По “Дъжд” на Д. Дамянов

12439053_928072777308482_5108911717962782765_n.jpg

Дъжд

Дамян Дамянов

Плющеше като бесен. Всичко – мокро:
дърветата, паветата, града…
Вън всичко живо бягаше под покрив.
И само те стояха на дъжда.
Унесени. Отнесени. Немирни.
Два жарки лъча в мокрото кълбо.
По всяка вероятност безквартирни,
но приютени в своята любов.
Чадъра черен старчески разперил,
подминах ги, изгледах ги на кръв.
А тайно си въздъхнах: “Ах, до вчера
и мене ме валеше дъжд такъв…”
Прибран на сухо горе в свойта стая,
ги стрелнах през дъждовните стъкла:
две мокри птици гонеха трамвая,
бездомни, ала имащи безкрая…
И от зениците ми заваля.

Сняг

16174707_1038567396290036_1306743022128042121_n

Превъзходен, пухкав бял
сняг нощес е навалял.
Танц на весели снежинки,
трупа преспи на купчинки.

А студът рисува с акварели –
нежни, заскрежени, бели.
Бързам да изляза в дворчето!
Да украся с играчки борчето!

Да полегна върху пелената нежна.
С тяло да извая ангелчето снежно.
И да помечтая – както сивото снегът замита,
тъй да бъде чисто и на хората в душите.

После позамръзнала вкъщи ще се прибера
Приятелите мои у дома ще събера.
Кой твърди, че Зимата замръзва Любовта?
Виж я край камината, как се смее тя.

И тогава ще погледна аз отново
през прозорчето.
Благодарна за снега, за Любовта
и за красотата в дворчето!