Колаж по разказа “ (За Ачо) Слепи момини сълзи” от rygit 3

11.jpg

(ЗА АЧО) “СЛЕПИ МОМИНИ СЪЛЗИ” ЧАСТ 3

Мислех да кажа още някоя умнотия, но миг по късно чувам ръмжене и докато се усетя, бях стиснат за гърлото. Внимателно се освобождавам и продължавам да си разсъждавам на глас.
– Гледай ти! Гледай ти! Тази Люба, дали пък не се преструва, че е сляпа? Гледай как бързо и точно ме хвана за гърлото?!
– Не си въобразявай! Не се преструвам. Сляпа съм си. То твоето гърло сигурно и глухоням може да подразни. Дори само по трептенето на адамовата ти ябълка човек може да познае, че нещо го подкачаш.
– Аууу, какъв чепат говорилник съм бил! Аууу– не преставам да се заяждам аз, докато в тонколоните не прозвучава сигнал свободно, след което поставям ръка на устните u и двамата зачакваме звукът за отваряне на линията от среща:
– Здравей, Учителю – както винаги поздравявам първи аз – Обещах да ти се обадя за онази жена…
– Слушам те. Какво реши момичето?
– Приема. Ще посещава курса. И ще дойде тази вечер. Така че, чакай ново попълнение.
– А тя има ли някакъв личен мотив, или ти си u наприказвал разни работи? Друго, което искам да те питам еее… Има ли си някаква поне елементарна представа от тези неща? Трето – сензитивна ли е по някакъв начин? Четвърто и не на последно място – податлива ли е на медитативни състояния? Нали знаеш, че от всяко дърво можеш да направиш тръбичка с девет дупки, но от всяко дърво свирка не става.
– Знам, Учителю. Мисля, че може да стане нещо от нея. Тя е сляпа, но работи като цветарка. Прави приказни букети. Усеща формите и цветовете им с ръце. И като си сложи ръка на сърцето и челото ти, може да направи букет за човека, за който си мислиш в момента. При това такъв, че да му хареса.
– Дааа – това е любопитно. Значи ще се запозная с един интересен човек довечера. Така и нищо не чух за личния u мотив да посещава курс по медитация. Пропусна да ми кажеш за него.
– Доста е личен мотивът u… И дали е удобно да го обсъждаме в ефир… – питам аз многозначително и рефлекторно поглеждам към Люба.
А от другата страна учителят замълчава за дълго. Само тихата музика, която се чува в стаята и процеждаща се през тон колоните, подсказва за наличието на връзка. След има няма десетина секунди се чува едно многозначително „Хммм” – и после пак прозвучава спокойният глас на Учителя.
– Доста личен е мотивът казваш… А за нея само ли…? Или и за самия теб е личен въпросът?
– Може би и двете.
– Добре, това не е пречка да го чуя. Все пак трябва да съм наясно, защо един човек избира този път за свое духовно развитие – нали така?
– Така е – да. Един път разговарях с нея и тя ми каза, че има желание да ме види на живо – поне за малко. Колкото до слепотата u тя е причинена в следствие отлепването на двете й ретини – уточнявам аз, а от другата страна на линията отново се проточва едно тягостно мълчание, последвано от спокойният глас на Учителя.
– Мисля ти си умно момче и ти е ясно… Това нейното състояние е прекалено тежка травма във физически план. С медитация не може да бъде поправено. Най-малкото защото няма как да се предизвика корекция при ревитализацията, която да отстрани отлепването. И преди да те попитам, защото точно ти имаш ангажимент, в точно тази ситуация… Ще те помоля да си я представиш ментално, ако си я виждал на живо. И още да ми кажеш има ли тя някакви други особености, погледнато във физически смисъл.
– Добре Учителю! Само момент да се концентрирам – отговарям аз и поглеждайки към Люба замълчавам за десетина-петнайсет секунди, след което затварям очи, а то веднага пред клепачите ми изникват мораво-виолетовите фигурки по тялото u – Сетих се! – възкликвам на момента – Има няколко целувки на ангели по тялото си.
– За хемангиоми ли ми говориш?
– Да.
– Става дума за жена, нали? Не за дете?
– Да. За жена!
– Добре тогава – да обобщим. Значи иде реч за млада жена с хемангиоми. И още тя е с по-особени сензитивни способности. Усеща форми, цветове и поток от чувства между хората. И тази жена иска да се научи да медитира понеже и се е приискало да може да те види на живо?
– Точно.
– И травмата е причинена от какво…?
– Инцидент – катастрофа.
– Струва ми се, че знаеш повечко за нещата. А как мислиш? Дали това е било някак си предопределено, или е чиста случайност? Второ, след като си навътре в тематиката има ли някакъв отстраним ключов детайл в събитието преди катастрофата, допринесъл за ослепяването u?
– Мисля, че е нелепа случайност. А за ключов момент трябва да помисля!
Пак затварям очи и си представям Люба преди катастрофата. Изплуват ми картини по подготовката и товаренето. А докато в съзнанието ми преминават въображаемите кадри при подреждането на багажа, всичко се оцветява в лилаво. Сепвам се и продължавам с разговора:
– Има ключов момент в ситуацията Учителю – да! Това е момента на товаренето на багажа в колата. Точно тогава стативът u за рисуване е поставен поради небрежност най-отгоре. При това тази немарливост се е случила, въпреки предупрежденията на един младеж, който е бил силно влюбен в нея.
– Добре! Ясно! Е, тогава не е абсолютно невъзможно желанието u. Ще помислим малко с теб заедно и все ще измислим нещо – казва гласът от другата страна.
А аз на момента усещам, как и двете ръце на Люба се впиват до кръв в бедрото ми, започвайки да дращят едва ли не по кокала му. Съответно, полагайки зверски усилия да не извикам, или да не я плесна през ръцете продължавам с диалога:
– Благодаря, Учителю! А с някакви превантивности като условия или предупреждения трябва ли да я запознавам предварително?
– Да! Добър въпрос! Наистина трябва да знае някои неща. На първо място никак не е задължително да се получи нещо. Много от нещата зависят от самата нея. И от силата на желанието u. Но ако се случи така че молбата u се изпълни, след това може много от другите промени и последствия да не u харесват така, както ще се случват. Дори и да се прокрадне спомен за това което е поискала после може да съжали, че си го е причинила. И ако изобщо нещо се получи, поради големите промени в битието и отношението u с нас двамата заедно и поотделно, няма как нито ти, нито аз да се намесваме втори път. Имам предвид по този начин. Ще бъдем в контактите си просто и единствено едни обикновени хора, ако изобщо ни помни. А не е изключено изобщо да не се познаваме. И да има вероятност да речем никога повече да не ни види или чуе.
– Добре, ще u предам. Благодаря, Учителю!
– Само още нещо искам да попитам Момче. Очите u отворени ли са, или са затворени? И ако са отворени, можеш ли да си ги представиш и да ми кажеш какви са на цвят?
– Да! Един момент – отвръщам аз и се обръщам към Люба, за да я погледна в очите.
Но още преди да съм си поел въздух, от другата страна на линията се чува глас, който никак не звучи меко, по-скоро е строг и назидателен:
– Знаеш ли Момче. Ти си едно голямо магаре. И тя ти каза същото… Нали? Ти не си я представяш, магаре такова. Тя стои до теб в този момент. На всичкото от горе ни е слушала през цялото време. За нея няма лошо. Но за теб… За теб довечера, като се видим, ще ти издърпам до тавана магарешките уши – после помълчава за миг и добавя – Млада госпожо или госпожице, приятно ми е да се запознаем, макар и технически погледнато задочно. Чакам ви и двамата довечера на урока. Желая лек път.
– Благодаря, и на мен ми беше много приятно да ви слушам как си говорите. С радост ще се срещна с Вас на живо.
– До довечера – отговаря учителят и затваря.
– Хи, хи, хи! Видя ли! Аз като ти казах, че си магаре, ти не вярваш – погалва ме по лицето тя, после се сгушва на гърдите ми, продължвайки тихичко да шепне – Кой наистина си ти? И кои сте вие? Как и защо влязохте в живота ми, така и не разбрах? И не знам какъв си за другите. Ами да! Може и повече да не те видя. Макар думата „видя” да е силно и в кавички казано. Може и да не се срещна никога с теб… Но честно, няма да ми е лесно да забравя тези три дена. И това, което се случи, макар и за кратко между нас. След това, което чух… за мен вече не си Дизи, ти си Ачо. Ти си Магарето с ангелски крила, на име Ачо. – завърши с патос Люба целува ме и се връща на мястото си в седалката.
– Иии – аааааа! Иии – ааааа! – изревавам са пореден път като магаре и питам – А можем ли да подкарваме каручката вече?
– Да. Все пак трябва да се освежим след пътя. Няма да отидем при човека миришещи на път и порок.
– Охооо, и на порок ли миришем? – учудвам се не на шега.
– Ти не знам, но моите мисли понамирисват доста. Така че, Диййй, Ачо. Потегляй по-бързо, докато съвсем не съм се вмирисала, че току-виж станало така, че без време току вмириша и твоите мисли. И после не ми е за друго, ами заради едното му чувствено любене на пътя ще взема да пропусна първият си красив урок по медитация.
– Аааа… няма да го допуснем! Иии – аааааа! Иии – ааааа – изревавам отново като магаре и почти се провиквам –Тръгвамеее…
Потеглям.
Пътуваме каквото пътуваме, но нещо се умълчаваме. Остават двайсетина минути, докато стигнем до града. И ти да видиш изведнъж се сещам защо изобщо се случи така, че седя в колата с тази жена и почти сепнато питам:
– А моя букет за 14 февруари – него нали не си го забравила?
– Не! Не съм! Точно за това и за него и аз си мислех и аз сега. Умувах си как се видяхме за първи път. После се попитах какво ли те накара след близо две години транзитни прелитания покрай павилиона ми да се спреш и да ме заговориш. И тогава си спомних за поръчката ти и за твоята непозната-позната жена от нета. Ачо, а тя наистина ли съществува? Или беше някаква си магарешка измишльотина, за да ме заговориш?
– Поне виртуално съществува. Пишем си – да. Но никой не знае името на другия. И никой никого не е виждал дори на снимка.
– И ти искаш да u подариш цветя при това не какви да е!?
– Да! Но понеже не знам къде да u ги изпратя, ще снимам твоя букет и ще u пратя снимката до мястото, в което си контактуваме.
– И това го правиш защо?
– Защото си мисля, че тя има нужда точно от такова нещо.
– Какво нещо?
– Някой непознат непредубеден човек от противоположния пол да u засвидетелства някаква форма на уважение, без оглед на това, как изглежда тя физически.
– Букет на сляпо, а? – пита тя.
– Много точно казано. Букет с добри чувства на сляпо.
– Ееее, попаднал си значи на точното място. Сляпа цветарка да ти направи букет, който да бъде подарен на сляпо. Не може да няма ефект. Поне така си мисля. Не знам, но струва ми се странно.
– Кое?
– От Мимито те ревнувам, а от тази жена – не. Не мога да си го обясня, но е така. И то най -откровено казано! Може би защото по някакъв начин я чувствам като с близка душа и съдба до моята…
– Е, щом любовта е сляпа, то, както и да я поднесеш, тя ще си бъде пак любов. Нали? Може би букет от слепи цветя ще е най-доброто свидетелство за красота, поднесена с любов. Особено ако хората не са се виждали никога в живота си. Не мислиш ли? Нали ти каза, че превръщаш чувствата между хората в букети. Ха сега да те видим в какъв букет би превърнала една такава сляпа виртуална връзка, със странен характер и привкус на далечно човешко бъдеще?
– Даааа! Знаеш ли, ти май си много странно магаре. Магаре с криле на Пегас. Това ми хареса и то много. Странни мисли разпиля ти сега из колата… Слепи от любов цветя, поднесени с цветни чувства от бъдещето. Знаеш ли наистина ме предизвикваш да направя нещо красиво. До дванадесети-тринадесети февруари ще го имаш. Как? Не знам! Но ще го имаш! И не знам защо, но много ми се иска и тази жена да се почувства така, както аз се почувствах през тези три дни. Направи си поща с име Ачо. Дай ми я довечера и до няколко дена ще ти изпратя най-малко проекта.
– Добре! Това е най-лесната работа. Значи, казваш, вече съм повишен от Магаре Недно в Крилато Магаре? И от Дизи – в Ачо.
– Oпределено!
Пристигаме в града. Закарах я до тях. Имаме два часа да се пооправим. Отиваме на курса. С нея станахме осем човека. Групата я прие добре. Учителят много хареса идеята ни да не си знаем имената и да контактуваме според това, както сме си кръстили нашите си същности. Така я u представихме на останалите: „Люба, от Любов”. Не знам как стана на дума, но тя поиска да ни понастигне в това, с което се занимаваме. А иначе Учителят бе категоричен: „Тя има данни.” Прие да работи с нея двадесет и един дена всеки ден – за да навакса. Аз пък поех ангажимента да я водя и прибирам у дома. В извънредните сбирки бяхме само тримата.
Истина ли бе или не – не знам.
Стори ми се обаче, че когато сме тримата тя усвояваше повече и по-добре, отколкото ако сме в групата. Учителят започна да я учи, как да влиза в другите времена и как да се връща в спомените си. Идеята беше тя да влезе в собственото си Аз в момента преди катастрофата. И да не позволи на доведената си леля да дирижира подреждането на багажа. Или най-малко да u отклони вниманието при поставянето на статива. Моята задача бе по-сложна. Аз трябваше да се вмъкна в същото време, само че в чуждо съзнание – това на момчето. Онова влюбеното в Люба, което е помагало и се е притеснявало за неукрепения статив. После трябваше да му променя мисленето така, щото да намери начин стативът да бъде поставен на друго място. А не зад главата на Люба. От нас се искаше да медитираме всеки с мисълта на задачата си и да се опитаме да променим тези ключови фактори в онзи вече отминал момент.
И така, когато бяхме сами, правехме точно това. Подреждахме се по различни начини. В една редица. В триъгълник един зад друг. За съжаление, към момента нямаше някакъв видим ефект. Защото ако действително нещо се променеше в миналото, то трябваше задължително да има промяна и в настоящето. Примерно Люба да започне да вижда, или най-малко да има по-други наранявания от катастрофата различни от настоящите. Можеше даже родителите u да се появят като живи… Или поне единият да се окаже че ще оцелее. Но към момента нищо такова не се случваше. Всичко това се опираше на една теория, която гласеше:
„Успее ли някой някак си да проникне в миналото и ако нещо се промени там… то се променят всичките неща от битието му за в бъдеще. При това без от промяната да оставя каквито и да е сериозни следи в паметта на страничните наблюдатели. С някои малки изключения, разбира се.”
На една от поредните сбирките отново сме само тримата.
Влизаме в медитация.
После както винаги нищо.
Лила и тъмнина.
В един момент усещам Люба да движи ръката си по гърдите ми и да ми говори нещо. Може би този път сме се топнали доста по на дълбоко в глъбините на другите времена. След това усещам, как тя буквално грубо ме дращи с нокти по дланта ми. Отварям очи. Нещо обаче май не е наред. От къде познах ли? Учителят се усмихва – при това както никога до сега! Какво ли става? Не разбирам! Аз ли нещо направих? Не разбрам. Започвам да се измъквам от медитативното състояние. Жената пред мен ми е още в мъгла. Нещо казва. Но аз не разбирам точно какво. После тя става и понечва да отиде някъде. Ясно чувам как Учителят я смъмри. И тя послушно сяда пред мен. Помислих си: „Люба къде ли пък така се е разбързала.” Защото тя като недобре тренирана обикновено излизаше след мен от тези отнесени състояния. Казвам си: „Днес тя ще получи похвала.” Но после се сещам, как само преди миг учителят я назида. И отново си мисля: „Дааа! Досега това не се бе случвало. Дааа! Нещо не е наред. Започвам да се окопитвам. Женският образ пред мен и той започва да се изчиства от мъглата и в този момент разпознавам една до болка позната безгрижност в усмивката на жената пред мен… Направо не можех да повярвам… Защото усмивката бе не на кой да е, ами нааа… Мимито!
Да! Да! Да! На Палавото Мими. Първо дори не успявам да реагирам адекватно. Още в просъница обаче събирам все още малкото ми буден мозък и си мисля: „Таз пък какво прави тук? И кога ли е дошла?” После доста се кокоря и докато разбера какво става минава известно време в което аз силово затварям и отварям очи! И пак се пуля! Ми да! Нямаше грешка! Пред мен стои Мимито и си се държи както винаги – фамилиарно.
Поглеждам към Учителя. Той обаче вместо да е омерзен или възмутен от Палавото Мими ми кима утвърдително и казва:
– Получи се! Браво на нас! Успяхме! Хайде, като се освестиш още малко иии… Изпрати това нетърпеливото момиче до тях, че нещо се притеснява. А утре ще се чуем и ще поговорим – и може би още нещо щеше да ми каже човека, но сприхавата палавост на Мимито не и дава мира и тя го прекъсва:
– Така, така пиленце! Дай ти сега си ме изпрати. Пък утре си говорете колкото си искате с този тук дето се му викаш, че е Учителя – и започва де ми се умилква, но като се сблъсква с все още неадекватния ми поглед пита – Ма, кво ти стааа, беее? Шо така ма гледаш, сякаш ма виждаш за първи път. Ай, идвай си на себе си. Аз съм Мимито, бее… От пазара за цветя де. Мимито, бее… Мимито!
– Добре, де! Разбрах! Ти си Мимито. Ей сега ще те заведа у вас – казвам аз и изведнъж ми просветва.
Докато се обличам, наблюдавам Учителя, той не спира да се усмихва да и клати утвърдително глава. После пак се заравям из мислите си:
„Щом съм с Мимито, а не с Люба тука? И с коя от двете дойдох.?” След което ме стрелва някаква необяснима мисъл от никъдето: „Значи сме успели!” и пак сякаш изключвам и все едно си мисля в съвсем друг формат: „Ама какво сме успели? Дали това значи че тази Люба вече не бе част от нашето настоящо битие, което с дружни усилия се опитвахме да променим, коригирайки детайли от миналото u. Или е нещо друго. Ама защо пък се опитвахме изобщо да променяме нещо… Е това точно май не мога да си възстановя. И откъде ми хрумна път това… Но мисля, че трябваше да е нещо от битието, в което тя си бе загубила нещо. Ама ключовете за вкъщи телефона или някакво бижу – това не ми е ясно. А може би то това дето го е загубила да не съществуваше вече, или как? Или поне на нас в момента така ни се искаше. А кое трябваше да съществува и кое не? Ето това също не си спомням точно. Но така или иначе след като Учителя казва и е доволен, значи все пак сме успели да променим нещо в миналото! Ама какво, колко и до каква степен, тепърва може би предстои да разберем. Или само аз трябва да го разбирам. Ха сега де!?”
Изпращам Мимито.
Тя разбира се не спира да мърмори през цялото време. Оставям я пред тях. Леле мрънкаше с цяло гърло – защо съм я занимавал с глупости и колко късно е станало тази вечер.
Прибирам се. Спах много лошо. Въртях се.
На няколко пъти се събуждам от кошмари. През цялото време ми се смесваха две физиономии – тази на Палавото Мими с другата на цветарката, която продаваше по диагонал срещу нея. Дето в офиса u казваха Художничката. Ама то с нея цветарка аз нали не говорех по принцип. Дори името и не знаех. Но сякаш от друга страна пък в съня си точно с нея бях близък. И пак там – в съня ми се обръщах към нея с името Люба, а тя като никога ми се усмихваше.
Странно!
А най-чудното бе, че въпреки голямата каша от образи и имена на сутринта всичко си беше както винаги. Като ден от месеца – тринадесети февруари. Преди обяд имах работа – извън службата. На връщане си казвам: „Чакай да хвърля едно око на пазара!” Минавам покрай бараката на тази мнимата Люба дето уж колегите и казват Художничката. Искаше ми се да се убедя има ли го това чудо наречено усмивка в набора си от гримаси въпросната цветарка или не. И дали тя може да изобщо да има добро отношение към някого или към мен. А може би всичкото това наистина е било само един красив сън. Или пък защо не само едно медитативно видение от дълбината на небитието провокирано при последната сбирка вчера.
Нооо… мал шанс. Беше затворенo.
Имаше цветя, но в павилиона нямаше никой. Викам си: „Да не е станало нещо с бабата. А? Коя баба? Ах, да, бабата, която седеше отпред и събираше парите.” Огледах се! От другата страна по диагонала ми се усмихваше Мимито – Палавото Мими.
Качих се в офиса. Седнах на бюрото. Започнах с рутинните неща. Отворих си пощите. Имаше седем-осем писма. Прехвърлих ги както всяка сутрин. Всяко си отиде на мястото. Непознатата-позната жена също ми беше пратила нещо. Но нали не бе служебно – него го оставих за последно. Когато му дойде реда го отварям. Не! Не беше точно писмо. Май само някакво стихотворение. И така и не го прочетох. Нито пък му обърнах внимание как се казва. Мярнах само, че са куплети. Почти рефлекторно му вдигнах малко размера на шрифта и го оставих на екран. Казах си, ще го прочета малко по-късно. После явно в работата си съм го затрупал с другите прозорци, които ми трябваха по служба.
Аз не разбирам много от поезия.
Само си стихоплетствам понякога.
По някое време поглеждам календара за нещо. Виждам че е13 Февруари и отново се присещам за идеята си да поръчам на жената от нета красив букет, който да снимам по случай рождения u ден. Тук обаче нещо ми се губеше: „Поръчах ли го на някой от пазара, не го ли поръчах, ей това като не се сещам?! Сякаш говорих за това с Мимито! Но с нея ли беше, или с някой друг ли…?” По този въпрос също имах някакво мержелеене в съзнанието, но конкретен спомен – не.
И докато правя някакви неистови опити да си спомня кое, какво и как в стаята влиза Колегата. Ония когото питах преди време какво да изпратя на моята позната-непозната за празника u.
Усмихва ми се лукаво и пита:
– Я кажи, какво ги правиш ти тези жени там на цветния пазар? Нещо специално ще да е – ама какво е то? Много ми е интересно – а? Какво ли ще да е?
– Нищо по-особено от това, което ти ги правиш. Поздравявам ги и им се усмихвам. Защо питаш?
– Защо ли? Виж какво ти донесе тази сутрин бабата на Художничката – завистливо ме поглежда той и се запътва към единия от шкафовете.
Бърка вътре и вади една красива ваза – от бяла керамика. С широко гърло е, а от двете страни с дръжки – тип амфора. Но въпреки немалките си размери, тя буквално е препълнена с момини сълзи. Колегата я помирисва и пита:
– Колега, да не ти е паднала от някъде някоя пачка – а? Или да си прегънал нещо от някоя банка!? Щото тук мирише на много пари от тази ваза!
– За жалост, не съм! Защо? – питам аз, без на първо време да обръщам каквото и да внимание, ни на вазата, ни на цветята.
– Защо ли? Бабата каза, че ти си си ги поръчал при внучката u. Или това са само приказки. А истината да е че ти здраво трябва си се ръснал за наследницата u някъде по кръчмите… А Колега? – не спира да върти очи той, но като с сблъсква в стената на моето бъзмълвие продължава да пита – Колега имаш ли представа колко струват седемдесет и седем стръка момини сълзи в средата на февруари – а?
– Седемдесет и седем ли? Ами – не! Идея си нямам колко струват. Не съм цветар. Ааа…! Ама аз чак толкова много ли съм поръчал? Ааа, едва ли са толкова. Еее Колега, ти преувеличаваш – както винаги между впрочем – отговарям му аз и продължавам да си работя нещо по програмата.
– Толкова са. Броих ги. И струват – проверих в сайтовете за цветя… По-много е, отколкото можеш да си помислиш… Ама изобщо и дори да си представиш. И бабата казааа… Поръчката била специално за теб. От Холандия. Накарали са цветовете им да цъфнат едновременно за случая. С инжектиране в някаква изкуствена почва на специални растителни хормони за цъфтеж. Така било постигнато това… – обяснява ми в подробност той, но аз гледам да го прекъсна защото си имам работа.
– Ми Колега то нали за това е поръчка, я? Да бъде постигнато нещо конкретно и извън шаблона – отвръщам му уж спокойно, но нещо започва да ми подсказва, как ситуацията няма да е чак толкова безобидна във финансов план, за това и питам – И колко пари трябва да занеса на художничката?
– Николко. Бабата каза: „Подарък са за него! И цветята, и вазата.” И видимо беше много притеснена от това.
– Чакай! Чакай! Чакай! Как така подарък? И цветята! И вазата?! Тъпо е! Нещо не е наред. Или ти нещо не си разбрал. Хем сам съм си поръчал тази красива скъпотия. Хем пък подарък. Може и да съм казал парите нямат значение, но със сигурност не съм казвал парите, които ще дадете за моя подарък са без значение! – и го поглеждам малко по-остро, при което той свива рамене в поза на нищо незнаещия Иванчо и върти глуповато глава – Добре де… след обяд ще отида до там да се разберем с Художничката. Постави ги тук на моето бюро, ще се оправям.
Той безропотно оставя вазата отляво до монитора и добавя:
– И прякора са ти сменили, гледам, на пазара.
– Така ли? Ахааа… И какъв съм сега? – повдигам поглед към него и питам – Ама гледаш, че са ми го сменили, или чуваш нещо по въпроса?
– Ами погледни де. Виж какво пише на картичката на вазата. Стига бачка. Хората ти носят на крака момини сълзи от Холандия посред фъртуните на Февруари месец, а той не проявява никакъв интерес. Забил нос в тъпата програма и куфее. Вече май не си Дон Цветан. Вече си Ачо – отговаря ми донякъде със завистлива нервност Колегата и излиза от стаята.
А мен това, последното изречено име, сякаш ме боцва по мозъка и на мига се замислям защо. Но после се присещам как в таз’ нощните ми кошмари сякаш някой се обръщаше към мен по този начин, ама кой, кой, кой?!
Дали Художничката-Люба, Мимито, или някой друг.
Това ровене в нощните ми спомени ме затормозва. Няма как. Спирам за малко да почина. И за да не стоя съвсем на празен ход върху бюрото започвам по един, по един да затварям прозорците на програмите с които съм приключил. Оставям си последният – онзи със стихотворението на жената от нета. Изведнъж нейното писмо ме подсеща и за идеята ми за букета. Някак рефлекторно поглеждам към красивата ваза с двуцифрения брой стръкове малки бели цветчета и си мисля:
„ Дааа! Наистина! Голяма красота. Няма нужда дори от аранжировка. Просто трябва да се сетиш в каква ваза да ги сложиш тези нежни цветя. На която и цветарка от пазара да съм поръчал букета… Дааа! Постарала се е! И то много над моите очаквания. Ама чакай, не знам Мимито да работи с баба си. Значи това трябва да е от Художничката. Пък то си е видно – по стила и елеганса. Да, ама аз пък с Художничката не си говорех. Как тогава е станало това поръчване без думи? Както и да е станало – все тая. Иска ми се да се надявам, че този семпъл, но изпълнен с чувство и финес букет, ще се хареса и на жената от нета” Поглеждам към екрана и не знам точно какво чувство изпитах. Сякаш някой заскърцва с вилица по празно дъно на чиния от алпака. Там, на екрана, най-отгоре стоеше заглавието на стихотворението, изпратено ми от жената, за която поръчах букета. И то беше озаглавено „Подари ми момини сълзи”. Интересно! Точно до екрана стоеше красивата ваза с букет от същите като вид цветя. Замислих се. Не си спомням на пазара да съм уточнявал от какви цветя да е букетът… Пак поглеждам към заглавието на стихотворението… След което веднага към вазата с цветята. И вилицата на ситуацията продължава да чегърта по желязната ми логика и разбирането ми за подредеността на Света. Викам си, чета не чета поезия, ще го прочета това стихотворение. Може пък то да ми каже нещо повече за тази жена. И започвам.

Подари ми момини сълзи
и ще видиш радост във очите.
Ще изгреят слънчеви лъчи,
ще си сложа стрък един в косите ми.

Докато ги носиш, запомни,
често минувачи ще завиждат.
Просто във цветята пролетни
чистотата на Любов ще виждат.

Донеси ми момини сълзи…
И дори и нищо да не кажеш.
Подари ги и… добре… мълчи
Обичта си с тях ще ми покажеш!

Нямаше автор – имаше нарисувано сърце, а най от долу пишеше (от нета). После ми стана смешно и интересно. Кое ли е пристигнало първо в стаята? Стихотворението-молба в компютъра…? Или материалното u удовлетворение под форма на красива ваза, пълна с цветя, с форми и аромат лъхащ на бяла моминска нежност. Пак поглеждам към вазата и тогава го видях – красивия черен конец. Бе просукан със сребърно ламе и вързан на една от дръжките. Завъртам вазата. А отзад на конеца виси малко пликче. Отгоре му с ръкописни букви от зелен флумастер пише:
(За Ачо)
„Слепи момини сълзи”
Надниквам в плика. Вътре има двойна мини-картичка, тип книжка. Отварям я. На едната страна – някакъв линк. Да ама на мен сега не ми се играе да търся в мрежата. На другата страница се зеленее текст, отново писан на ръка. Той гласи:
“Надявам се букета да u хареса!”
А на мястото на подател се червенее нарисувано сърце.
Не всичко ми беше ясно от случващото се този месец и половина. Особено последните два-три дена. Но искрено се надявам времето да покаже значи ли нещо това, или не? И кой, кой е в този коктейл от събития, лица, цветя, подаръци, битиета и съдби на различни хора!

автор – rygit
Текстът е публикуван към колажа с разрешение на автора.

Колаж по разказа “ (За Ачо) Слепи момини сълзи” от rygit -2

61208622_1698488026964633_6401552409981616128_n.jpg

( ЗА АЧО) СЛЕПИ МОМИНИ СЪЛЗИ ЧАСТ 2

Стигаме.
Спирам колата и я побутвам да се събуди, а тя пита:
– Къде сме? Въздухът е много чист. Ще ми кажеш ли?
– Къде сме ще ти кажа накрая.
– И чувам някакви птички. А!? Зимата има ли птички, които да пеят? – не спира да пита тя – Кажи ми моля те!
– В планината сме. Това не е ли достатъчно? И има птички – да. Аз също ги чувам, но не знам какви са. Ще попитаме някой.
Настаняваме се. Дремваме един час. Аз поне го правя направо както бях с дрехите. После вземам една шейна под наем и отиваме на пързалката. Има хора от всякаква възраст. Голяма веселба. Стана непринуден бой със снежни топки. Децата разбраха, че Люба е сляпа и хитруват. Направо умират от смях с нея, тя ги чува че се кискат и хвърля в най-различни посоки. След малко дечурлигата се изхитряват започват да се крият около възрастните и u викат оттам. Топките u често попадат в нечий родителски гръб. Стана малко конфуз работата. Тя удряше хората, а аз им се извинявам. Накрая повечето разбраха, че тя е сляпа и това нейното са изстрели в мъглата.
Спрат да се мръщят. Ситуацията се разведри.
Всички, мислещи я за смотана кокона, която не знае къде да хвърля, поглеждат с друго око на нещата. От нейните грешни попадения боят с топки от серия непринудени закачки става нещо като масов бой на пързалката. След това някак си от само себе си се разделяме мъже срещу жени. Играта се превърна в една голяма снежна битка. Тя хвърля силно и точно. Проблемът u е, че не вижда. Но ориентираше ли се по гласовете – леле мале. Ударите u направо болят. Жените се организират. Крият я с телата си, защото тя не можеше да се пази сама от нашите снежни топки. Ние, мъжете, викаме високо. Най-вече аз, за да u помагам да ни чуе по-добре къде сме. Тя се прицелва по звука. Жените се дръпват рязко встрани и викат: „Давай” или „Хвърляй” и тя изстрелва топката като катапулт. Много рядко пропуска.
Компанията я кръсти Снежка Снегохвъргачката.
После си правим състезание с шейни.
Първо се страхуваше и се спускаше зад мен. По-нататък я придумвам и тя се престрашава. Седна отпред на шейната. Спускахме се шеметно и разперваме ръце, подигравайки се на култовия кадър от филма Титаник. На пързалка като на пързалка. Няколко пъти се обръщаме или претъркулваме в преспите. Денят се изпълва с много красиви и чувствени моменти. Здравата се намокрихме и намръзнахме. Към пет и нещо се прибраме. Теглим си по един горещ душ и се мушкаме под завивките. Бяхме капнали от умора. Тя ме целува и започва да ме гали.
– Не сега! И двамата сме гроги! Сега ще спим! – целувам я и аз и я прегръщам силно, а тя се отпуска с въздишка на човек потъващ в разкоша на дългоочаквано успокоение.
Честно да си призная, не знам кой е заспал пръв. Събуди ни някой от рецепцията – по погрешка. Обличаме се и слизаме долу. Оказва се обаче – в ресторанта няма места. Хем той не беше никак малък, но обслужва, освен нашия хотел, и три или четири къщи за гости наоколо. Навън заваля обилен сняг и, щем не щем, трябваше да чакаме за да се нахраним в нашия ресторант. Седим си чинно и се държим за ръце. А точно до нас има малко фоайе от което се влиза в стая за деца. Няколко деца си играят на нещо вътре. Едно детенце погледна към нас. Може би я позна от днешните ни снежни игри и се развиква:
– Снежка е тук. Снежка е тук – после идва при нас, водейки още две, хваща я за ръка и моли – Како Снежке, ела да си играем на нещо!
Тя го погали и му прошепва:
– Миличко аз мога да играя само на Сляпа баба.
– А какво е сляпа баба? Тази програма как се играе? – попита едното детенце, но това до него го прегръща, каза му нещо на ухото и първото продължава – Аха, разбрах! Не било компютърна игра, а гоненица. И този, който гони, е с вързани очи. Разбрах! Добре де! Ами како Снежке хайде идвай тогава!
– Ама како Снежка ти с какво ще си затвориш очите? С шапка, или с маска на нинджа? – пита другото него.
– Нее, нищо не ми трябва да си слагам на очите! Аз не виждам. Наистина съм сляпа – започва да им обяснява тя, а докато го прави подпира белия си бастун до стената, оставя бутафорните очила до мен и пипнешком по стената влаза в стаята, провиквайки се – Така всички вие сега се крийте! А аз ще ви търся! – след което разперва ръце и бавно тръгва напред.
Дечурлигата мигом с писък се пръсват по ъглите, а тя се завърта из помещението. В този момент едното дете се развиква:
– Крийте се! Сляпа баба идва. Крийте сеее!
– Тя не е баба, ами е кака – почти му се скарва друго – Снежанка никога не е била баба. Не виждаш ли, че е млада. Тя не е Сляпа баба, Сляпа кака е тя.
Чакащите с нас се разсмиват на глас. Може би са родители на детето, стигнало до това заключение. А в стаята се извива игра до небесата. Голям смях и голямо цвърчене. Тя ги усеща, защото децата не се спотайват и много шумят. Сгащва някое от тях по ъглите. Прегръщаше го с ръмжене. После го нацелува набързо и го пуска пак да бяга. А дечора умира от кикот. Накрая работата отиде до там малчуганите сами да u се бутат в ръцете, за да ги хване и прегърне. Да им пърди по гушите с уста и да ги целува, където u попадне.
В ресторанта се освобождават едновременно няколко места. Поканват тези които бяхме на ред. Играта секва. Влизаме и сядаме. Ние с нея на една двойна до камината, а зад нас двете семейства обединяват две маси и се събрат в компания.
– Харесва ли ти тук? – питам,бършейки потта й от челото.
– Много! С тез пързалки и тези дечица… А къде сме всъщност?
– Аааа, не не не! Най-накрая ще ти кажа. Нека да има някаква загадъчност. И недей да питаш другите хора. Ще развалиш магията на удоволствието.
– Прав си! Нека си е все така загадъчно. Но наистина – магията е пълна. А знаеш ли защо?
– Не! Защо?
– Виждаш ли, ние още не сме се запознали официално. Че дори и неофициално аз не ти знам името. За мен ти си дизайнерът-капацитет, който ми поръча букет, след като две години от целия пазар не е говорил само с мен. Всички там ти казват Дон Цветан. Ти не се ли казваш Цветан? – и ме заглежда изпитателно, ако изобщо вторачването u можеше да се брои за гледане и продължава – Ти моето име знаеш ли го? Интересувал ли си се някого как се казвам? – криви любопитно глава държейки ми нежно ръката.
– Не! Не се казвам Цветан! Искаш ли да ти кажа как се казвам? – питам на свой ред и поемайки си въздух, за да отговоря.
– Не, не, не! Не ми казвай! Хрумна ми нещо! Искаш ли ние сами да си дадем имена? Нещо като никовете в нета.
– Може! Защо не? Това е идея! И аз също не ти знам името. В нашия офис всички те знаят като Художничката. На пазара също. Права си, дори не съм се замислял за името ти. То е много важно за един човек, но ето… Нещата така се стекоха и просто не съм имал необходимост да се обърна към теб на име. Също като в нета. Не мислиш ли? Това с никовете е интересно. Как да те кръстя? Как да те кръстя? Не знам как да те кръстя. Дай ми жокер, моля!
– На какво ти приличам?
– На млада хубава жена. В най-красивите години от живота си. Средна на ръст. Кестенява коса. Светли очи – пардон, последното не биваше да го казвам – пошегувах се с усмивка.
– Ееееее, не. Това съм по лична карта. Питам, иначе какво име би ми сложил? И то пък и от очите да започнеш, няма проблем. Аз вече съм ги прежалила. Щом Съдбата така е рекла.
– Добре. Не ми е удобно да започна от там, но щом казваш, значи няма проблем – хванах и ръката и бавно започнах да галя с палец в центъра на дланта u изричайки на глас. Сляпа си. Чувствена си. Привлекателна си – даже повече от очакваното. Твориш красоти, с ръцете си. О да и още и с усмивката си. Хората искат да са с теб. Но не само искат, а се и чувстват добре когато си наоколо. Дори децата забелязаха, че в теб има нещо повече от голо, човешко присъствие. Ще те кръстя Любов. И ще се обръщам към теб с краткото Люба – завършвам с аргументите си на кръщелник и усещам, как дланта u започва да се свива плътно, стягайки палеца ми в обятията си.
Поглеждам към лицето й. Тя ми се усмихва лукаво, може би приготвяйки се да ми каже нещо, но аз дочувам интересен разговор от масата зад гърба ми. Слагам си бързо пръстите на устата u. После я пипам с показалец по ухото. Тя ме разбра. Затаява дъх и се заслушва. На съседната маса имаше деца. А най-малкото задава въпроси, на които някой му отговаря.
– И защо кака Сляпа не вижда?
– Защото очичките u са болни.
– А ще оздравее ли?
– Не. Струва ми се болестта u е нелечима.
– А защо, когато кака Сляпа ме прегръща и гушка, ми е хубаво, а когато кака Таня го прави, не ми е чак така.
– Защото кака Таня няма деца и не знае как се прави.
– А кака Сляпа откъде го знае? Тя има ли деца?
– Не знам, миличко. Може би. Храни се сега! После като се качим в стаята ще си говорим за това.
– Хи, хи, хи… – вмъквам се с мазен кикото аз и прошепвам – Кака Сляпа е Любов и когото прегърне, му е хубаво. Хи, хи, хи – кривя глава аз, но Люба нали още ми държи палеца и след последното ми хихкане бая го извива, при което аз отново изохквам, но питам – Я кажи сега за моето име. За ника ми, де. Как ще ме кръстиш?
– Добре, ще опитам. Ноооо, да не се възгордееш? – отвръща ми тя и продължавайки да ми стиска силно палеца продължава – Ти дойде от високата сграда до пазара. Ти се занимаваш с високи технологии и новаторско изкуство. Ти дойде долу при нас. И долу при мен в ниското. Ти помагаш безкористно на посредствените цветарки да правят по-хубави букети, за да припечелват по-добре. Предложи ми вечеря… Не знам защо. Плътската част не се получи. Това е животът. Не е измислена приказка или натаманен филм. Ти не се разсърди. Не знам защо. Не ми обърна гръб. Доведе ме тук… Не знам къде и отново мога да кажа – не знам точно защо. Но пък до тук научих едно! Ти правиш някак си добрите неща, без да се насилваш при това с лекотата на перце. Също както птица пее в полет. Не знам как се казваш и още не знам що за човек си. Нещо ми подсказва обаче, че имаш ангелско сърце и затова ще те кръстя Ангел. За по-кратко ще ти казвам Ачо.
Докато тя говореше донесоха вечерята. Миризмата на топла мусака и червено вино веднагически приземяват романтиката ми на стомашно чревно ниво. Но пък хапвайки от апетитно пахнещата земна вечеря изведнъж ми става смешно, как в някой определени ситуации на човек му идва отвътре да се изразява в приповдигнат тон. И понеже мляскащата пауза стана доста голяма и ми доскучава – решавам да споделя последните си мисли:
– Ама как започнахме да си гукаме само… А Люба! Като в захаросаните сериали. Колко е силно внушението на филмовата индустрия, а? Човек започва да губи способността си да говори в нормалната си битова и разговорна форма. А и някои простички човешки баналности се опитваме да премахнем. Само и само да подражаваме на стерилизираните образи от екрана. И честно това че ме виждаш като ангел от кой филм беше?
– Неее! Не е от филм. Аз си го измислих!
– Еее! Едва ли съм чак толкова заслужил. Не ме ли ласкаеш в повече? – питам уж на сериозно, при което, потърквайки пуловера u близо до ключицата питам – Това петно от парфюма ти ли е, или си се окапала? Я помириши! – тя се навежда, а аз я чуквам по носа, след което пускам една троха в деколтето и.
– Дааа… Това вече съвсем не беше изтънчено поведение на ангел. Да си призная може и да си прав. Това Ангел – може би още не си, си го заслужил напълно. И да! Не съм видяла нито крилата на гърба, нито сиянието-ореол около главата. Пък и да завлечеш сляпа жена някъде и да не u казваш къде е, никак не е ангелско. Не мислиш ли? А и още да отблъскваш ласките u около следобедния сън… Защотооо… Защотооо… Е! Май и аз не знам защо. Но пък заради това, което направи в моментааа… Мисля няма да ти казвам Ачо – поне засега. Ще ти казвам Дизи – от Дизайнер. Това поне със сигурност знам че си.
– Права си. Не съм толкова хрисим. И аз си мисля, че Дизи е по-точно. Пък, ако видиш някога да пърхам с белите си крила над някой твой черен проблем и да го замерям с камъни и дърве, тогава може да ме повишиш в Ачо. Еее, аз все пак благодаря за хубавите думи. Колкото и да ми е хардуерно сърцето, не мога да не съм поласкан от казаното. А що касае ангелите, докато те завивах с целувки у вас, видях хемангиомите. Което значи че не съм ти първия ангел в живота. И друг те е целувал тук-таме. Значи все по ангели си падаш.
– Така е! Още преди да се родя са ме целували ангели. В интерес на истината, когато бях малка, много обичах приказки за ангели и феи. Но сблъсквайки се с хладната истина около реалната липса на Дядо Коледа, сърцето ми изстина и към чудесата. И за ангелите, и за феите също. Че така те отлетяха нанякъде, без да ми оставят никакъв адрес за връзка.
– Аааа, ако искаш връзка с ангелите, ще помислим и ще измислим нещо. Само си реши какво ще им поискаш – усмихвам се аз, без да знам защо казах това.
В ресторанта има скромна жива музика. Един мъж на електронен клавир и една певица. На първо четене, не бяха зле. Каня Люба на танц. Доста я уговарям, докато се съгласи. Притеснява се. Разбираемо е. Танцуваме. В началото на танца тя тръгна малко сковано. После обаче се отпусна и се остави да я водя. Мисля, че u хареса. След вечеря се качваме в стаята. Със загрели от танците сърца и тела, започваме да се целуваме още на вратата. Предлагам u, за да сме равни в любовната игра, да затъмним стаята колкото е възможно повече. Така и аз щях да бъда почти като сляп. Това много u харесва. Може би самата мисъл за равнопоставеност сваля почти всички бариери. Продължението на нощта бе разтърсващо. На сутринта сме първи на закуската. Още в шест и двайсет кукваме пред смаяния барман. Кафе машината даже не беше загряла. В ресторанта има само един единствен човек – и това бе той. Даде малко повече тяга на кафе машината и започва да ни прави сандвичи. Слага ги да се пекат – усмихва се и каза:
– Ах, защо не се хванах на бас снощи? Гледахме ви как чувствено танцувате и тогава колегата каза: „Тези двамата са много влюбени, не ги чакай сутринта. Със сигурност ще пропуснат закуската на групата си.” Аз пък заложих на тезата, че ще дойдете. Може би не първи, но гладни като вълчета и ще пометете шведската маса. А сега си мисля колко са непредвидими нещата понякога – довършва вайкането той и ни сервира кафето.
Отпивам глътка затварям очи и се наслаждавам на момента. При толкова страстно споделена нощ топлата течност ми се струва дъхава като миризма на колендро след гръмотевична лятна буря. Втората глътка е като мехлем, а трета ме привежда в що годе форма на логическа адекватност. Погалвам Люба по ръката и се усмихвам на бармана:
– За първото което казахте можеше и така да стане, ако изобщо бяхме заспивали. Но за второто Вашият колега е прав. След този вкусен сандвич шведската маса ще я пропуснем. Ще подремнем, за да сме бодри после на пързалката. Въпрос на личен график и моментни потребности – изфилософствам авторитетно и му смигвам.
– Еее, благородно ви завиждам и на графика, и на потребностите, и на възможността да им откликнете – многозначително се усмихва ранобудният барман.
И понеже си знам че може да се успим отивам на рецепцията да поръчам събуждане за десет и трийсет. Изведнъж нещо ми щуква и ей така плащам за още една вечер. Качваме се в стаята. Спахме дълбоко. Събуждат ни. Люба обаче не иска да става. Замъквам я почти насила на пързалката. Разхождаме се и из гората. Наистина има някакви птички, които пискат тънко. Същите като тогава, когато паркирахме пред хотела. Описваме ги на един местен човек и питаме какви са. Той отвръща: „Кръсточовки им казват. Гледат челядта си сега и затова пискат. Хранят малките си със семена от шишарки.” И на двамата ни се струва странно да се гледат пиленца през зимата. Ама то природа. От нея всичко може да се очаква. Има и красива църква. Отиваме и там. Палим свещички, за здраве за нас и заупокой за нейните родители. Втората нощ е по-спокойна. По-нежна и по-плавна, но в замяна на това по-плътна.

В понеделник си тръгваме към къщи. По път моля да ми пуснат ден неплатена. Времето хубаво. Пътят заснежен, но добре отъпкан. За това и карам бавно и предпазливо. Музиката звучи тихо, а ние си дърдорим разни нещица. Ни в клин ни в ръкав изтърсвам:
– Ти да не вземеш сега след тази разходка да се влюбиш в мен и да се чудя после какво да те правя?
– Няма как да стане точно след тази разходка. Бъди спокоен! – казва Люба и се усмихва.
– Ееее, добре де! Занчи и за в бъдеще внимавай тогава.
– И за в бъдеще поне засега няма как да стане.
– Е, добре тогава. Да съм си спокоен, че владееш положението с емоциите – после нещо ме загложди в тона u, защото ми се струва ироничен, но едновременно с това доста уверен, за това и питам – А откъде си толкова сигурна в това, което казваш за влюбването? В смисъл, че няма как да стане дори и за в бъдеще?
– Много просто! Влюбена съм в теб от почти година. И няма как сега да се влюбя повече, по-малко или пък втори път. Просто съм си влюбена в теб и това е.
Рефлекторно отнемам крака си от педала на газта. Заглеждам я учудено. Кракът ми остава повдигнат и колата започва да намалява ход. Тя се усмихва и вмята:
– Тиии… Сега какво?! Като разбра това, да не вземеш да ме оставиш тук на средата на пътя, чудейки се какво да ме правиш?
– Ха така сега! Те ти на работа. И откога това? – и подавам газ, защото отзад взеха да ми присветват.
– Казах ти, от около година. Откакто се завъртя по-сериозно около щанда на Мимито, дето е отсреща ми по диагонала. Слушам ви през цялото време. Знам, че не те заслужава, защото е доста семпличка. И знам, че я обикаляш, за да я лепнеш, просто ей така, за спорта. Знам, че двама твои колеги бяха преди теб на опашката… Впрочем не! Трима бяха, ама единия не го огря. Не съм сигурна, но другите двама ми се струва… Абе жаргонно казано вече трябва да са станали баджанаци.
– Брей, колко знаело това Любче, брей! Ама тез работи сега, дето ги казваш за Мимито и колегите, да не би да ги казваш от ревност – влизам и в тона, но се замислям колко сме прозрачни понякога наяве в живота дори и в очите на слепците.
– Може да обичаш някого и да не го ревнуваш. Но ако не си влюбен в един човек или ако той ти е безразличен… Е няма и как да го ревнуваш – нали? Та изводите по въпроса са си за теб. А може и да си прав. Може и да е от ревност. Но след тези три вечери с теб вече съм сигурна. Определено си заслужава човек да те ревнува. Просто има защо. Пък то твоите предупреждения важат и за теб самия. Ти нали не си влюбен в мен?
– Защо така поставяш въпроса?
– Ааа…! Че какво ми е на въпроса? Питам дали имаше поне малко нещо нежно като мотив, за да ме поканиш на това фантастично място. И какво ли ще е това, което те накара да се държиш така мило с мен през цялото време? Или казваш, просто ми излезе късметът, защото Мимито например точно тази седмица е седнала в ягодите!?
– Аууу! Колко цинично казано. Аууу! Няма сега да коментирам отношенията си с Мимито. Може обаче да си сигурна… Не! Не съм u надничал в календарчето за цикъла. Ще бъда откровен. Не мога да кажа, че съм влюбен в теб. Но ме привличаш силно. При това по много странен начин. И определено те желая нежно и неподправено. А ти си го формулирай така, както ти е удобно.
– Може и да си го формулирам. Но ще ми трябва малко време. Доста ми се завъртя главата тези три дни. Остави сега ревността и Мимито да си почиват. Искаш ли да ти кажа нещо интересно за мен. Нещо, което лично мен много ме зарадва.
– Целият съм в слух – казвам приповдигнато и u пускам парченце от солетата, която хрупах, в деколтето u.
Тя понечи да я извади, а аз си мушнах палеца в средата на дланта u. Люба го обгръща, а аз го раздвижвам бързо, бързо, за да го освободя.
– С тези закачки не рискуваш ли да отсъстваш още един ден от работа? – усмихва се тя стискайки ми палеца по онзи особен начин, както го правеше в ресторанта преди разтърсващите две вечери.
– А какво толкова те зарадва?
– Тази сутрин, докато си пиехме кафето, си връщах лентата за това, което се случи с нас. И знаеш ли какво установих?
– Какво?
– В тези три дни няколко пъти видях дъгата така, както я виждах преди. Когато си бях в ред и си затварях очите, за да рисувам нещо по памет. Беше с ярки истински цветове. Същинска дъга. Поне от три години не съм я виждала такава. Е, виждала силно казано, откакто съм без зрение, нооо… Може би доста съм се била задръстила с отрицателни емоции. А може би нещо в разходката, която ти организира, е отпушило истинските цветове на палитрата в главата ми.
Заслушвам се в думите u. И те ме подсещат, как спонтанно и най-вече незнайно защо в петък вечер направих резервацията. И как исках да направя нещо добро за тази жена, без да знам точно какво ще е то. Но ето от нейните думи разбирам как, все пак нещо се е получило. Дано както е била хубава на вид дъгата, така и да е и за добро. Но изглежда доста дълго съм се умислил, защото чувам отдясно:
– Ти какво се замисли? Дали ти казвам истината ли? Или че това за дъгата просто си го фантазирам?
– Не, не, не! Чакай! – прекъсвам я с много сериозен тон, при което Люба притихва на седалката – Мисля върху това, кое ли може да е това нещо, което да е отпушило цветовете? Мммм… Може би чистият въздух…? Може би снегът, който ти пъхах във врата…? Неее! Не, не, не! Сега се сетих. Сигурно от отрицателните емоции нещо се е било разместило в главата ти. А после, като сме се спускали с шейната, тя се е тръснала в някоя дупка и от наместването на гънките ти сега ти е просветнало и то в цветове. Само от това ще да е, да знаеш. Само от тръскането на шейната ще да е! Ти как мислиш?
– Да бе, да! Аз да не съм старо радио в двайсет годишен автомобил и да ми се губи и появява звукът от дупките по пътя? Не! Не мисля да е от тръскането. Но мисля, че ти си едно голямо магаре. Аз ти говоря сериозно и умирам от притеснение и неудобство, че не мога да намеря сили и думи да ти кажа това, което мисля за теб. А ти ми развиваш магарешки философии. Няма ли да кажеш нещо смислово по въпроса, за да ми помогнеш и да не ме измъчваш?
– Дааа, разбира се! Ще кажа. Люба, ти като видя такава хубава дъга с истински цветове – мина ли под нея?
– В интерес на истината – да! И знаеш ли, минах под дъгата още първия път, когато я видях. Спомняш ли си, как ме постави отпред на шейната. Аз не исках, защото много се страхувах. Не знам можеш ли да си представиш какво е да летиш със скорост в пълен мрак и да чуваш как покрай теб профучават разни неща и човешки гласове. Ти обаче ме прилъга майсторски с тих глас и настойчивост. Точно както се лъже малко дете. Каза, че ще ме държиш здраво. Аз ти повярвах и седнах отпред. Спуснахме се. Като набрахме скорост, ти ме хвана здраво за китките, чак ме заболя. Разтвори ми насила ръцете встрани. А беше обещал да ме държиш здраво, за да не ме страх. Честно! Уплаших се! Уплаших се – и то много! После, за мой ужас, ти пусна и китките ми. Умирах от страх. Бях отпред и летяхме по баира, без аз да виждам нищо. Въздушната струя от скоростта ме биеше в лицето. Шейната подскачаше, трополеше и съскаше под мен. Държах се само с вътрешното на бедрата си за нея. Не знам как не се напишках. Точно в този момент много ме беше яд на теб. Почувствах се излъгана. То такава си и бях де. Единствената опора бяха твоите крака, обхващащи отвън бедрата ми и гърдите ти, опрени в моя гръб. Но когато шейната подскачаше по бабунките, губех и тях като допир и сигурност. Да! Тогава на шейната бяхме заедно… Да! Но когато тя подскачаше във въздуха, аз оставах някак си съвсем сама. Вярваш ли ми? Идеше ми да те удуша с голи ръце за това, което ми причиняваше. Може би сме подскочили на някаква по-голяма височинка по пистата. Излетяхме във въздуха. Имах чувството, че летенето продължава по-дълго от предните подскачания. Тогава изведнъж изгубих опората на бедрата ти. А не усещах и гърдите ти да са опрени в гърба ми… После започнахме да пропадаме. Изведнъж сякаш дори усета за шейната под мен изчезна. Дъхът ми секна. Дори не можах да извикам. Помислих си: ”Този път няма да ни се размине само с тръскане. Ще паднем лошо и ще се ударим. „Но точно в този момент ти закачи брадичката си на дясното ми рамо и прошепна повече от спокойно: „Дръж ръцете си като за полет! Това е миг на вълшебство!” Единственото, което остана да ме крепи там във въздуха, за да не се паникьосам, бяха… Брадичката ти! Топлият ти дъх в ухото ми! Плюс чудата ти мисъл – за миг на вълшебство в полет! Миг след това, точно когато бяхме с разперени ръце, и точно когато никой никого не държеше… Тя дъгата се появи! Беше някъде там… Някъде в края на моята вечна тъмнина. И така някак си разделени като физически контакт един от друг…. Нооо същевременно и все пак един до друг… Заедно и едновременно минахме под нея. Под дъгата!
– Това, сега което ми разказа, сън ли бешеее – или истина?
– Истина! И то много истинска истина! И ти, магаре недно, беше част от нея… Нали ти казах дори в момента, в който минавах под дъгата ти беше там до мен. После към края на пързалката децата ни посрещнаха със залп от снежни топки. Ти ме прегърна, за да ме прикриеш. После се преобърнахме. И в пръхкавостта на дълбокия сняг, ми натъпка врата с ледени бучки. А децата умираха от смях, че големи хора като нас се държат като малчугани. Честно ти казвам, аз не знаех какво искам да направя в този момент, заровена там до тебе в снежната преспа. Да те удуша на момента, или да се слея с теб на момента…
– Даааа… – почти невъзпитано в прекъсвам я аз – В сложна дилема си била попаднала. Ама виж ти какви ми ги говориш! Излъгал съм те бил! Че и съм ти насилил ръцете, да си ги разпериш на шейната… При това докато летим надолу по баира? Не помня. Виж ти, виж ти! И така ли съм ти казал – наистина? „Това е миг на вълшебство.” Не го помня този мой израз! И съм ти напълнил врата със сняг? Лелеее…! И това не помня. Ама аз не съм такова лошо момче. Сигурно от тръскането на шейната нещо ми се е откачило в главата и затова така съм постъпил. Хммм! Това е толкова невъзпитано. Сигурно съм заслужил такива мисли по мой адрес. А нещо по свой адрес не си ли помисли? – поглеждам я лукаво.
– Помислих си, да. Помислих си как аз съм влюбена в теб. И не знам за теб, но аз бях на върха на щастието си. И си помислих, че съм една луда сляпа художничка, която животът е трудоустроил като цветарка. Защото нормалните хора се влюбват и изпитват такива мигове на щастие през пролетта или на някоя лятна почивка на море. А аз съм изпаднала в това напеперудено състояние посред зима. И вместо да се любувам на захласа си сред морските вълни или на топла поляна… Умирам от удоволствие, забита в снежна пряспа при това с врат пълен със сняг, разтреперани от страх крака и премръзнал нос. Или вместо да се любувам на захласа, как околните ме гледат и ми завиждат на положението и на красивия ми приятел… Умирам от удоволствие от присмеха на замерващите ме със снежни топки деца, радващи се, на това, как двама големи могат да се забавляват по детски. И си помислих… „Ако не бях сляпа… Тази ми точно ситуация може би щеше да изглежда съвсем по друг начин.” После обаче се сетих за кръсточовките, които не спираха да цикцикат радостно наоколо. По звука ги чувах, как прелитат от шишарка на шишарка щастливи. Знаех вече. Те хранят новото си поколение и напомнят на хората за това, щото има и изключения в природата. И не за всички зимата е студен сезон, въпреки че градусите са u минусови. Те гледаха малките си в студа, напук на всички останали птици по нашите територии. Напук и сякаш нарочно. Не можех да се разделя със странното си чувство, че някак си и ти все правиш нещо нарочно. Просто за да ме дразниш! Което всъщност ме и привличаше… – не успя да си завърши мисълта тя, защото аз я прекъсвам с реплика ни в клин, ни в ръкав.
– Дааа! Ама признай, че и ти правиш някой неща нарочно само за да ме дразниш…
– Какво правя?
– Ами ти предната нощ, като танцувахме, защо ме настъпи три пъти. Първия път беше случайно, но другите два пъти си бяха направо нарочно – взех да се оправдавам с престорен глас, наподобяващ героя на Краси Радков Станислав Христов Христосков, но после съвсем сериозно питам – А ти там, под дъгата, направи ли най-същественото тогава? – при което тя се обръща към мен и пита учудено:
– Кое е това най-съществено?.
Но преди още аз да съм u отговорил, телефонът, който стои на приспособление отпред на таблото, звъни. А на осветения дисплей грейва снимката на Учителя по медитация. Бях му се обадил вчера да го попитам за колко най-евтино може да вземе ученик като Люба. Разказах му за нея накратко. Той обеща да помисли и да ми звънне. И не беше ме забравил. Телефонът ми имаше безжична връзка с музикалната уредба в колата. Приех разговора. Системата автоматично заглуши мелодията, а аз разбира се като ученик поздравих пръв:
– Здравей, Учителю!
– Здравей, момче. Удобно ли е да се говори?
– Удобно е, да. Само да знаеш, че пътувам в момента и може да ти заглъхвам малко от време на време.
– Добре, ако искаш да се чуем по-късно, или как? – попита той.
– Няма проблем. На спикерфон съм, така че не ми пречи. Даже ми е много добре. Разговорът ще ме ободри.
– Нали вчера ме пита за онова момиче – незрящото. Колко може да му струва най-малко курсът при мен?
– Да, така беше – започвам аз, но усещам как Люба впива пръсти в бедрото ми и започва да го мачка – Слушам те Учителю – какво реши?
– Аз медитирах в посока на въпроса ти. Ще може да посещава сбирките. Но само в твое присъствие. Ще u струва по едно левче на урок. Но задължително всеки път ще трябва да носи по три свещички – може и от онези чаените. Нали ги знаеш? Ти нали каза, че е цветарка?
– Да, такава е.
– Е, и всеки път като идва, да носи живо цвете. Може да е и най-обикновено.
– Това да бъде, казваш. Добре. Кога може да започне?
– Ами обади u се, ако е съгласна при тези условия да посещава курса… То нали ние с теб в понеделник сряда и петък работим?
– Да!
– Ако прецениш, че можеш да се прибереш днес. Нали днес е понеделник. В деветнайсет часа заповядай. Доведи, ако е съгласна. И разбира се ако и е възможно.
– Добре, ще говоря с нея и ще ти се обадя до час. Аз ще бъда на линия. Със сигурност. Чао, засега.
– Чао, младежо! – чува се от тон колоните и връзката се разпадна.
– Не! Наистина ми иде да те удуша с голи ръце – изхлипва Люба.
– Защо, какво съм направил пък сега? Нищо не съм ти пускал във врата. Не съм ти извивал ръцете. Защо ще ме душиш? Нали каза, че много искаш да посещаваш курс по медитация, но не можеш да си го позволиш. От друга страна аз мога да си позволя да ти платя курса. Но не бива да го правя, защото медитацията е лична духовна практика. Тя е като свещ в църквата. Всеки според възможностите си трябва сам да си я купи и да си я запали. Може друг да ти я запали, но трябва ти да си я платиш. И затова трябваше да намеря вариант нещата да се получат по този начин. Хем да си на курс. Хем да ти е във възможностите.
– И ти каза ще помисля по въпроса? Нали?
– Да, и помислих силно по въпроса. И след малко той ми звънна. И аз му казах какъв е проблемът. Той обеща да помисли и той по въпроса, или да медитира по него. И обеща до ден да ми даде отговор. Така се прави в тези среди. Мислиш, или медитираш по съответния проблем или въпрос… и сега той ми се обади. Нищо сложно или необичайно. Всичко е просто и логично.
– Да бе, всичко е много просто и лесно, което, разбира се, мен ме стряска и учудва.
– Ееее, хайде сега, учудвай се, но не се стряскай. Я кажи сега, приемаш ли офертата при тези условия, да посещаваш курса? Иии… днес да ти е първият урок?
– А може ли да помисля малко, или не ми е позволено?
– Аааа, позволено ти е, но за да не ми скучаят ушите, докато си мислиш за курса по медитация, ще ми отговориш ли на най-важния въпрос за днес?
– Кой въпрос?
– Нали те попитах преди малко. Ти направи ли най-същественото тогава? На пързалката! В онзи полет! Какво си пожела, когато минахме с шейната двама под дъгата? – и зачаках отговора, който обаче се забави повече от половин минута и за това аз допълних – Добре де, ако пък е нещо много лично и не е за моите магарешки уши… Еее… Ми не ми го казвай тогава.
– Ще ти кажа, но само при едно условие!
– Какво?
– Че отбиеш от пътя и спреш колата – много сериозно и убедително пророни тя.
– Леле, какво ли ще е това желание! Чак пък да спирам. Да не би от произнасянето му да спукам гума, или да ми блокира скоростната кутия!? Що ли? – почесвам се там някъде зад ушите, където нямах гъдел в момента.
– Питаш. И аз ти казвам кога и как мога да ти кажа. Ти как преди две вечери по същия начин постави условия как, кога и едва ли не колко секс ще можем да правим. И аз те послушах, защото го исках. Сега, ако ти искаш отговора, изпълни моето условие.
– Добре, така да бъде. Първата отбивка е твоя. Но дотогава няма да ти говоря. Може пък да размислиш и да ми споделиш в движение – заядох се аз и я щипнах за носа, тя обаче остана сериозна и замислена над нещо.
След десетина минути стигаме до една стара дълбока отбивка за отдих. Беше с изпочупени пейки. Изтърбушени кошчета за боклук. Отстрани с каменен сенник, покрит с редки, олющени и порядъчно изгнили талпи – пра, пра, пра родители на съвременните алуминиеви перголи. Всичката тази естетика в стил зрял социализъм е обилно покрита в сняг, който до някъде прикрива язвите, нанесени от времето на пътното съоръжение. Но от друга страна придава твърде загадъчно-мистичен чар на обстановката. Спрам до един стар кипарис, дремещ навътре в паркинга целия посипан със снежинки. Оставям двигателя да работи и протягайки се казвам:
– Готово, спрях. Сега ще ми кажеш ли какво за пожеланието си, под въображаемата дъга, появила ти се над пързалката?
– Пожелах си някой ден да стане така, щото да те видя на живо. Без значение кога, при какви обстоятелства и за колко време.
– Е, това ли било. Ми какво толкова страшно. Хубаво желание. Даже прекрасно. Ама защо трябваше да спирам, не разбрах?
– Хубаво желание – да. Но е абсолютно невъзможно за изпълнение. И ти много добре знаеш това, защото не си посредствен човек – добавя Люба почти сърдито и завърта глава към стъклото на вратата си, най-вероятно да прикрие сълзите, напиращи в слепите и очи.
– Ееее… Хайде сега, може да е невъзможно, но чак пък да е абсолютно невъзможно, не ми се вярва – уверено заявявам и я погалвам по косата.
– Само не го казвай! Моля те! Моля те! Моля те! Не го казвай, че ще се побъркам. Моля те! Не го казвай!
– Кое да не казвам? Не разбрах?
– Ти си знаеш! Казваш го непрестанно… Иии то нарочно… За да ме измъчваш Иии… Всеки път го казваш, когатооо…! – отново завърта глава към прозореца после се обръща рязко към мен и почти проплавка – Не го казвай! Моля те!
Работата отиваше към някаква емоционална криза. Вече u бях благодарен, че ме помоли да спра. Но не разбирах точно кое мое поведение или реплика провокира изострянето на превъзбуденото u състояние. Решавам да чистя проблема с напипване:
– Добре! Кажи сега, кое е това, което не трябва да казвам. Няма опасност, не шофирам. Ето, и колата е спряла. На ръчна спирачка съм. Само двигателят работи – заради парното. Кажи сега! Кои мои думи толкова те притесняват и защо?
– Извинявай! – тихо заговори тя – Не исках така да става. Просто съм много объркана. Моля те да ме разбереш. От четири-пет години ми се случват само лоши или фатални неща. Като прокоба някаква е. Няма да ти ги изброявам или разказвам. А тези последните три дни… Тези три дни… Сега… С теб… Ми се струпаха толкова много хубави неща, че няма как просто да не съм объркана. Забелязах – нещо хубаво да се случва, винаги след като ти кажеш нещо конкретно. Но пък може и да си въобразявам… Или просто много да ми се иска така да става. Амааа… Хем ми се иска да е такааа…! Хем, ако не е така, а само ми се струвааа… Си знам! Че ще изпадна в депресия. Вече няколко пъти съм била в дълбоки депресии… Иии… Никак не искам да се връщам пак там на дъното. Затова те помолих и да спреш. За да се окопитя.
– Добре, когато смяташ, че си спокойна, тогава ще ми го кажеш – това твое съмнение или… предположение… или каквото и там да е…
– Добре, още мъничко и ще съм готова за път. Само още мъничко. А я кажи… много ми хареса тази твоя мисъл, за това, дето нещата не могат да са абсолютно невъзможни. Звучи много позитивно и оптимистично.
– Ееее… то си е много елементарна логика. Няма абсолютни неща в природата. Няма абсолютно движение, или абсолютен покой. Няма абсолютно бяло, или черно тяло. Просто всяко правило си има изключение. Та всяко едно изключение всъщност нарушава абсолюта на едно правило. И абсолюта изобщо. Просто е, нали?
– И с невъзможното и абсолютно невъзможното пак ли е така?
– Да, така е! Абсолютно невъзможното го няма… Това си е само една изразна степен. По-скоро стил на изразяване, отколкото природен закон – отговарям аз просто и непринудено.
– И с моето желание да те видя на живо ли е същото положението?
– Да! Твоето желание е част от природата, нали? Ако е така – принципът си е принцип! И е един и същ!
– Искаш да кажеш, че не е абсолютно невъзможно да прогледна и да те видя на живо – повишава иронично тон тя.
– Да, така си е. Няма нищо чудно и изключително в това. В много голяма част от случаите има и друг начин на решаване на даден проблем. Просто или ние не търсим на подходящото място, или не търсим в подходящото време, или не търсим по подходящия начин. Затова за решаването на трудни проблеми в някои държави правят мозъчни атаки с цели екипи, а други медитират. Така е и с това, за което казваш ти. Мисля, че не е абсолютно невъзможно да се реши твоя проблем. Е дали точно ще прогледнеш след операция, или ще стане по някакъв друг начин – това не знам. Е, и няма да е лесно, амааа…
– Само не го казвай! Моля те! Моля те! Моля те! Само не го казвай! Ще се побъркам! – прекъсва ме отново тя повишавайки тон.
– Кое да не казвам? Е, няма да е лесно, амааа… това ли те притеснява? Ееее… Извинявай! Няма да го казвам повече. Аз просто исках да кажа, че колкото и да е сложен проблемът… Ще помислим по въпроса. И все нещо ще измислим! Нали така! И мога… – не можах да довърша защото тя се хвърли на гърдите ми и се разревава с глас та чак цялата се затриса – Какво стана пак сега? – питам, наистина недоумяващ за причината на поведението u.
– Ти го каза! Ти го каза! Ти го каза! – през сълзи и ридания заповтаря тя.
– Чакай! Чакай! Кое съм казал? Чакай малко! Успокой се! Моля те! Успокой се и ми обясни! Моля те! Ама накрая и аз ще се разплача, и ще стоим тука цял ден. Така да знаеш! – заплашвам я със строг тон – Защото аз като се разплача, ме държи по цели дни. Ти можеш ли да си представиш как плаче едно магаре недно? Ето сега ще ти покажа – отварям си гърлягата и заревавам с пълна сила като магаре – И – ааааа! И – ааааа! И – ааааа! – а за по-голяма достоверност пръхтя и с устни, ама досущ като ония инатестите дългоушковци.
После се заслушвам в собствения си рев и на мига разбирам, как се е чувствала горката ми госпожа по музика с чувствителния си музикален слух, когато съм пеел. Ама и Люба разбра, щото се сепна отведнъж. Спра да плаче и започва да хихика, пръхтейки и тя с уста, та чак едва говори:
– Ама, честно! Наистина си голямо магаре. Ама и точно като магаре ревеш – и не можеше да спре да се смее, като едновременно с това си бърше сълзите.
– Еее, нормално де! Като ще съм магаре, няма да пея като чучулига, я!? Кажи сега какво толкова те натъжава в моите приказки, та те избива все на рев?
– Ама ти, Марко Магарешков, хич не разбираш от женските сърца. Плача от радост, не от мъка. То и от двете се плаче, не знаеш ли?
– Чувал съм за това, но като не съм плакал нито от едното, нито от другото… Откъде да знам разликата. Я кажи сега! Че чак ми стана интересно.
– Добре, но няма да ми се смееш на логиката, ако ти се стори много блондинска! Обещаваш ли?
– Обещавам. Ето на, кълна се в процесора на компютъра си. Няма да ти се смея!
– В това ли се кълнете вие там горе, във високата сграда с колегите си. В процесора на компютъра си.
– Ми в какво друго?
– Дааа, сериозна клетва. Няма що. Както и да е. Аз ще ти кажа какво съм забелязала като закономерност. Пък ти нали си по-аналитичен, ще ми кажеш, внушение ли е това и има ли нещо странно в него.
– Добре, договорихме се. А мога ли да тръгвам, или искаш да го говорим тук на място?
– Искам да го говорим на място. Когато колата е спряла.
– Добре! Давай! Слушам те – съгласявам се с нея, опитвайки се по този начин да я успокоя.
– Още първия път, когато обядвахме в бистрото до пазара и ти казах, че искам да ходя на курс по медитация, за да боядисам отново дъгата в цвят. А ти каза твоето: „Ще помислим и ще измислим нещо”. И след това ме покани на вечеря. Ден по късно видях дъгата в цвят. Дори минах под нея, а днес направо ме уреди на курс по медитация… При това за един лев. Другото е че първата вечер, след като сексът не се получи както трябва, ти пак каза: „Ще помислим и ще измислим нещо.” Няколко часа по-късно бяхме някъде на зимна планина. Моя мечта от години. Дори вечерта в ресторанта каза „Ако искаш връзка с ангелите, ще измислим нещо. Само си реши какво ще им поискаш.” – А аз така исках да се получи хубаво и незабравимо. Но ти нали вече беше казал: „Ще измислим нещо.” И вечерта беше върховна, сякаш някой ангел помогна за това. И понеже всичко ставаше така лесно след твоето: „Ще измислим нещо.” За това и много ми се искаше да вярвам, как точно тази реплика произнесена от теб, отключва някак си върховен късмет или успех в това, което правим задно. Затова и не исках да я произнасяш по повод слепотата ми.
– И защо? Я пак поясни!
– Защотооо…! Защото слепотата миии…! Това е нещо, което е невъзможно да се поправи току-така. А аааз… Аааз, за нищо на света не исках магията на твоята крилата фраза да свърши така безславно. Просто имам желание да ти вярвам. Иска ми се много и за в бъдеще като кажеш: „Ще измислим нещо.”, пак да се случват някакви такива хубави неща. Затова се държах така. Може и глупаво да изглежда, но е така. Ох, олекна ми! Казах си го! Знаеш ли, можем вече да тръгваме.
– Добре де, щом искаш да се случват така нещата… Добреее… Ще помислим, ще помислим и все измислим нещо – казах с приповдигнат тон и се усмихвам, добавяйки вече сериозно – Но после да не съжаляваш? Защото нали знаеш какво казват мъдреците: „Внимавай какво си пожелаваш” – вдигнах многозначително палец след което я прегърнах и целунах.
– Дааа…! Ти наистина си голямо магаре – прекъсва целувката ми тя, при което аз пак изревавам като магаре, а след това и двамата се разсмиваме, но аз не я оставям на мира и питам:
– Така и не ми каза за довечера!? Ще дойдеш ли на курса? Защото вече трябва да се обадя на човека, че да си знае все пак.
– Добре, ще дойда. Ти нали ще ме съпровождаш?
– Да, разбира се. Мога ли вече да тръгвам? Чеее… май укъсняваме.
– Да.
– Добре, и сега, преди да съм набрал скорост, ще ти кажа нещо сериозно. Ти няма да се разстройваш и ще го приемеш философски. Нали!
– Нали! – отговаря тя
– Ако искаш наистина да се направи нещо за зрението ти, ще се наложи да помолиш Учителя за това.
– Не се подиграваш с мен, нали?
– Нали! – отговарям като нея и аз.
– И наистина как смяташ изобщо, че може да се направи нещо по въпроса? – явно не на шега се заинтригува Люба.
– В много от случаите може да се направи нещо по всеки един проблем. А какво като цяло ще се получи е отделен въпрос.
– Ееее… сякаш ми се иска работата да се получава като цяло, а не като на наполовинки.
– Как така наполовина?
– Ами така. Първо, за такава операция се искат много пари. Дори да се намерят от някъде, то за след болничното лечение сумата също не е никак малка. Под дъгата си пожелах да те видя във форма и цвят такъв, какъвто си си наистина. При това в очите на зрящите хора. Имам предвид не се страхувам от това, как изглеждаш като физиономия или фигура. Но не искам и да те виждам като някаква размазана черно бяла графика, или като нещо нарисувано от пиян или надрусан график. Повярвай ми – такива съм ги виждала достатъчно. Имах колеги в академията, рисуваха в такова състояние. Благодаря – ако намесата ще е такава. Ако ще е тъй, по-добре си е да те виждам само с душата, сърцето и ръцете си.
– Брей! Каква взискателно-претенциозна молителка-поръчителка! Брей!
– Такава съм! Иначе как мислиш, че ще мога да изпълнявам изтънчените капризи и претенции на клиентите си.
– На онези… на тузарите – със скъпите коли ли?
– Да! Дори и техните. Защо, ти ревнуваш ли? И те са хора. Макар понякога твърде не духовни и твърде не толкова хуманни. Но са си хора.
– Е, ако съм честен в момента… малко ревнувам, да!
– А ти защо не се обърна към някоя друга цветарка от пазара за твоята поръчка за невидимата загадъчна жена от нета? Защо не се обърна към Мимито, която толкова настойчиво ухажваше, а се обърна точно към мен?
– Ти сега ревнуваш ли?
– Е, ако съм честна в момента… малко ревнувам, да? – отговаря ми тя имитирайки ме твърде точно и двамата се разсмиваме.
Тутакси зад завоя се показа някакво разширение на пътя. Забавяйки ход подавам мигач.
– Защо спираме?
– Как защо? Първо, за да те прегърна и за да те целуна. Нали може…? – разпервам ръце, а тя се притисна в мен и се целунахме малко по-топличко от нормалното, след което си продължавам мисълта – Второ искам пак да поговоря с Учителя. Ще трябва да поумуваме какво по-точно ще измислим по твоите претенции. И трето спирам, защото забелязах, че като говоря с него, много силно си впиваш пръстите в бедрото ми и има опасност да катастрофираме – и още преди да съм си довършил мисълта набирам номера.
– И пак го каза това – нали! Само да ме дразниш? Нали?!
– Кое?
– Ще ти кажа аз кое! Не знам как го правиш, но като започнеш да говориш така, имам чувството, че ме галиш с рядка метална четка за коса, но срещу косъма. И уж ме вчесваш, а всъщност ме рошиш и хем ме дразниш неистово, а всъщност ме възбуждащ. И защо го правиш по този начин?
– Че от де да знам! Такъв съм си! Сигурно откривам нещо естетично в рошавата душевна възбуденост на хубавите хора…

(следва продължение)

Текстът е публикуван към колажа с разрешение на автора