Седмица

Защо те срещнах в понеделник?!
Във вторник вече влюбен бях.
Живеех сам, като отшелник.
А в сряда любовта познах.
В четвъртък всичко беше смешно.
След петък-два почивни дни!
Да, в съботата бе горещо.
В сърцето ми бе само ти.
Неделята… е просто празник!
Изпихме любовта на екс.
А после, в знак на благодарност,
направи ми страхотен кекс!

Питанки

Жив дявол или мъртъв светец,
в това ли е точно проблемът?
С корона от тръни или
с лавров венец,
нима е житейска дилема?
Да бъдеш умник и смайващо прост,
дали е в реда на нещата?
Защо си задаваш въпрос след въпрос?
С шамар ти отвръща съдбата.
Затворник си ти, забравен навън,
заключен в своето време.
Минава животът ти, сякаш насън,
късмет ли е той или бреме?

Мълчание

Поговори си с мен,
за да усетя светлината,
сълзата и усмивката
стаени в теб.
И да докосна с поглед рамената ти,
примамливи, като уиски с лед.
Поговори си с мен,
за да усетя топлината.
Да парят думите, като червена жар.
И замълчи, когато кажеш всичко.
Тишината ни,
ще бъде нашият безценен дар.

Боровинково утро

Летят врабченца и пеперуди…
Колко прекрасен свят!
Плах слънчев лъч
закачливо ме буди,
другите още спят.
За десет минути
в мен живее детето,
после ставам голям.
Бавно, на глътки,
отпивам кафето,
вече съм възрастен, знам.
Но тъй много искам,
пак да се върнат
баба и дядо, мама и татко,
до мен да поседнат,
да ме прегърнат,
да хапнем мекици
с боровинково сладко.

Нощ

d5e08a63dec25cc78e9b48981f4af120

Не светят романтичните фенери.
Алеята потъна в мрак.
Не зная как да те намеря.
Дали ще те намеря пак?
Наоколо е много тихо.
Не трепва никакво листо.
Дори мушиците се скриха.
Ще дойдеш ли, броя до сто?
За да запалиш светлината
отново в малкия ми свят,
че там сега е много тъмно,
усмивките дълбоко спят.
Ще бъдеш ли пак моя тайна
или желание, поне…
Звезда на челото на мрака
летиш с небесните коне.

Закуска

Пристъпва утрото по чехли,
с пижамка синя на цветя.
Ще ѝ сервирам сладки пресни,
ще се усмихне сладко тя.
Преди съвсем да се разсъмне,
в миг кратък, тих, благословен,
кафето ще докосне с устни
и ще прошепне – чуден ден!
Ще е красива тишината,
защото заедно мълчим.
Ще я целуна по косата,
а после… пак ще си доспим

Пробуждане

Очи отворих – връхлетя ме пролет.
В небето зърнах птица в полет.
Звъняха слънчеви камбанки.
Цъфтяха храсти и фиданки.
Зелена нежност, как да я опиша?
Тъй сладко всичко живо диша.
Ветрецът пада на воали.
Събужда в мен мечти заспали.
Усещам те до мен, любима.
Във всеки цъфнал цвят те има.

Пепел

Недей разплаква мъжките очи,
не си играй на обич всеки ден.
Когато мъж е тъжен и мълчи,
не влизай в храма му свещен.
В олтара му припламва светлина,
изгарят спомени, мечти…
Дори, да си любимата жена,
в душата му не влизай ти,
защото иска да остане сам,
когато много го боли.
Постой отвън. Не влизай там.
Той, може би… ще ти прости.

Внимавай!

Недей се влюбва в музикант,
той с лекота ще те отсвири.
Бохем изглежда и галант,
но ще те забрави след две бири.

Недей се влюбва и в поет,
той само в стихове живее,
Ще те заключва в своя ред,
наяве няма да посмее

Художник, също не любѝ,
душата му е мека четка.
Той лесно ще те замени
с безгрижна някоя брюнетка.

В тенекеджия се влюбѝ.
Разбий сърцето му кораво.
Сред ламарини и тръби,
ще те изчука много здраво!

Не знам

Дали обичам светлата ти сянка
или загадачната твоя същност,
или за мен си само самка,
едва ли от значение е, всъщност.
Защото, всичко в тебе ме усмихва
и се усещам лекичък, и нежен.
Вулканът в мен бълбукащо утихва
и лавата застива в стих копнежен.
Дали е лято, есен, пролет, зима,
валиш безкрайна, всесезонна…
Благодаря, че в мен те има,
поройна, влюбена, мусонна.