Стигаме.
Спирам колата и я побутвам да се събуди, а тя пита:
– Къде сме? Въздухът е много чист. Ще ми кажеш ли?
– Къде сме ще ти кажа накрая.
– И чувам някакви птички. А!? Зимата има ли птички, които да пеят? – не спира да пита тя – Кажи ми моля те!
– В планината сме. Това не е ли достатъчно? И има птички – да. Аз също ги чувам, но не знам какви са. Ще попитаме някой.
Настаняваме се. Дремваме един час. Аз поне го правя направо както бях с дрехите. После вземам една шейна под наем и отиваме на пързалката. Има хора от всякаква възраст. Голяма веселба. Стана непринуден бой със снежни топки. Децата разбраха, че Люба е сляпа и хитруват. Направо умират от смях с нея, тя ги чува че се кискат и хвърля в най-различни посоки. След малко дечурлигата се изхитряват започват да се крият около възрастните и u викат оттам. Топките u често попадат в нечий родителски гръб. Стана малко конфуз работата. Тя удряше хората, а аз им се извинявам. Накрая повечето разбраха, че тя е сляпа и това нейното са изстрели в мъглата.
Спрат да се мръщят. Ситуацията се разведри.
Всички, мислещи я за смотана кокона, която не знае къде да хвърля, поглеждат с друго око на нещата. От нейните грешни попадения боят с топки от серия непринудени закачки става нещо като масов бой на пързалката. След това някак си от само себе си се разделяме мъже срещу жени. Играта се превърна в една голяма снежна битка. Тя хвърля силно и точно. Проблемът u е, че не вижда. Но ориентираше ли се по гласовете – леле мале. Ударите u направо болят. Жените се организират. Крият я с телата си, защото тя не можеше да се пази сама от нашите снежни топки. Ние, мъжете, викаме високо. Най-вече аз, за да u помагам да ни чуе по-добре къде сме. Тя се прицелва по звука. Жените се дръпват рязко встрани и викат: „Давай” или „Хвърляй” и тя изстрелва топката като катапулт. Много рядко пропуска.
Компанията я кръсти Снежка Снегохвъргачката.
После си правим състезание с шейни.
Първо се страхуваше и се спускаше зад мен. По-нататък я придумвам и тя се престрашава. Седна отпред на шейната. Спускахме се шеметно и разперваме ръце, подигравайки се на култовия кадър от филма Титаник. На пързалка като на пързалка. Няколко пъти се обръщаме или претъркулваме в преспите. Денят се изпълва с много красиви и чувствени моменти. Здравата се намокрихме и намръзнахме. Към пет и нещо се прибраме. Теглим си по един горещ душ и се мушкаме под завивките. Бяхме капнали от умора. Тя ме целува и започва да ме гали.
– Не сега! И двамата сме гроги! Сега ще спим! – целувам я и аз и я прегръщам силно, а тя се отпуска с въздишка на човек потъващ в разкоша на дългоочаквано успокоение.
Честно да си призная, не знам кой е заспал пръв. Събуди ни някой от рецепцията – по погрешка. Обличаме се и слизаме долу. Оказва се обаче – в ресторанта няма места. Хем той не беше никак малък, но обслужва, освен нашия хотел, и три или четири къщи за гости наоколо. Навън заваля обилен сняг и, щем не щем, трябваше да чакаме за да се нахраним в нашия ресторант. Седим си чинно и се държим за ръце. А точно до нас има малко фоайе от което се влиза в стая за деца. Няколко деца си играят на нещо вътре. Едно детенце погледна към нас. Може би я позна от днешните ни снежни игри и се развиква:
– Снежка е тук. Снежка е тук – после идва при нас, водейки още две, хваща я за ръка и моли – Како Снежке, ела да си играем на нещо!
Тя го погали и му прошепва:
– Миличко аз мога да играя само на Сляпа баба.
– А какво е сляпа баба? Тази програма как се играе? – попита едното детенце, но това до него го прегръща, каза му нещо на ухото и първото продължава – Аха, разбрах! Не било компютърна игра, а гоненица. И този, който гони, е с вързани очи. Разбрах! Добре де! Ами како Снежке хайде идвай тогава!
– Ама како Снежка ти с какво ще си затвориш очите? С шапка, или с маска на нинджа? – пита другото него.
– Нее, нищо не ми трябва да си слагам на очите! Аз не виждам. Наистина съм сляпа – започва да им обяснява тя, а докато го прави подпира белия си бастун до стената, оставя бутафорните очила до мен и пипнешком по стената влаза в стаята, провиквайки се – Така всички вие сега се крийте! А аз ще ви търся! – след което разперва ръце и бавно тръгва напред.
Дечурлигата мигом с писък се пръсват по ъглите, а тя се завърта из помещението. В този момент едното дете се развиква:
– Крийте се! Сляпа баба идва. Крийте сеее!
– Тя не е баба, ами е кака – почти му се скарва друго – Снежанка никога не е била баба. Не виждаш ли, че е млада. Тя не е Сляпа баба, Сляпа кака е тя.
Чакащите с нас се разсмиват на глас. Може би са родители на детето, стигнало до това заключение. А в стаята се извива игра до небесата. Голям смях и голямо цвърчене. Тя ги усеща, защото децата не се спотайват и много шумят. Сгащва някое от тях по ъглите. Прегръщаше го с ръмжене. После го нацелува набързо и го пуска пак да бяга. А дечора умира от кикот. Накрая работата отиде до там малчуганите сами да u се бутат в ръцете, за да ги хване и прегърне. Да им пърди по гушите с уста и да ги целува, където u попадне.
В ресторанта се освобождават едновременно няколко места. Поканват тези които бяхме на ред. Играта секва. Влизаме и сядаме. Ние с нея на една двойна до камината, а зад нас двете семейства обединяват две маси и се събрат в компания.
– Харесва ли ти тук? – питам,бършейки потта й от челото.
– Много! С тез пързалки и тези дечица… А къде сме всъщност?
– Аааа, не не не! Най-накрая ще ти кажа. Нека да има някаква загадъчност. И недей да питаш другите хора. Ще развалиш магията на удоволствието.
– Прав си! Нека си е все така загадъчно. Но наистина – магията е пълна. А знаеш ли защо?
– Не! Защо?
– Виждаш ли, ние още не сме се запознали официално. Че дори и неофициално аз не ти знам името. За мен ти си дизайнерът-капацитет, който ми поръча букет, след като две години от целия пазар не е говорил само с мен. Всички там ти казват Дон Цветан. Ти не се ли казваш Цветан? – и ме заглежда изпитателно, ако изобщо вторачването u можеше да се брои за гледане и продължава – Ти моето име знаеш ли го? Интересувал ли си се някого как се казвам? – криви любопитно глава държейки ми нежно ръката.
– Не! Не се казвам Цветан! Искаш ли да ти кажа как се казвам? – питам на свой ред и поемайки си въздух, за да отговоря.
– Не, не, не! Не ми казвай! Хрумна ми нещо! Искаш ли ние сами да си дадем имена? Нещо като никовете в нета.
– Може! Защо не? Това е идея! И аз също не ти знам името. В нашия офис всички те знаят като Художничката. На пазара също. Права си, дори не съм се замислял за името ти. То е много важно за един човек, но ето… Нещата така се стекоха и просто не съм имал необходимост да се обърна към теб на име. Също като в нета. Не мислиш ли? Това с никовете е интересно. Как да те кръстя? Как да те кръстя? Не знам как да те кръстя. Дай ми жокер, моля!
– На какво ти приличам?
– На млада хубава жена. В най-красивите години от живота си. Средна на ръст. Кестенява коса. Светли очи – пардон, последното не биваше да го казвам – пошегувах се с усмивка.
– Ееееее, не. Това съм по лична карта. Питам, иначе какво име би ми сложил? И то пък и от очите да започнеш, няма проблем. Аз вече съм ги прежалила. Щом Съдбата така е рекла.
– Добре. Не ми е удобно да започна от там, но щом казваш, значи няма проблем – хванах и ръката и бавно започнах да галя с палец в центъра на дланта u изричайки на глас. Сляпа си. Чувствена си. Привлекателна си – даже повече от очакваното. Твориш красоти, с ръцете си. О да и още и с усмивката си. Хората искат да са с теб. Но не само искат, а се и чувстват добре когато си наоколо. Дори децата забелязаха, че в теб има нещо повече от голо, човешко присъствие. Ще те кръстя Любов. И ще се обръщам към теб с краткото Люба – завършвам с аргументите си на кръщелник и усещам, как дланта u започва да се свива плътно, стягайки палеца ми в обятията си.
Поглеждам към лицето й. Тя ми се усмихва лукаво, може би приготвяйки се да ми каже нещо, но аз дочувам интересен разговор от масата зад гърба ми. Слагам си бързо пръстите на устата u. После я пипам с показалец по ухото. Тя ме разбра. Затаява дъх и се заслушва. На съседната маса имаше деца. А най-малкото задава въпроси, на които някой му отговаря.
– И защо кака Сляпа не вижда?
– Защото очичките u са болни.
– А ще оздравее ли?
– Не. Струва ми се болестта u е нелечима.
– А защо, когато кака Сляпа ме прегръща и гушка, ми е хубаво, а когато кака Таня го прави, не ми е чак така.
– Защото кака Таня няма деца и не знае как се прави.
– А кака Сляпа откъде го знае? Тя има ли деца?
– Не знам, миличко. Може би. Храни се сега! После като се качим в стаята ще си говорим за това.
– Хи, хи, хи… – вмъквам се с мазен кикото аз и прошепвам – Кака Сляпа е Любов и когото прегърне, му е хубаво. Хи, хи, хи – кривя глава аз, но Люба нали още ми държи палеца и след последното ми хихкане бая го извива, при което аз отново изохквам, но питам – Я кажи сега за моето име. За ника ми, де. Как ще ме кръстиш?
– Добре, ще опитам. Ноооо, да не се възгордееш? – отвръща ми тя и продължавайки да ми стиска силно палеца продължава – Ти дойде от високата сграда до пазара. Ти се занимаваш с високи технологии и новаторско изкуство. Ти дойде долу при нас. И долу при мен в ниското. Ти помагаш безкористно на посредствените цветарки да правят по-хубави букети, за да припечелват по-добре. Предложи ми вечеря… Не знам защо. Плътската част не се получи. Това е животът. Не е измислена приказка или натаманен филм. Ти не се разсърди. Не знам защо. Не ми обърна гръб. Доведе ме тук… Не знам къде и отново мога да кажа – не знам точно защо. Но пък до тук научих едно! Ти правиш някак си добрите неща, без да се насилваш при това с лекотата на перце. Също както птица пее в полет. Не знам как се казваш и още не знам що за човек си. Нещо ми подсказва обаче, че имаш ангелско сърце и затова ще те кръстя Ангел. За по-кратко ще ти казвам Ачо.
Докато тя говореше донесоха вечерята. Миризмата на топла мусака и червено вино веднагически приземяват романтиката ми на стомашно чревно ниво. Но пък хапвайки от апетитно пахнещата земна вечеря изведнъж ми става смешно, как в някой определени ситуации на човек му идва отвътре да се изразява в приповдигнат тон. И понеже мляскащата пауза стана доста голяма и ми доскучава – решавам да споделя последните си мисли:
– Ама как започнахме да си гукаме само… А Люба! Като в захаросаните сериали. Колко е силно внушението на филмовата индустрия, а? Човек започва да губи способността си да говори в нормалната си битова и разговорна форма. А и някои простички човешки баналности се опитваме да премахнем. Само и само да подражаваме на стерилизираните образи от екрана. И честно това че ме виждаш като ангел от кой филм беше?
– Неее! Не е от филм. Аз си го измислих!
– Еее! Едва ли съм чак толкова заслужил. Не ме ли ласкаеш в повече? – питам уж на сериозно, при което, потърквайки пуловера u близо до ключицата питам – Това петно от парфюма ти ли е, или си се окапала? Я помириши! – тя се навежда, а аз я чуквам по носа, след което пускам една троха в деколтето и.
– Дааа… Това вече съвсем не беше изтънчено поведение на ангел. Да си призная може и да си прав. Това Ангел – може би още не си, си го заслужил напълно. И да! Не съм видяла нито крилата на гърба, нито сиянието-ореол около главата. Пък и да завлечеш сляпа жена някъде и да не u казваш къде е, никак не е ангелско. Не мислиш ли? А и още да отблъскваш ласките u около следобедния сън… Защотооо… Защотооо… Е! Май и аз не знам защо. Но пък заради това, което направи в моментааа… Мисля няма да ти казвам Ачо – поне засега. Ще ти казвам Дизи – от Дизайнер. Това поне със сигурност знам че си.
– Права си. Не съм толкова хрисим. И аз си мисля, че Дизи е по-точно. Пък, ако видиш някога да пърхам с белите си крила над някой твой черен проблем и да го замерям с камъни и дърве, тогава може да ме повишиш в Ачо. Еее, аз все пак благодаря за хубавите думи. Колкото и да ми е хардуерно сърцето, не мога да не съм поласкан от казаното. А що касае ангелите, докато те завивах с целувки у вас, видях хемангиомите. Което значи че не съм ти първия ангел в живота. И друг те е целувал тук-таме. Значи все по ангели си падаш.
– Така е! Още преди да се родя са ме целували ангели. В интерес на истината, когато бях малка, много обичах приказки за ангели и феи. Но сблъсквайки се с хладната истина около реалната липса на Дядо Коледа, сърцето ми изстина и към чудесата. И за ангелите, и за феите също. Че така те отлетяха нанякъде, без да ми оставят никакъв адрес за връзка.
– Аааа, ако искаш връзка с ангелите, ще помислим и ще измислим нещо. Само си реши какво ще им поискаш – усмихвам се аз, без да знам защо казах това.
В ресторанта има скромна жива музика. Един мъж на електронен клавир и една певица. На първо четене, не бяха зле. Каня Люба на танц. Доста я уговарям, докато се съгласи. Притеснява се. Разбираемо е. Танцуваме. В началото на танца тя тръгна малко сковано. После обаче се отпусна и се остави да я водя. Мисля, че u хареса. След вечеря се качваме в стаята. Със загрели от танците сърца и тела, започваме да се целуваме още на вратата. Предлагам u, за да сме равни в любовната игра, да затъмним стаята колкото е възможно повече. Така и аз щях да бъда почти като сляп. Това много u харесва. Може би самата мисъл за равнопоставеност сваля почти всички бариери. Продължението на нощта бе разтърсващо. На сутринта сме първи на закуската. Още в шест и двайсет кукваме пред смаяния барман. Кафе машината даже не беше загряла. В ресторанта има само един единствен човек – и това бе той. Даде малко повече тяга на кафе машината и започва да ни прави сандвичи. Слага ги да се пекат – усмихва се и каза:
– Ах, защо не се хванах на бас снощи? Гледахме ви как чувствено танцувате и тогава колегата каза: „Тези двамата са много влюбени, не ги чакай сутринта. Със сигурност ще пропуснат закуската на групата си.” Аз пък заложих на тезата, че ще дойдете. Може би не първи, но гладни като вълчета и ще пометете шведската маса. А сега си мисля колко са непредвидими нещата понякога – довършва вайкането той и ни сервира кафето.
Отпивам глътка затварям очи и се наслаждавам на момента. При толкова страстно споделена нощ топлата течност ми се струва дъхава като миризма на колендро след гръмотевична лятна буря. Втората глътка е като мехлем, а трета ме привежда в що годе форма на логическа адекватност. Погалвам Люба по ръката и се усмихвам на бармана:
– За първото което казахте можеше и така да стане, ако изобщо бяхме заспивали. Но за второто Вашият колега е прав. След този вкусен сандвич шведската маса ще я пропуснем. Ще подремнем, за да сме бодри после на пързалката. Въпрос на личен график и моментни потребности – изфилософствам авторитетно и му смигвам.
– Еее, благородно ви завиждам и на графика, и на потребностите, и на възможността да им откликнете – многозначително се усмихва ранобудният барман.
И понеже си знам че може да се успим отивам на рецепцията да поръчам събуждане за десет и трийсет. Изведнъж нещо ми щуква и ей така плащам за още една вечер. Качваме се в стаята. Спахме дълбоко. Събуждат ни. Люба обаче не иска да става. Замъквам я почти насила на пързалката. Разхождаме се и из гората. Наистина има някакви птички, които пискат тънко. Същите като тогава, когато паркирахме пред хотела. Описваме ги на един местен човек и питаме какви са. Той отвръща: „Кръсточовки им казват. Гледат челядта си сега и затова пискат. Хранят малките си със семена от шишарки.” И на двамата ни се струва странно да се гледат пиленца през зимата. Ама то природа. От нея всичко може да се очаква. Има и красива църква. Отиваме и там. Палим свещички, за здраве за нас и заупокой за нейните родители. Втората нощ е по-спокойна. По-нежна и по-плавна, но в замяна на това по-плътна.

В понеделник си тръгваме към къщи. По път моля да ми пуснат ден неплатена. Времето хубаво. Пътят заснежен, но добре отъпкан. За това и карам бавно и предпазливо. Музиката звучи тихо, а ние си дърдорим разни нещица. Ни в клин ни в ръкав изтърсвам:
– Ти да не вземеш сега след тази разходка да се влюбиш в мен и да се чудя после какво да те правя?
– Няма как да стане точно след тази разходка. Бъди спокоен! – казва Люба и се усмихва.
– Ееее, добре де! Занчи и за в бъдеще внимавай тогава.
– И за в бъдеще поне засега няма как да стане.
– Е, добре тогава. Да съм си спокоен, че владееш положението с емоциите – после нещо ме загложди в тона u, защото ми се струва ироничен, но едновременно с това доста уверен, за това и питам – А откъде си толкова сигурна в това, което казваш за влюбването? В смисъл, че няма как да стане дори и за в бъдеще?
– Много просто! Влюбена съм в теб от почти година. И няма как сега да се влюбя повече, по-малко или пък втори път. Просто съм си влюбена в теб и това е.
Рефлекторно отнемам крака си от педала на газта. Заглеждам я учудено. Кракът ми остава повдигнат и колата започва да намалява ход. Тя се усмихва и вмята:
– Тиии… Сега какво?! Като разбра това, да не вземеш да ме оставиш тук на средата на пътя, чудейки се какво да ме правиш?
– Ха така сега! Те ти на работа. И откога това? – и подавам газ, защото отзад взеха да ми присветват.
– Казах ти, от около година. Откакто се завъртя по-сериозно около щанда на Мимито, дето е отсреща ми по диагонала. Слушам ви през цялото време. Знам, че не те заслужава, защото е доста семпличка. И знам, че я обикаляш, за да я лепнеш, просто ей така, за спорта. Знам, че двама твои колеги бяха преди теб на опашката… Впрочем не! Трима бяха, ама единия не го огря. Не съм сигурна, но другите двама ми се струва… Абе жаргонно казано вече трябва да са станали баджанаци.
– Брей, колко знаело това Любче, брей! Ама тез работи сега, дето ги казваш за Мимито и колегите, да не би да ги казваш от ревност – влизам и в тона, но се замислям колко сме прозрачни понякога наяве в живота дори и в очите на слепците.
– Може да обичаш някого и да не го ревнуваш. Но ако не си влюбен в един човек или ако той ти е безразличен… Е няма и как да го ревнуваш – нали? Та изводите по въпроса са си за теб. А може и да си прав. Може и да е от ревност. Но след тези три вечери с теб вече съм сигурна. Определено си заслужава човек да те ревнува. Просто има защо. Пък то твоите предупреждения важат и за теб самия. Ти нали не си влюбен в мен?
– Защо така поставяш въпроса?
– Ааа…! Че какво ми е на въпроса? Питам дали имаше поне малко нещо нежно като мотив, за да ме поканиш на това фантастично място. И какво ли ще е това, което те накара да се държиш така мило с мен през цялото време? Или казваш, просто ми излезе късметът, защото Мимито например точно тази седмица е седнала в ягодите!?
– Аууу! Колко цинично казано. Аууу! Няма сега да коментирам отношенията си с Мимито. Може обаче да си сигурна… Не! Не съм u надничал в календарчето за цикъла. Ще бъда откровен. Не мога да кажа, че съм влюбен в теб. Но ме привличаш силно. При това по много странен начин. И определено те желая нежно и неподправено. А ти си го формулирай така, както ти е удобно.
– Може и да си го формулирам. Но ще ми трябва малко време. Доста ми се завъртя главата тези три дни. Остави сега ревността и Мимито да си почиват. Искаш ли да ти кажа нещо интересно за мен. Нещо, което лично мен много ме зарадва.
– Целият съм в слух – казвам приповдигнато и u пускам парченце от солетата, която хрупах, в деколтето u.
Тя понечи да я извади, а аз си мушнах палеца в средата на дланта u. Люба го обгръща, а аз го раздвижвам бързо, бързо, за да го освободя.
– С тези закачки не рискуваш ли да отсъстваш още един ден от работа? – усмихва се тя стискайки ми палеца по онзи особен начин, както го правеше в ресторанта преди разтърсващите две вечери.
– А какво толкова те зарадва?
– Тази сутрин, докато си пиехме кафето, си връщах лентата за това, което се случи с нас. И знаеш ли какво установих?
– Какво?
– В тези три дни няколко пъти видях дъгата така, както я виждах преди. Когато си бях в ред и си затварях очите, за да рисувам нещо по памет. Беше с ярки истински цветове. Същинска дъга. Поне от три години не съм я виждала такава. Е, виждала силно казано, откакто съм без зрение, нооо… Може би доста съм се била задръстила с отрицателни емоции. А може би нещо в разходката, която ти организира, е отпушило истинските цветове на палитрата в главата ми.
Заслушвам се в думите u. И те ме подсещат, как спонтанно и най-вече незнайно защо в петък вечер направих резервацията. И как исках да направя нещо добро за тази жена, без да знам точно какво ще е то. Но ето от нейните думи разбирам как, все пак нещо се е получило. Дано както е била хубава на вид дъгата, така и да е и за добро. Но изглежда доста дълго съм се умислил, защото чувам отдясно:
– Ти какво се замисли? Дали ти казвам истината ли? Или че това за дъгата просто си го фантазирам?
– Не, не, не! Чакай! – прекъсвам я с много сериозен тон, при което Люба притихва на седалката – Мисля върху това, кое ли може да е това нещо, което да е отпушило цветовете? Мммм… Може би чистият въздух…? Може би снегът, който ти пъхах във врата…? Неее! Не, не, не! Сега се сетих. Сигурно от отрицателните емоции нещо се е било разместило в главата ти. А после, като сме се спускали с шейната, тя се е тръснала в някоя дупка и от наместването на гънките ти сега ти е просветнало и то в цветове. Само от това ще да е, да знаеш. Само от тръскането на шейната ще да е! Ти как мислиш?
– Да бе, да! Аз да не съм старо радио в двайсет годишен автомобил и да ми се губи и появява звукът от дупките по пътя? Не! Не мисля да е от тръскането. Но мисля, че ти си едно голямо магаре. Аз ти говоря сериозно и умирам от притеснение и неудобство, че не мога да намеря сили и думи да ти кажа това, което мисля за теб. А ти ми развиваш магарешки философии. Няма ли да кажеш нещо смислово по въпроса, за да ми помогнеш и да не ме измъчваш?
– Дааа, разбира се! Ще кажа. Люба, ти като видя такава хубава дъга с истински цветове – мина ли под нея?
– В интерес на истината – да! И знаеш ли, минах под дъгата още първия път, когато я видях. Спомняш ли си, как ме постави отпред на шейната. Аз не исках, защото много се страхувах. Не знам можеш ли да си представиш какво е да летиш със скорост в пълен мрак и да чуваш как покрай теб профучават разни неща и човешки гласове. Ти обаче ме прилъга майсторски с тих глас и настойчивост. Точно както се лъже малко дете. Каза, че ще ме държиш здраво. Аз ти повярвах и седнах отпред. Спуснахме се. Като набрахме скорост, ти ме хвана здраво за китките, чак ме заболя. Разтвори ми насила ръцете встрани. А беше обещал да ме държиш здраво, за да не ме страх. Честно! Уплаших се! Уплаших се – и то много! После, за мой ужас, ти пусна и китките ми. Умирах от страх. Бях отпред и летяхме по баира, без аз да виждам нищо. Въздушната струя от скоростта ме биеше в лицето. Шейната подскачаше, трополеше и съскаше под мен. Държах се само с вътрешното на бедрата си за нея. Не знам как не се напишках. Точно в този момент много ме беше яд на теб. Почувствах се излъгана. То такава си и бях де. Единствената опора бяха твоите крака, обхващащи отвън бедрата ми и гърдите ти, опрени в моя гръб. Но когато шейната подскачаше по бабунките, губех и тях като допир и сигурност. Да! Тогава на шейната бяхме заедно… Да! Но когато тя подскачаше във въздуха, аз оставах някак си съвсем сама. Вярваш ли ми? Идеше ми да те удуша с голи ръце за това, което ми причиняваше. Може би сме подскочили на някаква по-голяма височинка по пистата. Излетяхме във въздуха. Имах чувството, че летенето продължава по-дълго от предните подскачания. Тогава изведнъж изгубих опората на бедрата ти. А не усещах и гърдите ти да са опрени в гърба ми… После започнахме да пропадаме. Изведнъж сякаш дори усета за шейната под мен изчезна. Дъхът ми секна. Дори не можах да извикам. Помислих си: ”Този път няма да ни се размине само с тръскане. Ще паднем лошо и ще се ударим. „Но точно в този момент ти закачи брадичката си на дясното ми рамо и прошепна повече от спокойно: „Дръж ръцете си като за полет! Това е миг на вълшебство!” Единственото, което остана да ме крепи там във въздуха, за да не се паникьосам, бяха… Брадичката ти! Топлият ти дъх в ухото ми! Плюс чудата ти мисъл – за миг на вълшебство в полет! Миг след това, точно когато бяхме с разперени ръце, и точно когато никой никого не държеше… Тя дъгата се появи! Беше някъде там… Някъде в края на моята вечна тъмнина. И така някак си разделени като физически контакт един от друг…. Нооо същевременно и все пак един до друг… Заедно и едновременно минахме под нея. Под дъгата!
– Това, сега което ми разказа, сън ли бешеее – или истина?
– Истина! И то много истинска истина! И ти, магаре недно, беше част от нея… Нали ти казах дори в момента, в който минавах под дъгата ти беше там до мен. После към края на пързалката децата ни посрещнаха със залп от снежни топки. Ти ме прегърна, за да ме прикриеш. После се преобърнахме. И в пръхкавостта на дълбокия сняг, ми натъпка врата с ледени бучки. А децата умираха от смях, че големи хора като нас се държат като малчугани. Честно ти казвам, аз не знаех какво искам да направя в този момент, заровена там до тебе в снежната преспа. Да те удуша на момента, или да се слея с теб на момента…
– Даааа… – почти невъзпитано в прекъсвам я аз – В сложна дилема си била попаднала. Ама виж ти какви ми ги говориш! Излъгал съм те бил! Че и съм ти насилил ръцете, да си ги разпериш на шейната… При това докато летим надолу по баира? Не помня. Виж ти, виж ти! И така ли съм ти казал – наистина? „Това е миг на вълшебство.” Не го помня този мой израз! И съм ти напълнил врата със сняг? Лелеее…! И това не помня. Ама аз не съм такова лошо момче. Сигурно от тръскането на шейната нещо ми се е откачило в главата и затова така съм постъпил. Хммм! Това е толкова невъзпитано. Сигурно съм заслужил такива мисли по мой адрес. А нещо по свой адрес не си ли помисли? – поглеждам я лукаво.
– Помислих си, да. Помислих си как аз съм влюбена в теб. И не знам за теб, но аз бях на върха на щастието си. И си помислих, че съм една луда сляпа художничка, която животът е трудоустроил като цветарка. Защото нормалните хора се влюбват и изпитват такива мигове на щастие през пролетта или на някоя лятна почивка на море. А аз съм изпаднала в това напеперудено състояние посред зима. И вместо да се любувам на захласа си сред морските вълни или на топла поляна… Умирам от удоволствие, забита в снежна пряспа при това с врат пълен със сняг, разтреперани от страх крака и премръзнал нос. Или вместо да се любувам на захласа, как околните ме гледат и ми завиждат на положението и на красивия ми приятел… Умирам от удоволствие от присмеха на замерващите ме със снежни топки деца, радващи се, на това, как двама големи могат да се забавляват по детски. И си помислих… „Ако не бях сляпа… Тази ми точно ситуация може би щеше да изглежда съвсем по друг начин.” После обаче се сетих за кръсточовките, които не спираха да цикцикат радостно наоколо. По звука ги чувах, как прелитат от шишарка на шишарка щастливи. Знаех вече. Те хранят новото си поколение и напомнят на хората за това, щото има и изключения в природата. И не за всички зимата е студен сезон, въпреки че градусите са u минусови. Те гледаха малките си в студа, напук на всички останали птици по нашите територии. Напук и сякаш нарочно. Не можех да се разделя със странното си чувство, че някак си и ти все правиш нещо нарочно. Просто за да ме дразниш! Което всъщност ме и привличаше… – не успя да си завърши мисълта тя, защото аз я прекъсвам с реплика ни в клин, ни в ръкав.
– Дааа! Ама признай, че и ти правиш някой неща нарочно само за да ме дразниш…
– Какво правя?
– Ами ти предната нощ, като танцувахме, защо ме настъпи три пъти. Първия път беше случайно, но другите два пъти си бяха направо нарочно – взех да се оправдавам с престорен глас, наподобяващ героя на Краси Радков Станислав Христов Христосков, но после съвсем сериозно питам – А ти там, под дъгата, направи ли най-същественото тогава? – при което тя се обръща към мен и пита учудено:
– Кое е това най-съществено?.
Но преди още аз да съм u отговорил, телефонът, който стои на приспособление отпред на таблото, звъни. А на осветения дисплей грейва снимката на Учителя по медитация. Бях му се обадил вчера да го попитам за колко най-евтино може да вземе ученик като Люба. Разказах му за нея накратко. Той обеща да помисли и да ми звънне. И не беше ме забравил. Телефонът ми имаше безжична връзка с музикалната уредба в колата. Приех разговора. Системата автоматично заглуши мелодията, а аз разбира се като ученик поздравих пръв:
– Здравей, Учителю!
– Здравей, момче. Удобно ли е да се говори?
– Удобно е, да. Само да знаеш, че пътувам в момента и може да ти заглъхвам малко от време на време.
– Добре, ако искаш да се чуем по-късно, или как? – попита той.
– Няма проблем. На спикерфон съм, така че не ми пречи. Даже ми е много добре. Разговорът ще ме ободри.
– Нали вчера ме пита за онова момиче – незрящото. Колко може да му струва най-малко курсът при мен?
– Да, така беше – започвам аз, но усещам как Люба впива пръсти в бедрото ми и започва да го мачка – Слушам те Учителю – какво реши?
– Аз медитирах в посока на въпроса ти. Ще може да посещава сбирките. Но само в твое присъствие. Ще u струва по едно левче на урок. Но задължително всеки път ще трябва да носи по три свещички – може и от онези чаените. Нали ги знаеш? Ти нали каза, че е цветарка?
– Да, такава е.
– Е, и всеки път като идва, да носи живо цвете. Може да е и най-обикновено.
– Това да бъде, казваш. Добре. Кога може да започне?
– Ами обади u се, ако е съгласна при тези условия да посещава курса… То нали ние с теб в понеделник сряда и петък работим?
– Да!
– Ако прецениш, че можеш да се прибереш днес. Нали днес е понеделник. В деветнайсет часа заповядай. Доведи, ако е съгласна. И разбира се ако и е възможно.
– Добре, ще говоря с нея и ще ти се обадя до час. Аз ще бъда на линия. Със сигурност. Чао, засега.
– Чао, младежо! – чува се от тон колоните и връзката се разпадна.
– Не! Наистина ми иде да те удуша с голи ръце – изхлипва Люба.
– Защо, какво съм направил пък сега? Нищо не съм ти пускал във врата. Не съм ти извивал ръцете. Защо ще ме душиш? Нали каза, че много искаш да посещаваш курс по медитация, но не можеш да си го позволиш. От друга страна аз мога да си позволя да ти платя курса. Но не бива да го правя, защото медитацията е лична духовна практика. Тя е като свещ в църквата. Всеки според възможностите си трябва сам да си я купи и да си я запали. Може друг да ти я запали, но трябва ти да си я платиш. И затова трябваше да намеря вариант нещата да се получат по този начин. Хем да си на курс. Хем да ти е във възможностите.
– И ти каза ще помисля по въпроса? Нали?
– Да, и помислих силно по въпроса. И след малко той ми звънна. И аз му казах какъв е проблемът. Той обеща да помисли и той по въпроса, или да медитира по него. И обеща до ден да ми даде отговор. Така се прави в тези среди. Мислиш, или медитираш по съответния проблем или въпрос… и сега той ми се обади. Нищо сложно или необичайно. Всичко е просто и логично.
– Да бе, всичко е много просто и лесно, което, разбира се, мен ме стряска и учудва.
– Ееее, хайде сега, учудвай се, но не се стряскай. Я кажи сега, приемаш ли офертата при тези условия, да посещаваш курса? Иии… днес да ти е първият урок?
– А може ли да помисля малко, или не ми е позволено?
– Аааа, позволено ти е, но за да не ми скучаят ушите, докато си мислиш за курса по медитация, ще ми отговориш ли на най-важния въпрос за днес?
– Кой въпрос?
– Нали те попитах преди малко. Ти направи ли най-същественото тогава? На пързалката! В онзи полет! Какво си пожела, когато минахме с шейната двама под дъгата? – и зачаках отговора, който обаче се забави повече от половин минута и за това аз допълних – Добре де, ако пък е нещо много лично и не е за моите магарешки уши… Еее… Ми не ми го казвай тогава.
– Ще ти кажа, но само при едно условие!
– Какво?
– Че отбиеш от пътя и спреш колата – много сериозно и убедително пророни тя.
– Леле, какво ли ще е това желание! Чак пък да спирам. Да не би от произнасянето му да спукам гума, или да ми блокира скоростната кутия!? Що ли? – почесвам се там някъде зад ушите, където нямах гъдел в момента.
– Питаш. И аз ти казвам кога и как мога да ти кажа. Ти как преди две вечери по същия начин постави условия как, кога и едва ли не колко секс ще можем да правим. И аз те послушах, защото го исках. Сега, ако ти искаш отговора, изпълни моето условие.
– Добре, така да бъде. Първата отбивка е твоя. Но дотогава няма да ти говоря. Може пък да размислиш и да ми споделиш в движение – заядох се аз и я щипнах за носа, тя обаче остана сериозна и замислена над нещо.
След десетина минути стигаме до една стара дълбока отбивка за отдих. Беше с изпочупени пейки. Изтърбушени кошчета за боклук. Отстрани с каменен сенник, покрит с редки, олющени и порядъчно изгнили талпи – пра, пра, пра родители на съвременните алуминиеви перголи. Всичката тази естетика в стил зрял социализъм е обилно покрита в сняг, който до някъде прикрива язвите, нанесени от времето на пътното съоръжение. Но от друга страна придава твърде загадъчно-мистичен чар на обстановката. Спрам до един стар кипарис, дремещ навътре в паркинга целия посипан със снежинки. Оставям двигателя да работи и протягайки се казвам:
– Готово, спрях. Сега ще ми кажеш ли какво за пожеланието си, под въображаемата дъга, появила ти се над пързалката?
– Пожелах си някой ден да стане така, щото да те видя на живо. Без значение кога, при какви обстоятелства и за колко време.
– Е, това ли било. Ми какво толкова страшно. Хубаво желание. Даже прекрасно. Ама защо трябваше да спирам, не разбрах?
– Хубаво желание – да. Но е абсолютно невъзможно за изпълнение. И ти много добре знаеш това, защото не си посредствен човек – добавя Люба почти сърдито и завърта глава към стъклото на вратата си, най-вероятно да прикрие сълзите, напиращи в слепите и очи.
– Ееее… Хайде сега, може да е невъзможно, но чак пък да е абсолютно невъзможно, не ми се вярва – уверено заявявам и я погалвам по косата.
– Само не го казвай! Моля те! Моля те! Моля те! Не го казвай, че ще се побъркам. Моля те! Не го казвай!
– Кое да не казвам? Не разбрах?
– Ти си знаеш! Казваш го непрестанно… Иии то нарочно… За да ме измъчваш Иии… Всеки път го казваш, когатооо…! – отново завърта глава към прозореца после се обръща рязко към мен и почти проплавка – Не го казвай! Моля те!
Работата отиваше към някаква емоционална криза. Вече u бях благодарен, че ме помоли да спра. Но не разбирах точно кое мое поведение или реплика провокира изострянето на превъзбуденото u състояние. Решавам да чистя проблема с напипване:
– Добре! Кажи сега, кое е това, което не трябва да казвам. Няма опасност, не шофирам. Ето, и колата е спряла. На ръчна спирачка съм. Само двигателят работи – заради парното. Кажи сега! Кои мои думи толкова те притесняват и защо?
– Извинявай! – тихо заговори тя – Не исках така да става. Просто съм много объркана. Моля те да ме разбереш. От четири-пет години ми се случват само лоши или фатални неща. Като прокоба някаква е. Няма да ти ги изброявам или разказвам. А тези последните три дни… Тези три дни… Сега… С теб… Ми се струпаха толкова много хубави неща, че няма как просто да не съм объркана. Забелязах – нещо хубаво да се случва, винаги след като ти кажеш нещо конкретно. Но пък може и да си въобразявам… Или просто много да ми се иска така да става. Амааа… Хем ми се иска да е такааа…! Хем, ако не е така, а само ми се струвааа… Си знам! Че ще изпадна в депресия. Вече няколко пъти съм била в дълбоки депресии… Иии… Никак не искам да се връщам пак там на дъното. Затова те помолих и да спреш. За да се окопитя.
– Добре, когато смяташ, че си спокойна, тогава ще ми го кажеш – това твое съмнение или… предположение… или каквото и там да е…
– Добре, още мъничко и ще съм готова за път. Само още мъничко. А я кажи… много ми хареса тази твоя мисъл, за това, дето нещата не могат да са абсолютно невъзможни. Звучи много позитивно и оптимистично.
– Ееее… то си е много елементарна логика. Няма абсолютни неща в природата. Няма абсолютно движение, или абсолютен покой. Няма абсолютно бяло, или черно тяло. Просто всяко правило си има изключение. Та всяко едно изключение всъщност нарушава абсолюта на едно правило. И абсолюта изобщо. Просто е, нали?
– И с невъзможното и абсолютно невъзможното пак ли е така?
– Да, така е! Абсолютно невъзможното го няма… Това си е само една изразна степен. По-скоро стил на изразяване, отколкото природен закон – отговарям аз просто и непринудено.
– И с моето желание да те видя на живо ли е същото положението?
– Да! Твоето желание е част от природата, нали? Ако е така – принципът си е принцип! И е един и същ!
– Искаш да кажеш, че не е абсолютно невъзможно да прогледна и да те видя на живо – повишава иронично тон тя.
– Да, така си е. Няма нищо чудно и изключително в това. В много голяма част от случаите има и друг начин на решаване на даден проблем. Просто или ние не търсим на подходящото място, или не търсим в подходящото време, или не търсим по подходящия начин. Затова за решаването на трудни проблеми в някои държави правят мозъчни атаки с цели екипи, а други медитират. Така е и с това, за което казваш ти. Мисля, че не е абсолютно невъзможно да се реши твоя проблем. Е дали точно ще прогледнеш след операция, или ще стане по някакъв друг начин – това не знам. Е, и няма да е лесно, амааа…
– Само не го казвай! Моля те! Моля те! Моля те! Само не го казвай! Ще се побъркам! – прекъсва ме отново тя повишавайки тон.
– Кое да не казвам? Е, няма да е лесно, амааа… това ли те притеснява? Ееее… Извинявай! Няма да го казвам повече. Аз просто исках да кажа, че колкото и да е сложен проблемът… Ще помислим по въпроса. И все нещо ще измислим! Нали така! И мога… – не можах да довърша защото тя се хвърли на гърдите ми и се разревава с глас та чак цялата се затриса – Какво стана пак сега? – питам, наистина недоумяващ за причината на поведението u.
– Ти го каза! Ти го каза! Ти го каза! – през сълзи и ридания заповтаря тя.
– Чакай! Чакай! Кое съм казал? Чакай малко! Успокой се! Моля те! Успокой се и ми обясни! Моля те! Ама накрая и аз ще се разплача, и ще стоим тука цял ден. Така да знаеш! – заплашвам я със строг тон – Защото аз като се разплача, ме държи по цели дни. Ти можеш ли да си представиш как плаче едно магаре недно? Ето сега ще ти покажа – отварям си гърлягата и заревавам с пълна сила като магаре – И – ааааа! И – ааааа! И – ааааа! – а за по-голяма достоверност пръхтя и с устни, ама досущ като ония инатестите дългоушковци.
После се заслушвам в собствения си рев и на мига разбирам, как се е чувствала горката ми госпожа по музика с чувствителния си музикален слух, когато съм пеел. Ама и Люба разбра, щото се сепна отведнъж. Спра да плаче и започва да хихика, пръхтейки и тя с уста, та чак едва говори:
– Ама, честно! Наистина си голямо магаре. Ама и точно като магаре ревеш – и не можеше да спре да се смее, като едновременно с това си бърше сълзите.
– Еее, нормално де! Като ще съм магаре, няма да пея като чучулига, я!? Кажи сега какво толкова те натъжава в моите приказки, та те избива все на рев?
– Ама ти, Марко Магарешков, хич не разбираш от женските сърца. Плача от радост, не от мъка. То и от двете се плаче, не знаеш ли?
– Чувал съм за това, но като не съм плакал нито от едното, нито от другото… Откъде да знам разликата. Я кажи сега! Че чак ми стана интересно.
– Добре, но няма да ми се смееш на логиката, ако ти се стори много блондинска! Обещаваш ли?
– Обещавам. Ето на, кълна се в процесора на компютъра си. Няма да ти се смея!
– В това ли се кълнете вие там горе, във високата сграда с колегите си. В процесора на компютъра си.
– Ми в какво друго?
– Дааа, сериозна клетва. Няма що. Както и да е. Аз ще ти кажа какво съм забелязала като закономерност. Пък ти нали си по-аналитичен, ще ми кажеш, внушение ли е това и има ли нещо странно в него.
– Добре, договорихме се. А мога ли да тръгвам, или искаш да го говорим тук на място?
– Искам да го говорим на място. Когато колата е спряла.
– Добре! Давай! Слушам те – съгласявам се с нея, опитвайки се по този начин да я успокоя.
– Още първия път, когато обядвахме в бистрото до пазара и ти казах, че искам да ходя на курс по медитация, за да боядисам отново дъгата в цвят. А ти каза твоето: „Ще помислим и ще измислим нещо”. И след това ме покани на вечеря. Ден по късно видях дъгата в цвят. Дори минах под нея, а днес направо ме уреди на курс по медитация… При това за един лев. Другото е че първата вечер, след като сексът не се получи както трябва, ти пак каза: „Ще помислим и ще измислим нещо.” Няколко часа по-късно бяхме някъде на зимна планина. Моя мечта от години. Дори вечерта в ресторанта каза „Ако искаш връзка с ангелите, ще измислим нещо. Само си реши какво ще им поискаш.” – А аз така исках да се получи хубаво и незабравимо. Но ти нали вече беше казал: „Ще измислим нещо.” И вечерта беше върховна, сякаш някой ангел помогна за това. И понеже всичко ставаше така лесно след твоето: „Ще измислим нещо.” За това и много ми се искаше да вярвам, как точно тази реплика произнесена от теб, отключва някак си върховен късмет или успех в това, което правим задно. Затова и не исках да я произнасяш по повод слепотата ми.
– И защо? Я пак поясни!
– Защотооо…! Защото слепотата миии…! Това е нещо, което е невъзможно да се поправи току-така. А аааз… Аааз, за нищо на света не исках магията на твоята крилата фраза да свърши така безславно. Просто имам желание да ти вярвам. Иска ми се много и за в бъдеще като кажеш: „Ще измислим нещо.”, пак да се случват някакви такива хубави неща. Затова се държах така. Може и глупаво да изглежда, но е така. Ох, олекна ми! Казах си го! Знаеш ли, можем вече да тръгваме.
– Добре де, щом искаш да се случват така нещата… Добреее… Ще помислим, ще помислим и все измислим нещо – казах с приповдигнат тон и се усмихвам, добавяйки вече сериозно – Но после да не съжаляваш? Защото нали знаеш какво казват мъдреците: „Внимавай какво си пожелаваш” – вдигнах многозначително палец след което я прегърнах и целунах.
– Дааа…! Ти наистина си голямо магаре – прекъсва целувката ми тя, при което аз пак изревавам като магаре, а след това и двамата се разсмиваме, но аз не я оставям на мира и питам:
– Така и не ми каза за довечера!? Ще дойдеш ли на курса? Защото вече трябва да се обадя на човека, че да си знае все пак.
– Добре, ще дойда. Ти нали ще ме съпровождаш?
– Да, разбира се. Мога ли вече да тръгвам? Чеее… май укъсняваме.
– Да.
– Добре, и сега, преди да съм набрал скорост, ще ти кажа нещо сериозно. Ти няма да се разстройваш и ще го приемеш философски. Нали!
– Нали! – отговаря тя
– Ако искаш наистина да се направи нещо за зрението ти, ще се наложи да помолиш Учителя за това.
– Не се подиграваш с мен, нали?
– Нали! – отговарям като нея и аз.
– И наистина как смяташ изобщо, че може да се направи нещо по въпроса? – явно не на шега се заинтригува Люба.
– В много от случаите може да се направи нещо по всеки един проблем. А какво като цяло ще се получи е отделен въпрос.
– Ееее… сякаш ми се иска работата да се получава като цяло, а не като на наполовинки.
– Как така наполовина?
– Ами така. Първо, за такава операция се искат много пари. Дори да се намерят от някъде, то за след болничното лечение сумата също не е никак малка. Под дъгата си пожелах да те видя във форма и цвят такъв, какъвто си си наистина. При това в очите на зрящите хора. Имам предвид не се страхувам от това, как изглеждаш като физиономия или фигура. Но не искам и да те виждам като някаква размазана черно бяла графика, или като нещо нарисувано от пиян или надрусан график. Повярвай ми – такива съм ги виждала достатъчно. Имах колеги в академията, рисуваха в такова състояние. Благодаря – ако намесата ще е такава. Ако ще е тъй, по-добре си е да те виждам само с душата, сърцето и ръцете си.
– Брей! Каква взискателно-претенциозна молителка-поръчителка! Брей!
– Такава съм! Иначе как мислиш, че ще мога да изпълнявам изтънчените капризи и претенции на клиентите си.
– На онези… на тузарите – със скъпите коли ли?
– Да! Дори и техните. Защо, ти ревнуваш ли? И те са хора. Макар понякога твърде не духовни и твърде не толкова хуманни. Но са си хора.
– Е, ако съм честен в момента… малко ревнувам, да!
– А ти защо не се обърна към някоя друга цветарка от пазара за твоята поръчка за невидимата загадъчна жена от нета? Защо не се обърна към Мимито, която толкова настойчиво ухажваше, а се обърна точно към мен?
– Ти сега ревнуваш ли?
– Е, ако съм честна в момента… малко ревнувам, да? – отговаря ми тя имитирайки ме твърде точно и двамата се разсмиваме.
Тутакси зад завоя се показа някакво разширение на пътя. Забавяйки ход подавам мигач.
– Защо спираме?
– Как защо? Първо, за да те прегърна и за да те целуна. Нали може…? – разпервам ръце, а тя се притисна в мен и се целунахме малко по-топличко от нормалното, след което си продължавам мисълта – Второ искам пак да поговоря с Учителя. Ще трябва да поумуваме какво по-точно ще измислим по твоите претенции. И трето спирам, защото забелязах, че като говоря с него, много силно си впиваш пръстите в бедрото ми и има опасност да катастрофираме – и още преди да съм си довършил мисълта набирам номера.
– И пак го каза това – нали! Само да ме дразниш? Нали?!
– Кое?
– Ще ти кажа аз кое! Не знам как го правиш, но като започнеш да говориш така, имам чувството, че ме галиш с рядка метална четка за коса, но срещу косъма. И уж ме вчесваш, а всъщност ме рошиш и хем ме дразниш неистово, а всъщност ме възбуждащ. И защо го правиш по този начин?
– Че от де да знам! Такъв съм си! Сигурно откривам нещо естетично в рошавата душевна възбуденост на хубавите хора…

Живея на квартира в някакъв град в България, но работя в по-голям. Прибирам се в събота и неделя. Всеки Божи ден, пътувайки до работа, минавам покрай голям пазар с цветя, намиращ се в една пресечка на централната част. Трудно си намирам място за паркиране. Затова до офиса обикновено пешеходствам покрай цветарите. Харесвам красиви цветя. Харесвам и душевно красиви хора. Всяко цвете си има собствена душа – също като при хората. Има си и собствена душевна красота – пак също като при хората. За това и харесвам оригиналните интелигентни аранжировки. Те са нещо като добре сработили се екипи. Не се притеснявам да купувам букети, както и да искам своето, ако нещо в него не ми е по сърце. Колегите и началниците го знаят. За това наложи ли се я за повод, я за протокола в службата, все аз им купувам цветя. И то винаги от нашето цветно пазарче. Познавам повечето продавачи на цветя. И те ме познават. Но докато им гледам цветята по сергиите, току ми идват разни рими в главата. Когато съм в настроение, винаги се шегувам, стихоплетствайки пред продавачите. А аз рядко не съм в настроение. По някой път от някоя рима пада голям смях.
От две години там се появи нова цветарка. Млада жена на колко да е яяя!? Да речеем… На около малко преди, или малко след трийсетте. Красива, добре сложена, но гледа някак си вторачено и надменно. Втренченият u поглед сякаш замъглява моя и не мога да разбера що за душевност има. Букетите u са винаги свежи и добре аранжирани. В много от случаите стилни и загадъчно оригинални. Явно си разбираше от работата, защото от нея пазаруваха все тузари. Една по-възрастна жена u помага. Стои отпред, взема парите и връща рестото. Аз не обичам да пазарувам от нея. Не харесвах как изпитателно ме гледа. Имам чувството, че минавайки покрай нея, минавам покарай рентген или скенер. Пък и никога не съм я виждал да се усмихва. Беше олицетворение на красивата студена сериозност. Затова и винаги я подминавах.
Вече бе пети януари. Миналата година имах два-три повода, в които черпих. Рождения ми ден! Дипломирането ми в магистратска степен! Ааа… и повишението ми след това. Е точно за тези случаи, нямаше как сам да си купувам цветята. Не знам. Може би колегите са се редували, но и трите пъти цветята бяха превъзходни. Аранжировката – фантастична. Сякаш ги е правил човек от друга планета. И трите пъти изборът бе направо в десетката. И като вид на цветята, точно които обичам. Както и съчетанието им с детайлите. Единия букет даже го хербаризирах . Още си го пазя. Не съм виждал такава стилна и оригинална аранжировка никъде на нашия пазар. Бях поласкан. По моему колегите най-вероятно са ходили до някой скъп цветарски магазин – в моя чест.
По служба водех кореспонденция с много хора. Един път случайно съм изпратил една електрона поща на грешен адрес. Оказа се на жена, с която поведохме неформална кореспонденция. Станахме си някак си близки. Е – колкото това може да стане, без да си виждал някого дори на снимка. Пишехме си закачки. Изпращахме си снимки и колажи! Ама не наши. Или на други лица, или на цветя и животни. И то само по пощата. Бяхме се разбрали да контактуваме, без да имаме представа за външния си вид. Жената помоли да си кореспондираме само с ума, сърцето и душата си. Наистина се получи интересна виртуална връзка. В един от сайтовете обаче, в който тя се беше регистрирала, видях кога има рожден ден – записано бе петнадесети февруари. Е – колко е истина отделен въпрос, но това е нормално за нета. От днешна дата оставаха около месец и половина. Някак си ми се прииска да я изненадам приятно – но не знаех как. За това питах единия колега, който разбираше от тези неща с жените, а той ми отговори:
– Ееее, то има време до тогава. Ето например… подари и от любимите u цветя.
– Е как да стане това? Нито знам кои са u любимите цветя, нито u знам адреса! Нито пък искам да u пращам снимка от нета, дето може всеки да ги намери с търсачките?
– Ами питай!
– Да бе! Не е ли банално, и тъпо да попитам извинявай „Кои са ти любимите цветя?”. И после да u изпратя снимка на тях. Ми то тогава няма да е изненада.
– Еееее, както винаги си голяма капризация. Но си прав. Няма да е изненада. Е щом е така, иди на пазара при Художничката. Тя ще ти каже кои са любимите цветя на твоя човек. И ако u ги поръчаш, ще ти направи букет за чудо и приказ. После ще го снимаш… И готово…
– Готово ли? Ама то нали пак снимка ще бъде?
– Да! Но във всички случаи ще си личи, че е любителска снимка. А след това ще я изпратиш на виртуалната си плутоника и готово.
– Даа! Добра идея. А ако реша да се възползвам къде да я търся таз – Художничката? Аз на пазара почти всички ги познавам! Но не знам нищо за художничка. Всички са или градинари-производители или цветари-прекупвачи – взех да умувам на глас.
– Как коя! Тази, която ти е най-големия фен на пазара.
– Най-голям фен ли? На мен! Че коя ще да е тя, я? Снежана ли? Или не! Да не е Дима? – взех да ги изброявам, опитвайки се да си спомня с коя най-често съм си говорил и коя ме е гледала по така.
– Ахааа…! Още ще си кажеш тии… Мръснико бройкаджиев! Я кажи още на колко от тях си поливал градинките, мазен Дон Цветане. Ти за това ли, като отидеш там и се забравяш? Един букет го купуваш по час и половина!
– Глупости! Просто не съм като вас – Превари Попаров. Да се правя на многото „В”. Да инсинуирам колко много бързам и да купувам от готовите. Стоя и чакам да ми аранжират нещо ново. То пък все се случва, че не винаги имат под ръка съответния аксесоар, като цвят или форма и тичат по пазара да намерят от колеги. Пък за друготооо… Не че няма с кого да се излезе на вечеря от там, но не ми се ще. После трудно ще бъда обективен в преценката си кой най-добре си прави аранжировките – засуках небрежно едни сложни мисли на килограм.
– Айдеее… Не на Батко тези. Кажи си просто… „Нищо не ми е грабнало окото.” Не ми излизай тук сега с морални пунтове. И двамата си знаем… Не си светица… Нито си кристално ненапита чиста водица. Ако нещо ти падне на сърце… Ехеее, друга песен ще запееш на Батко. Ама хайде да не пророкувам – изгледа ме колегата с хитрата циничност на опитен играч.
– Добре деее. Даже и да не съм Светица чиста – непорочна водица. Ама я ми кажи сега! Коя е тази дето ми била най-голям фен… И ти откъде накъде го знаеш това? – попитах, очаквайки да се избъзика.
Предположих, че най-вероятно ще да ми посочи някоя голяма палавница. Или пък някоя от по-така презрелите продавачки. Защото за тази, за която той ми подсказа, си мислих, че колегите нарочно са u дали прозвището Художничката. Понеже тя горката много силно се гримира. Даже му насмигнах саркастично:
– Колега да не би Мимито да имаш в предвид? Ама не Мимолин – тази на по-близкия щанд! За оная Емануелата от другия край на пзара дето си слага грима с баданарката ми е думата.
– Не! Не е Мимито! За Емануела на съм чувал, а Мимито-Палавото от близкия щанд всичките я знаем. Казах ти Художничката. Онази, която ти направи и трите букета миналата година. Нали ти сам си каза, че са върховни. А ние предположихме, че си имате туй онуй с нея. Тя просто от ряз и трите пъти уцели точно това, което ти най-много харесваш. Ама си ти и личеше!
– Тъй ли! И по какво?
– Еее! Не се прави сега на безчувствен! Възхищението ти не беше от куртоазия. А да бъде впечатлен новоизлюпен, нахъсан уеб дизайнер с магистратура… Амии… Това никак не е лека работа за обикновен цветар.
– Добре ама коя е тя!?
– Стига де! Не се прави на настъпен кен от бира. Всеки ден минаваш покрай нея. Не може да не я познаваш. Пък то след като на всички им ясно какво лепкаво лапацало си, невъзможно е да не си се закачал с нея. Особено пък като знам, как е една от най- чаровните на пазара – поне в лице. За другите и части – не знам. Щото тя все се крие зад цветята…
– Айде бе. Да не ми говориш за една симпатяга от дясната редица бараки, срещу Палавото Мими… Оная ли дето работи с една възрастна жена? – попитах и като виждам колегата да кима утвърдително само дето не прихвам – Хе, хе, хе! Нея съм си я кръстил Северина леденото момиче. И ако искаш да знаеш тя е единствената, с която не разговарям от целия пазар. Мисля и че няма и какво да си кажем. Наистина аранжировките си u ги бива – но дотам. Пък и тя нещо не ме обича. От като започна работа преди две години, няколко пъти u се усмихвах и кимах… При това най- любезно. Бабата дето работи с нея се усмихва и дори ме поздравява, а Северина хич и не трепва. Затова и не пазарувам от нея. Даже и не забавям ход там. Камо ли да се спирам пред щанда u – и завършвайки тирадата си питам – Тя ли е Художничката?
– Точно тя е. Ама ти си голям задръстак бе Колега. Така да знаеш!
– Айде сега… Защо пък да съм задръстак. Минавам, кимвам – тя ме гледа някак си прозрачно. И нали ти казвам на йота не трепва дори.
– Ами тя е сляпа, бе Дон Цветане. Затова не ти е кимнала – ни в началото, ни по-после. Просто момичето не ти вижда маймунджилъците, които правиш с физиономията си. Пък и ако искаш да знаеш наистина е художничка. И то много добра. Била е де. Отивайки към едно бианеле на графиката са катастрофирали. Стативът й бил зле закрепен в комбито. Удря я отзад по главата. От удара се й отлепят и двете ретини. Напълно сляпа е! Дон Цветанее! Дон Цветане! Много си зле Дон Цветанеее!
– Айде стига де. Ти ме занасяш нещо. Как така ще е сляпа? Ми тя май носи очила от време на време. Като на Ленън и Дони. Такива с кръгли стъкла. Те защо са u? – после се пляскам няколко пъти по челото и продължавам – Ай стига бе – сляпа!? А как тогава прави такива красиви аранжировки?
– Ами не знам, как ги прави, но всички виждаме, че ги продава!
– Добре продава! И това Дон Цветане откъде го измисли сега? – запитах, наистина учуден от многото новини.
– Нали току що ти казах вече, че си много зле!
– Каза да!
– Ами помисли бе мой човек! Носи очила, може би, да не u личи съвсем слепотата. А за букетите как и дали тя ги прави защо питаш мен? Иди си я попитай лично. Имаш повод, имаш посочен конкретен човек. Че напъни се! Помоли я да ти направи букет за виртуалната ти приятелка. И ще видиш, как стават нещата. Ама ти май, май подхлъзвайки се на надутото си самочувствие на пре-голям дизайнер си се понесъл на крилете на Дон Жуановщината си… И от високото пропускаш нещо много, много качествено на пазара. Нали питаш за прякора си… Ето казвам ти! За това и на пазара всички ти викат Дон Цветан. Да не мислиш, че сме си го измислили ние. Ами! Цветарките така ти казват.
– Ама наистина, тя ли ми прави и трите букета? – питам аз умишлено, пропускайки другата част от темата:
– Аааа, гледай го моля ти се! Ама на теб май наистина не ти се вярва! Тя ги прави – разбира се. Ама ха сега попитай ме защо точно тя де! – почти ми заповяда колегата и започва да потупва нервно с ръка по бюрото.
– Добре! Питам те. Защо Колега точно тя?
– Защотоо…? – проточва едно „о”той , подхилква се под мустак и продължава – Защото не знам как и с какво си си постлал там на пазара… Но като чуха, че става дума за букет за теб и то по тържествен повод, никоя от цветарките на не се съгласи да го аранжира. Всички казаха, че ти си бил голяма компетенция като дизайнер. Почти до една твърдят, че от теб са заимствали много идеи за букетите си. Какъвто съвет да си им дадял около естетиката иии…
– Иии…?
– И после продажбите тръгвали. Никоя така и не поиска да ти стъкми букет. Може би от страх да не се изложи пред теб. Тъкмо мислех да си ходя, и тя-Художничката се обажда от бараката: „За кого ще е букетът? За онзи веселяк напет, дето е хем дизайнер, хем и стихоплет? За него ли?” Аз и потвърдих, а тя за най-голяма моя почуда, взе че се съгласи. Като прие я питам не се ли притеснява като другите, а тя излиза на открито и започва да откровеничи: „Ааа не, не! Не се притеснявам!”- отсича тя. Приближих се до нея, за да не ни слуша целият пазар и се интересувам, как смята да успее, а тя ми отвръща: „Аз много го харесвам този човек. И ще направя букета с любов. Тя ще извира от него и той дори няма да забележи, ако има погазено някое естетическо правило. Нали все пак и аз съм сляпа. Като любовта. Откакто не виждам… много добре се разбирам с това човешко състояние, наречено любов. Мога да го усетя у всеки. И мога всяка една любов да я направя като букет. Мисля да му направя нещо, което той наистина ще хареса.” – завършва си разказа колегата, поглежда ме и пита – Другото вече не знам! Ти ще кажеш – дали е успяла? .
– Наистина първия букет беше разтърсващо магнетичен. Добре Колега според теб ти на какво мнение си? Тя как ли успява, без да вижда, да съчетава толкова добре цветове и форми – а? На мен това направо ми е чудно? И другото, как така добре е усетила или разбрала какво харесвам?
– Ааа, не! Достатъчно ти казах. Има си начин момичето – някакъв си. Не знам. Не разбирам ни от цветарство, ни от художници, ни от слепота. Оттук-нататък, ей го къде е пазарът. Ти и без това си там нещо като щатна табуретка, така че иди и виж! Имаш си уста! При то не каква да е, ами голяма. Иди си я питай сам! – отсече колегата, бутна ме дружески по рамото и завършва инструктажа си с думите – Амаа… Ако Художничката ти свърши работата, да почерпиш за инфото, ей!
Стана ми много любопитно. Как наистина успява това момиче? Аз толкова години уча за дизайнер и не мога да си представя, как един човек, без да вижда, ще може да направи букет. При това не какъв да е, а стилно магнетичен и омайно красив.
Едвам дочаках почивката и на секундата се отнасям на пазара. Правя обичайни си тур по познатите сергии. Закачих се с тази, онази. Обсъдих последния мач на Левски с някой друг от мъжкото присъствие, което на този пазар си беше направо само за цвят. И тръгвайки по обичайния си маршрут минавам покрай бараката на въпросната цветарка. Спирам се там! И уж неволно се вглеждам на витрината в поза – ала артист. Но нали никога не съм пазарувал от тях, и двете жени като за начало запазват търговско хладнокръвие. То обаче трае до момента, в който не си поемам въздух с явните индикации или да поздравя, или да задам въпрос. Така де, но точно в този моменти вдигам очи и ги поглеждам. И при вида на яркия контраст между топлият любезен поглед на бабата и контрастно хладните зеници на Художничката, нещо леко се сконфузвам. При което ошашавеният първи вокал от моя евентуален поздрав се залутва стреснато навън, навътре около мъжеца ми. Може би и за това първият звук от гласна буква, която се бе запътила да излиза, така и не вижда бял свят. А аз самия успявам само да прогъргоря едно тромаво „Ддд…”, и тутакси сериозният женски глас на бабата прекъсва изцяло дъха ми с шаблонното:
– С нещо можем ли да помогнем на младия господин? – пита възрастната жена, продължавайки да ме гледа изпитателно в очите.
А младата… Тя нещо шумоли и се суети вътре из павилиона.
– Да, да! – кимам утвърдително аз, пропускайки в суматохата дори да поздравя, но продължавам значително по-уверено – Интересувам се мога ли да поръчам нещо по-нестандартно от това, което е изложено на витрината?
– Може, разбира се – обажда се от прикритието си младата жена – За кога Ви трябва господине? И ако е възможно да споделите за какъв повод? – продължава да ме разпитва тя без да се показва.
– Ами искам да изглежда нещо като поздравче за Трифон Валентинов Зарезанов – решавам да оригиналнича аз, но от вътре долита възглас.
– Ааа… Не, не, не! Буренцата, бъклиците и бардучетата не са на този пазар. Проверете в някой магазин за сувенири – доста хладно ме напътва въпросната Художничка, след което в една процепа виждам, как започва да се облича, може би готвейки се да излиза някъде.
– А ако е за деня на влюбените? – продължавам да досаждам отпред аз – Тогава ще може ли да поръчам нещо?
– За кой по-точно ден на влюбените говорите? По моите разбирания истинските влюбени имат не един ден, а триста шейсет и пет дена в годината. Не съм чувала любовта да има почивен ден. Вие чували ли сте за такъв? Та за кой от всичките дни на влюбените искате да направим нещо?
– Ами засега съм планувал за четиринадесети февруари. Пък щом и другите дни са техни по-нататък, пак ще поръчам и за тогава – усмихвам се учтиво аз, въпреки да знам, как тя не ме вижда.
– Сърчица, дрънкулки, целуващи се котенца, пиленца и гипсови човеченца – произведени от братския китайски народ, се продават ееееей в онази барачка зад ъгъла. Асортиментът е богат. Ако и Вие имате по-богато въображение, може да откриете и нещо като естетика в тях – отново се опитва да ме отреже с ледената ножица Северина.
– Знам я бараката. Но моят случай е по-специфичен. Иска ми се да е нещо от истински, живи цветя. Иска ми се да е много естествено. И да е аранжирано майсторски. Мога ли в този случай да разчитам на таланта и помощта Ви? Виждам, че първото дори Ви е в повече. Поне що касае нивото на този пазар. А за желанието Ви да ми помогнете или не… Вие си преценете! Имате ли го или не. Все пак искам да се получи нещо красиво. Ааа… ”Насила хубост не става” казват старите хора. Затова и първо питам за желание, а после ще помисля за поръчване.
– Така си е, Насила хубост не става – повтаря малко приглушено тя, помълчва около половин минута, може би разбра, дали съм си тръгнал и продължава, но вече с не дотам хладен тон – Добре! От какви цветя искате да е букетът? И ако може да ме ориентирате в какви рамки като цена да бъде?
– Не зная какви да са. Никога не съм виждал жената, на която искам да ги поднеса. Не знам какви цветя обича. Не знам изобщо обича ли цветя. Не знам дори дали е способна да обича. Знам само, че си пиша с нея от три месеца и искам да я изненадам приятно. Поради това и си търся повод. Сметнах, че денят на американските влюбени е подходящ момент да оправдае моя жест. Но понеже естетическото уравнение ми е с прекалено много неизвестни, реших да се обърна за помощ към Вас. Вече от няколко места чувам, че на цветния пазар Вие сте най-добрият математик, що касае човешките отношения и чувства. И всички, с които говорих, ви препоръчаха като естет успешно решаващ подобни сложни задачи. Колкото за финансовата рамка. Ами, добре… Парите са без значение в случая. А и още нещо – ще се доверя изцяло и безапелационно на предложеното от Вас творение. И обещавам да не го коментирам като естетически резултат.
– Интересна задача! Мога да кажа почти предизвикателство – показва се от вътре младата жена, килва по много особен начин глава с и доста по-учтив тон пояснява – Но за да се получи нещо подобно на Вашето искане, ще се наложи да поговорим малко повече за тази жена. Искам да се ориентирам по моя си начин. Бях тръгнала за обедната си почивка… Но щом е за такъв тип предизвикателство – обядът може и да почака.
– Е не, не, не! Мога да намина и по-късно! Но ако мероприятието обяд, е освободено от други човешки ангажименти, като компания имам предвид… Бих Ви поканил на делова среща с обяд! Разбира се, стига да не възразявате. Аз лично имам свободен около час и половина. Това време достатъчно ли е за ориентацията Ви около моето предизвикателство?
– Благодаря за поканата. Не мисля, че има с кого да се срещам точно днес. Колкото до времето – да! Мисля е достатъчно – напълно. Но не зная дали сте информиран – аз съм незряща. И ако искате да ме поканите някъде, за да говорим, ще се наложи да сте ми и клиент, и кавалер, и придружител.
– Няма проблем. Три в едно. Само ми казвайте какво точно да правя. Признавам – от изброените три неща нямам опит само като придружител на незрящи.
Отиваме пеша в близкото бистро. Поръчваме си нещо леко за хапване. Разказвам това, което знаех за жената, с която си пишех. Описвам какви снимки ми е изпращала. Давам информация и с какво се занимава. Младата жената ме помолва да минем на ти. След което се поинтересува с какво се занимавам като професия самия аз. Усъмних се че не знае, защото по принцип всички на пазара са в течение с професионалните ми ангажименти. Пък и нали ми е правила букети. Но въпреки това обяснявам подробно.
И докато го правя я наблюдавам, как се храни. Търси по много странен начин приборите по масата. Не си плъзга ръката по покривката, а минава с длан малко по-нависоко. Все едно ползва металотърсач. Стана ми много интересно, как в повечето случаи ръката u спираше точно, когато отдолу има прибор. Така търсеше и чинията си. Наистина интересна гледка.
И друго се случи! Бяхме поръчали червено вино. И да! С наздравиците беше малко по-сложно. Тя си вдига ръката и застива на място казвайки наздраве, а изпълнявам упражнението чуквне. При едно от поставянията обратно върху масата, столчето на чашата й попадна върху някаква салфетка. Едра капка червено вино се плисва леко по показалеца u и капва на кремавата покривка. Притесни се. По лицето u изби червенина. Попита дали е много. После направи нещо, което доста ме изненада. Докато ми говореше, как се аранжират цветята, потърси червеното петно с ръка, също както търсеше и приборите. Не успя от първи път. На третия или четвъртия обаче си спря ръката точно над него. И деликатно без да бърза почти конспиративно постави салфетката си върху му. Това направо ме смая. Разговорът се завъртя някак си… И сега беше мой ред да получа информация за нея:
– А ти с какво се занимаваш в свободното време? – попитах аз, но веднага се излових, как въпросът ми не бе точно на място.
– Казваш интересно ти е с какво се занимава един сляп човек, когато е сам? – попита тя, отхапва залък, преглътна го и продължи – Нищо особено. Слушам музика. Слушам електронни книги от компютъра. Имам такава програма, която ги чете от екрана. Подготвям проекти на букетите за свободните продажби, както и специалните поръчки. Или пък си рисувам абстракцийки.
– Рисуваш? – зачудвам се не на шега, но виждайки, че тя става сериозна, решавам да се пошегувам – Графика, портрет, живопис или цветна графика?
– Ехе, ехе, ехе! Портрет не мога. Не ме поднасяй! Живопис също не мога. Е, можех… Казах ти, цветни абстракцийки или проекти за букетите.
Не съм сигурен дали от шегата, но след този въпрос разговорът тръгна някак си леко и непринудено. Жената се отпусна. Сякаш стана друга. Говорехме си така, все едно сме познати от дълго време. Нямаше нищо общо с впечатлението, което оставяше, стоейки зад щанда. Реших да не прекалявам с официалностите и да се държа така, сякаш е обикновен нормален човек, а не слепец. Спрях да се замислям какво може или не човек, когато вижда или не. И продължих да питам:
– Абстракцийки, ясно. Цветни или само контур?
– Цветни. Нали виждаш. Всичко на щанда ми е в цвят.
– А как виждаш цветовете? Много ми е интересно. Забелязах, че доста лесно откри петното от виното върху покривката. Как го правиш?
– Не знам. По някакъв начин, след като се случи това с очите ми, започнах да усещам цветовете с ръце. Не знам как става. Справям се някак по този начин и то не зле. Ето например покривката ми се струва… Че е в нещо… В нещо… Нещо между мек беж и кремаво. Помага ми може би това, че съм учила цветознание в академията – каза тя.
– Много интересно, а аз с какво съм облечен? – попитах премествайки се на стола до нея.
– Хе, хе, хе! Това сега изпит ли е? Добре де, ще опитам – добави тя, допира ръка до рамото ми, после ме опипва, за да се ориентира как съм седнал, прекарвайки ръка, отпред и покрай гърба ми, помисли малко и казва – Маслено зелен пуловер с две светлозелени, хоризонтални линии отпред – от рамо до рамо са. Има и резедави фигури… Триъгълници, или ромбоиди на ръкавите.
– Браво! Впечатляващо! А как изглеждам в лице?
– Еее! Това вече е по-сложно! – почти прошепва тя и видимо лицето u става сериозно – Но ще опитам. Ще застанеш точно пред мен в профил. Само да ти кажа! Тогава усещам и други неща. Тях да ги казвам ли?
– Давай! Защо не? – на момента я поощрявам аз, без да подозирам за какво иде реч.
Тя пак ме докосва. Ориентира се как съм седнал. Коя част от лицето ми къде е и с бавни движения започва да обикаля с длани около главата ми. Хвърлих крадешком едно око наоколо. Хората ни гледаха доста любопитно. А тя си се занимаваше без да се смущава. Спря се на челото ми. Спря се и на сърцето ми. Дълго стоя там, правейки доста учудена физиономия. После си почина малко и занарежда:
– Кестенява коса. Много чуплива. Матова кожа на лицето. Бенка на долната челюст от лявата страна. Ааааа, не е честно така! Отвори си очите! Не, не, не! Не, стискай клепачи! Отвори ги! Моля ти се! През клепачите не мога да ги усетя хубаво. А, така е по-добре. Ихааа, какви пъстри очи. Светло кафяви са и са напръскани с тъмно кафяви и зелени капчици. И с тези гъсти черни вежди… Хубавичък си, да ти кажа… Ето защо колежките от пазара зацвърчават като ги закачаш – после леко се отдръпва от мен и пита с усмивка на лице – Как е? Познах ли в общи линии?
– В общи линии – браво! Много точно…
– Еее… радвам се! А знаеш ли, че момичетата от пазара ти казват Дон Цветан?
– Хи, хи, хи. За Дон Цветан научих днес. Колегата ми каза – засмях се на глас.
– А мога ли да попитам на свой ред хубав мъж като теб с какво се занимава в свободното си време?
– Ходя за риба. Чета. Гледам филми. А от три-четири месеца ходя на един курс за медитация. Много е интересно. Човек изпада в едно особено състояние. И сякаш отиваш в едни други светове. И там в другите светове хубавея. Затова може би ти се струвам хубав. Понякога всичко е много истинско и цветно – завърших и като я погледнах, се сконфузих защото виждам как ме слуша с интерес, но по лицето й започва да се изписва тъга, реагирам на момента – Какво стана? Защо се натъжи?
– Много ми се иска да ходя и аз на такова нещо. Не за друго, най-вече за цветните неща, които се виждат понякога при медитиране. И аз четох за такова състояние в нета. А имам нужда от това. Не съм вярвала, но цветовете и красотата от комбинациите между тях започнаха да избледняват вече в съзнанието ми. От около пет години съм сляпа. Ако е вярно, че се виждат цветове, това ще ми е като един цветен отдушник. Или пък мисловен прозорец към времето, когато съм виждала дъгата на живо. А не да си я представям насила в мрака на слепотата си. Май с моята дъга в мрака напоследък е така. Извиквам я. И я виждам малко някак си насила. А нали ти каза „Насила хубост не става.” Може би и за това дъгата с времето взе да става все по-некрасива и все по-некрасива.
– Че колко му е да я боядисаме дъгата отново в цвят. Ще помислим, ще помислим… Все ще измислим нещо по въпроса. И то така да го направим… Например по някакъв по-прост начин, от това да ти слагаме нови очи.
– Нови очи няма как да ми сложиш, но наистина едно такова медитиране, за което говориш, може да ми е от полза в тази цветна насока.
– Че колко му е? Защо да не ходиш, ако имаш необходимост и ще имаш полза? – попитах аз и съжалих на мига за така поставения въпрос, защото на лицето u отново се изписва нещо средно между болка, отчаяние и безпомощност:
– Лесно е да се каже – отговоря тя и извръща глава в встрани, продължавайки си мисълта – Истината е че събирам пари за операция. Пък тези курсове със сигурност не са толкова евтини. А и точно аз с този дълъг престой в тъмното, едва ли ще мога да постигна нещо за три-четири пъти.
– Ееее, не се натъжавай де. Ще помислим, ще помислим… И все ще измислим нещо да те уредим по тънката лайсна. Нали затова сме ходили толкова години на училище. Да измисляме да правим неща да са лесни точно в трудните ситуации – опитвам се да изляза с шаблонна техника от сконфузената ситуация, питайки неглижиращо – Искаш ли нещо за десерт? Аз ще хапна една палачинка с мед. Да се подсладя, че след малко ще навляза отново в горчилката на ежедневните служебни главоблъсканици.
– Не знам как го правиш, но някак много лесно оправяш нещата на думи. Ама дори и да е само на думи, да си ти призная става ми по-леко, само като те слушам – клати бодро глава тя вдига показалец към сервитьорката и казва – Добре, за мен нека бъде нещо плодово. И ако може да приключваме. Доста се застояхме, а баба може да се притеснява за мен.
Десертът идва заедно със сметката. Плащам. Видно е срещата върви към края си. Тя каза, че u било много приятно. Ще поумува по задачата, но помоли, когато имам свободно време, да мина покрай магазинчето да ми кажела какво е намислила. Или да ми го покаже на скица. А аз не скрих, че съм приятно изненадан от другата страна на нейния облик ,който се разкри при срещата ни. За днес поне за мен нямаше какво повече да си кажем. Тогава ми звънва телефонът. Извинявам се. Започвам разговор. Като делова част, срещата за мен бе приключила и почти се бях настроил вече за моята си служебна работа. Този, с който говоря, има някакъв софтуерен проблем. Нещо не му се получавало както трябва на екрана. И иска да му помогна. Ако може за вчера. За секунди се увличам в обясненията си и съвсем забравям къде съм и с кого. Отивам до закачалката в ъгъла – почти като робот. Обличам се. Включвам си слушалките, за да са ми свободни ръцете. Донасям палтото на жената. Помагам u да се облече и тя. Извинявам се за момент на този, с когото разговарях. Най-учтиво си вземам довиждане с нея, обещавайки u в други ден на всяка цена да мина. Завъртам се на кръгом и говорейки, тръгвам към вратата. Стигам до изхода. Отварям вратата и я задържам, в очакване жената да мине през нея. Обръщам се. Нея обаче я няма зад мен. Поглеждам учудено, без да спирам да дрънкам. Вдигам поглед и замръзвам на място. Цялото бистро притихнало и кажи речи всички в мен гледат. Като капак в същия този момент се усещам, как само моят глас, бълва реч. И то не каква да е, а пароли, стрингове, кликвания и другите му там подобни софтуерни инструкции и простотии. А този ми ти терминологичен брътвеж ехти твърде дразнещо в неочаквано притихналото заведение. Стряскам се от всичко това. Казвам на оня, че ще му се обадя по-късно.Млъквам. Затварям. И се оглеждам. А то в цялото заведение настанала някаква особена тишина. Ама тихо – значи тихо като в читалня на църковна библиотека. Оглеждам се втори път и буквално замръзвам на место. Младата жена стои права, държи високо вдигнат в ръка белия си бастун, обозначаващ я като слепец… Поклаща го бавно, бавно… Явно с идеята да ми привлече вниманието… И незнайно защо ми се усмихва от топло по-топло. А от самата u поза блика насмешка, която едва ли не крещи към мен:
„Еййй… Придружителю! Сляпа съм! Сляпа съм! Забрави ли?”
Стана ми тъпо! Много тъпо! Но и същевременно много странно. Направих такава простотия, а тя ми се усмихваше. При това сърдечно и топло. Не разбирах нищо. Знам, че усетих как потъвам в земята от срам. Ами да! Уж и обещах да u бъда и кавалер, и придружител, а заради един телефонен разговор – кавалер може би бях, но забравих втория си ангажимент към нея, да u бъда придружител. Леле! Връщам се на мястото си до масата изпръхнал, като полят с вряла вода. Извинявам се. Подавам ръка, за да я преведа покрай масите и в този момент тя втори път ме забива в земята с думите:
– Ще ми позволиш ли да те прегърна и да те целуна? – и отново се усмихва неустоимо.
– След това, което направих ли…? Ами не! Впрочем да! – оплетох се в отговора си аз и продължих – Даже няма да възразя, дори да поискаш да те изнеса на ръце до вратата – опитвам се да се окопитя аз, и приближавайки се до нея разтварям ръце за прегръдка с наведена смирено глава.
Тя приема жеста. Приплъзва ръце по моите. Прегръща ме. Целува ме по двете бузи. После по устата. И да си призная нещо много топло ме лъхна докато бях в обятията u. А ако някой само преди час ми беше казал, че Северина от пазара за цветя има толкова топла усмивка, щях да му завра главата във фризера, да поразмисли на хладно над твърдението си. Но нещата не свършват до тук. Още докато сме вплетени един в друг тя доближава устни до ухото ми и прошепва:
– Благодаря за обяда! И благодаря най-вече за това, че забрави, че съм сляпа. Ти си добър човек. Откакто съм в мрака, всички са ме съжалявали. Искали са да ми помагат. Но никой не е забравял, че съм незряща. А ти забрави. Ти обядва с мен не като външност и недъг, а с това, което е вътре в мен. Благодаря ти. Ти контактува с мен така, както може би контактуваш и с онази жена от интернет, която не познаваш и никога не си виждал. Нали? Мисля, че много добре усетих връзката ви. Ще ти направя много хубав букет. За теб не знам, но на нея мисляяя… На нея определено мисля ще много u хареса. Дори ще си го сложи на видно място. Ей така… много хора да го виждат.
Не знам, но след всичкото това нещо ми стана, а думите от иначе голямата ми уста зачезнаха нанякъде в дън гърлото ми тилилейско. За това и мълчаливо я преведох покрай масите. Е не ни ръкопляскаха като по американските филми, но заведението доста се оживи, когато тръгнахме към вратата. А докато бутам един стол, виждам точно пред мен под последната маса два вирнати палеца в знак на одобрение. Беше един мъжага, който най-вероятно я оценяваше като визия.
Колегата беше прав. Жената определено ме харесваше. Когато отидох на третия ден, се оказа, че не е готова с проекта за моя букет. Поиска да си поговорим още малко за моята загадъчна жена от нета. Нооо… Тук си мисля, че Художничката започна да хитрува. Защото всъщност разпитваше повече за мен, отколкото за жената. И така за една седмица се видяхме на три делови обяда Е! Вторите два си бяха по-скоро приятелски, отколкото делови. Но пък се явиха доста добра възможност да ми разкаже за себе си. Научих за доведената u леля, която поради факта, че била бездетна и следвайки болните си амбиции, я карала да рисува, без да мисли за нормалните неща характерни за възрастта u. Как според същата тази леля, на момчетата не трябвало да им се обръща внимание. А това неглижиране на мъжката част трябвало да продължава, докато не станела голяма художничка. Толкова голяма че тъпите мъжаги да се търкалят в краката u. Как я убеждавала в нейната красота и талант. А още че никое момче от съучениците или обкръжението u не я заслужавал. Разказа ми и за фаталния ден на катастрофата. Как отново пак под въздействие на лелята не било послушано едно влюбено в нея момче. Което не на шега се притеснявало за статива отзад в комбито. Как лелята се отнесла грубо с него и поставила въпросния предмет точно зад младата художничка, напук на момчето, въпреки предупрежденията на угрижения младеж. И как след катастрофата и осакатяването същата тази леля изобщо забравила за младата си фаворитка. По простата причина, че вече не била никаква художничка, а безперспективна цветарка.
От всичко личеше, че някои от тези неща u тежаха дори повече от вечния мрак, в който беше пропаднала. Историята u наистина беше банална. Но разказана от такова чаровно лице с прекрасни очи, които гледаха с безчувствена студенина, бе в състояние да поразмекне и най-якия хардуер. Дори моето четириядрено сърце – тип процесор, при това закоравяло от технически правила и хакерски атаки, на моменти увеличаваше тактовата си честота, при някои от по-тежките моменти в разказа. Не е леко да слушаш спокойно излиянията на един млад човек, загубил най-ценното в живота си – своите родители и възможността да развива таланта си.
Не бях влюбен в жената, но разбирах необходимостта u от малко повече човечност. Вече четвърти път кажи-речи почти през ден обядвахме и то донякъде делово. Беше доста строга към самата себе си и ей така спонтанно си помислих, защо пък да не u предложа… Чиста проба малко романтика. Без някаква ангажираност или обвързващи дълбоки чувства и емоции. Един ден към средата на втората седмица минавам покрай щанда. Възрастната жена я нямаше. Поздравих и подхвърлих предложенийце ей така на шега. Всъщност, очаквайки отрицателен отговор или гримаса:
– Какво ще кажеш, ако те поканя не на обяд, а на една вечеря? – запитах по най-тъпия начин.
– Ами за да разбереш какво ще ти кажа, първо ме покани – отговори ми тя, типично в нейния хладен стил.
– Добре! – влизам u веднага в тона, отивам до съседния павилион, купувам една орхидея, заставам пред щанда и с преправена тържественост произнасям – Млада госпожице, каня Ви официално да вечеряте с мен, в удобно за вас време в рамките на тази седмица – правя реверанс и поднасям цветето.
Тя го приема и на момента започва подчертано артистично да кокетничи. Постоя, помисли. Влиза навътре в павилиона. Връща се с начервисани от нещо бузи. Запремигва, имитирайки притесненост, и продумва срамежливо:
– Бих приела с радост, но при едно условие…
– И то е…?
– Да ми бъдеш придружител до край.
– Тоест…?
– След вечерята да ме изпратиш до леглото ми. И да ме завиеш с целувка.
– Интригуващо условие! А баба?
– Това сега твоето условие ли е, или въпрос?
– Да го наречем въпросително условие.
– Баба има къде да спи. При това без да е притеснена, или да ме притеснява. Та кога да бъде?
Беше мой ред да играя роля. Знаех, че не ме вижда, затова казвам на глас какво точно правя:
– Вадя си телефона и си гледам седмичната програма – извадих си телефона, почвам да се ровя в него, а при всяко прелистване той пипикваше, а аз продължавам да говоря – Мислейки, гледам в небето – поглеждам в небето и казвам – Броя на пръсти. Пак гледам в небето. Пак мисля – млъквам за малко постоявам така и накрая казвам с престорен глас – Цяла седмица, включая и събота, имам ангажименти. Нооо… заради Вас, госпожице, ще ги отложа. Ако се спра на покана за вечеря в петък, ще възразите ли?
– Този петък ли? Мисля… – заглежда се встрани тя, имитирайки, че мисли върху нещо – Имам ангажимент с една галерия за незрящи, но ще го отложа. Така че, не възразявам!
Театралниченето бе интересно, но се превръща в реалност. Отиваме на ресторанта в петък почти веднага след работа. Някъде към седем и нещо. Хапнахме разни неща. Пийваме вино и коняк с десерта. Хващаме си такси и се озоваваме в тях. Там тя се чувства сигурна. Познава обстановката и се движи без проблем и без бастун. Интимната част обаче не се получи. Някак си бе пренапрегната. Свършва два пъти още при увертюрите. И двата пъти аз дори не се бях възбудил. После ме отблъсва и се разрида. Прегърнах я и се опитах да я успокоя. След малко дойде на себе си и започва да ми се извинява:
– Извинявай! Откакто съм в мрака, един път съм ходила на пълен масаж с освобождаване и съм спала с един мъж. Всичко на всичко – един път. Първия път с масажа ми беше прекалено служебно. Колкото както се казва там да се изхвърли едната вода. А втория път с мъжа беше тип бодибилдинг в стил – ръгай чушки в боба. Просто на момъка му беше интересно да чука сляпа жена. И ме чука, вземайки завоите при смяната на позите на две гуми. Страхувам се да не се повтори някой от случаите като усещане – почти изхлипва тя.
– Не се притеснявай. Ще си отдъхнем от напрежението ще помисли, ще помислим и ще измислим нещо. Други притеснения имаш ли?
– Да. Ти започна много нежно. Имах един приятел. Той бе така нежен с мен, но нашите все бяха вкъщи. И сега все ми се струваше, че някой от тях ще мине покрай стъклената врата и ще ни види. Знам! Няма ги! И е абсурдно, но ми е трудно да се отпусна. Не зная защо. Може би, защото не мога наистина да видя с очите си, че вече ги няма – продължава да трепери в прегръдките ми тя – Нали не ми се сърдиш, че така се получи?
– Всичко е наред. Поканата бе под условие да те изпратя до леглото и да те завия с целувка. За по-дълбока интимност не е ставало дума. Така че всичко е в рамките на уговорките. А да – и на нормалното за случая. Спри да се притесняваш. В апартамента няма никой. С колко целувки искаш да те завия, за да не ти е студено на душата?
– Ооо… трудна работа. Душата ми е толкова изстинала към тези неща… Ще ти трябва овлажнител за устни, ако искаш да ме стоплиш само с целувки – завайква се на шега тя.
– Я да опитам – отмятам завивката и започвам да целувам наред.
– Стига, стига, гъдел ме е! Стига! Гъдел ме е така – разсмива се на глас „изстиналата” към тези неща.
– Охооо, тука си имаме и целувчици на ангели. Ехеее, едно сърце почти върху сърцето. Гледай ти как хитро се е скрило по гърдата. Ихааа, конска глава под дясната мишница. Хи, хи, хи и грозд с шест зрънца малко над опашката на катеричката. Ееее… човек и да те забрави, ако след време те срещне пак, няма как да те обърка. Ама това последното е направо като татуировка. Много си фешън така – концентрирах завиващото си целуване точно върху и около хемангиомите.

После я завих, прегърнах я и тя заспа направо за секунди. Тя да, но аз не можах. Стана ми чоглаво за нея. Имаше голямо желание да се любим, а не й се получи. Трябваше нещо да направя. Не исках страховете или притесненията u да се повтарят. И ей така, дойде ми отвътре. Станах, отидох в другата стая. Намерих компютъра. Порових се в мрежата и резервирах на своя глава за другата вечер две места в една планинска хижа-хотел. Навих алармата за шест и тридесет и се мушнах под завивките. Заспал съм доста бързо. Алармата звънна. Отварям очи. А тя стои в поза лотос на единия край на кревата. Почти гола е. Заметната е със завивката. На нощното шкафче има скромна закуска и айран. Казваме си добро утро с целувка. Попита защо ми звъни алармата. Докато хапвам, отново започва да ми се извинява за неуспешния ни плътски опит. Изрази съжаление, че аз останах с неудовлетворени страсти. Попита с какво и как може да ме компенсира. Отговарям и, без да се замислям, и то със сериозен глас:
– Как с какво? Със същото. Със секс и страсти, разбира се.
– Добре! Само моля те, не се сърди. Не съм искала така да се получи – и се приближава с явното намерение да интимничи, питайки ме – Искаш ли да опитаме пак?
– Може. Но не тук! И не сега! – отговарям със строг тон и продължавам – Няма да ти се разсърдя, само ако го направим където и когато ти кажа, че е възможно.
– Добре, но не се сърди, не искам да се караме. Моля те!
– Ти закуси ли? – отклонявам темата встрани.
– Да, и кафе пих.
– Аха… пи кафе без мен? – дърпам я за носа – Добре. Колко време ти трябва да си приготвиш багаж с топли дрехи и обувки за планина?
– За планина? Какво си наумил? – пита тя правейки уплашена физиономия, но все пак ми отговаря – Ами за около час ще съм готова. Защо?
– Добре! – ставам и обличайки се, започвам да u нареждам – Приготвяш си… Два чифта зимни обувки, три чифта анцузи или спорни панталони, две топли фланели или пуловери и там необходимите женски подробности. И след час и половина да си готова. Ще дойда да те взема. Обади се на баба, че отиваме на планина за два дена, да не се тревожи.
– Ама как? Къде ще ходим? Аз сега не мога да си го позволя. Зимата цветята не се харчат много. Недей така, моля те. Не ми е удобно да правиш това за мен.
– Няма не искам, няма недей! Щом ми отказваш, ставам злодей! Във сръднята аз съм си баш корифей. След час и половина да си ти готова за планината красива, за планината красива, на певеца Орфей – поизплагиатствам нещо от Славчо Трифонов и се усмихвам – Нали не искаш да ти се сърдя? – питам аз и като виждам, как притеснено кима с глава понижавам императивността в тона, но не и на репликите си – Тогава се приготви! Идвам след час и половина. Пак благодаря за закуската. А и да се обадиш на баба! Ама на всяка цена!
Когато се връщам с колата в пълна зимна екипировка тя е готова.
Но пък спа през почти целия път.
Може би емоциите от снощи u дойдоха в повече.