Гуш

гуш2

21.01. – международен ден на прегръдката

Гуш протегна ръчички, разтърка очички и се усмихна. Това беше неговият ден!  Хората му го бяха посветили, за да му благодарят, че го има. Разсънен и щастлив, Гуш  погледна надолу . Той/то беше едно такова хубаво, мило, пухкавичко,  мекичко  и топло нещо . Нещо като розово облаче. Уж  малко а в същото време мнооого голямо.  Когато Гуш отидеше някъде и разпръснеше розовата пухкава мъглица – около  мама или тати и бебче, дете и животинче, момче и момиче , на тях им ставаше топло, уютно,  усмихнато и светло.

Нямаше време за губене! Трябваше да отиде на толкова много места – да обиколи цялата Земя, даже няколко пъти .Някъде щеше  да се задържи по- дълго, някъде по- кратко. И така  докато не дойдеше нощта, която да отмени Гуш като загърне хората  с тъмно синьото  си наметало, обсипано със звезди и мечти.

Там където беше Гуш, беше поне едно от другите даряващи радост и щастие красиви облачета – Приятелство, Подкрепа, Благодарност, Любов.

Всъщност нямаше и ден, нямаше и минутка, в която Гуш да не беше между хората. Защото без него и дружинката облачета, кръжаща около  него , хората  не можеха да живеят.

 

Новият

-Ти пък кой си?- реагирам  само с леко любопитство и  почти   без учудване на появилия се пред мен  от нищото мъж, облечен с червена роба, обут с червени ботуши и с видимо изкуствени бели брада и мустаци. Отначало се стрясках при материализирането на разни обекти и субекти ама с всичко се свиква.
– Няма „Здравей”, няма „Добре дошъл”! Ама че  посрещане!
Нахален и със самочувствие! Не стига, че се е изтипосал неканен, ами и да му се радвам.
– Дядо Коледа съм! Не виждаш ли? Не се ли радваш?
Поглеждам тъпо.                                                           – Какъв Дядо Коледа, бе? Да не съм в детската градина? Я махни тоя комуфлаж!                                                                 Без съпротива, с темпо като за стриптииз (само дето подходяща музика липсва)  „гостът” започва да разлепя брадата и мустаците и да сваля костюма.                                                                  -Аз съм  новият пратеник от Центъра…
Започвам малко по малко да  съобразявам. Обаче малко. Чудя се защо точно така трябва да изберат да изглежда новият. Класифицирам външния му вид някъде по средата между хлапе и плейбой. Ще го осиновявам ли, що ли?
– Къде е Поаро? – питам с леко раздразнение.
Сега   новият гледа неразбиращо. А уж четат мисли! Търпеливо  обяснявам, че наричам  Поаро съществото от Центъра, с което съм контактувала до сега.
– Ааа! Ръководител ми е на курса по галактически контакти. Специализизирам за особено отдалечени от центъра области. И правя проучване …            Преди да е завършил обяснението се появява лека мъглица, която започва да се сгъстява. Постепенно от нея се офярмя силует, който  след малко се превръща в  индивид, изглеждащ досущ като стоящия пред мен.
Мисловният процес и при мен, и при първия пристигнал изглежда е замрял, защото  комуникацията –  телепатична и словесна секва. Доколкото мога да разчитам емоции на същества от централния галактичиски район,новият направо е зяпнал от изненада и  притеснение. Защото пак се  появява мъглица и вече се материализира трети Дядо Коледа.                        -Какво става тука, бе? Какъв е тоя десант? Планетата ли ще завладявате? Тъкмо съм започнала тирадата и пак се появяват светлинки, постепенно се сгъстяват и се материализара не друг, а самият Поаро. Поглежда строго към първия „нов” …
Той наистина му бил студент… Ама, най- калпавия и недоучен. И безотговорен, щото решил да се забавлява с преходи из времето и пространството. Ама, нали недоизучен, объркал нещо при настройките  и се мултиплицирал при телепортацията /един вид се клонирал, ама с малко изместване във времето.
-Уф, няма отърване от калпави, несериозни и недоучени ученици и студенти. Направо съм развила непоносимост към такива. То и затова  „новият” ми се струваше дразнещ от пръв поглед. И хич да не си мисли, че  номера с клонираните некомпетентни  му е патент. Отдавна  го използваме  в родината.