По”Един прозорец, бял квадрат” – Дамян Дамянов

12801576_837412063072238_4807859942892147124_n.jpg

ЕДИН ПРОЗОРЕЦ, БЯЛ КВАДРАТ
автор – Дамян Дамянов
Един прозорец – бял квадрат,
във седемте насрещни вгледан.
Това е всъщност моят свят.
Мой. И на седемте съседа.
Във първия: изкуствен дъжд –
Жената си цеди прането…
Във втория – жена със мъж…
Ах, джанъм, пущайте пердето!
Във третия – пак той, висок
Вглъбен в чертежа мъж, застинал.
Четвъртия… Плач, некролог…
Горкичкият, нощес – заминал…
До вчера там си бе… В халат,
Дори с цигарка, а пък днеска…
Човешки свят, тъжовен свят…
Прозорец пети – със завеска.
От шестия пък – гръмък джаз.
“Млъкнете бре, младоци – смърт е…”
във седмия – тавански бас:
“О, Макбете, виж: кралят – мъртъв.”
Пране. Любов. Наука. Смърт.
Еснафска неизвестност. Младост.
Актьорски монолог. Чекрък.
Безспирен, скрит с една фасада.
И – аз… Във своя си екран,
Във още седем хорски вгледан.
О, двайсти век, делен, събран
От студ и близост, дето сам
Съм осмия. Сред още седем!

По “Дъжд” на Д. Дамянов

12439053_928072777308482_5108911717962782765_n.jpg

Дъжд

Дамян Дамянов

Плющеше като бесен. Всичко – мокро:
дърветата, паветата, града…
Вън всичко живо бягаше под покрив.
И само те стояха на дъжда.
Унесени. Отнесени. Немирни.
Два жарки лъча в мокрото кълбо.
По всяка вероятност безквартирни,
но приютени в своята любов.
Чадъра черен старчески разперил,
подминах ги, изгледах ги на кръв.
А тайно си въздъхнах: “Ах, до вчера
и мене ме валеше дъжд такъв…”
Прибран на сухо горе в свойта стая,
ги стрелнах през дъждовните стъкла:
две мокри птици гонеха трамвая,
бездомни, ала имащи безкрая…
И от зениците ми заваля.