Безсъние

Звездата с мигли нарисува
изящен Лунен сърп с коронка.
Светулка румба изтанцува
в листата на брезова клонка.
Уж нощ е, като ден е светло,
шептят дървета дългокоси,
а на душата ми е леко,
в небето вятърът ме носи.

Коментарни закачки

Котка мрака цепи,
гони сляпа баба.
Нощ звездите лепи,
няма да си лягам.
Ще си хапна питка
с резен от Луната.
Като дълга плитка
сплитам тишината.
……..
Имам чехълче едно,
другото внезапно ми избяга.
Беше кротичко и уж добро,
на куцук отивам да си лягам.
Търсих го у нас, търсих го на двора…
Ах! Случайно го видях!
Някой го е сложил на стобора!
Шаро! Бързо ми кажи и не вдигай глъчка!
Как го сложи там, без да ползваш пръчка?!
……..
О, бейби, ти ще бъдеш първа.
Усещам, че за тебе съм избран.
Ще бъдеш вкусната пъстърва,
изпържена в горещия тиган.
Ще наредя красива гарнитура,
препържен лук и три мечти.
Любов се прави със култура.
Усещам щастие, почти.
………
Осите ми жигосват името,
жилата им остават в мен.
На кравата поду се вимето.
Навярно има млечен ден.
Дъждът изблиза сладоледа.
Прочетох тайно Ники-Арт.
Една жена с любов ме гледа.
Написах стихо много хард!
……….
Ухая на дафинов лист,
изсърбах вкусната ти супа.
Светът е ведър и лъчист,
сипи ми втора пълна купа.
Чуй, кученцето лае вън,
навярно много му се папка.
То също иска топла супа
и по вратата драска с лапка.
О, мила, все така прави ни
от твоите прекрасни супи!
А утре с Шаро ще отидем,
кило дафинов лист да купим.

Гише

– Госпожо, Сливова! Нямам никакво отношение към вас! Просто искам, работата ми да бъде свършена!
– Не всичко зависи от мен, г-н…
– Дрождов.
– Как да си върша работата, как?! С тия тъпи шеги! Колко души минават през мен на ден?! Сто, двеста, хиляда! Хиляда тъпи шеги!
– Не знам. Издържливичка ми се виждате.
– Престани!
Тя прерови отново документите.
– Ама, ти… наистина се казваш Дрождов!
– Да! А ти защо си Сливова?
– Прадядо ми е имал големи овощни градини. А ти, можеше да си Дроздов, поне!
– Моят прадядо е произвеждал ябълков оцет, сирене, имал е фурна за хляб, продавал е и дрожди. Искам да възродя бизнеса му.
– Добре. Ще направя, каквото мога.
– Благодаря Ви, Сливова!
– Ей!
– Какво? А, да! Не се подигравам! Не знам, как е първото ти име?
– Клонка.
– Бъзикаш се!
– И аз мога да се шегувам.
– Клонке Сливова, омъжена ли си?
– Катя се казвам. Не съм. Но не си лягам с клиентите. Имам си работа. След теб има и други.
– Така ли?! Не знаех. Довиждане. Ей, да не се пошегува човек! Студено, служебно отношение!
– А твоето е сексуален тормоз!
– Чао, чао! Отивам си!
– Следващият! Заповядайте, моля!
………………………
– Ало! Свободен ли си довечера?
– Кой се обажда?
– Катето.
– Кое Кате?
– Онова, от гишето.
– Не се сещам.
– Дрождов, Сливова съм!
– Ааааа… да! Сетих се! Откъде ми знаеш номера?
– Ти си го оставил. Телефон за връзка.
– Ах, да!
– Искаш ли довечера да излезем?
– Моля?
– Лошо ли ме чуваш?
– Не. Изненада ме. Нали, не си лягаш с клиентите?
– Не си. Интересувам се от дрождите ти.
– Шегуваш се!
– Шегувам се. Забавен си, но си лекичко тъп, както всички мъже. Ще пием по едно кафе и ще си поприказваме.
– Няма начин. Женен съм.
– Не си женен. Документите ти са при мен.
– Оффф…
– Добре. Стори ми се по-различен. Имаш един час за размисъл. Ако не се обадиш, все едно, нищо не е било.
………………
– Ало! Катя?

Само пет минути

Не ме събуждай!
Искам да сънувам!
Мънѝчко още,
да те дорисувам.
Да те посипя
с шарени конфети,
дъгата да ни озари,
в прегръдка слети,
да бъда с теб
и да те целувам…
Прости ми!
Искам, да те изсънувам!

Щастливката

Тя запаса гърдите си с долнището на анцуга и легна да спи. Така ѝ беше топло и удобно. Имаше луна, по дантелените пердета танцуваха сенките на храстите отвън. Живееше в една от стаите, на огромен, четиристаен, наследствен апартамент. Стаите бяха високи по три и шестдесет, трудно се отопляваха, и изглеждаха малко неуютни. Преди да се превърне в старица, тя беше красива и грациозна жена. Каквото и да облечеше, изглеждаше добре, но роклите ѝ стояха невероятно, Господ ѝ беше дал хубава фигура. Мъжете не можеха да откъснат очи от нея, а учениците тайно се наслаждаваха на тялото ѝ, когато пишеше с тебешир на черната дъска и леко се повдигаше на пръсти. Притежаваше онази естествена, неосъзната, женска красота, наречена чар. Гласът ѝ беше нежен и мелодичен. Пееше много хубаво. Преподаваше български език в началните класове. Обожаваше учениците си и даваше всичко от себе си. Често се отклоняваше от сухия материал, разказваше им приказка, легенда или запяваше някоя народна песен. Тогава настъпваше абсолютна тишина, а в нея се вперваха десетки очички-звездички. Тя се усмихваше на миличките им личица, продължаваше си урока и знаеше, че е посяла в сърцата им любов, най-важното нещо на този свят.

Омъжи се за симпатичен и добър мъж, от онези, които знаят и могат всичко. Беше инженер, имаше златни ръце, всичко вкъщи ремонтираше сам, често помагаше на познати и непознати, много го уважаваха. Тя тайно се гордееше с него. Роди им се момиченце, синеоко, със златни къдрици, истинско ангелче. Гледаха го като писано яйце. Тя често канеше класовете си на гости, черпеше ги със сладки и малинов сироп, беше хубаво, с много смях, интересни истории и закачки. Мъжът ѝ, нямаше нищо против тези събирания, включваше се в разговорите и беше забавен, и приятен човек. Учениците ѝ обичаха семейството ѝ, и тайно си мечтаеха за подобен начин на живот, някога, когато пораснат.

Всичко вървеше, като в приказка, докато не почина майка ѝ. Тогава, нещо в нея се пречупи. С часове стоеше тъжна и замислена. Преподаваше сухо и без желание. Попрегърби се. Започна да крещи. Вече не канеше учениците вкъщи. Стана заядлива, държеше се грубо, дори с мъжа си. Детето ѝ някак, бързо и неусетно порасна, а тя, постепенно, се превърна в съвсем обикновена жена. Мъжът ѝ се пристрасти към телевизионната техника. Три от стаите, бяха с рафтове, чак до тавана, пълни с кинескопи, кутийки, с разни неща, от които нищо не разбираше, инструменти, поялници, бургии, клещи, пинсети , лупи и какво ли още не. Работеше за без пари. Обикновено го хранеха и пояха, за да им излезе евтин ремонта. Не можеше да отказва. Пропи се. Започна да не се прибира вкъщи. Дъщеря ѝ порасна, беше красавица, като майка си. Изучи се и един ден, неочаквано, замина за Америка. Омъжи се за някакъв доста възрастен чичка, уж богат, но все нямаше пари да прескочи до България, за да види родителите си. Идваше, все по-рядко. Когато го правеше, навсякъде мушкаше долари. В книгите, в шкафовете, под килима, навсякъде, из разни тайнствени местенца, защото майка ѝ смяташе за недостойно, да взима пари от дъщеря си. А прекрасният ѝ баща, се беше превърнал във вонящо, безхарактерно животно. Предпочиташе, да живее далече, в Америка. Един ден, учителката изгони мъжа си. Апартаментът беше неин. Той спеше пред вратата ѝ, просеше през деня, купуваше си хляб и диня, издълбаваше динята, пикаеше в нея, после я изхвърляше, правеше и други работи, и във входа започна да смърди. Съседите тъжно поклащаха глави, нищо не казваха, защото ги познаваха отдавна и помнеха, че бяха добро семейство. Един ден, той умря, свит на кравай, на площадката между етажите. Тя го погреба, без много шум, дъщеря ѝ не можа да дойде.

Вече спеше. Сънуваше, че е в клас и в нея са вперени десетки очички-звездички. Запя “Лале ли си, зюмбюл ли си”. Гласът ѝ беше нежен и плътен. Песента целуна всички и излетя през прозореца. Децата бяха притихнали, някои се разплакаха.

Намериха я след десетина дни, съседите усетиха миризмата. Санитарите влязоха с маски, защото не се търпеше. В леглото се беше сгърчило тялото на старица, с посивели, разчорлени коси. Но това беше само обвивката. Беше умряла с усмивка в съня си и душата ѝ, навярно, беше отлетяла щастлива, нанякъде.

Не е приказка

Аз няма приказки да ти разказвам,
за някакви говорещи животни.
Светът е чуден, ти не знаеш,
но случват се неща страхотни.
Въртим се заедно с Земята,
с хиляда километра в час.
Дори с главите сме надолу,
но все небето е над нас.
Мънѝчките звезди слънца са,
горещи, ярки и огромни,
но има и слънца-джуджета,
които са с размери скромни.
Около слънцата обикалят,
кълбета шарени-планети.
Слънцата също са различни,
но всяко тяхно слънце свети.
И всичкото това лети.
Летиме с всичкото и аз, и ти.
Не знае никой, накъде отива.
Но в целия объркан свят,
Земята си е най-красива,
защото, тук си има всичко.
Животни, планини, морета…
Цъфтят цветя, растат дървета
и облачета плуват по небето.
Но знаеш ли, кое е странно?
Че някъде, безкрайно надалече,
детенцето си някой гушка,
говори му, то ужким слушка,
но сладко е заспало вече.

ш

По Шекспир

– Къде изчезна, Жулиета?!
Пустее скъпият балкон…
– През девет планини в десета,
отидох да ми сложат силикон.
– Какви са тия джуки страшни?!
Ще можеш ли фъстъци да ядеш?
– Не са за ядене, любими мой, безстрашний!
Ще те целувам, докато умреш.
– Гърдите ти, направо са огромни!
В тях мога да се задуша.
– Не бой се! Виж, какви зърна върховни!
Ако си тъжен, с тях ще те теша.
– Ах, ти си моята наслада!
Но вашите са против мен!
– Какво ти пука! Аз съм млада.
Обичай ме и не бъди овен!
– Обичам те! Ела тук, в храсталака,
за да запретна дългата ти фуста!
– Ти луд ли си! Един с каляска чака.
До мола бързо ще ни спусне.
– Какво е мол? Говориш думи странни.
Изглеждаш толкова различна!
– Не ми носи цветя уханни!
Омръзна ми, да съм благоприлична.
– Не знам, какъв размер са новите ти чашки,
да купя марков сутиен.
– За кво ми е? Аз нося само прашки.
Погледнеш ли ги, ще се влюбиш в мен.
– Аз влюбен съм. Ще ти направя серенада,
но трябва малка подготовка…
– Не се хаби! Аз имам изненада!
На дупето ми има “Р+Ж” татуировка.
– Ах, Жужи, ти си тъй прекрасна!
Най-сладката и шантава жена!
– Обичай ме, докато съм тясна.
Променлива е женската съдба.

Дядо и внучка

Аз знам, че много ме обичаш.
Усещам твоето сърце.
Усмихната към мене тичаш.
Нали си моето дете.
Вълшебен свят ще ти покажа.
Над нас е купол синева.
Тревата вятър разлюлява.
В краката ни растат цветя.
Прашец се сипе пеперуден.
Поточе бистро ромоли.
Дете ли си, светът е чуден.
Дете съм аз, дете си ти.