Категория: Поезия

Под сянката на люляка се спрях.
Ухаеше невероятно сладко.
Очите на една жена видях.
За малко бях, съвсем за кратко.
За миг погледнах, но останах в тях.
Затичах се по слънчева пътека.
Усетих тръпка, обещание за грях.
А на душата ми ѝ стана леко.
Жената мина покрай мен.
Почти докоснах голото ѝ рамо.
Утихна нежния рефрен.
Ухание остана само.

Жив дявол или мъртъв светец,
в това ли е точно проблемът?
С корона от тръни или
с лавров венец,
нима е житейска дилема?
Да бъдеш умник и смайващо прост,
дали е в реда на нещата?
Защо си задаваш въпрос след въпрос?
С шамар ти отвръща съдбата.
Затворник си ти, забравен навън,
заключен в своето време.
Минава животът ти, сякаш насън,
късмет ли е той или бреме?

Поговори си с мен,
за да усетя светлината,
сълзата и усмивката
стаени в теб.
И да докосна с поглед рамената ти,
примамливи, като уиски с лед.
Поговори си с мен,
за да усетя топлината.
Да парят думите, като червена жар.
И замълчи, когато кажеш всичко.
Тишината ни,
ще бъде нашият безценен дар.

Летят врабченца и пеперуди…
Колко прекрасен свят!
Плах слънчев лъч
закачливо ме буди,
другите още спят.
За десет минути
в мен живее детето,
после ставам голям.
Бавно, на глътки,
отпивам кафето,
вече съм възрастен, знам.
Но тъй много искам,
пак да се върнат
баба и дядо, мама и татко,
до мен да поседнат,
да ме прегърнат,
да хапнем мекици
с боровинково сладко.

Пристъпва утрото по чехли,
с пижамка синя на цветя.
Ще ѝ сервирам сладки пресни,
ще се усмихне сладко тя.
Преди съвсем да се разсъмне,
в миг кратък, тих, благословен,
кафето ще докосне с устни
и ще прошепне – чуден ден!
Ще е красива тишината,
защото заедно мълчим.
Ще я целуна по косата,
а после… пак ще си доспим

Очи отворих – връхлетя ме пролет.
В небето зърнах птица в полет.
Звъняха слънчеви камбанки.
Цъфтяха храсти и фиданки.
Зелена нежност, как да я опиша?
Тъй сладко всичко живо диша.
Ветрецът пада на воали.
Събужда в мен мечти заспали.
Усещам те до мен, любима.
Във всеки цъфнал цвят те има.

Недей разплаква мъжките очи,
не си играй на обич всеки ден.
Когато мъж е тъжен и мълчи,
не влизай в храма му свещен.
В олтара му припламва светлина,
изгарят спомени, мечти…
Дори, да си любимата жена,
в душата му не влизай ти,
защото иска да остане сам,
когато много го боли.
Постой отвън. Не влизай там.
Той, може би… ще ти прости.