Есента писма ми пише

44783484_2165897266795107_7355573876031488000_n.jpg

Есента писма ми пише.

Влиза през комина.

Да ми каже иска,

че октомври

вече щял да си замине.

 

Шипката ме бодна.

Капка  на земята капна.

Подписа си сложи и напомни,

че за чай е  време

и мармалад да хапна.

 

Котаракът мърка

сънено до печката.

Свраки две

клюкарстват шумно,

в двора на съседката.

 

Вятър духна.

Онемяха птиците.

Затанцуваха листата.

Шал е време да плета

и вълнени терлици.

Неслучване

Пак изтървах красивата есен
и ще я видя, чак догодина.
Вечно зает, в грижи отнесен,
някак си бързо край мене премина.
А я обичам. Горят цветовете.
Топла и слънчева, нежна и кротка,
тиха, разплакана, с пищни дървета,
с дълга, несбъдната, наша разходка.

Напитка

Леко нагарча и леко сладни.
И е горещо. В него си ти.
Сутрин е сладко, а вечер горчи.
Но е приятно. В него си ти.
Вчера горчеше, но днес ми е сладко.
Май съм щастлив, макар и за кратко.
Утре съм тъжен. Ще е горчиво.
Вдруги ден, малко тръпчиво.
Не е кафе. И не съм идиот.
Пия на глътки своя живот.

Само ти си

Единствен мъж желае да е всеки,
в сърцето на жена любима.
Преплитат се безброй пътеки,
мъже не знаеш, точно колко има.
А тя мълчи, не казва нито дума.
Мълчи и ти, напразно не залитай.
Не се изтрива миналото с гума.
Обичаш ли, за другите не питай.

По “Дъжд” на Д. Дамянов

12439053_928072777308482_5108911717962782765_n.jpg

Дъжд

Дамян Дамянов

Плющеше като бесен. Всичко – мокро:
дърветата, паветата, града…
Вън всичко живо бягаше под покрив.
И само те стояха на дъжда.
Унесени. Отнесени. Немирни.
Два жарки лъча в мокрото кълбо.
По всяка вероятност безквартирни,
но приютени в своята любов.
Чадъра черен старчески разперил,
подминах ги, изгледах ги на кръв.
А тайно си въздъхнах: “Ах, до вчера
и мене ме валеше дъжд такъв…”
Прибран на сухо горе в свойта стая,
ги стрелнах през дъждовните стъкла:
две мокри птици гонеха трамвая,
бездомни, ала имащи безкрая…
И от зениците ми заваля.

Няма как

– Ти какъв си?
– Писател.
– А ти?
– Поет.
– И двамата в казана с мастило! Ти какъв си?
– Редактор.
– При тях!
– Не-е-е! – ревнаха предишните двама. – В един казан с редактора си е истински Ад!
– Тъй, де! – усмихна се Дяволът.

Кашонът

Ясно е, че жените са създадени, за да ръководят мъжете,
но тази ми разказа играта! Набута ме в един кашон и го ритна в гардероба.
– Направи няколко дупки, да мога поне да дишам! – помолих я.
– Шът! Тихо! – ритна пак кашона тя.
Вадеше ме, само когато имаше нужда от задушевно общуване.
– Кажи, че ме обичаш!
– Обичам те!
– Не така! Не е истинско!
– А как е истинско?
– С чувство! Не те усещам!
– Обичам теееее!
– Не е нужно да крещиш! Добре си чувам! Прошепни ми го!
– Ооооообииииичаааааам теееее…
– Горе-долу… става. Какво харесваш в мен?
– Всичко!
– Не ме лъжи!
– Честно, бе!
– Ще те затворя на тъмно!
– Имаш хубави очи!
– Глупак! Това ли можа да измислиш!
– Наистина са хубави!
– Мисли! Мисли!
– Имаш нежна душа.
– И по-точно?!
– Възвишена е, някак си!
– По-точно!
– Можеш да обичаш!
– А! Дойдохме си на думата! Жените могат, а мъжете са гадове!
Всичките са еднакви! Ти ще стоиш в кашона, докато не се влюбиш
в мен тотално!
– Да се влюбя!!!
– Какво?! Изненада ли се? За какво мислиш, те държа тук?!
– Откъде да знам?
– Искам да разбера, дали мъжете могат истински да обичат!
– Що пък точно аз?
– Случаен подбор! Не си въобразявай нищо!
– Остави ми нещо за ядене, поне…
– Манджички ли искаш?! Оставила съм ти ябълки, хрупай!
Много са полезни! И няма да се заглеждаш в чистачката! Ако
случайно отвори кашона, ще си затвориш очите!
– Ама аз къде съм?
– В гардероба, къде?!
– А гардероба къде е?
– В службата ми! Това е служебен гардероб!
И не ме разпитвай! За утре се подготви психически! Ще те
ползвам като мъж!
– Това, какво значи?!
– Не се прави на глупак!
Тя тръшна вратата и превъртя ключа. Няма измъкване!
Ще трябва да я обичам всеотдайно и до скъсване.
Няма добри жени на този свят! Няма! Впрочем, сетих се за една!
– Мамоооооо!