Двамата

– Планетата е разкошна! Водата е течна, има я в изобилие, кислородът е достатъчен, има наченки на разум…
– Разум ли му викаш на това? Те са примитивни. Не можем да им помогнем с технологии.
– Жалкото е, че останахме само двама. Никога няма да се върнем, тук ще умрем, а примитивите ще се избият. Войни за територии, власт, религиозни войни…
– Религиозни ли каза?
– Да. Виждаш, че вярват в божества.
– Трябва да им оставим послание. Такова, което да оцелее през вековете. Ако им го кажем в прав текст, няма да разберат нищо. Измисли някаква история. Някакви чудеса, свързани с боговете им. История, която да се предава от поколение на поколение.
– Добра идея. Ще помагаш ли?
– За мен е чест.
……………….
– Добра история се получи. Те ще си я доукрасяват. Надявам се,
да не изопачат смисъла съвсем и посланието да се загуби.
– Едва ли. Посланието е в самата история. Всеки път, Човешката Глупост
ще разпъва Доброто на кръст и ще го убива, а то ще възкръсва.
– Ако имаха Разум…
– Знаеш, че за това трябва много Време.
– Знам. Дано да го развият, преди планетата им да загине.
Двамата се спогледаха и тръгнаха по Пътя, който само те виждаха.

Принцът с прашките

В камината играеха пламъци. Беше приятно топло. Тя отвори очи, но душата ѝ още спеше. До камината стоеше изправен гол мъж със скръстени пред гърдите ръце. Беше атлетичен, с бронзов загар по тялото. Около кръста и слабините му беше омотано въже. Тя затвори очи, знаеше че е сън, защото в панелките нямаше камини.
– Затова ли дойдох? Да те гледам, как спиш?
Тя се ококори.
– Ти кой си?
– Аз съм принц.
– Какво е това въже? Нищо не скрива.
– Прашки.
– Прашки?! – засмя се тя.
– За декорация. Не е нужно да скриват.
– Откъде дойде?
– Не знам. Напоследък често сънуваш еротични сънища, събуждаш се мокра. Затова дойдох.
– Много знаеш ти! Я се разкарай!
– Трябва да те обладая.
– Изчезвай!
– Аз такива непослушни като теб, ги обезглавявам.
– От кой век си?
– Не знам.
– Сега си в моето време, не разбираш ли?!
– Разбирам. Няма значение.
– О, ти имаш корона! Да не си цар?
– Не, принц съм. Това е малка корона. Имам пълни сандъци с най-различни, стоят в една стая.
– За какво са ти?
– Всеки ден ги сменям. Разгледай я. От чисто злато е.
– Красива е. И има рубини на връхчетата.
– Искаш ли масаж?
Тя го огледа от главата до петите. Колебаеше се.
– Добре, но не еротичен.
Принцът се доближи, с един замах разкъса дрехите ѝ и ги хвърли на пода.
– Ей! Много си груб!
– Тихо!
Ръцете му бяха силни и нежни едновременно. Стана ѝ приятно. Отпусна се. Лежеше по корем. Той прекара пръст по гръбнака ѝ, от врата до ямката на дупенцето. Кожата ѝ настръхна. Ръката му се плъзна надолу.
– Не еротичен, казах!
Принцът се усмихна.
– Ей, ама знаеш къде да пипнеш! – каза тя и потъна в някаква синя мъгла. – Прави, каквото искаш… все ми е тая… това е сън.
Събуди се гола и мокра. Дрехите ѝ бяха на пода. А на нощното ѝ шкафче стоеше малка златна коронка, с рубини на връхчетата.

Дали цял живот пясъчни замъци строим?

0000

/посветено на дъщерите ми/

– Мамоооооооооо – чувам гласчето на Мая. Първоначално силно, примесено с възмущение или дори гняв, но постепенно превръщащо се единствено в хлипане – мамо… ма… Той… той… разруши замъка ми…
Мая сочи някакво бягащо момче по плажа, а пясъчният ѝ замък наистина е преживял земетресение над 10 степен. Оставям книгата и я гушвам.
– Не плачи, Мая ще направиш друг. – сълзичките обаче се стичат по личицето ѝ и тя хлипа така, че не мога да разбера, какво иска да ми каже.
– Той… той …лош … то
– Не, Мая не е лош, може би е бил не внимателен.
– Той нарочно…
Четох и не видях, какво точно се е случило. Дали е било нарочно или по невнимание. А и не ми се струва това толкова важно. Просто трябва да върна усмивката на Мая на личицето ѝ и от случката да научи нещо. Въпросът, който стои обаче стои пред мен е – „Какво?”. Какво да ѝ разкажа и на какво да я науча? Не искам да я уча да е агресивна и на удар да отговаря с удар. Не искам обаче и да я уча, когато я ударят по едната буза , да подаде другата. Искам да има самочувствие, да не е аутсайдер, но в същото време да бъде добра, любвеобилна, доверчива, внимателна. Винаги се чудя всъщност къде е мярката…
– Ела тук, миличко – чувам се да казвам – Не плачи, ще направим по-хубав замък.
– Но… той… – хлипа още Мая, но вече затихващо – Той нарочно разруши замъка ми. Той е лош.
– Ама ти откъде знаеш, че нарочно го разруши – питам аз, опитвайки се да се запозная с историята, докато си мисля, какво да ѝ разкажа.- Не тичаше ли просто по плажа? Може да не го е видял?
– Как? – виждам я, че се замисля – Не знам, аз правих кулите и той мина, събори… – почва отново да хълца.
– Даааа, виждам, че е съборил, но може да го е видял в последния момент. А може и нарочно да е – не знам. Но това няма значение.
Избързвам сълзичките и я хващам за ръчичка.
– Хайде ела. Ще правим заедно друг замък. По- голям и по-хубав и докато го правим ще ти разкажа една приказка.
И започвам да ѝ разказвам една притча, която прочетох някъде в нета.
– Един добър и един лош човек, претърпели корабокрушение, но по чудо се спасили. Морето ги изхвърлило на един остров, на който имало само пясък. Огледал се добрият човек – пясък. Пясък на всякъде и решил той докато чакат спасителният екип, който ще дойде да ги спаси, да направи красиви фигури от пясък.
– И замъци?
– Даааааааа… и замъци.
– Големи и красиви, като нашият?
– Даже по-красиви.
Виждам я, че не е много съгласна , че ще са по-красиви от нашия, но аз продължавам да разказвам, докато правим висоооооооки оградни стени на нашият замък.
– До къде бях стигнала? – питам я аз. Не че не помня, ама да разбера, тя до колко внимателно ме слуша.
– До това, че добрият човек, почнал да прави замъци от пясък
– А, да! Точно така. Не само замъци , а и други прекрасни скулптури…
– Скуптоли? Мамо, какво е скуптоли?
– Скулптури, Мая, а не скуптоли. – поправям я – Фигури от пясък , нека сега да ги нарека. Донеси кофичка с вода и да продължа с разказа.
Не ми се иска сега да задълбавам в обяснение на думички.
– Добе! – скача Бързо Мая и хуква към морето. „Р”-то в думичките все още и се губи.
Връща се с кофичката, а аз продължавам да разказвам.
-Прави добрият човек красиви пясъчни фигури, а другият – лошият туко мине и разруши някоя…
– Ооо, като това момче… – забелязвам , че бръчка челце Мая.
– Да, може би като него. Но това не е пречило на добрият да продължава да твори своите красоти. А и знаеш ли той, лошият, дори помага на нашият герой.
– Ами как така? – поглежда ме недоумяващо Мая прекъснала работа по замъка.
– Майче, островът, на който са е малък и пясъкът все някога свършва. Добрият човек никога не би разрушил някоя от фигурите за да направи нова, а така като е разрушена някоя, той се старае и всяка следваща става все по-хубава.
– Добе – отсича Майчето. Не съм сигурна, че е разбрала историята, не ми се струва и съгласна… И след малко ми казва – На мен пясъка щеше да ми стигне за замъка.
Напушва ме смях. Желязна детска логика, но не казвам нищо. Тя в момента е спокойна. Реди миди- керемиди по кулите на замъка, а аз редя някакви мисли в главата си.
Искаше ми се да и обясня, че „Злото”, в смисъла, в който е създадено, служи като провокация за осъзнаване и развитие на човешките способности, че то може да е импулс да се справяш все по-добре и разбирайки това, вместо да се предаваш и да страдаш, да му благодариш в себе си и да се справиш със ситуацията. Не знам успях ли, а и Мая още доста малка. Завъртяха ми се и мислите в посока , какви са нашите отговорности, като родители. Как да намерим баланса при възпитанието на децата ни? Къде е границата между дисциплина и свобода? До къде е се простира майчината любов и къде започва обсебването? Как да се намери тънката нишка отличаваща сарказма от градивната критика? Достатъчно ли е просто да ги обичаме? Въпроси, въпроси, въпроси… А отговорите ще търся в движение.
Една по силна вълна залива и разрушава замъка на Мая. Поглеждам към нея. Тя е спокойна, обърната към морето му се заканва с пръстче:
– Утре ще направим още по-хубав, моеце /моренце/, да знаеш. – поглежда към мен и ме се усмихва. – Нали, мамо?
Да! Това е моето момиче!

Хиляди малки неща

– Всичко ме боли, ръце, крака, цялото тяло, много съм уморена.
– Почивай. Никой не те гони.
– Прането ме чака. Трябва да пусна пералнята. Трябва да готвя, да чистя, да ти изгладя дрехите, да изкъпя децата, сутринта да ги заведа на училище, да пазарувам, да плащам сметките и да ходя на работа.
– Кажи, в какво мога да помагам и ще го правя.
– В нищо. Много си муден.
– Не съм муден. Спокоен съм.
– Добре. Прекалено спокоен си.
– Не обичам излишното бързане. Ти пък си припряна. Не мога да разбера, защо сметките трябва да се плащат, веднага щом взема заплата и всичко да става с нерви и напрежение.
– Какво напрежение? Ангажимент е, трябва да мисля за хиляди малки неща.
– Знаеш, че работата ми е тежка, често ходя командировки.
– Знам. Но всичко започва да ми омръзва.
– Ако трябва, ще си сменя работата, за да съм повече с вас, но едва ли ще намеря друга, така добре платена.
– Не искам това. Работи си.
– Какво искаш? Може би, животът ни е доста еднообразен. Вината е моя. Отдавна не сме ходили на ресторант, кино, театър или екскурзия.
– Никъде не ми се ходи. Уморена съм.
– Ако умората ти е хронична, може би имаш някакво заболяване.
– Глупости! Нищо не разбираш!
– Добре, обясни ми.
– Не ми се обяснява.
– Ела, седни до мен. Виж какво, още те обичам и винаги ще те обичам. Когато си до мен, съм спокоен, скрито ти се радвам и душата ми лети.
– А моята отдавна е кацнала. Изчерпана съм, празна съм, трудно се усмихвам.
– Погледни с други очи.
– Твоите теории…
– Представи си, че си сама и нямаш никакви грижи. Какво ще правиш?
– Поне една седмица, ще спя непробудно.
– И после?
– После… нищо.
– Точно така! Нищо.
– Ще се срещам с приятелки, ще се разхождам…
– Пак ще трябва да ходиш на работа, да пазаруваш, чистиш, готвиш и да плащаш сметките. Ангажиментите са същите. Това е бититето. Не можеш да избягаш от него. Ако децата ти са пораснали и са избягали в чужбина, по-добре ли ще си?
– Не.
– Ако отида при друга, по-добре ли ще си?
– Знам, че искаш това.
– Не, не искам това. Радвай се, че край теб има хора и къщата ти е пълна. Това са сладки грижи. Ще ти помагам, с каквото мога. Не знаех, че толкова ти тежи.
– Сега знаеш.
– Ще сготвя и ще изкъпя децата.
– Нима? Само днес и после пак ще е същото.
– Не, ще го правя винаги, когато имам възможност.
– Ах!
– Ще се изкъпя и ще сготвя децата.
– Не ми е смешно.
– Ще сготвя, ще изкъпя децата и ще те изръмбя.
– Вече е смешно. Щото няма да стане.
– Имаш нужда.
– Нямам.
– Жените казват обратното на това, което мислят.
– Много започна да разбираш от жени.
– Имаш хубаво дупе.
– Хич не се и опитвай!
– Какво?
– Да ме сваляш.
– Аз отдавна съм те свалил.
– Не знаех.
– Погледни ме. Ти си моята най-голяма, единствена, прекрасна и много приятна грижа. Искам да си добре.
– Ах! Много добре работиш с устата!
– Не по-добре от теб. Усмихваш ли се?
– Да. Свали си панталона.
– Защо?
– За да го изпера.
– Помислих си друго.
– Мисли си. Радвай се, че има кой да те пере.
– Много си злобна!
– А ти си застрелян.
– Защо?
– Защото не знаеш, от какво има нужда една уморена жена.
– От здрав сън.
– Да, но и от още хиляди малки неща.
– Кажи няколко.
– Прегръдка, цвете, целувка, подаръче, мила дума, подкрепа, усмивка, романтика, близост, споделеност, благодарност, комплименти, нежност, докосване…
– Не ги запомних всичките, но ми изглеждат лесно изпълними. Започвам с прегръдката, цветето, целувката и милата дума. Каква да е тя?
– Не знам. Откъде измъкна това цвете?
– Растеше си навън и го откъснах. Много си сладка!

Стихиите

Въздух:
Хората, подчинени на тази стихия, са многословни, лесно обещават, рядко изпълняват, добри теоретици и лоши практици са. Не са амбициозни, не могат да се концентрират. Не се занимават с грандиозни проекти, дребнави са. Разсеяни са, често променят мненията и настроенията си. Трудно могат да бъдат верни, не страдат, когато сгрешат и не могат да бъдат добри приятели. Егоисти са. Не разчитайте на тях. Цял живот ще ги влачите на гърба си и ще ги обслужвате. Безгрижни и безотговорни са. Не взимат присърце проблемите, оставят на другите да ги решават. Дълголетници са.

Вода:
Хората, подчинени на тази стихия, са властни, безскрупулни и обсебващи. Не обичат да им се противоречи. Диктатори. Мачкат и унижават. Грубияни са. Страдат от мания за величие. Не стават за приятели, ще трябва винаги да се съгласявате с тях. Склонни към насилие. Алчни, честолюбиви и сръдливи са. Помитат всичко, като порой, за да постигнат целите си.

Земя:
Прагматици. Здраво свързани с битието. Добри и спокойни са. Нямат големи претенции, грижовни и състрадателни са. Рационално използват парите, понякога са стиснати. Не обичат големите промени, в известна степен са консервативни. Трудно разбират другите, смятат своя начин на живот за най-правилен. Търпеливи са. Понякога развиват комплекс за малоценност. Помагат в беда, може да се разчита на тях. Любовта им е ненатрапваща се. Лесно се привързват.

Огън:
Тези хора могат да ви “запалят” с мечти, идеи, интересна работа. Неспокойни и градивни са.
Обичат промените и предизвикателствата. Това са локомотивите, които дърпат света. Иновативни и предприемчиви са. Няма да ви е скучно с тях, но понякога могат да ви “забравят”, устремени към целите си. Работохолици са, искат всичко да е изпипано докрай. Държат на точните отношения. Сърдечни и топли са. Имат добро чувство за хумор. В любовта горят. И често изгарят.
…………….

Стихиите са в нас и извън нас. Когато са в нас, все някоя преобладава, затова имаме вътрешни противоречия, зависи от съотношението. Може да са две, три, четири, рядко е една.
Когато са извън нас, се стига до сблъсъци. Зависи, доколко се понасят.

Човек и добре да живее, накрая може да се влюби

ORIGINAL-landscape-1452279902-gettyimages-145083553-copy

Обичам да наблюдавам хората. И да ги изучавам. Това не е някакво болно любопитство. Художник съм. Обичам да рисувам живи модели. Все по-трудно е, но не невъзможно. Понякога излизам със скицник и молив да рисувам в парка, друг път само да наблюдавам. Сякаш, когато рисувам, хората приемат погледа ми по-лесно. Има и някои постоянни посетители в парка, които са свикнали с присъствието ми. И дори се поздравяваме. Понякога, надничат да видят какво съм нарисувала. Обичам това място заради многото рози, езерото и лебедите в него.
Харесвам слънчевите, усмихнати хора. И непрекъснато се опитвам тях да рисувам, макар че усмивка се рисува значително по-трудно от тъга. Слънчевите хора, които се радват на живота, слънцето, децата, дърветата. И това няма нищо общо с това дали са заможни, дали имат дом, дали имат добра работа. Това е умението да се радваш на всеки един ден, в който животът ти се усмихва.
Събота е. Аз отново съм със скицника в парка. Тук са и част от моите „познати“ . Една мама с дъщеричката си. Никога няма татко с тях. Не знам дали е много ангажиран или няма такъв. Но все ми се струва, че таткото го няма, защото в очите на мамата винаги има тъга. Понякога има с тях дядо. И днес е тук. Той пък винаги разсмива, не само детето , а други посетители. Разказва вицове. Чудя се, как ги помни. Мъж и жена, възрастна двойка. Често са тук и те. Едвам вървят, но се разхождат прикрепяйки един друг. И влюбените – момче и момиче. Може би учат наблизо, защото по-често са тук през работни дни. Другите днес са „непознати“ за мен. И вероятно ще се възползвам да им направя някоя скица. Разглеждам ги , не твърде втренчено, драскайки по скицника си за да не правя „лошо впечатление“. Но някак не са характерни, нито като лица, нито като стойка и движение. Направих няколко бързи общи скици и продължих да ги наблюдавам рисувайки си нещо. Може би аз не съм форма днес. Заглеждам се в момиченцето, което от нещо се е разплакало. Майка му го гушка да го успокои, говори му , гали го. Заприличва ми на малко котенце. И както съм почнала да го рисувам, решавам, че половината личице ще нарисувам, като котешка муцунка. Не че е оригинално , но вътрешно нещо ме кара да го направя. Съсредоточавам се в рисунката и забравям за всичко наоколо. Почти съм към края, когато един глас малко ме стряска:
– Здравей, мога ли да седна до теб?
Вдигам глава. До мен стои усмихнат Дядото не детенцето. Усмихвам се и аз. И отговарям:
-Заповядай – без официалното „Вие“ , защото не за пръв път ме заговаря. Макар че не прекъснато снова между „ти“ и „Вие“ заради разликата във възрастта, когато разговаряме.
– Кой е жертвата днес? – и наднича в рисунката ми – Ооо, май е моето момиче?
– Така е – отговарям – днес нещо или не съм във форма или някак не усещам хората тук. Не можах нищо свястно да нарисувам.
– Ама гледам моето момиче днес си го изтипосала, като коте?
– Така е! Заприлича ми на котенце. Когато се гушкаше в майка си. Котенце, чието съзнание сякаш цялото крещеше “Гушкай ме докато плача, гушкай ме и се радвай с мен, докато се смея” .
– Яяяя, и какво друго ти говори моето момиче, като го гледаш? Сега вече не плаче и не се гушка.
– Сега ли? – поглеждам в посока на детето. То е на пясъчника с другите деца. И сякаш там буквално свети. Оглеждам го още известно време за да намеря думите, които според мен го описват. Детето за разлика от другите деца на тази възраст, сякаш има много по – мека, грациозна и котешка походка. Но не е, като женско преиграване. Тя е още дете. Просто естествено и непринудено сякаш кокетничи и излъчва някакво превъзходство. Споделям това с дядо ѝ. Той се смее непринудено и ми отговаря:
– Я, как нацели нашето котенце! Ама не е котенце, а е Лъвица. Е, още е малко лъвче, но… Ще стане прекрасна Царица.
Поглеждам го с интерес, а той с гордост наблюдава внучката си.
– Зодия лъв ли е малката?
– Да, отговаря. Лъвче. А ти как я „надуши“? От астрология ли се интересуваш?
– Не – отговарям – Даже и хороскопи не чета. Хората не са разделени на дванадесет типа според датата на раждането. Струва ми се, че това са глупости.
– Не са, вярно е! Но не се и глупости. Объркани са! Освен зодиите влияят и … – и започва да ми говори за асцендент, десцендент, слънце, луна, архитипове, Венера, Марс, други планети и все неща, от които нищо не разбирам.
– А Вие?
– На мен ми е интересно – и допълва – И ми е интересна една, жена, която се интересува и разбира от тези неща.
Усмихвам се и го поглеждам. Усмихва се и той. Някак замечтано.
-Не е идвала тук с вас?
-Още не е. Но все някога ще дойде. – отвръща ми някак загадъчно. И сменя темата – а я кажи, как би нарисувала другото ми момиче? Майка ѝ ?
– Ами, не знам.
-Е, хайде де помисли? Не е изпит! Просто си говорим.
Оглеждам жената, но се опитвам да си я спомня и в минало време. Какво друго ми е направило впечатление, освен че са и тъжни очите? Винаги ниски обувки, почти винаги облечена в светли пастелни тонове, въпреки, че е с малко дете и вероятността да се изцапат дрехите е огромна. Както се държи с детето ми изглежда спокойна, нежна и строга едновременно, търпелива и стабилна.
– Не бих я сравнила с животно – отговарям – Не знам защо или не се сещам в момента. Бих си я нарисувала като красива жена, каквато всъщност е. И споделям това, какви впечатления имам за нея.
Смее ми се.
– Страхливка. Но пък се справи много добре. Дева е щерката. Само да я видиш, спокойната и търпелива жена обаче у дома – клати глава и се смее.
След този ден, често се случваше да сяда при мен и да обсъждаме хората по този си наш начин. Говорихме и за много други неща. За бившата му съпруга. За това, как е загубил нея и битката с алкохолната и зависимост. Подпитваше и за моя „любовен“ или по-скоро „партньорен живот“. Тема, която аз се опитвах непрекъснато да отбягвам. Точно в момента бях сама. Сама, с една любов, която си беше отишла от мен и ми беше взела всичко. Всичко освен рисуването и спомените. А точно от спомените боли… Бях допуснала някого до себе си толкова близко, открита напълно, споделяйки с него всяко едно чувство – радост, тъга, любов, гняв, разочарование. И бях повярвала. Може би… Не знам… Вероятно е трудно да се живее с такъв човек, като мен. Вероятно вярата ми, че може с някой да си напълно откровен и да се обичате е погрешна. Има други хора. Има хора, които цял живот си мълчат. Преглъщат сухо емоциите си. Не казват никога кое ги притеснява, дразни, ядосва. Не повдигат тон, а вътрешно кипят. Усмихват се, дори когато страдат. Не осъждат. Оставят се да ги мачкат. Остават добри, напук на лошотията в този свят. И тези хора, сякаш са някакви светци. А на мен ми е мъчно, че си го причиняват и че смятат, че е правилно. Смирение? Толкова ли е добро то? Няма ли „злото“ да е по-силно , ако доброто е “твърде добро”, за да му се опълчи? Едва ли някога ще стана така смирена, но в момента се бях прибрала в черупката си смятах, че никога повече няма да изляза от нея. По-безопасно е. Излизането ми от черупката беше заради човека, когото обичах. По-вярно би било да кажа – обичам, въпреки, че не е до мен. Останахме „приятели“. Понякога се чуваме. Обикновено завършва разговора с
– Ще се чуем някой ден.
– А на мен ми идва да му кресна
– „Някой ден“ не е ден от седмицата!
Но си мълча. Това, че го обичам, не е негов проблем. Мой си е. Това, че ми се иска да стана силна, независима, да не ми пука за никой мъж, да не пускам повече никого в сърцето си, също си е мой проблем. Но се старая. Силно се старая да се променя.
Лошото е, че понякога цялото желание и активни действия в дадена насока не могат да ме променят. Защото в очите на другите все още съм си същата. Аз съм си част от някакво общество, а не самотно движеща се в пространството частица. Идентичността ми е обвързана със света, с града, с обществото, със семейството. Каквато и да съм сега или да се мисля, за бившия съм такава, каквато ме е видял тогава. За бившите си съученици, аз все още си „ревлата“. Ревлата, която плачеше, когато някой и се подиграе за смешната шапка, която майка ѝ държеше да носи, за това, че не ме пускаха на екскурзия в събота и неделя, за това, че баба ми ме прибираше от училище, докато другите си ходеха по-двойки и тройки в една посока сами. Може да съм вече успяла жена, художник, да ме уважават в работата, но в техните очи си все още онази ревла. За бившия съм натоварващата с емоциите си жена. За компанията съм – „бившата на…“ И може би ми се иска да се срещам с тези хора, защото всеки от тях има някакво място в сърцето ми, но след всяка среща се отказвам. Защото там се чувствам малка, дребна и незначителна. А всички бивши партньори, ще ме запомнят, както искат да ме запомнят, за да може споменът за мен, да им създава най-малко проблеми. Ще си спомнят всичко лошо, ако искат да не си мислят за това, че понякога им липсвам, ще запомнят всичко добро, ако искат да излязат много свестни пред другите, и ще запомнят и двете ми страни, ако се опитат да останат обективни. Учителката ми по рисуване ще ме смята за талант, а тази по математика, че съм почти единственото съвестно и прилежно дете от този клас, а тази по физика, като мрънкало опитващо се да се прави на „големия борец за правда и свобода“ ученик. И аз нямаш контрол върху това, което хората искат да видят у мен. И ако искам да ме приемат по друг начин, трябва да намеря нови хора, защото старите винаги ще ме връщат назад в миналото, защото те кореспондират най-често с първото впечатление. Запечатали са една моя форма и я повтарят като зациклила грамофонна плоча, отказвайки да видят всичко друго, което вече съм развила у себе си.
А пък ние хората се опитваме да нямаме много такива негативни емоции, просто защото трудно се понасят. И не знаем как да ги изразим, как да реагираме, без да се самосъжаляваме и без да обвиняваме. А аз просто искам да попитам тези, които са ме наранили – „Защо ми го причини?“ Но никой не ми отговаря. Знам, че аз самата съм позволила това да се случи, знам и все пак… Остава въпросът : “След като знаеше, че ще ме заболи, защо ми го причини?“
Станаха интересни скици на зодии. Този човек, някак ме вдъхнови да поработя в тази посока. Почнах освен „по усет“ малко и да чета по тези теми. Не за друго, а защото с вдъхновението почнах освен скиците, да рисувам и някоя друга картина. Реших това да е темата на следващата ми изложба.

Помолих някои от старите познайници в парка да ми позират. Използвах лицата им, създадох своите картини. Подарих им скиците. Поканих ги на откриването на изложбата. Беше време, в което те сякаш заеха мястото на „бившите“ ми, на „компанията“. Бяха станали мои приятели и семейство. Харесваха ме. Аз тях също.
Работейки усилено за изложбата, четейки астрология и каква ли не друга литература, която можеше да ми е полезна за да се потопя в темата, не само на платното ми , в мен бушуваха всички стихии. Открих, че Водата ( стихията на чувствата), така или иначе си е непрекъснато в мен. Когато ме залее онова усещане, сякаш някой ме е метнал по средата на морето, се опитвах да се възползвам от всички останали , за да „изплувам“. Използвах огъня, трескаво плувайки в посока земя, давайки си зор да напредвам по-бързо с картините. В моменти, в които се чувствах безсилна и жалка да се справя, се опитвах да се присмея на положението и да избягам от идеята, че може и да потъна отново. И впрягах въздуха на работа. Понеже четох „какво ли не“, което може да ми бъде полезно, започнах да си повтарям някакви „утвърждения“, прочетени в статиите за личностно и духовно израстване. Да си пускам някой релаксиращ клип за почивка, да ме успокоява. И сядам да дишам. И дишам. Дишам дълбоко. Друг път отивам в парка да търся компания, за да си говоря с хората, които са наясно с работата ми. Не само за рисуване. Да говорим за каквото и да е било, докато търся решение за поредната картина. Решение. И успокоение. Повтарям си утвърждения , мозъкът ми се пръска по шевовете… И точно съм решила, че съм „прибрала“ водата на сигурно място и изведнъж се оказва, че емоциите отново напират в мен… И тогава, един ден, си зададох въпроса – „ А защо ме е страх от водата?“ Та тя е най-голямата ми слабост и в същото време най-голямата ми сила. Не са слабост чувствата ми. Слабост е нуждата ми да се отърва от тях. Кой е казал, че е “хубаво и правилно” да не ти пука ? Всъщност на мен мястото ми е на дъното на океана, давеща се в собствените си емоции. Без да мога нищо да направя. Без да търся решение, без да се опитвам да изплувам. С мир да приема случващото се и моята пълна липса на контрол. Не с радост, не със сила, не с очакване за нещо по-добро, което ще дойде, защото си бил толкова смел, добър и „правилен“. С мир. С разбиране. И да си поплача. Защо винаги ни учат да не плачем. Или че не си струва да се плаче , или че не бива да показваме слабост, или за да не ни нарекат „ревли“. Нима не е правилно човек да плаче и чувства? Толкова сме се разграничили от водата в нас, че когато някой плаче го питаме : „Какво мога да направя за теб?“. Нищо. Да ме прегърнеш, а ако можеш и да поплачеш с мен. Да, аз съм ревла, но вече не искам да се променям!
Открих докато работих, че макар в мен Водата да е най-силната стихия, в мен има от всичко. И че мога да се радвам на живота, и да се ядосвам мога, и да уча, да се свързвам с хора, да се развивам, да работя и да… И да! Понякога да бъда и меланхолична. Кой казва, че нещо от нас е грешно и ненужно?
Нарисувах картините с много любов. Поканих моя Вдъхновител на чай в ателието. Искаше ми се пръв да ги види, а и имах желанието… Не, грешка! Не желанието, имах нуждата да му се отблагодаря, като му подаря една от картините. Исках той да си я избере. Дали ще бъде внучката-лъвче, мама-дева или някоя друга. Исках изборът да бъде негов.
Дойде в уречения час. Разгледа, похвали. Пихме чай. Споделих, с него решението си и го помолих, да я избере още сега, за да мога да обява, че не се продава.
– Оооо, много мил жест от твоя страна – ми отговори. – Жест, който приемам с удоволствие и благодарност. Но няма аз да избера картината. Ти ще я избереш. Ще ми подариш картината, на която си нарисувала моята бъдеща съпруга.
– ??? – Изпаднах в недоумение
– Е, нали сме говорили, че има една жена, която много ми харесва. Тази, която интересува и от астрология. Познаваме се от години. Аз разведен и тя сама. Събрахме се. За сега живеем заедно, но смятам да и предложа и брак.
– Това е чудесна новина, – отговорих – но аз не я познавам. Как бих могла да избера картината, която да е подходяща за нея?
– Със сърцето си, момиче. Тя ще дойде с мен на откриването на изложбата ти.
И така. Настъпи дългоочаквания ден. Едновременно въодушевена, притеснена, несигурна. Готова да плача и да се смея едновременно. Дванадесет картини. Дванадесет образа любими за мен. Във всяка една от тях – мои познати, близки. Във всяка от тях частица от мен. В едната от тях – самата аз. Дванадесет мои рожби готови за своята публика. Постепенно се появи и публиката. На по чаша вино говоря с разни хора, а погледа ми все се лута и търси един човек. Човекът, на който дължа вдъхновението си. С радост установявам, че моята лична докторка от детските години е тук. Прекрасна жена. Винаги съм я харесвала. С удоволствие бих я поканила и самата аз, но бях загубила връзка с нея. Жена, която винаги е будила респект у мен. Едновременно блага и твърда, поемаща отговорност, но и рискове. Човек с ботата култура, остър ум, чувство за хумор. Лекар при който влизаш в кабинета, не като при „служебно лице“, а като при добър семеен приятел. Разменяме „здравей/здрасти“ , прегръща ме. Пожелава ми успех. И тъкмо да ѝ кажа, че се радвам да я видя и да я питам кой я е поканил, чувам зад мен:
– Виждам, че вече сте се запознали – и една ръка ме прегръща. – ясно кой е. Моят Вдъхновител.
– Всъщност ние се познаваме отдавна. Мисля, че тази жена ме познава от раждането ми, както и аз нея – му отговарям, а докторката се смее и ми приглася:
– Така е. Знам я от мъничка. Много боледуваха със сестра ѝ, но това вече е минало. Я виж каква красива жена е станала. Ти не ми каза, че се срещаш с такава красива художничка. Каза ми само, че е много талантлива. – изговаря всичко това с доста забележимо кокетство.
Възрастния мъж я прегръща и целува, смеейки се:
-Хайде стига си ревнувала.
Разменяме някоя друга реплика и спомен. Каня ги на вечеря след данданията тук. Докторката поглежда към кавалера си питащо:
– Какво ще кажеш? Да изчакаме?
Той кимва утвърдително и се разделяме. Има и други гости. Картините май се харесват. Или поне от куртоазия, хората ме поздравяват и хвалят. Поглеждам честичко към моите „най-скъпи гости“ – Вдъхновителят и неговата Дама. И колкото повече гледам, виждам, че тази уверена жена, която познавам я няма. На нейно място виждам жена, която е влюбена. Която гледа с възхищение събеседника си. Изчезнал е сякаш и острия ѝ език, който помня. Сякаш виждам съвсем друг човек. Та аз я познавам от години! Освен като личен лекар, като дете, беше и съседка. Живееше в съседния блок. Съпругът ѝ почина млад. Сама отгледа децата си. Справяше с всичко. Винаги намираща точните думи, с доза ирония, хумор, критика или самокритика. Сякаш беше желязна. Умна, справяща се. Човек будещ, респект, уважение, възхищение. А сега? Въпреки високия ѝ ръст, виждам една крехка женица? Жена търсеща одобрение в човека до нея, с питащ поглед…
И тогава разбрах. Другото е било броня, черупка. Това което трябва да ни спаси от външния свят. Което ни помага да оцелеем. Хубава, красива, лъскава, но черупка. А сега я е свалила. Оставила се е да бъде ранима и чувстваща… Сякаш гледах себе си отстрани… Избрах картината! Рак, разбира се. И водната стихия в нея. Помолих веднага да сложат табелка, че е продадена. Нямах търпение да споделя избора си.
Направих го още в галерията. Викнах го за да му я покажа, да споделя. Казах какво чувствах, включително и това, че тази прекрасна жена, го гледа така, сякаш той е най-прекрасното нещо на в живота ѝ.
– Този път не позна, дете. – ми отговори – Дамата ми не е зодия рак. Но картината е прекрасна. И как няма да е , когато ти е най-близко и си рисувала себе си. И ти благодарим много за прекрасния дар.
– Този път бъркаш ти, Дядо-многознайко. Не съм зодия рак – факт, но асцендентът ми е рак – репликира го докторката, която очевидно беше чула разговора ни. И допълни – Не се притеснявай, той ми е разказвал за вашите разговори и за теб. Просто не знаех, че това си ти. Картината е чудесна – благодаря ти. А морето е втората моя любов.
– Ние сега ще тръгваме, но ще се видим на вечеря, както се разбрахме – прекъсна я Дядо – многознайко.
Прегърна ме и ми прошепна:
– Човек и добре да живее, накрая може да се влюби – и ми смигна.
Още една топла прегръдка получих. И още нещо прошепнато на ушенце:
– Един ден някой ще те погледне така, сякаш си най-прекрасното същество на този свят. И ще бъдеш. За него.
И знаете ли? Аз ѝ повярвах и чакам…

Клубът на прецаканите

Казвам се Джо. Това не е истинското ми име, но и вие си измислете някакво. Ще ви бъде по-лесно. Участието ви тук е съвсем доброволно, винаги можете да напуснете. Таксата е сто лева за година. Ако напуснете по-рано, сумата остава в клуба.
Няма смисъл да се ядосвате. И без това сте прецакани.
Ще подпишете договор, че по никакъв начин няма да изнасяте информация за чутото. Приятелските връзки са разрешени само в клуба, извън него, сте абсолютно непознати. Повтарям, приятели сме само тук. Това е основната клауза, нарушите ли я – напускате. Най-важното условие да сте тук, запомнете, е да се чувствате прецакани. Дали наистина е така, решавам аз. Прочетете условията.
Уточнявам! Това не е психотерапия. Можете да разказвате, каквото си искате. Можете да си измисляте, лъжете, украсявате, но в ядрото трябва да стои вашата истинска история. Разликата от форумите е, че тук сте съвсем живи и истински. Абсолютно реален контакт. Можете да се докосвате, прегръщате, целувате, но секс – не!
Разположете се. Започвам със себе си.
Не съм красавец, виждате, но си мислех, че съм попаднал на добра жена. Тя не блестеше външно, имаше малки гърди и криви зъби, но беше кротичка, чиста и готвеше хубаво. Роди ми две дъщери и един син. Не беше скандалджийка, добре се разбирахме, но беше скучничка. Потръгна ми в бизнеса, видях се в пари и реших да я зарадвам. Теглих кредит, тя си направи пластични операции, уголеми си бюста, оправи си зъбите, опъна бръчките, отслабна и стана жена за чудо и приказ, също, като в “Пълна промяна”.
Бях много горд с нея, не можех да и се нарадвам. Един ден, тя си събра багажа, без да каже нищо и отиде при един тъпанар, по-грозен и от мен, но със страхотно чувство за хумор, според нея.
Видях го. Абсолютен боклук! Бизнесът ми вече много не върви, а трябва да изплащам кредит и да се грижа за трите си деца.
Прецакан съм отвсякъде и то незаслужено.
Не ми съчувствайте! Това е положението. Въпроси?
– Аз съм Лора. Тя по никакъв начин ли не показваше неприязън към теб?
– Лора е измислено име, нали?
– Да.
– Добре. Беше много кротка и хрисима. Истинско ангелче.
– Сигурно е чакала удобен момент.
– Не знам. Чувствам се абсолютен глупак. Ако не бяха тези операции, щеше да си стои при мен.
– Не се ли чувстваш свободен?
– Свободен?! Нямам никакво време! Потънал съм в грижи, работя на
две места, трябва да връщам пари, децата ми искат внимание… Кое по-напред?
– Мога да ти помогна.
– Как?!
– Финансово.
– Забранено е. Нали подписа договора. И защо? Не искам никакво съчувствие.
– От човещина.
– Благодаря! Трябва да се справя сам. А ти защо си тук?
– Малко ми е неловко да го разкажа.
– Опитай.
– Съпругът ми беше богат. Никога не съм го питала, откъде са парите му, а и нямаше да ми каже. Беше идеала ми за мъж. Грамаден и физически много силен.
Имахме огромна къща, с две огради. Зад първата, имаше жива охрана, нещо като караул. След втората, имаше видеонаблюдение. Имах си прислужници, нищо не правех. Съпругът ми беше луд по мен, задоволяваше всичките ми прищевки. В началото. После му омръзнах. Започна да ми изневерява.
Бях като в затвор. Луксозен. Спяхме в различни стаи. Късно през нощта, ме викаше при себе си, порядъчно пиян или дрогиран. Спестявам ви подробностите.
Гавреше се с мен, бях сексуална робиня. Нямах телефон, компютър, живеех изолирана от света. Гледах телевизия непрекъснато, но и това омръзва.
Поисках повече свобода, но той ми отказа. Започнахме да се караме. Скандалите завършваха с шамари. Имаше много тежка ръка. След всеки негов удар, падах на земята. Не се издържаше. Исках да умра.
В една пиянска нощ, пак ме извика. Имах лошо предчувствие.
Когато се доближих до него, лисна водата от вазата срещу мен.
Беше тежка ваза от оловен кристал. И не беше вода, а киселина.
Инстиктивно се отдръпнах, но все пак ме заля.
Усетих, как дрехите ми изпушиха, паднах на земята и се свестих в болницата.
Коремът и бедрото ми бяха изгорени. Ужасно болеше. Нямах кожа, нямах месо.
Добре, че вазата беше тежка и не ме плисна в лицето. На следователите казах, че е битов инцидент. Той оцени това. Даде ми развод и ми преведе пари, за да заживея самостоятелно.
– Извинявай… може ли… да видя белега ти? – попита Джо.
– Може. – каза тя и безцеремонно съблече роклята си.
– Господи! Мамка му! – извика Джо.
И другите възкликнаха. После настъпи мълчание.
– Имаш страхотно тяло! – каза Джо.
– Имах! – каза тя, облече се и се разплака. – Това е цената на свободата ми. – добави с някаква тъжна, виновна усмивка.
Джо преглътна буцата в гърлото си.
– Казах ли ви, че сбирките са всеки четвъртък, след полунощ? – попита той. – Забравил съм.
През деня сме заети, но тези нощи са си само наши. Всеки ще си има ключ. Не е свързано с точен час. После ще ви връщам с буса, не е проблем.

Тази вечер Джо го нямаше, а на масата имаше лист хартия, на който беше написано
с големи букви “В компа съм!”.
Включиха компютъра и на екрана се появи Джо.
– Много се извинявам, хвана ме някакъв грип с повръщане и разстройство, и не
искам да ви заразя. Пак съм с вас, ако не ме изключите, разбира се! Ако изчезна
внезапно, временно е, не се притеснявайте! – засмя се той. – Кой ще разказва?
– Само с английски никове ли, можем да се представяме? – попита някакъв мъж.
– Що пък английски?! – учуди се Джо.
– Ти нали си Джо.
– Няма значение, важното е да са кратки и да се запомнят лесно.
– Тогава аз съм Алекс. Започнах бизнес с най-добрия си приятел от детството. Страхотно момче!
Много амбициозно! Потръгна ни. Разширихме производството и започнахме да изнасяме.
Завидяха ни. Започнах да получавам заплахи по телефона. Не им обръщах
внимание. Имам дъщеричка в първи клас. Един ден, от училището ми се обадиха,
че е в болница. Паднала в двора и си ударила лицето. Отидох в болницата и изпаднах
в ужас. Лицето и беше смачкано, в буквалния смисъл. Сякаш нямаше нос. Като че ли,
беше ударена с лопата. Лекарят каза, че все едно е блъсната в стена с голяма сила.
Щяла да се оправи, защото била още на хрущялчета и лицето ù било меко.
Тя нищо не помнеше. Аз, жена ми, учителките, всички бяхме в шок. След един месец,
намерих забити кирки в колата си. Купих си друга. Нея я запалиха. Обадих се в полицията,
нямаше начин. Семейството си преместих да живее в един малък, далечен град.
Оказа се, че е приятелят ми. Искал целият бизнес само за него. Оставих му го.
Обичам семейството си повече от всичко.
Сега водим съвсем обикновен живот, работя към една фирма за една заплата.
Джо кимаше разбиращо от екрана на компютъра.
– Оправи ли се детенцето? – попита той.
– Оправи се. Моята малка красавица… Но жена ми го преживя много тежко. Хвана я страхова невроза и понякога изпада в кризи.
– Трябва да им показваш и добрата страна от живота, ако има такава! – каза Джо.
– Показвам я. Много обичаме да пътуваме.
– Мисля, че ще се оправят нещата при теб. Ти поне, имаш страхотно семейство. Майната им на парите!
Алекс кимна с глава.
– Аз съм Ема. Майка ми ме е зарязала, била съм още бебе. Не познавам баща си. Отгледа ме баба ми. Аз, тя и сестра и, живеехме заедно в един апартамент. Бяха си го купили с много лишения и се гордееха с него. Имах един приятел. Написахме една декларация, че са съгласни да продадат апартамента си. Бабите я подписаха, защото им казах, че се подписват за получаване на помощи. Всичко беше фалшиво. Успяхме да продадем апартамента.
Приятелят ми офейка с парите. Бабите умряха, а аз останах на улицата.
– По-тъпа история от тази, не бях чувал! – каза Джо. – Истина ли е това?
– Истина!
– Абсолютна простотия! Къде живееш сега?
– При едни строители.
– Под наем ли? Как го плащаш?
– Живеем заедно.
– Ясно. Откъде взе пари за клубната такса?
– Изкарах си ги.
– Няма да те разпитвам повече.
– Къпеш ли се? – попита Лора.
– Къпя се.
– Нещо ми понамирисваш!
– От кофите за боклук е.
– Какво правиш при тях?
– Търся храна.
– Боже! Искаш ли да ти купя дрехи?
– Не може, Лора! – обади се Джо. – Всеки трябва да се справи сам, иначе и двете
изчезвате от клуба.
– Тя е много зле! Не виждаш ли?!
– Виждам! Но всички подписахте условията. Това е положението.

Джо оздравя, сбирките продължиха. Идваха различни хора.
Просто разказваха. Появи се и един младок.
– Ти пък, защо си тук? – попита го Джо.
– Тя спря да ми пише.
– Коя тя? Измисли ли си име?
– Дан. Тя е жената на живота ми.
– Много се радвам!
– Но е семейна.
– Пълно е с несемейни. Защо избра точно нея?
– Не съм я избирал. Всичко стана съвсем случайно. Пишехме си във фейса,
после се чухме в скайпа, после започнахме по телефона… Обичаме се много.
Но тя не иска да си разбива семейството, не иска да се раздвоява, не иска да си съсипва живота…
– Има ли деца?
– Две.
– Какво правиш там, човече?!
– Обичам я! Тя е много умна, чаровна, има страхотен глас…
– Всяка жена има някакъв чар.
– Не всяка. Тази е невероятна и много сладка! С нея направо летя!
– Любов-бедствие. Срещали ли сте се?
– Не.
– Знам, че няма да ме чуеш, каквото и да кажа, но ти си много млад,
готин си, ще срещнеш много жени…
– Но като нея – не!
– Добре! Спирам! Прецакан си! Обичаш жена, с която никога няма да можеш да живееш!
Добре дошъл в клуба!

Изведнъж, Джо престана да идва. Хората пак се събираха, но не беше същото,
защото той беше двигателят, имаше способността да разбира и беше много точен в отношенията си.
Една нощ, пак намериха бележка “В компа съм”, включиха го и се появи Джо.
Беше щастлив и усмихнат.
– Тук ли са всички? – попита той.
– Да. – отвърнаха му.
– Абсолютно всички ли?
– Абсолютно!
– Наруших договора. Много се извинявам за това! Трябваше да напусна клуба, такива са правилата.
До него се появи усмихнатото лице на Лора.
– Познавате я, нали? – попита Джо. – Това е жената на живота ми и е невероятна!
Двамата се засмяха, прегърнаха и целунаха. Зад тях, в двора, си играеха две момиченца и едно момченце.
– Отзад са децата ни, живеем в една селска къща. Имам да ви казвам нещо много важно. Алекс, разчитам на теб!
В шкафа под мивката има кутия с пликове, раздай на всеки по един. Направи ли го?
– Да.
– За теб има ли?
– Да.
– Във всеки плик има по петдесет хиляди. Не се шегувам!
Не са много, но за добро начало стават. Не ги прахосвайте!
Бъдете разумни, нека ви бъдат полезни. Можете да си купите къща на село, като мен или да развиете бизнес…
– Много е мило, но аз не ги искам! – каза Дан.
– Защо? – попита Джо.
– Щастието не е в парите, а и с нищо няма да ми помогнат!
– По принцип е така, но това е някакъв старт, все пак ги използвай за нещо полезно. Трудно се започва от нула. Ти си член на клуба и ти се полагат. Не търпя възражения!
Пожелавам успех на всички! Заключете клуба, а ключовете пуснете в
пощенската кутия с надпис “Джо”. Силно се надявам, никога вече, да не се чувствате прецакани!
Джо изчезна от екрана и всички зажужаха.
– Как ще му се отблагодарим?! – попита Ема.
– Той не иска това. – отвърна Дан. – Просто е щастлив.

Джо отвори пощенската кутия.
– Никой не си е оставил ключа, странно защо? – изненада се той.
– Сигурно са забравили! – каза Лора.
– Едва ли! Може би са ги запазили, за всеки случай или за спомен.
Качиха се в клуба. Всичко си беше на мястото, даже беше почистено.
– Ще направиш ли по едно кафе? – попита Джо.
– За теб – винаги! – усмихна се Лора.
– Съжаляваш ли за парите?
– Не. Бяха гадни, мръсни пари. Мразех ги! Дано да им помогнат, на тези хора.
– Хубаво е, когато си ги спечелиш сам и честно, но е почти невъзможно, в тези времена.
– Възможно е. Искам да те попитам нещо.
– Питай.
– Ти този клуб, заради мен ли го основа?
– Как заради теб?! Аз не те познавах и не знаех, че изобщо те има!
– Не, но си се надявал, да срещнеш, подобна на мен.
– Няма такова нещо! Всичко си е абсолютна случайност! – засмя се Джо
и едно дяволито пламъче, блесна в очите му.

Здравословно

20294007_2012215999007561_7851265022611246575_n

Когато ти ударят шамар през лицето, главата ти отхвърча назад и започваш да се ослушваш, като магаре в чужда царевица! Жив късмет е, ако зад гърба ти има стена, защото вероятността да си счупиш врата е по-малка. Чува се едно звучно “пляс” и в ушите ти прозвучава мелодия, но не от Брамс, а по-скоро, нещо от сорта “лицето ти, Гълъбо, лицето ти, огнена лава е лицето тиии…” и ти става едно хубаво и леко на душата, че ти идва да запееш ! След секунда, от очите ти избликват едни нахални сълзи, че и сополи потичат даже. А лицето ти става едно червено, едно болящо… да му се ненадяваш на развитието! Откъде извади този цвят, че й сърцето му завидя за руменината. А може и друго да се случи, като например да ти изпадат зъбките! Ако се случи, направи си огърлица и я подари на феята на зъбките! Може да се смили над теб и да ти изпълни едно желание! Помоли я, цял живот да ядеш попара и по възможност, да не е гореща, че без зъби !?…нееема друго! Когато ти ударят шамар през лицето, няма как да си подадеш другата страна, защото си подал и двете едновременно, за един звучен, любящ шамар! Успокоението идва, когато осмислиш, че по-добре шамар в лицето отколкото нож в гърба, защото има по- голяма вероятност да оцелееш. На печелившите: Честито!, а на губещите:Ще дойде и вашия здравословен час! Яжте силни шамари, за устойчива душа! Здравословно е!

Сламената фея

Сламената фея

Тя беше елхова играчка. Имаше алена сламена рокля с голяма златна панделка, златни коси, черни очи, малки изящни устни и крила от сламени стръкчета. Не можеше да лети, но беше нежна и красива. Това беше тя. До нея висеше един метален дядо Мраз. Беше сребристо лъскав, облечен в червен костюм и такава шапчица. Имаше си и залепена бяла брада, но лицето му беше младежко, лъскаво, почти огледално и в него се отразяваха разноцветните светлини на гирляндите.
– Аз преди бях ключодържател. – изведнъж проговори дядото. – Бях с голям… нос, но той ми се счупи и собственикът ме захвърли. После ме претопиха и направиха от мен джудже. Никой не ме купи и сега, за Нова година, ме облякоха в тези дрехи, залепиха ми брада и вися, тук до теб. Много си красива! Каква си била преди?
– Аз ли? Направена съм от житни стъбълца. Расла съм в някаква нива, дъждът ме е поливал, слънцето ме е огрявало, вятърът ме е люлял, била съм зелена, после златистожълта, житото било ожънато, останала сламата и от нейните стръкчета съм направена.
– Страхотно!
– Сега съм сламена фея и всички много ме харесват.
– И аз те харесвам!
– Ти не ми приличаш на старец. Приличаш ми на момче, веднага си личи, че брадата ти е залепена.
– Момче съм, но ме вкараха в тази роля.
– Много си лъскав и елегантен!
– Благодаря!
Двете играчки се завъртяха във въздуха, проблеснаха и се засмяха. Празникът протече нормално. В полунощ всички си поднесоха подаръци, пиха шампанско и се целунаха.
– Виж, каква съм лепкава! Поляха ме с шампанско. – каза феята. – Чувала съм, че в други години, сламените феи са изгаряли от пламъците на свещите, но вече гирляндите са светодиодни и няма такава опасност.
– Ама, много си умна! Искаш ли и ние да се целунем, както го правят хората?
Феята кимна, двете играчки се залюляха, докоснаха личицата си и залепнаха. На другия ден, ги видя един сърдит мъж.
– Тия пък, как са залепнали! За нищо не стават! – каза той, свали ги от елхата и ги хвърли в кофата за боклук. Те паднаха върху едни портокалови обелки. Вътре в кофата беше тъмно и влажно и те се отлепиха.
– Мине ли Нова година и хората стават обикновени, и забравят какво е любов. – каза Мраз.
– Иска ми се, догодина, пак да сме заедно. – каза феята.
– Едва ли! – каза Мраз. – Ще ни смачкат и ще ни хвърлят на сметището.
– Може пък, да се преродим?! Толкова хубаво ми беше с теб. Цяла нощ висяхме целунати.
Мраз въздъхна и се изтърколи до феята, защото искаше да я прегърне. Ухаеше на портокали. Двамата се докоснаха.
– Ех, ако бях истинска и можех да летя! – въздъхна феята. – Щяхме да отлетим в някоя истинска елхова гора.
– Аз не мога да летя. – каза Мраз.
– Щях да те прегърна.
– Ти нямаш ръце.
– Щях да те целуна, щяхме да залепнем и полетим.
– Това са мечти! – каза Мраз.
Двамата замълчаха, усмихнаха се и заблестяха, защото елховите играчки са създадени за радост и не могат да плачат.

Как принцът си намери жена

Как принцът си намери жена

– Баща ми, ще се женя! – каза принцът.
– Не думай! За кого? – попита царят.
– Не знам.
– Защо така реши? Всички жени са твои! Колкото и когато поискаш!
– Да, но аз искам семейство!
– За какво ти е?
– Скучно ми е. А искам и наследник.
Царят повдигна едната си вежда.
– Нищо лично, тате! Царувай мъдро и дълго! Не ламтя за слава и богатство!
– Жена ти трябва да е от царско потекло!
– Да не робуваме на стереотипи!
– Проста селянка ли искаш? Зад седмата планина, при варейците, живеела много хубава принцеса!
– Искам по любов, тате! Искам сам да си я харесам.
– Ех, сине, сине! Аз като се ожених за майка ти по политически причини, да не би да живеем зле?!
– Не, тате! Сигурно си имал късмет!
Царят въздъхна.
– Добре, щом така си решил… Облечи се в по-прости дрехи, а на майка ти ще кажем, че си на лов.
И принцът се облече като човек от народа, и скришно, по тъмно напусна замъка.
Както си вървеше по пътечката в гората, видя на един пън да седи възрастен човек в небесносиньо наметало и островърха шапка с искрящи звездички.
– Няма начин да не си вълшебник!
– Такъв съм! Ако бях облечен като просяк, нямаше да ме разпознаеш. Демонстрирам статус!
– А, щях да ти дам някоя пара! Ама като гледам как си облечен, няма смисъл.
– Виждам, че имаш добро сърце. Накъде си тръгнал?
– Търся си жена.
– За какво ти е? Да ти вади душата ли?
– Така реших!
– Да не те е ударил хормонът?
– Не! Спазвам традициите.
– Виж сега… жените винаги създават проблеми. Ще имаш нужда от помощ. Ако ти потрябвам, завърти се три пъти наляво, после подскочи три пъти на десен крак, завърти се три пъти на дясно и подскочи два пъти на ляв.
– Сложно ми се вижда! И ако ме види някой отстрани, ще си помисли, че съм изперкал!
– Добре, тогава мога да се вселя в мислите ти. Безвредно е. Можеш мислено да си говориш с мен, когато поискаш. Когато решиш, ще си отида!
Принцът малко се поколеба.
– Наистина ли е безвредно?
– Съвсем!
– Добре, а как се казваш!
– Жоро.
И вълшебникът Жоро влезе в мислите му.
Принцът тръгна по пътеката и си запя една римувана песничка:

Утрото прогледна
с детско личице,
с ласкаво и нежно,
слънчево сърце.
Плахо се протегна,
вятърът повя,
цветето поникна,
славеят запя.
Много е красиво.
сякаш е насън.
Клончета разлисти
изкорубен пън.
Всичко е обляно
в цвят и светлина.
Вижда ли това и тя?

– Несъмнено! – каза Жоро.
– Ох, извинявай! Забравих, че си в мен!
– Не се притеснявай! Ние сме едно цяло!

Гората свърши, откри се широк хоризонт и в далечината се мярна някакво селище.
– Ако си мислиш, че пеша ще си намериш жена, много се лъжеш! Ще ти трябва кон. Принц без кон е половин принц. Все едно, мутра без джип! – каза Жоро.
– Това, последното, не го разбрах! – каза принцът.
– А, да! Не ми обръщай внимание! Понякога използвам терминология от бъдещето.
– Ако си купя хубав кон, веднага ще разберат, че съм благородник. Може би ми трябва магаре.
– И магаре става, макар че са своенравни добичета!
Селището беше добре уредено. Принцът влезе в странноприемницата.
– Заповядайте, господине! Нещо за хапване и пийване? – посрещна го стопанинът.
– Може!
– Имаме топъл хляб и топло мляко, а пилето се пече в пещта.
– Хляб и мляко. За пилето ще почакам.
– Откъде идваш?
– Не питай!
– Аз от учтивост! Не, че ме интересува!
– Трябва ми магаре!
– Моля!
– Искам да си купя магаре!
– А защо не кон?
– По-икономични са магаретата и по-добре се катерят! Давам една златна пара.
– Даваш златна пара за магаре! Значи си богат!
– Издъни се, принце! – каза Жоро.
– Това е, защото искам яко магаре с благ характер! – опита се да замаже положението принцът.
– Докато хапваш и пийваш, аз ще потърся в селото. Миче, ела обслужи човека! – извика кръчмарят на прислугата.
– Мери си приказките и забрави за меча! Само в най-най-краен случай! Нали владееш добре ръкопашния бой? – инструктираше Жоро.
– Много добре!
– Ако срещнеш негодник, по добре го фрасни, вместо да го убиваш! Как иначе ще разбереш какво мисли?!
– Тъй е!
– Ко жилайш, страннико? – появи се Мичито. – Прая сичко кот жилайш, за няколко дребни пари.
– Малее! Каква е пък тая! – изненада се принцът.
– Кажи, че си обратен! – посъветва го Жоро.
– Обратен съм! – каза принцът.
– Амчи тугиз, да изокам брат ми!
– Не, не, не! Искам спокойствие!
– Дубре! А искаш ли розуф думат от гръдината? И краставичка…
– Може! – каза принцът и се загледа в задника ù.
– Хич не си го и помисляй! – каза Жоро.
– Не, бе! Просто навик! – въздъхна принцът.
Мичито сервира. Принцът хапна хляб, домат и краставичка, пийна млекце и рече:
– Я, докато се опече пилето, да се поразходя из селото.

Тъкмо принцът излезе от кръчмата и се появи кръчмарят. Водеше едно едро, светлосиво, оседлано магаре. Щом видя принца, животинчето нададе радостен рев.
– Хубавец! – каза принцът. – А как се казва?
– Хубавец! – каза кръчмарят.
– Как се казва? – повтори принцът.
– Нали това казвам! Хубавец! – обясни кръчмарят. – Можеш да го яхнеш!
Принцът яхна Хубавеца и тръгна напосоки.
– Натам има река! Много е красиво! – посочи кръчмарят.
– Благодаря!
И принцът потегли към реката. Близо до брега селяни обработваха нивите си.
– Здравейте, селяни!
– Дал Бог добро, човече!
– Как е? Върви ли работата?
– Голяма суша! Изгоряха ни градините!
– Я колко вода! Реката е до вас!
– Брегът е висок. С ведра не става, много е изморително.
– Кой от вас е най-умен?
– Цецо. Ела бе, Цецко! Човекът те вика!
Дотича дребен, опърпан труженик.
– Колко е седем по осем? – попита принцът.
– Бързо седем души тука! – изкомандари Цецко. – Покажете осем пръста.
Селяните вдигнаха ръце.
– Едно, две, три… петдесет и шест!
– Браво! Умен си!
– А сега донеси един по-объл картоф, десетина клечки и два чатала.
Беше изпълнено. Принцът заби радиално клечките в картофа, сложи една за ос, отиде до близкия бързей, заби чаталите в дъното и сложи върху тях оста. Картофът се завъртя като бесен. Селяните подскачаха и се радваха като деца.
– Не сме виждали такава играчка! Чудесна е!
– Не е играчка, а водно колело! С него ще поливате.
– Тая работа няма да стане! – избоботи едър селянин.
– Защо бе?! – попитаха другите.
– Нямаме такъв голям картоф!
– От дърво се прави колело.
И принцът зачерта с меча върху пясъка.
– Колелото ще се върти, но как водата ще се качи? – попита един.
– Ето тук се закачат празните ведра. Като минат през реката, се пълнят.
– А как ще ги изпразваме?
– Има си обръщач, което е един страничен кол. Дъното на ведрото се опира в него, ведрото се накланя и водата се излива в едно корито. От там, по каналите, отива в нивите. Така ведрата сами се пълнят и сами се празнят. Селяните гледаха смаяни.
– Я тичай донеси една буца глина, бе! – изкомандари Цецко едно хлапе.
То донесе. Цецко оформи буцата като плоча.
– Нарисувай, приятелю!
Принцът нарисува.
– Гошко, занеси на кръчмаря да го опече!
Хлапето тръгна..
– Ей, аз там имам поръчано пиле! – сети се принцът. – Сбогом, селяни!
– Благодарим ти, човече! – рекоха селяните и хукнаха в гората за дърва.
– Всъщност, откъде ги знам тези неща?! – зачуди се принцът.
– Аз ти ги подсказах! – каза Жоро.

След като похапна, принцът пак излезе да се разхожда и се прибра късно вечерта. Кръчмарят му показа стаята и принцът легна да спи. Спеше леко, защото беше служил пет години в армията и разбираше от някои неща. Първо се чу подозрително скърцане, а после някаква сянка се прокрадна в стаята.
– Стой! Мъртъв си! – изкрещя принцът, скочи и фрасна сянката.
Когато запали свещта, видя че беше кръчмарят. Беше облечен в дълга бяла нощница, бяла шапчица с пискюлче и обут в ботуши. Върза го за стола.
– Пари ли търсиш, мръснико?!
– Не викай така! Стресираш го! – скастри го вълшебникът.
– Защо си облечен така?! – по-кротко попита принцът.
– Така си спя! – уплашен замига кръчмарят.
– А защо си с ботуши?
– Така си спя!
– Перверзник! Будалкаш ли ме?! – хвана го за нощницата принцът.
– Краката ми ужасно миришат! Затова и жени не се задържат край мен! Дори и Мичето ме отбягва! С миризмата си убих два котарака, три кучета и един кон. Неволно. Ако не вярваш, ще си сваля ботушите!
– Не, не, не! Какво правеше в стаята ми?!
– Забравих си лекарството!
– Какво лекарство?
– Пикня от бобър.
– Уф! И помага ли?
– Не знам. Сега започвам.
– Къде ти е лекарството?
– Под кревата.
Принцът с отвращение развърза кръчмаря.
– Взимай си лекарството и се махай!
Кръчмарят се наведе и измъкна изпод кревата една захлупена делвичка.
– Добре, че има капаче!
– Не мирише, бе! – понечи да отхлупи кръчмарят.
– Махай се!
Кръчмарят излезе. Ботушите му отвратително скърцаха.
– Ей, че прост народ! – рече принцът, легна си и духна свещта.
– Човекът е социално изолиран. Влез му в положението. Направо е нещастен! – обади се Жоро.
– Не мога да помогам на всички нещастници!
– На този можеш!
– Как?
– В сто милилитра йодна тинктура разтваряш десетина счукани аспирина и два аналгина за обезцветяване. Мажеш всеки ден. След десетина дни мажеш веднъж месечно.
– Какви ги говориш?!
– Ох, извинявай! Забравих, че нямате развита медицина. Ще трябва да прескоча до бъдещето! Утре сутринта го имаш лекарството!

На сутринта принцът даде лекарството на кръчмаря и му обясни как да го ползва. После отиде в трапезарията, където Мичето приготвяше закуска. От стаята на кръчмаря се чуха смразяващи викове. Той излетя като тапа, пуфтеше, червенееше, подскачаше и крещеше:
– Действа, бе! Действа! Ето на, бос съм! Бос съм и не мириша! Вижте бе, действа! Бос съм! Не мириша!
И хукна към селото, викайки – действа, действа-а-а-а!
– Ко му стана на тоа! – почеса се Мичето.
Принцът закуси. Кръчмарят се върна и се свлече на стола. Беше обиколил селото на бегом.
– Човече, мили човече! Не знам как да ти се отблагодаря! Надалеч ли отиваш?
– Надалеч! – каза принцът.
– Миче, напълни му дисагите със зеленчуци, млекце, хляб, вода… Сложи му и три печени пилета!
– Чи три ни съ ли много?!
– Слагай, като ти казвам! Жив и здрав да си, човече! Винаги си добре дошъл!
– Благодаря за гостоприемството! Радвам се за теб! – каза принцът и двамата си стиснаха ръцете.
Бродеше принцът през гори и полета, премина шест планини и реши да стигне до седмата, за да види хубавата принцеса.
Креташе си по черния път, когато отзад се чу тропот на копита. Засвистяха стрели. Една от тях се заби в хълбока на Хубавеца. Той изрева, хукна като подивял и нямаше спиране.
– Разбойници! – ужаси се принцът.
Зад тях препускаха десетина дрипльовци, яхнали дръгливи коне. Започнаха да ги настигат. Принцът скочи от раненото магаренце и се приготви за бой.
– Спокойно! Невидими сме! – каза Жоро.
Принцът не го чу и тръгна в атака.
– Спри! Спри! Спокойно! Невидими сме! Спри!
Принцът спря. Разбойниците се повъртяха, почудиха се и се разпръснаха да търсят жертвата си.
– Гадове мръсни! Раниха ми магаренцето! Как ще продължа сега?! Ще ги намеря и съсека!
– Никаква кръв, никакви убийства! – каза Жоро. – Накажи ги по някакъв начин, а аз ще се погрижа за магаренцето! И помни, че си невидим!
Принцът тръгна да търси разбойниците. Намери ги в близката горичка. Чуха се нечовешки викове и стенания. След време принцът се завърна запъхтян.
– Какво им направи? – попита Жоро.
– Изпочупих им ръцете! Нека ходят и да разправят!
Ръцете на разбойниците зараснаха накриво и всички ги знаеха като кривите разбойници. Те после навсякъде разправяха, че ги наказал някакъв дух. Дълги години мястото остана спокойно.
Магаренцето кротко си пасеше тревичка. Отново беше видимо.
– Миличкото ми! – прегърна го принцът. – А! Къде му е раната?! Как го направи?!
– Регенерат! Ще изкара още сто години!
– Жоро, Жоро… Без теб съм загубен! Много, много ти благодаря!
– Удоволствието е мое! – каза Жоро. – Добре, че се вселих в теб, иначе беше голяма скука!
Принцът и магаренцето потеглиха по пътя.

Принцът стигна до седмата планина и пътят го отведе до входната врата на голяма крепост.
– Жоро, тук съм чужденец! Ще имам ли проблеми с езика?
– Никакви! Говориш и разбираш!
– Стой! – спряха го стражите. – Кой си ти?
– Аз съм принц. Отивам при принцесата.
– Ха-ха! Принц на магаре! Покажи документ!
– Жоро, помагай! – помисли принцът.
– В дисагите е!
Принцът бръкна в дисагите и извади свитък. Разгъна го. Беше удостоверение.
– Ето го! – показа го.
Стражите го разгледаха. Истински си беше, с печат.
– Влизай! Тя е в кулата.
Принцът се изкачи по високата вита стълба и почука на вратата.
– Влез! – чу се нежно гласче.
Наистина беше много красива тази принцеса! Висока, руса и синеока. Тежки златисти къдрици падаха върху раменете и. Имаше алени ягодови устни. Сините и очи искряха. Принцът се поклони, поклони се и тя.
– Не си подходящ! Аз търся висок, рус и синеок принц, за да са високи, руси и синеоки децата ми, а ти си чернокос и черноок!
– Никой не си избира тялото, уважаема!
– Не ме интересува!
– А как се нарича прекрасната дреха, в която сте облечена?
Принцесата поруменя и кокетно примигна с очички.
– Анцуг.
– Много ви отива! Подчертава прекрасните ви форми!
– Сама си го уших! Докато чакам принцът да дойде, шия, бродирам и пея, но и това омръзва! Голяма скука е! Понякога седя в кулата и наблюдавам. Всичко се вижда. И теб те видях, когато се изпика зад храста!
– Човешко е! Но не сме се запознали! Димитрин! – поклони се принцът.
– Изабела! – приклекна принцесата и изрецитира:

Аз съм сияние,
аз съм копнеж.
Трябва да искаш
за мен да умреш!
Да ме превземеш,
да ме сразиш,
с нежност и обич,
да победиш!

– Прекрасно! Това е поезия! Ние, благородниците я разбираме, но простолюдието – не!
– Ако беше рус, може би щях да се влюбя в теб, но сега е невъзможно! Баща ми никога няма да го позволи! Той иска децата ми да са руси.
– Нищо. Можем да бъдем само приятели! Можеш да разчиташ на мен! И аз си търся жена, но така и не си намерих.
– Много си претенциозен ли?
– Искам да ме грабне, да ми хареса, по-скоро и двамата да се харесаме… за да се търпим. Само взаимната любов е истинска!
– И аз мисля така! – въздъхна принцесата.
– Много ли принцове идват тук?
– Двама, трима в година.
– Нямаш голям избор.
– Нямам. А животът си минава…
– Защо не избягаш?
– Къде? Веднага ще ме намерят! Известна съм!
– Ако не спазиш заповедта, баща ти ще те убие ли?
– Ще ме хвърли в тъмницата. Тук поне виждам слънце.
– Мисля, че трябва да се срещаш с повече хора и да водиш по-динамичен живот. Това, долу под кулата, езерце ли е?
– Топъл извор. В крепостта са няколко. Имаме си и обществена баня, канализация… Хората тук са много чисти!
– Голяма благодат! Крепост с топла вода си е лукс! Може ли да използвам банята?
– Разбира се! Срещу скромно заплащане.
– Не е проблем!
Принцът с удоволствие се поливаше в банята.
– Голяма работа е топлата вода, Жоро! Като новороден съм! Принцесата ми се вижда свестна жена. Жалко, че баща и е толкова консервативен! Иска ми се да и помогна. Имаш ли някаква идея? Нещо от бъдещето…
– Идеи да искаш! Имам една, но ще отнеме време!
– Колко?
– Една нощ, ако се понапъна.
– Напъни се!
На другата сутрин принцът отново посети принцесата. Тя неудържимо плачеше.
– Какво има? Кой те обиди?
– Погледни през прозореца!
Принцът погледна и видя нещо виещо се като змия. То започваше от прозореца и стигаше долу до извора.
– Жоро, какво е това?
– Пързалка.
– За какво служи?
– За пързаляне. Сядаш в началото, побутваш се малко и стигаш чак до извора. Накрая цопваш в него. Забавно е, но трябва малко смелост!
– Не плачи! Знаеш ли какво е това! – каза принцът на принцесата.
– Не!
– Пързалка!
– За какво е?
– За забавление. Ела с мен и не се страхувай!
Принцът седна, а принцесата се гушна в него. Побутнаха се и тръгнаха. То бяха писъци, то беше смях! Цопнаха в езерото. После се пуснаха отново. Този път беше по добре, защото бяха мокри и лесно се пързаляха.
– Може би, твоят анцуг е най-удобен за пързалката! – каза принцът.
– Удобен е, но май се поразпра отзад! Я, виж!
– Да, липсва част от него и се вижда прекрасното ти дупенце.
Принцесата се изчерви и отиде да се преоблече.
– Трябва кожена възглавничка! – каза Жоро.
– Трябва кожена възглавничка! – каза принцът. – Така пързалянето ще е безопасно!
– Сега ще ушия! – усмихна се принцесата. – Как се сети за тази пързалка?
– Тайна! Исках да те зарадвам!
– Успя! Отиди в другата стая да се преоблечеш. Снощи ти уших анцуг!
– Благодаря, трогнат съм! – каза Димитрин и отиде да се преоблече.
– Ех, защо не си рус?! – въздъхна след него принцесата.
Мълвата за пързалката се разнесе из всички царства. Заприиждаха желаещи да се пуснат. Бизнесът с възглавнички и анцузи процъфтя. Принцесата късаше билетчета, виждаше се с много хора и не се чувстваше самотна. Гостите много харесваха топлата вода и банята. Мястото се превърна в модерен СПА център. Хазната се понапълни. Сърцето на царя се посмекчи.
– Добре, де! Омъжвай се, за когото си искаш! Ти ще живееш с него! Писна ми от тия традиции! – рече той.
Принцесата беше почти щастлива. Принцът много и се радваше, но един ден каза:
– Трябва да си тръгвам! Домъчня ми за вкъщи!
– Жалко! Ех, ако беше рус!
– Защо толкова държиш да е рус?!
– Ами още от малка, това са ми втълпявали! Че ще бъде висок, рус, синеок и ще дойде на бял кон! А ти си черноок, дойде с магаре и не мога да те възприема като мой принц!
– Добре е да поразбиеш стереотипите, иначе цял живот ще си чакаш!
– Може и да си прав!
– Е, беше ми приятно!
– И на мен! Благодаря ти за всичко! Почти те обичам!
– И аз! Сбогом!
– Сбогом!
И двамата се поклониха с уважение.

Принцът измина обратния път. Така и не срещна подходящата. Когато наближи двореца си, видя зелени, плодородни градини. Явно селяните поливаха. Кръчмарят беше разширил странноприемницата си и се беше оженил за Мичето. Имаха си и детенце.
– Ех, Жоро! Такъв ми е късметът! Може би и аз ще се оженя по политически причини.
Наближиха познатата горичка.
– Утрото прогледна
с детско личице,
с ласкаво и нежно
слънчево сърце… – пееше си някой.
– Я! Ама това е моята песничка! Кой ли пък я знае!
Напред по пътеката вървеше някакво момиче с пълна кошница с гъби и си тананикаше.
– Добро утро! – поздрави принцът.
– Ох, изплашихте ме!
– Много хубава песен! Откъде я знаеш?
– Преди година, някой си я пееше в гората. Така и не разбрах кой!
Принцът се усмихна.
– Много гъби си набрала, сигурно сте голяма челяд!
– За царя са!
– За царя?!
– Баща ми е придворният готвач.
– А сигурна ли си, че не са отровни?
– Познавам ги, но за всеки случай опитвам всяка поотделно. Ако до два дни не умра, баща ми ги готви и поднася на царя.
– Жертваш си живота за царя! – изуми се принцът. – А как се казваш?
– Габриела.
– Аз се казвам Димитрин.
– Принцът ни се казваше така, но преди една година отиде на лов и не се върна.
– Аз съм принцът!
– Ти си принцът?! Димитрин?! Колко си хубав! Ще изтичам да зарадвам татко! Той те познава от малък!
– Чакай, чакай! Това е за теб!
Принцът бръкна в дисагите и извади едно пухкаво, бяло зайче.
– Ох, че е сладичко!
– И е много умно! Разпознава гъбите! Отровните не яде, а другите си ги похапва! – засмя се принцът.
Разбира се, зайчето беше работа на Жоро. Габриела се усмихваше, слънцето грееше в златистите и коси, сините и очи искряха и много му заприлича на Изабел, само дето беше по-дребничка.
– Качвай се на Хубавеца, ще те закарам до двореца! Ха-ха! Казах го в рима! – и двамата се засмяха.
На един пън Димитрин видя да седи вълшебникът с небесносиньо наметало и шапка на искрящи звездички.
– Не ти трябвам вече! Бъди щастлив! – помаха му Жоро и изчезна.
Царят и царицата много се зарадваха.
– Това е жената, тате! – каза принцът.
– Хм! Не знам, защо ти трябваше да биеш толкова път, за да си харесаш Габи, дъщерята на готвача. Та вие заедно израснахте, но ти отиде за пет години в армията, а тя се разхубави! Не я ли помниш?
– Смътно си спомням слабичко, смешно момиченце. Но сега съм с нова база данни.
– Добре ли си, сине?!
– Искам да кажа, че човек трябва да види грозното и лошото, за да оцени красивото и доброто.
– Поумнял си! Между другото, някакво гълъбче донесе писмо, но не можем да го разчетем. На някакъв чужд език е.
На парченце копринен плат беше извезано със златен конец:
– Намерих го! Бъди щастлив! Изабел.
Принцът се усмихна.
– И аз не го разбирам, тате. Но е много красиво и ще си го запазя.
– Габи, искаш ли да му станеш жена!
– Обичам го още от малък, царю!
– А ти, сине, искаш ли я?
– Скитах доста, докато я открия! – кимна принцът.
– Имате благословията ми! – отсече царят.
И двамата живяха дълго и щастливо.
Всъщност, годината беше 3050-та. Жоро беше научен сътрудник в БАН и си играеше на свръхкомпютъра на шефа. Играта се казваше “Времева мрежа”.
– Нямаше кръв и убийства. Краят беше щастлив. Вие сте победител! Печелите бутилка “Междузвездна амброзия”, която ще си получите в бара. – каза компютърът.
– Ей, най после я превъртях тази игра! – каза Жоро. – Добре, че шефът излезе в отпуск!