Непоетично

Дъжд

Защо да пиша стихове, когато
чета ги в твоите очи.
Дали е зима, есен, пролет, лято,
любимият сезон си ти.
Променяш се и носиш на талази
студено, топло, дъжд и сняг.
И ме обичаш, и ме мразиш,
но винаги си моят бряг.
Защо да казвам думи празни?
Целувам устни с цвят на мак.
Усмивките ти са заразни.
В теб утре ще се влюбя пак.

Новият

-Ти пък кой си?- реагирам  само с леко любопитство и  почти   без учудване на появилия се пред мен  от нищото мъж, облечен с червена роба, обут с червени ботуши и с видимо изкуствени бели брада и мустаци. Отначало се стрясках при материализирането на разни обекти и субекти ама с всичко се свиква.
– Няма „Здравей”, няма „Добре дошъл”! Ама че  посрещане!
Нахален и със самочувствие! Не стига, че се е изтипосал неканен, ами и да му се радвам.
– Дядо Коледа съм! Не виждаш ли? Не се ли радваш?
Поглеждам тъпо.                                                           – Какъв Дядо Коледа, бе? Да не съм в детската градина? Я махни тоя комуфлаж!                                                                 Без съпротива, с темпо като за стриптииз (само дето подходяща музика липсва)  „гостът” започва да разлепя брадата и мустаците и да сваля костюма.                                                                  -Аз съм  новият пратеник от Центъра…
Започвам малко по малко да  съобразявам. Обаче малко. Чудя се защо точно така трябва да изберат да изглежда новият. Класифицирам външния му вид някъде по средата между хлапе и плейбой. Ще го осиновявам ли, що ли?
– Къде е Поаро? – питам с леко раздразнение.
Сега   новият гледа неразбиращо. А уж четат мисли! Търпеливо  обяснявам, че наричам  Поаро съществото от Центъра, с което съм контактувала до сега.
– Ааа! Ръководител ми е на курса по галактически контакти. Специализизирам за особено отдалечени от центъра области. И правя проучване …            Преди да е завършил обяснението се появява лека мъглица, която започва да се сгъстява. Постепенно от нея се офярмя силует, който  след малко се превръща в  индивид, изглеждащ досущ като стоящия пред мен.
Мисловният процес и при мен, и при първия пристигнал изглежда е замрял, защото  комуникацията –  телепатична и словесна секва. Доколкото мога да разчитам емоции на същества от централния галактичиски район,новият направо е зяпнал от изненада и  притеснение. Защото пак се  появява мъглица и вече се материализира трети Дядо Коледа.                        -Какво става тука, бе? Какъв е тоя десант? Планетата ли ще завладявате? Тъкмо съм започнала тирадата и пак се появяват светлинки, постепенно се сгъстяват и се материализара не друг, а самият Поаро. Поглежда строго към първия „нов” …
Той наистина му бил студент… Ама, най- калпавия и недоучен. И безотговорен, щото решил да се забавлява с преходи из времето и пространството. Ама, нали недоизучен, объркал нещо при настройките  и се мултиплицирал при телепортацията /един вид се клонирал, ама с малко изместване във времето.
-Уф, няма отърване от калпави, несериозни и недоучени ученици и студенти. Направо съм развила непоносимост към такива. То и затова  „новият” ми се струваше дразнещ от пръв поглед. И хич да не си мисли, че  номера с клонираните некомпетентни  му е патент. Отдавна  го използваме  в родината.

Нахутени кюфтета

48428690_367495117159367_5079633223701495808_n.jpg

Необходими продукти

нахут – 2 ч.ч.

лук – 2 глави

чесън – 3 големи скилидки

олио –  за намазване на хартията

магданоз – 1 връзка

кимион – млян 1ч.л.

сол – на вкус

целина – колкото кибритена кутийка

морков – 1 бр. средно голям

5-6 печени обелени червени чушки

Нахутът се накисва във вода за 12 часа.  След което се сварява добре  заедно с моркова и целината. Оцежда се, оставя се да изстине  и се прави не пюре в блендер.  Добавя се накълцания ситно лук и останалите подправки и ситно нарязаните печени чушки.  Блендирайте докато се получи добре раздробена  смес. От нея оформете плоски обли кюфтета (ако сместа е много рядка добавете малко брашно), които подредете в тава, в която на дъното сте поставили хартия за печене, намазана с олио. Изпечете до готовност.

Да ви е сладко!

Ако те прегърна с две ръце?

48374466_1151279245047555_7366601926118473729_n.jpg

Прегърнеш ли ме с две ръце

ще ти разкажа,

за изгрева,

и за дърветата сънливи,

и за калинките,

в росата крилцата си измили.

За пролетта, за лятото, за есента,

за песента на утрото,

за грацията  на сръндака,

избягал в близкия шубрак,

където може би го чакаше сърна.

За влюбени синигери,

за мократа земя,

и за листата шепнещи понякога… за тебе,

за тихото безвремие,

За чувствата, които ме преследват.

Те, същите, които  ято пеперуди

в мен редовно, тихичко събуждат.

За мъничката доза лудост

на сладката малина,

узряла твърдe късно.

За светлина, която в Душата,

ражда добротата без причина.

За  нежността, която  като  котка,

гали се и мърка,

за миговете, за които всеки ден благодаря,

и за подметките,

които с тебе заедно изтъркахме.

За любовта, онази делничната,

която с токчета потропва по паважа.

А аз прегърна ли те с две ръце,

тогава ти за себе си, дали ще ми разкажеш?

Добре съм

Не искам други светове.
На мен си ми харесва този.
Живея с разни страхове,
не стъпвам по килим от рози,
но има и добри неща,
прегръдка, шепот на момиче,
щастлива, падаща звезда
и чувството, че те обичат.