пак така се събуждам от някакво си напрежение. И пак така отново в стаята витае онова особеното по-тихо от тихото дето е обикновено около мен нощем. А Сиянието – то си се появи по същия си мистичен начин. Също както преди. И пак така без мога да помръдна и на йота направо като прикован за леглото… Но иначе в някакъв си мисловен куранаслък си казвам: „Еее…! Сега вече всичко е в пъти по-обяснимо. Сигурно вече е от смесването на алкохола и лекарствата!” И този път се опитвах да се правя на мъжкар, но издържах по-малко. Тутакси след мисълта си възнак съм заспал почти без откат. А на сутринта всичко пак е в розово. Ще рече човек – че ли нищо не се е случвало. Викам си: „Следващата вечер – ще го дебна аз това сияйното чудо невиждано!” Ахаа… ! Дебнах аз ама – таратанци! Само дето не спах. И на по-следващата пак нищо – пак същата минавка. Казвам си: „ Трябва да помисля! Не може то така! Ако това нещо не го сънувам или не халюцинирам, така като гледам май се появява един път в месеца.” Въведох датите в компа: „ Опалааа!” Оказва се точно в дните на пълнолуние че е. Думам си: „Ахааа – гепцах го значи! Другото пълнолуние вече грозно ще го изненадам в гръб!” Но то пък следващия месец имаше облаци. Та аз си помислих, как нищо светлинно няма да се случи без наличието на луната… И съответно не си навих алармата. Тогава съм си спал като къпан младенец след кърмене. А какво е било около мен нямам представа. Но за Юли месец вече твърдо си реших да се занимая с това странно сияйно явление. Вече не вземах лекарства. Нагодих си плановете така, че да не съм зает вечерта. Курдисах телефона да звънне половин час преди полунощ. Станах. Пих един горещ шоколад. Пак легнах както съм с дрехите и се запреструвах на заспал, казвайки си: „Знам ли пък!? Може да е нещо живо. И то също да ме наблюдава!” Луната беше пълна. Небето ясно. И нещеш ли малко след полунощ дърворезбата под смолата засия. „Ето гоооо!” – пошепнах си наум аз и вторачвайки очи се опитвам да отгатна по-точно от къде идва тази призрачната светлина. А докато се чудя и се мая то-Сиянието се увеличава! Увеличава! Увеличава! И току обхваща почти цялата плочка. Точно както се бе случило предните два пъти. Но това, което ми стана интересно е, че всеки път плочката сияеше по различен начин. Колкото до личното ми състояние като физически тонус, там нещата отново не бяха много в моя полза. Защото – ето! Вече не вземах никакви хапчорлаци, а пак бях почти напълно обездвижен. Нооо…! Макар и в нещо като в почти пълен мускулен паритет, реших да експериментирам. Напънах мъжка воля и с много усилия успях да преборя сковаността. Надигам се тромаво. И подпирайки се къде на що зърна бавно, бавно се приближавам към Родопския ми трофей. Заставам съвсем умишлено между лунните лъчи и плочката. Оказа се обаче, че засенчването по никакъв начин не пречи на Сиянието да си сияе. Не зная докога можеше да продължава това светене, но аз – нали съм титко-любопитко – посегнах. Пипнах плочката. И уит! Мигом всичко изчезна. Помислих си: „Значи все пак не е халюцинация, а е жива нощна истина!” А от това така случилото се както и от констатация ми стана по-добре. Че то напоследък малко се бях попритеснил. Да не би нещо да изкуквам около този мой талисман. И вече знаех: „Сиянието повече няма да се пови този месец. Явлението си съществува самостоятелно като вътрешна за плочката луминисценция. И то без да му трябват каквато и да е странична светлина. И другото – задължително се появява в полунощ при пълнолуние.” А още нещо интересно в което бях сигурен е, как Сиянието се движи по плочката. Така – сякаш някой я пипа с пръсти. То моите разсъждения – добре. Но ми се искаше да чуя и странично мнение по въпроса. За това и отидох да се консултирам с една моя позната. Занимава се тя с разни там медитации, концентрации, релаксации и всякакви други разни ации. Е! Беше ми разяснено! я. Че или този, който я е направил плочката, си я търси много настойчиво, ползвайки някаква странна духовна практика… Или още при направата в плочката е имало вложен някакъв времеви код. В смисъл нещо като таймер. Сега определеното за това време е дошло. Което и задейства Сиянието като някакъв вид аларма. А пълнолунието-то може би се явява катализатор на самото явление. На въпроса ми защо точно и чак сега след сума години се появява това въпросното светене отговорът бе: „Или досега си го проспивал без да му обърнеш внимание, или е както ти казах е настанал момент нещо което ще се случва да се случва. А самото светене може да си е форма на енергийно-информационен сигнал.” А като попитах има ли по-земно или някакво по-нормално обяснение въпросната жена ми каза: „Чисто земно погледнато не е невъзможно токсините от кърлежите и лечението с медикаменти да са отключили някакви твои по-специални осезания и възприятия. И ако толкова пък се страхуваш от Явлението, най-добре върни се пак там където си намерил трофея. Върни плочката не мястото й! И готово! Защото за всеки разумен човек е ясно, че тя не е нито направена, нито предназначена за теб. Даже не се знае дали с тези си твои действия не се намесваш в чужда карам” Ако съм честен изключая поясненията за медикаментите и осезанията не схванах твърде много от разговора с тази жена. Но пък от всичката тази неяснотия любопитството ми вместо да миряса май порасна още повече. Че като ме обзе едно неистовото желание да повторим фантастичното си гости в Девин. Луда работа! Откровено си признавам: „Не знам какво ми стана!” Още на другия ден споделих с приятелите си за странното стечение на обстоятелствата. Още и за мистичната връзка около риболова, нощното будене и непонятно любопитния разговор с моята позната. Разбира се давах си сметка, как с всичкото това се опивах да оправдая неочакваното разбуждане на силното ми желание да се върна по онези места. Отговорът от колегите бе хорово твърд, повече от категоричен и еднозначно отрицателен: – А бе ти да не си врътнал!? – изглежда ме на кръв едната колежка. – Така ами! Как така ни в клин ни в ръкав ще се натрисаме на хората – подкрепя я другата. – Да бе! –надига се колегата който седи до мен – И то не за друго, ами само заради някаква си твоя обляна в пот нощна приумица? – И аз така мисля! Това твоето си е една жива емоционална полюция! – обажда се и четвъртия колега – Ако трезво се замисли човек това от всякъде граничи с натурална шантавост! – Чакайте сега! – опитах се да се защитя аз – Защо пък да не опитаме? – Изобщо забрави! – отново е категорична едната колежка. – Или другото! – обажда се колегата стоящ до мен – Ако толкова много искаш да се излагаш, ходи си – но сам! Да де! Ама на мен като ми влезе някой бръмбар в главата изпадам в една такава желязно постъпателна упоритост. И ден след ден. Седмица след седмица навивах компанията. Накрая приеха. Лично се обадих на колегите балканджии – а те не възразиха. Дори се зарадваха! И така! Щяхме да бъдем почти същата тумба. Само че с някоя друга съпруга и съпруг в повече… И колкото и да звучи неправдоподобно, но стана точно както преди десет години. Няма и седмица след обаждането – направихме втори автодесант в това райско планинско кътче. Домакините както вече споменах – хора ангели по душа, ни посрещнаха повече от сърдечно. Отново се заредиха тежки софраджийски нощи. И още по-тежки (може би от килцата и егенетата ни) разходки из планината. Плочката, станала вече моя емблема, беше в Девин с мен. До този момент нищо не се случваше. Аз обаче специално бях планирал посещението така, че да сме там по време на пълнолуние. Само дето от емоциите, фантастичното настроение и атмосферата, която цареше около купоните, забравих точно кой ден луната грее в пълния си обем и блясък. И ако трябва да съм откровен, изобщо бях изключил, че съм там и за разследването си. Но не щеш ли предпоследната вечер съседите по къща идват да ни известят, че при тях също ще има събиране. Да сме си знаели и предварително. И да се извинят, ако с нещо ще ни притеснят. Купонът щял да бъде по случай тридесет години от завършване на средното им образование. И наистина! Вечерта им се превърна в нещо като малък фест на музиката от осемдесетте. Разбира се ние спряхме нашата. А тези колеги от компанията, които са били ученици по онези времена, се отдадоха на спомени, слушайки веселбата в двора до нас. Започна се със здраво диско, накъсвано от единични парчета як рок от старите времена. В по-късните часове се заредиха тежки блусове. Стоях си на място на къде две и половина ракии и от време на време хвърлях по едно ухо какво се случва там. В общата гълчава се открояваха няколко гласа. Два кудкудякащи на някакви жени. И един, който си го кръстих Гърления Глас. Със сигурност оттатък се танцуваше на шапка. Много от другите гласове подкачаха Гърления, че танцувал само с някаква Ели. А той им отговаряше, че сега му се е паднало. Усмихвах си се на ум и просто си го представях, как си я къта и не я отстъпва на никого. Почти загубих представа за времето. По едно време се изхващах как в някакъв ретро унес уж следя темата на разговорите от нашата маса, но едновременно с това не изпускам и боботенето на Гърления Глас. А той уж танцува от другата страна на оградата, но усещането ми е, че е все едно досущ гърба ми… В един момент точно зазвучава солото на песен, в която се споменаваше за някакъв хотел „Калифорния” и часовникът на стената започна да отброява в равни интервали изтеклите часове след пладне. Слушам си аз песничката, а за разнообразие броя на ум приглушените камбанни удари и както е речено в едно суеверия търся с поглед някое познато съзвездия по небето. Хоп! И попадам на Касиопея. По навик изчертавам с поглед острите му форми. Ахаа…! И ти да видиш в тоз момент някакъв си нахален самолет плавно и безцеремонно започва да преминава през до болка познатата ми светлинна аранжировка от звезди. Нооо… музиката е възсилничка, което вероятно приглушава далечното боботене от самолетните двигатели. Но пък в замяна на това обозначителните светлини буквално перфорират безбрежната нощна тъмнина, навявайки усещане за мигащи мечтания и ярки копнежи по далечни чуждоземни дестинации. А аз дори потопен в този си лирично родопски транс не спирам да броя ударите на часовника. Стигайки до единадесет – ударите секват. На мига възкликвам на ум: „ Ех, защо ли няма поне още един или два – точно душата ми отвътре взе да се подгрява…” И ти да видиш! Сякаш като отговор на това мое жалене вместо удар от часовник нещо топло – кап, кап, кап – ме покапва, парвайки ме по ръката. И ти да видиш! Уж е къде късно лято, пък изведнъж на мен ми замирисва на борова гора и на Коледа. Поглеждам на горе и ти да видиш! Явно около галимациите по приготовленията за вечерта, някой да вземе и да премести моя талисман в непосредствена близост до комина на пещта. Там над барбекюто. Дори нямаше време и да се учудвам или замислям – нещата си бяха от ясно по-ясни. Смолата отчекнала се навремето от боровия саркофаг обилно се топеше. Скочих и не можех да повярвам на очите си. Вярно, че там където бе поставена плочката беше топло! Да! Но то аз колко пъти до сега съм опитвал с топлина. И не ми се е получавало. Всички разбраха какво се случва и започнаха да ме майтапят, че най-сетне дървения Розетски камък от Родопа планина ще бъде разчетен. Изобщо нямах време да ги слушам. Грабвам плочката и започвам да я разглеждам. Много интересно – сякаш дървото се бе нагряло, но не странично, а някак си отвътре. Този път наистина се понесох от радост по небесата. От десет години чаках да видя лицето на момичето и надписа под него. Както и седефения надпис на гърба на талисмана. Беше ми много любопитно. Внимателно доизчистих вече почти разтопилата се смола от едната страна. Както и очаквах! Това бе челната част. А върху нея се показа твърде прецизна дърворезба. Красиво лице, на чаровно усмихнато момиче, което буквално грееше като слънце върху плочката. Видях и буквите в пълния им блясък. Надписът отдолу гласеше: „С обич!” Веднага заключих, как другата страна може би се явява втората част на плочката -послание. Но за съжаление там клеясалото покритие все още се държеше. Приседнах на мястото си усещайки как от вълнение коленете ми сами се сгънаха. Компанията около мен съпричастна към състоянието ми се умълчава. И в този особено притихнал момент се чува едно странно „Фррр”… И някаква шапка, прелетявайки над оградата тупва буквално в скута ми. Оглеждам се стреснат и си мисля: „Може би някой от веселяците при съседите се бе развихрил малко повечко.” На мига всички колеги се разсмиват и един от домакините ми подвиква: – Ей ти го на и любовния късмет от плочката! Хайде, сега тичай при комшиите да си поканиш някоя мома на танц! И докато се суетях какво точно да направя, с периферното си зрение усещам, как някакъв човешки силует се покатерва на бетонния фундамент. А после надвесвайки се над рехавата дървена част на ограда, буквално надниква в нашия двор. Точно се каня да се обърна с лице към натрапника и досущ ухото си чувам не кой да е, а загадъчния Гърлен Глас: – Много се извинявам че не ти знам името… Ама мъжки би ли ми подал този цукалообразен парчоляк от плат! – усмихва ми се човекът от оградата и като вижда да му соча към шапката продължава – Да, да, да! Точно това дето се кипри в скута ти. Хайде моля те! Че тука някакви си напористи нахалитети май се канят да задигнат смисъла на живота ми из под носа. Нищо не разбрах от последната част на изречението, но му отвърщам : Заповядай! – и в някаква стресната учтивост си казвам името, допълвайки – Много ми е приятно да се запознаем! Комплименти за страхотния тембър на гласа! – Благодаря! Аз съм Станимир, приятно ми е и на мен. И моля за извинение. Не се сърди мъжки! Това с шапката стана съвсем случайно – после се обръща към единия от домакините, когото явно познава казвайки му – Аааа каква готина агитка сте си спретнали тъдява! Това добре! Ма защо така сте се окумили бре, комшии? Забравихте ли? Тази вечер е пълнолуние! Хайде с нас в полунощ на Кемеровия мост да пускаме в Девинската река дървени плочки за любов… Тутакси домакините избухват в смях, а баш тамадата се провиква. – Стъниии! Стъниии! Ти май никога няма да пораснеш! – после става малко по-сериозен и допълва – Ей Стъни, ние местните почти всичките сме старички вече за тези работи. И едва ли ще дойдем! Но този наш гост, дето ти подава шапката, може и да кандиса. Той сега е на твоя акъл. И на него не му давайте плочка – той си има отколе такава! Гърления Глас се ухилва до уши и на свой ред авторитетно заявява: – Щом си е научил уроците… Още повече пък, ако си е написал и дървеното домашно – нека идва с нас. Пък вий тук, заспалите дъртофелници, ще видите щастлива любов, ама друг път – после прави неприличен жест, но не със среден пръст, а с показалец, след което се обръща към мен, питайки настойчиво – Идваш ли, мъжки? Остави ги ти тези бастуни! Те съвсем са се предали вече! Каня те най-официално да бъдеш мой скъп гост на похода до Кемеров мост! – Що пък да не отида я? – отговарям аз и мислейки си, колко навреме този мъжага ме е подсетил за пълната луна довършвам авторитетно – Щом е в името на щастливата любов… Тръгвам! И така! Вземам си талисмана. Грабвам и един прожектор по препоръка на домакините и се присъединявам към веселяците от другия двор. Станимир ме представя на останалите, добавяйки, че съм негов личен гост за похода. Качвам се в една от колите. Пътуваме. Спътниците ми започват да обсъждат някаква нелепата ситуация по раздялата на някой си Станимир и Ели. Веднага си помислих: „Може ли пък това да е моят човек – а?!” А в диалога иде реч за някакъв стих, за някаква вина. Ама то от музиката в колата почти не чувам нищо. Кой е по-виновен как и защо – почти не разбрах. Само ми стана ясно, че коментиращите съжаляват обсъжданите, които и двамата били много готини! Както и предния път стигнахме, докъдето можеше с кола. После вече очаквано продължаваме пеша. Ноо… в едно съм сигурен – походът си е бил в програмата. Всички са облечени с удобни за случая обувки, а жените до една с панталони или дънки. Ама си беше хубаво! И от отвсякъде! Двайсет и осем или и девет човека. На средна възраст. Вървят по планинска пътека в гората. Горе долу и също толкова прожектора шарят около нас и из короните на заспалите дървета. Абе, като във филм. Освен Станимир по име не познавах никой. И си тепам сам в нощта. Нещеш ли от някъде до мен изникват две дами. Такива едни с порядъчно концентрирано настроение в кръвта. Е! Естествено и със силно разредени трезви мисли в главите си. Но пък в замяна на полутрезвото си състояние проявяват напориста настойчивост да ме „обгрижват” като водачки. Понеже видите ли те познавали всеки милиметър от тук до Кемера. Не им отказах. Ама и те не чакаха втора покана. Тутакси се вкопчиха в мен, хващайки ме под ръка. Мисля си обаче просто си търсеха физическа опора. Или най-малко влекач с поне една магарешка сила да ги тегли по камънаците. Заговаря ме се и като начало те ме заливат с обилен поток от гургуликаща информация. Но само след къде триста четиристотин метра ме изключиха от разговора, изобщо пренебрегвайки ме като същество с интелект или чувства. А щом навлизаме в по-гъстата част от гората, заразтягаха разни стари битово-класни тематики. Говорят си през мен все едно съм въздух, или не съществувам. Започна се от някакви си четирите семейни двойки в класа. За двата неуспешни брака – един на Тинка и един на Благойчо. След което темата се прехвърля по посока на една голяма любов. И още и за най-неочакваната раздяла между Ели и Станимир. Друго разбрах ли не разбрах, но едно ми бе пределно ясно! Децибелите стигнаха сопранни нива, щом се завихри спор за това кой е по–виновен. Станимир, че не е искал да направи втора плочка? Или вината му е в това, как е излъгал, че изобщо е имало първа. Но имаше и антитеза. Как може би вината е на Ели. Която никак си не му вярвала, че изобщо е хвърлил каквато и да е плочка от моста. Поради което упорито отказвала да отиде втори път да търси по-надолу по течението. Слушах, слушах и почесвайки се си казах наум: „Брей, всички голямо одумване ги одумват тия двамата… И като слушам колко „че” има сериозна ще да е била работата!” Точно мислех да направя нещо, че да ми бъде обърнато някакво елементарно внимание ама не като на двукрак антрпоморфен биовлекач, а като на човек. Нооо… оказа се съм закъснял. Вече почти сме били стигнали, а трябвало да получа важни инструкции за някаква предварително подготвена постановка. Била предназначена за шестте важни двойки в класа. Четири които дори имали сключен брак. И двете двойки, които само са ходели заедно. Едната бе тази на Станимир и Ели. Втори път правя опит да взема думата с цел да подпитам това онова за моята плочка, но пък в този момент бързоног дребен мъж минава покрай нас, набутвайки ни някакви листчета в ръцете. Поглеждам хартийката – на нея пише „Оттам 1-ви глас”. Показвам я на моите гургуликащи ремаркета, а те ми обясняват почти хорово: – Ти си включен в групата Оттам- на моста 1-ви глас, а другата е Оттук-на моста 2-ри глас. Ама кое къде е – така и не разбрах! А пък за първи или втори глас да не говорим. За това и срам не срам –пак попитах. А то добре, че едната дама вече май се беше поосвежила от горския въздух и имаше по свързана артикулацията че тя ми доизяснява: – Първо ще има ритуал по хвърляне и търсене на плочки. После песни – поздрав за четирите семейни двойки. След което ще последва и специално изпълнение за двете двойки, които не успяха да се превърнат в семейни. Дори беше добра да ме посъветва да гледам какво правят останалите, за да не обърквам сценария. Поинтересува се още имам ли си плочка на любовта. Щоуто започна. Мъжете се качиха на моста (и аз бях там де, нали барабар Петко с мъжете). Те всичките си хвърлиха плочките. Жените ги осветяваха с прожекторите и ги обсъждаха на висок глас. След което всички жени заеха мястото на моста и започнаха да гледат надолу, демонстративно търсейки нещо с очи – може би плочките. Ред бе на мъжете да ги осветяват и разбира се да ги подкачат и обсъждат. После всички слязоха от моста и на него се качиха четирите семейни двойки от класа. Докато те се наместваха към на средата на моста, ние останалите се струпахме от двете му страни. Тук вече малко настана бутаница. Но ура тута класът се раздели на две. Едната част минахме от едната страна на моста с една от китарите, а другата от другата му страна с втората китара. Чак тогава схванах написаното в листчетата „Оттук” и „Оттам”. Китаристите подкараха Менделсон – доколкото може да бъде изсвирена с китара тази мелодия. Всички завикаха „Горчиво!” и семейните двойки се разцелуваха. После дойде ред на гаджетата, които не са се оженили. Излязоха двете двойки. Едната бяха Минчо и Тонка другите Ели и Станимир. Застанаха по средата на моста. Някой се провикна „Момиче! Момиче! Момиче!” И от двата бряга проехтяха акордите на легендарната песен. А секунди след интрудукцията в гората се понесе: „В тази песен ще разкажа за едно момиче…” Бе прекрасно! Бийтълс в акустичен вариант по среднощния унес на заспалата гора. Еааа! И то под чистото звездно небе плахо надничащо в ситуацията с всичките свои разпилени очи-звезди. А насред цялата тази пробляскваща хаотичност в унисон с текста на песента грееше момичешката усмивка на пълната луна. Е! Ако изключим ливърпулския произход на самата песента, във всичко останало имаше нещо много, много българско. И нещо много, много красиво. Две двойки, влюбени назад във времето днес бяха качени върху мост каменен и древен на почти осем девет века… И всичката тази композиция от стара любов и нова красота бе осветена от нежната светлинна пелерина на пълнолунието. Като добавим и лъчите на прожекторите, люлеещи се в такт с музиката из родопските небеса… Ехааа…! Беше си наистина една вълнуваща гледка! Целият клас пееше в двуглас. От едната страна на моста пееха по-високо. От другата – малко по-ниско., А аз го играх „Въздържал се!” относно пеенето. Знаех си какъв катърешки бас-баритон съм. Започнах да правя снимки. Но по някое време май, май съм се поразмекнал! Запях и аз. А и още как запях! Та да е било някъде около петата дума която излетя от устат ми – и току някой ме смушква в ребрата. – Абе приятел, хем пееш фалшиво, хем пееш в другия глас. Я дай да ти видя листчето – смъмрва ме една жена, дръпвайки ми рязко бележката от ръката – Оооо…! Ама ти си за другата страна на моста. Я си ходи веднага в групата! Тука само ни объркваш! – просъсква за финал въпросната дама и буквално ме изтиква върху моста. Аз млъквам. Оглеждам се. Ослушвам се. Срамежливо се попривеждам и заситням в тиха котешка стъпка по посока към другия бряг. Стигам до двойките и им правя знак с ръка, да ми отстъпят малко място. Не знам в какво състояние е сега тази мостова архаичност, но по онова време – две хиляди и десета година, точно на средата му нямаше перила. Че малко ме дострашава да не тупна в реката. И тъй както в лявата ръка държах прожектора, помахвам с дясната, в която стисках плочката-талисман. Подминавам първата двойка – без проблем. Стигам до втората. Поглеждам към Станимир и предполагам това другото трябва да е Ели. Пак помахвам с дясната ръка. Гърления Глас ме поглежда учудено. И понечва да ми отстъпи място да премина. Но в този миг зърва плочката в ръката ми и тутакси се развиква: – Аааа! Ама мъжки, ти защо още не си си хвърлил плочката?! Ма ти нали за това каза, че си дошъл в Девин? – Е миии за това дойдох ама тя не е за хвърляне! Талисман ми е – започвам да шикалкавя аз. – Как така талисман бе, мой човек? Ще те остави я гаджето, я жена ти. Дай веднага да я хвърлим! Я виж ! Още е полунощ! – А, не, не, не! Тя ми е спомен и талисман отпреди десет години! – упорствах аз и стисках плочката здраво с двете си ръце. Станимир обаче я задърпва. И двамата заставаме един срещу друг. Ели в този момент стоеше зад гърба ми. Той тегли – аз не пускам! Ритъмът на песента се обърква и от двете страни започнаха да ни освиркват. И нещеш ли най-неочаквано боровият клей от гърба на плочката остава в моите ръце, а самата тя в ръцете на Гърления Глас. Той я позачиства от тук от там и през смях се провиква: – Я да видим сега каква е тази твоя талисманна любов, дето толкова я вардиш? После обръща плочката с лицевата й част към себе си. Осветява я с прожектора и леко наклонявайки я насам натам, започва да я изучава. Прихваната по този начин опъката й страна съответно остава от към мен. Тутакси лунната светлина попада върху буквите, а те заискряват в нощта с пълния си седефен блясък. Виждам стих от четири реда, но шрифта му е доста ситен и не успявам да го прочета. Но с по-едрия текст се справям. А той гласи: „Обичам те, Ели! Станимир! Девин 1977 г.” В първия момент така и не схващам какво точно чета. А още по-малко пък и какво изобщо се случва по настоящем. При Гърления Глас обаче нещата стоят по друг начин. Разбирам това защото виждам, как почти застива на място си. Изпъва нервно мишци. Наежва се при това никак не на шега. След което пристъпва заплашително към мен, започвайки да ме разпитва откъде, откога и как имам тази плочка. Може да се каже макар и накратко му се изповядах – от А до Я. А когато млъквам усещам, как музиката е спряла. И около мен е загадъчно тихо. Озъртам се. Въх! Целият класът се е скупчил плътно от двете ни страни. И никой дума не продумва. Направо ми се стори, че това си е минута мълчание в чест на моята предстояща кончина. Гърелния глас на мъжът изтръгнал плочката от ръцете ми ме изтръгва от черните ми помисли: – Добре, ясно! Виж сега мъжки! Разбрах те! Тя си е твой късмет! А я ми кажи, какво искаш в замяна, за да ми я дадеш? – Аааа…! Не мога да ти я дам! Казах ти – тя си ми е не само късмет, но и талисман. Донесла ми е много положителни емоции за тези десет години. – Виж, мъжки! Аз работя в Австралия. Имам достатъчно пари. Кажи колко искаш да ти откупя късмета? – Не, не, не! Не става! Късмет и талисман не се продават! – упорствах аз. – Дай му я бе, човек! Дай му я! Не го ли виждаш – сърцето му ще се пръсне! – гъргореше един зад мен. – Продай му я ко ще и прескъпо, ако трябва! – пискаше някаква завистливка. – Подари му я! – започнаха да ехтят подкани отвсякъде. Бях в деликатна ситуация – много срещу един! Но от друга страна не исках да отстъпвам. Плочката наистина ми беше свидна. В това време чувам зад гърба си женски глас: „Момичета, бързо! Помагайте!” И отново с периферното си зрение виждам, как женската част от класа без изключение се изнася нанякъде. На моста останах сам с дванадесетина навъсени мъжаги – все балканджии. Леле мале! Положението ми май не беше никак розово. Станимир, макар метър деветдесет и кусур, явно беше добряк по душа. И всячески търсеше вариант, удачен и за двете страни. Разбрах, че му е хрумнало нещо, по това че започна да си сваля часовника от ръката. Но какво ли бе наумил?! Първото което ми мина през ум бе: „Може би търпението му започна да се изчерпва. Те сега я втасахме! Ако ще трябва да се бия с този як българин балканджия на негова територия – спукана ми е работата…!” Той обаче вместо войнствено ме погледна повече от тъжно и проговаря: – Мъжки, виж сега какво! Запален съм по конните надбягвания. Април месец заложих в Мелбърн на нов непознат кон. И спечелих солидна сума пари. Дори и не искам да знам защо, но оттогава нямам мира в главата си. Все за тази плочка си мисля! И дали загубването й не ми е провалило или променило живота прекалено много. Затова седнах и направих втора – почти същата като тази в ръцете ти. С една част от спечелените пари организирах тукашното мероприятие от А до Я. Не се хваля с това! Просто ти споделям! Те тук всички ме познават що за човек съм. Виж сега! Ето! С някаква друга част от късметлийските парите си купих ей този часовник! Моя отколешна мечта е. Виж сега! Предложението ми е такова… Часовникът наистина е моя мечта и част от мой голям късмет в Австралия. И ми е много скъп! Виж сега мъжки… Залагам повече от двадесет години, но чак сега печеля за пръв път. Разбирам, че плочката е част от твоя голям късмет в България. Вярвам! Свиден спомен ти е, и то много! Предполагам там от времето, когато си я намерил. Прав си – късмет не се продава. И е висша форма на уважение да го подариш някому. Затова те моля по повод на новото ни запознанство да ги разменим. Моя късмет за твоя. Не знам дали разбра, но тази плочка съм я правил аз собственоръчно. Именно и само за тази жена, която беше с мен на моста. Виж сега мъжки! Ще бъда откровен! Бях лудо влюбен в нея. Вярно! Това бе преди тридесет години. Но аз наистина хвърлих плочката в реката. И то по всички правила и традиции. Ели обаче не можа да я намери. После добри в кавички подстрекатели я придумаха, че аз изобщо не съм правил такава плочка. Дори твърдяха, как съм я лъгал през цялото време. Това бе и повода да се разделим. И всеки да поеме по свой собствен път. Мъжки – виж сега! Не те познавам що за човек си. Знам само, че щом се появи тук и сега. С моята плочка, между нас двамата с Ели. И то пред целия клас. В полунощ при пълна луна… И то на върха на този престар мост… Виж сега мъжки… Нали разбираш как туй никак, ама никак не е случайно. Ама то и това е причината, да не ти се гневя. И все още да не съм ти я вземал насила. Виж сега мъжки! Вярно всеки от нас двамата с Ели си има семейство. И живеем едва ли не на противоположните краища на Земята. Но именно тази и само тази плочка е доказателство за искреността на чувствата ми към тази жена преди… – спира за миг тирадата си Станимир, поглежда към небето, към реката, после към мен и продължава – Ама пък като съм тръгнал да ти се изповядвам няма да крия, че и сега все още си имам много горещи чувства към нея. Та за това мъжки – виж сега! Твоят късмет си е твой – моят си е мой! Ти преценяваш! Ти наистина се появи от неизвестността с тази плочка – явно по някакъв начин ти си част от нашата съдба! Моята и на Ели! Нека тогава бъде твоята воля – отново си поема въздух той и протягайки напред ръце, в едната от които държеше часовника, а в другата плочката и почти ми заповядва – Избирай! И каквото кажеш, това ще бъде! Замислих се, този човек изрече доста тежки истини. Ама пусто вманиячване в този талисман. И докато умувам около пристрастията си отдолу се чува едно радостно: „Ето я! Ето я! Ето я!” Следват дружни женски възклицания: „Браво, Ели! Браво, Ели! По-добре късно, отколкото никога!” А на края чувам две три жени да дават наставления: „Тичайте бързо горе, да не се изпотрепят мъжете!” Не си падам по сапунките. Филмите със сценарии ала захаросани сополи още по малко пък са ми слабост! Но ситуацията тук си беше абсолютно истинска. И честно да си призная донякъде ме грабна здраво. Че за това и реших, как ще ми са наложи да мисля доста по-бързо от колкото ловя охлюви. И умствено започвам да се ускорявам: „Този човек, за да дойде от на малкия пръст на крака на онова долното земно полукълбо чак тук в България… И то да организира всичко това… Едва ли е ще да е само, за да покаже новия си часовник на съучениците си. Явно и него нещо здраво го беше мотивирало!” Огледах се – всички мъже около мен напрегнато чакаха. Докато умувах, дотърчаха и жените. Луната отново се показа някъде зад облаците, осветявайки за пореден път прецизно изработения седефен надпис: „Обичам те, Ели! Станимир! Девин 1977 г.” Всичкото това писание блесна упорно в очите ми и като капак точно в същия миг се появи и познатото ми мистично Сияние на плочката. Не знам дали от тази сияйна смесица, или от напрежението в която бях, но емоцията от текста, сякаш мина като светкавица през мозъка ми. И пак като в онези вечери нещо ме стегна през гърдите и ме притисна силно към моста. Пак както и при предните пъти започнах да се обездвижвам. И ще каже човек, че звуците от суетнята около мен изчезнаха. И стана тихо, тихо, тихо. Веднага си помислих: „Сигурно преминава полунощ!” Но пък самия факт, че изобщо стигам до някаква адекватно логическа констатация малко ме успокои. Или поне ми даде увереността, че не халюцинирам. Но пък това което привличаше вниманието ми докато си мислех бе, как Сиянието сякаш извираше от ръцете на Станимир и обхващаше плочката отвсякъде. Сега обаче то бе по-силно и по-богато на цветове. И понеже при мен когато си лежах в къщи там в стаята то бе по-различно все пак си викам: „Ама да не би пък нещо точно сега да ми се привижда?” И точно съм по средата на колебанието си халюцинирам ли или не и насред тишината долавям реплика: – Виж ма, виж ма, как влюбено сияят на Станимир ръцете! Веднага съобразявам, как не само аз виждам Сиянието. Но пък наистина не ми е хрумвало то да ми е изглеждало влюбено. В този момент друг женски глас отвръща на първия: – Ама стига ма! Ти си пияна ма! Не са ли сещаш, че това са лунните отражения от водата? Дааа… Това определено бяха двата кудкудякащи гласа от купона. Зарязвам кудкудякащия диалог и продължавам ускорено да мисля по моя си проблем: „Защо ли сега толкова се инатя? И дали пък тази плочка е точно моят късмет?” Пак поглеждам към извиращото Сияние от влюбените ръце на Станимир… и решавам! Бавно се пресегнах към плочката. Издърпах я от ръката на му. В интереса на истината Сиянието на мига изчезна. Секундата след това последваха неодобрителни възгласи и възклицания, в едно с кисело поклащания на глави. Но аз не трепнах. Хванах плочката здраво с две си ръце. Вдигнах я над главата си и завъртайки се така, че всички да я видят му я подавам обратно, изричайки на висок глас: – Станимире, моята воля е тази част от моят житейски късмет да бъде и твой. Стори с плочката каквото ти сърцето и душа подскажат! Той я приема! А след това повтаря жеста ми със същите мои думи, но подавайки ми часовника. Дори не го погледнах какъв е! Благодарих и веднага си го сложих на ръката. Не че не ми халтавеше порядъчно, но успя да се задържи. На нали съм си любопитен крадешком поглеждам към плочката. Сиянието отново се бе появило. А на мен някак си ми олеква. И другото интересно бе че и обездвижването ми изчезна. Последваха одобрителни възгласи. Пронизителни свирукания. Ръкопляскания. И хор от женски възклицания! Предполагам цялата тая олелия можеше да се чуе чак в Смолян. Та насред всичката тази шумотевична емоция в един момент виждам, как една сянка с грациозна безмълвност разбутва плътното мъжкото обкръжение и пред мен в цял ръст застава Ели. Всички тутакси притихват. А тя изправя осанка приглажда дрехите си и ме оглежда право в очите. И то така сякаш иска да надникне надълбоко в дебрите на съзнанието ми. А аз още преди да успея да мигна трети път усещам, как силния и взор взломно преминава през очните ми дъна и буквално зачегъртва в задната част на черепа ми. Целият се наелектризирах. Дори ми се стори, как едната ми пета поизтръпва леко. Ама вече не помня лявата ли беше или дясната. Но това да е било за секунда две. След което, жената омекотява изпитателната сила на погледа си, а по лицето й се разлива чаровна до умопомрачителност усмивка. Е! Нали съм кавалер. Усмихвам се и аз. Секунда след което тя с изискан жест на кралска особа се обръща в към мен и казва: – Ей, мъжки, ама ти откъде се взе такъв мастит оратор? – после повдигна нещо над главата си и произнася почти с патос – Моята воля е тази част от моя житейски късмет да бъде и твой! Стори с него каквото ти сърце и душа подскажат! – завършва тя и ми подава нещото, което държи. Приемам го донякъде недоумяващ. Поглеждам – а то пак плочка. И да! На пръв поглед същата като моята. И като размер и като начин на изработка. Но като се заглеждам има разлика в дърворезбата. Тук резбованото лицето не бе младолико като от моята. От току що подарената ми се усмихваше сегашния облик на Ели като зряла жена. Обръщам я. А на гърба стих и отдолу му надпис. „Обичам те, Ели! Станимир! Девин 2010 г.” Веднага се сетих! Това е направената в Австралия плочка, за която Гърления Глас ми говори преди минутка. Няма нужда да казвам каква врява се вдигна. Китарите засвириха „Мишел” на Бийтълс, а прожекторите отново засноваха из небето. Всички дружно изпяха песента в чест на Ели – Бийтълс й бяха любимци. Аз естествено само мъцах. Този път твърдо си бях решил да не скапвам по катърешки ситуацията. В края на песента Станимир вдига своята плочка. С жест моли за тишина и пристъпва бавно към Ели. Направиха им място. Онази жена, която преди малко ме избута на моста се протяга и ме накарва да застана така, че единият от бившите влюбени да ми е от едната ми страна, другият – от другата. Точно обръщам с лице по посока на течението на реката и Станимир ме поглежда в очите и пада на колене. Свежда смирено глава и подава плочката към Ели. Тя я хваща от другия край. И тутакси в мига на докосване Сиянието отново се появява. Но този път не излизаше просто ей така от плочката. Не! Не! Не! Сега Сиянието започна да извира от ръце на Станимир и преминавайки през плочката се вливаше в тези на Ели. Поне три пъти се ощипах и по двата крака. Но Не!Не!И не! Сиянието си бе напълно реално! Никакви халюцинации не бяха това! Ей така си извираше от там от където си извираше и си се вливаше там където си се вливаше! Но отново здравия разум в мен започна да се бунтува и да ми повтаря: „Не, не, не! Мой човек ти си внушаваш. Това със сигурност е следствие от набитото ти дълбоко в съзнанието понятие за преминаване на любовни флуиди…!” И точно мислех да се приближа и да пипна с пръст танцуващата около плочката светлина, когато от лявата ми страна дочувам единият от кудкудякащите гласове: – Виж ма! Виж ма! Аз нали ти казах, че ръцете на Стънито светят по някакъв странен начин. Виж ма! Сега луната е затулена зад облака. За какви отражения ми дърдореше ти одеве!” В този момент Станимир вдигна глава, поглежда Ели в очите и зарецитира с балканджийската си гърляга предполагам стиха, гравиран със седефени букви отзад на плочката: „Дълбоко във сърцето ми потъва твоят глас! Чувство сладко и незнайно изпълва ми душата! Ще те помня и обичам аз до сетния си час, да ме забележиш всеки ден се моля на съдбата!” – Обичам те, Ели! Подарявам ти лично плочката, която направих преди тридесет години в знак на моята искрена и гореща любов към теб! Надявам се сега да ми повярваш, че тогава не съм те излъгал… – Стъни, на теб винаги съм ти вярвала. На себе си тогава не можах да повярвам. Повярвах на други хора и сгреших. Но това сега вече няма значение. И аз те обичам, Стъни! И май така ще си отида от този свят, без да мога да се разделя от това си чувство към теб… – изрече тя, наведе се и се целунаха. После някой се провикна „Среща! Среща! Среща!” Китарите подкараха някаква песен „Среща” на някаква стара българска група – „Щурците”. Всички запяха. Изтеглихме се от моста, а Станимир и Ели изиграха най-вероятно сюжета на песента. С една мнооооого продължителна прегръдка и с една мооооого гореща целувка по средата на нещата. После се разделиха и всеки тръгна към противоположния край на моста – така, както се пееше в песента. Или може би така, както бе станало в истинския им живот. Тръгнахме си към колите, оставени на асфалта. На връщане дребният мъж пак мина да раздаде листчета, но ми стана интересно, че този път аз бях пропуснат. Помислих си, че са ме отлъчили от екипа заради фалшивото ми пеене. Пък и заради липсата ми на каквато и да е ориентация в разделянето на гласовете. Прибираме се в Девин. Но за най-голямо учудване колите вместо пред къщата на моите домакини спират още в края на улицата. Всички слизаме от тях. Настава някаква суматоха и докато се усетя, бях вдигнат на ръце! Всички се развикаха „Кръстник! Кръстник! Кръстник!” и така ме понесоха под уличното осветление. Моите хора дочули пашпалигата, излязоха на улицата. И да! Докато минавахме покрай тях, изпокапаха от смях подвиквайки: – Абе, човек, какви пак си ги забъркал. Тоз нашия Гъбарко да не ви е направил някаква беля? Не го водете с вас, моля ви се! Той още бели ще ви докара! Или отровни гъби ще ви набере или ще ви пусне камъчета вместо охлюви в тавата. Върнете го тук при нас, ние сме му свикнали и си го търпим! – Ааа, не може! От полунощ той е кръстник на любовта на Ели и тази на Стъни. Много си е добър човечецът даже! Само дето много фалшиво пее и докара до инфаркт няколко бухала в гората! Ама това бял кахър! Не се притеснявайте! Ще си ви го върнем чак на сутринта – отвърна един от моите шерпи, ама то и така и се получи. Че така моята находка отпреди 10 години по някакъв странен начин се ъпгрейтва и ъпдейтва. А от размяната на дърворезбовани късмети у мен остана горница и един красив и скъп швейцарски часовник. Честно да си призная, часовникът колкото и да бе швейцарски се оказа миниатюра като стойност в сравнение с прекрасния спомен от вълнуващото празнуване на този задружен клас. Още като бонус имах и не едно или две запознанства все с хубави хора. С някой от тях поддържам връзка и до ден днешен. Е, няма как да пропусна и факта, че станах кръстник на една забулена от времето истина около една толкова истинска и чувствена любов. И то на едни невероятно истински и земни хора. Като рекох забулена истина, се сетих, как после си говорихме по мъжки със Станимир. Споделих му всичко. И за Сиянието! И за факта, че донякъде точно това странно явление ме е провокирало да бъда толкова настойчив в търсенето на мистериите около плочката. После му разказах с подробности и за това, което ми се беше случило. Той ми отвърна, че отдавана знаел за особеността, как неговите дърворезби нощно време просветват. Както и че бил забелязал, как онези, които били правени с голяма любов сияели най-интензивно. Щом подочули за необичайната му дарба, негови приятели от факултета по физика от един Австралийски университет проучили явлението. Та извода до който стигнали е, че то представлява някаква форма на паранормална луминисценция при предметите, обработвани от Станимир. Това се е случвало в особените случаи, когато той е в състояние на емоционална възбуда. Интересното при това явление е, че не всеки човек може да забележи Сиянието. Защото то се излъчва на някаква особена граница на нашата сензитивност. И разбира се извън параметрите на чувствителност на съществуващите към момента измервателни уреди. Това правело изследването и обяснението още по-трудно. Друго което било установено е че със сигурност когато Станимир се вълнува и има пълнолуние, интензитетът на луминесценцията на тези предмети се увеличавал. И точно тогава Сиянието можело да бъде видяно от повече хора. Към края на разговора той се наведе плътно до ухото ми и сякаш че ще ми споделя някаква върховна тайна и каза: – Мъжки виж сега! Казвам ти нещо ама между нас да си остане! Да си знаеш че най-силно светят нещата, които съм правил за Ели, за някое от трите ми деца или за по-малкия ми брат. Тогава го и подпитах като говори за емоционална възбуда в това число влиза любовта, като влюбеност например. Той ми отговори, че не знае. После пак се наведе, дискретно посочи с поглед Ели и чисто по мъжки ми прошушна: – Не знам ти как си друже, ама на! Вече врътнах петдесет лазарника, но още съм много хлътнал по тази жена. Ама ха кажи, как да е по друг начин, мъжки? Тя не старее като човек, ами като катедрала. Колкото повече време минава, толкова по–хубава става…” Не можех да не се съглася с тази констатация. Но то след репликата му за катедралата май нямах и нужда от повече пояснения. Пък и защо ли ми бяха пояснения. Когато всичко това си бе толкова видно. А и в другото бях вече напълно убеден. Как с тези влюбени ръце каквото и да направеше с мисъл за нея, все щеше да си свети. И то от силно по-силно! Та след като така дружелюбно си поговорихме се опитах да му върна часовника. Той обаче не искаше и да чуе за това. Само каза: – Виж сега мъжки! Мъжката дума си е мъжка дума!” И така по балканджийски ми стисна ръката в потвърждение на изреченото, че чак ми стана горещо. Веднага си представих, какво ли щеше да ми е случи, ако се бяхме сбили за плочката там на моста. Та тъкмо сладко сме се заприказвали, идва едно от моите гургуликащи ремаркета и без грам да се интересува от нашите мъжките диалози задърпва Станимир към дансинга. На него никак не му се ходеше. Но от някъде изникна Ели, че го помоли да отиде. Не и се искаше да отказва танц на другите дами. Опасяваше после да не и се сърдят. Той я послуша и тръгна. А тя сяда до мен, да ми прави компания. Благодари ми за всичко, което съм сторил тази вечер. Каза, че случилото се й е донесло едно голямо облекчение около едно неизяснено тягостно напрежение продължило повече от тридесет години. И изрече едни слова, които няма да забравя никога: – Може би вината в по-голямата част от случаите си е в нас самите. Може би не трябва да допускаме образите на любовта да отплуват толкова далеч от съдбовните мостовете, които ни свързват. Или ако това се случи, трябва с много старателна систематичност да търсим тези мостове из потоците от буйните събития, протичащи около нас. И не бива ей така с лекота да се отказваме. Даже ако се наложи да се поизложим пред останалите, че се заглеждаме по някой на пръв поглед сух ръкав на времето. Или към някое необичайно място, привидно прикрито за нормалната човешка логика. А причината за тази наша упорита настойчивост трябва да е проста. Любовта е сляпа! В нея бушуват само емоции. В нея логика няма. И мисля само следвайки горните принципи има вероятност да не пропуснем шанса си и да се свържем с човекът, който ще е в състояние да ни дари с душевна пълноценност в продължение на дълги години… Пък защо не и цял живот… После ме хвана за ръка и отидохме да танцуваме. Там в танца ми сподели, че толкова обичала Гърления Глас, че харесвайки си мъжа, с когото живее и понастоящем, не без значение за нея била и фамилията му Станев. Просто защото започвала с първите четири букви на Станимир. А тя се радвала, как по този начин поне някак си ще остане признателна на Гърления Глас за хубавото време, което са прекарали заедно. Мелодията беше някъде около средата. Слушам нежната изповедта на Ели и точно си допълвах насладата от усещането с акордите от засукано соло на Ерик Клептън, когато някой нахлупва шапка досами очите ми: – Съжалявам, мъжки, потърси си друга дама. С Ели Станева ще танцувам аз сега! – проломоти този някой във врата ми отвисоко… Няма да ви казвам кой беше. Можете сами да се сетите. А ако пък някой не вярва, че съществуват сиянията на влюбените ръце, да заповяда по пълнолуние у нас на гости! Ели Станева ме поглежда и до днес от резбованата плочка, подпряна до едно томче от поредицата на фантастиките. И при всяка пълна луна чаровната и усмивка, грейва с влюбеното сияние на мистичен чар по-силен дори от този на Джокондата.

 

автор – rygit

Текстът към колажа е публикуван с разрешението на автора