Колаж по разказа “ (За Ачо) Слепи момини сълзи” от rygit 3

11.jpg

(ЗА АЧО) “СЛЕПИ МОМИНИ СЪЛЗИ” ЧАСТ 3

Мислех да кажа още някоя умнотия, но миг по късно чувам ръмжене и докато се усетя, бях стиснат за гърлото. Внимателно се освобождавам и продължавам да си разсъждавам на глас.
– Гледай ти! Гледай ти! Тази Люба, дали пък не се преструва, че е сляпа? Гледай как бързо и точно ме хвана за гърлото?!
– Не си въобразявай! Не се преструвам. Сляпа съм си. То твоето гърло сигурно и глухоням може да подразни. Дори само по трептенето на адамовата ти ябълка човек може да познае, че нещо го подкачаш.
– Аууу, какъв чепат говорилник съм бил! Аууу– не преставам да се заяждам аз, докато в тонколоните не прозвучава сигнал свободно, след което поставям ръка на устните u и двамата зачакваме звукът за отваряне на линията от среща:
– Здравей, Учителю – както винаги поздравявам първи аз – Обещах да ти се обадя за онази жена…
– Слушам те. Какво реши момичето?
– Приема. Ще посещава курса. И ще дойде тази вечер. Така че, чакай ново попълнение.
– А тя има ли някакъв личен мотив, или ти си u наприказвал разни работи? Друго, което искам да те питам еее… Има ли си някаква поне елементарна представа от тези неща? Трето – сензитивна ли е по някакъв начин? Четвърто и не на последно място – податлива ли е на медитативни състояния? Нали знаеш, че от всяко дърво можеш да направиш тръбичка с девет дупки, но от всяко дърво свирка не става.
– Знам, Учителю. Мисля, че може да стане нещо от нея. Тя е сляпа, но работи като цветарка. Прави приказни букети. Усеща формите и цветовете им с ръце. И като си сложи ръка на сърцето и челото ти, може да направи букет за човека, за който си мислиш в момента. При това такъв, че да му хареса.
– Дааа – това е любопитно. Значи ще се запозная с един интересен човек довечера. Така и нищо не чух за личния u мотив да посещава курс по медитация. Пропусна да ми кажеш за него.
– Доста е личен мотивът u… И дали е удобно да го обсъждаме в ефир… – питам аз многозначително и рефлекторно поглеждам към Люба.
А от другата страна учителят замълчава за дълго. Само тихата музика, която се чува в стаята и процеждаща се през тон колоните, подсказва за наличието на връзка. След има няма десетина секунди се чува едно многозначително „Хммм” – и после пак прозвучава спокойният глас на Учителя.
– Доста личен е мотивът казваш… А за нея само ли…? Или и за самия теб е личен въпросът?
– Може би и двете.
– Добре, това не е пречка да го чуя. Все пак трябва да съм наясно, защо един човек избира този път за свое духовно развитие – нали така?
– Така е – да. Един път разговарях с нея и тя ми каза, че има желание да ме види на живо – поне за малко. Колкото до слепотата u тя е причинена в следствие отлепването на двете й ретини – уточнявам аз, а от другата страна на линията отново се проточва едно тягостно мълчание, последвано от спокойният глас на Учителя.
– Мисля ти си умно момче и ти е ясно… Това нейното състояние е прекалено тежка травма във физически план. С медитация не може да бъде поправено. Най-малкото защото няма как да се предизвика корекция при ревитализацията, която да отстрани отлепването. И преди да те попитам, защото точно ти имаш ангажимент, в точно тази ситуация… Ще те помоля да си я представиш ментално, ако си я виждал на живо. И още да ми кажеш има ли тя някакви други особености, погледнато във физически смисъл.
– Добре Учителю! Само момент да се концентрирам – отговарям аз и поглеждайки към Люба замълчавам за десетина-петнайсет секунди, след което затварям очи, а то веднага пред клепачите ми изникват мораво-виолетовите фигурки по тялото u – Сетих се! – възкликвам на момента – Има няколко целувки на ангели по тялото си.
– За хемангиоми ли ми говориш?
– Да.
– Става дума за жена, нали? Не за дете?
– Да. За жена!
– Добре тогава – да обобщим. Значи иде реч за млада жена с хемангиоми. И още тя е с по-особени сензитивни способности. Усеща форми, цветове и поток от чувства между хората. И тази жена иска да се научи да медитира понеже и се е приискало да може да те види на живо?
– Точно.
– И травмата е причинена от какво…?
– Инцидент – катастрофа.
– Струва ми се, че знаеш повечко за нещата. А как мислиш? Дали това е било някак си предопределено, или е чиста случайност? Второ, след като си навътре в тематиката има ли някакъв отстраним ключов детайл в събитието преди катастрофата, допринесъл за ослепяването u?
– Мисля, че е нелепа случайност. А за ключов момент трябва да помисля!
Пак затварям очи и си представям Люба преди катастрофата. Изплуват ми картини по подготовката и товаренето. А докато в съзнанието ми преминават въображаемите кадри при подреждането на багажа, всичко се оцветява в лилаво. Сепвам се и продължавам с разговора:
– Има ключов момент в ситуацията Учителю – да! Това е момента на товаренето на багажа в колата. Точно тогава стативът u за рисуване е поставен поради небрежност най-отгоре. При това тази немарливост се е случила, въпреки предупрежденията на един младеж, който е бил силно влюбен в нея.
– Добре! Ясно! Е, тогава не е абсолютно невъзможно желанието u. Ще помислим малко с теб заедно и все ще измислим нещо – казва гласът от другата страна.
А аз на момента усещам, как и двете ръце на Люба се впиват до кръв в бедрото ми, започвайки да дращят едва ли не по кокала му. Съответно, полагайки зверски усилия да не извикам, или да не я плесна през ръцете продължавам с диалога:
– Благодаря, Учителю! А с някакви превантивности като условия или предупреждения трябва ли да я запознавам предварително?
– Да! Добър въпрос! Наистина трябва да знае някои неща. На първо място никак не е задължително да се получи нещо. Много от нещата зависят от самата нея. И от силата на желанието u. Но ако се случи така че молбата u се изпълни, след това може много от другите промени и последствия да не u харесват така, както ще се случват. Дори и да се прокрадне спомен за това което е поискала после може да съжали, че си го е причинила. И ако изобщо нещо се получи, поради големите промени в битието и отношението u с нас двамата заедно и поотделно, няма как нито ти, нито аз да се намесваме втори път. Имам предвид по този начин. Ще бъдем в контактите си просто и единствено едни обикновени хора, ако изобщо ни помни. А не е изключено изобщо да не се познаваме. И да има вероятност да речем никога повече да не ни види или чуе.
– Добре, ще u предам. Благодаря, Учителю!
– Само още нещо искам да попитам Момче. Очите u отворени ли са, или са затворени? И ако са отворени, можеш ли да си ги представиш и да ми кажеш какви са на цвят?
– Да! Един момент – отвръщам аз и се обръщам към Люба, за да я погледна в очите.
Но още преди да съм си поел въздух, от другата страна на линията се чува глас, който никак не звучи меко, по-скоро е строг и назидателен:
– Знаеш ли Момче. Ти си едно голямо магаре. И тя ти каза същото… Нали? Ти не си я представяш, магаре такова. Тя стои до теб в този момент. На всичкото от горе ни е слушала през цялото време. За нея няма лошо. Но за теб… За теб довечера, като се видим, ще ти издърпам до тавана магарешките уши – после помълчава за миг и добавя – Млада госпожо или госпожице, приятно ми е да се запознаем, макар и технически погледнато задочно. Чакам ви и двамата довечера на урока. Желая лек път.
– Благодаря, и на мен ми беше много приятно да ви слушам как си говорите. С радост ще се срещна с Вас на живо.
– До довечера – отговаря учителят и затваря.
– Хи, хи, хи! Видя ли! Аз като ти казах, че си магаре, ти не вярваш – погалва ме по лицето тя, после се сгушва на гърдите ми, продължвайки тихичко да шепне – Кой наистина си ти? И кои сте вие? Как и защо влязохте в живота ми, така и не разбрах? И не знам какъв си за другите. Ами да! Може и повече да не те видя. Макар думата „видя” да е силно и в кавички казано. Може и да не се срещна никога с теб… Но честно, няма да ми е лесно да забравя тези три дена. И това, което се случи, макар и за кратко между нас. След това, което чух… за мен вече не си Дизи, ти си Ачо. Ти си Магарето с ангелски крила, на име Ачо. – завърши с патос Люба целува ме и се връща на мястото си в седалката.
– Иии – аааааа! Иии – ааааа! – изревавам са пореден път като магаре и питам – А можем ли да подкарваме каручката вече?
– Да. Все пак трябва да се освежим след пътя. Няма да отидем при човека миришещи на път и порок.
– Охооо, и на порок ли миришем? – учудвам се не на шега.
– Ти не знам, но моите мисли понамирисват доста. Така че, Диййй, Ачо. Потегляй по-бързо, докато съвсем не съм се вмирисала, че току-виж станало така, че без време току вмириша и твоите мисли. И после не ми е за друго, ами заради едното му чувствено любене на пътя ще взема да пропусна първият си красив урок по медитация.
– Аааа… няма да го допуснем! Иии – аааааа! Иии – ааааа – изревавам отново като магаре и почти се провиквам –Тръгвамеее…
Потеглям.
Пътуваме каквото пътуваме, но нещо се умълчаваме. Остават двайсетина минути, докато стигнем до града. И ти да видиш изведнъж се сещам защо изобщо се случи така, че седя в колата с тази жена и почти сепнато питам:
– А моя букет за 14 февруари – него нали не си го забравила?
– Не! Не съм! Точно за това и за него и аз си мислех и аз сега. Умувах си как се видяхме за първи път. После се попитах какво ли те накара след близо две години транзитни прелитания покрай павилиона ми да се спреш и да ме заговориш. И тогава си спомних за поръчката ти и за твоята непозната-позната жена от нета. Ачо, а тя наистина ли съществува? Или беше някаква си магарешка измишльотина, за да ме заговориш?
– Поне виртуално съществува. Пишем си – да. Но никой не знае името на другия. И никой никого не е виждал дори на снимка.
– И ти искаш да u подариш цветя при това не какви да е!?
– Да! Но понеже не знам къде да u ги изпратя, ще снимам твоя букет и ще u пратя снимката до мястото, в което си контактуваме.
– И това го правиш защо?
– Защото си мисля, че тя има нужда точно от такова нещо.
– Какво нещо?
– Някой непознат непредубеден човек от противоположния пол да u засвидетелства някаква форма на уважение, без оглед на това, как изглежда тя физически.
– Букет на сляпо, а? – пита тя.
– Много точно казано. Букет с добри чувства на сляпо.
– Ееее, попаднал си значи на точното място. Сляпа цветарка да ти направи букет, който да бъде подарен на сляпо. Не може да няма ефект. Поне така си мисля. Не знам, но струва ми се странно.
– Кое?
– От Мимито те ревнувам, а от тази жена – не. Не мога да си го обясня, но е така. И то най -откровено казано! Може би защото по някакъв начин я чувствам като с близка душа и съдба до моята…
– Е, щом любовта е сляпа, то, както и да я поднесеш, тя ще си бъде пак любов. Нали? Може би букет от слепи цветя ще е най-доброто свидетелство за красота, поднесена с любов. Особено ако хората не са се виждали никога в живота си. Не мислиш ли? Нали ти каза, че превръщаш чувствата между хората в букети. Ха сега да те видим в какъв букет би превърнала една такава сляпа виртуална връзка, със странен характер и привкус на далечно човешко бъдеще?
– Даааа! Знаеш ли, ти май си много странно магаре. Магаре с криле на Пегас. Това ми хареса и то много. Странни мисли разпиля ти сега из колата… Слепи от любов цветя, поднесени с цветни чувства от бъдещето. Знаеш ли наистина ме предизвикваш да направя нещо красиво. До дванадесети-тринадесети февруари ще го имаш. Как? Не знам! Но ще го имаш! И не знам защо, но много ми се иска и тази жена да се почувства така, както аз се почувствах през тези три дни. Направи си поща с име Ачо. Дай ми я довечера и до няколко дена ще ти изпратя най-малко проекта.
– Добре! Това е най-лесната работа. Значи, казваш, вече съм повишен от Магаре Недно в Крилато Магаре? И от Дизи – в Ачо.
– Oпределено!
Пристигаме в града. Закарах я до тях. Имаме два часа да се пооправим. Отиваме на курса. С нея станахме осем човека. Групата я прие добре. Учителят много хареса идеята ни да не си знаем имената и да контактуваме според това, както сме си кръстили нашите си същности. Така я u представихме на останалите: „Люба, от Любов”. Не знам как стана на дума, но тя поиска да ни понастигне в това, с което се занимаваме. А иначе Учителят бе категоричен: „Тя има данни.” Прие да работи с нея двадесет и един дена всеки ден – за да навакса. Аз пък поех ангажимента да я водя и прибирам у дома. В извънредните сбирки бяхме само тримата.
Истина ли бе или не – не знам.
Стори ми се обаче, че когато сме тримата тя усвояваше повече и по-добре, отколкото ако сме в групата. Учителят започна да я учи, как да влиза в другите времена и как да се връща в спомените си. Идеята беше тя да влезе в собственото си Аз в момента преди катастрофата. И да не позволи на доведената си леля да дирижира подреждането на багажа. Или най-малко да u отклони вниманието при поставянето на статива. Моята задача бе по-сложна. Аз трябваше да се вмъкна в същото време, само че в чуждо съзнание – това на момчето. Онова влюбеното в Люба, което е помагало и се е притеснявало за неукрепения статив. После трябваше да му променя мисленето така, щото да намери начин стативът да бъде поставен на друго място. А не зад главата на Люба. От нас се искаше да медитираме всеки с мисълта на задачата си и да се опитаме да променим тези ключови фактори в онзи вече отминал момент.
И така, когато бяхме сами, правехме точно това. Подреждахме се по различни начини. В една редица. В триъгълник един зад друг. За съжаление, към момента нямаше някакъв видим ефект. Защото ако действително нещо се променеше в миналото, то трябваше задължително да има промяна и в настоящето. Примерно Люба да започне да вижда, или най-малко да има по-други наранявания от катастрофата различни от настоящите. Можеше даже родителите u да се появят като живи… Или поне единият да се окаже че ще оцелее. Но към момента нищо такова не се случваше. Всичко това се опираше на една теория, която гласеше:
„Успее ли някой някак си да проникне в миналото и ако нещо се промени там… то се променят всичките неща от битието му за в бъдеще. При това без от промяната да оставя каквито и да е сериозни следи в паметта на страничните наблюдатели. С някои малки изключения, разбира се.”
На една от поредните сбирките отново сме само тримата.
Влизаме в медитация.
После както винаги нищо.
Лила и тъмнина.
В един момент усещам Люба да движи ръката си по гърдите ми и да ми говори нещо. Може би този път сме се топнали доста по на дълбоко в глъбините на другите времена. След това усещам, как тя буквално грубо ме дращи с нокти по дланта ми. Отварям очи. Нещо обаче май не е наред. От къде познах ли? Учителят се усмихва – при това както никога до сега! Какво ли става? Не разбирам! Аз ли нещо направих? Не разбрам. Започвам да се измъквам от медитативното състояние. Жената пред мен ми е още в мъгла. Нещо казва. Но аз не разбирам точно какво. После тя става и понечва да отиде някъде. Ясно чувам как Учителят я смъмри. И тя послушно сяда пред мен. Помислих си: „Люба къде ли пък така се е разбързала.” Защото тя като недобре тренирана обикновено излизаше след мен от тези отнесени състояния. Казвам си: „Днес тя ще получи похвала.” Но после се сещам, как само преди миг учителят я назида. И отново си мисля: „Дааа! Досега това не се бе случвало. Дааа! Нещо не е наред. Започвам да се окопитвам. Женският образ пред мен и той започва да се изчиства от мъглата и в този момент разпознавам една до болка позната безгрижност в усмивката на жената пред мен… Направо не можех да повярвам… Защото усмивката бе не на кой да е, ами нааа… Мимито!
Да! Да! Да! На Палавото Мими. Първо дори не успявам да реагирам адекватно. Още в просъница обаче събирам все още малкото ми буден мозък и си мисля: „Таз пък какво прави тук? И кога ли е дошла?” После доста се кокоря и докато разбера какво става минава известно време в което аз силово затварям и отварям очи! И пак се пуля! Ми да! Нямаше грешка! Пред мен стои Мимито и си се държи както винаги – фамилиарно.
Поглеждам към Учителя. Той обаче вместо да е омерзен или възмутен от Палавото Мими ми кима утвърдително и казва:
– Получи се! Браво на нас! Успяхме! Хайде, като се освестиш още малко иии… Изпрати това нетърпеливото момиче до тях, че нещо се притеснява. А утре ще се чуем и ще поговорим – и може би още нещо щеше да ми каже човека, но сприхавата палавост на Мимито не и дава мира и тя го прекъсва:
– Така, така пиленце! Дай ти сега си ме изпрати. Пък утре си говорете колкото си искате с този тук дето се му викаш, че е Учителя – и започва де ми се умилква, но като се сблъсква с все още неадекватния ми поглед пита – Ма, кво ти стааа, беее? Шо така ма гледаш, сякаш ма виждаш за първи път. Ай, идвай си на себе си. Аз съм Мимито, бее… От пазара за цветя де. Мимито, бее… Мимито!
– Добре, де! Разбрах! Ти си Мимито. Ей сега ще те заведа у вас – казвам аз и изведнъж ми просветва.
Докато се обличам, наблюдавам Учителя, той не спира да се усмихва да и клати утвърдително глава. После пак се заравям из мислите си:
„Щом съм с Мимито, а не с Люба тука? И с коя от двете дойдох.?” След което ме стрелва някаква необяснима мисъл от никъдето: „Значи сме успели!” и пак сякаш изключвам и все едно си мисля в съвсем друг формат: „Ама какво сме успели? Дали това значи че тази Люба вече не бе част от нашето настоящо битие, което с дружни усилия се опитвахме да променим, коригирайки детайли от миналото u. Или е нещо друго. Ама защо пък се опитвахме изобщо да променяме нещо… Е това точно май не мога да си възстановя. И откъде ми хрумна път това… Но мисля, че трябваше да е нещо от битието, в което тя си бе загубила нещо. Ама ключовете за вкъщи телефона или някакво бижу – това не ми е ясно. А може би то това дето го е загубила да не съществуваше вече, или как? Или поне на нас в момента така ни се искаше. А кое трябваше да съществува и кое не? Ето това също не си спомням точно. Но така или иначе след като Учителя казва и е доволен, значи все пак сме успели да променим нещо в миналото! Ама какво, колко и до каква степен, тепърва може би предстои да разберем. Или само аз трябва да го разбирам. Ха сега де!?”
Изпращам Мимито.
Тя разбира се не спира да мърмори през цялото време. Оставям я пред тях. Леле мрънкаше с цяло гърло – защо съм я занимавал с глупости и колко късно е станало тази вечер.
Прибирам се. Спах много лошо. Въртях се.
На няколко пъти се събуждам от кошмари. През цялото време ми се смесваха две физиономии – тази на Палавото Мими с другата на цветарката, която продаваше по диагонал срещу нея. Дето в офиса u казваха Художничката. Ама то с нея цветарка аз нали не говорех по принцип. Дори името и не знаех. Но сякаш от друга страна пък в съня си точно с нея бях близък. И пак там – в съня ми се обръщах към нея с името Люба, а тя като никога ми се усмихваше.
Странно!
А най-чудното бе, че въпреки голямата каша от образи и имена на сутринта всичко си беше както винаги. Като ден от месеца – тринадесети февруари. Преди обяд имах работа – извън службата. На връщане си казвам: „Чакай да хвърля едно око на пазара!” Минавам покрай бараката на тази мнимата Люба дето уж колегите и казват Художничката. Искаше ми се да се убедя има ли го това чудо наречено усмивка в набора си от гримаси въпросната цветарка или не. И дали тя може да изобщо да има добро отношение към някого или към мен. А може би всичкото това наистина е било само един красив сън. Или пък защо не само едно медитативно видение от дълбината на небитието провокирано при последната сбирка вчера.
Нооо… мал шанс. Беше затворенo.
Имаше цветя, но в павилиона нямаше никой. Викам си: „Да не е станало нещо с бабата. А? Коя баба? Ах, да, бабата, която седеше отпред и събираше парите.” Огледах се! От другата страна по диагонала ми се усмихваше Мимито – Палавото Мими.
Качих се в офиса. Седнах на бюрото. Започнах с рутинните неща. Отворих си пощите. Имаше седем-осем писма. Прехвърлих ги както всяка сутрин. Всяко си отиде на мястото. Непознатата-позната жена също ми беше пратила нещо. Но нали не бе служебно – него го оставих за последно. Когато му дойде реда го отварям. Не! Не беше точно писмо. Май само някакво стихотворение. И така и не го прочетох. Нито пък му обърнах внимание как се казва. Мярнах само, че са куплети. Почти рефлекторно му вдигнах малко размера на шрифта и го оставих на екран. Казах си, ще го прочета малко по-късно. После явно в работата си съм го затрупал с другите прозорци, които ми трябваха по служба.
Аз не разбирам много от поезия.
Само си стихоплетствам понякога.
По някое време поглеждам календара за нещо. Виждам че е13 Февруари и отново се присещам за идеята си да поръчам на жената от нета красив букет, който да снимам по случай рождения u ден. Тук обаче нещо ми се губеше: „Поръчах ли го на някой от пазара, не го ли поръчах, ей това като не се сещам?! Сякаш говорих за това с Мимито! Но с нея ли беше, или с някой друг ли…?” По този въпрос също имах някакво мержелеене в съзнанието, но конкретен спомен – не.
И докато правя някакви неистови опити да си спомня кое, какво и как в стаята влиза Колегата. Ония когото питах преди време какво да изпратя на моята позната-непозната за празника u.
Усмихва ми се лукаво и пита:
– Я кажи, какво ги правиш ти тези жени там на цветния пазар? Нещо специално ще да е – ама какво е то? Много ми е интересно – а? Какво ли ще да е?
– Нищо по-особено от това, което ти ги правиш. Поздравявам ги и им се усмихвам. Защо питаш?
– Защо ли? Виж какво ти донесе тази сутрин бабата на Художничката – завистливо ме поглежда той и се запътва към единия от шкафовете.
Бърка вътре и вади една красива ваза – от бяла керамика. С широко гърло е, а от двете страни с дръжки – тип амфора. Но въпреки немалките си размери, тя буквално е препълнена с момини сълзи. Колегата я помирисва и пита:
– Колега, да не ти е паднала от някъде някоя пачка – а? Или да си прегънал нещо от някоя банка!? Щото тук мирише на много пари от тази ваза!
– За жалост, не съм! Защо? – питам аз, без на първо време да обръщам каквото и да внимание, ни на вазата, ни на цветята.
– Защо ли? Бабата каза, че ти си си ги поръчал при внучката u. Или това са само приказки. А истината да е че ти здраво трябва си се ръснал за наследницата u някъде по кръчмите… А Колега? – не спира да върти очи той, но като с сблъсква в стената на моето бъзмълвие продължава да пита – Колега имаш ли представа колко струват седемдесет и седем стръка момини сълзи в средата на февруари – а?
– Седемдесет и седем ли? Ами – не! Идея си нямам колко струват. Не съм цветар. Ааа…! Ама аз чак толкова много ли съм поръчал? Ааа, едва ли са толкова. Еее Колега, ти преувеличаваш – както винаги между впрочем – отговарям му аз и продължавам да си работя нещо по програмата.
– Толкова са. Броих ги. И струват – проверих в сайтовете за цветя… По-много е, отколкото можеш да си помислиш… Ама изобщо и дори да си представиш. И бабата казааа… Поръчката била специално за теб. От Холандия. Накарали са цветовете им да цъфнат едновременно за случая. С инжектиране в някаква изкуствена почва на специални растителни хормони за цъфтеж. Така било постигнато това… – обяснява ми в подробност той, но аз гледам да го прекъсна защото си имам работа.
– Ми Колега то нали за това е поръчка, я? Да бъде постигнато нещо конкретно и извън шаблона – отвръщам му уж спокойно, но нещо започва да ми подсказва, как ситуацията няма да е чак толкова безобидна във финансов план, за това и питам – И колко пари трябва да занеса на художничката?
– Николко. Бабата каза: „Подарък са за него! И цветята, и вазата.” И видимо беше много притеснена от това.
– Чакай! Чакай! Чакай! Как така подарък? И цветята! И вазата?! Тъпо е! Нещо не е наред. Или ти нещо не си разбрал. Хем сам съм си поръчал тази красива скъпотия. Хем пък подарък. Може и да съм казал парите нямат значение, но със сигурност не съм казвал парите, които ще дадете за моя подарък са без значение! – и го поглеждам малко по-остро, при което той свива рамене в поза на нищо незнаещия Иванчо и върти глуповато глава – Добре де… след обяд ще отида до там да се разберем с Художничката. Постави ги тук на моето бюро, ще се оправям.
Той безропотно оставя вазата отляво до монитора и добавя:
– И прякора са ти сменили, гледам, на пазара.
– Така ли? Ахааа… И какъв съм сега? – повдигам поглед към него и питам – Ама гледаш, че са ми го сменили, или чуваш нещо по въпроса?
– Ами погледни де. Виж какво пише на картичката на вазата. Стига бачка. Хората ти носят на крака момини сълзи от Холандия посред фъртуните на Февруари месец, а той не проявява никакъв интерес. Забил нос в тъпата програма и куфее. Вече май не си Дон Цветан. Вече си Ачо – отговаря ми донякъде със завистлива нервност Колегата и излиза от стаята.
А мен това, последното изречено име, сякаш ме боцва по мозъка и на мига се замислям защо. Но после се присещам как в таз’ нощните ми кошмари сякаш някой се обръщаше към мен по този начин, ама кой, кой, кой?!
Дали Художничката-Люба, Мимито, или някой друг.
Това ровене в нощните ми спомени ме затормозва. Няма как. Спирам за малко да почина. И за да не стоя съвсем на празен ход върху бюрото започвам по един, по един да затварям прозорците на програмите с които съм приключил. Оставям си последният – онзи със стихотворението на жената от нета. Изведнъж нейното писмо ме подсеща и за идеята ми за букета. Някак рефлекторно поглеждам към красивата ваза с двуцифрения брой стръкове малки бели цветчета и си мисля:
„ Дааа! Наистина! Голяма красота. Няма нужда дори от аранжировка. Просто трябва да се сетиш в каква ваза да ги сложиш тези нежни цветя. На която и цветарка от пазара да съм поръчал букета… Дааа! Постарала се е! И то много над моите очаквания. Ама чакай, не знам Мимито да работи с баба си. Значи това трябва да е от Художничката. Пък то си е видно – по стила и елеганса. Да, ама аз пък с Художничката не си говорех. Как тогава е станало това поръчване без думи? Както и да е станало – все тая. Иска ми се да се надявам, че този семпъл, но изпълнен с чувство и финес букет, ще се хареса и на жената от нета” Поглеждам към екрана и не знам точно какво чувство изпитах. Сякаш някой заскърцва с вилица по празно дъно на чиния от алпака. Там, на екрана, най-отгоре стоеше заглавието на стихотворението, изпратено ми от жената, за която поръчах букета. И то беше озаглавено „Подари ми момини сълзи”. Интересно! Точно до екрана стоеше красивата ваза с букет от същите като вид цветя. Замислих се. Не си спомням на пазара да съм уточнявал от какви цветя да е букетът… Пак поглеждам към заглавието на стихотворението… След което веднага към вазата с цветята. И вилицата на ситуацията продължава да чегърта по желязната ми логика и разбирането ми за подредеността на Света. Викам си, чета не чета поезия, ще го прочета това стихотворение. Може пък то да ми каже нещо повече за тази жена. И започвам.

Подари ми момини сълзи
и ще видиш радост във очите.
Ще изгреят слънчеви лъчи,
ще си сложа стрък един в косите ми.

Докато ги носиш, запомни,
често минувачи ще завиждат.
Просто във цветята пролетни
чистотата на Любов ще виждат.

Донеси ми момини сълзи…
И дори и нищо да не кажеш.
Подари ги и… добре… мълчи
Обичта си с тях ще ми покажеш!

Нямаше автор – имаше нарисувано сърце, а най от долу пишеше (от нета). После ми стана смешно и интересно. Кое ли е пристигнало първо в стаята? Стихотворението-молба в компютъра…? Или материалното u удовлетворение под форма на красива ваза, пълна с цветя, с форми и аромат лъхащ на бяла моминска нежност. Пак поглеждам към вазата и тогава го видях – красивия черен конец. Бе просукан със сребърно ламе и вързан на една от дръжките. Завъртам вазата. А отзад на конеца виси малко пликче. Отгоре му с ръкописни букви от зелен флумастер пише:
(За Ачо)
„Слепи момини сълзи”
Надниквам в плика. Вътре има двойна мини-картичка, тип книжка. Отварям я. На едната страна – някакъв линк. Да ама на мен сега не ми се играе да търся в мрежата. На другата страница се зеленее текст, отново писан на ръка. Той гласи:
“Надявам се букета да u хареса!”
А на мястото на подател се червенее нарисувано сърце.
Не всичко ми беше ясно от случващото се този месец и половина. Особено последните два-три дена. Но искрено се надявам времето да покаже значи ли нещо това, или не? И кой, кой е в този коктейл от събития, лица, цветя, подаръци, битиета и съдби на различни хора!

автор – rygit
Текстът е публикуван към колажа с разрешение на автора.

Колаж по разказа “ (За Ачо) Слепи момини сълзи” от rygit -2

61208622_1698488026964633_6401552409981616128_n.jpg

( ЗА АЧО) СЛЕПИ МОМИНИ СЪЛЗИ ЧАСТ 2

Стигаме.
Спирам колата и я побутвам да се събуди, а тя пита:
– Къде сме? Въздухът е много чист. Ще ми кажеш ли?
– Къде сме ще ти кажа накрая.
– И чувам някакви птички. А!? Зимата има ли птички, които да пеят? – не спира да пита тя – Кажи ми моля те!
– В планината сме. Това не е ли достатъчно? И има птички – да. Аз също ги чувам, но не знам какви са. Ще попитаме някой.
Настаняваме се. Дремваме един час. Аз поне го правя направо както бях с дрехите. После вземам една шейна под наем и отиваме на пързалката. Има хора от всякаква възраст. Голяма веселба. Стана непринуден бой със снежни топки. Децата разбраха, че Люба е сляпа и хитруват. Направо умират от смях с нея, тя ги чува че се кискат и хвърля в най-различни посоки. След малко дечурлигата се изхитряват започват да се крият около възрастните и u викат оттам. Топките u често попадат в нечий родителски гръб. Стана малко конфуз работата. Тя удряше хората, а аз им се извинявам. Накрая повечето разбраха, че тя е сляпа и това нейното са изстрели в мъглата.
Спрат да се мръщят. Ситуацията се разведри.
Всички, мислещи я за смотана кокона, която не знае къде да хвърля, поглеждат с друго око на нещата. От нейните грешни попадения боят с топки от серия непринудени закачки става нещо като масов бой на пързалката. След това някак си от само себе си се разделяме мъже срещу жени. Играта се превърна в една голяма снежна битка. Тя хвърля силно и точно. Проблемът u е, че не вижда. Но ориентираше ли се по гласовете – леле мале. Ударите u направо болят. Жените се организират. Крият я с телата си, защото тя не можеше да се пази сама от нашите снежни топки. Ние, мъжете, викаме високо. Най-вече аз, за да u помагам да ни чуе по-добре къде сме. Тя се прицелва по звука. Жените се дръпват рязко встрани и викат: „Давай” или „Хвърляй” и тя изстрелва топката като катапулт. Много рядко пропуска.
Компанията я кръсти Снежка Снегохвъргачката.
После си правим състезание с шейни.
Първо се страхуваше и се спускаше зад мен. По-нататък я придумвам и тя се престрашава. Седна отпред на шейната. Спускахме се шеметно и разперваме ръце, подигравайки се на култовия кадър от филма Титаник. На пързалка като на пързалка. Няколко пъти се обръщаме или претъркулваме в преспите. Денят се изпълва с много красиви и чувствени моменти. Здравата се намокрихме и намръзнахме. Към пет и нещо се прибраме. Теглим си по един горещ душ и се мушкаме под завивките. Бяхме капнали от умора. Тя ме целува и започва да ме гали.
– Не сега! И двамата сме гроги! Сега ще спим! – целувам я и аз и я прегръщам силно, а тя се отпуска с въздишка на човек потъващ в разкоша на дългоочаквано успокоение.
Честно да си призная, не знам кой е заспал пръв. Събуди ни някой от рецепцията – по погрешка. Обличаме се и слизаме долу. Оказва се обаче – в ресторанта няма места. Хем той не беше никак малък, но обслужва, освен нашия хотел, и три или четири къщи за гости наоколо. Навън заваля обилен сняг и, щем не щем, трябваше да чакаме за да се нахраним в нашия ресторант. Седим си чинно и се държим за ръце. А точно до нас има малко фоайе от което се влиза в стая за деца. Няколко деца си играят на нещо вътре. Едно детенце погледна към нас. Може би я позна от днешните ни снежни игри и се развиква:
– Снежка е тук. Снежка е тук – после идва при нас, водейки още две, хваща я за ръка и моли – Како Снежке, ела да си играем на нещо!
Тя го погали и му прошепва:
– Миличко аз мога да играя само на Сляпа баба.
– А какво е сляпа баба? Тази програма как се играе? – попита едното детенце, но това до него го прегръща, каза му нещо на ухото и първото продължава – Аха, разбрах! Не било компютърна игра, а гоненица. И този, който гони, е с вързани очи. Разбрах! Добре де! Ами како Снежке хайде идвай тогава!
– Ама како Снежка ти с какво ще си затвориш очите? С шапка, или с маска на нинджа? – пита другото него.
– Нее, нищо не ми трябва да си слагам на очите! Аз не виждам. Наистина съм сляпа – започва да им обяснява тя, а докато го прави подпира белия си бастун до стената, оставя бутафорните очила до мен и пипнешком по стената влаза в стаята, провиквайки се – Така всички вие сега се крийте! А аз ще ви търся! – след което разперва ръце и бавно тръгва напред.
Дечурлигата мигом с писък се пръсват по ъглите, а тя се завърта из помещението. В този момент едното дете се развиква:
– Крийте се! Сляпа баба идва. Крийте сеее!
– Тя не е баба, ами е кака – почти му се скарва друго – Снежанка никога не е била баба. Не виждаш ли, че е млада. Тя не е Сляпа баба, Сляпа кака е тя.
Чакащите с нас се разсмиват на глас. Може би са родители на детето, стигнало до това заключение. А в стаята се извива игра до небесата. Голям смях и голямо цвърчене. Тя ги усеща, защото децата не се спотайват и много шумят. Сгащва някое от тях по ъглите. Прегръщаше го с ръмжене. После го нацелува набързо и го пуска пак да бяга. А дечора умира от кикот. Накрая работата отиде до там малчуганите сами да u се бутат в ръцете, за да ги хване и прегърне. Да им пърди по гушите с уста и да ги целува, където u попадне.
В ресторанта се освобождават едновременно няколко места. Поканват тези които бяхме на ред. Играта секва. Влизаме и сядаме. Ние с нея на една двойна до камината, а зад нас двете семейства обединяват две маси и се събрат в компания.
– Харесва ли ти тук? – питам,бършейки потта й от челото.
– Много! С тез пързалки и тези дечица… А къде сме всъщност?
– Аааа, не не не! Най-накрая ще ти кажа. Нека да има някаква загадъчност. И недей да питаш другите хора. Ще развалиш магията на удоволствието.
– Прав си! Нека си е все така загадъчно. Но наистина – магията е пълна. А знаеш ли защо?
– Не! Защо?
– Виждаш ли, ние още не сме се запознали официално. Че дори и неофициално аз не ти знам името. За мен ти си дизайнерът-капацитет, който ми поръча букет, след като две години от целия пазар не е говорил само с мен. Всички там ти казват Дон Цветан. Ти не се ли казваш Цветан? – и ме заглежда изпитателно, ако изобщо вторачването u можеше да се брои за гледане и продължава – Ти моето име знаеш ли го? Интересувал ли си се някого как се казвам? – криви любопитно глава държейки ми нежно ръката.
– Не! Не се казвам Цветан! Искаш ли да ти кажа как се казвам? – питам на свой ред и поемайки си въздух, за да отговоря.
– Не, не, не! Не ми казвай! Хрумна ми нещо! Искаш ли ние сами да си дадем имена? Нещо като никовете в нета.
– Може! Защо не? Това е идея! И аз също не ти знам името. В нашия офис всички те знаят като Художничката. На пазара също. Права си, дори не съм се замислял за името ти. То е много важно за един човек, но ето… Нещата така се стекоха и просто не съм имал необходимост да се обърна към теб на име. Също като в нета. Не мислиш ли? Това с никовете е интересно. Как да те кръстя? Как да те кръстя? Не знам как да те кръстя. Дай ми жокер, моля!
– На какво ти приличам?
– На млада хубава жена. В най-красивите години от живота си. Средна на ръст. Кестенява коса. Светли очи – пардон, последното не биваше да го казвам – пошегувах се с усмивка.
– Ееееее, не. Това съм по лична карта. Питам, иначе какво име би ми сложил? И то пък и от очите да започнеш, няма проблем. Аз вече съм ги прежалила. Щом Съдбата така е рекла.
– Добре. Не ми е удобно да започна от там, но щом казваш, значи няма проблем – хванах и ръката и бавно започнах да галя с палец в центъра на дланта u изричайки на глас. Сляпа си. Чувствена си. Привлекателна си – даже повече от очакваното. Твориш красоти, с ръцете си. О да и още и с усмивката си. Хората искат да са с теб. Но не само искат, а се и чувстват добре когато си наоколо. Дори децата забелязаха, че в теб има нещо повече от голо, човешко присъствие. Ще те кръстя Любов. И ще се обръщам към теб с краткото Люба – завършвам с аргументите си на кръщелник и усещам, как дланта u започва да се свива плътно, стягайки палеца ми в обятията си.
Поглеждам към лицето й. Тя ми се усмихва лукаво, може би приготвяйки се да ми каже нещо, но аз дочувам интересен разговор от масата зад гърба ми. Слагам си бързо пръстите на устата u. После я пипам с показалец по ухото. Тя ме разбра. Затаява дъх и се заслушва. На съседната маса имаше деца. А най-малкото задава въпроси, на които някой му отговаря.
– И защо кака Сляпа не вижда?
– Защото очичките u са болни.
– А ще оздравее ли?
– Не. Струва ми се болестта u е нелечима.
– А защо, когато кака Сляпа ме прегръща и гушка, ми е хубаво, а когато кака Таня го прави, не ми е чак така.
– Защото кака Таня няма деца и не знае как се прави.
– А кака Сляпа откъде го знае? Тя има ли деца?
– Не знам, миличко. Може би. Храни се сега! После като се качим в стаята ще си говорим за това.
– Хи, хи, хи… – вмъквам се с мазен кикото аз и прошепвам – Кака Сляпа е Любов и когото прегърне, му е хубаво. Хи, хи, хи – кривя глава аз, но Люба нали още ми държи палеца и след последното ми хихкане бая го извива, при което аз отново изохквам, но питам – Я кажи сега за моето име. За ника ми, де. Как ще ме кръстиш?
– Добре, ще опитам. Ноооо, да не се възгордееш? – отвръща ми тя и продължавайки да ми стиска силно палеца продължава – Ти дойде от високата сграда до пазара. Ти се занимаваш с високи технологии и новаторско изкуство. Ти дойде долу при нас. И долу при мен в ниското. Ти помагаш безкористно на посредствените цветарки да правят по-хубави букети, за да припечелват по-добре. Предложи ми вечеря… Не знам защо. Плътската част не се получи. Това е животът. Не е измислена приказка или натаманен филм. Ти не се разсърди. Не знам защо. Не ми обърна гръб. Доведе ме тук… Не знам къде и отново мога да кажа – не знам точно защо. Но пък до тук научих едно! Ти правиш някак си добрите неща, без да се насилваш при това с лекотата на перце. Също както птица пее в полет. Не знам как се казваш и още не знам що за човек си. Нещо ми подсказва обаче, че имаш ангелско сърце и затова ще те кръстя Ангел. За по-кратко ще ти казвам Ачо.
Докато тя говореше донесоха вечерята. Миризмата на топла мусака и червено вино веднагически приземяват романтиката ми на стомашно чревно ниво. Но пък хапвайки от апетитно пахнещата земна вечеря изведнъж ми става смешно, как в някой определени ситуации на човек му идва отвътре да се изразява в приповдигнат тон. И понеже мляскащата пауза стана доста голяма и ми доскучава – решавам да споделя последните си мисли:
– Ама как започнахме да си гукаме само… А Люба! Като в захаросаните сериали. Колко е силно внушението на филмовата индустрия, а? Човек започва да губи способността си да говори в нормалната си битова и разговорна форма. А и някои простички човешки баналности се опитваме да премахнем. Само и само да подражаваме на стерилизираните образи от екрана. И честно това че ме виждаш като ангел от кой филм беше?
– Неее! Не е от филм. Аз си го измислих!
– Еее! Едва ли съм чак толкова заслужил. Не ме ли ласкаеш в повече? – питам уж на сериозно, при което, потърквайки пуловера u близо до ключицата питам – Това петно от парфюма ти ли е, или си се окапала? Я помириши! – тя се навежда, а аз я чуквам по носа, след което пускам една троха в деколтето и.
– Дааа… Това вече съвсем не беше изтънчено поведение на ангел. Да си призная може и да си прав. Това Ангел – може би още не си, си го заслужил напълно. И да! Не съм видяла нито крилата на гърба, нито сиянието-ореол около главата. Пък и да завлечеш сляпа жена някъде и да не u казваш къде е, никак не е ангелско. Не мислиш ли? А и още да отблъскваш ласките u около следобедния сън… Защотооо… Защотооо… Е! Май и аз не знам защо. Но пък заради това, което направи в моментааа… Мисля няма да ти казвам Ачо – поне засега. Ще ти казвам Дизи – от Дизайнер. Това поне със сигурност знам че си.
– Права си. Не съм толкова хрисим. И аз си мисля, че Дизи е по-точно. Пък, ако видиш някога да пърхам с белите си крила над някой твой черен проблем и да го замерям с камъни и дърве, тогава може да ме повишиш в Ачо. Еее, аз все пак благодаря за хубавите думи. Колкото и да ми е хардуерно сърцето, не мога да не съм поласкан от казаното. А що касае ангелите, докато те завивах с целувки у вас, видях хемангиомите. Което значи че не съм ти първия ангел в живота. И друг те е целувал тук-таме. Значи все по ангели си падаш.
– Така е! Още преди да се родя са ме целували ангели. В интерес на истината, когато бях малка, много обичах приказки за ангели и феи. Но сблъсквайки се с хладната истина около реалната липса на Дядо Коледа, сърцето ми изстина и към чудесата. И за ангелите, и за феите също. Че така те отлетяха нанякъде, без да ми оставят никакъв адрес за връзка.
– Аааа, ако искаш връзка с ангелите, ще помислим и ще измислим нещо. Само си реши какво ще им поискаш – усмихвам се аз, без да знам защо казах това.
В ресторанта има скромна жива музика. Един мъж на електронен клавир и една певица. На първо четене, не бяха зле. Каня Люба на танц. Доста я уговарям, докато се съгласи. Притеснява се. Разбираемо е. Танцуваме. В началото на танца тя тръгна малко сковано. После обаче се отпусна и се остави да я водя. Мисля, че u хареса. След вечеря се качваме в стаята. Със загрели от танците сърца и тела, започваме да се целуваме още на вратата. Предлагам u, за да сме равни в любовната игра, да затъмним стаята колкото е възможно повече. Така и аз щях да бъда почти като сляп. Това много u харесва. Може би самата мисъл за равнопоставеност сваля почти всички бариери. Продължението на нощта бе разтърсващо. На сутринта сме първи на закуската. Още в шест и двайсет кукваме пред смаяния барман. Кафе машината даже не беше загряла. В ресторанта има само един единствен човек – и това бе той. Даде малко повече тяга на кафе машината и започва да ни прави сандвичи. Слага ги да се пекат – усмихва се и каза:
– Ах, защо не се хванах на бас снощи? Гледахме ви как чувствено танцувате и тогава колегата каза: „Тези двамата са много влюбени, не ги чакай сутринта. Със сигурност ще пропуснат закуската на групата си.” Аз пък заложих на тезата, че ще дойдете. Може би не първи, но гладни като вълчета и ще пометете шведската маса. А сега си мисля колко са непредвидими нещата понякога – довършва вайкането той и ни сервира кафето.
Отпивам глътка затварям очи и се наслаждавам на момента. При толкова страстно споделена нощ топлата течност ми се струва дъхава като миризма на колендро след гръмотевична лятна буря. Втората глътка е като мехлем, а трета ме привежда в що годе форма на логическа адекватност. Погалвам Люба по ръката и се усмихвам на бармана:
– За първото което казахте можеше и така да стане, ако изобщо бяхме заспивали. Но за второто Вашият колега е прав. След този вкусен сандвич шведската маса ще я пропуснем. Ще подремнем, за да сме бодри после на пързалката. Въпрос на личен график и моментни потребности – изфилософствам авторитетно и му смигвам.
– Еее, благородно ви завиждам и на графика, и на потребностите, и на възможността да им откликнете – многозначително се усмихва ранобудният барман.
И понеже си знам че може да се успим отивам на рецепцията да поръчам събуждане за десет и трийсет. Изведнъж нещо ми щуква и ей така плащам за още една вечер. Качваме се в стаята. Спахме дълбоко. Събуждат ни. Люба обаче не иска да става. Замъквам я почти насила на пързалката. Разхождаме се и из гората. Наистина има някакви птички, които пискат тънко. Същите като тогава, когато паркирахме пред хотела. Описваме ги на един местен човек и питаме какви са. Той отвръща: „Кръсточовки им казват. Гледат челядта си сега и затова пискат. Хранят малките си със семена от шишарки.” И на двамата ни се струва странно да се гледат пиленца през зимата. Ама то природа. От нея всичко може да се очаква. Има и красива църква. Отиваме и там. Палим свещички, за здраве за нас и заупокой за нейните родители. Втората нощ е по-спокойна. По-нежна и по-плавна, но в замяна на това по-плътна.

В понеделник си тръгваме към къщи. По път моля да ми пуснат ден неплатена. Времето хубаво. Пътят заснежен, но добре отъпкан. За това и карам бавно и предпазливо. Музиката звучи тихо, а ние си дърдорим разни нещица. Ни в клин ни в ръкав изтърсвам:
– Ти да не вземеш сега след тази разходка да се влюбиш в мен и да се чудя после какво да те правя?
– Няма как да стане точно след тази разходка. Бъди спокоен! – казва Люба и се усмихва.
– Ееее, добре де! Занчи и за в бъдеще внимавай тогава.
– И за в бъдеще поне засега няма как да стане.
– Е, добре тогава. Да съм си спокоен, че владееш положението с емоциите – после нещо ме загложди в тона u, защото ми се струва ироничен, но едновременно с това доста уверен, за това и питам – А откъде си толкова сигурна в това, което казваш за влюбването? В смисъл, че няма как да стане дори и за в бъдеще?
– Много просто! Влюбена съм в теб от почти година. И няма как сега да се влюбя повече, по-малко или пък втори път. Просто съм си влюбена в теб и това е.
Рефлекторно отнемам крака си от педала на газта. Заглеждам я учудено. Кракът ми остава повдигнат и колата започва да намалява ход. Тя се усмихва и вмята:
– Тиии… Сега какво?! Като разбра това, да не вземеш да ме оставиш тук на средата на пътя, чудейки се какво да ме правиш?
– Ха така сега! Те ти на работа. И откога това? – и подавам газ, защото отзад взеха да ми присветват.
– Казах ти, от около година. Откакто се завъртя по-сериозно около щанда на Мимито, дето е отсреща ми по диагонала. Слушам ви през цялото време. Знам, че не те заслужава, защото е доста семпличка. И знам, че я обикаляш, за да я лепнеш, просто ей така, за спорта. Знам, че двама твои колеги бяха преди теб на опашката… Впрочем не! Трима бяха, ама единия не го огря. Не съм сигурна, но другите двама ми се струва… Абе жаргонно казано вече трябва да са станали баджанаци.
– Брей, колко знаело това Любче, брей! Ама тез работи сега, дето ги казваш за Мимито и колегите, да не би да ги казваш от ревност – влизам и в тона, но се замислям колко сме прозрачни понякога наяве в живота дори и в очите на слепците.
– Може да обичаш някого и да не го ревнуваш. Но ако не си влюбен в един човек или ако той ти е безразличен… Е няма и как да го ревнуваш – нали? Та изводите по въпроса са си за теб. А може и да си прав. Може и да е от ревност. Но след тези три вечери с теб вече съм сигурна. Определено си заслужава човек да те ревнува. Просто има защо. Пък то твоите предупреждения важат и за теб самия. Ти нали не си влюбен в мен?
– Защо така поставяш въпроса?
– Ааа…! Че какво ми е на въпроса? Питам дали имаше поне малко нещо нежно като мотив, за да ме поканиш на това фантастично място. И какво ли ще е това, което те накара да се държиш така мило с мен през цялото време? Или казваш, просто ми излезе късметът, защото Мимито например точно тази седмица е седнала в ягодите!?
– Аууу! Колко цинично казано. Аууу! Няма сега да коментирам отношенията си с Мимито. Може обаче да си сигурна… Не! Не съм u надничал в календарчето за цикъла. Ще бъда откровен. Не мога да кажа, че съм влюбен в теб. Но ме привличаш силно. При това по много странен начин. И определено те желая нежно и неподправено. А ти си го формулирай така, както ти е удобно.
– Може и да си го формулирам. Но ще ми трябва малко време. Доста ми се завъртя главата тези три дни. Остави сега ревността и Мимито да си почиват. Искаш ли да ти кажа нещо интересно за мен. Нещо, което лично мен много ме зарадва.
– Целият съм в слух – казвам приповдигнато и u пускам парченце от солетата, която хрупах, в деколтето u.
Тя понечи да я извади, а аз си мушнах палеца в средата на дланта u. Люба го обгръща, а аз го раздвижвам бързо, бързо, за да го освободя.
– С тези закачки не рискуваш ли да отсъстваш още един ден от работа? – усмихва се тя стискайки ми палеца по онзи особен начин, както го правеше в ресторанта преди разтърсващите две вечери.
– А какво толкова те зарадва?
– Тази сутрин, докато си пиехме кафето, си връщах лентата за това, което се случи с нас. И знаеш ли какво установих?
– Какво?
– В тези три дни няколко пъти видях дъгата така, както я виждах преди. Когато си бях в ред и си затварях очите, за да рисувам нещо по памет. Беше с ярки истински цветове. Същинска дъга. Поне от три години не съм я виждала такава. Е, виждала силно казано, откакто съм без зрение, нооо… Може би доста съм се била задръстила с отрицателни емоции. А може би нещо в разходката, която ти организира, е отпушило истинските цветове на палитрата в главата ми.
Заслушвам се в думите u. И те ме подсещат, как спонтанно и най-вече незнайно защо в петък вечер направих резервацията. И как исках да направя нещо добро за тази жена, без да знам точно какво ще е то. Но ето от нейните думи разбирам как, все пак нещо се е получило. Дано както е била хубава на вид дъгата, така и да е и за добро. Но изглежда доста дълго съм се умислил, защото чувам отдясно:
– Ти какво се замисли? Дали ти казвам истината ли? Или че това за дъгата просто си го фантазирам?
– Не, не, не! Чакай! – прекъсвам я с много сериозен тон, при което Люба притихва на седалката – Мисля върху това, кое ли може да е това нещо, което да е отпушило цветовете? Мммм… Може би чистият въздух…? Може би снегът, който ти пъхах във врата…? Неее! Не, не, не! Сега се сетих. Сигурно от отрицателните емоции нещо се е било разместило в главата ти. А после, като сме се спускали с шейната, тя се е тръснала в някоя дупка и от наместването на гънките ти сега ти е просветнало и то в цветове. Само от това ще да е, да знаеш. Само от тръскането на шейната ще да е! Ти как мислиш?
– Да бе, да! Аз да не съм старо радио в двайсет годишен автомобил и да ми се губи и появява звукът от дупките по пътя? Не! Не мисля да е от тръскането. Но мисля, че ти си едно голямо магаре. Аз ти говоря сериозно и умирам от притеснение и неудобство, че не мога да намеря сили и думи да ти кажа това, което мисля за теб. А ти ми развиваш магарешки философии. Няма ли да кажеш нещо смислово по въпроса, за да ми помогнеш и да не ме измъчваш?
– Дааа, разбира се! Ще кажа. Люба, ти като видя такава хубава дъга с истински цветове – мина ли под нея?
– В интерес на истината – да! И знаеш ли, минах под дъгата още първия път, когато я видях. Спомняш ли си, как ме постави отпред на шейната. Аз не исках, защото много се страхувах. Не знам можеш ли да си представиш какво е да летиш със скорост в пълен мрак и да чуваш как покрай теб профучават разни неща и човешки гласове. Ти обаче ме прилъга майсторски с тих глас и настойчивост. Точно както се лъже малко дете. Каза, че ще ме държиш здраво. Аз ти повярвах и седнах отпред. Спуснахме се. Като набрахме скорост, ти ме хвана здраво за китките, чак ме заболя. Разтвори ми насила ръцете встрани. А беше обещал да ме държиш здраво, за да не ме страх. Честно! Уплаших се! Уплаших се – и то много! После, за мой ужас, ти пусна и китките ми. Умирах от страх. Бях отпред и летяхме по баира, без аз да виждам нищо. Въздушната струя от скоростта ме биеше в лицето. Шейната подскачаше, трополеше и съскаше под мен. Държах се само с вътрешното на бедрата си за нея. Не знам как не се напишках. Точно в този момент много ме беше яд на теб. Почувствах се излъгана. То такава си и бях де. Единствената опора бяха твоите крака, обхващащи отвън бедрата ми и гърдите ти, опрени в моя гръб. Но когато шейната подскачаше по бабунките, губех и тях като допир и сигурност. Да! Тогава на шейната бяхме заедно… Да! Но когато тя подскачаше във въздуха, аз оставах някак си съвсем сама. Вярваш ли ми? Идеше ми да те удуша с голи ръце за това, което ми причиняваше. Може би сме подскочили на някаква по-голяма височинка по пистата. Излетяхме във въздуха. Имах чувството, че летенето продължава по-дълго от предните подскачания. Тогава изведнъж изгубих опората на бедрата ти. А не усещах и гърдите ти да са опрени в гърба ми… После започнахме да пропадаме. Изведнъж сякаш дори усета за шейната под мен изчезна. Дъхът ми секна. Дори не можах да извикам. Помислих си: ”Този път няма да ни се размине само с тръскане. Ще паднем лошо и ще се ударим. „Но точно в този момент ти закачи брадичката си на дясното ми рамо и прошепна повече от спокойно: „Дръж ръцете си като за полет! Това е миг на вълшебство!” Единственото, което остана да ме крепи там във въздуха, за да не се паникьосам, бяха… Брадичката ти! Топлият ти дъх в ухото ми! Плюс чудата ти мисъл – за миг на вълшебство в полет! Миг след това, точно когато бяхме с разперени ръце, и точно когато никой никого не държеше… Тя дъгата се появи! Беше някъде там… Някъде в края на моята вечна тъмнина. И така някак си разделени като физически контакт един от друг…. Нооо същевременно и все пак един до друг… Заедно и едновременно минахме под нея. Под дъгата!
– Това, сега което ми разказа, сън ли бешеее – или истина?
– Истина! И то много истинска истина! И ти, магаре недно, беше част от нея… Нали ти казах дори в момента, в който минавах под дъгата ти беше там до мен. После към края на пързалката децата ни посрещнаха със залп от снежни топки. Ти ме прегърна, за да ме прикриеш. После се преобърнахме. И в пръхкавостта на дълбокия сняг, ми натъпка врата с ледени бучки. А децата умираха от смях, че големи хора като нас се държат като малчугани. Честно ти казвам, аз не знаех какво искам да направя в този момент, заровена там до тебе в снежната преспа. Да те удуша на момента, или да се слея с теб на момента…
– Даааа… – почти невъзпитано в прекъсвам я аз – В сложна дилема си била попаднала. Ама виж ти какви ми ги говориш! Излъгал съм те бил! Че и съм ти насилил ръцете, да си ги разпериш на шейната… При това докато летим надолу по баира? Не помня. Виж ти, виж ти! И така ли съм ти казал – наистина? „Това е миг на вълшебство.” Не го помня този мой израз! И съм ти напълнил врата със сняг? Лелеее…! И това не помня. Ама аз не съм такова лошо момче. Сигурно от тръскането на шейната нещо ми се е откачило в главата и затова така съм постъпил. Хммм! Това е толкова невъзпитано. Сигурно съм заслужил такива мисли по мой адрес. А нещо по свой адрес не си ли помисли? – поглеждам я лукаво.
– Помислих си, да. Помислих си как аз съм влюбена в теб. И не знам за теб, но аз бях на върха на щастието си. И си помислих, че съм една луда сляпа художничка, която животът е трудоустроил като цветарка. Защото нормалните хора се влюбват и изпитват такива мигове на щастие през пролетта или на някоя лятна почивка на море. А аз съм изпаднала в това напеперудено състояние посред зима. И вместо да се любувам на захласа си сред морските вълни или на топла поляна… Умирам от удоволствие, забита в снежна пряспа при това с врат пълен със сняг, разтреперани от страх крака и премръзнал нос. Или вместо да се любувам на захласа, как околните ме гледат и ми завиждат на положението и на красивия ми приятел… Умирам от удоволствие от присмеха на замерващите ме със снежни топки деца, радващи се, на това, как двама големи могат да се забавляват по детски. И си помислих… „Ако не бях сляпа… Тази ми точно ситуация може би щеше да изглежда съвсем по друг начин.” После обаче се сетих за кръсточовките, които не спираха да цикцикат радостно наоколо. По звука ги чувах, как прелитат от шишарка на шишарка щастливи. Знаех вече. Те хранят новото си поколение и напомнят на хората за това, щото има и изключения в природата. И не за всички зимата е студен сезон, въпреки че градусите са u минусови. Те гледаха малките си в студа, напук на всички останали птици по нашите територии. Напук и сякаш нарочно. Не можех да се разделя със странното си чувство, че някак си и ти все правиш нещо нарочно. Просто за да ме дразниш! Което всъщност ме и привличаше… – не успя да си завърши мисълта тя, защото аз я прекъсвам с реплика ни в клин, ни в ръкав.
– Дааа! Ама признай, че и ти правиш някой неща нарочно само за да ме дразниш…
– Какво правя?
– Ами ти предната нощ, като танцувахме, защо ме настъпи три пъти. Първия път беше случайно, но другите два пъти си бяха направо нарочно – взех да се оправдавам с престорен глас, наподобяващ героя на Краси Радков Станислав Христов Христосков, но после съвсем сериозно питам – А ти там, под дъгата, направи ли най-същественото тогава? – при което тя се обръща към мен и пита учудено:
– Кое е това най-съществено?.
Но преди още аз да съм u отговорил, телефонът, който стои на приспособление отпред на таблото, звъни. А на осветения дисплей грейва снимката на Учителя по медитация. Бях му се обадил вчера да го попитам за колко най-евтино може да вземе ученик като Люба. Разказах му за нея накратко. Той обеща да помисли и да ми звънне. И не беше ме забравил. Телефонът ми имаше безжична връзка с музикалната уредба в колата. Приех разговора. Системата автоматично заглуши мелодията, а аз разбира се като ученик поздравих пръв:
– Здравей, Учителю!
– Здравей, момче. Удобно ли е да се говори?
– Удобно е, да. Само да знаеш, че пътувам в момента и може да ти заглъхвам малко от време на време.
– Добре, ако искаш да се чуем по-късно, или как? – попита той.
– Няма проблем. На спикерфон съм, така че не ми пречи. Даже ми е много добре. Разговорът ще ме ободри.
– Нали вчера ме пита за онова момиче – незрящото. Колко може да му струва най-малко курсът при мен?
– Да, така беше – започвам аз, но усещам как Люба впива пръсти в бедрото ми и започва да го мачка – Слушам те Учителю – какво реши?
– Аз медитирах в посока на въпроса ти. Ще може да посещава сбирките. Но само в твое присъствие. Ще u струва по едно левче на урок. Но задължително всеки път ще трябва да носи по три свещички – може и от онези чаените. Нали ги знаеш? Ти нали каза, че е цветарка?
– Да, такава е.
– Е, и всеки път като идва, да носи живо цвете. Може да е и най-обикновено.
– Това да бъде, казваш. Добре. Кога може да започне?
– Ами обади u се, ако е съгласна при тези условия да посещава курса… То нали ние с теб в понеделник сряда и петък работим?
– Да!
– Ако прецениш, че можеш да се прибереш днес. Нали днес е понеделник. В деветнайсет часа заповядай. Доведи, ако е съгласна. И разбира се ако и е възможно.
– Добре, ще говоря с нея и ще ти се обадя до час. Аз ще бъда на линия. Със сигурност. Чао, засега.
– Чао, младежо! – чува се от тон колоните и връзката се разпадна.
– Не! Наистина ми иде да те удуша с голи ръце – изхлипва Люба.
– Защо, какво съм направил пък сега? Нищо не съм ти пускал във врата. Не съм ти извивал ръцете. Защо ще ме душиш? Нали каза, че много искаш да посещаваш курс по медитация, но не можеш да си го позволиш. От друга страна аз мога да си позволя да ти платя курса. Но не бива да го правя, защото медитацията е лична духовна практика. Тя е като свещ в църквата. Всеки според възможностите си трябва сам да си я купи и да си я запали. Може друг да ти я запали, но трябва ти да си я платиш. И затова трябваше да намеря вариант нещата да се получат по този начин. Хем да си на курс. Хем да ти е във възможностите.
– И ти каза ще помисля по въпроса? Нали?
– Да, и помислих силно по въпроса. И след малко той ми звънна. И аз му казах какъв е проблемът. Той обеща да помисли и той по въпроса, или да медитира по него. И обеща до ден да ми даде отговор. Така се прави в тези среди. Мислиш, или медитираш по съответния проблем или въпрос… и сега той ми се обади. Нищо сложно или необичайно. Всичко е просто и логично.
– Да бе, всичко е много просто и лесно, което, разбира се, мен ме стряска и учудва.
– Ееее, хайде сега, учудвай се, но не се стряскай. Я кажи сега, приемаш ли офертата при тези условия, да посещаваш курса? Иии… днес да ти е първият урок?
– А може ли да помисля малко, или не ми е позволено?
– Аааа, позволено ти е, но за да не ми скучаят ушите, докато си мислиш за курса по медитация, ще ми отговориш ли на най-важния въпрос за днес?
– Кой въпрос?
– Нали те попитах преди малко. Ти направи ли най-същественото тогава? На пързалката! В онзи полет! Какво си пожела, когато минахме с шейната двама под дъгата? – и зачаках отговора, който обаче се забави повече от половин минута и за това аз допълних – Добре де, ако пък е нещо много лично и не е за моите магарешки уши… Еее… Ми не ми го казвай тогава.
– Ще ти кажа, но само при едно условие!
– Какво?
– Че отбиеш от пътя и спреш колата – много сериозно и убедително пророни тя.
– Леле, какво ли ще е това желание! Чак пък да спирам. Да не би от произнасянето му да спукам гума, или да ми блокира скоростната кутия!? Що ли? – почесвам се там някъде зад ушите, където нямах гъдел в момента.
– Питаш. И аз ти казвам кога и как мога да ти кажа. Ти как преди две вечери по същия начин постави условия как, кога и едва ли не колко секс ще можем да правим. И аз те послушах, защото го исках. Сега, ако ти искаш отговора, изпълни моето условие.
– Добре, така да бъде. Първата отбивка е твоя. Но дотогава няма да ти говоря. Може пък да размислиш и да ми споделиш в движение – заядох се аз и я щипнах за носа, тя обаче остана сериозна и замислена над нещо.
След десетина минути стигаме до една стара дълбока отбивка за отдих. Беше с изпочупени пейки. Изтърбушени кошчета за боклук. Отстрани с каменен сенник, покрит с редки, олющени и порядъчно изгнили талпи – пра, пра, пра родители на съвременните алуминиеви перголи. Всичката тази естетика в стил зрял социализъм е обилно покрита в сняг, който до някъде прикрива язвите, нанесени от времето на пътното съоръжение. Но от друга страна придава твърде загадъчно-мистичен чар на обстановката. Спрам до един стар кипарис, дремещ навътре в паркинга целия посипан със снежинки. Оставям двигателя да работи и протягайки се казвам:
– Готово, спрях. Сега ще ми кажеш ли какво за пожеланието си, под въображаемата дъга, появила ти се над пързалката?
– Пожелах си някой ден да стане така, щото да те видя на живо. Без значение кога, при какви обстоятелства и за колко време.
– Е, това ли било. Ми какво толкова страшно. Хубаво желание. Даже прекрасно. Ама защо трябваше да спирам, не разбрах?
– Хубаво желание – да. Но е абсолютно невъзможно за изпълнение. И ти много добре знаеш това, защото не си посредствен човек – добавя Люба почти сърдито и завърта глава към стъклото на вратата си, най-вероятно да прикрие сълзите, напиращи в слепите и очи.
– Ееее… Хайде сега, може да е невъзможно, но чак пък да е абсолютно невъзможно, не ми се вярва – уверено заявявам и я погалвам по косата.
– Само не го казвай! Моля те! Моля те! Моля те! Не го казвай, че ще се побъркам. Моля те! Не го казвай!
– Кое да не казвам? Не разбрах?
– Ти си знаеш! Казваш го непрестанно… Иии то нарочно… За да ме измъчваш Иии… Всеки път го казваш, когатооо…! – отново завърта глава към прозореца после се обръща рязко към мен и почти проплавка – Не го казвай! Моля те!
Работата отиваше към някаква емоционална криза. Вече u бях благодарен, че ме помоли да спра. Но не разбирах точно кое мое поведение или реплика провокира изострянето на превъзбуденото u състояние. Решавам да чистя проблема с напипване:
– Добре! Кажи сега, кое е това, което не трябва да казвам. Няма опасност, не шофирам. Ето, и колата е спряла. На ръчна спирачка съм. Само двигателят работи – заради парното. Кажи сега! Кои мои думи толкова те притесняват и защо?
– Извинявай! – тихо заговори тя – Не исках така да става. Просто съм много объркана. Моля те да ме разбереш. От четири-пет години ми се случват само лоши или фатални неща. Като прокоба някаква е. Няма да ти ги изброявам или разказвам. А тези последните три дни… Тези три дни… Сега… С теб… Ми се струпаха толкова много хубави неща, че няма как просто да не съм объркана. Забелязах – нещо хубаво да се случва, винаги след като ти кажеш нещо конкретно. Но пък може и да си въобразявам… Или просто много да ми се иска така да става. Амааа… Хем ми се иска да е такааа…! Хем, ако не е така, а само ми се струвааа… Си знам! Че ще изпадна в депресия. Вече няколко пъти съм била в дълбоки депресии… Иии… Никак не искам да се връщам пак там на дъното. Затова те помолих и да спреш. За да се окопитя.
– Добре, когато смяташ, че си спокойна, тогава ще ми го кажеш – това твое съмнение или… предположение… или каквото и там да е…
– Добре, още мъничко и ще съм готова за път. Само още мъничко. А я кажи… много ми хареса тази твоя мисъл, за това, дето нещата не могат да са абсолютно невъзможни. Звучи много позитивно и оптимистично.
– Ееее… то си е много елементарна логика. Няма абсолютни неща в природата. Няма абсолютно движение, или абсолютен покой. Няма абсолютно бяло, или черно тяло. Просто всяко правило си има изключение. Та всяко едно изключение всъщност нарушава абсолюта на едно правило. И абсолюта изобщо. Просто е, нали?
– И с невъзможното и абсолютно невъзможното пак ли е така?
– Да, така е! Абсолютно невъзможното го няма… Това си е само една изразна степен. По-скоро стил на изразяване, отколкото природен закон – отговарям аз просто и непринудено.
– И с моето желание да те видя на живо ли е същото положението?
– Да! Твоето желание е част от природата, нали? Ако е така – принципът си е принцип! И е един и същ!
– Искаш да кажеш, че не е абсолютно невъзможно да прогледна и да те видя на живо – повишава иронично тон тя.
– Да, така си е. Няма нищо чудно и изключително в това. В много голяма част от случаите има и друг начин на решаване на даден проблем. Просто или ние не търсим на подходящото място, или не търсим в подходящото време, или не търсим по подходящия начин. Затова за решаването на трудни проблеми в някои държави правят мозъчни атаки с цели екипи, а други медитират. Така е и с това, за което казваш ти. Мисля, че не е абсолютно невъзможно да се реши твоя проблем. Е дали точно ще прогледнеш след операция, или ще стане по някакъв друг начин – това не знам. Е, и няма да е лесно, амааа…
– Само не го казвай! Моля те! Моля те! Моля те! Само не го казвай! Ще се побъркам! – прекъсва ме отново тя повишавайки тон.
– Кое да не казвам? Е, няма да е лесно, амааа… това ли те притеснява? Ееее… Извинявай! Няма да го казвам повече. Аз просто исках да кажа, че колкото и да е сложен проблемът… Ще помислим по въпроса. И все нещо ще измислим! Нали така! И мога… – не можах да довърша защото тя се хвърли на гърдите ми и се разревава с глас та чак цялата се затриса – Какво стана пак сега? – питам, наистина недоумяващ за причината на поведението u.
– Ти го каза! Ти го каза! Ти го каза! – през сълзи и ридания заповтаря тя.
– Чакай! Чакай! Кое съм казал? Чакай малко! Успокой се! Моля те! Успокой се и ми обясни! Моля те! Ама накрая и аз ще се разплача, и ще стоим тука цял ден. Така да знаеш! – заплашвам я със строг тон – Защото аз като се разплача, ме държи по цели дни. Ти можеш ли да си представиш как плаче едно магаре недно? Ето сега ще ти покажа – отварям си гърлягата и заревавам с пълна сила като магаре – И – ааааа! И – ааааа! И – ааааа! – а за по-голяма достоверност пръхтя и с устни, ама досущ като ония инатестите дългоушковци.
После се заслушвам в собствения си рев и на мига разбирам, как се е чувствала горката ми госпожа по музика с чувствителния си музикален слух, когато съм пеел. Ама и Люба разбра, щото се сепна отведнъж. Спра да плаче и започва да хихика, пръхтейки и тя с уста, та чак едва говори:
– Ама, честно! Наистина си голямо магаре. Ама и точно като магаре ревеш – и не можеше да спре да се смее, като едновременно с това си бърше сълзите.
– Еее, нормално де! Като ще съм магаре, няма да пея като чучулига, я!? Кажи сега какво толкова те натъжава в моите приказки, та те избива все на рев?
– Ама ти, Марко Магарешков, хич не разбираш от женските сърца. Плача от радост, не от мъка. То и от двете се плаче, не знаеш ли?
– Чувал съм за това, но като не съм плакал нито от едното, нито от другото… Откъде да знам разликата. Я кажи сега! Че чак ми стана интересно.
– Добре, но няма да ми се смееш на логиката, ако ти се стори много блондинска! Обещаваш ли?
– Обещавам. Ето на, кълна се в процесора на компютъра си. Няма да ти се смея!
– В това ли се кълнете вие там горе, във високата сграда с колегите си. В процесора на компютъра си.
– Ми в какво друго?
– Дааа, сериозна клетва. Няма що. Както и да е. Аз ще ти кажа какво съм забелязала като закономерност. Пък ти нали си по-аналитичен, ще ми кажеш, внушение ли е това и има ли нещо странно в него.
– Добре, договорихме се. А мога ли да тръгвам, или искаш да го говорим тук на място?
– Искам да го говорим на място. Когато колата е спряла.
– Добре! Давай! Слушам те – съгласявам се с нея, опитвайки се по този начин да я успокоя.
– Още първия път, когато обядвахме в бистрото до пазара и ти казах, че искам да ходя на курс по медитация, за да боядисам отново дъгата в цвят. А ти каза твоето: „Ще помислим и ще измислим нещо”. И след това ме покани на вечеря. Ден по късно видях дъгата в цвят. Дори минах под нея, а днес направо ме уреди на курс по медитация… При това за един лев. Другото е че първата вечер, след като сексът не се получи както трябва, ти пак каза: „Ще помислим и ще измислим нещо.” Няколко часа по-късно бяхме някъде на зимна планина. Моя мечта от години. Дори вечерта в ресторанта каза „Ако искаш връзка с ангелите, ще измислим нещо. Само си реши какво ще им поискаш.” – А аз така исках да се получи хубаво и незабравимо. Но ти нали вече беше казал: „Ще измислим нещо.” И вечерта беше върховна, сякаш някой ангел помогна за това. И понеже всичко ставаше така лесно след твоето: „Ще измислим нещо.” За това и много ми се искаше да вярвам, как точно тази реплика произнесена от теб, отключва някак си върховен късмет или успех в това, което правим задно. Затова и не исках да я произнасяш по повод слепотата ми.
– И защо? Я пак поясни!
– Защотооо…! Защото слепотата миии…! Това е нещо, което е невъзможно да се поправи току-така. А аааз… Аааз, за нищо на света не исках магията на твоята крилата фраза да свърши така безславно. Просто имам желание да ти вярвам. Иска ми се много и за в бъдеще като кажеш: „Ще измислим нещо.”, пак да се случват някакви такива хубави неща. Затова се държах така. Може и глупаво да изглежда, но е така. Ох, олекна ми! Казах си го! Знаеш ли, можем вече да тръгваме.
– Добре де, щом искаш да се случват така нещата… Добреее… Ще помислим, ще помислим и все измислим нещо – казах с приповдигнат тон и се усмихвам, добавяйки вече сериозно – Но после да не съжаляваш? Защото нали знаеш какво казват мъдреците: „Внимавай какво си пожелаваш” – вдигнах многозначително палец след което я прегърнах и целунах.
– Дааа…! Ти наистина си голямо магаре – прекъсва целувката ми тя, при което аз пак изревавам като магаре, а след това и двамата се разсмиваме, но аз не я оставям на мира и питам:
– Така и не ми каза за довечера!? Ще дойдеш ли на курса? Защото вече трябва да се обадя на човека, че да си знае все пак.
– Добре, ще дойда. Ти нали ще ме съпровождаш?
– Да, разбира се. Мога ли вече да тръгвам? Чеее… май укъсняваме.
– Да.
– Добре, и сега, преди да съм набрал скорост, ще ти кажа нещо сериозно. Ти няма да се разстройваш и ще го приемеш философски. Нали!
– Нали! – отговаря тя
– Ако искаш наистина да се направи нещо за зрението ти, ще се наложи да помолиш Учителя за това.
– Не се подиграваш с мен, нали?
– Нали! – отговарям като нея и аз.
– И наистина как смяташ изобщо, че може да се направи нещо по въпроса? – явно не на шега се заинтригува Люба.
– В много от случаите може да се направи нещо по всеки един проблем. А какво като цяло ще се получи е отделен въпрос.
– Ееее… сякаш ми се иска работата да се получава като цяло, а не като на наполовинки.
– Как така наполовина?
– Ами така. Първо, за такава операция се искат много пари. Дори да се намерят от някъде, то за след болничното лечение сумата също не е никак малка. Под дъгата си пожелах да те видя във форма и цвят такъв, какъвто си си наистина. При това в очите на зрящите хора. Имам предвид не се страхувам от това, как изглеждаш като физиономия или фигура. Но не искам и да те виждам като някаква размазана черно бяла графика, или като нещо нарисувано от пиян или надрусан график. Повярвай ми – такива съм ги виждала достатъчно. Имах колеги в академията, рисуваха в такова състояние. Благодаря – ако намесата ще е такава. Ако ще е тъй, по-добре си е да те виждам само с душата, сърцето и ръцете си.
– Брей! Каква взискателно-претенциозна молителка-поръчителка! Брей!
– Такава съм! Иначе как мислиш, че ще мога да изпълнявам изтънчените капризи и претенции на клиентите си.
– На онези… на тузарите – със скъпите коли ли?
– Да! Дори и техните. Защо, ти ревнуваш ли? И те са хора. Макар понякога твърде не духовни и твърде не толкова хуманни. Но са си хора.
– Е, ако съм честен в момента… малко ревнувам, да!
– А ти защо не се обърна към някоя друга цветарка от пазара за твоята поръчка за невидимата загадъчна жена от нета? Защо не се обърна към Мимито, която толкова настойчиво ухажваше, а се обърна точно към мен?
– Ти сега ревнуваш ли?
– Е, ако съм честна в момента… малко ревнувам, да? – отговаря ми тя имитирайки ме твърде точно и двамата се разсмиваме.
Тутакси зад завоя се показа някакво разширение на пътя. Забавяйки ход подавам мигач.
– Защо спираме?
– Как защо? Първо, за да те прегърна и за да те целуна. Нали може…? – разпервам ръце, а тя се притисна в мен и се целунахме малко по-топличко от нормалното, след което си продължавам мисълта – Второ искам пак да поговоря с Учителя. Ще трябва да поумуваме какво по-точно ще измислим по твоите претенции. И трето спирам, защото забелязах, че като говоря с него, много силно си впиваш пръстите в бедрото ми и има опасност да катастрофираме – и още преди да съм си довършил мисълта набирам номера.
– И пак го каза това – нали! Само да ме дразниш? Нали?!
– Кое?
– Ще ти кажа аз кое! Не знам как го правиш, но като започнеш да говориш така, имам чувството, че ме галиш с рядка метална четка за коса, но срещу косъма. И уж ме вчесваш, а всъщност ме рошиш и хем ме дразниш неистово, а всъщност ме възбуждащ. И защо го правиш по този начин?
– Че от де да знам! Такъв съм си! Сигурно откривам нещо естетично в рошавата душевна възбуденост на хубавите хора…

(следва продължение)

Текстът е публикуван към колажа с разрешение на автора

Колаж по разказа “ (За Ачо) Слепи момини сълзи” от rygit

33 4.jpg

(ЗА АЧО) „СЛЕПИ МОМИНИ СЪЛЗИ” ЧАСТ 1

Живея на квартира в някакъв град в България, но работя в по-голям. Прибирам се в събота и неделя. Всеки Божи ден, пътувайки до работа, минавам покрай голям пазар с цветя, намиращ се в една пресечка на централната част. Трудно си намирам място за паркиране. Затова до офиса обикновено пешеходствам покрай цветарите. Харесвам красиви цветя. Харесвам и душевно красиви хора. Всяко цвете си има собствена душа – също като при хората. Има си и собствена душевна красота – пак също като при хората. За това и харесвам оригиналните интелигентни аранжировки. Те са нещо като добре сработили се екипи. Не се притеснявам да купувам букети, както и да искам своето, ако нещо в него не ми е по сърце. Колегите и началниците го знаят. За това наложи ли се я за повод, я за протокола в службата, все аз им купувам цветя. И то винаги от нашето цветно пазарче. Познавам повечето продавачи на цветя. И те ме познават. Но докато им гледам цветята по сергиите, току ми идват разни рими в главата. Когато съм в настроение, винаги се шегувам, стихоплетствайки пред продавачите. А аз рядко не съм в настроение. По някой път от някоя рима пада голям смях.
От две години там се появи нова цветарка. Млада жена на колко да е яяя!? Да речеем… На около малко преди, или малко след трийсетте. Красива, добре сложена, но гледа някак си вторачено и надменно. Втренченият u поглед сякаш замъглява моя и не мога да разбера що за душевност има. Букетите u са винаги свежи и добре аранжирани. В много от случаите стилни и загадъчно оригинални. Явно си разбираше от работата, защото от нея пазаруваха все тузари. Една по-възрастна жена u помага. Стои отпред, взема парите и връща рестото. Аз не обичам да пазарувам от нея. Не харесвах как изпитателно ме гледа. Имам чувството, че минавайки покрай нея, минавам покарай рентген или скенер. Пък и никога не съм я виждал да се усмихва. Беше олицетворение на красивата студена сериозност. Затова и винаги я подминавах.
Вече бе пети януари. Миналата година имах два-три повода, в които черпих. Рождения ми ден! Дипломирането ми в магистратска степен! Ааа… и повишението ми след това. Е точно за тези случаи, нямаше как сам да си купувам цветята. Не знам. Може би колегите са се редували, но и трите пъти цветята бяха превъзходни. Аранжировката – фантастична. Сякаш ги е правил човек от друга планета. И трите пъти изборът бе направо в десетката. И като вид на цветята, точно които обичам. Както и съчетанието им с детайлите. Единия букет даже го хербаризирах . Още си го пазя. Не съм виждал такава стилна и оригинална аранжировка никъде на нашия пазар. Бях поласкан. По моему колегите най-вероятно са ходили до някой скъп цветарски магазин – в моя чест.
По служба водех кореспонденция с много хора. Един път случайно съм изпратил една електрона поща на грешен адрес. Оказа се на жена, с която поведохме неформална кореспонденция. Станахме си някак си близки. Е – колкото това може да стане, без да си виждал някого дори на снимка. Пишехме си закачки. Изпращахме си снимки и колажи! Ама не наши. Или на други лица, или на цветя и животни. И то само по пощата. Бяхме се разбрали да контактуваме, без да имаме представа за външния си вид. Жената помоли да си кореспондираме само с ума, сърцето и душата си. Наистина се получи интересна виртуална връзка. В един от сайтовете обаче, в който тя се беше регистрирала, видях кога има рожден ден – записано бе петнадесети февруари. Е – колко е истина отделен въпрос, но това е нормално за нета. От днешна дата оставаха около месец и половина. Някак си ми се прииска да я изненадам приятно – но не знаех как. За това питах единия колега, който разбираше от тези неща с жените, а той ми отговори:
– Ееее, то има време до тогава. Ето например… подари и от любимите u цветя.
– Е как да стане това? Нито знам кои са u любимите цветя, нито u знам адреса! Нито пък искам да u пращам снимка от нета, дето може всеки да ги намери с търсачките?
– Ами питай!
– Да бе! Не е ли банално, и тъпо да попитам извинявай „Кои са ти любимите цветя?”. И после да u изпратя снимка на тях. Ми то тогава няма да е изненада.
– Еееее, както винаги си голяма капризация. Но си прав. Няма да е изненада. Е щом е така, иди на пазара при Художничката. Тя ще ти каже кои са любимите цветя на твоя човек. И ако u ги поръчаш, ще ти направи букет за чудо и приказ. После ще го снимаш… И готово…
– Готово ли? Ама то нали пак снимка ще бъде?
– Да! Но във всички случаи ще си личи, че е любителска снимка. А след това ще я изпратиш на виртуалната си плутоника и готово.
– Даа! Добра идея. А ако реша да се възползвам къде да я търся таз – Художничката? Аз на пазара почти всички ги познавам! Но не знам нищо за художничка. Всички са или градинари-производители или цветари-прекупвачи – взех да умувам на глас.
– Как коя! Тази, която ти е най-големия фен на пазара.
– Най-голям фен ли? На мен! Че коя ще да е тя, я? Снежана ли? Или не! Да не е Дима? – взех да ги изброявам, опитвайки се да си спомня с коя най-често съм си говорил и коя ме е гледала по така.
– Ахааа…! Още ще си кажеш тии… Мръснико бройкаджиев! Я кажи още на колко от тях си поливал градинките, мазен Дон Цветане. Ти за това ли, като отидеш там и се забравяш? Един букет го купуваш по час и половина!
– Глупости! Просто не съм като вас – Превари Попаров. Да се правя на многото „В”. Да инсинуирам колко много бързам и да купувам от готовите. Стоя и чакам да ми аранжират нещо ново. То пък все се случва, че не винаги имат под ръка съответния аксесоар, като цвят или форма и тичат по пазара да намерят от колеги. Пък за друготооо… Не че няма с кого да се излезе на вечеря от там, но не ми се ще. После трудно ще бъда обективен в преценката си кой най-добре си прави аранжировките – засуках небрежно едни сложни мисли на килограм.
– Айдеее… Не на Батко тези. Кажи си просто… „Нищо не ми е грабнало окото.” Не ми излизай тук сега с морални пунтове. И двамата си знаем… Не си светица… Нито си кристално ненапита чиста водица. Ако нещо ти падне на сърце… Ехеее, друга песен ще запееш на Батко. Ама хайде да не пророкувам – изгледа ме колегата с хитрата циничност на опитен играч.
– Добре деее. Даже и да не съм Светица чиста – непорочна водица. Ама я ми кажи сега! Коя е тази дето ми била най-голям фен… И ти откъде накъде го знаеш това? – попитах, очаквайки да се избъзика.
Предположих, че най-вероятно ще да ми посочи някоя голяма палавница. Или пък някоя от по-така презрелите продавачки. Защото за тази, за която той ми подсказа, си мислих, че колегите нарочно са u дали прозвището Художничката. Понеже тя горката много силно се гримира. Даже му насмигнах саркастично:
– Колега да не би Мимито да имаш в предвид? Ама не Мимолин – тази на по-близкия щанд! За оная Емануелата от другия край на пзара дето си слага грима с баданарката ми е думата.
– Не! Не е Мимито! За Емануела на съм чувал, а Мимито-Палавото от близкия щанд всичките я знаем. Казах ти Художничката. Онази, която ти направи и трите букета миналата година. Нали ти сам си каза, че са върховни. А ние предположихме, че си имате туй онуй с нея. Тя просто от ряз и трите пъти уцели точно това, което ти най-много харесваш. Ама си ти и личеше!
– Тъй ли! И по какво?
– Еее! Не се прави сега на безчувствен! Възхищението ти не беше от куртоазия. А да бъде впечатлен новоизлюпен, нахъсан уеб дизайнер с магистратура… Амии… Това никак не е лека работа за обикновен цветар.
– Добре ама коя е тя!?
– Стига де! Не се прави на настъпен кен от бира. Всеки ден минаваш покрай нея. Не може да не я познаваш. Пък то след като на всички им ясно какво лепкаво лапацало си, невъзможно е да не си се закачал с нея. Особено пък като знам, как е една от най- чаровните на пазара – поне в лице. За другите и части – не знам. Щото тя все се крие зад цветята…
– Айде бе. Да не ми говориш за една симпатяга от дясната редица бараки, срещу Палавото Мими… Оная ли дето работи с една възрастна жена? – попитах и като виждам колегата да кима утвърдително само дето не прихвам – Хе, хе, хе! Нея съм си я кръстил Северина леденото момиче. И ако искаш да знаеш тя е единствената, с която не разговарям от целия пазар. Мисля и че няма и какво да си кажем. Наистина аранжировките си u ги бива – но дотам. Пък и тя нещо не ме обича. От като започна работа преди две години, няколко пъти u се усмихвах и кимах… При това най- любезно. Бабата дето работи с нея се усмихва и дори ме поздравява, а Северина хич и не трепва. Затова и не пазарувам от нея. Даже и не забавям ход там. Камо ли да се спирам пред щанда u – и завършвайки тирадата си питам – Тя ли е Художничката?
– Точно тя е. Ама ти си голям задръстак бе Колега. Така да знаеш!
– Айде сега… Защо пък да съм задръстак. Минавам, кимвам – тя ме гледа някак си прозрачно. И нали ти казвам на йота не трепва дори.
– Ами тя е сляпа, бе Дон Цветане. Затова не ти е кимнала – ни в началото, ни по-после. Просто момичето не ти вижда маймунджилъците, които правиш с физиономията си. Пък и ако искаш да знаеш наистина е художничка. И то много добра. Била е де. Отивайки към едно бианеле на графиката са катастрофирали. Стативът й бил зле закрепен в комбито. Удря я отзад по главата. От удара се й отлепят и двете ретини. Напълно сляпа е! Дон Цветанее! Дон Цветане! Много си зле Дон Цветанеее!
– Айде стига де. Ти ме занасяш нещо. Как така ще е сляпа? Ми тя май носи очила от време на време. Като на Ленън и Дони. Такива с кръгли стъкла. Те защо са u? – после се пляскам няколко пъти по челото и продължавам – Ай стига бе – сляпа!? А как тогава прави такива красиви аранжировки?
– Ами не знам, как ги прави, но всички виждаме, че ги продава!
– Добре продава! И това Дон Цветане откъде го измисли сега? – запитах, наистина учуден от многото новини.
– Нали току що ти казах вече, че си много зле!
– Каза да!
– Ами помисли бе мой човек! Носи очила, може би, да не u личи съвсем слепотата. А за букетите как и дали тя ги прави защо питаш мен? Иди си я попитай лично. Имаш повод, имаш посочен конкретен човек. Че напъни се! Помоли я да ти направи букет за виртуалната ти приятелка. И ще видиш, как стават нещата. Ама ти май, май подхлъзвайки се на надутото си самочувствие на пре-голям дизайнер си се понесъл на крилете на Дон Жуановщината си… И от високото пропускаш нещо много, много качествено на пазара. Нали питаш за прякора си… Ето казвам ти! За това и на пазара всички ти викат Дон Цветан. Да не мислиш, че сме си го измислили ние. Ами! Цветарките така ти казват.
– Ама наистина, тя ли ми прави и трите букета? – питам аз умишлено, пропускайки другата част от темата:
– Аааа, гледай го моля ти се! Ама на теб май наистина не ти се вярва! Тя ги прави – разбира се. Ама ха сега попитай ме защо точно тя де! – почти ми заповяда колегата и започва да потупва нервно с ръка по бюрото.
– Добре! Питам те. Защо Колега точно тя?
– Защотоо…? – проточва едно „о”той , подхилква се под мустак и продължава – Защото не знам как и с какво си си постлал там на пазара… Но като чуха, че става дума за букет за теб и то по тържествен повод, никоя от цветарките на не се съгласи да го аранжира. Всички казаха, че ти си бил голяма компетенция като дизайнер. Почти до една твърдят, че от теб са заимствали много идеи за букетите си. Какъвто съвет да си им дадял около естетиката иии…
– Иии…?
– И после продажбите тръгвали. Никоя така и не поиска да ти стъкми букет. Може би от страх да не се изложи пред теб. Тъкмо мислех да си ходя, и тя-Художничката се обажда от бараката: „За кого ще е букетът? За онзи веселяк напет, дето е хем дизайнер, хем и стихоплет? За него ли?” Аз и потвърдих, а тя за най-голяма моя почуда, взе че се съгласи. Като прие я питам не се ли притеснява като другите, а тя излиза на открито и започва да откровеничи: „Ааа не, не! Не се притеснявам!”- отсича тя. Приближих се до нея, за да не ни слуша целият пазар и се интересувам, как смята да успее, а тя ми отвръща: „Аз много го харесвам този човек. И ще направя букета с любов. Тя ще извира от него и той дори няма да забележи, ако има погазено някое естетическо правило. Нали все пак и аз съм сляпа. Като любовта. Откакто не виждам… много добре се разбирам с това човешко състояние, наречено любов. Мога да го усетя у всеки. И мога всяка една любов да я направя като букет. Мисля да му направя нещо, което той наистина ще хареса.” – завършва си разказа колегата, поглежда ме и пита – Другото вече не знам! Ти ще кажеш – дали е успяла? .
– Наистина първия букет беше разтърсващо магнетичен. Добре Колега според теб ти на какво мнение си? Тя как ли успява, без да вижда, да съчетава толкова добре цветове и форми – а? На мен това направо ми е чудно? И другото, как така добре е усетила или разбрала какво харесвам?
– Ааа, не! Достатъчно ти казах. Има си начин момичето – някакъв си. Не знам. Не разбирам ни от цветарство, ни от художници, ни от слепота. Оттук-нататък, ей го къде е пазарът. Ти и без това си там нещо като щатна табуретка, така че иди и виж! Имаш си уста! При то не каква да е, ами голяма. Иди си я питай сам! – отсече колегата, бутна ме дружески по рамото и завършва инструктажа си с думите – Амаа… Ако Художничката ти свърши работата, да почерпиш за инфото, ей!
Стана ми много любопитно. Как наистина успява това момиче? Аз толкова години уча за дизайнер и не мога да си представя, как един човек, без да вижда, ще може да направи букет. При това не какъв да е, а стилно магнетичен и омайно красив.
Едвам дочаках почивката и на секундата се отнасям на пазара. Правя обичайни си тур по познатите сергии. Закачих се с тази, онази. Обсъдих последния мач на Левски с някой друг от мъжкото присъствие, което на този пазар си беше направо само за цвят. И тръгвайки по обичайния си маршрут минавам покрай бараката на въпросната цветарка. Спирам се там! И уж неволно се вглеждам на витрината в поза – ала артист. Но нали никога не съм пазарувал от тях, и двете жени като за начало запазват търговско хладнокръвие. То обаче трае до момента, в който не си поемам въздух с явните индикации или да поздравя, или да задам въпрос. Така де, но точно в този моменти вдигам очи и ги поглеждам. И при вида на яркия контраст между топлият любезен поглед на бабата и контрастно хладните зеници на Художничката, нещо леко се сконфузвам. При което ошашавеният първи вокал от моя евентуален поздрав се залутва стреснато навън, навътре около мъжеца ми. Може би и за това първият звук от гласна буква, която се бе запътила да излиза, така и не вижда бял свят. А аз самия успявам само да прогъргоря едно тромаво „Ддд…”, и тутакси сериозният женски глас на бабата прекъсва изцяло дъха ми с шаблонното:
– С нещо можем ли да помогнем на младия господин? – пита възрастната жена, продължавайки да ме гледа изпитателно в очите.
А младата… Тя нещо шумоли и се суети вътре из павилиона.
– Да, да! – кимам утвърдително аз, пропускайки в суматохата дори да поздравя, но продължавам значително по-уверено – Интересувам се мога ли да поръчам нещо по-нестандартно от това, което е изложено на витрината?
– Може, разбира се – обажда се от прикритието си младата жена – За кога Ви трябва господине? И ако е възможно да споделите за какъв повод? – продължава да ме разпитва тя без да се показва.
– Ами искам да изглежда нещо като поздравче за Трифон Валентинов Зарезанов – решавам да оригиналнича аз, но от вътре долита възглас.
– Ааа… Не, не, не! Буренцата, бъклиците и бардучетата не са на този пазар. Проверете в някой магазин за сувенири – доста хладно ме напътва въпросната Художничка, след което в една процепа виждам, как започва да се облича, може би готвейки се да излиза някъде.
– А ако е за деня на влюбените? – продължавам да досаждам отпред аз – Тогава ще може ли да поръчам нещо?
– За кой по-точно ден на влюбените говорите? По моите разбирания истинските влюбени имат не един ден, а триста шейсет и пет дена в годината. Не съм чувала любовта да има почивен ден. Вие чували ли сте за такъв? Та за кой от всичките дни на влюбените искате да направим нещо?
– Ами засега съм планувал за четиринадесети февруари. Пък щом и другите дни са техни по-нататък, пак ще поръчам и за тогава – усмихвам се учтиво аз, въпреки да знам, как тя не ме вижда.
– Сърчица, дрънкулки, целуващи се котенца, пиленца и гипсови човеченца – произведени от братския китайски народ, се продават ееееей в онази барачка зад ъгъла. Асортиментът е богат. Ако и Вие имате по-богато въображение, може да откриете и нещо като естетика в тях – отново се опитва да ме отреже с ледената ножица Северина.
– Знам я бараката. Но моят случай е по-специфичен. Иска ми се да е нещо от истински, живи цветя. Иска ми се да е много естествено. И да е аранжирано майсторски. Мога ли в този случай да разчитам на таланта и помощта Ви? Виждам, че първото дори Ви е в повече. Поне що касае нивото на този пазар. А за желанието Ви да ми помогнете или не… Вие си преценете! Имате ли го или не. Все пак искам да се получи нещо красиво. Ааа… ”Насила хубост не става” казват старите хора. Затова и първо питам за желание, а после ще помисля за поръчване.
– Така си е, Насила хубост не става – повтаря малко приглушено тя, помълчва около половин минута, може би разбра, дали съм си тръгнал и продължава, но вече с не дотам хладен тон – Добре! От какви цветя искате да е букетът? И ако може да ме ориентирате в какви рамки като цена да бъде?
– Не зная какви да са. Никога не съм виждал жената, на която искам да ги поднеса. Не знам какви цветя обича. Не знам изобщо обича ли цветя. Не знам дори дали е способна да обича. Знам само, че си пиша с нея от три месеца и искам да я изненадам приятно. Поради това и си търся повод. Сметнах, че денят на американските влюбени е подходящ момент да оправдае моя жест. Но понеже естетическото уравнение ми е с прекалено много неизвестни, реших да се обърна за помощ към Вас. Вече от няколко места чувам, че на цветния пазар Вие сте най-добрият математик, що касае човешките отношения и чувства. И всички, с които говорих, ви препоръчаха като естет успешно решаващ подобни сложни задачи. Колкото за финансовата рамка. Ами, добре… Парите са без значение в случая. А и още нещо – ще се доверя изцяло и безапелационно на предложеното от Вас творение. И обещавам да не го коментирам като естетически резултат.
– Интересна задача! Мога да кажа почти предизвикателство – показва се от вътре младата жена, килва по много особен начин глава с и доста по-учтив тон пояснява – Но за да се получи нещо подобно на Вашето искане, ще се наложи да поговорим малко повече за тази жена. Искам да се ориентирам по моя си начин. Бях тръгнала за обедната си почивка… Но щом е за такъв тип предизвикателство – обядът може и да почака.
– Е не, не, не! Мога да намина и по-късно! Но ако мероприятието обяд, е освободено от други човешки ангажименти, като компания имам предвид… Бих Ви поканил на делова среща с обяд! Разбира се, стига да не възразявате. Аз лично имам свободен около час и половина. Това време достатъчно ли е за ориентацията Ви около моето предизвикателство?
– Благодаря за поканата. Не мисля, че има с кого да се срещам точно днес. Колкото до времето – да! Мисля е достатъчно – напълно. Но не зная дали сте информиран – аз съм незряща. И ако искате да ме поканите някъде, за да говорим, ще се наложи да сте ми и клиент, и кавалер, и придружител.
– Няма проблем. Три в едно. Само ми казвайте какво точно да правя. Признавам – от изброените три неща нямам опит само като придружител на незрящи.
Отиваме пеша в близкото бистро. Поръчваме си нещо леко за хапване. Разказвам това, което знаех за жената, с която си пишех. Описвам какви снимки ми е изпращала. Давам информация и с какво се занимава. Младата жената ме помолва да минем на ти. След което се поинтересува с какво се занимавам като професия самия аз. Усъмних се че не знае, защото по принцип всички на пазара са в течение с професионалните ми ангажименти. Пък и нали ми е правила букети. Но въпреки това обяснявам подробно.
И докато го правя я наблюдавам, как се храни. Търси по много странен начин приборите по масата. Не си плъзга ръката по покривката, а минава с длан малко по-нависоко. Все едно ползва металотърсач. Стана ми много интересно, как в повечето случаи ръката u спираше точно, когато отдолу има прибор. Така търсеше и чинията си. Наистина интересна гледка.
И друго се случи! Бяхме поръчали червено вино. И да! С наздравиците беше малко по-сложно. Тя си вдига ръката и застива на място казвайки наздраве, а изпълнявам упражнението чуквне. При едно от поставянията обратно върху масата, столчето на чашата й попадна върху някаква салфетка. Едра капка червено вино се плисва леко по показалеца u и капва на кремавата покривка. Притесни се. По лицето u изби червенина. Попита дали е много. После направи нещо, което доста ме изненада. Докато ми говореше, как се аранжират цветята, потърси червеното петно с ръка, също както търсеше и приборите. Не успя от първи път. На третия или четвъртия обаче си спря ръката точно над него. И деликатно без да бърза почти конспиративно постави салфетката си върху му. Това направо ме смая. Разговорът се завъртя някак си… И сега беше мой ред да получа информация за нея:
– А ти с какво се занимаваш в свободното време? – попитах аз, но веднага се излових, как въпросът ми не бе точно на място.
– Казваш интересно ти е с какво се занимава един сляп човек, когато е сам? – попита тя, отхапва залък, преглътна го и продължи – Нищо особено. Слушам музика. Слушам електронни книги от компютъра. Имам такава програма, която ги чете от екрана. Подготвям проекти на букетите за свободните продажби, както и специалните поръчки. Или пък си рисувам абстракцийки.
– Рисуваш? – зачудвам се не на шега, но виждайки, че тя става сериозна, решавам да се пошегувам – Графика, портрет, живопис или цветна графика?
– Ехе, ехе, ехе! Портрет не мога. Не ме поднасяй! Живопис също не мога. Е, можех… Казах ти, цветни абстракцийки или проекти за букетите.
Не съм сигурен дали от шегата, но след този въпрос разговорът тръгна някак си леко и непринудено. Жената се отпусна. Сякаш стана друга. Говорехме си така, все едно сме познати от дълго време. Нямаше нищо общо с впечатлението, което оставяше, стоейки зад щанда. Реших да не прекалявам с официалностите и да се държа така, сякаш е обикновен нормален човек, а не слепец. Спрях да се замислям какво може или не човек, когато вижда или не. И продължих да питам:
– Абстракцийки, ясно. Цветни или само контур?
– Цветни. Нали виждаш. Всичко на щанда ми е в цвят.
– А как виждаш цветовете? Много ми е интересно. Забелязах, че доста лесно откри петното от виното върху покривката. Как го правиш?
– Не знам. По някакъв начин, след като се случи това с очите ми, започнах да усещам цветовете с ръце. Не знам как става. Справям се някак по този начин и то не зле. Ето например покривката ми се струва… Че е в нещо… В нещо… Нещо между мек беж и кремаво. Помага ми може би това, че съм учила цветознание в академията – каза тя.
– Много интересно, а аз с какво съм облечен? – попитах премествайки се на стола до нея.
– Хе, хе, хе! Това сега изпит ли е? Добре де, ще опитам – добави тя, допира ръка до рамото ми, после ме опипва, за да се ориентира как съм седнал, прекарвайки ръка, отпред и покрай гърба ми, помисли малко и казва – Маслено зелен пуловер с две светлозелени, хоризонтални линии отпред – от рамо до рамо са. Има и резедави фигури… Триъгълници, или ромбоиди на ръкавите.
– Браво! Впечатляващо! А как изглеждам в лице?
– Еее! Това вече е по-сложно! – почти прошепва тя и видимо лицето u става сериозно – Но ще опитам. Ще застанеш точно пред мен в профил. Само да ти кажа! Тогава усещам и други неща. Тях да ги казвам ли?
– Давай! Защо не? – на момента я поощрявам аз, без да подозирам за какво иде реч.
Тя пак ме докосва. Ориентира се как съм седнал. Коя част от лицето ми къде е и с бавни движения започва да обикаля с длани около главата ми. Хвърлих крадешком едно око наоколо. Хората ни гледаха доста любопитно. А тя си се занимаваше без да се смущава. Спря се на челото ми. Спря се и на сърцето ми. Дълго стоя там, правейки доста учудена физиономия. После си почина малко и занарежда:
– Кестенява коса. Много чуплива. Матова кожа на лицето. Бенка на долната челюст от лявата страна. Ааааа, не е честно така! Отвори си очите! Не, не, не! Не, стискай клепачи! Отвори ги! Моля ти се! През клепачите не мога да ги усетя хубаво. А, така е по-добре. Ихааа, какви пъстри очи. Светло кафяви са и са напръскани с тъмно кафяви и зелени капчици. И с тези гъсти черни вежди… Хубавичък си, да ти кажа… Ето защо колежките от пазара зацвърчават като ги закачаш – после леко се отдръпва от мен и пита с усмивка на лице – Как е? Познах ли в общи линии?
– В общи линии – браво! Много точно…
– Еее… радвам се! А знаеш ли, че момичетата от пазара ти казват Дон Цветан?
– Хи, хи, хи. За Дон Цветан научих днес. Колегата ми каза – засмях се на глас.
– А мога ли да попитам на свой ред хубав мъж като теб с какво се занимава в свободното си време?
– Ходя за риба. Чета. Гледам филми. А от три-четири месеца ходя на един курс за медитация. Много е интересно. Човек изпада в едно особено състояние. И сякаш отиваш в едни други светове. И там в другите светове хубавея. Затова може би ти се струвам хубав. Понякога всичко е много истинско и цветно – завърших и като я погледнах, се сконфузих защото виждам как ме слуша с интерес, но по лицето й започва да се изписва тъга, реагирам на момента – Какво стана? Защо се натъжи?
– Много ми се иска да ходя и аз на такова нещо. Не за друго, най-вече за цветните неща, които се виждат понякога при медитиране. И аз четох за такова състояние в нета. А имам нужда от това. Не съм вярвала, но цветовете и красотата от комбинациите между тях започнаха да избледняват вече в съзнанието ми. От около пет години съм сляпа. Ако е вярно, че се виждат цветове, това ще ми е като един цветен отдушник. Или пък мисловен прозорец към времето, когато съм виждала дъгата на живо. А не да си я представям насила в мрака на слепотата си. Май с моята дъга в мрака напоследък е така. Извиквам я. И я виждам малко някак си насила. А нали ти каза „Насила хубост не става.” Може би и за това дъгата с времето взе да става все по-некрасива и все по-некрасива.
– Че колко му е да я боядисаме дъгата отново в цвят. Ще помислим, ще помислим… Все ще измислим нещо по въпроса. И то така да го направим… Например по някакъв по-прост начин, от това да ти слагаме нови очи.
– Нови очи няма как да ми сложиш, но наистина едно такова медитиране, за което говориш, може да ми е от полза в тази цветна насока.
– Че колко му е? Защо да не ходиш, ако имаш необходимост и ще имаш полза? – попитах аз и съжалих на мига за така поставения въпрос, защото на лицето u отново се изписва нещо средно между болка, отчаяние и безпомощност:
– Лесно е да се каже – отговоря тя и извръща глава в встрани, продължавайки си мисълта – Истината е че събирам пари за операция. Пък тези курсове със сигурност не са толкова евтини. А и точно аз с този дълъг престой в тъмното, едва ли ще мога да постигна нещо за три-четири пъти.
– Ееее, не се натъжавай де. Ще помислим, ще помислим… И все ще измислим нещо да те уредим по тънката лайсна. Нали затова сме ходили толкова години на училище. Да измисляме да правим неща да са лесни точно в трудните ситуации – опитвам се да изляза с шаблонна техника от сконфузената ситуация, питайки неглижиращо – Искаш ли нещо за десерт? Аз ще хапна една палачинка с мед. Да се подсладя, че след малко ще навляза отново в горчилката на ежедневните служебни главоблъсканици.
– Не знам как го правиш, но някак много лесно оправяш нещата на думи. Ама дори и да е само на думи, да си ти призная става ми по-леко, само като те слушам – клати бодро глава тя вдига показалец към сервитьорката и казва – Добре, за мен нека бъде нещо плодово. И ако може да приключваме. Доста се застояхме, а баба може да се притеснява за мен.
Десертът идва заедно със сметката. Плащам. Видно е срещата върви към края си. Тя каза, че u било много приятно. Ще поумува по задачата, но помоли, когато имам свободно време, да мина покрай магазинчето да ми кажела какво е намислила. Или да ми го покаже на скица. А аз не скрих, че съм приятно изненадан от другата страна на нейния облик ,който се разкри при срещата ни. За днес поне за мен нямаше какво повече да си кажем. Тогава ми звънва телефонът. Извинявам се. Започвам разговор. Като делова част, срещата за мен бе приключила и почти се бях настроил вече за моята си служебна работа. Този, с който говоря, има някакъв софтуерен проблем. Нещо не му се получавало както трябва на екрана. И иска да му помогна. Ако може за вчера. За секунди се увличам в обясненията си и съвсем забравям къде съм и с кого. Отивам до закачалката в ъгъла – почти като робот. Обличам се. Включвам си слушалките, за да са ми свободни ръцете. Донасям палтото на жената. Помагам u да се облече и тя. Извинявам се за момент на този, с когото разговарях. Най-учтиво си вземам довиждане с нея, обещавайки u в други ден на всяка цена да мина. Завъртам се на кръгом и говорейки, тръгвам към вратата. Стигам до изхода. Отварям вратата и я задържам, в очакване жената да мине през нея. Обръщам се. Нея обаче я няма зад мен. Поглеждам учудено, без да спирам да дрънкам. Вдигам поглед и замръзвам на място. Цялото бистро притихнало и кажи речи всички в мен гледат. Като капак в същия този момент се усещам, как само моят глас, бълва реч. И то не каква да е, а пароли, стрингове, кликвания и другите му там подобни софтуерни инструкции и простотии. А този ми ти терминологичен брътвеж ехти твърде дразнещо в неочаквано притихналото заведение. Стряскам се от всичко това. Казвам на оня, че ще му се обадя по-късно.Млъквам. Затварям. И се оглеждам. А то в цялото заведение настанала някаква особена тишина. Ама тихо – значи тихо като в читалня на църковна библиотека. Оглеждам се втори път и буквално замръзвам на место. Младата жена стои права, държи високо вдигнат в ръка белия си бастун, обозначаващ я като слепец… Поклаща го бавно, бавно… Явно с идеята да ми привлече вниманието… И незнайно защо ми се усмихва от топло по-топло. А от самата u поза блика насмешка, която едва ли не крещи към мен:
„Еййй… Придружителю! Сляпа съм! Сляпа съм! Забрави ли?”
Стана ми тъпо! Много тъпо! Но и същевременно много странно. Направих такава простотия, а тя ми се усмихваше. При това сърдечно и топло. Не разбирах нищо. Знам, че усетих как потъвам в земята от срам. Ами да! Уж и обещах да u бъда и кавалер, и придружител, а заради един телефонен разговор – кавалер може би бях, но забравих втория си ангажимент към нея, да u бъда придружител. Леле! Връщам се на мястото си до масата изпръхнал, като полят с вряла вода. Извинявам се. Подавам ръка, за да я преведа покрай масите и в този момент тя втори път ме забива в земята с думите:
– Ще ми позволиш ли да те прегърна и да те целуна? – и отново се усмихва неустоимо.
– След това, което направих ли…? Ами не! Впрочем да! – оплетох се в отговора си аз и продължих – Даже няма да възразя, дори да поискаш да те изнеса на ръце до вратата – опитвам се да се окопитя аз, и приближавайки се до нея разтварям ръце за прегръдка с наведена смирено глава.
Тя приема жеста. Приплъзва ръце по моите. Прегръща ме. Целува ме по двете бузи. После по устата. И да си призная нещо много топло ме лъхна докато бях в обятията u. А ако някой само преди час ми беше казал, че Северина от пазара за цветя има толкова топла усмивка, щях да му завра главата във фризера, да поразмисли на хладно над твърдението си. Но нещата не свършват до тук. Още докато сме вплетени един в друг тя доближава устни до ухото ми и прошепва:
– Благодаря за обяда! И благодаря най-вече за това, че забрави, че съм сляпа. Ти си добър човек. Откакто съм в мрака, всички са ме съжалявали. Искали са да ми помагат. Но никой не е забравял, че съм незряща. А ти забрави. Ти обядва с мен не като външност и недъг, а с това, което е вътре в мен. Благодаря ти. Ти контактува с мен така, както може би контактуваш и с онази жена от интернет, която не познаваш и никога не си виждал. Нали? Мисля, че много добре усетих връзката ви. Ще ти направя много хубав букет. За теб не знам, но на нея мисляяя… На нея определено мисля ще много u хареса. Дори ще си го сложи на видно място. Ей така… много хора да го виждат.
Не знам, но след всичкото това нещо ми стана, а думите от иначе голямата ми уста зачезнаха нанякъде в дън гърлото ми тилилейско. За това и мълчаливо я преведох покрай масите. Е не ни ръкопляскаха като по американските филми, но заведението доста се оживи, когато тръгнахме към вратата. А докато бутам един стол, виждам точно пред мен под последната маса два вирнати палеца в знак на одобрение. Беше един мъжага, който най-вероятно я оценяваше като визия.
Колегата беше прав. Жената определено ме харесваше. Когато отидох на третия ден, се оказа, че не е готова с проекта за моя букет. Поиска да си поговорим още малко за моята загадъчна жена от нета. Нооо… Тук си мисля, че Художничката започна да хитрува. Защото всъщност разпитваше повече за мен, отколкото за жената. И така за една седмица се видяхме на три делови обяда Е! Вторите два си бяха по-скоро приятелски, отколкото делови. Но пък се явиха доста добра възможност да ми разкаже за себе си. Научих за доведената u леля, която поради факта, че била бездетна и следвайки болните си амбиции, я карала да рисува, без да мисли за нормалните неща характерни за възрастта u. Как според същата тази леля, на момчетата не трябвало да им се обръща внимание. А това неглижиране на мъжката част трябвало да продължава, докато не станела голяма художничка. Толкова голяма че тъпите мъжаги да се търкалят в краката u. Как я убеждавала в нейната красота и талант. А още че никое момче от съучениците или обкръжението u не я заслужавал. Разказа ми и за фаталния ден на катастрофата. Как отново пак под въздействие на лелята не било послушано едно влюбено в нея момче. Което не на шега се притеснявало за статива отзад в комбито. Как лелята се отнесла грубо с него и поставила въпросния предмет точно зад младата художничка, напук на момчето, въпреки предупрежденията на угрижения младеж. И как след катастрофата и осакатяването същата тази леля изобщо забравила за младата си фаворитка. По простата причина, че вече не била никаква художничка, а безперспективна цветарка.
От всичко личеше, че някои от тези неща u тежаха дори повече от вечния мрак, в който беше пропаднала. Историята u наистина беше банална. Но разказана от такова чаровно лице с прекрасни очи, които гледаха с безчувствена студенина, бе в състояние да поразмекне и най-якия хардуер. Дори моето четириядрено сърце – тип процесор, при това закоравяло от технически правила и хакерски атаки, на моменти увеличаваше тактовата си честота, при някои от по-тежките моменти в разказа. Не е леко да слушаш спокойно излиянията на един млад човек, загубил най-ценното в живота си – своите родители и възможността да развива таланта си.
Не бях влюбен в жената, но разбирах необходимостта u от малко повече човечност. Вече четвърти път кажи-речи почти през ден обядвахме и то донякъде делово. Беше доста строга към самата себе си и ей така спонтанно си помислих, защо пък да не u предложа… Чиста проба малко романтика. Без някаква ангажираност или обвързващи дълбоки чувства и емоции. Един ден към средата на втората седмица минавам покрай щанда. Възрастната жена я нямаше. Поздравих и подхвърлих предложенийце ей така на шега. Всъщност, очаквайки отрицателен отговор или гримаса:
– Какво ще кажеш, ако те поканя не на обяд, а на една вечеря? – запитах по най-тъпия начин.
– Ами за да разбереш какво ще ти кажа, първо ме покани – отговори ми тя, типично в нейния хладен стил.
– Добре! – влизам u веднага в тона, отивам до съседния павилион, купувам една орхидея, заставам пред щанда и с преправена тържественост произнасям – Млада госпожице, каня Ви официално да вечеряте с мен, в удобно за вас време в рамките на тази седмица – правя реверанс и поднасям цветето.
Тя го приема и на момента започва подчертано артистично да кокетничи. Постоя, помисли. Влиза навътре в павилиона. Връща се с начервисани от нещо бузи. Запремигва, имитирайки притесненост, и продумва срамежливо:
– Бих приела с радост, но при едно условие…
– И то е…?
– Да ми бъдеш придружител до край.
– Тоест…?
– След вечерята да ме изпратиш до леглото ми. И да ме завиеш с целувка.
– Интригуващо условие! А баба?
– Това сега твоето условие ли е, или въпрос?
– Да го наречем въпросително условие.
– Баба има къде да спи. При това без да е притеснена, или да ме притеснява. Та кога да бъде?
Беше мой ред да играя роля. Знаех, че не ме вижда, затова казвам на глас какво точно правя:
– Вадя си телефона и си гледам седмичната програма – извадих си телефона, почвам да се ровя в него, а при всяко прелистване той пипикваше, а аз продължавам да говоря – Мислейки, гледам в небето – поглеждам в небето и казвам – Броя на пръсти. Пак гледам в небето. Пак мисля – млъквам за малко постоявам така и накрая казвам с престорен глас – Цяла седмица, включая и събота, имам ангажименти. Нооо… заради Вас, госпожице, ще ги отложа. Ако се спра на покана за вечеря в петък, ще възразите ли?
– Този петък ли? Мисля… – заглежда се встрани тя, имитирайки, че мисли върху нещо – Имам ангажимент с една галерия за незрящи, но ще го отложа. Така че, не възразявам!
Театралниченето бе интересно, но се превръща в реалност. Отиваме на ресторанта в петък почти веднага след работа. Някъде към седем и нещо. Хапнахме разни неща. Пийваме вино и коняк с десерта. Хващаме си такси и се озоваваме в тях. Там тя се чувства сигурна. Познава обстановката и се движи без проблем и без бастун. Интимната част обаче не се получи. Някак си бе пренапрегната. Свършва два пъти още при увертюрите. И двата пъти аз дори не се бях възбудил. После ме отблъсва и се разрида. Прегърнах я и се опитах да я успокоя. След малко дойде на себе си и започва да ми се извинява:
– Извинявай! Откакто съм в мрака, един път съм ходила на пълен масаж с освобождаване и съм спала с един мъж. Всичко на всичко – един път. Първия път с масажа ми беше прекалено служебно. Колкото както се казва там да се изхвърли едната вода. А втория път с мъжа беше тип бодибилдинг в стил – ръгай чушки в боба. Просто на момъка му беше интересно да чука сляпа жена. И ме чука, вземайки завоите при смяната на позите на две гуми. Страхувам се да не се повтори някой от случаите като усещане – почти изхлипва тя.
– Не се притеснявай. Ще си отдъхнем от напрежението ще помисли, ще помислим и ще измислим нещо. Други притеснения имаш ли?
– Да. Ти започна много нежно. Имах един приятел. Той бе така нежен с мен, но нашите все бяха вкъщи. И сега все ми се струваше, че някой от тях ще мине покрай стъклената врата и ще ни види. Знам! Няма ги! И е абсурдно, но ми е трудно да се отпусна. Не зная защо. Може би, защото не мога наистина да видя с очите си, че вече ги няма – продължава да трепери в прегръдките ми тя – Нали не ми се сърдиш, че така се получи?
– Всичко е наред. Поканата бе под условие да те изпратя до леглото и да те завия с целувка. За по-дълбока интимност не е ставало дума. Така че всичко е в рамките на уговорките. А да – и на нормалното за случая. Спри да се притесняваш. В апартамента няма никой. С колко целувки искаш да те завия, за да не ти е студено на душата?
– Ооо… трудна работа. Душата ми е толкова изстинала към тези неща… Ще ти трябва овлажнител за устни, ако искаш да ме стоплиш само с целувки – завайква се на шега тя.
– Я да опитам – отмятам завивката и започвам да целувам наред.
– Стига, стига, гъдел ме е! Стига! Гъдел ме е така – разсмива се на глас „изстиналата” към тези неща.
– Охооо, тука си имаме и целувчици на ангели. Ехеее, едно сърце почти върху сърцето. Гледай ти как хитро се е скрило по гърдата. Ихааа, конска глава под дясната мишница. Хи, хи, хи и грозд с шест зрънца малко над опашката на катеричката. Ееее… човек и да те забрави, ако след време те срещне пак, няма как да те обърка. Ама това последното е направо като татуировка. Много си фешън така – концентрирах завиващото си целуване точно върху и около хемангиомите.

После я завих, прегърнах я и тя заспа направо за секунди. Тя да, но аз не можах. Стана ми чоглаво за нея. Имаше голямо желание да се любим, а не й се получи. Трябваше нещо да направя. Не исках страховете или притесненията u да се повтарят. И ей така, дойде ми отвътре. Станах, отидох в другата стая. Намерих компютъра. Порових се в мрежата и резервирах на своя глава за другата вечер две места в една планинска хижа-хотел. Навих алармата за шест и тридесет и се мушнах под завивките. Заспал съм доста бързо. Алармата звънна. Отварям очи. А тя стои в поза лотос на единия край на кревата. Почти гола е. Заметната е със завивката. На нощното шкафче има скромна закуска и айран. Казваме си добро утро с целувка. Попита защо ми звъни алармата. Докато хапвам, отново започва да ми се извинява за неуспешния ни плътски опит. Изрази съжаление, че аз останах с неудовлетворени страсти. Попита с какво и как може да ме компенсира. Отговарям и, без да се замислям, и то със сериозен глас:
– Как с какво? Със същото. Със секс и страсти, разбира се.
– Добре! Само моля те, не се сърди. Не съм искала така да се получи – и се приближава с явното намерение да интимничи, питайки ме – Искаш ли да опитаме пак?
– Може. Но не тук! И не сега! – отговарям със строг тон и продължавам – Няма да ти се разсърдя, само ако го направим където и когато ти кажа, че е възможно.
– Добре, но не се сърди, не искам да се караме. Моля те!
– Ти закуси ли? – отклонявам темата встрани.
– Да, и кафе пих.
– Аха… пи кафе без мен? – дърпам я за носа – Добре. Колко време ти трябва да си приготвиш багаж с топли дрехи и обувки за планина?
– За планина? Какво си наумил? – пита тя правейки уплашена физиономия, но все пак ми отговаря – Ами за около час ще съм готова. Защо?
– Добре! – ставам и обличайки се, започвам да u нареждам – Приготвяш си… Два чифта зимни обувки, три чифта анцузи или спорни панталони, две топли фланели или пуловери и там необходимите женски подробности. И след час и половина да си готова. Ще дойда да те взема. Обади се на баба, че отиваме на планина за два дена, да не се тревожи.
– Ама как? Къде ще ходим? Аз сега не мога да си го позволя. Зимата цветята не се харчат много. Недей така, моля те. Не ми е удобно да правиш това за мен.
– Няма не искам, няма недей! Щом ми отказваш, ставам злодей! Във сръднята аз съм си баш корифей. След час и половина да си ти готова за планината красива, за планината красива, на певеца Орфей – поизплагиатствам нещо от Славчо Трифонов и се усмихвам – Нали не искаш да ти се сърдя? – питам аз и като виждам, как притеснено кима с глава понижавам императивността в тона, но не и на репликите си – Тогава се приготви! Идвам след час и половина. Пак благодаря за закуската. А и да се обадиш на баба! Ама на всяка цена!
Когато се връщам с колата в пълна зимна екипировка тя е готова.
Но пък спа през почти целия път.
Може би емоциите от снощи u дойдоха в повече.

(следва продължение)
Текстът е публикуван към колажа с разрешението на автора.

Тя

тя ухае на море

на топъл хляб
тя ухае на любов която
си чакал твърде дълго
и си мислел
че не е възможно да я има
че си я пропуснал

тя ухае на парфюм
от люляк
и септемврийско лято
тя е всъщност
споделено утро
тя е слънце
блясък във очите
сърцетуп
и крехка нежност

тя е още
търсен бряг
и безгранична обич
искрена взаимност
страст
и всичко онова което
е просто поглед
е усмивка
е сигурното убеждение
че си щастлив
че си щастлив сега
за първи път
със нея

тя е

 

Lovewear (Пепър Формаджи)

 

Хиляди години един към друг вървим

57106638_2668389436566006_7738843357228564480_n.jpg

„Хиляди години един към друг вървим,

стъпките застиват в паважа.”

Стефан Диомов

Стъпките заспиват

в паважа

на улиците вечерта.

В локвите

звезди оглеждат се

и паднала луна.

А пътищата ни отново

не се пресичат,

макар звездите в локвите

намиране предричаха…

Добавяме в живота си

по още глътка минало.

И спираме за малко –

следите ни изстинаха

И късно е сега. И тъмно е…

Един към друг ще тръгнем

отново на разсъмване,

защото знаем,

че е неизбежно –

ще подарим един на друг

през тоз живот

поне по капка нежност.

По ” Думите, с които те обичам” от Сенд

с които те обичам 2.jpg

Те са изписани малки звезди,

сърца и усмивки, звънчета искрящи.

Сипят се кротко по белият лист

и се превръщат във щастие.

Ти ги усещаш. Отвръщаш ми с тях.

С думи гальовни дъждът ни вали.

Нищо не искаме. Мокро е в нас.

И е прекрасно. Нали?

автор Сенд (Георги Стоянов)

По разказа на rygit “Сияние от влюбени ръце”

A2 56675262_287861015462442_7592717265464721408_n.jpg

Беше точно преди 10 години. Имаме колеги от Девин, които ни поканиха да им погостуваме за седмица. Не се двоумихме много. Яхнахме няколко коли и отпрашихме към Родопа. Наистина фантастично преживяване. Все едно бяхме в някаква виртуална програма извън реалността. Всичко наоколо ведро, кристално, прекрасно. А въздухът за него нямам думи. Нормален градски човек, който не е привикнал на такава чистота може и притеснения да го полазят. Дето каза единия от колегите: „ Тюю… каква прозрачност! Ако не си се изповядал предния ден този непорочния пейзаж може и само с поглед да го изцапаш!” Пък родопското слънце… Ухааа… Усмихваше се топло, мило и приветливо чак свят да ти се завие. Ама да не мислите, че лъчите му стояха мирно?! Ами! Непрестанно проблясваха закачливо ту от там ту от сам, дарявайки групата ни с малки многоцветни дъги, стрелкащи се из хаотичния безброй безформени сините късчета небе, пръснати между листата на дърветата… Други от палавите седемцветки се закачаха с нас от скупчени святкащи гроздове дребните капчици полепнали по краищата на шишарките… Трети ни се усмихваха от нарязаните папратови листа, леко полюшващи се в протяжна близост около екопътеките. О да! Има ли еко или не еко пътека или нещо друго за посещаване, което да не посетихме я. Че то не бе завиране в няколко пещери. Че то не бе катерене до феномена Слона. Че то не бяха разни стари крепости! Още и параклисите „Свети Георги” и „Свети Дух”. А бе по по-народно му казано три дена под ред скиторихме на воля из Девинския каньон. О да! И понеже единия от колегите си бе вземал бинокъла установихме как никак не сме сами. Не рядко бяхме съпровождани от недоверчивите погледи на плахи стада планински кози. И ако бяхме тихи и плавни, те си стояха в каменна неподвижност по синурите. Но в мига в който някой от нас започнеше да ги сочи, или да говори на висок глас, те се разбягваха коя на къде зърне. О да! Три четири пъти видяхме реещи се над главите ни планински орли. Направо красота! Но това до тук бе хвалбата само що касае тръпките около разходките. За софрите какво да ви кажа. То не бяха чевермета от глигани. То не бяха плешки от дива коза. Боб на гърне. Капама. Катък. То не бе ядене то не бе чудо. И понеже бая натоварихме стомасите, последните две три вечери решихме да са малко по-олекотени. Даже тръгна шеговитата приказка реципрочно да увеличим преходите за сметка на яденето, както и постното спрямо грамажа на мръвките. Е да де! То хубаво да подменим яденето с ходене! Ама нали обрисахме всичко що в близост имаше да се гледа! Чак в един момент ситуацията вкара в екскурзоводно затруднение домакините. Тутакси обаче единия от тях се сети, как на дванадесетина километра от градчето имало някакво древно пътно съоръжение. Било ни останало в наследство още от римското имперско владичество. Нали сега така е модерно да се именуват робствата – като чуждо присъствие по нашите земи. Че Кемеров мост му казвали. Явявал се ако не единственият, то един от малкото автентично запазените римски мостове в България. Всичко по него от време оно до сега си било напълно натурално – по ромейски. Това последното кат информация много ни запали. Дружно решаваме, как в утрешния ден на всяка цена ще сме там. Единия от колегите, който много си го бива по идеите, даже предложи докато се разхождаме можело да си наберем гъби и охлюви, аргументирайки се с това, че предната нощ бе валяло обилно. Всичко сякаш ни дойде като по поръчка. Сиреч ходенето щеше да се превърне в обзорно туристическа разходка с по-така прагматичен смисъл. Нашите прекрасни домакини, веднага заявиха, че каквото донесем от там, без значение да ли е ходещо, пълзящо, летящо или растящо – те ще ни го приготвят по техни местни Родопски рецепти. Чак предвидливо ни разпечатиха снимки на годните за ядене гъбите от района. И нали сме си сериозни – хора на другия ден тръгваме. До някъде сме с колите. Щото то по права визуални линия изглежда близо, но като реален проходим път е по-достъпно от към община Борино. Така или иначе оставяме моторизацията си на една отбивка. И после ура-тута, хахо хихи в смехове, закачки и подмятания, атакуваме на пеши ход кажи речи четири километра. Та тъй по горски пътчета, резки криволички и позапуснати от времето пътечки стигаме до набелязаната цел. Малко след единадесет да е било. Почиваме си десетина минутки. После още толкова губим за снимки. На моста! Под моста! До моста! Около моста! А на него определено си му личеше, че е бил красив на времето. Поне като архитектурен замисъл. Тук под сурдинка ще призная, че към онзи момент окаяното му състояние отчасти ни развали настроението. Но домакина водач малко смутено обясни, как Девин никак не е богата община. И трудно се справя с този тип финансирания. После както беше по план всеки нарамвайки по някаква платняна торба се пръскаме из гората наоколо. Та както се казваше в едно телевизионно предаване: „Нека брането на гъби и сафарито за лигавите черупчести флегматици да започне сега!” Така ама се оказа, че аз съм доста по-бавничък дори от флегматик. И на първата количествена контрола стана видно, колко трудно се справям с откриването, догонването и залавянето на гадинките със спираловидните каравани на гърба. Веднага ме уволниха от длъжността охлювопреследвач. Ако съм честен – с пълно право. Оказа се че по погрешка даже три камъчета и две празни черупки има вътре в торбичката ми. Очертаваше се временно да остана безработен. Тъкмо си казах, как това е някакъв шанс в който ще се позанимая малко с пейзажна фотография и две от колежките май нещо ги загриза завистта. Кажи речи със замах на тъщи две в едно ми затвориха обектива. Тикнаха ми в ръцете снимковия материал за онези ядливите гъби. Даже лично ме проводиха по посоката, в която според единият от домакините имало всякакви гъби в голямо изобилие. А въпросният човек бе добър да ми прехвърли пет шест снимки на телефона от поляната с богатата реколта – да не съм се лутал излишно. Пък аз нали съм добро момче… Без повече да се разправям нарамвам мяхчето. Вземам си за всеки случай една сопа… Че знае ли човек! Все пак – гора. Току виж някоя змия ме стреснала. И така с инжектиран от колежките гъбарски ентусиазъм бодра стъпка и пожелания за наслука – тръгвам. Вървя и междувременно си мисля: „И каквото пък таковата! Не мога да им се разсърдя на хората на откровеността! Но пък и аз съм си прав за себе си! Сега пък човек като не може да избяга от собствената си природа, как да е по друго му! Особено ако бяга със скорост по-бавна от тази на охлювите и на костенурките. Ми не ставам за охлювен трапер и това си е. Трябва да се примирявам с новата си длъжност на Гъбарко и това си е!” По някое време телефонцията ми изпиуква. Според крачкомера на мобилния вече съм изминал около осемстотин метра по-надолу от моста. И понеже го бях настроил да ми се обади за такова разстояние – спирам! Оглеждам внимателно дали е това мястото. Сверявам. Точно съм на позицията. О да! Наистина цялата полянка е осеяна с гъби. За това без да губя време се заравям из шумака. Брах, каквото брах, ама то нали както казах човек не може да избяга от собствената си природа, в един момент започнах да се заплесвам по разни чудатости. Интересни камъни. Изкилиферчини дънери. И други там нетипични различни и още разни напривични дори и екзотично ексцентрични дървесни форми. А то тук пълно с такива. Ще кажеш наговорили са се да ми правят ревю. Ами не се сдържах. Вадя апарата и се мятам в някакъв си фото сесиен транс. Щрак тук цветенце! Щрак в страни дръвченце! Щрак по на долу набучено на стрък листенце! В един момент – щрак! А то в обектива ми се хили един голям камък. Някакъв такъв озъбено плесенясал. Също състарен от времето череп на едър рогат добитък. Оглеждам го по-така! Интересен обект. Чак си фантазирам, как ми заприличва на круширал кораб забит от някоя стихия в крайбрежните скали. Еее…! Тук точно в Родопа може и да не е било щорм. Но пък какво пречи някакъв буен планински порой да се е развихрила като стихия – а?! Ама пък бая се бе мелнал пустия му таш. И то точно в дънера на един вековно самотен бор. И така както съм си на място оглеждам мястото на сблъсъка – странно! Дали от болката (ако дърветата имат такава де) дали от размера на самата рана – не знам! Но дървото сякаш доста се бе „разстроило”. А то те смолистите му сълзи текли, текли, текли… Предполагам дълго и настойчиво. Та явно така стичайки се и напластявайки се във времето бяха засъхнали в какви ли не причудливи форми. И гледам го гледам аз този ми ти земен къс… А то около него ще каже човек, че не е смола – ами кехлибарена коса се е разпиляла. Направо да си призная ме засърбява показалеца. Ама като крастав ме засърбява. Викам „Не! Не! Не! Това си не е за изпускане!” Понечвам да му цъкна още някоя и друга макро експозицийка… И ти да видиш… През вяизьора малко по в ляво съзирам някакво странно ъгълче. Иии… Джит! Джит! Напред назад със зума! Няма лъжа – няма измама! Надстърча си онова ми ти ъгълче… Кажи речи едва ли не иска да ми подсвирне. Ама така като го заглеждам сякаш не е от камък. Не е и някоя от смолистите къдрици. На парче от дърво ми заприличва. Ама дърво като казвам… Не някакъв си парчеляк или кореняк – ами грижовно пипнато от човешка ръка – е. От което разбира се ми става още по-любопитно. Викам си чакай аз да видя по-отблизо какво ли е това нещо човешко. Отивам точно до него. Дърпам го няколко пъти… Брех – не излиза. Че като се заинатих. Хвърлих сопа, торба – апарата. Че като го почнах! Дърпах, ръчках, струвах, пъшках, даже малко си и попсувах… Брех – не излиза и не излиза. Накрая вадя ножа и започвам да подрязвам. Имам в предвид смолата околовръс на парчето. Та така с много потни усилия, след къде половинчасова борба успявам да го измъкна. Но то пък за беля заедно с него се отчеква и голяма част от смолистия му саркофаг. Онзи борово сълзливия, в който го бяха запечатили годините. Оглеждам поне това което е видно. Дааа… Определено не е ни камък ни смола. Та като предмет поне до колкото се вижда през смолата как да го опиша – я? Представляваше нещо като дървена плочка. С размер да речем колкото една тетрадка малък формат. Даа…! Макар и трудно, но става ясно, че от едната страна има нещо изработено ала’ барелеф. С формата на лице ще да дойде сякаш. Но добре си личи – дърворезба е. Пък и още ми се ми се струва не е фрезовано на машина. По-скоро приличаше на ръчна изработка. А изображението… О да! То най-вероятно е на момиче. Защото извън частта покрита от смола се виждаха красиви коси. А на гърба – още по-странно. Там имаше издълбани букви. Тези който личаха добре бяха „О” и „ Б”, а последната, „И”. Другото интересно бе, че всяка изкопана вдлъбнатинка за буква бе изпълнена с нещо, което много загадъчно блестеше на слънцето. Както и откъдето да го погледнех си личеше, как моята находка е някаква ювелирна изработка. Направена с много желание, търпение, труд и любов. Ъгълчетата по краищата, които не бяха полети със смола, обаче имаха изключително състарен и нащърбен вид. Което идеше да ми подскаже, как това нещенце си е стояло доста дълго време под ревливия боров дънер. Тук вече не се наемам с точност да твърдя… Дали острата миризма на боровата смола, или чистият късмет, но нещо все таки го бе запазило почти непокътнато. Било и от корояди, било и от изгниване. Е! Разбираемо е! При всичките тези загадъчности любопитството здравата да ме гепца за душичката. И да! Още докато бях там се опитах да махна полепналата по плочката смола – но не би. С времето охлаждан от речната вода боровият клей беше станал като цимент. Толкова здраво се бе вкопчил в плоските части на плочката, че не поддаваше ни отпред, нито отзад. Но така или иначе трябваше да прекратя с опитите си, защото имах да се придвижвам поне километър на горе към моста. Върнах се! Е не изненадах никой със закъснението си. Само аз и още един от охлюварите не се бяхме прибрали в уречения час. То и за това нямаше втора контрола за събраното от мен. Всички бяха доста уморени и в момента, в който дойде и последния почти веднага тръгнахме към Девин. Там вече единия от домакините започна детайлна проверка на всичко събрано. Мисля няма нужда да обяснявам. При ревизията половината от моите гъби бяха изхвърлени. Може би така се бях отнесъл около находката си, че после в бързината съм събирал какво ли не – като вид, цвят и форма. Разбира се в това число и много неядливи гъби. И отново трябва да призная, че това наистина дори не бе безопасно. За това и наведох глава когато една от колежките започна да ми мърмори. А за да мога поне малко да се защитя показах на всички горския си трофей. Представител на домакините го повъртя, повъртя из ръцете си. И в един момент на лицето ми се появи странна усмивка, а очите му грейнаха по-много особен начин. После той разказа следното: – Навремето учениците от местното средно училище в Девин имаха страна традиция. Тя се позоваваше на едно старо поверие датиращо може би от годините в които моста е бил използваем. Та това поверие гласеше, как старите жители на околните села са хвърляли венци с вплетени в тях малки плочки с имената на изгорите си. Младежите още преди аз да съм би ученик осъвременили тази древна традиция. Не знайно кога, но бяха започнали да хвърлят плочки с дърворезба в реката. Тогава се правеха много дърворезби. И то за щяло и нещяло. В школското заведение по принцип си имаше такива часове. Пък и извънкласни занимания по приложни практики що касае дърворезба и дървообработване не бяха рядкост. Все пак тук сме си балканджийски край – нали? Та някой от учениците при хубаво време ходели… Когато и аз бях ученик и аз съм ходил… Че ходехме до там на тумби. Но не кога да е! А в полунощ. И то задължително при пълнолуние. Заставахме на моста и хвърляхме в Девинска река плочки с издялкано върху тях признание в любов. Правехме го с вярата, как това ще ни дари с вниманието на другата страна. А през лятната ваканция, когато реката не бе толкова буйна, се спускахме надолу по течението… И търсехме ли търсехме резбовани послания. Знаехме от опит, че не рядко те се заклещваха между камъните. А ако някой намереше такава плочка, беше обявяван за щастливец в любовта! Че така драги ми приятелю! Това си си намерил ти в сухото корито на реката. Ееее, съвсем заслужено вечерта и мен официално ме обявиха за такъв – Щастливец в любовта. Домакините казаха, как на времето е било голяма чест в Девин да си такъв. Въпреки че всичкото това ми звучеше малко като приказна измисленост се постарах да го приема за вярно и сериозно. Отнесох си „късмета” вкъщи. Може да прозвучи странно, но сякаш наистина от трофея ми се носеше прекрасна смесица от ухания на дъхав стар бор, буйна младост и непорочна любов. И до ден днешен нямам обяснение защо, но неусетно тази плочка стана нещо като мой талисман. Не е невъзможно да съм се привързал към нея и заради това, че ми напомняше за онази приказна седмица в Девин. Но така или иначе почти не се разделях с нея. Носех я винаги със себе си. Дори в командировките си. Имах обаче един проблем! Как ли не опитвах да почистя боровата смола и да видя лицето отпред на плочката – уви! С почистването на надписа отзад също не се получаваше. А в интерес на истината имах огромното желание да задоволя любопитството си. Ама таз пустата плочка като някаква заклета пуританка така и не пожелае да поразсъблече дори малка част от смолистите си одежди. Не зная дали от това, че знаех, как на нея има изобразено женско лице, но в един момент започнах да се отнасям към Плочката като към дама. Спрях да упорствам около събличането на смолата, когато компетентни по тези неща хора ми казаха, как имало голяма вероятност да повредя или дърворезбата, или пълнежа на буквите. Та така накрая стигнах до извода, че може би тази Родопска тайната не бива да бъде разгадавана изобщо. А всичките ми познати, които знаеха за моите терзания, непрестанно се шегуваха. Бъл съм бил обречен от незнаен Родопски орисник – цял живот да търся облика на консервираното под смолата, и боровите иглички лице на някаква незнайна планинска красавица. Та тук е редно да си призная един грях! Значи още преди да мирясам по въпроса с разсъбличането, в единия от опитите си да махна смолистото покритие от едната буквичка се отчекна частица. Взех лупата и установих, как пълнежът всъщност е счукан на ситно седеф от мида. Най-вероятно речна! Щото като се има предвид къде бях намерил плочката трудно щеше да е Тихоокеанска. Та така ние двамцата с Плочката десетина години си ходихме, бидейки поне информационно едни добри платонически другарчета. И все така си беше някъде до началото на април две хиляди и десета година. Защо до тогава ли? Защото по на сетне се заредиха едни особени раздвижвания около въпросната трофейна находка. Ще започна от там, как в едни от почивни дни на шегобийния месец Април отиваме с един мой познат за риба. Висим си значи около един язовир. В една свежа трева. Под една късна луна. После под една ранна зора… И така риболовно си куфеем. А времето – този път то ни е съюзник. От две седмици е някакво такова къде по-топло от средното за сезона. Та тъй. Малко релакс. Малко романтика. Малко Природата. Всичкото си е както си му е реда. Даже акцент се появява един върху пейзажа. Под формата на три големи овчи стада. Акцент му казвам, защото проблейването и звука на хлопците ме отнасяха мислено в едно време далеч назад. Едно такова дето съм го виждал само по филмите. Мдаа… Понякога обаче всяко едно нещо си има своя цена. Риболовния излет не правеше изключение. Прибирам си се аз. Влизам да се къпя. И опцала – откривам как по мен са се налепили поне пет-шест кърлежа. Тичам да ми ги извадят. А те даже ги изследват ги за лаймска болест. И хопалааа! Оказа се, че единият е потенциален преносител. Веднага ме грабнаха на лечебно медицинските рога. Подложиха ме на неколкомесечна терапия. Инжекции. Мониторинги. Знайни мазила. Незнайни хапчорлаци. Капки за вода… Тинктури някакви! Шишенца и кутийки с всякакви капаци. И може би от всичкото това химинизиране от време на време се чувствах буквално като парцал. Първото, което си помислих, беше: „ Те ти булка Спасовден! Те ти романтика! Те ти красиви живи български пейзажи…” И честно да си призная, малко накриво погледнах към старото ни време. Ама то е може би защото не съм знаел какво ще се случва още по-нататък! А то другото по-нататък започва в една вечер когато ме сполетява нещо странно.. Най-вероятно съм имал кошмари. Разбираемо е при тая обилна химия… Че по някое време се стряскам! И какво да видя! Целият съм облян в пот. Възглавницата ми мокра като сюнгер след порой. Врата ми схванат и не се върти ни насам ни натам. В началото го отдадох на смяната на лекарствата. Но пък нямах грам обяснение как и защо в стаята ми е много по-тихо от друг път. То и аз самия до толкова бях „гипсиран” от нещо, че с голяма мъка успявах да движа само главата си. И то крайно ограничено. Поглеждам насам – Стенния часовник показва малко след полунощ. Въртя очи в другата посока и може би случайно попадам на талисмана от Родопите. И ти да видиш! С него сякаш се случва нещо странно. Стои стой си той кротко подпрян на стената, но около него започва да се появяват някакви си непонятни сияния. Търкам очи! Вярно бе! Първо се прокраднаха от под самата смола. Там където бе дърворезбата. После постепенно, постепенно светлото обгръща цялата плочка. Брех чудо някакво невидяно! Наблюдавах това явление почти час. Красива гледка. Ще кажеш виждаш Северното Сияние в умален мащаб. И самата светлина и тя необичайна някаква. Че и се мести по много интересен начин. Все едно някой пипа плочката със светлинни пръсти. Бе! Направо поглед не мога да отделя. После съм се уморил да си държа главата в тази неудобна поза и явно съм заспал. На другата вечер бях по-добре. Помислих си – така и така ще работя до късно – пак ще я наблюдавам. Нооо… Нищо не се случи. Нито тази! Нито на следващата! Нито по-нататък. Викам си, сигурно нещо ми се е присторило. Или пък съм сънувал. И що пък да не е видение, а някакво си предизвикано от медикаментите халюциниране. Умувам си аз – но нищо! Та така както бе нищо след известно време, най-неочаквано, явлението се появява втори път. Е! Ама то пък тогава се бяхме повечко почерпили с приятели. Да де! Ясно, че е напреки забраната на докторите. Щото алкохол и силни лекарствата е уйт, уайт работата. Ама кой да слуша я! И ей ти на! Пак така се събуждам от някакво си напрежение. И пак така отново в стаята витае онова особеното по-тихо от тихото дето е обикновено около мен нощем. А Сиянието – то си се появи по същия си мистичен начин. Също както преди. И пак така без мога да помръдна и на йота направо като прикован за леглото… Но иначе в някакъв си мисловен куранаслък си казвам: „Еее…! Сега вече всичко е в пъти по-обяснимо. Сигурно вече е от смесването на алкохола и лекарствата!” И този път се опитвах да се правя на мъжкар, но издържах по-малко. Тутакси след мисълта си възнак съм заспал почти без откат. А на сутринта всичко пак е в розово. Ще рече човек – че ли нищо не се е случвало. Викам си: „Следващата вечер – ще го дебна аз това сияйното чудо невиждано!” Ахаа… ! Дебнах аз ама – таратанци! Само дето не спах. И на по-следващата пак нищо – пак същата минавка. Казвам си: „ Трябва да помисля! Не може то така! Ако това нещо не го сънувам или не халюцинирам, така като гледам май се появява един път в месеца.” Въведох датите в компа: „ Опалааа!” Оказва се точно в дните на пълнолуние че е. Думам си: „Ахааа – гепцах го значи! Другото пълнолуние вече грозно ще го изненадам в гръб!” Но то пък следващия месец имаше облаци. Та аз си помислих, как нищо светлинно няма да се случи без наличието на луната… И съответно не си навих алармата. Тогава съм си спал като къпан младенец след кърмене. А какво е било около мен нямам представа. Но за Юли месец вече твърдо си реших да се занимая с това странно сияйно явление. Вече не вземах лекарства. Нагодих си плановете така, че да не съм зает вечерта. Курдисах телефона да звънне половин час преди полунощ. Станах. Пих един горещ шоколад. Пак легнах както съм с дрехите и се запреструвах на заспал, казвайки си: „Знам ли пък!? Може да е нещо живо. И то също да ме наблюдава!” Луната беше пълна. Небето ясно. И нещеш ли малко след полунощ дърворезбата под смолата засия. „Ето гоооо!” – пошепнах си наум аз и вторачвайки очи се опитвам да отгатна по-точно от къде идва тази призрачната светлина. А докато се чудя и се мая то-Сиянието се увеличава! Увеличава! Увеличава! И току обхваща почти цялата плочка. Точно както се бе случило предните два пъти. Но това, което ми стана интересно е, че всеки път плочката сияеше по различен начин. Колкото до личното ми състояние като физически тонус, там нещата отново не бяха много в моя полза. Защото – ето! Вече не вземах никакви хапчорлаци, а пак бях почти напълно обездвижен. Нооо…! Макар и в нещо като в почти пълен мускулен паритет, реших да експериментирам. Напънах мъжка воля и с много усилия успях да преборя сковаността. Надигам се тромаво. И подпирайки се къде на що зърна бавно, бавно се приближавам към Родопския ми трофей. Заставам съвсем умишлено между лунните лъчи и плочката. Оказа се обаче, че засенчването по никакъв начин не пречи на Сиянието да си сияе. Не зная докога можеше да продължава това светене, но аз – нали съм титко-любопитко – посегнах. Пипнах плочката. И уит! Мигом всичко изчезна. Помислих си: „Значи все пак не е халюцинация, а е жива нощна истина!” А от това така случилото се както и от констатация ми стана по-добре. Че то напоследък малко се бях попритеснил. Да не би нещо да изкуквам около този мой талисман. И вече знаех: „Сиянието повече няма да се пови този месец. Явлението си съществува самостоятелно като вътрешна за плочката луминисценция. И то без да му трябват каквато и да е странична светлина. И другото – задължително се появява в полунощ при пълнолуние.” А още нещо интересно в което бях сигурен е, как Сиянието се движи по плочката. Така – сякаш някой я пипа с пръсти. То моите разсъждения – добре. Но ми се искаше да чуя и странично мнение по въпроса. За това и отидох да се консултирам с една моя позната. Занимава се тя с разни там медитации, концентрации, релаксации и всякакви други разни ации. Е! Беше ми разяснено! я. Че или този, който я е направил плочката, си я търси много настойчиво, ползвайки някаква странна духовна практика… Или още при направата в плочката е имало вложен някакъв времеви код. В смисъл нещо като таймер. Сега определеното за това време е дошло. Което и задейства Сиянието като някакъв вид аларма. А пълнолунието-то може би се явява катализатор на самото явление. На въпроса ми защо точно и чак сега след сума години се появява това въпросното светене отговорът бе: „Или досега си го проспивал без да му обърнеш внимание, или е както ти казах е настанал момент нещо което ще се случва да се случва. А самото светене може да си е форма на енергийно-информационен сигнал.” А като попитах има ли по-земно или някакво по-нормално обяснение въпросната жена ми каза: „Чисто земно погледнато не е невъзможно токсините от кърлежите и лечението с медикаменти да са отключили някакви твои по-специални осезания и възприятия. И ако толкова пък се страхуваш от Явлението, най-добре върни се пак там където си намерил трофея. Върни плочката не мястото й! И готово! Защото за всеки разумен човек е ясно, че тя не е нито направена, нито предназначена за теб. Даже не се знае дали с тези си твои действия не се намесваш в чужда карам” Ако съм честен изключая поясненията за медикаментите и осезанията не схванах твърде много от разговора с тази жена. Но пък от всичката тази неяснотия любопитството ми вместо да миряса май порасна още повече. Че като ме обзе едно неистовото желание да повторим фантастичното си гости в Девин. Луда работа! Откровено си признавам: „Не знам какво ми стана!” Още на другия ден споделих с приятелите си за странното стечение на обстоятелствата. Още и за мистичната връзка около риболова, нощното будене и непонятно любопитния разговор с моята позната. Разбира се давах си сметка, как с всичкото това се опивах да оправдая неочакваното разбуждане на силното ми желание да се върна по онези места. Отговорът от колегите бе хорово твърд, повече от категоричен и еднозначно отрицателен: – А бе ти да не си врътнал!? – изглежда ме на кръв едната колежка. – Така ами! Как така ни в клин ни в ръкав ще се натрисаме на хората – подкрепя я другата. – Да бе! –надига се колегата който седи до мен – И то не за друго, ами само заради някаква си твоя обляна в пот нощна приумица? – И аз така мисля! Това твоето си е една жива емоционална полюция! – обажда се и четвъртия колега – Ако трезво се замисли човек това от всякъде граничи с натурална шантавост! – Чакайте сега! – опитах се да се защитя аз – Защо пък да не опитаме? – Изобщо забрави! – отново е категорична едната колежка. – Или другото! – обажда се колегата стоящ до мен – Ако толкова много искаш да се излагаш, ходи си – но сам! Да де! Ама на мен като ми влезе някой бръмбар в главата изпадам в една такава желязно постъпателна упоритост. И ден след ден. Седмица след седмица навивах компанията. Накрая приеха. Лично се обадих на колегите балканджии – а те не възразиха. Дори се зарадваха! И така! Щяхме да бъдем почти същата тумба. Само че с някоя друга съпруга и съпруг в повече… И колкото и да звучи неправдоподобно, но стана точно както преди десет години. Няма и седмица след обаждането – направихме втори автодесант в това райско планинско кътче. Домакините както вече споменах – хора ангели по душа, ни посрещнаха повече от сърдечно. Отново се заредиха тежки софраджийски нощи. И още по-тежки (може би от килцата и егенетата ни) разходки из планината. Плочката, станала вече моя емблема, беше в Девин с мен. До този момент нищо не се случваше. Аз обаче специално бях планирал посещението така, че да сме там по време на пълнолуние. Само дето от емоциите, фантастичното настроение и атмосферата, която цареше около купоните, забравих точно кой ден луната грее в пълния си обем и блясък. И ако трябва да съм откровен, изобщо бях изключил, че съм там и за разследването си. Но не щеш ли предпоследната вечер съседите по къща идват да ни известят, че при тях също ще има събиране. Да сме си знаели и предварително. И да се извинят, ако с нещо ще ни притеснят. Купонът щял да бъде по случай тридесет години от завършване на средното им образование. И наистина! Вечерта им се превърна в нещо като малък фест на музиката от осемдесетте. Разбира се ние спряхме нашата. А тези колеги от компанията, които са били ученици по онези времена, се отдадоха на спомени, слушайки веселбата в двора до нас. Започна се със здраво диско, накъсвано от единични парчета як рок от старите времена. В по-късните часове се заредиха тежки блусове. Стоях си на място на къде две и половина ракии и от време на време хвърлях по едно ухо какво се случва там. В общата гълчава се открояваха няколко гласа. Два кудкудякащи на някакви жени. И един, който си го кръстих Гърления Глас. Със сигурност оттатък се танцуваше на шапка. Много от другите гласове подкачаха Гърления, че танцувал само с някаква Ели. А той им отговаряше, че сега му се е паднало. Усмихвах си се на ум и просто си го представях, как си я къта и не я отстъпва на никого. Почти загубих представа за времето. По едно време се изхващах как в някакъв ретро унес уж следя темата на разговорите от нашата маса, но едновременно с това не изпускам и боботенето на Гърления Глас. А той уж танцува от другата страна на оградата, но усещането ми е, че е все едно досущ гърба ми… В един момент точно зазвучава солото на песен, в която се споменаваше за някакъв хотел „Калифорния” и часовникът на стената започна да отброява в равни интервали изтеклите часове след пладне. Слушам си аз песничката, а за разнообразие броя на ум приглушените камбанни удари и както е речено в едно суеверия търся с поглед някое познато съзвездия по небето. Хоп! И попадам на Касиопея. По навик изчертавам с поглед острите му форми. Ахаа…! И ти да видиш в тоз момент някакъв си нахален самолет плавно и безцеремонно започва да преминава през до болка познатата ми светлинна аранжировка от звезди. Нооо… музиката е възсилничка, което вероятно приглушава далечното боботене от самолетните двигатели. Но пък в замяна на това обозначителните светлини буквално перфорират безбрежната нощна тъмнина, навявайки усещане за мигащи мечтания и ярки копнежи по далечни чуждоземни дестинации. А аз дори потопен в този си лирично родопски транс не спирам да броя ударите на часовника. Стигайки до единадесет – ударите секват. На мига възкликвам на ум: „ Ех, защо ли няма поне още един или два – точно душата ми отвътре взе да се подгрява…” И ти да видиш! Сякаш като отговор на това мое жалене вместо удар от часовник нещо топло – кап, кап, кап – ме покапва, парвайки ме по ръката. И ти да видиш! Уж е къде късно лято, пък изведнъж на мен ми замирисва на борова гора и на Коледа. Поглеждам на горе и ти да видиш! Явно около галимациите по приготовленията за вечерта, някой да вземе и да премести моя талисман в непосредствена близост до комина на пещта. Там над барбекюто. Дори нямаше време и да се учудвам или замислям – нещата си бяха от ясно по-ясни. Смолата отчекнала се навремето от боровия саркофаг обилно се топеше. Скочих и не можех да повярвам на очите си. Вярно, че там където бе поставена плочката беше топло! Да! Но то аз колко пъти до сега съм опитвал с топлина. И не ми се е получавало. Всички разбраха какво се случва и започнаха да ме майтапят, че най-сетне дървения Розетски камък от Родопа планина ще бъде разчетен. Изобщо нямах време да ги слушам. Грабвам плочката и започвам да я разглеждам. Много интересно – сякаш дървото се бе нагряло, но не странично, а някак си отвътре. Този път наистина се понесох от радост по небесата. От десет години чаках да видя лицето на момичето и надписа под него. Както и седефения надпис на гърба на талисмана. Беше ми много любопитно. Внимателно доизчистих вече почти разтопилата се смола от едната страна. Както и очаквах! Това бе челната част. А върху нея се показа твърде прецизна дърворезба. Красиво лице, на чаровно усмихнато момиче, което буквално грееше като слънце върху плочката. Видях и буквите в пълния им блясък. Надписът отдолу гласеше: „С обич!” Веднага заключих, как другата страна може би се явява втората част на плочката -послание. Но за съжаление там клеясалото покритие все още се държеше. Приседнах на мястото си усещайки как от вълнение коленете ми сами се сгънаха. Компанията около мен съпричастна към състоянието ми се умълчава. И в този особено притихнал момент се чува едно странно „Фррр”… И някаква шапка, прелетявайки над оградата тупва буквално в скута ми. Оглеждам се стреснат и си мисля: „Може би някой от веселяците при съседите се бе развихрил малко повечко.” На мига всички колеги се разсмиват и един от домакините ми подвиква: – Ей ти го на и любовния късмет от плочката! Хайде, сега тичай при комшиите да си поканиш някоя мома на танц! И докато се суетях какво точно да направя, с периферното си зрение усещам, как някакъв човешки силует се покатерва на бетонния фундамент. А после надвесвайки се над рехавата дървена част на ограда, буквално надниква в нашия двор. Точно се каня да се обърна с лице към натрапника и досущ ухото си чувам не кой да е, а загадъчния Гърлен Глас: – Много се извинявам че не ти знам името… Ама мъжки би ли ми подал този цукалообразен парчоляк от плат! – усмихва ми се човекът от оградата и като вижда да му соча към шапката продължава – Да, да, да! Точно това дето се кипри в скута ти. Хайде моля те! Че тука някакви си напористи нахалитети май се канят да задигнат смисъла на живота ми из под носа. Нищо не разбрах от последната част на изречението, но му отвърщам : Заповядай! – и в някаква стресната учтивост си казвам името, допълвайки – Много ми е приятно да се запознаем! Комплименти за страхотния тембър на гласа! – Благодаря! Аз съм Станимир, приятно ми е и на мен. И моля за извинение. Не се сърди мъжки! Това с шапката стана съвсем случайно – после се обръща към единия от домакините, когото явно познава казвайки му – Аааа каква готина агитка сте си спретнали тъдява! Това добре! Ма защо така сте се окумили бре, комшии? Забравихте ли? Тази вечер е пълнолуние! Хайде с нас в полунощ на Кемеровия мост да пускаме в Девинската река дървени плочки за любов… Тутакси домакините избухват в смях, а баш тамадата се провиква. – Стъниии! Стъниии! Ти май никога няма да пораснеш! – после става малко по-сериозен и допълва – Ей Стъни, ние местните почти всичките сме старички вече за тези работи. И едва ли ще дойдем! Но този наш гост, дето ти подава шапката, може и да кандиса. Той сега е на твоя акъл. И на него не му давайте плочка – той си има отколе такава! Гърления Глас се ухилва до уши и на свой ред авторитетно заявява: – Щом си е научил уроците… Още повече пък, ако си е написал и дървеното домашно – нека идва с нас. Пък вий тук, заспалите дъртофелници, ще видите щастлива любов, ама друг път – после прави неприличен жест, но не със среден пръст, а с показалец, след което се обръща към мен, питайки настойчиво – Идваш ли, мъжки? Остави ги ти тези бастуни! Те съвсем са се предали вече! Каня те най-официално да бъдеш мой скъп гост на похода до Кемеров мост! – Що пък да не отида я? – отговарям аз и мислейки си, колко навреме този мъжага ме е подсетил за пълната луна довършвам авторитетно – Щом е в името на щастливата любов… Тръгвам! И така! Вземам си талисмана. Грабвам и един прожектор по препоръка на домакините и се присъединявам към веселяците от другия двор. Станимир ме представя на останалите, добавяйки, че съм негов личен гост за похода. Качвам се в една от колите. Пътуваме. Спътниците ми започват да обсъждат някаква нелепата ситуация по раздялата на някой си Станимир и Ели. Веднага си помислих: „Може ли пък това да е моят човек – а?!” А в диалога иде реч за някакъв стих, за някаква вина. Ама то от музиката в колата почти не чувам нищо. Кой е по-виновен как и защо – почти не разбрах. Само ми стана ясно, че коментиращите съжаляват обсъжданите, които и двамата били много готини! Както и предния път стигнахме, докъдето можеше с кола. После вече очаквано продължаваме пеша. Ноо… в едно съм сигурен – походът си е бил в програмата. Всички са облечени с удобни за случая обувки, а жените до една с панталони или дънки. Ама си беше хубаво! И от отвсякъде! Двайсет и осем или и девет човека. На средна възраст. Вървят по планинска пътека в гората. Горе долу и също толкова прожектора шарят около нас и из короните на заспалите дървета. Абе, като във филм. Освен Станимир по име не познавах никой. И си тепам сам в нощта. Нещеш ли от някъде до мен изникват две дами. Такива едни с порядъчно концентрирано настроение в кръвта. Е! Естествено и със силно разредени трезви мисли в главите си. Но пък в замяна на полутрезвото си състояние проявяват напориста настойчивост да ме „обгрижват” като водачки. Понеже видите ли те познавали всеки милиметър от тук до Кемера. Не им отказах. Ама и те не чакаха втора покана. Тутакси се вкопчиха в мен, хващайки ме под ръка. Мисля си обаче просто си търсеха физическа опора. Или най-малко влекач с поне една магарешка сила да ги тегли по камънаците. Заговаря ме се и като начало те ме заливат с обилен поток от гургуликаща информация. Но само след къде триста четиристотин метра ме изключиха от разговора, изобщо пренебрегвайки ме като същество с интелект или чувства. А щом навлизаме в по-гъстата част от гората, заразтягаха разни стари битово-класни тематики. Говорят си през мен все едно съм въздух, или не съществувам. Започна се от някакви си четирите семейни двойки в класа. За двата неуспешни брака – един на Тинка и един на Благойчо. След което темата се прехвърля по посока на една голяма любов. И още и за най-неочакваната раздяла между Ели и Станимир. Друго разбрах ли не разбрах, но едно ми бе пределно ясно! Децибелите стигнаха сопранни нива, щом се завихри спор за това кой е по–виновен. Станимир, че не е искал да направи втора плочка? Или вината му е в това, как е излъгал, че изобщо е имало първа. Но имаше и антитеза. Как може би вината е на Ели. Която никак си не му вярвала, че изобщо е хвърлил каквато и да е плочка от моста. Поради което упорито отказвала да отиде втори път да търси по-надолу по течението. Слушах, слушах и почесвайки се си казах наум: „Брей, всички голямо одумване ги одумват тия двамата… И като слушам колко „че” има сериозна ще да е била работата!” Точно мислех да направя нещо, че да ми бъде обърнато някакво елементарно внимание ама не като на двукрак антрпоморфен биовлекач, а като на човек. Нооо… оказа се съм закъснял. Вече почти сме били стигнали, а трябвало да получа важни инструкции за някаква предварително подготвена постановка. Била предназначена за шестте важни двойки в класа. Четири които дори имали сключен брак. И двете двойки, които само са ходели заедно. Едната бе тази на Станимир и Ели. Втори път правя опит да взема думата с цел да подпитам това онова за моята плочка, но пък в този момент бързоног дребен мъж минава покрай нас, набутвайки ни някакви листчета в ръцете. Поглеждам хартийката – на нея пише „Оттам 1-ви глас”. Показвам я на моите гургуликащи ремаркета, а те ми обясняват почти хорово: – Ти си включен в групата Оттам- на моста 1-ви глас, а другата е Оттук-на моста 2-ри глас. Ама кое къде е – така и не разбрах! А пък за първи или втори глас да не говорим. За това и срам не срам –пак попитах. А то добре, че едната дама вече май се беше поосвежила от горския въздух и имаше по свързана артикулацията че тя ми доизяснява: – Първо ще има ритуал по хвърляне и търсене на плочки. После песни – поздрав за четирите семейни двойки. След което ще последва и специално изпълнение за двете двойки, които не успяха да се превърнат в семейни. Дори беше добра да ме посъветва да гледам какво правят останалите, за да не обърквам сценария. Поинтересува се още имам ли си плочка на любовта. Щоуто започна. Мъжете се качиха на моста (и аз бях там де, нали барабар Петко с мъжете). Те всичките си хвърлиха плочките. Жените ги осветяваха с прожекторите и ги обсъждаха на висок глас. След което всички жени заеха мястото на моста и започнаха да гледат надолу, демонстративно търсейки нещо с очи – може би плочките. Ред бе на мъжете да ги осветяват и разбира се да ги подкачат и обсъждат. После всички слязоха от моста и на него се качиха четирите семейни двойки от класа. Докато те се наместваха към на средата на моста, ние останалите се струпахме от двете му страни. Тук вече малко настана бутаница. Но ура тута класът се раздели на две. Едната част минахме от едната страна на моста с една от китарите, а другата от другата му страна с втората китара. Чак тогава схванах написаното в листчетата „Оттук” и „Оттам”. Китаристите подкараха Менделсон – доколкото може да бъде изсвирена с китара тази мелодия. Всички завикаха „Горчиво!” и семейните двойки се разцелуваха. После дойде ред на гаджетата, които не са се оженили. Излязоха двете двойки. Едната бяха Минчо и Тонка другите Ели и Станимир. Застанаха по средата на моста. Някой се провикна „Момиче! Момиче! Момиче!” И от двата бряга проехтяха акордите на легендарната песен. А секунди след интрудукцията в гората се понесе: „В тази песен ще разкажа за едно момиче…” Бе прекрасно! Бийтълс в акустичен вариант по среднощния унес на заспалата гора. Еааа! И то под чистото звездно небе плахо надничащо в ситуацията с всичките свои разпилени очи-звезди. А насред цялата тази пробляскваща хаотичност в унисон с текста на песента грееше момичешката усмивка на пълната луна. Е! Ако изключим ливърпулския произход на самата песента, във всичко останало имаше нещо много, много българско. И нещо много, много красиво. Две двойки, влюбени назад във времето днес бяха качени върху мост каменен и древен на почти осем девет века… И всичката тази композиция от стара любов и нова красота бе осветена от нежната светлинна пелерина на пълнолунието. Като добавим и лъчите на прожекторите, люлеещи се в такт с музиката из родопските небеса… Ехааа…! Беше си наистина една вълнуваща гледка! Целият клас пееше в двуглас. От едната страна на моста пееха по-високо. От другата – малко по-ниско., А аз го играх „Въздържал се!” относно пеенето. Знаех си какъв катърешки бас-баритон съм. Започнах да правя снимки. Но по някое време май, май съм се поразмекнал! Запях и аз. А и още как запях! Та да е било някъде около петата дума която излетя от устат ми – и току някой ме смушква в ребрата. – Абе приятел, хем пееш фалшиво, хем пееш в другия глас. Я дай да ти видя листчето – смъмрва ме една жена, дръпвайки ми рязко бележката от ръката – Оооо…! Ама ти си за другата страна на моста. Я си ходи веднага в групата! Тука само ни объркваш! – просъсква за финал въпросната дама и буквално ме изтиква върху моста. Аз млъквам. Оглеждам се. Ослушвам се. Срамежливо се попривеждам и заситням в тиха котешка стъпка по посока към другия бряг. Стигам до двойките и им правя знак с ръка, да ми отстъпят малко място. Не знам в какво състояние е сега тази мостова архаичност, но по онова време – две хиляди и десета година, точно на средата му нямаше перила. Че малко ме дострашава да не тупна в реката. И тъй както в лявата ръка държах прожектора, помахвам с дясната, в която стисках плочката-талисман. Подминавам първата двойка – без проблем. Стигам до втората. Поглеждам към Станимир и предполагам това другото трябва да е Ели. Пак помахвам с дясната ръка. Гърления Глас ме поглежда учудено. И понечва да ми отстъпи място да премина. Но в този миг зърва плочката в ръката ми и тутакси се развиква: – Аааа! Ама мъжки, ти защо още не си си хвърлил плочката?! Ма ти нали за това каза, че си дошъл в Девин? – Е миии за това дойдох ама тя не е за хвърляне! Талисман ми е – започвам да шикалкавя аз. – Как така талисман бе, мой човек? Ще те остави я гаджето, я жена ти. Дай веднага да я хвърлим! Я виж ! Още е полунощ! – А, не, не, не! Тя ми е спомен и талисман отпреди десет години! – упорствах аз и стисках плочката здраво с двете си ръце. Станимир обаче я задърпва. И двамата заставаме един срещу друг. Ели в този момент стоеше зад гърба ми. Той тегли – аз не пускам! Ритъмът на песента се обърква и от двете страни започнаха да ни освиркват. И нещеш ли най-неочаквано боровият клей от гърба на плочката остава в моите ръце, а самата тя в ръцете на Гърления Глас. Той я позачиства от тук от там и през смях се провиква: – Я да видим сега каква е тази твоя талисманна любов, дето толкова я вардиш? После обръща плочката с лицевата й част към себе си. Осветява я с прожектора и леко наклонявайки я насам натам, започва да я изучава. Прихваната по този начин опъката й страна съответно остава от към мен. Тутакси лунната светлина попада върху буквите, а те заискряват в нощта с пълния си седефен блясък. Виждам стих от четири реда, но шрифта му е доста ситен и не успявам да го прочета. Но с по-едрия текст се справям. А той гласи: „Обичам те, Ели! Станимир! Девин 1977 г.” В първия момент така и не схващам какво точно чета. А още по-малко пък и какво изобщо се случва по настоящем. При Гърления Глас обаче нещата стоят по друг начин. Разбирам това защото виждам, как почти застива на място си. Изпъва нервно мишци. Наежва се при това никак не на шега. След което пристъпва заплашително към мен, започвайки да ме разпитва откъде, откога и как имам тази плочка. Може да се каже макар и накратко му се изповядах – от А до Я. А когато млъквам усещам, как музиката е спряла. И около мен е загадъчно тихо. Озъртам се. Въх! Целият класът се е скупчил плътно от двете ни страни. И никой дума не продумва. Направо ми се стори, че това си е минута мълчание в чест на моята предстояща кончина. Гърелния глас на мъжът изтръгнал плочката от ръцете ми ме изтръгва от черните ми помисли: – Добре, ясно! Виж сега мъжки! Разбрах те! Тя си е твой късмет! А я ми кажи, какво искаш в замяна, за да ми я дадеш? – Аааа…! Не мога да ти я дам! Казах ти – тя си ми е не само късмет, но и талисман. Донесла ми е много положителни емоции за тези десет години. – Виж, мъжки! Аз работя в Австралия. Имам достатъчно пари. Кажи колко искаш да ти откупя късмета? – Не, не, не! Не става! Късмет и талисман не се продават! – упорствах аз. – Дай му я бе, човек! Дай му я! Не го ли виждаш – сърцето му ще се пръсне! – гъргореше един зад мен. – Продай му я ко ще и прескъпо, ако трябва! – пискаше някаква завистливка. – Подари му я! – започнаха да ехтят подкани отвсякъде. Бях в деликатна ситуация – много срещу един! Но от друга страна не исках да отстъпвам. Плочката наистина ми беше свидна. В това време чувам зад гърба си женски глас: „Момичета, бързо! Помагайте!” И отново с периферното си зрение виждам, как женската част от класа без изключение се изнася нанякъде. На моста останах сам с дванадесетина навъсени мъжаги – все балканджии. Леле мале! Положението ми май не беше никак розово. Станимир, макар метър деветдесет и кусур, явно беше добряк по душа. И всячески търсеше вариант, удачен и за двете страни. Разбрах, че му е хрумнало нещо, по това че започна да си сваля часовника от ръката. Но какво ли бе наумил?! Първото което ми мина през ум бе: „Може би търпението му започна да се изчерпва. Те сега я втасахме! Ако ще трябва да се бия с този як българин балканджия на негова територия – спукана ми е работата…!” Той обаче вместо войнствено ме погледна повече от тъжно и проговаря: – Мъжки, виж сега какво! Запален съм по конните надбягвания. Април месец заложих в Мелбърн на нов непознат кон. И спечелих солидна сума пари. Дори и не искам да знам защо, но оттогава нямам мира в главата си. Все за тази плочка си мисля! И дали загубването й не ми е провалило или променило живота прекалено много. Затова седнах и направих втора – почти същата като тази в ръцете ти. С една част от спечелените пари организирах тукашното мероприятие от А до Я. Не се хваля с това! Просто ти споделям! Те тук всички ме познават що за човек съм. Виж сега! Ето! С някаква друга част от късметлийските парите си купих ей този часовник! Моя отколешна мечта е. Виж сега! Предложението ми е такова… Часовникът наистина е моя мечта и част от мой голям късмет в Австралия. И ми е много скъп! Виж сега мъжки… Залагам повече от двадесет години, но чак сега печеля за пръв път. Разбирам, че плочката е част от твоя голям късмет в България. Вярвам! Свиден спомен ти е, и то много! Предполагам там от времето, когато си я намерил. Прав си – късмет не се продава. И е висша форма на уважение да го подариш някому. Затова те моля по повод на новото ни запознанство да ги разменим. Моя късмет за твоя. Не знам дали разбра, но тази плочка съм я правил аз собственоръчно. Именно и само за тази жена, която беше с мен на моста. Виж сега мъжки! Ще бъда откровен! Бях лудо влюбен в нея. Вярно! Това бе преди тридесет години. Но аз наистина хвърлих плочката в реката. И то по всички правила и традиции. Ели обаче не можа да я намери. После добри в кавички подстрекатели я придумаха, че аз изобщо не съм правил такава плочка. Дори твърдяха, как съм я лъгал през цялото време. Това бе и повода да се разделим. И всеки да поеме по свой собствен път. Мъжки – виж сега! Не те познавам що за човек си. Знам само, че щом се появи тук и сега. С моята плочка, между нас двамата с Ели. И то пред целия клас. В полунощ при пълна луна… И то на върха на този престар мост… Виж сега мъжки… Нали разбираш как туй никак, ама никак не е случайно. Ама то и това е причината, да не ти се гневя. И все още да не съм ти я вземал насила. Виж сега мъжки! Вярно всеки от нас двамата с Ели си има семейство. И живеем едва ли не на противоположните краища на Земята. Но именно тази и само тази плочка е доказателство за искреността на чувствата ми към тази жена преди… – спира за миг тирадата си Станимир, поглежда към небето, към реката, после към мен и продължава – Ама пък като съм тръгнал да ти се изповядвам няма да крия, че и сега все още си имам много горещи чувства към нея. Та за това мъжки – виж сега! Твоят късмет си е твой – моят си е мой! Ти преценяваш! Ти наистина се появи от неизвестността с тази плочка – явно по някакъв начин ти си част от нашата съдба! Моята и на Ели! Нека тогава бъде твоята воля – отново си поема въздух той и протягайки напред ръце, в едната от които държеше часовника, а в другата плочката и почти ми заповядва – Избирай! И каквото кажеш, това ще бъде! Замислих се, този човек изрече доста тежки истини. Ама пусто вманиячване в този талисман. И докато умувам около пристрастията си отдолу се чува едно радостно: „Ето я! Ето я! Ето я!” Следват дружни женски възклицания: „Браво, Ели! Браво, Ели! По-добре късно, отколкото никога!” А на края чувам две три жени да дават наставления: „Тичайте бързо горе, да не се изпотрепят мъжете!” Не си падам по сапунките. Филмите със сценарии ала захаросани сополи още по малко пък са ми слабост! Но ситуацията тук си беше абсолютно истинска. И честно да си призная донякъде ме грабна здраво. Че за това и реших, как ще ми са наложи да мисля доста по-бързо от колкото ловя охлюви. И умствено започвам да се ускорявам: „Този човек, за да дойде от на малкия пръст на крака на онова долното земно полукълбо чак тук в България… И то да организира всичко това… Едва ли е ще да е само, за да покаже новия си часовник на съучениците си. Явно и него нещо здраво го беше мотивирало!” Огледах се – всички мъже около мен напрегнато чакаха. Докато умувах, дотърчаха и жените. Луната отново се показа някъде зад облаците, осветявайки за пореден път прецизно изработения седефен надпис: „Обичам те, Ели! Станимир! Девин 1977 г.” Всичкото това писание блесна упорно в очите ми и като капак точно в същия миг се появи и познатото ми мистично Сияние на плочката. Не знам дали от тази сияйна смесица, или от напрежението в която бях, но емоцията от текста, сякаш мина като светкавица през мозъка ми. И пак като в онези вечери нещо ме стегна през гърдите и ме притисна силно към моста. Пак както и при предните пъти започнах да се обездвижвам. И ще каже човек, че звуците от суетнята около мен изчезнаха. И стана тихо, тихо, тихо. Веднага си помислих: „Сигурно преминава полунощ!” Но пък самия факт, че изобщо стигам до някаква адекватно логическа констатация малко ме успокои. Или поне ми даде увереността, че не халюцинирам. Но пък това което привличаше вниманието ми докато си мислех бе, как Сиянието сякаш извираше от ръцете на Станимир и обхващаше плочката отвсякъде. Сега обаче то бе по-силно и по-богато на цветове. И понеже при мен когато си лежах в къщи там в стаята то бе по-различно все пак си викам: „Ама да не би пък нещо точно сега да ми се привижда?” И точно съм по средата на колебанието си халюцинирам ли или не и насред тишината долавям реплика: – Виж ма, виж ма, как влюбено сияят на Станимир ръцете! Веднага съобразявам, как не само аз виждам Сиянието. Но пък наистина не ми е хрумвало то да ми е изглеждало влюбено. В този момент друг женски глас отвръща на първия: – Ама стига ма! Ти си пияна ма! Не са ли сещаш, че това са лунните отражения от водата? Дааа… Това определено бяха двата кудкудякащи гласа от купона. Зарязвам кудкудякащия диалог и продължавам ускорено да мисля по моя си проблем: „Защо ли сега толкова се инатя? И дали пък тази плочка е точно моят късмет?” Пак поглеждам към извиращото Сияние от влюбените ръце на Станимир… и решавам! Бавно се пресегнах към плочката. Издърпах я от ръката на му. В интереса на истината Сиянието на мига изчезна. Секундата след това последваха неодобрителни възгласи и възклицания, в едно с кисело поклащания на глави. Но аз не трепнах. Хванах плочката здраво с две си ръце. Вдигнах я над главата си и завъртайки се така, че всички да я видят му я подавам обратно, изричайки на висок глас: – Станимире, моята воля е тази част от моят житейски късмет да бъде и твой. Стори с плочката каквото ти сърцето и душа подскажат! Той я приема! А след това повтаря жеста ми със същите мои думи, но подавайки ми часовника. Дори не го погледнах какъв е! Благодарих и веднага си го сложих на ръката. Не че не ми халтавеше порядъчно, но успя да се задържи. На нали съм си любопитен крадешком поглеждам към плочката. Сиянието отново се бе появило. А на мен някак си ми олеква. И другото интересно бе че и обездвижването ми изчезна. Последваха одобрителни възгласи. Пронизителни свирукания. Ръкопляскания. И хор от женски възклицания! Предполагам цялата тая олелия можеше да се чуе чак в Смолян. Та насред всичката тази шумотевична емоция в един момент виждам, как една сянка с грациозна безмълвност разбутва плътното мъжкото обкръжение и пред мен в цял ръст застава Ели. Всички тутакси притихват. А тя изправя осанка приглажда дрехите си и ме оглежда право в очите. И то така сякаш иска да надникне надълбоко в дебрите на съзнанието ми. А аз още преди да успея да мигна трети път усещам, как силния и взор взломно преминава през очните ми дъна и буквално зачегъртва в задната част на черепа ми. Целият се наелектризирах. Дори ми се стори, как едната ми пета поизтръпва леко. Ама вече не помня лявата ли беше или дясната. Но това да е било за секунда две. След което, жената омекотява изпитателната сила на погледа си, а по лицето й се разлива чаровна до умопомрачителност усмивка. Е! Нали съм кавалер. Усмихвам се и аз. Секунда след което тя с изискан жест на кралска особа се обръща в към мен и казва: – Ей, мъжки, ама ти откъде се взе такъв мастит оратор? – после повдигна нещо над главата си и произнася почти с патос – Моята воля е тази част от моя житейски късмет да бъде и твой! Стори с него каквото ти сърце и душа подскажат! – завършва тя и ми подава нещото, което държи. Приемам го донякъде недоумяващ. Поглеждам – а то пак плочка. И да! На пръв поглед същата като моята. И като размер и като начин на изработка. Но като се заглеждам има разлика в дърворезбата. Тук резбованото лицето не бе младолико като от моята. От току що подарената ми се усмихваше сегашния облик на Ели като зряла жена. Обръщам я. А на гърба стих и отдолу му надпис. „Обичам те, Ели! Станимир! Девин 2010 г.” Веднага се сетих! Това е направената в Австралия плочка, за която Гърления Глас ми говори преди минутка. Няма нужда да казвам каква врява се вдигна. Китарите засвириха „Мишел” на Бийтълс, а прожекторите отново засноваха из небето. Всички дружно изпяха песента в чест на Ели – Бийтълс й бяха любимци. Аз естествено само мъцах. Този път твърдо си бях решил да не скапвам по катърешки ситуацията. В края на песента Станимир вдига своята плочка. С жест моли за тишина и пристъпва бавно към Ели. Направиха им място. Онази жена, която преди малко ме избута на моста се протяга и ме накарва да застана така, че единият от бившите влюбени да ми е от едната ми страна, другият – от другата. Точно обръщам с лице по посока на течението на реката и Станимир ме поглежда в очите и пада на колене. Свежда смирено глава и подава плочката към Ели. Тя я хваща от другия край. И тутакси в мига на докосване Сиянието отново се появява. Но този път не излизаше просто ей така от плочката. Не! Не! Не! Сега Сиянието започна да извира от ръце на Станимир и преминавайки през плочката се вливаше в тези на Ели. Поне три пъти се ощипах и по двата крака. Но Не!Не!И не! Сиянието си бе напълно реално! Никакви халюцинации не бяха това! Ей така си извираше от там от където си извираше и си се вливаше там където си се вливаше! Но отново здравия разум в мен започна да се бунтува и да ми повтаря: „Не, не, не! Мой човек ти си внушаваш. Това със сигурност е следствие от набитото ти дълбоко в съзнанието понятие за преминаване на любовни флуиди…!” И точно мислех да се приближа и да пипна с пръст танцуващата около плочката светлина, когато от лявата ми страна дочувам единият от кудкудякащите гласове: – Виж ма! Виж ма! Аз нали ти казах, че ръцете на Стънито светят по някакъв странен начин. Виж ма! Сега луната е затулена зад облака. За какви отражения ми дърдореше ти одеве!” В този момент Станимир вдигна глава, поглежда Ели в очите и зарецитира с балканджийската си гърляга предполагам стиха, гравиран със седефени букви отзад на плочката: „Дълбоко във сърцето ми потъва твоят глас! Чувство сладко и незнайно изпълва ми душата! Ще те помня и обичам аз до сетния си час, да ме забележиш всеки ден се моля на съдбата!” – Обичам те, Ели! Подарявам ти лично плочката, която направих преди тридесет години в знак на моята искрена и гореща любов към теб! Надявам се сега да ми повярваш, че тогава не съм те излъгал… – Стъни, на теб винаги съм ти вярвала. На себе си тогава не можах да повярвам. Повярвах на други хора и сгреших. Но това сега вече няма значение. И аз те обичам, Стъни! И май така ще си отида от този свят, без да мога да се разделя от това си чувство към теб… – изрече тя, наведе се и се целунаха. После някой се провикна „Среща! Среща! Среща!” Китарите подкараха някаква песен „Среща” на някаква стара българска група – „Щурците”. Всички запяха. Изтеглихме се от моста, а Станимир и Ели изиграха най-вероятно сюжета на песента. С една мнооооого продължителна прегръдка и с една мооооого гореща целувка по средата на нещата. После се разделиха и всеки тръгна към противоположния край на моста – така, както се пееше в песента. Или може би така, както бе станало в истинския им живот. Тръгнахме си към колите, оставени на асфалта. На връщане дребният мъж пак мина да раздаде листчета, но ми стана интересно, че този път аз бях пропуснат. Помислих си, че са ме отлъчили от екипа заради фалшивото ми пеене. Пък и заради липсата ми на каквато и да е ориентация в разделянето на гласовете. Прибираме се в Девин. Но за най-голямо учудване колите вместо пред къщата на моите домакини спират още в края на улицата. Всички слизаме от тях. Настава някаква суматоха и докато се усетя, бях вдигнат на ръце! Всички се развикаха „Кръстник! Кръстник! Кръстник!” и така ме понесоха под уличното осветление. Моите хора дочули пашпалигата, излязоха на улицата. И да! Докато минавахме покрай тях, изпокапаха от смях подвиквайки: – Абе, човек, какви пак си ги забъркал. Тоз нашия Гъбарко да не ви е направил някаква беля? Не го водете с вас, моля ви се! Той още бели ще ви докара! Или отровни гъби ще ви набере или ще ви пусне камъчета вместо охлюви в тавата. Върнете го тук при нас, ние сме му свикнали и си го търпим! – Ааа, не може! От полунощ той е кръстник на любовта на Ели и тази на Стъни. Много си е добър човечецът даже! Само дето много фалшиво пее и докара до инфаркт няколко бухала в гората! Ама това бял кахър! Не се притеснявайте! Ще си ви го върнем чак на сутринта – отвърна един от моите шерпи, ама то и така и се получи. Че така моята находка отпреди 10 години по някакъв странен начин се ъпгрейтва и ъпдейтва. А от размяната на дърворезбовани късмети у мен остана горница и един красив и скъп швейцарски часовник. Честно да си призная, часовникът колкото и да бе швейцарски се оказа миниатюра като стойност в сравнение с прекрасния спомен от вълнуващото празнуване на този задружен клас. Още като бонус имах и не едно или две запознанства все с хубави хора. С някой от тях поддържам връзка и до ден днешен. Е, няма как да пропусна и факта, че станах кръстник на една забулена от времето истина около една толкова истинска и чувствена любов. И то на едни невероятно истински и земни хора. Като рекох забулена истина, се сетих, как после си говорихме по мъжки със Станимир. Споделих му всичко. И за Сиянието! И за факта, че донякъде точно това странно явление ме е провокирало да бъда толкова настойчив в търсенето на мистериите около плочката. После му разказах с подробности и за това, което ми се беше случило. Той ми отвърна, че отдавана знаел за особеността, как неговите дърворезби нощно време просветват. Както и че бил забелязал, как онези, които били правени с голяма любов сияели най-интензивно. Щом подочули за необичайната му дарба, негови приятели от факултета по физика от един Австралийски университет проучили явлението. Та извода до който стигнали е, че то представлява някаква форма на паранормална луминисценция при предметите, обработвани от Станимир. Това се е случвало в особените случаи, когато той е в състояние на емоционална възбуда. Интересното при това явление е, че не всеки човек може да забележи Сиянието. Защото то се излъчва на някаква особена граница на нашата сензитивност. И разбира се извън параметрите на чувствителност на съществуващите към момента измервателни уреди. Това правело изследването и обяснението още по-трудно. Друго което било установено е че със сигурност когато Станимир се вълнува и има пълнолуние, интензитетът на луминесценцията на тези предмети се увеличавал. И точно тогава Сиянието можело да бъде видяно от повече хора. Към края на разговора той се наведе плътно до ухото ми и сякаш че ще ми споделя някаква върховна тайна и каза: – Мъжки виж сега! Казвам ти нещо ама между нас да си остане! Да си знаеш че най-силно светят нещата, които съм правил за Ели, за някое от трите ми деца или за по-малкия ми брат. Тогава го и подпитах като говори за емоционална възбуда в това число влиза любовта, като влюбеност например. Той ми отговори, че не знае. После пак се наведе, дискретно посочи с поглед Ели и чисто по мъжки ми прошушна: – Не знам ти как си друже, ама на! Вече врътнах петдесет лазарника, но още съм много хлътнал по тази жена. Ама ха кажи, как да е по друг начин, мъжки? Тя не старее като човек, ами като катедрала. Колкото повече време минава, толкова по–хубава става…” Не можех да не се съглася с тази констатация. Но то след репликата му за катедралата май нямах и нужда от повече пояснения. Пък и защо ли ми бяха пояснения. Когато всичко това си бе толкова видно. А и в другото бях вече напълно убеден. Как с тези влюбени ръце каквото и да направеше с мисъл за нея, все щеше да си свети. И то от силно по-силно! Та след като така дружелюбно си поговорихме се опитах да му върна часовника. Той обаче не искаше и да чуе за това. Само каза: – Виж сега мъжки! Мъжката дума си е мъжка дума!” И така по балканджийски ми стисна ръката в потвърждение на изреченото, че чак ми стана горещо. Веднага си представих, какво ли щеше да ми е случи, ако се бяхме сбили за плочката там на моста. Та тъкмо сладко сме се заприказвали, идва едно от моите гургуликащи ремаркета и без грам да се интересува от нашите мъжките диалози задърпва Станимир към дансинга. На него никак не му се ходеше. Но от някъде изникна Ели, че го помоли да отиде. Не и се искаше да отказва танц на другите дами. Опасяваше после да не и се сърдят. Той я послуша и тръгна. А тя сяда до мен, да ми прави компания. Благодари ми за всичко, което съм сторил тази вечер. Каза, че случилото се й е донесло едно голямо облекчение около едно неизяснено тягостно напрежение продължило повече от тридесет години. И изрече едни слова, които няма да забравя никога: – Може би вината в по-голямата част от случаите си е в нас самите. Може би не трябва да допускаме образите на любовта да отплуват толкова далеч от съдбовните мостовете, които ни свързват. Или ако това се случи, трябва с много старателна систематичност да търсим тези мостове из потоците от буйните събития, протичащи около нас. И не бива ей така с лекота да се отказваме. Даже ако се наложи да се поизложим пред останалите, че се заглеждаме по някой на пръв поглед сух ръкав на времето. Или към някое необичайно място, привидно прикрито за нормалната човешка логика. А причината за тази наша упорита настойчивост трябва да е проста. Любовта е сляпа! В нея бушуват само емоции. В нея логика няма. И мисля само следвайки горните принципи има вероятност да не пропуснем шанса си и да се свържем с човекът, който ще е в състояние да ни дари с душевна пълноценност в продължение на дълги години… Пък защо не и цял живот… После ме хвана за ръка и отидохме да танцуваме. Там в танца ми сподели, че толкова обичала Гърления Глас, че харесвайки си мъжа, с когото живее и понастоящем, не без значение за нея била и фамилията му Станев. Просто защото започвала с първите четири букви на Станимир. А тя се радвала, как по този начин поне някак си ще остане признателна на Гърления Глас за хубавото време, което са прекарали заедно. Мелодията беше някъде около средата. Слушам нежната изповедта на Ели и точно си допълвах насладата от усещането с акордите от засукано соло на Ерик Клептън, когато някой нахлупва шапка досами очите ми: – Съжалявам, мъжки, потърси си друга дама. С Ели Станева ще танцувам аз сега! – проломоти този някой във врата ми отвисоко… Няма да ви казвам кой беше. Можете сами да се сетите. А ако пък някой не вярва, че съществуват сиянията на влюбените ръце, да заповяда по пълнолуние у нас на гости! Ели Станева ме поглежда и до днес от резбованата плочка, подпряна до едно томче от поредицата на фантастиките. И при всяка пълна луна чаровната и усмивка, грейва с влюбеното сияние на мистичен чар по-силен дори от този на Джокондата.

 

автор – rygit

Текстът към колажа е публикуван с разрешението на автора