Перфектна жена

– Виж, кви мацки!
– Кви?
– Перфектни.
– Хубави са, но това е моментно състояние. Грим, фотошоп, реклама…
– Но са красиви!
– И ти си красива.
– Хайде, сега! Четки.
– Ако един мъж, харесва жена, без грим и която вони на чесън, значи наистина я харесва.
– Така ли? Сега ще се натъркам с чесън.
– Хапни го. Полезен е.
– Хапни го ти.
– Ама, може ли, някакъв си чесън, да отблъсне любовта?!
– А защо трябва да предизвикваме отвращение в другия и да го тестваме.
– Не знам. За разнообразие. Понякога е забавно.
– Не е.
– Мислила ли си, ако някога сме един до друг и няма какво да правим, какво ще правим?
– Сложно!
– Не, ако сме заедно и ми е все тая, тук ли си или не си, или какво мислиш, с какво се занимаваш…
– Ще се разделим.
– Ужас!
– Какво?
– Не мога да си го представя! Чакам те да се прибереш, да тропне вратата, или когато се прибирам, знам, че си вкъщи. През деня по няколко пъти се сещам за теб. Боже, добре, че те има! Иначе, ще ми е празно.
– Обясняваш ли ми се?
– Не, разсъждавам си.
– Няма нужда от толкова думи. Просто ме прегърни.
– Изхрупах една ряпа.
– Нищо, аз ще съм ти оцетът и солта.
– Ти си по-хубава от онези мацки!
– Млъкни! Когато се обича, не се говори.
– Искам, да ти кажа всичко!
– Тихо. Аз си го знам.
– По-полека! Ще ми скъсаш панталона!
– Знаеш ли, какъв си ти?
– Не.
– Хитрец-провокатор. Нищо случайно няма в теб!
Тук вече, наистина се усмихнах и нямаше какво повече да кажа. Просто я целунах. С език.

Новият

-Ти пък кой си?- реагирам  само с леко любопитство и  почти   без учудване на появилия се пред мен  от нищото мъж, облечен с червена роба, обут с червени ботуши и с видимо изкуствени бели брада и мустаци. Отначало се стрясках при материализирането на разни обекти и субекти ама с всичко се свиква.
– Няма „Здравей”, няма „Добре дошъл”! Ама че  посрещане!
Нахален и със самочувствие! Не стига, че се е изтипосал неканен, ами и да му се радвам.
– Дядо Коледа съм! Не виждаш ли? Не се ли радваш?
Поглеждам тъпо.                                                           – Какъв Дядо Коледа, бе? Да не съм в детската градина? Я махни тоя комуфлаж!                                                                 Без съпротива, с темпо като за стриптииз (само дето подходяща музика липсва)  „гостът” започва да разлепя брадата и мустаците и да сваля костюма.                                                                  -Аз съм  новият пратеник от Центъра…
Започвам малко по малко да  съобразявам. Обаче малко. Чудя се защо точно така трябва да изберат да изглежда новият. Класифицирам външния му вид някъде по средата между хлапе и плейбой. Ще го осиновявам ли, що ли?
– Къде е Поаро? – питам с леко раздразнение.
Сега   новият гледа неразбиращо. А уж четат мисли! Търпеливо  обяснявам, че наричам  Поаро съществото от Центъра, с което съм контактувала до сега.
– Ааа! Ръководител ми е на курса по галактически контакти. Специализизирам за особено отдалечени от центъра области. И правя проучване …            Преди да е завършил обяснението се появява лека мъглица, която започва да се сгъстява. Постепенно от нея се офярмя силует, който  след малко се превръща в  индивид, изглеждащ досущ като стоящия пред мен.
Мисловният процес и при мен, и при първия пристигнал изглежда е замрял, защото  комуникацията –  телепатична и словесна секва. Доколкото мога да разчитам емоции на същества от централния галактичиски район,новият направо е зяпнал от изненада и  притеснение. Защото пак се  появява мъглица и вече се материализира трети Дядо Коледа.                        -Какво става тука, бе? Какъв е тоя десант? Планетата ли ще завладявате? Тъкмо съм започнала тирадата и пак се появяват светлинки, постепенно се сгъстяват и се материализара не друг, а самият Поаро. Поглежда строго към първия „нов” …
Той наистина му бил студент… Ама, най- калпавия и недоучен. И безотговорен, щото решил да се забавлява с преходи из времето и пространството. Ама, нали недоизучен, объркал нещо при настройките  и се мултиплицирал при телепортацията /един вид се клонирал, ама с малко изместване във времето.
-Уф, няма отърване от калпави, несериозни и недоучени ученици и студенти. Направо съм развила непоносимост към такива. То и затова  „новият” ми се струваше дразнещ от пръв поглед. И хич да не си мисли, че  номера с клонираните некомпетентни  му е патент. Отдавна  го използваме  в родината.

Любима поетеса

Season:
Ти вече си изискана мадама
и много сладка поетеса.
Дори облечена с пижама,
пак вижда се във теб финеса.
С ветрило люляш полилея,
размяташ думи, рими, строфи…
Освен това, омайно пееш
и пържиш хрупкави картофи.
Безценна си и милиарди струваш.
Примигваш мило и невинно.
На скромничка ми се преструваш,
а влюбваш се в мъжете безпричинно.

Nezemna:
Изискана съм, да, и съм мадама,
и много сладка поетеса.
Дори с пижама пиша драма
и вижда се във мен финеса.
С ветрилото глави отнасям,
не само думи, рими, строфи…
Освен това, ужасно пея
и хрупам пържени картофи.
Безценна съм и трепкам с клепки,
за скромничка ме имат и добричка,
кривя крака, когато ходя,
размятам късата поличка.
То, в любовта, причина няма
и все се влюбвам романтично.
Горя, като сушена слама,
различна, нелогично-нетипична.

Няма как

– Ти какъв си?
– Писател.
– А ти?
– Поет.
– И двамата в казана с мастило! Ти какъв си?
– Редактор.
– При тях!
– Не-е-е! – ревнаха предишните двама. – В един казан с редактора си е истински Ад!
– Тъй, де! – усмихна се Дяволът.

Кашонът

Ясно е, че жените са създадени, за да ръководят мъжете,
но тази ми разказа играта! Набута ме в един кашон и го ритна в гардероба.
– Направи няколко дупки, да мога поне да дишам! – помолих я.
– Шът! Тихо! – ритна пак кашона тя.
Вадеше ме, само когато имаше нужда от задушевно общуване.
– Кажи, че ме обичаш!
– Обичам те!
– Не така! Не е истинско!
– А как е истинско?
– С чувство! Не те усещам!
– Обичам теееее!
– Не е нужно да крещиш! Добре си чувам! Прошепни ми го!
– Ооооообииииичаааааам теееее…
– Горе-долу… става. Какво харесваш в мен?
– Всичко!
– Не ме лъжи!
– Честно, бе!
– Ще те затворя на тъмно!
– Имаш хубави очи!
– Глупак! Това ли можа да измислиш!
– Наистина са хубави!
– Мисли! Мисли!
– Имаш нежна душа.
– И по-точно?!
– Възвишена е, някак си!
– По-точно!
– Можеш да обичаш!
– А! Дойдохме си на думата! Жените могат, а мъжете са гадове!
Всичките са еднакви! Ти ще стоиш в кашона, докато не се влюбиш
в мен тотално!
– Да се влюбя!!!
– Какво?! Изненада ли се? За какво мислиш, те държа тук?!
– Откъде да знам?
– Искам да разбера, дали мъжете могат истински да обичат!
– Що пък точно аз?
– Случаен подбор! Не си въобразявай нищо!
– Остави ми нещо за ядене, поне…
– Манджички ли искаш?! Оставила съм ти ябълки, хрупай!
Много са полезни! И няма да се заглеждаш в чистачката! Ако
случайно отвори кашона, ще си затвориш очите!
– Ама аз къде съм?
– В гардероба, къде?!
– А гардероба къде е?
– В службата ми! Това е служебен гардероб!
И не ме разпитвай! За утре се подготви психически! Ще те
ползвам като мъж!
– Това, какво значи?!
– Не се прави на глупак!
Тя тръшна вратата и превъртя ключа. Няма измъкване!
Ще трябва да я обичам всеотдайно и до скъсване.
Няма добри жени на този свят! Няма! Впрочем, сетих се за една!
– Мамоооооо!

Офис

С колегата ми сме влюбени в една и съща жена. Колежка. Това, както и да е, но тя е омъжена за един наш колега. Най-ужасното е, обаче, че всички работим в общ офис. По-точно, офисче. Нагъчкани сме на около метър един от друг. Конкуренцията е невероятна. Колегата ми непрекъснато я ухажва. Аз се дразня и гледам да го надцакам. Мъжът ѝ ни каза, че няма нищо против ухажването, така сме го облекчавали, но не трябвало да стигаме до крайности. Крайностите били опипване и секс. Това, няма да го направим, неудобно е, колеги са ни и двамата, но тя е толкова елегантна, естествена, ухае омайващо, излъчва сексапил и женственост… Не го прави нарочно, в това е клопката, но красивото ѝ тяло си личи и под най-скапаните дрехи. Питахме ги, по колко пъти на ден го правят, колкото си искат, казаха, нямали план. На мен и Тишо само ни текат лигите, направо им се възхищаваме, защото са отворено, нестандартно и демократично семейство, защото жененият българин обикновено гледа като бик и си пази половинката, а жените се затварят в себе си и демонстрират вярност. При тях няма нищо такова. Отворени са към света и излъчват щастие. Казват, че се обичат, вярваме им, то си им личи. Работата ни минава в шеги и ни върви. Румен, мъжът ѝ, ни разказа за най-големия си гаф. Те живеят заедно с тъщата. Румен си лежал на дивана в хола, когато външната врата се треснала.
– Лилииии, хайде да сееее… ! Майка ти излезееее! – провикнал се той.
Вратата на хола се отворила и се показало ухиленото лице на тъщата.
Румен умрял от срам.
– Защо не опъна тъщата, бе тъпчо?! – бъзика го Тишо.
– Щеше да те обикне за цял живот! – добавям аз.
– Две жени ще ми дойдат в повече. Освен това, тъщата е ужасна. Не си затваря устата за секунда.
– Трябваше да ме извикаш. Знам, как се затваря женска уста. – обяснява се Тишо.
– И аз знам, но това е за кратко. – отвръща Румен. – Странното е, че са една кръв, майка и дъщеря са, а са толкова различни, тъщата не ми действа, а по Лилето съм луд.
– Една кръв са, но са различни хора. – Дали след години, Лилето няма да заприлича на майка си? – мъдрувам.
– Възможно е. Божа работа. Да я обича, докато още е готина. – казва Тишо.
– Винаги ще я обичам. – отвръща Румен
Разговорът приключва, а ние с Тишо тъжно въздъхваме.
А Лилето ни разказа, как веднъж много ѝ се пишкало, дамската тоалетна била заета и влязла в мъжката. Когато излязла, пред нейната кабинка имало опашка, въпреки че другите били свободни. Работата била в това, че под вратата се виждали обувки с токчета и свалени бикини.
– Тоалетната е мъжка. – казал ухилен мъжага.
– Аз съм мъж. – отвърнала Лили.
И после се смяла с глас, на замръзналите им усмивки.
– Хахахаха! Лили е мъж! – започнах да се кодоша.
– Да не сте Румянка и Лилян?! – подхвана ги Тишо.
Двамата се ухилиха и ни разказаха, как на един осми март, изживели най-невероятния си оргазъм. Родителите на Лили отишли на село и апартаментът им бил свободен. Лили и Румен веднага се възползвали, нетърпеливо се метнали голички в кревата и започнали да се радват на живота. Но на вратата се звъннало. Румен помислил, че си идват техните и се облякъл с бясна скорост. Била съседката. Започнали отново. Пак се звъннало. Румен се облякъл. Другата съседка. Започнали отново. Звъннало се. Румен се облякъл. Първата съседка. Започнали отново. Пак се звъннало. И така, цели четиринадесет пъти. Звънят най-различни хора. Румен станал цар на бързото обличане. Дънки и тениска, точно за три секунди. Накрая избеснял и изкъртил звънеца. И тогава се получил онзи невероятен екстаз.
Много сладко семейство. Шегувахме се на тема секс и какво ли още не, това ни разтоварваше, защото ежедневието ни беше напрегнато, гонехме оборот и план.
Но се случи нещо много гадно. Симпатягите ни напуснаха. Намериха си добре платена работа. Шефът назначи две джофри, абсолютни темерутки. Не общуваме с тях. Тягостно е в офиса, работата не върви, времето не минава… Почти не говорим.
Ей, вие двамата! Щастието е заразно. Върнете се! Веднага!

Малка русалка

Когато бяхме на плажа,
поиска гърба да ѝ мажа,
но спънах се в пясъчна дюна
и тя почти ме целуна.
В цял ръст успя да ме види
и после събирахме миди,
бе шеметно топла водата
и тя си намокри краката.
Бе сладка като русалка,
но каза, че още е малка
и чак след седем години
ще се превърне в богиня.
Добре, но кой ще я чака,
изпускам завинаги влака.
Небето над мен се намръщи.
Самотен си тръгнах за вкъщи.

Ех, моме, моме…

Чекаш ли ме, моме,
чекаш ли ме още?
Зарад теб не мигвам
в тези летни ноще.
Малко ме изнервяш,
но си убавица,
чекам да ми кацнеш,
на стар кол, бела птица.
Нощем ще се любим,
през деня ще пеем,
време не ще губим,
лудо ще живеем.

Татус

– Направих си татус.
– Не харесвам татуси.
– С твоето име!
– Къде е?
– Точно над триъгълника.
– Я, да видя!
– Ето!
– Валйо?!
– Да.
– Не се пише така! Има печатна грешка!
– А как?
– Боже! Не знаеш ли?!
– Ами… татуировчикът така ми го е направил. Аз не го виждам.Вече не може да се махне. Може, де… но пак ще си личи. Не се ли радваш? Виж, колко те обичам!
– Да, мило е. Но татуирай още и Валио, Валю, Валиу и Вальо. Все едното ще е правилно.
– Мило! Исках да те зарадвам!
– Знам. И аз ще си татуирам Тиминуга, в твоя чест.
– Къде?
– На лявата буза – Тими, на дясната – нуга.
– На дупето ли?
– Ако искаш и на лицето.
– Не! На дупето! И ще го гледам само аз. Мило! Обичам те много!
– И аз.
– Искаш ли да се слеем?
– Сега ли?
– Да.
– Може. Но като ти видя татуировката, ми се отщява.
– Защо? Мислиш ме за тъпа ли?
– Ами… не, но на първо време ще го правим само отзад. Бесен съм на татуировчика.
– Мило, извинявай! Исках да те зарадвам!
– Обърни се.