Надежда

Усмивка за живите,
сълзица за мъртвите,
животът безкрай се върти.
Покълна пак житото,
пълнят се нивите,
ще има и хубави дни.
Не можем самотни,
все търсиме някого,
в тихото много боли.
Броим всеки изгрев
и чакаме лятото,
да дойде, да ни спаси.

Грип

Студено и мрачно.
Любовта спря.
Прегръдката носи зараза.
Красотата въздъхна,
поживя и умря.
Зад ъгъла дебне омраза.
Не искай от мен,
да бъда щастлив,
да пиша с усмивка лирично.
Ще помълча. Дано, да си здрав!
Обичам те, свят! Нищо лично.

Дъждовното момиче

Реално, аз съм ничий.
Напразно ме превземат.
Изгубен крясък птичи,
в неписана поема.
Реално, съм самотен.
Обичам тишината.
Когато дъжд запръска,
танцува с мен водата,
прегръщам я и тичам
по блесналите локви…
Тогава, го обичам,
реално нереален,
дъждовното момиче,
в свят малък и специален
и то е с мен, когато
покълват семената,
разлистват се, разцъфват,
в цветенца се превръщат,
ухаейки приятно,
с дъха си ни прегръщат…
Тогава, аз съм неин,
ефирен, безтелесен…
В очите ѝ потъвам
и се превръщам в песен.

Английската тоалетна

Усмихна ми се късметът. На гости ми бяха едни далечни братовчеди, които от години живееха в Англия. Поканиха ме на гости, не къде да е, а в самия Лондон, за около две седмици, като казаха, че мога да взема и приятелката си. Колко мили хора! Веднага изровихме от нета един бюджетен полет, не носехме много багаж, лаптопа, малко дрехи, телефоните и джобни пари. Пътуването мина нормално, като изключим шока от разликата в мащабите на летищата и градовете, и понятията за малки разстояния, които за нас си бяха големи. Пътуването от летището до квартала в Лондон, ни отне повече време и пари, отколкото самия полет. Накрая се установихме в една къщичка-кула, в уж спокоен квартал. Братчедите живееха под наем, на доста тясно пространство, на първия етаж имаше една стая, над нея още една, до която се стигаше по вита стълба. Долу спяха брат’чедите с трите си деца, което беше временно, заради нас. Горе беше семейната им спалня, превърната в стая за гости, пак заради нас. Ако знаех, че е такава ситуацията, хич нямаше да дойда, но те бяха толкова убедителни, а и надделя желанието ни, да видим свят. Уморени от пътя, първо му дремнахме. Матракът беше мек и удобен, все едно спиш в облак. След като си отпочинахме, братчедовица и приятелката ми тръгнаха по магазините, а ние с братчеда , коментирахме живота в Англия. Оказа се, че той ходи на работа с електрифицирано колело. С кола из тесните лондонски улички, било невъзможно. Освен това, имотите били ужасно скъпи, почти невъзможно било да си купиш къща, да спестяваш, също било трудно, работел само той, като ИТ специалист, парите му стигали, колкото да покрива разноските си. Казах му, че с тази професия и в България няма да е зле, но той изтъкна, че тук стандартът е по-висок, освен това, децата му учели тук, установили са се и нямал намерение да се връща. Съгласих се. Всеки си устройва живота, както намери за добре.
Моята любима, първо обиколи супермаркетите, за да види, какво интересно се продава тук. оказало се, че продават само черен боб, но тя предварително се запасила с бял, даже си домъкнала и подправките. За вечеря сготви голяма вкуснотия, всички искаха допълнително, а тя грееше от щастие. Миличкото! След вечеря поговорихме пак за живота тук и там, после се качихме горе, да отмъркаме на големия, мек и удобен креват. Тъкмо се гушкахме и се бяхме унесли, когато се чу топуркане по стълбата. Оказа се, че вратата в дъното на спалнята, не води до друга стая, а до тоалетната. Едно от децата влезе вътре. Звуци като звуци. Какво може да се чуе от една тоалетна. След половин час пак се чу топуркане и другото дете отиде до тоалетната. Любимата ми се притесняваше, мигаше с очички, но аз ѝ казах, да си представи, че сме на някаква канадска ливада и слушаме сто каба гайди. Тя, не знам защо, се обиди и каза, че имам тъп селски хумор, и ми обърна гръб. Три нощи спахме така. Не го пожелавам на никого. Да имаш до себе си здраво, напращяло женско същество, да го усещаш, да ти диша във врата и да не правиш нищо, е ужас на ужасите. Хората си ползваха тоалетната и не им пукаше. И ние се отбивахме там. Нямаше начин. Но сънят ни не беше сън. Моята получи сини кръгове под очите и гледаше много тъжно. Сърцето ми се късаше, защото знаех, какво жизнерадостно същество беше. Накрая, не издържах и направих коварен план. Издебнах ден, в който нямаше никой. Братчеда беше на работа, децата на училище, а жените хойкаха по магазините. Добре, че е интернет. Добре, че имам кредитна карта. Добре, че съм парче дърводелец, водопроводчик, шлосер, жичкаджия и какво ли още не. Докараха ми материалите точно навреме, намерих двама поляци, разбирахме се с ръце и на развален английски, оказаха се свестни момчета. Започнахме яко работа и… направихме външна тоалетна. Свързахме я към канализацията, не беше проблем. Седалката беше с подгряване, докато течеше водата от казанчето, свиреше мелодия. Самата постройка беше дървена и имитираше Биг Бен, имаше си часовник с дървени стрелки. От южната страна имаше пързалка, до която се стигаше с вътрешна стълба и отваряща се портичка. Нощем кулата светеше, защото имаше жълти светодиоди по контурите, захранвани от фотоклетки. Децата изпаднаха във възторг, а брат’чедът в ужас, защото всичко беше незаконно, но вече беше свършен факт. Няколко нощи с любимата спахме спокойно, даже правихме секс. Собственикът на имота, останал изумен от новата атракция, предложил на братчеда друга къща, с три стаи на същата цена, а на тази вдигнал наема. Ние с гаджето, с радост се прибрахме в България, сега сме на село, набиваме боб с люти чушки и се радваме на спокойния живот. Предложих на моята, външната тоалетна да я направя като кулата в Пиза, а тя си вдигна багажа и изчезна. С дълги любовни обяснения и скъпи подаръци, успях да си я върна. Но вече не се шегувам на тема тоалетни. Използвам само тънък английски хумор и то много предпазливо.

Зеленият цвят на гората

Събудих се сутринта, погледнах се в огледалото и изкрещях. Бях светло зелен. Обадих се на шефа, че съм болен и отидох при личния си лекар. Лекарят избяга от кабинета, а също така и всички чакащи пациенти, се разпръснаха на мига. Какво им става?! Зелен съм, не е жълтеница! На всичкото отгоре, двама юнаци от охраната ме изхвърлиха навън и заключиха поликлиниката. Обадих се на 112. Линейката дойде на десетата минута, но като ме видяха какъв съм, подадоха звуков и светлинен сигнал и отпрашиха в незнайна посока. Седнах на една пейка в парка и почти се слях с околната растителност. Жена ми ще ме зареже, това е ясно. Шефът ще ме уволни и това е ясно. Животът ми е съсипан. Минаха двама колоездачи, мъж и жена.
– Виж, каква статуя! – каза жената. – Като жива е. Но защо е зелена?!
– Модернизъм. – отвърна мъжът.
– Глупаци! – отвърнах им, а те се разпищяха и паникьосани натиснаха педалите. Някаква кретаща бабка седна до мен.
– Бабич, болен съм, не виждаш ли?
– Какво ти е? Не си нося очилата.
– Зелен съм. Не си ли личи?!
– И аз бях зелена на младини.
– Аз съм буквално зелен. Кожата ми е зелена. Леле! Тъмнозелен съм вече!
– А корени имаш ли?
– Подиграваш ли се?! – изкрещях, но за всеки случай си събух обувките и погледнах отдолу. – Не! Нямам!
– Радвай се. Ще караш на фотосинтеза. Няма нужда да се храниш. Светлина има достатъчно.
– Ти, добре ли си?! Голяма разбирачка се извъди!
– Добре съм. Ти си мое творение.
– Твое?! Творение?!
– Да. Отиди в някоя пуста гора, най-добре край морето. Тъкмо ще правиш и плаж.
– И съвети ми даваш?!
– Изслушай ме. След три месеца, точно на първо число, се прибираш вкъщи и отиваш на работа. Няма да имаш проблеми.
Бабката захвърли бастуна и хукна надолу по алеята. Скрих се в парка. През нощта се качих на един товарен влак и отпраших към морето. Заживях в една гора, сливах се с храстите, никой не ме забелязваше. Нямах нужда от храна. Нямах нужда и от поливане, слава богу! Пиех си вода съвсем нормално. Чувствах се прекрасно физически, отслабнах и станах като момченце. Не чувствах студ. Ходех си на един пуст плаж. В гората се сприятелих с разни животинки. Оказа се, че всички те, искат едно и също. Да ги галят. Три месеца водих природосъобразен начин на живот. На първо число се прибрах вкъщи. Жена ми ме прати на пазар, все едно нищо не е било. Шефът ми постави спешни задачи. Погледнах се в огледалото. Бях избелял. Жалко! Оказа се, че не е лошо да си зелен. Имаше си доста предимства. В сметката на дебитната ми карта бяха преведени петстотин хиляди. Шокирах се. Изтеглих няколко хилядарки. Никакъв проблем. Егати! Направо съм късметлия! Ходя на работа, заради едното разнообразие. А и жена ми ме обикна много. С нетърпение чакам, да позеленея отново и да се слея с гората.

Без име

Облечена изцяло в сиво.
С коса, навита в малък кок.
Измъчена и некрасива.
Как да се влюби в нея Бог?!
Душата ѝ затворена в черупка.
Къде ти е усмивката, жена?!
В гърдите ти сърце ли тупка?
Вървиш и спиш. Живот ли е това?
Сега ми идва, да те ритна.
Но по душа съм джентълмен.
Ще те направя колоритна.
Боичките са скрити в мен.