Спящият принц

Стана му много горещо и той се събуди.  Замъкът, уж беше същият, но не съвсем. Странно, нямаше прах, а магьосницата му каза, че ще спи сто години, би трябвало, да се е понасъбрал. Златните съдове от витрините на шкафовете ги нямаше, мебелите бяха съвсем други, времето беше топло посреднощ, а в стаите имаше някакви странни неща, които не знаеше, за какво точно служат. В една от стаите имаше разхвърляни дрехи, които ухаеха на дамски парфюм. Чу някакви гласове, мушна се в леглото и се направи на заспал.
– Глупакът, още ли спи?! – каза женски глас.
– Спи си. – отвърна друг женски глас. – Ама е красавец! За толкова години, не е мръднал!
– Нещо, май, започнаха да му се появяват бръчки.
– Не може, да бъде! Я, да го видя! Нищо му няма. Боже! Топъл е! Преди беше хладен! Ще го целуна!
– Я, да видя! Ама, той има ерекция!
– Леле! Нещо става! Ще го ощипя!
И тук принцът отвори очи, защото не обичаше, да го щипят. Видя до себе си две прекрасни дами, които изведнъж започнаха да пищят.  През лицата им преминаваха изненада, ужас и радост.  Двете скочиха, запрегръщаха се, заподскачаха, като едновременно се смееха и плачеха.
– Събуди се!
– Събуди се! Доживяхме го!
– Не мога, да повярвам!
– А, защо се събуди?! Минаха ли сто години?!
– Не знам! Сигурно е, заради глобалното затопляне.
Принцът също изглеждаше шокиран, гледаше ококорен двете същества и не знаеше какво да каже. Освен това, езикът им беше малко неразбираем. Чак сега видя, че по стените нямаше факли, а светлината идваше високо от тавана.
– Миличкият! Виж го, как гледа!
– И ти ще гледаш така, ако се събудиш след сто години.
– Баба казваше, че принцът е бил тук, още от времето на пра-пра баба ѝ.
Двете седнаха на леглото и започнаха да го прегръщат и целуват. Той стоеше скован, явно се чувстваше неловко, но после се отпусна и даже се усмихна, защото си е хубаво, да се събудиш след сто години, с две дами с пижами в леглото.
– Мисля си, че трябва да го изкъпем!
– Добра идея!
– Хайде миличък, ела в банята!
Принцът седеше в кревата и мигаше с очи.
– Не ни разбира.
Едната дама донесе кана с топла вода и се поля, за да му покаже, какво иска да направи. Пижамката ѝ залепна за тялото, гърдите ѝ се очертаха, зърната им щръкнаха.
– Какво правиш?! Приличаш на мис мокра фланелка?!
– Показвам му, какво трябва да направи.
– Ама, той е стресиран! Ела, миличък! Ще ти покажем, къде е банята.
С жестове, милувки и усмивки, двете го накараха да стане и го повлякаха към банята.
………………………………………………
От банята се чуха смях и писъци.
– Страх го е от душа!
Принцът се беше свил в ъгъла и стреснато гледаше.
– Това е вода! Топла и приятна!
Дамата се съблече и влезе под душа.
– Сапун! Търкаш върху гъбата и после върху тялото.
И другата дама се съблече
– Или шампоан. Изсипваш малко в ръката и нанасяш върху косата.  Получава се пяна. Пяна! Мехурчета!
И тя го мацна по носа с пяната.
Той я избърса, помириса я и малко се успокои.
– Хайде, събличай се и идвай под душа! Виждали сме голи мъже!
Те му смъкнаха дрехите, които просто се нацепиха, защото платът беше остарял. Набутаха го под душа и го насапунисаха.  Имаше красиво тяло, този принц, трябваше му малко фитнес и съвсем щеше да влезе във форма.
………………
Вратата на банята се отвори и двете дами изпълзяха оттам.
– Тоя, ни разказа играта!
– Сто години не е виждал жена. Загорял е!
– Защо сто? Кой го знае, колко години е спал?!
А изглеждаше уплашен и смотан, уж.
– Ясно е, че е в шок. Трябва да му помогнем, да се адаптира.
– И после? Какво ще го правим?
– Нищо. Ще си го ползваме. Нали е мъж!
– Мъжка държанка?!
– Ще се грижи за замъка. Ще му намираме работа. Изглежда много сладък. Може да ни е късмета. Където двама, там и трима, няма да ни подяде.
– Нямам нищо против. Времето ще покаже.
От банята се чуха някакви звуци.
– Нещо става?!
– Пее.
Двете се засмяха.
– Значи, всичко е наред! А, как ще го облечем? Нямаме мъжки дрехи.
– Едни мои дънки ще му станат.
– Аз ще му дам суитшърт.
– А бельо?
– Имам жълти прашки.
Двете се смяха до сълзи, защото си го представиха.
Принцът излезе гол от банята. По пода се стичаше вода и правеше локвички. С ръцете се прикриваше отпред.
– Защо се криеш?! Вече те видяхме и даже изпробвахме. – усмихна се едната.
– Ето, хавлия! – наметна го другата.  – Избърши се! Спря ли водата?!
– Аз ще я спра. Той не му разбира.
– Избърши се, красавец! Ето, така! Браво! Всичко ще е наред!
– Сега ще му донеса дрехи. Спрял е водата  Започва да се справя.
Облякоха принца. Изглеждаше комично, но симпатично. Заведоха го пред огледалото  Той се разсмя.  Гледаха се тримата в отражението, бяха като в картина с барокова рамка. Дънките му бяха малко широки и къси. Най неочаквано, той ги прегърна през раменете. Дамите го целунаха по бузите и всякакви бариери паднаха. Беше чудесно.
– Гладен ли си?
– Не го питай, ами дай, да му сервираме.
– Как се казваш?
Принцът мълчеше.
– Аз съм Вела, тя е Изавела. Вела, Изавела! Сестри сме.
– Вела. Изавела. – посочи ги той.
– Най-после! Проговори! Ще стане човек от теб. А ти, как се казваш?
Принцът повдигна рамене. Не знаеше или беше забравил.
………………………………………..
Технологичните джаджи предизвикваха изумление в принца. Отначало изпитваше страх, после любопитството надделяваше и ги разглеждаше с интерес, като малко дете. Но устройството им и начинът им на работа, му бяха непонятни. За него бяха магии, може би.  Дамите постепенно го въвеждаха в новия му свят. Първо се изплаши от телевизора. Движещите се образи, го изгониха в другата стая. Седеше на пода, закрил глава с ръце.
– Не се страхувай, миличък! Това е екран. Не са истински! Ето, пипам ги, нищо не става! Това е дистанционно. Изключвам. Тъмен екран. Включвам – светва. С това бутонче превключвам каналите. Ето!
Принцът пак избяга.
– Не разбира. Не знае основните понятия. Не знае, какво е канал, телевизор, дистанционно. Нищо не знае. Трябва да му обясняваме дълго и търпеливо. Хайде, с техниката ще се посправи, ами разликата в културите?! Отношенията между хората са били други.
– Не знам, какво помни от предишния си живот. Няма да му е лесно. На нас също.
Намерихме си занимавка. Страхувам се, когато остава сам, да не направи някоя голяма беля.
– Едва ли. Предпазлив е.
Принцът плачеше с глас, когато гледаше новини или филми. Не можеше да свикне с насилието, кървищата и убийствата. Научно популярни гледаше с интерес, особено за животните. Най – много му харесваха рисуваните филми. Тия, по-старите, с приказните сюжети. Купиха му телевизор, блокираха гадните канали и оставиха анимацията и щадящите програми. Колите го ужасяваха. Градът също. Многото хора също. Когато за първи път го заведоха в магазин, беше изненадан, колко лесно се снабдяваш с всичко. Шумът го дразнеше, но такъв беше животът. Купиха му разсад, цветя, зеленчуци, овощни дръвчета, инструменти, работни дрехи и го направиха градинар. Принц – градинар. Оставиха го, да направи градината по свой вкус.  Хареса му.
– Той е примитивен, но естествен. Дали, да не му вземем учител, да се поизучи. От друга страна, е никой.  Ако го спре полиция, няма никакви документи. Живее в нелегалност. Не трябва да го виждат много хора.
– Така е. Мисля, че в градината му е добре, засега.
……………
Сестрите се прибраха от работа. И двете работеха като офис сътруднички, пари си трябваха винаги, а и замъкът трябваше да се поддържа.  Не беше огромен замък, по-скоро замъче, с една кула, изба, кухня, трапезария и пет стаи, но беше на много години и си искаше грижи. Намираше се на живописен път, между две селца. Туристите се снимаха с удоволствие отвън, но достъпът вътре беше забранен, защото бе обитаем и още не бе превърнат в музей.
Та… сестрите се прибраха, ухаеше на нещо вкусно и апетитно, нещо печено…
Влязоха в трапезарията и ахнаха. Масата беше наредена като за прием, семпло, но изискано, имаше предястия, чаши, покривчици, прибори, а в средата се мъдреше едно блюдо с нещо печено.
– Невероятно! – каза Вела.
Явно, способностите му се завръщат. Какво е това?
Принцът с ръце показа, че е хвъркато.
– Умирам от глад! – Каза Иза. – Нямам търпение, да го опитам! Прилича ми на дивеч. Май, “Шардоне” ще му върви много.
Сестрите си облякоха красиви рокли на цветя, от уважение към масата, атмосферата беше приповдигната, а принцът сияеше. Казаха си наздраве и започнаха вечерята. Всичко беше много, много вкусно.
– Браво! Страхотно е! Май, освен градинар, ще те направим и готвач. – каза Вела
– Странно. Как се е справил с печката?!
– Явно, започва да мисли.
Хапнаха и пийнаха добре, и им се доспа.
– Вие ляга, аз мие. – каза принцът и посочи чиниите.
Двете се спогледаха. Започваше да съставя изречения.
– Благодарим ти! Беше много вкусно! Ще има и за утре. Наистина, ще поспим малко.
Двете му се поклониха, а принцът се усмихна и започна да прибира съдовете.
– Не е ли странно, принц да мие чинии? Нали, са имали слуги?!
– Не знам. Има ли значение? Нека мие, щом му харесва. То, имаме и миялна, но още не съм му я показала.
– Много ми се доспа, наистина, сигурно е от виното.
– Да му дремнем. После ще погледаме телевизия.
……………
– Разбра ли, какво ядохме?
– Не.
– Фазан.
– Откъде знаеш?!
– Ела! Виж!
По телевизора даваха репортаж:
– Невероятно силен и ловък крадец, е откраднал фазан от зоологическата. Камерите са заснели всичко, но е станало толкова бързо, че образът е размазан. Крадецът е пристигнал на неоседлан кон, носел е ловна шапка и е бил обут в несъръзмерни дънки. С лекота е изкривил пръчките на решетката, влязъл е вътре, грабнал е фазана, яхнал е коня и е изчезнал. Полицията го издирва.
Дамите нахълтаха в кухнята. Принцът тъкмо беше измил чиниите.
– Знаеш ли, какво си направил?! Откраднал си кон, изкривил си решетките, откраднал си и си убил фазан, и най-лошото, полицията те издирва. Ако те намерят, затвора не ти мърда, да оставим безкрайните усложнения за нас. Разбираш ли?! Не разбираш!
Двете го замъкнаха в стаята и му показаха запис на репортажа. Той слисан гледаше, после замига с очи, съблече престилката си, смачка я, хвърли я на пода, избяга в стаята си, зави се през глава и три дни, нито яде, нито пи.
……………………………………………………
Нещата се поуспокоиха, принцът се грижеше за градината и готвеше. Дамите ходеха на работа и пазаруваха, той се престраши, вече се возеше в колите им, понякога ходеха на екскурзии, изкарваха си много хубаво. Принцът свикна с езика, вечер си разговаряха за преди и сега. Дамите много се притесняваха, че принцът няма документи и не може свободно да се движи. Освен това, така и не разбраха, как се казва. Един ден, принцът се почеса зад ухото и каза, че му трябва чук.
– Имаш чук, при градинските инструменти е.
Принцът показа с ръце, че иска голям чук. Ама, много голям!  Дамите се поровиха в нета и му показаха разни размери и той си избра един огромен. Прибирайки се от работа, чуха невероятен трясък.
– Какво става? – попита Вела .
– Нашият разбива стената в избата.  Каменна е. Ще срине замъка, както е започнал.
Принцът се появи целият в прах. Държеше сребърно ковчеже. Щастлив го отвори. Вътре имаше корона с диаманти, бижута, златни монети и някакъв свитък.
– Съкровище! – извика Изи.
– Ужас! – добави Вела.
– Не ужас! – каза принцът. – Документи!
И посочи свитъка. Вела внимателно го разгъна.
– Нашият е на сто и петдесет години. Леополдий. Леополдий Великий.
– Ама, че име!
Принцът с гордост посочи себе си.
– Ще ти викаме Лео.
– Леополдий! – поправи я той.
– Не бъди дърво! Ще си Лео, защото е галено и кратко.
Лео сложи короната на главата си. Монетите и бижутата даде на дамите, свитъка прибра прилежно и затвори  ковчежето.
– Много е щедър! Какво ще го правим това съкровище?
– Не знам. За ремонт на замъка. Не можеш да носиш навън короната, миличък! Времената са други.
Принцът кимна, че е разбрал.
– Остави го! Нека се порадва! От знатно потекло е, все пак.
Дамите му целунаха ръка в знак на благодарност, а принцът ги погали приятелски по главиците .
Нещата вървяха добре, докато една вечер, пак по телевизията, не се появи друг репортаж, с материал, заснет от охранителните камери. На нея се виждаше, как крадец отмъква чантата на една жена, но се появява случаен минувач, просва с един удар крадеца и връща чантата на собственичката. Коментарът беше, че фигурата на спасителя, много прилича на крадеца на фазани. А крадецът на чанти, е със счупена челюст.
– Защо, Лео, пак се набута между шамарите? Да, извършил си добро дело, наистина, но полицията няма да повярва на документите ти, много са стари.  Няма и да повярва, че изобщо си жив!
– Жена, вика! Жена, плаче! – обясни Лео.
– Той е истински мъж! Добър и благороден, с душа на дете! – каза Вела.
– Знам това, но искам да го опазим. – каза Изи
– Не знам, възможно ли е, изобщо? Не му се карай! Много е чувствителен!
Двете го целунаха, а той се разплака. Ех, Лео, Лео!
……………
Харесаха си една горичка с маслинови дървета. Минаваха през нея и отиваха до морския бряг, разхождаха се по него, приказваха си и се радваха на залезите. Лео беше голям и силен,  много наивен, и много добър.  Премяташе жените през рамената си, въртеше ги като на въртележка, оставяше ги замаяни на пясъка, а те се смееха. Понякога ги хвърляше в морето, той също цопваше в него, после се разхождаха мокри, докато дрехите изсъхнат на телата им.
………..
Веднъж, когато вечеряха, пак дадоха репортаж по телевизията, бяха изнасилили някакво момиченце и намерили тялото му в маслинената горичка. Малко по-надолу, към брега,  намерили трупа на изнасилвача. Бил със счупена челюст и травми, несъвместими с живота.
Дамите погледнаха към принца. Той захвърли вилицата си и отиде да си легне. От тогава се промени много. Стана съвсем затворен и тъжен. Не искаше да яде. Отслабна. Не искаше да се разхожда по брега, камо ли да минава през маслиновата горичка. Не искаше да вижда хора. Не искаше да гледа телевизия. Нощем, често го чуваха да плаче. Сестрите също посърнаха, като го гледаха такъв смачкан.
– Сърцето ми се къса!
– Изчезна му усмивката!
– Знам, какво е станало.
– Тръгнал е към морето, заварил е изнасилвача и го е пребил.
– И е станал убиец.
– И страда.
– Никога няма да е същият. Ще бъде един тъжен човек.
Двете въздъхнаха.
Една нощ, той ги извика в стаята си.  Бяха с пижамки, както първия път. Прегърна ги и ги целуна по челата. Сложи си короната. Накара ги да седнат до него.
– Иска да се молим. За какво да се молим?!
– За спасението му.
Започнаха да се молят. Принцът си говореше нещо тихичко. После гласът му се усили. Произнасяше някакви неразбираеми думи.  Нещо ставаше. Въздухът сякаш се втвърди. Земята се разтресе.  Земетресение! Настъпи мрак.
……………
Сестрите отвориха очи. Уж, всичко беше същото, но не съвсем. Мебелите и битовата техника си бяха същите, но таванът беше нисък. Принцът го нямаше. Излязоха навън. Вместо замък, се мъдреше съвременна кокетна къщичка. Градинката си стоеше, както принцът си я беше направил.
– Видя ли?! Нещо стана! Замъкът и принца изчезнаха! Истина ли беше?!
– Щом и аз преживях същото…
– Няма го! Умря ли? Ще ми липсва този човек! Преди всичко, благородството му!
– И първичното му мъжкарство.
Вела и Изавела издуха коремите. Ясно беше, от кого. Едната роди момченце – Лео, а другата момиченце – Поли. Майчинството ги преобрази, разхубавиха се.
– Къде ли е принцът сега?
– Аз знам къде е и си мисля, че мястото на добрите принцове е там, в приказките, а не в реалния и жесток свят.