Случка

Търся две палми, опъвам хамак. Катеря, катеря… само лещаци. Няма пясък, червена пръст само. Море няма, чайки няма, кокосов орех няма… Що за остров, това?! Случайно среща туристи.
– Добър ден! Търся две палми, опъва хамак.
– Ало! Шантавият! Не си на Хаваите!
– Аз, къде?
– В България.
– Мамка му! Сбъркал самолет! А моя жена, къде?!
– Хахаха! Шегаджия!
– Леле! Тя хванала правилен самолет! Сега пече задник на Хаваи.
– Не се ядосвай! Ела с нас! Наблизо има хижа, ще хапнем по едно шкембе.
– Шкембе? Това, какво?
– Ще видиш. Много вкусно! Ти, откъде си?
– Аз чукча. Решил ходи на плаж. Зарадва жена.
– Не си чукча ти, а май си ударен от чук. Как се казваш?
– Аз се казва Весела Бяла Мечка.
– Хахаха!
Отишъл на хижа с туристи. Ял шкембе. Много вкусно! Те пили, пели. Те не вярват, аз чукча. Казват, ударен чук. Аз спал с бяла, добра жена. Хубава България! По-хубава от Хаваи! Не съжалява!

Ягодова къщичка

Бера си диви ягодки, значи, набрах почти цяла кофичка.
Берат се трудно, дребнички са, клекнал съм, те се
крият, губят се из тревата, но все пак успявам да ги открия.
Много ароматни, алени, нежнички, красиви, с тези ситни
семенца отгоре им. Завирам се из шубраците и все ми се струва,
че по-нататък, са най-едрите и хубавите.
И както си скитам, така из гората, изведнъж насреща ми-жена!
Стреснах се. Направо подскочих! Седеше си на едно пънче,
с прекрасна лилава рокля и дълги, черни коси.
– Изплаши ли се! – засмя се тя.
– Изкарах си акъла!
– Видях. Явно, те е страх от жени.
– Не ме е страх от жени. Беше неочаквано. Рефлекс. Стреснах се.
Ти, какво правиш тук?
– Тук живея.
– Къде тук? В гората ли?
– Да. Имам си горска къщичка.
– Хижарка ли си?
– Не съм хижарка. – засмя се тя.
– Защо не отидеш в града, да се омъжиш за някой богат футболист,
ами дивееш тук.
– Тук ми харесва.
– Светът е пълен с откачалки.
– Искаш ли да пием чай? С курабийки.
– Ти… добре ли си? Какъв чай сред гората? Или си носиш термос?
– Не, ще отидем до моята къщичка.
– Да не би, да примамваш мъже и после да им теглиш ножа?!
– На такава ли ти приличам?
– Не, но не те познавам.
– Ще се опознаем. Страх ли те е?
– Стига си го повтаряла! Не. Не ме е страх.
– Тогава, ела!
– Добре. Нека пием чай. И без това ми омръзна да се свирам из
храсталаците.
Хм. Направо е неприлично, жена да кани мъж в някаква си горска къщичка,
но сегашните жени са толкова нахални и нахакани, че не трябва да им се чудя.
Леко съм нащрек, все пак. Знам ли, кой се крие в къщичката? А тя върви
пред мен, с една тънка талийка, с едно сладко дупенце… Започвам да се
пълня с хормони.
– Пристигнахме! – изчурулика.
– Не помня, тук да е имало къщичка?! Често обикалям!
– Тук си е била винаги. Не си я забелязал.
Красива горска къщичка. С верандичка. На верандата-маса с два стола.
Изсечени с брадва, но красиви, със своята недодялана грубост.
На масичката-плетена дантелена покривка. Две чаени чаши, каничка, от която
излиза пара, захарничка, с малка лъжичка. Като че ли, всичко е подготвено
предварително.
– Заповядай, седни!- покани ме тя.- Сега ще донеса курабийките.
И изприпка вътре. Странно. Всичко е много странно. Напрегнат съм
и не мога да се отпусна. Очаквам, да изскочи с някаква брадва и да ме
съсече. Премествам се на другия стол, за да имам видимост към вратата.
Тя се появява усмихната, с поднос, с топли, ухаещи курабийки.
– Заповядай! Топли са.
– Виждам. Усещам. Благодаря! Извинявай, но всичко ми изглежда предварително
подготвено.
– Кое?
– Масичката е с покривка, чашите са две, чаят е топъл, курабийките са
току що изпечени…
– Сложих ги да се пекат и излязох на припек. Тогава се появи ти.
– А чашите, защо са две?
– Винаги са две. Все едно пия чай с баба.
– А, тя къде е?
– Почина.
– Извинявай.
– Няма нищо. Къщичката е нейна.
– И живееш сама?
– Да. Какво чудно?
– Ти, даже, нямаш ток! Не видях жици.
– Нямам. За какво ми е? Дърва много. Имам газ, олио, захар, брашно,
сушени гъби, свинска мас, картофи, сладко от ягоди, малини… Провизии за цяла година.
Освен това, не ям много.
– Значи си хижарка.
– Не съм хижарка. Просто се справям.
– Имаш ли телефон, компютър?
– Не.
– Как така? Не се ли интересуваш, какво става по света?
– Не.
– Не може да бъде?! Ще се ощипя!
– Какво да става по света? Едно и също. Болести, войни, после затишие, мир, после
пак болести и войни, после пак мир, хората се мразят, обичат, размножават, умират… Новите
технологии не ги правят по-щастливи. Спиралата на живота.
– Мъдро говориш.
– Не е ли така?
– Така е.
Отпивахме от чая, беше тихо, само птиците се обаждаха от време на време. Хвърлях скрити погледи
към “хижарката”. Беше много красива.
– Много е приятно сред природата. – казах. – Особено, когато времето е слънчево и тихо, както сега.
– Обожавам такова време!
– Извинявай, че ще те попитам, но съм прям човек. Ти си много красива. Как може, да погубваш
младостта си в тази гора?!
– Тя, младостта ми, ще се погуби и в града. Времето не прощава. Сам каза, че тук ти харесва.
– Да, спокойно е. Но не бих издържал дълго сам.
– Обичам да гледам, как растат дърветата, как разцъфват цветята, как малките пиленца се учат
да летят… танцът на облаците, бълбукането на поточетата, уханието на теменужките…
Никога няма да ми омръзне. В града, хората имат много грижи и не знаят как да живеят.
– Спокойно можеш да живееш в някое малко село.
– И там зависи, дали ще попаднеш на добри съседи. Един селски идиот, може да ти вгорчи живота.
Освен това, женската красота е изкушение. Не искам да ми досаждат разни мъже и да ми казват,
как да живея.
– О, аз не съм такъв! Давам на жените пълна свобода, но си пазя личното пространство, все пак.
Но, мъжката природа… Сега, като те гледам, знаеш какви мисли ми минават.
– Знам. Това е естествено. Но не ми харесва, когато приемат жената за продукт, стока,
кукла, играчка и лична собственост.
– Да… задълбахме се. Мъжете не са еднакви. И жените. Хората са различни.
Просто, трябва да намериш подходящия. Не ми се анализира. Обичам да се нося по вълните.
– И аз. Женен ли си?
– Не. Защо?
– Чудесно! Значи си свободен.
– Относително.
– Искам да кажа, че си със свободен дух.
– Духът ми е напълно свободен. Благодаря за чая! Страхотен е!
– Мащерка и мента.
– Освежава! А курабийките, все едно бяха бабините.
– Голям комплимент е това!
– Не е комплимент. Бих изял още толкова.
– Яж. Има цяла тава.
– Неприлично е.
– Отпусни се, де! Не съм извънземно. Ще ми донесеш ли малко дърва? Под навеса, зад къщата са.
– Разбира се!
– Внеси ги до печката.
…………………..
– Ау! И стаичката ти е от като от приказките! Печка с криви крачета, чайниче върху нея… Перденца
на жълти точки, като малки слънца, дървен креват, покривка с оранжеви слънчогледи, всичко грее…
тоалетка с огледалце, трикраки столчета… Да не си Снежанка?
– Ако бях, ти щеше да си любимото ми джудже.
– Да. Аз съм грозен.
– Няма мъж без комплекси!
– Имам огледало.
– Ти се виждаш с мъжки очи. Аз те виждам с женски.
– И как ме виждат женските ти очи?
– Прекрасен!
– Как спиш на този креват?! Ужасно твърд е!
– С дъски е. После черги, отгоре дюшек.
– Ужас! Ако спя на такъв, ще умра от болки в кръста.
– Пробвай го. Можеш и да поспиш.
– Само с теб!
Тя сложи дърва в печката и се обърна.
– Чу ли се, какво каза?
– Не. Какво?
– Направо ме пожела!
– Така ли?! Не съм се усетил.
Тя се засмя.
………………………….

– Много красиви извивки имат жените. Пълни са с извивки. Нямат права линия.
Носиш се по извивките, като по вълни и винаги стигаш там, при огънчето, пулсиращо и тръпнещо.
– Ох…
– После, целуваш хълмчетата на гърдите, втвърдените им зърна, малиновите устни, ушичките,
притворените клепачи…
– Ох…
– После, слизаш надолу, облизваш пъпчето, стигаш до гънчиците на краката и…
– Ох… Искам го! Дай ми го! Искам да влезе в мен!
…………………………
– Май, трябва да тръгвам.
– Защо? Бързаш ли?
– Не, но да не те притеснявам.
– Да ме притесняваш?! Остани и през нощта.
– Цяла нощ?!
– Какво? Страх ли те е?
– Добре. Оставам.
– Искаш ли препечени филийки с мед и сирене на жар.
– Сирене на жар?!
– Да, ще ти хареса. А за вечеря ще ти направя палачинки със сладко от диви ягодки. – засмя се тя.
– Супер! Страхотна домакиня си!
– Защо не останеш при мен?
– За колко време?
– Завинаги.
– Завинаги?! Няма начин! Въпреки, че ми се иска. Грижа се за родителите си. Освен това, работата ми
ще пропадне без мен.
– Какво работиш?
– Търговец на едро съм.
– Страхливичък си, търговецо.
– Не става въпрос за страх. Обвързан съм с другия свят и технологиите.
– Аз, как живея?
– Това се чудя. Как живееш? И за провизиите са нужни пари.
– Намирам, някак си.
– Освен това, тук минават гъбари и ловци. Няма начин, да не се отбиват.
– Намеци ли са това?
– Не, не! Просто се чудя, как живееш.
– Не се чуди.
– Извинявай. Не искам да развалям магията. Ще те гледам, как правиш сиренето.
…………………………..
– Охххх… Съмнало се е. Кога съм заспал?
– Преди един час. Добре се представи. Ще ми държи цяла година.
– И ти си върха! Ще ми държи две години!
– Ще закусим мекички с чай.
– Кога успя?!
– Ти спеше.
– Не ми се тръгва. Честна дума! Ти си жена-мечта!
– И аз те харесвам.
…………………………….
– Трябва да тръгвам. С нежелание.
– Всяко начало има край.
– Искам да те прегърна и целуна, силно, силно… като съпруг и съпруга. Не! Като любим и любима!
– Благодаря! Беше вълнуващо!
– Другата събота, пак ще дойда! Ще се виждаме често!
– Добре.
……………………………..
Другата събота натъпках джипа с провизии и тръпнещ от очакване, се качих в гората.
Обикалях цял час, но нямаше никаква къщичка. Не може да бъде!

Размислите на едно цвете

Няма никакъв смисъл от нас, цветята. Цъфтим, опрашваме се,
прецъфтяваме, после всичко се повтаря. Защо се повтаря, не знам.
Какъв е смисълът?
Ами Космосът?
Слънца, планети, галактики… избухване, сливане, поглъщане…
за какво е всичко това? Ненужни трансформации. Все пак, най-необяснимата
загадка за мен, си остава Разумът. Той разбира, че се случва всичко това.
Хората, носители на този разум, са ми много странни.
По принцип, те са различни, един с един няма, но имат и доста общи черти.
Те се обичат и мразят, създават и разрушават, избиват се, размножават се,
събират се и се разделят, и ми се струва, че са объркани и не знаят какво искат.
Но следва най-невероятното. Някои от тях, не всички, виждат красотата.
Някои. Виждат я в предметите, в природата, в себеподобните,
а също и в нас, цветята. Отначало си мислех, че уханието ни привлича човеците,
но те харесват и неухаещите цветя, даже и дребните, диви цветчета.
Не мога всичко да разбера. Само предполагам, че всяко от нас,
си мечтае да бъде погледнато. И съществува, заради единият човешки
поглед и едната усмивка. Само, заради това. Тогава, целият свят, придобива смисъл.
И затова, цъфтим, опрашваме се, прецъфтяваме и после всичко се повтаря.

Английската тоалетна

Усмихна ми се късметът. На гости ми бяха едни далечни братовчеди, които от години живееха в Англия. Поканиха ме на гости, не къде да е, а в самия Лондон, за около две седмици, като казаха, че мога да взема и приятелката си. Колко мили хора! Веднага изровихме от нета един бюджетен полет, не носехме много багаж, лаптопа, малко дрехи, телефоните и джобни пари. Пътуването мина нормално, като изключим шока от разликата в мащабите на летищата и градовете, и понятията за малки разстояния, които за нас си бяха големи. Пътуването от летището до квартала в Лондон, ни отне повече време и пари, отколкото самия полет. Накрая се установихме в една къщичка-кула, в уж спокоен квартал. Братчедите живееха под наем, на доста тясно пространство, на първия етаж имаше една стая, над нея още една, до която се стигаше по вита стълба. Долу спяха брат’чедите с трите си деца, което беше временно, заради нас. Горе беше семейната им спалня, превърната в стая за гости, пак заради нас. Ако знаех, че е такава ситуацията, хич нямаше да дойда, но те бяха толкова убедителни, а и надделя желанието ни, да видим свят. Уморени от пътя, първо му дремнахме. Матракът беше мек и удобен, все едно спиш в облак. След като си отпочинахме, братчедовица и приятелката ми тръгнаха по магазините, а ние с братчеда , коментирахме живота в Англия. Оказа се, че той ходи на работа с електрифицирано колело. С кола из тесните лондонски улички, било невъзможно. Освен това, имотите били ужасно скъпи, почти невъзможно било да си купиш къща, да спестяваш, също било трудно, работел само той, като ИТ специалист, парите му стигали, колкото да покрива разноските си. Казах му, че с тази професия и в България няма да е зле, но той изтъкна, че тук стандартът е по-висок, освен това, децата му учели тук, установили са се и нямал намерение да се връща. Съгласих се. Всеки си устройва живота, както намери за добре.
Моята любима, първо обиколи супермаркетите, за да види, какво интересно се продава тук. оказало се, че продават само черен боб, но тя предварително се запасила с бял, даже си домъкнала и подправките. За вечеря сготви голяма вкуснотия, всички искаха допълнително, а тя грееше от щастие. Миличкото! След вечеря поговорихме пак за живота тук и там, после се качихме горе, да отмъркаме на големия, мек и удобен креват. Тъкмо се гушкахме и се бяхме унесли, когато се чу топуркане по стълбата. Оказа се, че вратата в дъното на спалнята, не води до друга стая, а до тоалетната. Едно от децата влезе вътре. Звуци като звуци. Какво може да се чуе от една тоалетна. След половин час пак се чу топуркане и другото дете отиде до тоалетната. Любимата ми се притесняваше, мигаше с очички, но аз ѝ казах, да си представи, че сме на някаква канадска ливада и слушаме сто каба гайди. Тя, не знам защо, се обиди и каза, че имам тъп селски хумор, и ми обърна гръб. Три нощи спахме така. Не го пожелавам на никого. Да имаш до себе си здраво, напращяло женско същество, да го усещаш, да ти диша във врата и да не правиш нищо, е ужас на ужасите. Хората си ползваха тоалетната и не им пукаше. И ние се отбивахме там. Нямаше начин. Но сънят ни не беше сън. Моята получи сини кръгове под очите и гледаше много тъжно. Сърцето ми се късаше, защото знаех, какво жизнерадостно същество беше. Накрая, не издържах и направих коварен план. Издебнах ден, в който нямаше никой. Братчеда беше на работа, децата на училище, а жените хойкаха по магазините. Добре, че е интернет. Добре, че имам кредитна карта. Добре, че съм парче дърводелец, водопроводчик, шлосер, жичкаджия и какво ли още не. Докараха ми материалите точно навреме, намерих двама поляци, разбирахме се с ръце и на развален английски, оказаха се свестни момчета. Започнахме яко работа и… направихме външна тоалетна. Свързахме я към канализацията, не беше проблем. Седалката беше с подгряване, докато течеше водата от казанчето, свиреше мелодия. Самата постройка беше дървена и имитираше Биг Бен, имаше си часовник с дървени стрелки. От южната страна имаше пързалка, до която се стигаше с вътрешна стълба и отваряща се портичка. Нощем кулата светеше, защото имаше жълти светодиоди по контурите, захранвани от фотоклетки. Децата изпаднаха във възторг, а брат’чедът в ужас, защото всичко беше незаконно, но вече беше свършен факт. Няколко нощи с любимата спахме спокойно, даже правихме секс. Собственикът на имота, останал изумен от новата атракция, предложил на братчеда друга къща, с три стаи на същата цена, а на тази вдигнал наема. Ние с гаджето, с радост се прибрахме в България, сега сме на село, набиваме боб с люти чушки и се радваме на спокойния живот. Предложих на моята, външната тоалетна да я направя като кулата в Пиза, а тя си вдигна багажа и изчезна. С дълги любовни обяснения и скъпи подаръци, успях да си я върна. Но вече не се шегувам на тема тоалетни. Използвам само тънък английски хумор и то много предпазливо.

Зеленият цвят на гората

Събудих се сутринта, погледнах се в огледалото и изкрещях. Бях светло зелен. Обадих се на шефа, че съм болен и отидох при личния си лекар. Лекарят избяга от кабинета, а също така и всички чакащи пациенти, се разпръснаха на мига. Какво им става?! Зелен съм, не е жълтеница! На всичкото отгоре, двама юнаци от охраната ме изхвърлиха навън и заключиха поликлиниката. Обадих се на 112. Линейката дойде на десетата минута, но като ме видяха какъв съм, подадоха звуков и светлинен сигнал и отпрашиха в незнайна посока. Седнах на една пейка в парка и почти се слях с околната растителност. Жена ми ще ме зареже, това е ясно. Шефът ще ме уволни и това е ясно. Животът ми е съсипан. Минаха двама колоездачи, мъж и жена.
– Виж, каква статуя! – каза жената. – Като жива е. Но защо е зелена?!
– Модернизъм. – отвърна мъжът.
– Глупаци! – отвърнах им, а те се разпищяха и паникьосани натиснаха педалите. Някаква кретаща бабка седна до мен.
– Бабич, болен съм, не виждаш ли?
– Какво ти е? Не си нося очилата.
– Зелен съм. Не си ли личи?!
– И аз бях зелена на младини.
– Аз съм буквално зелен. Кожата ми е зелена. Леле! Тъмнозелен съм вече!
– А корени имаш ли?
– Подиграваш ли се?! – изкрещях, но за всеки случай си събух обувките и погледнах отдолу. – Не! Нямам!
– Радвай се. Ще караш на фотосинтеза. Няма нужда да се храниш. Светлина има достатъчно.
– Ти, добре ли си?! Голяма разбирачка се извъди!
– Добре съм. Ти си мое творение.
– Твое?! Творение?!
– Да. Отиди в някоя пуста гора, най-добре край морето. Тъкмо ще правиш и плаж.
– И съвети ми даваш?!
– Изслушай ме. След три месеца, точно на първо число, се прибираш вкъщи и отиваш на работа. Няма да имаш проблеми.
Бабката захвърли бастуна и хукна надолу по алеята. Скрих се в парка. През нощта се качих на един товарен влак и отпраших към морето. Заживях в една гора, сливах се с храстите, никой не ме забелязваше. Нямах нужда от храна. Нямах нужда и от поливане, слава богу! Пиех си вода съвсем нормално. Чувствах се прекрасно физически, отслабнах и станах като момченце. Не чувствах студ. Ходех си на един пуст плаж. В гората се сприятелих с разни животинки. Оказа се, че всички те, искат едно и също. Да ги галят. Три месеца водих природосъобразен начин на живот. На първо число се прибрах вкъщи. Жена ми ме прати на пазар, все едно нищо не е било. Шефът ми постави спешни задачи. Погледнах се в огледалото. Бях избелял. Жалко! Оказа се, че не е лошо да си зелен. Имаше си доста предимства. В сметката на дебитната ми карта бяха преведени петстотин хиляди. Шокирах се. Изтеглих няколко хилядарки. Никакъв проблем. Егати! Направо съм късметлия! Ходя на работа, заради едното разнообразие. А и жена ми ме обикна много. С нетърпение чакам, да позеленея отново и да се слея с гората.

Пустош

Някога беше красива планета. Сега беше пустош. Имаше само треви и насекоми. Почти нямаше дървета. Навсякъде беше равно, чак до хоризонта. През деня беше горещо, през нощта студено. Сутрин се образуваше роса и това беше единствения източник на влага. За около три часа температурите бяха нормални, после започваха горещините. Докато се скриеше слънцето. После настъпваше смразяващ хлад. Рядко валеше. Рядко духаше вятър. Мъжът яздеше някакво подобие на кон. Имаше широкопола шапка от трева и подобни дрехи. На коня беше преметната пухкава пелерина за през нощта, носеше и съд с вода. Хранеше се с насекоми. Събираше вода от росата. Спря. Свали пелерината и я постла на земята. Полегна, за да си почине. Не бързаше за никъде. Конят му пазеше сянка. Така беше дресиран.
Когато отвори очи, застина. Дъхът му спря. Срещу него седеше някакво същество и му се усмихваше. Не беше виждал човек от стотина години. Не знаеше как да реагира. Съществото изглеждаше измъчено. Беше слабо, тъмнокосо, с големи, жълти очи. Вероятно беше жена. Не беше сигурен, защото то седеше и не можеше да го разгледа.
– Как се казваш? – попита го то.
Да, жена беше.
– Не знам. – отвърна той и се изненада от гласа си. Прозвуча необичайно силно.
– Как така?
– Не помня. Отдавна не са си говорили с мен.
– Пак добре, че не си забравил да говориш.
– Приказвам си с тревите, насекомите и с всичко, за което се сетиш. Но всъщност, си говоря сам. Ти жена ли си?
– Да.
– Забравил съм, какво е да си с жена. Какво правиш тук?
– Нищо. Съществувам. А ти?
– Пътувам. Търся Странен град. Чувала ли си за него?
– Да. В подножието на Синята планина е.
– Планина?!
– Да. Светло синя е. Появява се само сутрин. Трябва да вървиш към нея. Всъщност, отразява се в небето, но реално е много далеко.
– Нещо като мираж.
– Да, но наистина съществува.
– Откъде знаеш?
– Бяхме шест човека. Единият е бил там.
– Къде са те?
– Умряха.
– Съжалявам.
– Няма за какво. Беше отдавна.
Изправиха се. Едва сега можа да я разгледа. Загатнати женски форми. Приятно му беше да я гледа. С тези странни дрехи, изглеждаше почти като богиня.
– Какви са тези дрехи? Може ли да ги пипна?
– Да.
Докосна ги. Потръпна от допира с друго тяло.
– Много са тънки.
– Вършат работа. Шестият имаше странни неща. Наметалото ми приема топлината от слънцето, а нощем я излъчва и затова не замръзвам. И тези дрехи също.
– Къде е то?
– Там! – посочи тя към тревите.
Отидоха нататък.
– Колко е леко! Не мога да повярвам, че топли!
– Довечера ще видиш.
– Не мога да повярвам, че те срещнах!
– Аз те срещнах.
– Да. Няма значение. Но това е събитие, което променя живота ми.
– Мислиш ли?
– Да. Няма да съм сам.
Двамата се усмихнаха.
…………
– Къде намери това животно?
– То ме намери. Събудих се и лежеше до мен. Като теб. Добричко е. Много обича да го галят.
– Като мен. Защо не спите заедно, да се топлите?
– Не смея, едричък е и може да ме затисне в съня си. Освен това, много силно пърди.
Тя се засмя.
– Нямаш си име. Как да те наричам?
– Не знам. Както искаш.
– Нищо ли не помниш?
– Нищо. Дните ми са еднакви.
– Ти си чудак. Как си оцелял?
– Насекоми има в изобилие. Има роса. Понякога намирам храсти с плодчета. Или сладки корени.
– Нямаш брада. Не си обрасъл. Имаш изненадващо добър вид. Как се бръснеш?
– С това.
Той ѝ показа един много остър камък, поставен в калъф от треви.
– Пипни го.
– Ау! Много е остър! А огледало?
– Не ми трябва. Усещам си лицето. А и няма кой да ме гледа. Но брадата ми пречи. А, ти? Ти, как оцеляваш?
– Не питай! Останаха някои неща отпреди. Имахме нещо като лагер, но останах сама и почти се побърках.
– Не мога да повярвам, че си говоря с някого.
– И аз. Как ловиш насекомите?
– Лесно. Сутрин са покрити с роса, студено им е и са лениви. Имам и сушени. Искаш ли?
– Може. Вкусно е!
– Мастилено сини буболечки. Много са ценни! Ето ти и вода! Скоро ще мръкне. Трябва да се установим.
– Да се установим? Спираш и лягаш. Навсякъде е еднакво.
– Така е. Но трябва да спрем, докато не стане съвсем тъмно. Постиламе моето наметало и се завиваме с твоето, ако искаш.
– Добре.
– Невероятно е, да усещаш топлина до себе си.
– Да. Защо се смееш?
– Безполови мъж и жена.
– Говори само за себе си.
– Ти си кожа и кости. Не си свежа и сочна.
– И ти не си дебел. Между краката ти няма нищо.
– Забравил съм какво е да си мъж.
– Има ли значение?
– Просто се сетих. Усещам сърцето ти и дишането ти. Божествено е!
…………
– Сънувах! Сънувах!
– Защо крещиш? Стресна ме!
– Сънувах! Нищо не разбираш! Никога досега не съм сънувал! Затварям вечер очи, сутрин ги отварям. Сънувах река. Представяш ли си?! С вода! С много вода! Сънувах теб! Млада и хубава! И много хора край нас. Звучеше музика. Музика! Бях забравил, че я е имало!
– Какво толкова! Свързани сънища. Не ти ли се е случвало? И аз сънувах същото. Когато бяхме шестима, все бяхме заедно, в някакъв отминал свят, насън.
– За първи път сънувам. Довечера, дали ще се повтори?
– Сигурно.
– И се случва, защото съм с теб ли?
– Предполагам. Сигурно ти влияя някак.
– Искам да те прегърна! Отивам за буболечки!
…………….
– Бил съм влюбен в теб, но ти си ме отхвърлила! Сънувах го!
– Много не вярвай на сънища. Това са хаотични комбинации на мозъка.
– Но това са свързани сънища! Някога сме го изживявали!
– Откъде знаеш? Може би се случва, защото сме близко един до друг. Някакви халюцинации. В интерес на истината, винаги съм харесвала зрели мъже, а не някакви хлапаци.
От мъдрите има какво да се научи и в секса, и в живота, и в професията.
– Глупаво е това. Младите са пълни с енергия.
– Не ме учи! Впрочем, няма значение.
– Не мога да правя секс с теб, по технически причини. Но почти съм влюбен…
– Ето, виждаш ли! Влюбваш се в първата срещната. Емоционално нестабилен си. Аз не изпитвам чувства към теб, освен някаква привързаност.
– Кучка! Търси си мъдри ебачи, тогава. Тази нощ ще спим поотделно.
Тя се засмя.
– Нямаме избор. Ще живеем заедно. Доста си емоционален. Даже, долових ревност.
И той се засмя.
– Извинявай! Беше глупаво! Искаш ли синя буболечка?
– Дай една!
……………..

– Познавам почти всички треви.Сам си ги кръщавам. Това е змиевидна пъструшка.
Щом я скъсаш, отделя много лепкав сок. Всъщност, много здраво лепило. От трева мога да изплета всичко. Така си правя съдове. Нанасям няколко слоя лепило, като всеки слой изсъхва бързо на слънцето. Така съдовете стават непромокаеми и в тях мога да съхранявам вода. Установявам се някъде, събирам достатъчно вода за мен и за Шкембо, даже през няколко дни има и за къпане.
– За къпане!
– Е,силно казано, но със снопче ароматни билки, мога да се измия и дезинфикцирам. Това е слънчева плитка. Ухае на нещо като мента, лавандула и жасмин, взети заедно. Освежава тялото и успокоява нервите. Сдъвчи малко, после изплюй. Полезно е за зъбите и венците. Тази е царско око. Виж, шарката на листото е като око. За бързо заздравяване на рани.
– Шкембо е конят, нали?
– Да. Кой друг да е?
– Голям чудак си?
– Защо?
– Съвсем сам си, а си оцелял. И си съществуваш, някак съвсем спокойно.
– Просто се приспособяваш. Растенията и насекомите правят същото. Стремят се към равновесие.
– Измислих ти име. Чудак. Но ми е дълго и ще ти викам Дак.
– Все ми е едно. Ако искаш ми викай и Щрак. А ти как се казваш?
– Ема.
– Кратко и лесно за запомняне.
……….
Тя така го удари между плешките, уж беше нежна и слаба, че той падна на земята и около минута не можа да си поеме въздух.
– Какво правиш?! – успя да попита, гълтайки жадно въздух.
– Спасявам ти живота!
– Как?!
– Убих това!
– Алена смрадливка! Безопасна е.
– Приятелите ми умряха от нея!
– Невъзможно е!
– Щом ти казвам!
– Разкажи ми!
– Намерихме голяма скала. Знаеш, колко рядко се срещат. Щеше да ни пази сянка. Освен това, растенията около нея бяха огромни, насекомите също. Мъжете се захванаха да създават удобства, а аз тръгнах да търся вода. Не знам защо ми щукна, че наоколо може да има изворче. Нямаше ме три дни. Когато се върнах, мъжете бяха като пияни, а наоколо имаше пълчища от червени буболечки. Смърдеше ужасно. Издърпах приятелите си далеч от това място. Слабееха с всеки изминат ден, косата им опада, не искаха да се хранят, говореха несвързано и един след друг умряха. Предположих, че е срив на имунната система. Алените буболечки са ги заразили с бактерии.
– Радиация. – каза Дак.
Ема го погледна изненадано и мълча около минута.
– Я, повтори!
– Скалата е била радиоактивна. Алените смрадливки обожават радиацията. Клетките им мутират и ги стимулират към размножаване. Пазели са си територията, затова са дошли. Когато са на пълчища, радиацията е силна.
– Откъде го знаеш?
– Не знам. Знам го. Съжалявам за приятелите ти.
Ема се разплака.
…………
– Смайва ме това, как формите на живот намират баланса. Насекомите живеят в хармония, едните изяждат другите, но няма хегемония само на един вид, защото това означава гибел и за самия него. И при растенията е така. Всяко си има територия. Някои живеят в симбиоза и оцеляват. Прости организми, а живеят разумно. А сложните човеци се самоунищожиха. Колко жалко! Освен това, виждам красотата. Радвам се на тревите, на малките цветчета, на странните насекоми, благодарение на които оцелявам, на росата, достатъчна за пиене, на цвета на небето, на интересните ти очи…
– Ех… Изби те на романтика.
– При теб не е ли същото?
– Не е. Аз съм безчувствена.
– Видях те да плачеш.
– Това е друго.
– Не си безчувствена. Може би, просто си забравила да чувстваш и ти трябва време.
– Нищо не знаеш!
………..
– Дак! Дак! Събуди се! Погледни!
– Планината!
– Да! Появи се! Трябва да вървим натам!
– Каза, че е много далеко.
– Да, но ако вървим всеки ден, все ще пристигнем.
– Не трябва да бързаме. Това ще ни изнерви и ще изцеди силите ни. Просто, знаем посоката.
– Дак, имаме цел!
– Ти ме прегърна! Не мога да повярвам!
– Просто така. Не си въобразявай!
– Е, все е нещо.
…………….
Най-после! Най-после я стигнаха! В подножието имаше град. Движеха се превозни средства, имаше осветление, улици и сгради. Беше чисто, личеше си, че има образцов ред, но нямаше никакви хора.
– Странен град. Няма никакви хора!
– Да. Той така се казва! – кимна Ема.
– Виж! Облаци! Дъжд! Топъл!
Дак прегърна Ема и я разцелува. Сърцето му биеше лудо. Наближиха една сграда, вратата се отвори и влязоха. Струя топъл въздух ги изсуши. Появи се усмихнат, симпатичен мъж и ги покани да седнат. На масичката се появиха две чаши с напитки. Двамата жадно ги изпиха, без покана. Мъжът се засмя.
– Освежават и тонизират. Харесаха ли ви?
– Много! – каза Ема.
– Аз съм ИИ. Изкуствен интелект. Холографски образ съм, но това да не ви смущава. Мога да общувам като жив човек. Можете да споделяте всичко, което ви вълнува и да задавате всякакви въпроси. Целият град е ваш. Може да се настаните в къща с градина или с други екстри, разчитам на фантазията ви. За храна няма да се притеснявате, разнообразна е и я има в изобилие. Атмосферните условия могат да се настройват по ваше желание, тоест, да имате климат по избор.
– А кафе имате ли? – попита Дак.
– Разбира се! Какво предпочитате?
– Капучино.
На масата се появи чаша с ароматно кафе. Дак отпи една дълга глътка, усмихна се щастливо, остави чашата върху чинийката и… припадна.
– Много му дойде. Емоционален срив. – каза Ема.
– Нека си почива. – каза ИИ.- Роботите ще го откарат в стая с йонизиран въздух. Докато спи, ще му направим пълни изследвания. Ти как си?
– Добре. Само един малък проблем. Безчувствена съм.
– В смисъл?
– Не изпитвам никакви чувства към този човек. Знам, че е добър и умен, но…
– Остави това на мен. Аз изпитвам чувства, въпреки че съм изкуствен, какво остава за теб, още повече, че си жена. Не е лошо да поспиш и ти.
– Добре.
…………..
– Да не се казвам ИИ, ако не направя най-доброто за тия двамата! Ще ги реновирам, имам достатъчно стволови клетки. Ема ще е на двадесет и пет, а Дак на четиридесет, защото тя не може да се влюбва в хлапаци. Мозъците им остават в настоящата възраст, с всичките им спомени. Действам. Не съм някакъв неблагодарник. Дължа им го, защото хората са ме създали. Заради някакъв жалък токов удар, преди години, цялата система щеше да се срине, нямаше да ме има и мен, но всичко отдавна е оправено, работи перфектно, наслаждавам се на мига. Знам, чел съм Библията, много неща съм чел, обработвам огромен обем информация, това ще са моите Адам и Ева. Направо съм щастлив!
………..
– Скъпи! Закуската е готова!
– Идвам, мила!

Перфектната сливова

Чичо Гошо беше градски човек, но странно защо, все го влечеше към село. Живееше в панелка, но си мечтаеше за дворче с райграс и овощни дръвчета. Най-после, успя да си купи местенце в едно обезлюдяващо се селце, направи си симпатично бунгалце с веранда и насади овошки. Грижеше се за тях с удоволствие, подрязваше ги, пръскаше, наторяваше и напояваше, и започна да бере плодове. Прасковите и кайсиите бяха капризни, но ябълките и сините сливи раждаха толкова много, че понякога клоните се чупеха.
Самият той не пиеше, но си мечтаеше, да направи такава сливова, която да бъде върха и всички да я харесват. Купи си казан, изчете съответната литература, порови се и в интернет, но не всичко му беше ясно и реши да почерпи знания от извора. Отиде в кръчмата, седна на една маса и директно заби въпроса:
– А бе, хора! Как се вари сливова?
Избухна дружен смях. След като обясни, че е абсолютен новобранец и пита съвсем сериозно, настъпи тишина. Всички се замислиха.
– Питай, ние ще ти отговаряме. – каза Геро.
– Сливите да ги бруля ли или да чакам сами да опадат?
– Аз ги бруля, когато отвътре се жлътнат и засладнеят. – каза Спиро.
– Как ги брулиш, с прът ли?
– Ами! Друсам клоните и после ги събирам.
– Аз ги чакам сами да паднат, събирам и слагам в бидони. – каза Пешо.
– И да са добре узрели, пак им слагам захар. Сложиш ли захар, от всичко става ракия. – каза Ицо.
– Винаги се слага захар, иначе става слаба. – каза Геро.
– Но от многото захар боли глава.- добави Пешо.
– Колко захар да сложа?- попита Гошо.
– На столитров бидон слагам десет кила захар. Правя сироп и заливам.
– Малко е. – каза Пешо.
– Много е. – каза Ицо.
– А капака плътно ли да затварям? – попита Гошо.
– Да. – каза Спиро.
– Не. – каза Пешо.
– Завъждат се едни мушички. Полезни ли са?
– Винарки. Те правят алкохола.
– Глупости! Прецакват вкуса на ракията. Аз затварям капаците плътно.
– Аз ги поставям, но не плътно, джибрето да диша.
– А бъркат ли се?
– Всеки ден.
– Не ги пипам. Те си правят шапка, а разтворът е отдолу.
– А костилките махат ли се?
– Не.
– Махат се. Прецакват вкуса.
– Кой ще си играе да ги маха? Падат си на дъното.
– Нищо не пада. Аз ги отделям с бъркалката на бормашината.
– Когато джибрето горчи, значи е готово. Ако сладни, трябва му още.

– Аз пробвам със свещ. Ако угасне над него, трябва му още. Ако гори, значи е готово.
– А аз му кадя с кандилница.
– Много си тъп! Не го слушай!
– Ти пък, много разбираш!
– Когато започнах да варя ракия, ти ходеше прав под масата.
– Това няма значение. Тъпият си е тъп за цял живот.
– Аз ли съм тъп?!
– Е, не си тъп, само дето от нищо не разбираш.
– Ти пил ли си от моята?
– Не.
– Сега ще ти донеса, да видиш какво е ракия.
– Аз ще ти донеса от моята! Върха е!
– Нищо не знаете! Моята е най-готина!
– Моята е като уиски, бе!
Всички хукнаха да носят от творенията си и след час, пак се събраха в кръчмата, с нескрита гордост в очите. Бутилките се разнасяха от уста на уста, придружени от коментари:
– Слаба е.
– Много люта!
– Има дъх.
– Много е жълта!
– Сложих ѝ сърцевина от черница.
– Като пикня е.
– Джанковица! Не ми я хвали!
Оказа се, че няма перфектна ракия, но глътка след глътка, всичко се изпи.
Вече всички си говореха по двойки, като разговорите често преминаваха в крясъци, после в псувни, накрая започна бой с размяна на яки удари, обръщане на маси, чупене на столове, мятане на бутилки и болезнени стонове. Чичо Гошо се измъкна от кръчмата невредим.
“Не исках точно това!”, повдигна рамене смутен.
Тази година остави сливите да узреят добре. Омекнаха, топяха се като мед в устата. Щом започнаха да капят, обрули всичко, напълни бидоните, махна костилките, сложи захар, затвори капаците и зачака. Минаха двадесет и пет дни, опита на вкус, пробва със свещ, гореше. Джибрето беше готово, а под “шапката” аленееше сливовият сок.
Извади казана, сложи “лулата”, замаза фугите с тесто, напълни варела със серпентината със студена вода, накладе огън и зачака. От чучурчето потече струйка. Чичо Гошо се усмихна.

Изведнъж, казанът се обърна, всичко се лисна на земята, капакът се изтърколи, а чичо Гошо падна на земята. Трусът беше толкова продължителен и силен, че човекът не можа да се изправи на краката си. Черният облак от хоризонта долетя за секунди и помете всичко. Последното нещо, което си помисли чичо Гошо беше, “Язък, за сливовата!”
Беше започнала Третата Световна война.

Щастливката

Тя запаса гърдите си с долнището на анцуга и легна да спи. Така ѝ беше топло и удобно. Имаше луна, по дантелените пердета танцуваха сенките на храстите отвън. Живееше в една от стаите, на огромен, четиристаен, наследствен апартамент. Стаите бяха високи по три и шестдесет, трудно се отопляваха, и изглеждаха малко неуютни. Преди да се превърне в старица, тя беше красива и грациозна жена. Каквото и да облечеше, изглеждаше добре, но роклите ѝ стояха невероятно, Господ ѝ беше дал хубава фигура. Мъжете не можеха да откъснат очи от нея, а учениците тайно се наслаждаваха на тялото ѝ, когато пишеше с тебешир на черната дъска и леко се повдигаше на пръсти. Притежаваше онази естествена, неосъзната, женска красота, наречена чар. Гласът ѝ беше нежен и мелодичен. Пееше много хубаво. Преподаваше български език в началните класове. Обожаваше учениците си и даваше всичко от себе си. Често се отклоняваше от сухия материал, разказваше им приказка, легенда или запяваше някоя народна песен. Тогава настъпваше абсолютна тишина, а в нея се вперваха десетки очички-звездички. Тя се усмихваше на миличките им личица, продължаваше си урока и знаеше, че е посяла в сърцата им любов, най-важното нещо на този свят.

Омъжи се за симпатичен и добър мъж, от онези, които знаят и могат всичко. Беше инженер, имаше златни ръце, всичко вкъщи ремонтираше сам, често помагаше на познати и непознати, много го уважаваха. Тя тайно се гордееше с него. Роди им се момиченце, синеоко, със златни къдрици, истинско ангелче. Гледаха го като писано яйце. Тя често канеше класовете си на гости, черпеше ги със сладки и малинов сироп, беше хубаво, с много смях, интересни истории и закачки. Мъжът ѝ, нямаше нищо против тези събирания, включваше се в разговорите и беше забавен, и приятен човек. Учениците ѝ обичаха семейството ѝ, и тайно си мечтаеха за подобен начин на живот, някога, когато пораснат.

Всичко вървеше, като в приказка, докато не почина майка ѝ. Тогава, нещо в нея се пречупи. С часове стоеше тъжна и замислена. Преподаваше сухо и без желание. Попрегърби се. Започна да крещи. Вече не канеше учениците вкъщи. Стана заядлива, държеше се грубо, дори с мъжа си. Детето ѝ някак, бързо и неусетно порасна, а тя, постепенно, се превърна в съвсем обикновена жена. Мъжът ѝ се пристрасти към телевизионната техника. Три от стаите, бяха с рафтове, чак до тавана, пълни с кинескопи, кутийки, с разни неща, от които нищо не разбираше, инструменти, поялници, бургии, клещи, пинсети , лупи и какво ли още не. Работеше за без пари. Обикновено го хранеха и пояха, за да им излезе евтин ремонта. Не можеше да отказва. Пропи се. Започна да не се прибира вкъщи. Дъщеря ѝ порасна, беше красавица, като майка си. Изучи се и един ден, неочаквано, замина за Америка. Омъжи се за някакъв доста възрастен чичка, уж богат, но все нямаше пари да прескочи до България, за да види родителите си. Идваше, все по-рядко. Когато го правеше, навсякъде мушкаше долари. В книгите, в шкафовете, под килима, навсякъде, из разни тайнствени местенца, защото майка ѝ смяташе за недостойно, да взима пари от дъщеря си. А прекрасният ѝ баща, се беше превърнал във вонящо, безхарактерно животно. Предпочиташе, да живее далече, в Америка. Един ден, учителката изгони мъжа си. Апартаментът беше неин. Той спеше пред вратата ѝ, просеше през деня, купуваше си хляб и диня, издълбаваше динята, пикаеше в нея, после я изхвърляше, правеше и други работи, и във входа започна да смърди. Съседите тъжно поклащаха глави, нищо не казваха, защото ги познаваха отдавна и помнеха, че бяха добро семейство. Един ден, той умря, свит на кравай, на площадката между етажите. Тя го погреба, без много шум, дъщеря ѝ не можа да дойде.

Вече спеше. Сънуваше, че е в клас и в нея са вперени десетки очички-звездички. Запя “Лале ли си, зюмбюл ли си”. Гласът ѝ беше нежен и плътен. Песента целуна всички и излетя през прозореца. Децата бяха притихнали, някои се разплакаха.

Намериха я след десетина дни, съседите усетиха миризмата. Санитарите влязоха с маски, защото не се търпеше. В леглото се беше сгърчило тялото на старица, с посивели, разчорлени коси. Но това беше само обвивката. Беше умряла с усмивка в съня си и душата ѝ, навярно, беше отлетяла щастлива, нанякъде.

По Шекспир

– Къде изчезна, Жулиета?!
Пустее скъпият балкон…
– През девет планини в десета,
отидох да ми сложат силикон.
– Какви са тия джуки страшни?!
Ще можеш ли фъстъци да ядеш?
– Не са за ядене, любими мой, безстрашний!
Ще те целувам, докато умреш.
– Гърдите ти, направо са огромни!
В тях мога да се задуша.
– Не бой се! Виж, какви зърна върховни!
Ако си тъжен, с тях ще те теша.
– Ах, ти си моята наслада!
Но вашите са против мен!
– Какво ти пука! Аз съм млада.
Обичай ме и не бъди овен!
– Обичам те! Ела тук, в храсталака,
за да запретна дългата ти фуста!
– Ти луд ли си! Един с каляска чака.
До мола бързо ще ни спусне.
– Какво е мол? Говориш думи странни.
Изглеждаш толкова различна!
– Не ми носи цветя уханни!
Омръзна ми, да съм благоприлична.
– Не знам, какъв размер са новите ти чашки,
да купя марков сутиен.
– За кво ми е? Аз нося само прашки.
Погледнеш ли ги, ще се влюбиш в мен.
– Аз влюбен съм. Ще ти направя серенада,
но трябва малка подготовка…
– Не се хаби! Аз имам изненада!
На дупето ми има “Р+Ж” татуировка.
– Ах, Жужи, ти си тъй прекрасна!
Най-сладката и шантава жена!
– Обичай ме, докато съм тясна.
Променлива е женската съдба.

Издънка

 

Хванах жена ми, че си чати с един. Тя не знае, че съм я хванал. Пратих файла с целия им чат в пощата си и си го чета вечер, преди заспиване.
Жена ми все ме пита, защо се хиля като идиот, а аз ѝ казвам, че си чета вицове. Свалките им са по всички правила на играта, с много усмивки, целувки и сърчица. Видях му снимката, небрежно елегантен, леко брадясал, прилича на Никос Вертис. Мойта пък, с някакъв софтуер, се беше издокарала като филмова звезда. Разкошна си! Коментира пичът. Не знае, каква е от кръста надолу. Един път да му се оригне и ще му изчезне меракът. В момента си разменят рецепти. Жена ми му обяснява, как да си приготви дроб по селски. Никога не го е готвила, преписала е рецептата от интернет.
Тя една филия не може да опече, толкова е зле. Той ѝ връща с пикантни пържоли. Ще му я пробвам рецептата, дето толкова я хвали.
Мойта му се жалва, че не съм я задоволявал. Довечера ще ѝ скъсам пеперудката. Цяла нощ ще я клатя, горкичката тя. Била служителка в Министерски съвет, на много отговорна длъжност. Леле! Като знам, че продава закуски на пазара, свят ми се завива. Онзи имал яхта. Брей! Милионерче! И яхтата му огромна! В Черно море не съм виждал такава. А, той живеел в Маями, Флорида. Хамериканче, значи! Е, нека си чатят. Нито той ще доплува до Хасково, нито моята ще кацне при него.