Щастливката

Тя запаса гърдите си с долнището на анцуга и легна да спи. Така ѝ беше топло и удобно. Имаше луна, по дантелените пердета танцуваха сенките на храстите отвън. Живееше в една от стаите, на огромен, четиристаен, наследствен апартамент. Стаите бяха високи по три и шестдесет, трудно се отопляваха, и изглеждаха малко неуютни. Преди да се превърне в старица, тя беше красива и грациозна жена. Каквото и да облечеше, изглеждаше добре, но роклите ѝ стояха невероятно, Господ ѝ беше дал хубава фигура. Мъжете не можеха да откъснат очи от нея, а учениците тайно се наслаждаваха на тялото ѝ, когато пишеше с тебешир на черната дъска и леко се повдигаше на пръсти. Притежаваше онази естествена, неосъзната, женска красота, наречена чар. Гласът ѝ беше нежен и мелодичен. Пееше много хубаво. Преподаваше български език в началните класове. Обожаваше учениците си и даваше всичко от себе си. Често се отклоняваше от сухия материал, разказваше им приказка, легенда или запяваше някоя народна песен. Тогава настъпваше абсолютна тишина, а в нея се вперваха десетки очички-звездички. Тя се усмихваше на миличките им личица, продължаваше си урока и знаеше, че е посяла в сърцата им любов, най-важното нещо на този свят.

Омъжи се за симпатичен и добър мъж, от онези, които знаят и могат всичко. Беше инженер, имаше златни ръце, всичко вкъщи ремонтираше сам, често помагаше на познати и непознати, много го уважаваха. Тя тайно се гордееше с него. Роди им се момиченце, синеоко, със златни къдрици, истинско ангелче. Гледаха го като писано яйце. Тя често канеше класовете си на гости, черпеше ги със сладки и малинов сироп, беше хубаво, с много смях, интересни истории и закачки. Мъжът ѝ, нямаше нищо против тези събирания, включваше се в разговорите и беше забавен, и приятен човек. Учениците ѝ обичаха семейството ѝ, и тайно си мечтаеха за подобен начин на живот, някога, когато пораснат.

Всичко вървеше, като в приказка, докато не почина майка ѝ. Тогава, нещо в нея се пречупи. С часове стоеше тъжна и замислена. Преподаваше сухо и без желание. Попрегърби се. Започна да крещи. Вече не канеше учениците вкъщи. Стана заядлива, държеше се грубо, дори с мъжа си. Детето ѝ някак, бързо и неусетно порасна, а тя, постепенно, се превърна в съвсем обикновена жена. Мъжът ѝ се пристрасти към телевизионната техника. Три от стаите, бяха с рафтове, чак до тавана, пълни с кинескопи, кутийки, с разни неща, от които нищо не разбираше, инструменти, поялници, бургии, клещи, пинсети , лупи и какво ли още не. Работеше за без пари. Обикновено го хранеха и пояха, за да им излезе евтин ремонта. Не можеше да отказва. Пропи се. Започна да не се прибира вкъщи. Дъщеря ѝ порасна, беше красавица, като майка си. Изучи се и един ден, неочаквано, замина за Америка. Омъжи се за някакъв доста възрастен чичка, уж богат, но все нямаше пари да прескочи до България, за да види родителите си. Идваше, все по-рядко. Когато го правеше, навсякъде мушкаше долари. В книгите, в шкафовете, под килима, навсякъде, из разни тайнствени местенца, защото майка ѝ смяташе за недостойно, да взима пари от дъщеря си. А прекрасният ѝ баща, се беше превърнал във вонящо, безхарактерно животно. Предпочиташе, да живее далече, в Америка. Един ден, учителката изгони мъжа си. Апартаментът беше неин. Той спеше пред вратата ѝ, просеше през деня, купуваше си хляб и диня, издълбаваше динята, пикаеше в нея, после я изхвърляше, правеше и други работи, и във входа започна да смърди. Съседите тъжно поклащаха глави, нищо не казваха, защото ги познаваха отдавна и помнеха, че бяха добро семейство. Един ден, той умря, свит на кравай, на площадката между етажите. Тя го погреба, без много шум, дъщеря ѝ не можа да дойде.

Вече спеше. Сънуваше, че е в клас и в нея са вперени десетки очички-звездички. Запя “Лале ли си, зюмбюл ли си”. Гласът ѝ беше нежен и плътен. Песента целуна всички и излетя през прозореца. Децата бяха притихнали, някои се разплакаха.

Намериха я след десетина дни, съседите усетиха миризмата. Санитарите влязоха с маски, защото не се търпеше. В леглото се беше сгърчило тялото на старица, с посивели, разчорлени коси. Но това беше само обвивката. Беше умряла с усмивка в съня си и душата ѝ, навярно, беше отлетяла щастлива, нанякъде.

По Шекспир

– Къде изчезна, Жулиета?!
Пустее скъпият балкон…
– През девет планини в десета,
отидох да ми сложат силикон.
– Какви са тия джуки страшни?!
Ще можеш ли фъстъци да ядеш?
– Не са за ядене, любими мой, безстрашний!
Ще те целувам, докато умреш.
– Гърдите ти, направо са огромни!
В тях мога да се задуша.
– Не бой се! Виж, какви зърна върховни!
Ако си тъжен, с тях ще те теша.
– Ах, ти си моята наслада!
Но вашите са против мен!
– Какво ти пука! Аз съм млада.
Обичай ме и не бъди овен!
– Обичам те! Ела тук, в храсталака,
за да запретна дългата ти фуста!
– Ти луд ли си! Един с каляска чака.
До мола бързо ще ни спусне.
– Какво е мол? Говориш думи странни.
Изглеждаш толкова различна!
– Не ми носи цветя уханни!
Омръзна ми, да съм благоприлична.
– Не знам, какъв размер са новите ти чашки,
да купя марков сутиен.
– За кво ми е? Аз нося само прашки.
Погледнеш ли ги, ще се влюбиш в мен.
– Аз влюбен съм. Ще ти направя серенада,
но трябва малка подготовка…
– Не се хаби! Аз имам изненада!
На дупето ми има “Р+Ж” татуировка.
– Ах, Жужи, ти си тъй прекрасна!
Най-сладката и шантава жена!
– Обичай ме, докато съм тясна.
Променлива е женската съдба.

Издънка

 

Хванах жена ми, че си чати с един. Тя не знае, че съм я хванал. Пратих файла с целия им чат в пощата си и си го чета вечер, преди заспиване.
Жена ми все ме пита, защо се хиля като идиот, а аз ѝ казвам, че си чета вицове. Свалките им са по всички правила на играта, с много усмивки, целувки и сърчица. Видях му снимката, небрежно елегантен, леко брадясал, прилича на Никос Вертис. Мойта пък, с някакъв софтуер, се беше издокарала като филмова звезда. Разкошна си! Коментира пичът. Не знае, каква е от кръста надолу. Един път да му се оригне и ще му изчезне меракът. В момента си разменят рецепти. Жена ми му обяснява, как да си приготви дроб по селски. Никога не го е готвила, преписала е рецептата от интернет.
Тя една филия не може да опече, толкова е зле. Той ѝ връща с пикантни пържоли. Ще му я пробвам рецептата, дето толкова я хвали.
Мойта му се жалва, че не съм я задоволявал. Довечера ще ѝ скъсам пеперудката. Цяла нощ ще я клатя, горкичката тя. Била служителка в Министерски съвет, на много отговорна длъжност. Леле! Като знам, че продава закуски на пазара, свят ми се завива. Онзи имал яхта. Брей! Милионерче! И яхтата му огромна! В Черно море не съм виждал такава. А, той живеел в Маями, Флорида. Хамериканче, значи! Е, нека си чатят. Нито той ще доплува до Хасково, нито моята ще кацне при него.

 

Издънка

 

Хванах жена ми, че си чати с един. Тя не знае, че съм я хванал. Пратих файла с целия им чат в пощата си и си го чета вечер, преди заспиване. Жена ми все ме пита, защо се хиля като идиот, а аз ѝ казвам, че си чета вицове. Свалките им са по всички правила на играта, с много усмивки, целувки и сърчица. Видях му снимката, небрежно елегантен, леко брадясал, прилича на Никос Вертис. Мойта пък, с някакъв софтуер, се беше издокарала като филмова звезда. Разкошна си! Коментира пичът. Не знае, каква е от кръста надолу. Един път да му се оригне и ще му изчезне меракът. В момента си разменят рецепти. Жена ми му обяснява, как да си приготви дроб по селски. Никога не го е готвила, преписала е всичко от интернет. Тя една филия не може да опече, ще я загори. Той ѝ връща с пикантни пържоли. Ще му я пробвам рецептата, дето толкова я хвали. Мойта му се жалва, че не съм я задоволявал. Довечера ще ѝ скъсам пеперудката. Цяла нощ ще я клатя, горкичката тя. Била служителка в Министерски съвет, на много отговорна длъжност. Леле! Като знам, че продава закуски на пазара, свят ми се завива. Онзи имал яхта. Брей! Милионерче! И яхтата му огромна! В Черно море не съм виждал такава. А, той живеел в Маями, Флорида. Хамериканче, значи! Е, нека си чатят. Нито той ще доплува до Хасково, нито моята ще кацне при него.

Малка, сладка мечта

Винаги съм си мечтал, за баща индианец, но не обикновен индианец, а вожд с орлови пера и лула, мъдър и величествен, който да ми дава правилни съвети и да ме ръководи в живота. За майка, исках да имам ослепителна, руса красавица, с дълги крака, къса пола, черни очила и бяла усмивка. Разбира се, такава комбинация в реалния живот беше невъзможна. Баща ми беше дърводелец, който много искаше да си има къща на село, с дворче, с овощни дървета и лоза, и дърводелска работилница, разбира се, с банциг, абрихт и щрайхмус. Работеше много, но нямаше как да осъществи мечтата си, защото трябваше да изхранва мен и двете ми сестри. Майка ми, беше миньонче, продавачка в бакалия. Смисълът на живота ѝ беше в това, да се харесва на клиентите. Обличаше се елегантно, беше лъчезарна и винаги усмихната. Заедно с колежката ѝ, също красавица, привличаха хора, чак от другия край на града, които пазаруваха при тях, заради доброто отношение и очарованието им. От всичко това, печелеше управителят, оборотът беше голям, а майка ми, така и не забогатя. Единствената привилегия ѝ беше, че познаваше много хора и носеше вкъщи качествени продукти. И двамата ми родители крещяха яко, не се караха, така си говореха, професионално заболяване. Майка ми се надвикваше с клиентите, а баща ми, с дърводелските машини. Аз, разбира се, бях мълчалив, търпеливичък и кротък. Слагах по една книжка за индианците, между страниците на учебника и се правех, че уча. Роднините ми, много искаха, да завърша висше и да стана началник на поща. Защо точно това, не знам, може би им се виждаше почтена, престижна и спокойна професия, но разговорите ни бяха все в тази посока. Отначало спорех с тях, но винаги разговорите ни завършваха с крясъци и разбрах, че няма смисъл да им противореча, формално винаги се съгласявах. За сестрите ми, най-важното нещо беше, да се харесват на момчетата и да са по-готини от другите момичета. Когато им казах, че са глупави гъски и единственото им предназначение е да раждат и отглеждат деца, и да продължават рода, ме намразиха и спряха да ми говорят. За най-голям ужас на родителите ми, зарязах висшето и започнах работа в един металургичен комбинат. Защо точно там? Имах един приятел, той ме нави. Любознателен съм, интересно ми е да разбера, как точно са направени нещата и защо са направени точно така. В техниката, всичко трябва да е точно, иначе не сработва. И винаги, в основата, има някаква оригинална идея, хрумнала на някой, и после доразработена от другите. Всички машини, са измислени от човешкия ум и създадени от човешките ръце, управляват се от тях, произвеждат и създават ценни продукти. Магията е в това, да виждаш, как примитивната, несъвършена технология, се развива и става все по-добра, и достига своето съвършенство, в нещо гениално просто и работещо перфектно. И всичко това, направено от несъвършенството, наречено човек! В производството е напрегнато, гонят се планове, има срокове, но е страхотно усещането, че участваш в общ процес и създаваш. Откъде започва всичко, това исках да разбера. Оказа се, че във всяка професия си има спецове, хора, които са много навътре в нещата, обикновено с голям опит, от които можеш да черпиш знания и можене, хора-съкровища. Трябва да си попивателна, да усвояваш, да ти става интересно. Тогава идва гладът за знания, искаш да учиш и го правиш с желание. После, в процеса на работа, се усъвършенстваш, добавяш свои идеи и ставаш творец, професионалист. Това прозрях, в общи линии. И така… срещнах се с металурзите. Много странни хора. Трудът им е тежък, мръсен, опасен и гаден. Но те си обичат професията. Обикновено са без зъби, заради вредните газове, с болки в ставите, с всякакви хронични заболявания, но не се отказват, работят си. От тях разбрах, какъв необикновен елемент е желязото. Добавяйки различно количество въглерод в него, се получава стомана с различна структура и разни ценни свойства. Добавяйки легиращи елементи, свойствата на желязото се променят до неузнаваемост, става жилаво или твърдо, или ковко, или неръждясващо… Но не е толкова просто. Тайната е в “рецептите”, трябва да знаеш кога, как и какво да добавиш, при каква температура, кога и как да охладиш, закалиш, отвърнеш, последващи обработки, разни тънкости на занаята. Беше интересно, но аз не се занимавах с това. С Любо, поддържахме порталните кранове, а такива имаше много. Всеки кран си имаше спирачки. Управлението му се състоеше в придвижване в различни посоки и работата без спирачки, беше опасна и недопустима, предпоставка за аварии и злополуки. И така, сменяхме износеното феродо на спирачките, наковавахме ново, имаше малко настройка, не трябваше спирането да става съвсем внезапно, а плавно. Катерехме се по крановете, обикаляхме цеховете и работата ни беше свързана с много движение. И най-важното! Крановете се управляваха от кранистки. Влюбих се в една от тях, логично беше. Всичко започна с физическото привличане. Да, със секса, с пожелаването. При мъжете е така. Харесваш си я, очите ти гледат все натам, фантазията ти се развинтва… Тази имаше страхотно тяло, дълга, черна коса и сини очи. Създадена за грях.

————————————————

– Работата ти изглежда елементарна, буташ разни ръчки, но е напрегната и отговорна, защото трябва да внимаваш, да не осакатиш човек.
– Малко хора го разбират.
– Железата са опасни. Веднъж си ударих коляното в един винкел, две години ме боля, притесних се, че се е образувал рак, отидох на лекар, нищо ти няма, каза и след прегледа болката ми мина.
– Успокоил си се.
– Не знам… Представям си, да се скъса въжето и сноп с профили, да падне върху краката на някого.
– Не говори за това.
– Защо не дойдеш с мен на покрива?
– Къде?!
– На покрива. Там обядваме с Любо.
– Обядвайте си. Какво да правя там?
– Нищо. Ще гледаме небето.
– Мога да го гледам и от земята.
– Там е по-хубаво. Пейзажът е страхотен, покривът излъчва приятна топлина и над теб е чисто синьо.
– Нали всички ще ни видят и целият цех ще гръмне!
– Какво ти пука! Това ще е само в началото, после ще свикнат.
– Ти…, защо не ми дойдеш на гости? Ще те запозная с нашите.
– С вашите! Луда ли си!
– Нали не ти пука?
– Не съм подготвен психически.
– Изплаши се. Страх те е от обвързване.
– Не, не ме е страх. Знаеш, че адски ми действаш.
И сега не знам, как ще изляза надървен от кабината.
– Докато слезеш по стълбичката, ще ти спадне.
– Не се знае.
– И аз ходя все с дамски превръзки.
– Защо, често ти идва ли?
– Не, но като те видя се подмокрям.
– Еха! Виждаш ли? Телата ни се искат!
– Да, но аз търся сериозна връзка.
– Понякога, несериозната връзка преминава в сериозна и обратното.
– Не филосфствай!
– Искам да те прегърна, да те целуна, да те хвана за бедъра, за гърдите…
– Може, но не тук. Отдолу ни гледат. И не искам да стигаме до крайности.
– Защо?! Точно в крайностите е най-хубавото!
– Изчезвай!
– Мисля си за теб, знаеш го!
– Знам го.
– Много си лоша!
– За всичко си има време и място.
– Добре. Само не ме запознавай с вашите.
– Бъзльо.
– Утре, пак ще ти регулирам крана.
– Ще те чакам.
– Добричка си. Погледни ме за довиждане!
– По цял ден те гледам.
– И аз. Харесвам усмивката ти… и всичко в теб.
– Всичко ли? Послъгваш малко, май, свалячо!
– Ех… Тръгвам. Вече може. Уби ми мъжеството!
– Ще си го съживиш!
– Устатичка си, но аз харесвам диви жени.
– Леко, да не си удариш коляното в стълбичката.
… Злопаметничка си… Но това само си го помислих.

———————————–

С Любо, пак бяхме на покрива, хапвахме хрупкави, бели хлебчета и топли, сочни кюфтенца, правеха ги много вкусни и си пийвахме биричка. В далечината се виждаха синкавите гънки на планината.
– Кранистката не смее да се качи с мен на покрива, за да не я одумват. – казах.
– За какво ти е?
– Готина е.
– Важен е и характерът.
– Знам. Няма да се женя за нея, но все пак ми се искаше, да е по-смела. Може и да си намеря някоя, която да бъде с мен навсякъде.
– Ще свикнеш и ще ти омръзне. И ще ти се иска да си сам.
– Оставаш сам, но после се връщаш. И така… на приливи и отливи.
– Аз искам стабилна жена.
– Какво значи стабилна?
– Стабилна, значи стабилна. Не може да се обясни. Искаш ли да отидем там?
– Къде?
– При планината.
– Чак там!
– Ще отидем с рейс, докъдето може, после пеш. Ще кажем на шефа, че има авария и ще изчезнем.
– През работно време?!
– Да. Утре.
– Добре.
—————————————-
Рейсът спря в селото, но ние тръгнахме по една странична уличка, която премина в черен път, той пък ни заведе до една рекичка. Решихме да вървим все по рекичката, докато стигнем до извора ѝ. Покрай нея криволичеше една пътечка, ставаше все по-красиво, започна широколистна гора, появиха се свежи полянки, надничаха някакви цветенца от тревата, чуруликаха птици… Стана стръмно, рекичката се превърна в клокочещо поточе и зад завоя се появи… водопад. Не беше голям, около два метра, но си беше съвсем истински, водата се пенеше, разпрашваше и правеше дъга. Долу имаше вирче, оградено с камъни, а в една скална ниша се мъдреше алуминиево канче, оставено от някой добър човек. Не го ползвахме, пихме от шепи, но водата беше ледена, трудно се преглъщаше.
– Много сме кухи, Любо!
– Защо?
– Не взехме нито храна, нито вода!
– Карай! Няма да се бавим. Нали сме на работа.
– Дай, поне да се напием, за да не ни е жадно.
Пихме на почивки, с мънички глътки. Ставаше все по стръмно, гората премина в гъсти шубраци, пътеката свърши, поточето изчезна. Нямаше никакъв извор. Изпод шумата се стичеха безброй вадички, които се събираха, сливаха и в ниското се превръщаха в река. Заобикаляхме трънаците, провирахме се под храсталаците, но беше еднообразно, нищо интересно нямаше, даже нямаше трева, а само стара, сива, миналогодишна шума.
– Мислиш ли, че кранистката щеше да се вре с мен из трънаците?
– Стига с тая кранистка!
– Що, бе! Разсъждавам си.
– Казах ти! Трябва да е стабилна жена!
– Няма стабилни жени. Откъде го измисли?! Всичките са колебливи и смотани. Предлагам ти, да вървим нагоре, защото така ще обикаляме до утре.
– Добре, води ти.
И тръгнахме нагоре по стръмното. Трябваше да има някакъв връх, хълм, височина поне, откъдето да се ориентираме къде сме. Надолу е усойното, нагоре е слънчевото. Елементарна логика. Храстите започнаха да се разреждат, позапъхтяхме се, появи се трева, стана светло, изкачихме се, стръмното свърши и… ахнахме. До хоризонта-море от хълмове, зелени в близкото и сини в далечното. Едни ливади, едни пъстри цветя, някакъв път се виеше като змия и изтъняваше като конец в края си, въздухът беше кристален. Имаше няколко брезички, тръгнахме към тях, да поседнем на сянка.
– Виж, какво има тук! – каза Любо.
– Какво?
Беше малък, бетонен блок, с вдлъбнатина в средата.
– А, това е триангулачна точка.
– Така ли? За какво служи?
– За топографски измервания. На съседния хълм може да има друга такава. Получава се триангулачна мрежа. По този начин измерват височини, разстояния, площи… правят се карти.
– Много знаеш!
– Ако беше кранистката тук, щях да я опъна точно на тази точка.
– Стига с тая кранистка!
– Ама не е ли готино, да си с жена, точно на това разкошно място?!
– Никоя няма да мине през трънаците, за да дойде тук.
– Запомни ли пътя?
– Нямаше път.
– Ако поискаме да дойдем пак, как ще дойдем?
– Не знам.
– Същински рай е тук. Никога не съм го очаквал. Виж, каква панорама е! Все едно си в планинско море!
——————————————-
Кранистката неочаквано се омъжи за един началник на цех, от съседния завод. Видях го. Нищо особено. Обикновен чичка. “Какво хареса в него, какво?!”, попитах я, а тя се разрева и избяга. После напусна работа. Хубавите ябълки, прасетата ги ядат, абсолютна истина е. Любо отиде да работи в чужбина. Загубихме си дирите, не съм го виждал и чувал. Дано да си е намерил стабилна жена. Страхотните хълмове обраснаха с едни огромни дървета, приказната гледка изчезна завинаги, а триангулачната точка е почти неоткриваема. Аз улегнах, печеля достатъчно, още не съм се оженил, чувствам се добре, но понякога, все още, се излягам на дивана, гледам в тъмното и си представям, че съм в онази невероятна точка, с някаква прекрасна жена.

Гуш

гуш2

21.01. – международен ден на прегръдката

Гуш протегна ръчички, разтърка очички и се усмихна. Това беше неговият ден!  Хората му го бяха посветили, за да му благодарят, че го има. Разсънен и щастлив, Гуш  погледна надолу . Той/то беше едно такова хубаво, мило, пухкавичко,  мекичко  и топло нещо . Нещо като розово облаче. Уж  малко а в същото време мнооого голямо.  Когато Гуш отидеше някъде и разпръснеше розовата пухкава мъглица – около  мама или тати и бебче, дете и животинче, момче и момиче , на тях им ставаше топло, уютно,  усмихнато и светло.

Нямаше време за губене! Трябваше да отиде на толкова много места – да обиколи цялата Земя, даже няколко пъти .Някъде щеше  да се задържи по- дълго, някъде по- кратко. И така  докато не дойдеше нощта, която да отмени Гуш като загърне хората  с тъмно синьото  си наметало, обсипано със звезди и мечти.

Там където беше Гуш, беше поне едно от другите даряващи радост и щастие красиви облачета – Приятелство, Подкрепа, Благодарност, Любов.

Всъщност нямаше и ден, нямаше и минутка, в която Гуш да не беше между хората. Защото без него и дружинката облачета, кръжаща около  него , хората  не можеха да живеят.

 

Перфектна жена

– Виж, кви мацки!
– Кви?
– Перфектни.
– Хубави са, но това е моментно състояние. Грим, фотошоп, реклама…
– Но са красиви!
– И ти си красива.
– Хайде, сега! Четки.
– Ако един мъж, харесва жена, без грим и която вони на чесън, значи наистина я харесва.
– Така ли? Сега ще се натъркам с чесън.
– Хапни го. Полезен е.
– Хапни го ти.
– Ама, може ли, някакъв си чесън, да отблъсне любовта?!
– А защо трябва да предизвикваме отвращение в другия и да го тестваме.
– Не знам. За разнообразие. Понякога е забавно.
– Не е.
– Мислила ли си, ако някога сме един до друг и няма какво да правим, какво ще правим?
– Сложно!
– Не, ако сме заедно и ми е все тая, тук ли си или не си, или какво мислиш, с какво се занимаваш…
– Ще се разделим.
– Ужас!
– Какво?
– Не мога да си го представя! Чакам те да се прибереш, да тропне вратата, или когато се прибирам, знам, че си вкъщи. През деня по няколко пъти се сещам за теб. Боже, добре, че те има! Иначе, ще ми е празно.
– Обясняваш ли ми се?
– Не, разсъждавам си.
– Няма нужда от толкова думи. Просто ме прегърни.
– Изхрупах една ряпа.
– Нищо, аз ще съм ти оцетът и солта.
– Ти си по-хубава от онези мацки!
– Млъкни! Когато се обича, не се говори.
– Искам, да ти кажа всичко!
– Тихо. Аз си го знам.
– По-полека! Ще ми скъсаш панталона!
– Знаеш ли, какъв си ти?
– Не.
– Хитрец-провокатор. Нищо случайно няма в теб!
Тук вече, наистина се усмихнах и нямаше какво повече да кажа. Просто я целунах. С език.

Няма как

– Ти какъв си?
– Писател.
– А ти?
– Поет.
– И двамата в казана с мастило! Ти какъв си?
– Редактор.
– При тях!
– Не-е-е! – ревнаха предишните двама. – В един казан с редактора си е истински Ад!
– Тъй, де! – усмихна се Дяволът.

Кашонът

Ясно е, че жените са създадени, за да ръководят мъжете,
но тази ми разказа играта! Набута ме в един кашон и го ритна в гардероба.
– Направи няколко дупки, да мога поне да дишам! – помолих я.
– Шът! Тихо! – ритна пак кашона тя.
Вадеше ме, само когато имаше нужда от задушевно общуване.
– Кажи, че ме обичаш!
– Обичам те!
– Не така! Не е истинско!
– А как е истинско?
– С чувство! Не те усещам!
– Обичам теееее!
– Не е нужно да крещиш! Добре си чувам! Прошепни ми го!
– Ооооообииииичаааааам теееее…
– Горе-долу… става. Какво харесваш в мен?
– Всичко!
– Не ме лъжи!
– Честно, бе!
– Ще те затворя на тъмно!
– Имаш хубави очи!
– Глупак! Това ли можа да измислиш!
– Наистина са хубави!
– Мисли! Мисли!
– Имаш нежна душа.
– И по-точно?!
– Възвишена е, някак си!
– По-точно!
– Можеш да обичаш!
– А! Дойдохме си на думата! Жените могат, а мъжете са гадове!
Всичките са еднакви! Ти ще стоиш в кашона, докато не се влюбиш
в мен тотално!
– Да се влюбя!!!
– Какво?! Изненада ли се? За какво мислиш, те държа тук?!
– Откъде да знам?
– Искам да разбера, дали мъжете могат истински да обичат!
– Що пък точно аз?
– Случаен подбор! Не си въобразявай нищо!
– Остави ми нещо за ядене, поне…
– Манджички ли искаш?! Оставила съм ти ябълки, хрупай!
Много са полезни! И няма да се заглеждаш в чистачката! Ако
случайно отвори кашона, ще си затвориш очите!
– Ама аз къде съм?
– В гардероба, къде?!
– А гардероба къде е?
– В службата ми! Това е служебен гардероб!
И не ме разпитвай! За утре се подготви психически! Ще те
ползвам като мъж!
– Това, какво значи?!
– Не се прави на глупак!
Тя тръшна вратата и превъртя ключа. Няма измъкване!
Ще трябва да я обичам всеотдайно и до скъсване.
Няма добри жени на този свят! Няма! Впрочем, сетих се за една!
– Мамоооооо!

Офис

С колегата ми сме влюбени в една и съща жена. Колежка. Това, както и да е, но тя е омъжена за един наш колега. Най-ужасното е, обаче, че всички работим в общ офис. По-точно, офисче. Нагъчкани сме на около метър един от друг. Конкуренцията е невероятна. Колегата ми непрекъснато я ухажва. Аз се дразня и гледам да го надцакам. Мъжът ѝ ни каза, че няма нищо против ухажването, така сме го облекчавали, но не трябвало да стигаме до крайности. Крайностите били опипване и секс. Това, няма да го направим, неудобно е, колеги са ни и двамата, но тя е толкова елегантна, естествена, ухае омайващо, излъчва сексапил и женственост… Не го прави нарочно, в това е клопката, но красивото ѝ тяло си личи и под най-скапаните дрехи. Питахме ги, по колко пъти на ден го правят, колкото си искат, казаха, нямали план. На мен и Тишо само ни текат лигите, направо им се възхищаваме, защото са отворено, нестандартно и демократично семейство, защото жененият българин обикновено гледа като бик и си пази половинката, а жените се затварят в себе си и демонстрират вярност. При тях няма нищо такова. Отворени са към света и излъчват щастие. Казват, че се обичат, вярваме им, то си им личи. Работата ни минава в шеги и ни върви. Румен, мъжът ѝ, ни разказа за най-големия си гаф. Те живеят заедно с тъщата. Румен си лежал на дивана в хола, когато външната врата се треснала.
– Лилииии, хайде да сееее… ! Майка ти излезееее! – провикнал се той.
Вратата на хола се отворила и се показало ухиленото лице на тъщата.
Румен умрял от срам.
– Защо не опъна тъщата, бе тъпчо?! – бъзика го Тишо.
– Щеше да те обикне за цял живот! – добавям аз.
– Две жени ще ми дойдат в повече. Освен това, тъщата е ужасна. Не си затваря устата за секунда.
– Трябваше да ме извикаш. Знам, как се затваря женска уста. – обяснява се Тишо.
– И аз знам, но това е за кратко. – отвръща Румен. – Странното е, че са една кръв, майка и дъщеря са, а са толкова различни, тъщата не ми действа, а по Лилето съм луд.
– Една кръв са, но са различни хора. – Дали след години, Лилето няма да заприлича на майка си? – мъдрувам.
– Възможно е. Божа работа. Да я обича, докато още е готина. – казва Тишо.
– Винаги ще я обичам. – отвръща Румен
Разговорът приключва, а ние с Тишо тъжно въздъхваме.
А Лилето ни разказа, как веднъж много ѝ се пишкало, дамската тоалетна била заета и влязла в мъжката. Когато излязла, пред нейната кабинка имало опашка, въпреки че другите били свободни. Работата била в това, че под вратата се виждали обувки с токчета и свалени бикини.
– Тоалетната е мъжка. – казал ухилен мъжага.
– Аз съм мъж. – отвърнала Лили.
И после се смяла с глас, на замръзналите им усмивки.
– Хахахаха! Лили е мъж! – започнах да се кодоша.
– Да не сте Румянка и Лилян?! – подхвана ги Тишо.
Двамата се ухилиха и ни разказаха, как на един осми март, изживели най-невероятния си оргазъм. Родителите на Лили отишли на село и апартаментът им бил свободен. Лили и Румен веднага се възползвали, нетърпеливо се метнали голички в кревата и започнали да се радват на живота. Но на вратата се звъннало. Румен помислил, че си идват техните и се облякъл с бясна скорост. Била съседката. Започнали отново. Пак се звъннало. Румен се облякъл. Другата съседка. Започнали отново. Звъннало се. Румен се облякъл. Първата съседка. Започнали отново. Пак се звъннало. И така, цели четиринадесет пъти. Звънят най-различни хора. Румен станал цар на бързото обличане. Дънки и тениска, точно за три секунди. Накрая избеснял и изкъртил звънеца. И тогава се получил онзи невероятен екстаз.
Много сладко семейство. Шегувахме се на тема секс и какво ли още не, това ни разтоварваше, защото ежедневието ни беше напрегнато, гонехме оборот и план.
Но се случи нещо много гадно. Симпатягите ни напуснаха. Намериха си добре платена работа. Шефът назначи две джофри, абсолютни темерутки. Не общуваме с тях. Тягостно е в офиса, работата не върви, времето не минава… Почти не говорим.
Ей, вие двамата! Щастието е заразно. Върнете се! Веднага!