Няма как

– Ти какъв си?
– Писател.
– А ти?
– Поет.
– И двамата в казана с мастило! Ти какъв си?
– Редактор.
– При тях!
– Не-е-е! – ревнаха предишните двама. – В един казан с редактора си е истински Ад!
– Тъй, де! – усмихна се Дяволът.

Кашонът

Ясно е, че жените са създадени, за да ръководят мъжете,
но тази ми разказа играта! Набута ме в един кашон и го ритна в гардероба.
– Направи няколко дупки, да мога поне да дишам! – помолих я.
– Шът! Тихо! – ритна пак кашона тя.
Вадеше ме, само когато имаше нужда от задушевно общуване.
– Кажи, че ме обичаш!
– Обичам те!
– Не така! Не е истинско!
– А как е истинско?
– С чувство! Не те усещам!
– Обичам теееее!
– Не е нужно да крещиш! Добре си чувам! Прошепни ми го!
– Ооооообииииичаааааам теееее…
– Горе-долу… става. Какво харесваш в мен?
– Всичко!
– Не ме лъжи!
– Честно, бе!
– Ще те затворя на тъмно!
– Имаш хубави очи!
– Глупак! Това ли можа да измислиш!
– Наистина са хубави!
– Мисли! Мисли!
– Имаш нежна душа.
– И по-точно?!
– Възвишена е, някак си!
– По-точно!
– Можеш да обичаш!
– А! Дойдохме си на думата! Жените могат, а мъжете са гадове!
Всичките са еднакви! Ти ще стоиш в кашона, докато не се влюбиш
в мен тотално!
– Да се влюбя!!!
– Какво?! Изненада ли се? За какво мислиш, те държа тук?!
– Откъде да знам?
– Искам да разбера, дали мъжете могат истински да обичат!
– Що пък точно аз?
– Случаен подбор! Не си въобразявай нищо!
– Остави ми нещо за ядене, поне…
– Манджички ли искаш?! Оставила съм ти ябълки, хрупай!
Много са полезни! И няма да се заглеждаш в чистачката! Ако
случайно отвори кашона, ще си затвориш очите!
– Ама аз къде съм?
– В гардероба, къде?!
– А гардероба къде е?
– В службата ми! Това е служебен гардероб!
И не ме разпитвай! За утре се подготви психически! Ще те
ползвам като мъж!
– Това, какво значи?!
– Не се прави на глупак!
Тя тръшна вратата и превъртя ключа. Няма измъкване!
Ще трябва да я обичам всеотдайно и до скъсване.
Няма добри жени на този свят! Няма! Впрочем, сетих се за една!
– Мамоооооо!

Офис

С колегата ми сме влюбени в една и съща жена. Колежка. Това, както и да е, но тя е омъжена за един наш колега. Най-ужасното е, обаче, че всички работим в общ офис. По-точно, офисче. Нагъчкани сме на около метър един от друг. Конкуренцията е невероятна. Колегата ми непрекъснато я ухажва. Аз се дразня и гледам да го надцакам. Мъжът ѝ ни каза, че няма нищо против ухажването, така сме го облекчавали, но не трябвало да стигаме до крайности. Крайностите били опипване и секс. Това, няма да го направим, неудобно е, колеги са ни и двамата, но тя е толкова елегантна, естествена, ухае омайващо, излъчва сексапил и женственост… Не го прави нарочно, в това е клопката, но красивото ѝ тяло си личи и под най-скапаните дрехи. Питахме ги, по колко пъти на ден го правят, колкото си искат, казаха, нямали план. На мен и Тишо само ни текат лигите, направо им се възхищаваме, защото са отворено, нестандартно и демократично семейство, защото жененият българин обикновено гледа като бик и си пази половинката, а жените се затварят в себе си и демонстрират вярност. При тях няма нищо такова. Отворени са към света и излъчват щастие. Казват, че се обичат, вярваме им, то си им личи. Работата ни минава в шеги и ни върви. Румен, мъжът ѝ, ни разказа за най-големия си гаф. Те живеят заедно с тъщата. Румен си лежал на дивана в хола, когато външната врата се треснала.
– Лилииии, хайде да сееее… ! Майка ти излезееее! – провикнал се той.
Вратата на хола се отворила и се показало ухиленото лице на тъщата.
Румен умрял от срам.
– Защо не опъна тъщата, бе тъпчо?! – бъзика го Тишо.
– Щеше да те обикне за цял живот! – добавям аз.
– Две жени ще ми дойдат в повече. Освен това, тъщата е ужасна. Не си затваря устата за секунда.
– Трябваше да ме извикаш. Знам, как се затваря женска уста. – обяснява се Тишо.
– И аз знам, но това е за кратко. – отвръща Румен. – Странното е, че са една кръв, майка и дъщеря са, а са толкова различни, тъщата не ми действа, а по Лилето съм луд.
– Една кръв са, но са различни хора. – Дали след години, Лилето няма да заприлича на майка си? – мъдрувам.
– Възможно е. Божа работа. Да я обича, докато още е готина. – казва Тишо.
– Винаги ще я обичам. – отвръща Румен
Разговорът приключва, а ние с Тишо тъжно въздъхваме.
А Лилето ни разказа, как веднъж много ѝ се пишкало, дамската тоалетна била заета и влязла в мъжката. Когато излязла, пред нейната кабинка имало опашка, въпреки че другите били свободни. Работата била в това, че под вратата се виждали обувки с токчета и свалени бикини.
– Тоалетната е мъжка. – казал ухилен мъжага.
– Аз съм мъж. – отвърнала Лили.
И после се смяла с глас, на замръзналите им усмивки.
– Хахахаха! Лили е мъж! – започнах да се кодоша.
– Да не сте Румянка и Лилян?! – подхвана ги Тишо.
Двамата се ухилиха и ни разказаха, как на един осми март, изживели най-невероятния си оргазъм. Родителите на Лили отишли на село и апартаментът им бил свободен. Лили и Румен веднага се възползвали, нетърпеливо се метнали голички в кревата и започнали да се радват на живота. Но на вратата се звъннало. Румен помислил, че си идват техните и се облякъл с бясна скорост. Била съседката. Започнали отново. Пак се звъннало. Румен се облякъл. Другата съседка. Започнали отново. Звъннало се. Румен се облякъл. Първата съседка. Започнали отново. Пак се звъннало. И така, цели четиринадесет пъти. Звънят най-различни хора. Румен станал цар на бързото обличане. Дънки и тениска, точно за три секунди. Накрая избеснял и изкъртил звънеца. И тогава се получил онзи невероятен екстаз.
Много сладко семейство. Шегувахме се на тема секс и какво ли още не, това ни разтоварваше, защото ежедневието ни беше напрегнато, гонехме оборот и план.
Но се случи нещо много гадно. Симпатягите ни напуснаха. Намериха си добре платена работа. Шефът назначи две джофри, абсолютни темерутки. Не общуваме с тях. Тягостно е в офиса, работата не върви, времето не минава… Почти не говорим.
Ей, вие двамата! Щастието е заразно. Върнете се! Веднага!

Фадинг

Бях си харесал едно момиче. Всяка сутрин пътувахме заедно в автобуса. Погледите ни се срещаха и се усмихвахме. После се правехме, че не се забелязваме, ама то не може, очите ни се привличаха като магнити. Много ми се искаше да я заговоря, навярно и тя го очакваше, но онзи пусти страх от отхвърляне, все ме спираше. Нали съм техничар, реших да ѝ направя някакъв интересен подарък и запознанството ни да е нестандартно. Бях цар в конструирането на цветомузиките, тогава бяха модерни. Слагах по един кондензатор в крайните стъпала и светлините ставаха много “пъргави”, с бърза реакция. Другият номер беше, крушките да са маломощни, навързани в гирлянди. Стъпалата трябваше да са транзисторни, а не тиристорни, защото преливането на цветовете ставаше по-плавно. И последното, но не по важност, екранът трябваше да е ефектен. Започнах да събирам пари за цялата тая работа. Идеята беше, да се получи нещо като тонколона с екран и вградено радио. Сутрин, все така си се гледахме с девойчето. “Усмихвай се, усмихвай… Ако знаеш, какъв подарък ти глася, ще паднеш!”, мислех си аз. Времената бяха други, технологиите също, частите бяха скъпи и дефицитни. Нямаше такова разнообразие от аудио техника, както сега. И жените бяха по-недостъпни. Едно докосване беше цяло събитие, но това е друга тема. Захванах се с правенето на платки, накупих чарколяци, налепих елементите и цветомузиката беше готова. После направих един усилвател, купих малко транзисторно радио, което да вградя вътре и високоговорители. За екран използвах натрошени автостъкла, стават на кристалчета, поставени между два плексигласа. Зад тях монтирах цветните крушки. Светлините искряха, беше много красиво. Всичко това, правех в мазето, където беше моята фото и радио лаборатория. Цялото майсторене продължи около шест месеца. Исках всичко да бъде изпипано. Тонколоната беше от талашит, облепен с фолио, имитиращо дърво. Добре се получи. И преди окончателното сглобяване, реших да я тествам. Радиото имаше и къси вълни, можеха да се хващат и далечни, непознати радиостанции. Проблемът беше, че на тези честоти имаше фадинг, затихване на сигнала. Хванах някаква радиостанция и с ръчкането на тример кондензатори и сърцевини на бобини, успях да постигна по-силен сигнал, звукът беше добър. И тогава запя тя. Някаква жена. Певица. Неизвестна на мен. Разкошен глас. Песента беше нещо между фолклор и джаз. Не знам какво беше. Неизвестен жанр. Неизвестна радиостанция. Неизвестна държава. Неизвестен език. Все едно беше от друга планета. Но тогава не мислех за това. Слушах, слушах, слушах… Не исках да свършва. Душата ми се разби на парчета. Навсякъде пулсираха цветни огънчета, алено, синьо, жълто, лилаво, зелено… Искаше ми се да крещя. После настъпи тишина и мрак. Радиостанцията изчезна. Сглобих всичко. Всяка сутрин мъкнех в един сак творението си, представях си, как ѝ го давам, как тя казва “Ама нямаше нужда!”, как се изчервява и как не знам какво да правя… Но от нея нямаше следа. Потъна вдън земя. Проклинах се, че се захванах с всичко това. Трябваше да я поканя на кино или на кафе, да ѝ кажа, че я очаквам всяка сутрин и много я харесвам, трябваше да започна някакъв разговор и всичко щеше да стане много лесно, но…
Минаха толкова години. А в мен още звучи онази песен, която чух само веднъж и почти ме разплака, и все я свързвам с едно красиво момиче, което повече никога не видях.

Всички жени си приличат

Има една всеобща, уникална и задължителна черта за всички жени от Галактиките, Вселените, от огромния и необятен Космос, и от целия непознат ни и тайнствен свят. Това е липсата на диалогичност. Ако си говорят с някакви мъже или с приятелките си, не си мисли, че това са диалози. Не! Монолози са! С тях те показват, колко са влюбени, щастливи, нещастни, неразбрани, умни, съобразителни, интелигентни, как умеят да живеят, колко са измъчени, независими, как се справят с всичко, работят, раждат и отглеждат деца, грижат се за домакинството, доставят радост на мъжете и без тях, светът ще е ужасно скучен. Те си говорят сами. Не изслушват човека отсреща, не се съобразяват с него и не променят мнението си. Ако не си съгласен с тях, задължително се сърдят и те лишават от присъствието си. Но това не е наказание. Това е глътка въздух, нали така, Black Robot N3?!

Единствена

Дворът ми е голям, но в него няма почти нищо. Само равно окосена трева и три дървета. Нямам време за земеделие, а и всяко растение иска грижи. Но незнайно, как и откъде, точно срещу прозореца ми, поникна и разцъфтя една разкошна, тъмночервена, ароматна роза. Аленото контрастираше на общата зеленина и беше като капка кръв. Рано сутрин, още със ставането ми, очите ми се вперваха в нея. И всеки път се възхищавах на истинската, реална красота, на чудото, решило да подреди по точно определен начин алените листенца. Но знаех, че ще дойде денят, когато цветът ще увехне, ще стане грозен и тъжен, и ще трябва да го откъсна и хвърля. Така се прави. За да покарат нови пъпки и да се разлистят другите прелестни цветове. Всяко растение си иска грижи. Може би, ще намеря време за тази роза. А може би, ще я изкореня. Добре е, животът ми да е лесен и подреден. Не, няма да го направя. Сърцето не ми дава. Подозирам, че малките грижи се отплащат с красота. И е хубаво, пред прозореца ми да цъфти роза.

Кафе с бели облаци

Сутрин си правя едно дълго кафе и сядам на терасата. Небето е кобалтово синьо, както в картините на художниците и в него плуват любимите ми бели, купести облачета, наредени едно след друго, все едно изпуснати от невидим локомотив. Ябълките са отрупани, плодовете вече червенеят между листата. Прехвърчат рояци врабчета, двойки щиглеци прелитат набързо, разнасяйки трели в движение. Житото в нивата вече жълтее. Край пътя са наредени зелените корони на дърветата, губят се в далечината и стигат чак до синия гръб на планината. Доматите в двора едреят и ще са сладки и вкусни, ако не падне градушка. Всичките ми гладиоли поникнаха, голяма красота ще е, когато разцъфнат. Пия кафето бавно, на малки глътки и се радвам на пейзажа. Светът си съществува. А после… После ще ме завърти шайбата и ще забравя за всичко това. До следващата сутрин.

Кривият живот

Той беше толкова добър, че направо ме дразнеше. Не повишаваше тон, нищо не можеше да го изкара от равновесие и на всички говореше с една плаха, невинна усмивчица. Казваше се Альоша, но всички го наричаха Льони. Караше един камион за смет, от онези, които събират боклука рано сутрин, харесваше си работата и никога не се оплакваше. И същият този Льони, се ожени за една Мария, тя ли го намери или той нея, не знам, но беше абсолютна негова противоположност. Вечно кисела или сърдита, светът все ѝ беше крив, но най-крив ѝ беше Льони. Командареше го яко, а той все така ѝ се усмихваше. Косата му рано побеля, не беше стар, на около тридесет и пет, и всички подозираха за това проклетата му жена. Но си живееха заедно, родиха им се деца, отгледаха ги, имаха си и внуци. И онзи ден разбрах, че жената на Льони, е починала внезапно, в ръцете му, на входната врата, както са се готвели да излизат. Льони го е преживял много тежко. Получил инсулт, бил абсолютно безпомощен и само повтарял Ма… Ма… Опитвал се да каже Мария. Странно нещо е животът. Излиза, че през цялото това време, той я е обичал.

Вехтории

Не разбирам хората. Не мога да си обясня, защо постъпват и живеят, точно по определен начин, а не по друг, който ще е по-добър и за тях, и за околните. Но аз съм само дете. Не разбирам от живота.

Къщичката беше бяла, кирпичена, с асма и градинка отпред. Глупавото беше, че делеше двора на две. В задния двор имаше лятна кухня, килер, кокошарник и тоалетна, но нямаше вода. Чешма имаше в предния двор. С брат ми мъкнехме едни огромни кофи с вода, за да пълним мивката отзад и за други разни нужди, помагахме на баба ми, а и тя готвеше там, и вода трябваше непрекъснато. Носенето на вода, възприемахме като вид гимнастика, правене на мускули, за да се харесаме на момичетата, евентуално, защото, какво е мъж без мускули? Попитахме, защо не се прекара вода до задния двор. Баба каза, че е много сложно. Трябвало да се изкопае изкоп, дълбок поне метър, за да не замръзва водата, който да минава през предния двор и цялата къща. Обещахме да помагаме, подът и без това беше от пръст, и щеше да се получи. Тя поклати глава и каза, че вуйчо ни и дядо ни се мразят и не могат да работят заедно. “Как така се мразят, нали са баща и син? ”, учудихме се, но тя каза, че всеки се мисли за по-умен от другия и непрекъснато се карат. След това обяснение, продължихме да мъкнем кофите без много въпроси.
Вляво от нас живееха братовчедите ни, с които бяхме и неразделни приятели, делеше ни една мрежа, в която имаше малка вратичка и често щъкахме между дворовете. Родителите на братовчедите ни бяха странна двойка. Тя беше много красива, тиха, нежна, миловидна и работлива жена. Той беше кльощав, съсухрен, свит като кука, с вечно димяща цигара, все недоволен, мрънкащ и ревнив. Не можех да си обясня, как може, такава красива и добра жена, да се омъжи за такъв грозен и лош мъж. Но въпреки че бях дете, се досещах, че животът е пълен с необяснимости. Братовчедите ни бяха мили, кротки, симпатични деца, обичахме се и с тях никога не си казахме лоша дума.
Те се чувстваха домакини и ни показваха загадъчните местенца из града. Голямо скитане падаше.
Вдясно от нас, живееха турци. Те знаеха малко български, баба ми знаеше малко турски и лесно се разбираха. И те бяха странна двойка. Мъжът беше висок, слаб, бих казал грациозен. Имаше черна кожа, почти синя, беше с гарваново черна коса и големи, дълбоки очи. Казваха му Арапа, така и не разбрах истинското му име. Беше си с европейски черти, имаше бяла, красива усмивка, винаги поздравяваше, когато минаваше край оградата и ние винаги му отвръщахме. В детските си фантазии си го представях, препускащ в пустинята, яхнал буен, черен, арабски кон. Жена му беше абсолютна негова противоположност. Дребничка, със снежнобяла кожа и сини очи, плаха и мила усмивка, и коса навита на кок. От сто километра си личеше, че се обичат. Имаха две съвсем малки момченца, които цяло лято тичаха боси и само по гащички. “Ей, бате, дай една джанка!”, примолваха ми се, когато ме видеха на дървото. “Бате” ме разнежваше, късах им и хвърлях едни едри, сладки, жълти и сочни джанки, с малка костилка. Те ги събираха и изтопуркваха при майка си. С две думи, съседите ни бяха добри.

…………………………
Дядо ни беше шивач и ни уши страхотни прави, черни панталони.
Купиха ни и бели ризки. С брат ми се шегувахме, че приличахме на пингвини. Всички се обличаха така. Попитахме дядо, защо всички са еднакви, а той ни отвърна, че така е модерно. С шивач не се спори за мода, затова попитахме баба. Тя каза, че хората са бедни и много изморени от последната война. Сега всички се радвали на спокойния живот. Братовчедите ни също бяха облечени в чернобяло. За наша изненада, баба си облече рокля на ситни, сини цветчета. Изведнъж стана хубава и усмихната, и ни обясни, че няма друга официална дреха. Така облечени, привечер отивахме на “стъргалото”, място за разхождане, обикновено в центъра, но тук не беше точно така. Хората се разхождаха не само около площада, а и в дунавската градина. Тази градина, една от най-старите в Европа, беше невероятно красива. Много непознати дървета и храсти, обикновено цъфтящи, и много, много петунии, които изпълваха въздуха със сладък аромат. Към устието си, Дунавът се разливаше и ставаше много широк. Ако погледнеш на запад, почти изглеждаше като езеро.
По продължение на реката имаше алеи с пейки, навсякъде имаше влюбени, които се целуваха, родители с дечица и възрастни, които кротко си приказваха. Всички бяха тук, заради залеза. А той беше разкошен. С едно голямо оранжево, а после алено слънце, което оцветяваше реката в златисто, после в червеникаво, накрая оставаше една трептяща пътечка, която постепенно се стопяваше. Когато реката беше в златно, беше най-красива. По нея плуваха дълги, черни лодки, рибарите бъркаха във водата с едни триъгълни мрежи, закрепени на дълъг прът, а в мрежите проблясваха дребни сребристи рибки, които връщаха обратно в реката. Изсипваха се като сребърен дъжд в златото. Край брега, короните на наредените дървета, изглеждаха дантелени. Чуваше се плясък на весла. Лодките величествено се поклащаха. Рибари замятаха въдици. Край тях винаги имаше зяпачи, които коментираха улова. Прелитаха птици. Петуниите ухаеха замайващо. След природното представление, всички тръгваха по алеите или към центъра. На нас ни купуваха страхотен сметанов сладолед, сложен между две квадратни вафлени корички, като трябваше да внимаваме, да не си окапем панталоните. Не знам защо, всички хора ми изглеждаха красиви, може би, заради усмивките или заради доброжелателството, което витаеше във въздуха. И не, не приличаха на пингвини, различни си бяха. Бях дете, наистина, но очите ми все бягаха към какичките, които си бяха красавици и не знам защо, ме привличаха, признавам си го.
……………………..
Всяка вечер, вуйчо ми си лъскаше обувките до огледален блясък, обличаше изгладените от баба ми дрехи, напръскваше се обилно с одеколон “Тройной” и излизаше навън. Беше ерген. Прибираше се късно. Никога не съм го засичал с жена из града, но една вечер доведе цели три. “Ах, колко е миличък, ах, колко е сладичък!“ Това се отнасяше за мен. Аз ги разглеждах, защото обичам да си разглеждам, а не защото бяха жени. “Коя е най-хубава?”, попита ме с мазен глас вуйчо ми. Откъде да знам?! И трите са хубави. Не разбирам от жени, още съм дете.
– Срамежливичък е. – каза едната.
– Не е като вуйчо си. – каза другата и трите се засмяха.
– Хайде, кажи, мойто момче! – подкани ме пак вуйчо ми.
– И трите са хубави. – казах.
– Ах, какъв е кавалер! – изахка третата.
– Кажи, вуйчовото, все една ти харесва най-много!
– Ето тази! – посочих средната. Беше с дълга черна коса и сини очи. Всички се засмяха. Жената се наведе, вдигна ме, целуна ме и ме гушна. Ммммм…, колко е хубаво да те гушкат!
После, след доста време, разбрах каква е работата. Вуйчо водел бъдещите си жени, за да ги показва на баба ми, но тя все не ги харесвала. Едната била с космати крака, другата с голям задник, третата с огромни гърди… Вуйчо ми, така и не намери съвършената и си остана ерген. Бях дете, но още тогава подозирах, че съвършени жени няма. “А ти, що ги водиш при майка си, бе кухчо! ” Това ми се искаше да кажа на вуйчо ми, когато поотраснах, но си премълчах. Не ги разбирах тия хора!
………………
Предната част на двора, беше цветна градина. Другите садяха зеленчуци, но баба ми садеше цветя.
Обожавах ги. Не им знаех имената, но им се радвах. Невероятна палитра от цветове и форми. Толкова ги харесвах, че си купих блокче и водни боички, за да ги рисувам и по някакъв начин, да ги увековеча. Не се получаваше. Цветовете нямаха нищо общо с реалните. Тогава проумях, че изкуството е бледо копие на живота. Най-важното е, да усещаш и се радваш на истинския живот, а не да си герой в някаква книга, рисунка или филм, там всичко е измислено. Да бъдеш реално добър и да промениш света към добро, това е истинският смисъл на живота. Така мислех, наивно звучи, но тогава бях дете и не познавах хората.
Бабите взаимно си гостуваха, разменяха си семена на цветя и готварски рецепти, говореха си за децата и внуците, и за разни неща от бита. С брат ми седяхме като гърненца край тях и слушахме сладките приказки. Баба ми имаше един малък, чугунен спиртник. Запалваше го, спиртът гореше, като едно огнено, светлосиньо, красиво цвете. Тя слагаше джезвето върху цветето, а наоколо ухаеше на кафе. Важен беше моментът, в който да махнеш кафето, за да не прекипи и да си запази каймака. Другата тайна беше, че не беше чисто кафе, а смесено с леблебия, която придаваше плътност и правеше каймак. Когато кафето беше готово, угасях пламъка с чугунено капаче, беше голям кеф.
Цялата улица беше пълна с баби, дядовци и внучета. Разбира се, имаше и родители, но те ходеха на работа и много не ги виждахме. Пред всяка къща имаше пейка. Привечер, всички пейки бяха заети.
Хората си говореха, за какво ли не, смееха се, закачаха се и цареше едно непринудено настроение. Улицата беше наша. Играехме на футбол, народна топка, дама, жмичка, топчета… Игри, вече забравени. Сега разбирам, че съм имал късмета, да водя истински социален живот, а не имитиращ, виртуален, както е сега. Та… играехме до късно, едвам ни прибираха. И тогава следваше другото тайнство. Вечерята.
Баба ми готвеше невероятно вкусно. Направо, да си оближеш пръстите. Летните нощи са топли и приятни. Вечеряхме на приспата. С брат ми влизахме в ролята на сервитьори. Кухнята беше в задния двор. Баба ми сипваше манджите в чиниите, като казваше, това е за вуйчо ти, това за дядо ти, това за теб, това за брат ти, това за мен…, за да не се чудим. Дядо ми правеше доматена салата, която си беше негов патент и беше невероятно вкусна. Нарязваше доматите, лука и пиперките на ситно, и ги бъркаше, докато си пуснат сока. Нарязваше и люта чушка. Ядеше се с лъжици. Никога, ама никога, никой не можа да постигне същия вкус. Не знам, как го правеше. Подозирам, че самите домати си бяха вкусни, но не беше само това. Имаше си някаква тайна, която не разбрахме. Масата беше на приспата. Нареждахме чиниите. Светеше една обикновена крушка, около жълтата ѝ светлина, винаги се виеха мушици. От градината ухаеше на “Царицата на нощта”, едно цвете, което цъфтеше само нощем. Свиреха щурци. Всеки разказваше, какво му се е случило през деня. Беше толкова приятно!
……….
Баба ни каза, че в двора имало съкровище, заровено гърне с жълтици, но който го намери, ще умре. Веднага се навихме с брат ми да копаем, но тя ни разкандардиса. От крепостта, която беше на хълма, чак до Дунава, имало прокопани подземни тунели. Минавали под целия град. Ако сме попаднели на такъв, пръстта щяла да ни затрупа, защото стените били стари и слаби. Освен това, държавата щяла да ни вземе съкровището. Да, бе! Ние ще умираме, а тя ще ни го взима! И как ще ни го вземе, като няма да ѝ казваме. С брат ми се размечтахме, какво ще си купим, ако намерим жълтиците. Единодушно стигнахме до извода, че ще си купим колелета. Като казах колелета, всички в града ходеха на работа с колелета. В покрайнините имаше няколко фабрики и сутрин беше страхотно шоу, да гледаш, как хиляди велосипедисти, мъже, жени, млади и стари, се носят величествено по улиците. Колите бяха рядкост, а въздухът беше чист. Освен това, беше тихо. Най-доброто колело беше марка “Диамант”, немско, много здраво. Вуйчо ми имаше такова. Не ни даваше да го караме, защото беше голяма ценност. Той не обичаше да му се пипат нещата. Имаше едно радио “Христо Ботев”, с голямо зелено “магическо” око, индикатор на настройката и много хубав, плътен звук. Слушахме го само, когато го нямаше и задължително го връщахме на станцията, на която е било, иначе познаваше, че сме го пипали. Имаше и един будилник, от онези, с двете камбанки отвън и светещи в тъмното цифри. Най-интересното беше, че не започваше веднага да звъни, а започваше с дрън, дрън, дрън-дрън, дрън-дрън, дрън-дрън-дрън… и чак тогава се иззвъняваше. Имаше и едно шкафче, само с негови работи. Баба ми каза, да не го докосвам, защото веднага ще познае и ще има големи скандали. Много обичах да ровя и да разглеждам. Рових и в шкафчето, като внимателно връщах всичко на мястото му. Видях едно джобно фенерче, с огромна лупа отпред, ловджийски нож, с красива, черна дръжка, кутии с цигари, с колекционерска стойност и един стар, кожен портфейл, със снимки на голи жени вътре. Като поотраснах, му откраднах снимките. Той цял месец ходи като болен и ги търси, къде ли не. Тихичко злорадствах. “Що не ме попиташ, къде са ти снимките, стисльо такъв?!” Накрая, сигурно реши, че ги е изгубил. Едно време нямаше порно, светът не бе така разголен, а да докоснеш жена, беше цяло събитие. Затова, снимките на голи жени, бяха много ценни.
……………
Всяка сутрин, за закуска имаше по чаша топло мляко и някаква вкуснотия, кифлички с мармалад, банички, понички с бял крем, гевречета… Дядо ми ставаше рано и пазаруваше. Баба ми също ставаше рано, но обикновено първо отиваше в градината и се занимаваше с цветята. Като се върнеше дядо, баба сваряваше млякото и подреждаше масата. Имаше старинни чаши, от фин порцелан, с много красиви рисунки. Истинско удоволствие беше да ги гледаш. Ние ставахме, когато се наспим, обикновено около девет. Нямаше някакъв режим. Единственото, от което се страхуваше баба беше, да не ни сгази камион, когато излизаме на улицата.
Каза, че нямало да го преживее. То, камион минаваше един път месечно и вдигаше голяма шумотевица. Нямаше, как да ни сгази. След закуската, всеки се занимаваше, с каквото си иска. Баба оправяше креватите, но аз пак си лягах и слушах радиопиесите от радиоточката. Радиоточката представляваше високоговорител в бакелитова кутия, свързан с две жици към преносната мрежа. Разбира се, програмата беше една, националното радио. От него звучеше сладкият, меден глас, на Славка Славова, която ми разказваше приказки, или драматичният глас на Константин Кисимов от “Хъшове”, или шегите на бате Асен, който ме развеселяваше… Все прекрасни артисти, които правеха изкуството достъпно за обикновените хора. Слушах приказките, в които все ставаше някакво вълшебство, нещата се оправяха към края и… не ми се искаше да пораствам. Исках да си остана дете. Но усещах, как времето се изцежда, на мъничка тънка струйка, изтича между пръстите и е невъзможно да се спре. Баба и дядо щяха да остареят и умрат, което ме ужасяваше, а аз щях да се променя и да стана съвсем друг човек, може би. Обещах си никога да не забравям тези чудесни дни, да бъда добър и да измисля нещо велико и полезно за хората. Понякога, тихичко си поплаквах, защото знаех, че ваканцията ще свърши и ще трябва да се прибираме в големия град, където животът беше съвсем друг.
Баба винаги заставаше на портата, когато си тръгвахме и плачеше, защото мислеше, че ще умре и повече няма да ни види. Дядо ни изпращаше до автогарата, вадеше от джобовете си шепи стотинки и ни ги даваше всичките. За нас, това бяха много пари. Падаха ни се по пет-шест лева. Ехеее… колко неща си купувахме с тези пари. После… идваше следващото лято. Още по-хубаво. Имам да разказвам още.
………………….
Ясно е, че когато си млад, усещанията са силни и свежи, цветовете, звуците, вкусът, обонянието, са в милиони нюанси, които, странно защо, се запаметяват някак си и после цял живот се стремиш към тях…
Пращаха ни да пазаруваме. Всяка фурна си правеше хляб и го продаваше топъл, топъл. В нашата, хлябът беше продълговат, бял, дъхав, с хрупкава златиста коричка, ммммм… не можеш да му устоиш, докато се приберем, изяждахме един. Баба не ни се караше, но задължително отбелязваше, че пак сме изяли цял хляб. Но лапането продължаваше. Отчупвахме парчета, поръсвахме с червен пипер и сол, и малко олио, и набивахме. Или топъл хляб, със сирене и домат. Разкош!
Баба никога не беше ходила на работа. Дядо не даваше. Консервативен беше. Баба все казваше, че работи като домакиня. Неблагодарно занимание. Цял ден шеташ, за едното ядене. Но готвенето е изкуство. Подсъзнателно го разбирахме и непрекъснато хвалехме баба, а тя само се усмихваше. Материалите за готвене, зеленчуците, си имаха аромат, цвят, вкус и форма, толкова различни, направо да се чудиш, как природата ги е създала точно такива, а не онакива. Самото готвене си имаше тънкости. Не може да буфнеш всичко наведнъж в тенджерата и да стане вкусно. Продуктите, по различно време добиват степен на готовност, има си определени правила за приготвяне. Ние бяхме калфи. Учехме се да белим картофи. Като казах картофи, майка ми ги режеше на кръгчета и ги пържеше в тиган. Баба ги наряза на “лодки” , сипа доста олио в един съд, черен и опушен, приличащ на каска /чувЕн, както ни обясни/, махна няколко чугунени кръга от печката, сложи чувена над жарта и пусна картофите в олиото. Съвсем различен вкус имаха картофите, от мамините. Сега, след толкова години разбирам, че чувенът е прадядото на съвременните фритюрници. Странно е, че съвсем прости гозби, които се готвят лесно, имат различен вкус, във всяка къща. Например бобът. Ходехме на гости, гощавали са ни с бобец, много вкусен и винаги различен. Всяка домакиня си имаше свой уникален “почерк”. Баба слагаше девисил на супите, рибената чорба и боба. На рибената чорба, това направо е задължително. И като казах рибена, една година, някакъв развъдник в Румъния, беше прелял и Дунавът се напълни със сомове. Градът пощуря. Дядо ми, който никога не се интересуваше от рибарство, също прищрака. Усука двойно, здрав шивашки конец, изкриви топлийка за кукичка, отряза дълъг прът и тръгна за риба. Много му се смяхме. Но той се върна с една кофа сомове. После отиде пак. И донесе още една. Запалихме се и ние. Направи въдици и на нас. И станахме рибарчета. Сомът е дънна, лакома риба. Лови се на тежест, няма плувка. Усещаш едно зверско дърпане, рефлективно засичаш и вадиш едно малко рибе, а ти се е струвало, че ще издърпаш акула. Имаше и едри парчета. На всичкото отгоре, сомът кълвеше нощем и ние стояхме до три през нощта, върху един понтон, за ужас на баба ми. Тя се чудеше, какво да я прави, толкова риба. Пържена, на чорба, на яхния, накрая започна да я суши. Сомът е много вкусен. Няма кости, само един гръбнак, който се отделя лесно. Дядо ми се радваше като дете. “Елате, да видите, какво хванах!”, каза ни веднъж. Очаквахме, някакъв огромен звяр, а той ни показа едно малко, прозрачно сомче. Беше като стъклено. Виждаше се гръбнакът и всичките му вътрешни органи. Беше много красиво, с две черни очички и прозрачно тяло. Отваряше уста и тежко “дишаше”. Липсваше му водата. “Сигурно е бебе. Да го пуснем!” И го пуснахме.
………………
Намерих съкровището. Но не гърнето с жълтици, а нещо съвсем друго. В къщата имаше една стая, спалня, винаги хладна и затъмнена, защото беше северна. Таванът се държеше на три хоризонтални, огромни, почернели от времето и проядени от дървояди греди, но все още, достатъчно здрави. Имаше един огромен скрин, бароков стил, с големи чекмеджета, които едвам отварях. В ъгъла стоеше изправено шивашкото огледало на дядо, с красиви извивки и орнаменти, в което клиентите се оглеждаха в цял ръст. На стената имаше стенен часовник с голямо махало, монтиран в стъклен шкаф, на върха на шкафа имаше полирано, изправено, дървено конче. На всеки час, часовникът биеше малко зловещо, дан-дан-дан… толкова пъти, колкото беше часът и натрапчиво, и силно тиктакаше. Не беше часовник, а безмилостен измервач на време, с красив външен вид. Никой не харесваше звукът му и дядо не го навиваше. Срещу часовника имаше гардероб, а до гардероба стоеше широк креват, покрит с бяла дантелена покривка, ушита от баба. Твърд беше креватът, с обикновени дъски, нямаше такава голяма пружина и спането беше неудобно, но се свикваше. Ииии… под дюшека, имаше наредени някакви книги, сложени за пълнеж, както каза баба.
Много не ми беше ясно, но баба обясни, че така се повдигал дюшекът и страничните дъски не убивали. Взех една книга. Беше голяма и тежка, с черни, твърди корици и щампован надпис “Природа”. Отворих я и ме лъхна онзи аромат, на стара хартия и печатарско мастило, който веднъж усетен, никога не се забравя. Буквите бяха едри, четливи, а думите с нямо “е” накрая. Прелистих я. Имаше страхотни илюстрации, чернобели литографии, бяха като живи. Може ли да я чета? “Може!”, каза баба. И потънах в един друг свят. Приключения, пътешествия, непознати племена, странни обичаи, хищници, растения, истории на изобретения, биографии, велики личности… Магия! Оказа се, че и под другите кревати има книги. Съкровища! Безценни! Станах най-прилежният читател на света. Имаше и стари вестници, съвсем запазени. Машина на времето. Върнах се в миналия век, в хиляда и осемстотинте. Друг свят, странни новини, виждаш от какво са се вълнували тогавашните хора, какви са били проблемите и мечтите им, как са се обличали и забавлявали, какъв е бил битът им.
Най-хубаво беше, да си чета на приспата, особено когато валеше дъжд. Ако още се чудите, какво е приспа, това е подобие на веранда, но не съвсем. Това е стая, на която ѝ липсва предната стена и е отворена към градината. Повдигната е на около метър от земята. Стрехата на покрива я пази, съвсем сухо е. На пода баба постилаше халище, на него лягахме, четяхме, спяхме, говорехме си, играехме шах, карти, домино или “Не се сърди човече”. През цялото това време, градината беше пред очите ни и ухаеше на рози, петунии или крем. Но аз потъвах в света на книгите. Дъждът ромолеше, въздухът беше кристално чист и сладък, и забравях за всичко.
……………..
Всяка пролет, Дунавът се разливаше, водата стигаше до дигата, после се отдръпваше. Оставаха плодородни наноси и малки блата, в които имаше щуки, жаби, водни змии, разни птици, водни кончета и всякакви твари, които обичат застояла вода. Голямо разнообразие от животински и растителни видове. Имаше висок папур, от стъблата му /сазове/, кухи, здрави и леки, ставаха отлични прътове за въдици. Общината даваше парцели за временно ползване. Дядо ми взе един такъв, пълен с пънове от стари тополи, с огромни коренища. Трябваше да разчисти терена и можеше да си го ползва. Голяма мъка беше, но се справи човекът, много здрав и як беше. Насади всичко, каквото душата му иска. Домати, боб, дини, пъпеши, царевица, пипер, краставици, даже и фъстъци.
Земята беше благодатна и раждаше. Искаше се само поливане, но Дунавът беше наблизо. Дядо направи истинска сламена колиба, а също и чардак със покрив пред нея. В колибата беше хладно и сенчесто, там се криехме от жегите, и беше много романтично, когато валеше дъжд. Чардакът беше чудесна наблюдателница. Там си лежахме с брат ми, разказвахме си разни случки и гледахме плуващите по Дунава кораби. Познавахме от коя държава са, по флаговете. Минаваха шлепове, пътнически и товарни кораби, катерчета, разни дърпачи и тласкачи… Не знам, има ли някакав стандарт в оцветяването на корабите, но те бяха боядисани с ярки бои, в най-различни комбинации, което придаваше една празничност и веселост, все едно минаваха на парад. Те смело пореха водите и образуваха вълни. Колкото е по-голям и бърз корабът, толкова по-големи са вълните. На товарните кораби се виждаше простряно пране, мяркаха се и жени, значи цели семейства работеха на тях, което ни се виждаше доста странно, защото животът на такъв кораб си е труден и няма големи удобства, но затова пък пътуваш и виждаш свят.
Голям е Дунавът, минава през много страни, създава поминък на много хора, влачи тежките си води, чак до морето. Изпитвахме страхопочитание към тази река. Сами не се къпехме в нея. Беше опасно. Само с дядо. Имаше подмоли, водовъртежи и силни течения. Дядо зорко ни следеше.
Много му се искаше да си има колело, но не можеше да кара. Най-после си купи едно. С брат ми му станахме учители. По цял ден тичахме след него, учехме го да пази равновесие, но той не се научаваше. Каталясвахме. Тренирахме и на един малък стадион с тревичка, където беше равно и спокойно. И един ден, както го крепяхме отзад и тичахме, го зарязахме, но той не знаеше и продължи да си кара. Ура! Научи се! Като видя, че ни няма, се изплаши и щеше да падне. Ние му казахме, че е готов и вече може да кара сам. Той се засмя, натисна, педалите, отначало криволичеше, но после се справи. Сияеше и нямаше по-щастлив човек от него.
…………..
Вуйчо ми изведнъж реши да гледа гълъби. Загради с мрежа едно пространство в задния двор, направи стелажи и кацалки, взе от някакви приятели разни породи и започна да ги развъжда. Гълъбите си се чувстваха добре и започнаха да се размножават. Голямо забавление беше да гледаш, как се ухажват, чифтосват, снасят яйца мътят и се грижат за потомството си. Как грозните пиленца растат и стават красиви, как се учат да летят, политат и после се завръщат.
Клетката беше голяма и в нея спокойно можеше да се влиза. Вътре стояхме с часове, наблюдавахме птиците, галехме ги, те бързо свикнаха с нас и не се плашеха. С брат ми си имахме любимци. Моят беше чисто бял, качулат, гледаше някак закачливо и беше самата кроткост. Кръстих го Мир, защото точно това име, много му отиваше. Неговият също беше снежно бял, без никакви екстри, съвсем обикновен, но красотата се криеше в неговата обикновеност. Нарече го Белчо. Нежните извивки на гушката, гърдите, чистите бели перца, червените крачета, ветрилообразните опашки, черните, любопитни очички и вродената доверчивост, и привързаност, правеха тези птици, грациозни, и мили същества. Имаше доста породи, с най-различни цветове и форми, бели, сиви, кафяви, черни, пъстри, гащати, пощенски, качулати, преметачи, гушести… Клетката си имаше вратичка отгоре, вуйчо ми я отваряше и гълъбите знаеха, че е време за летене. Най-атрактивни бяха преметачите. Вдигаха се високо и правеха по пет-шест задни салта. Попитахме вуйчо защо го правят, но той само вдигна рамене. Предположихме, че просто се радват на летежа и се забавляват. Гълъбите станаха около четиридесет и вуйчо ми започна да мърмори, че дава много пари за храна, че ядат много, че трябва всеки ден да им чисти и реши да ги махне. Започна да ги раздава и продава, но те все се връщаха. Една сутрин, баба ни каза, че вуйчо ни е изклал всички гълъби и ѝ заръчал да направи супа. Изтичахме със свити сърца до клетката. Беше празна. Нямаше ги и Мир, и Белчо. Разревахме се. Знаехме, че не ги е клал, а направо им е късал главите. На обяд, баба ни сипа от супата. Не искахме да ядем. “Хапнете, бабините, така нещо от гълъбчетата ще остане у вас и ще сте добри и красиви като тях.”, каза тя. Ядохме от супата. Беше вкусна, защото беше направена от баба. Сълзите ни капеха в купите.
……………..
Дядо ми си купи грамофон. Съвсем неочаквано. Преносим. Лампов. В тия години, това беше супер лукс. Електрониката прохождаше. Представляваше куфар от жълта и червена кожа, с пластмасова решетка, в цвят слонова кост, пред високоговорителя. Имаше хубав, плътен звук. Усмихнат го постави на масата, отвори го, включи го в контакта и постави една плоча. Беше на Мирча Кришан, румънски комик, който разказваше на чист български, една история, за една краставица… Смяхме се до сълзи. Всички, без изключение. Баба, дядо, вуйчо, аз, брат ми, братовчедите и родителите им. Ех, защо не бяхме такива готини всеки ден?! Дядо започна да си купува малки плочи с народни песни. На всяка слагаше дата и подпис. Брат ми започна да му купува и той. За награда, получаваше два лева и усмивка. Хитрушко.
Дядо беше много младолик. На шестдесет, изглеждаше като на четиридесет и пет. Всички му се чудеха. Никога не ми е изглеждал като старец. Гени. Баба, беше обратното на него. Кожата ѝ беше набръчкана, косата ѝ беше бяла и прибрана на кок. Беше по-голяма с няколко години от него. Иначе, беше миловидна и добричка, с брат ми много си я обичахме. Но с дядо се държеше като наставница и майка, все мърмореше и го поучаваше, въпреки че той си се справяше перфектно с всичко. Майка ни обясни, че той искал да се ожени за по-малката сестра, но баща им дал по-голямата, защото иначе нямало да се омъжи. Много не ми стана ясно. Мислех, че хората се женят по любов, както пишеше в книгите, но явно е имало някакви други порядки. Все пак, как можеш да дадеш някой на някого, си оставаше необяснимо. Но аз бях дете и не ги разбирах тези работи.
Един ден, мама ми каза, че дядо се залюбил с някаква учителка и избягал в някакъв друг град. Едвам са го върнали. Как точно са го върнали, не каза. И изобщо, можеш ли да върнеш някого насила, нали пак ще избяга? Колко са трудни за разбиране хората. Сигурно, учителката е била доста хубава или добра. Не знам. Но майка ми каза, че и баба била хубавичка, с големи, красиви очи. Тук, невъздържано се разсмях. Тогава, тя изрови една стара снимка и ми показа баба на младини. От снимката ме гледаше финна, нежна, миловидна и малко тъжна жена, с големи и красиви очи. Това баба ли е?! Хм. Искаше ми се, когато са били млади с дядо, да са се обичали.
Долу, в белия бюфет, имаше кутии със стари снимки. Много от тях, бяха пожълтели, с изпочупени краища, обикновено с надписи отзад, подпис и дата. Ние с брат ми, се сгушвахме около баба и разпитвахме, кой, кой е. Тя подробно ни обясняваше. Оказа се, че имаме много чичовци и лели, и още повече братовчеди, които живеят в различни градове, и с които никога не сме се срещали. Попитах я, защо не сме ги виждали, а тя каза, че всички са много заети и нямат време. Пак не ми стана ясно, защо хората нямат време, за най-важните неща.
……………..
Вуйчо ми беше леяр. Беше голям спец и колегите му много го уважаваха. Доколкото разбирах тогава, голямата трудност и тънкост била при формоването. Огнеупорната пръст трябвало да копира съвсем точно формата на детайла, без да се разпадне. На всичкото отгоре, формите обикновено били на две половинки, едната имала отвор за наливане на метала, имало отвори за излизане на въздуха и т. н. Сложнотия и майсторлък. Отделно, самият метал имал различен състав. Неща, интересни за момчета като нас, но вуйчо ми никак не обичаше да разказва за работата си. Причината беше, че веднъж при наливане във формата, разтопеният над хиляда градуса метал, пръснал върху бедрото му и го изгорил до кост. Лежал в болница, болките били ужасни. Имаше голям надлъжен белег върху бедрото. Срамуваше се от него, винаги ходеше сам на плаж и мисля, че това беше причината да отбягва жените и да не иска да се жени. Наистина, белегът шокираше, едно такова усукано месо, но после му свикваш и не прави впечатление. Казах му, че белегът не е толкова страшен и жените ще го обичат и с него, но той отвърна, че нищо не разбирам. Но аз продължих да си мисля, че ако бях жена, щях да обичам мъж с белег, какво от това, нали има други неща за обичане. И по-страшни са белезите в душата, които са невидими, но си ги носиме с нас цял живот, причинени ни от най-близките ни хора, които са ни обичали и са ни казвали, че всичко е за наше добро. Щях да му кажа и това, но нямаше да ме разбере. В началото, вуйчо ни беше много добър човек. Разхождаше ни из града, купуваше ни лакомства, водеше ни на риба, после си купи мотор, возеше ни на него, усмихваше се, говореше сладко… Но постепенно стана груб, дребнав и заядлив, непрекъснато се караше с баба и дядо за глупости, и на нас също, не ни даваше да се пипа нищо негово и непрекъснато мърмореше. Вещите се деляха на две. На вуйчо ми и на дядо и баба, първите бяха неприкосновени. Както казах, къщата беше от кирпич, стените бяха криви, боядисани с постна боя. Тапетите бяха непознати. Но тези стени грееха, защото баба беше сложила едни снимки. На мама, на вуйчо, на татко, на мама и татко заедно, на баба, на дядо, на дядо и баба заедно. Всички бяха млади, красиви и усмихнати. Може би, всички хора в началото на живота си са такива, но после им става нещо и се променят. Тази стая беше първата, когато отвориш вратата и влезеш, грейваше цялата от усмивките по стената. Аз и брат ми нямахме снимки, още не ни бяха направили, а може би, бяхме прекалено сериозни, не знам.
……………..
Едно време, имало мъжки и девически гимназии. Момчетата и момичетата учели отделно. Такива били времената, моралът и порядките. Майка ми, разбира се, учела в девическата гимназия. Била дребничка, нежна, с големи кафеви очи и и коса с цвят на узряло жито, изплетена на голяма плитка. Винаги усмихната, непринудена и жизнерадостна. Кожата ѝ била толкова нежна и бяла, че ѝ викали Бялото момиче. Мечтата ѝ била, да завърши и да стане учителка, но… директорът на училището се влюбил в нея и започнал да я “задява”, както каза тя. Дядо ми на часа я отписал и мама си останала недипломирана. Все пак, била учителка няколко години, в едно село. Възрастните хора, родителите и децата, много я обичали. Сигурно са я запомнили, както се помни едно лъчезарно, сияещо и излъчващо щастие същество. А аз се чудех, проклятие или благодат е женската красота. Може би е и двете.
…………………
Чичо ми, братовчедът на мама, онзи, лошият, биеше братовчед ми, когато нашият не спеше следобед. Спането следобед беше задължително, защото беше правилно. Братовчедката не ядеше бой, защото беше момиче. Жал ми беше за тези деца, защото бяха много добрички. Лягаха си точно в два. А ние с брат ми, ходехме на плаж, на кино, шляехме се из града, играехме с другите деца и тайничко се радвахме, че живеем неправилно. Спането следобед, си беше чиста загуба на време. Та същият този лош чичо, спаси от удавяне Симо, русо, синеоко, къдрокосо момче, живееше на края на улицата. Родителите му, не знаеха как да му се отблагодарят. Чичото дръпна от димящия в устата му фас и каза: “Видях го, че се дави и го извадих.” Нищо повече. Много, много странно. Значи, лошите, понякога, съвсем за малко, стават добри, а добрите стават лоши. Никак, ама никак, не ги разбирам тия хора.

Двамата

– Планетата е разкошна! Водата е течна, има я в изобилие, кислородът е достатъчен, има наченки на разум…
– Разум ли му викаш на това? Те са примитивни. Не можем да им помогнем с технологии.
– Жалкото е, че останахме само двама. Никога няма да се върнем, тук ще умрем, а примитивите ще се избият. Войни за територии, власт, религиозни войни…
– Религиозни ли каза?
– Да. Виждаш, че вярват в божества.
– Трябва да им оставим послание. Такова, което да оцелее през вековете. Ако им го кажем в прав текст, няма да разберат нищо. Измисли някаква история. Някакви чудеса, свързани с боговете им. История, която да се предава от поколение на поколение.
– Добра идея. Ще помагаш ли?
– За мен е чест.
……………….
– Добра история се получи. Те ще си я доукрасяват. Надявам се,
да не изопачат смисъла съвсем и посланието да се загуби.
– Едва ли. Посланието е в самата история. Всеки път, Човешката Глупост
ще разпъва Доброто на кръст и ще го убива, а то ще възкръсва.
– Ако имаха Разум…
– Знаеш, че за това трябва много Време.
– Знам. Дано да го развият, преди планетата им да загине.
Двамата се спогледаха и тръгнаха по Пътя, който само те виждаха.