Чадърът със зеленото око

Око зелено гледаше в дъжда,
един чадър плата си бе разперил
и под проливната вода
усмихната жена си бе намерил.
Тя локвите прескачаше с финес,
танцуваше под падащите струи
и много странно, точно днес,
реши обувките си да събуе.
Притихна някак си дъждът,
по улиците нежно ромолеше.
Май, влюби се за първи път,
целуваше, а не валеше.

Днес

Ще пием за разсънване кафе,
ще коментираме пейзажа.
Животът е едно тире.
Пак глупав виц ще ти разкажа.
И с обикновените неща
денят ни някак ще премине.
Но друго нищичко не ща.
Достатъчно е, че те има.

Аптечка

Имам си аптечка,
но не е с лекарства.
Пълна е с шишенца
от вълшебни царства.
Синьото е лято,
ароматът-морски.
Лилавото-пълно
с теменужки горски.
В бялото танцуват
цели три снежинки.
В пурпурното шепне
сок от боровинки.
А това е златно,
вътре има есен.
В малкото, прозрачно,
скрих любима песен.
Ако ми е тъжно
или ми се плаче,
бавно ги отварям,
пазя ги, обаче,
щом ги помириша,
бяга ми тъгата
и сияйно светло
става на душата.

Пролетно ухание

Не тъгувай за мен.
Ти си чиста, невинна и бяла.
Аз съм стар, уморен…
Ти си вишна насън разцъфтяла.
Разпилей си цвета.
Докосни и целувай тревата.
И ще имаш деца.
Знай, това е в реда на нещата.
Аз съм пън разкривен…
може би… ,  съм година последна.
Но преди да умра,
пак към теб ще погледна.

Изгревно-залезно

За мъничко всичко е розово,
започва и свършва така.
И скачаме голи, и глупави,
в живота-безкрайна река.
С надежда привързали дните си,
потегляме с крехкия сал.
Издухва ветрецът мечтите ни,
случайна посока избрал.
И търсиме знаци в звездиците,
а в хаоса-верния път.
Злорадо нашепват  скептиците,
“Любов няма, всичко е плът”.

Само колкото трябва

колкото трябва1.jpg

Шия дреха от обич, не за някакви сноби.
С цветни петна ще нашаря платното.
Дневни тревоги ще зашия във джоба,
само колкото да подквасят живота.

И райета ще има от черно до бяло.
Голо рамо ще пусна за любовни копнежи.
И дантела красива подпъхвам отдолу.
Само колкото трябва – другото ще изрежа.

Шия дреха от обич. И съвсем не е бална.
Простичка, топла, съвсем всекидневна.
Но пък струва ми се е съвсем актуална.
С нея да се наметнеш, щом ти стане студено.

Рано е

Не трябва да умираш,

защото има още,

да търсиш и намираш

светулки в летни нощи.

Защото теб те чака

едно дете чаровно.

Сърца рисува мрака,

усмихва се гальовно.

Не трябва да умираш.

Виж, още сме горещи.

И две слънца ще бъдем,

а не стопени свещи.

Паяче

Паяче

Като на сребърен конец,

вися на паяжинка тънка…

Камбанка лилава звъни,

по-точно, настойчѝво дрънка.

Какво ли значи? Пак ли ще се пада?

Дано ме духне топъл вятър,

да ме захвърли в тучната ливада,

при щурчо, моят скъп приятел.

Да се излегнем на откъснат лист,

на стари вицове да се посмеем.

Щурецът е идеалист.

С прекрасни блянове живее.

А аз… не знам. Мухи ловя.

И май, че няма перспектива.

Обречен съм да си вися,

целуван от луната дива.

Отново

c87ff9df2a70069e25e964d64b0cd66b.jpg

“Тайната, скъпа Алиса, е да се обградиш с хора, които карат сърцето ти да се усмихва. Само тогава ще намериш Страната на чудесата!” Луис Карол .

Събирам се и се завръщам

на мястото, където ме уби.

Понеже знам, че няма да е същото

спокойна съм.

Посрещам първи слънчеви лъчи.

 

Ще търся пак „Страна на чудесата“

И някой, който чака моята усмивка.

Без тайни, без лъжи и без сарказъм.

С любов

и с казано навреме „Липсваш ми…“

 

Събирам се, отново и отново…

с надежда, че сърцето ще тупти.

Изхвърлям от ума си теб

и цялата отрова.

И се завивам нежно с тишини.

Тъжно

То беше цвете непорочно.

Настъпих го, не бе нарочно.

Изплаших се. Дали загина?!

Откъснах го. Стоя година,

във ваза тежка от кристали.

Щастливо беше ли? Едва ли?

Увяхва. Няма да възкръсне.

Докосвам го с горещи пръсти.

Не му помага и водата.

Умират смачкани цветята.