Пепел

Недей разплаква мъжките очи,
не си играй на обич всеки ден.
Когато мъж е тъжен и мълчи,
не влизай в храма му свещен.
В олтара му припламва светлина,
изгарят спомени, мечти…
Дори, да си любимата жена,
в душата му не влизай ти,
защото иска да остане сам,
когато много го боли.
Постой отвън. Не влизай там.
Той, може би… ще ти прости.

Внимавай!

Недей се влюбва в музикант,
той с лекота ще те отсвири.
Бохем изглежда и галант,
но ще те забрави след две бири.

Недей се влюбва и в поет,
той само в стихове живее,
Ще те заключва в своя ред,
наяве няма да посмее

Художник, също не любѝ,
душата му е мека четка.
Той лесно ще те замени
с безгрижна някоя брюнетка.

В тенекеджия се влюбѝ.
Разбий сърцето му кораво.
Сред ламарини и тръби,
ще те изчука много здраво!

Случайно случване

Когато цъфнат белите божури
и слънцето баира прекатури,
съвсем случайно ще те срещна,
усмихната, безгрижна и гореща,
ще ме целунеш с чупка в кръста,
ще легнем на тревата гъста…
Какво ще правим… има ли значение?
Просто любов. Без обяснение.

Не знам

Дали обичам светлата ти сянка
или загадачната твоя същност,
или за мен си само самка,
едва ли от значение е, всъщност.
Защото, всичко в тебе ме усмихва
и се усещам лекичък, и нежен.
Вулканът в мен бълбукащо утихва
и лавата застива в стих копнежен.
Дали е лято, есен, пролет, зима,
валиш безкрайна, всесезонна…
Благодаря, че в мен те има,
поройна, влюбена, мусонна.

Танго

Ела, любов и с мен танцувай,
с безсрамни мисли ме целувай,
това е миг и няма още,
една красива нощ е.
Обичай ме и си отивай,
до дъно сълзите изпивай,
знам, ще боли, но не тъгувай,
в съня си цветен ме сънувай.
Това е миг и няма още,
една красива нощ е.
Един до друг сме. Полудувай.
Целувам те! Не се сбогувай!

Звукът на сълзата

Тихо стоя пред вратата.
Проскърцва лунният прах.
Какъв е звукът на сълзата?
Обичам, но все ме е страх,
да кажа, че ти си прекрасна,
проплаква китарата с мен.
Отваряш, божествена, страстна…
пронизваш ме с поглед зелен.
Но аз съм рицар печален,
несбъдната, моя мечта!
Докосвам горещите струни
и влюбен изгарям в нощта.

На завоя

Тандем с brinne/Мариана Бусарова,
на която благодаря, за усмивката и настроението.

На ръба на завоя
живееше ръб.
Бе доста отнесен
и мъничко тъп.
Но влюби се вчера
в една поетеса.
Чорапите нови,
не знае къде са.
Дали да отиде
на срещата бос?!
Това е тревожен
и важен въпрос.
……………
Намери си после
чорапи различни –
изглеждаха свежи,
почти романтични.
Един черен беше
и даже изпран,
чаровникът печен
не беше отвян.
А другият леко
пък, бе на петна,
обу го човекът
без капка вина…
И после отиде
до другия ръб
на среща да види
( не бил така тъп)
една поетеса –
красива, от сой!
А тя зад завеса,
зад своя завой,
видя го как стъпя,
висок и напет –
и как да постъпи?!
(Нали е поет…)
Излезе навънка,
с развяна пола
на токчета тънки,
за фини дела
готова тя беше,
подаде ръка –
усмивка красеше
лицето сега…
Подхвана ръката
добрият поет –
изчезна тъгата,
с един пирует…
И тръгнаха двама
навред из света!
Какво ли ще стане?!
Ще каже нощта…

Самота

Тя беше птица.
Отлетя.
Едно перце дори,
не ми остави.
Безкрайно дълго ме боля.
Надявах се, да я забравя.
Но гледам всеки божи ден,
небето пълно е с щастливи птици.
Летят, а няма ни една за мен.
Аз просяк съм, а те – кралици.
Затварям уморен очи.
И ме целува тишината.
Прегръща ме и ме мълчи.
Завива ме с воал тъгата.

Надежда

Усмивка за живите,
сълзица за мъртвите,
животът безкрай се върти.
Покълна пак житото,
пълнят се нивите,
ще има и хубави дни.
Не можем самотни,
все търсиме някого,
в тихото много боли.
Броим всеки изгрев
и чакаме лятото,
да дойде, да ни спаси.

Грип

Студено и мрачно.
Любовта спря.
Прегръдката носи зараза.
Красотата въздъхна,
поживя и умря.
Зад ъгъла дебне омраза.
Не искай от мен,
да бъда щастлив,
да пиша с усмивка лирично.
Ще помълча. Дано, да си здрав!
Обичам те, свят! Нищо лично.