Гуш

гуш2

21.01. – международен ден на прегръдката

Гуш протегна ръчички, разтърка очички и се усмихна. Това беше неговият ден!  Хората му го бяха посветили, за да му благодарят, че го има. Разсънен и щастлив, Гуш  погледна надолу . Той/то беше едно такова хубаво, мило, пухкавичко,  мекичко  и топло нещо . Нещо като розово облаче. Уж  малко а в същото време мнооого голямо.  Когато Гуш отидеше някъде и разпръснеше розовата пухкава мъглица – около  мама или тати и бебче, дете и животинче, момче и момиче , на тях им ставаше топло, уютно,  усмихнато и светло.

Нямаше време за губене! Трябваше да отиде на толкова много места – да обиколи цялата Земя, даже няколко пъти .Някъде щеше  да се задържи по- дълго, някъде по- кратко. И така  докато не дойдеше нощта, която да отмени Гуш като загърне хората  с тъмно синьото  си наметало, обсипано със звезди и мечти.

Там където беше Гуш, беше поне едно от другите даряващи радост и щастие красиви облачета – Приятелство, Подкрепа, Благодарност, Любов.

Всъщност нямаше и ден, нямаше и минутка, в която Гуш да не беше между хората. Защото без него и дружинката облачета, кръжаща около  него , хората  не можеха да живеят.

 

Перфектна жена

– Виж, кви мацки!
– Кви?
– Перфектни.
– Хубави са, но това е моментно състояние. Грим, фотошоп, реклама…
– Но са красиви!
– И ти си красива.
– Хайде, сега! Четки.
– Ако един мъж, харесва жена, без грим и която вони на чесън, значи наистина я харесва.
– Така ли? Сега ще се натъркам с чесън.
– Хапни го. Полезен е.
– Хапни го ти.
– Ама, може ли, някакъв си чесън, да отблъсне любовта?!
– А защо трябва да предизвикваме отвращение в другия и да го тестваме.
– Не знам. За разнообразие. Понякога е забавно.
– Не е.
– Мислила ли си, ако някога сме един до друг и няма какво да правим, какво ще правим?
– Сложно!
– Не, ако сме заедно и ми е все тая, тук ли си или не си, или какво мислиш, с какво се занимаваш…
– Ще се разделим.
– Ужас!
– Какво?
– Не мога да си го представя! Чакам те да се прибереш, да тропне вратата, или когато се прибирам, знам, че си вкъщи. През деня по няколко пъти се сещам за теб. Боже, добре, че те има! Иначе, ще ми е празно.
– Обясняваш ли ми се?
– Не, разсъждавам си.
– Няма нужда от толкова думи. Просто ме прегърни.
– Изхрупах една ряпа.
– Нищо, аз ще съм ти оцетът и солта.
– Ти си по-хубава от онези мацки!
– Млъкни! Когато се обича, не се говори.
– Искам, да ти кажа всичко!
– Тихо. Аз си го знам.
– По-полека! Ще ми скъсаш панталона!
– Знаеш ли, какъв си ти?
– Не.
– Хитрец-провокатор. Нищо случайно няма в теб!
Тук вече, наистина се усмихнах и нямаше какво повече да кажа. Просто я целунах. С език.

Няма как

– Ти какъв си?
– Писател.
– А ти?
– Поет.
– И двамата в казана с мастило! Ти какъв си?
– Редактор.
– При тях!
– Не-е-е! – ревнаха предишните двама. – В един казан с редактора си е истински Ад!
– Тъй, де! – усмихна се Дяволът.

Кашонът

Ясно е, че жените са създадени, за да ръководят мъжете,
но тази ми разказа играта! Набута ме в един кашон и го ритна в гардероба.
– Направи няколко дупки, да мога поне да дишам! – помолих я.
– Шът! Тихо! – ритна пак кашона тя.
Вадеше ме, само когато имаше нужда от задушевно общуване.
– Кажи, че ме обичаш!
– Обичам те!
– Не така! Не е истинско!
– А как е истинско?
– С чувство! Не те усещам!
– Обичам теееее!
– Не е нужно да крещиш! Добре си чувам! Прошепни ми го!
– Ооооообииииичаааааам теееее…
– Горе-долу… става. Какво харесваш в мен?
– Всичко!
– Не ме лъжи!
– Честно, бе!
– Ще те затворя на тъмно!
– Имаш хубави очи!
– Глупак! Това ли можа да измислиш!
– Наистина са хубави!
– Мисли! Мисли!
– Имаш нежна душа.
– И по-точно?!
– Възвишена е, някак си!
– По-точно!
– Можеш да обичаш!
– А! Дойдохме си на думата! Жените могат, а мъжете са гадове!
Всичките са еднакви! Ти ще стоиш в кашона, докато не се влюбиш
в мен тотално!
– Да се влюбя!!!
– Какво?! Изненада ли се? За какво мислиш, те държа тук?!
– Откъде да знам?
– Искам да разбера, дали мъжете могат истински да обичат!
– Що пък точно аз?
– Случаен подбор! Не си въобразявай нищо!
– Остави ми нещо за ядене, поне…
– Манджички ли искаш?! Оставила съм ти ябълки, хрупай!
Много са полезни! И няма да се заглеждаш в чистачката! Ако
случайно отвори кашона, ще си затвориш очите!
– Ама аз къде съм?
– В гардероба, къде?!
– А гардероба къде е?
– В службата ми! Това е служебен гардероб!
И не ме разпитвай! За утре се подготви психически! Ще те
ползвам като мъж!
– Това, какво значи?!
– Не се прави на глупак!
Тя тръшна вратата и превъртя ключа. Няма измъкване!
Ще трябва да я обичам всеотдайно и до скъсване.
Няма добри жени на този свят! Няма! Впрочем, сетих се за една!
– Мамоооооо!

Офис

С колегата ми сме влюбени в една и съща жена. Колежка. Това, както и да е, но тя е омъжена за един наш колега. Най-ужасното е, обаче, че всички работим в общ офис. По-точно, офисче. Нагъчкани сме на около метър един от друг. Конкуренцията е невероятна. Колегата ми непрекъснато я ухажва. Аз се дразня и гледам да го надцакам. Мъжът ѝ ни каза, че няма нищо против ухажването, така сме го облекчавали, но не трябвало да стигаме до крайности. Крайностите били опипване и секс. Това, няма да го направим, неудобно е, колеги са ни и двамата, но тя е толкова елегантна, естествена, ухае омайващо, излъчва сексапил и женственост… Не го прави нарочно, в това е клопката, но красивото ѝ тяло си личи и под най-скапаните дрехи. Питахме ги, по колко пъти на ден го правят, колкото си искат, казаха, нямали план. На мен и Тишо само ни текат лигите, направо им се възхищаваме, защото са отворено, нестандартно и демократично семейство, защото жененият българин обикновено гледа като бик и си пази половинката, а жените се затварят в себе си и демонстрират вярност. При тях няма нищо такова. Отворени са към света и излъчват щастие. Казват, че се обичат, вярваме им, то си им личи. Работата ни минава в шеги и ни върви. Румен, мъжът ѝ, ни разказа за най-големия си гаф. Те живеят заедно с тъщата. Румен си лежал на дивана в хола, когато външната врата се треснала.
– Лилииии, хайде да сееее… ! Майка ти излезееее! – провикнал се той.
Вратата на хола се отворила и се показало ухиленото лице на тъщата.
Румен умрял от срам.
– Защо не опъна тъщата, бе тъпчо?! – бъзика го Тишо.
– Щеше да те обикне за цял живот! – добавям аз.
– Две жени ще ми дойдат в повече. Освен това, тъщата е ужасна. Не си затваря устата за секунда.
– Трябваше да ме извикаш. Знам, как се затваря женска уста. – обяснява се Тишо.
– И аз знам, но това е за кратко. – отвръща Румен. – Странното е, че са една кръв, майка и дъщеря са, а са толкова различни, тъщата не ми действа, а по Лилето съм луд.
– Една кръв са, но са различни хора. – Дали след години, Лилето няма да заприлича на майка си? – мъдрувам.
– Възможно е. Божа работа. Да я обича, докато още е готина. – казва Тишо.
– Винаги ще я обичам. – отвръща Румен
Разговорът приключва, а ние с Тишо тъжно въздъхваме.
А Лилето ни разказа, как веднъж много ѝ се пишкало, дамската тоалетна била заета и влязла в мъжката. Когато излязла, пред нейната кабинка имало опашка, въпреки че другите били свободни. Работата била в това, че под вратата се виждали обувки с токчета и свалени бикини.
– Тоалетната е мъжка. – казал ухилен мъжага.
– Аз съм мъж. – отвърнала Лили.
И после се смяла с глас, на замръзналите им усмивки.
– Хахахаха! Лили е мъж! – започнах да се кодоша.
– Да не сте Румянка и Лилян?! – подхвана ги Тишо.
Двамата се ухилиха и ни разказаха, как на един осми март, изживели най-невероятния си оргазъм. Родителите на Лили отишли на село и апартаментът им бил свободен. Лили и Румен веднага се възползвали, нетърпеливо се метнали голички в кревата и започнали да се радват на живота. Но на вратата се звъннало. Румен помислил, че си идват техните и се облякъл с бясна скорост. Била съседката. Започнали отново. Пак се звъннало. Румен се облякъл. Другата съседка. Започнали отново. Звъннало се. Румен се облякъл. Първата съседка. Започнали отново. Пак се звъннало. И така, цели четиринадесет пъти. Звънят най-различни хора. Румен станал цар на бързото обличане. Дънки и тениска, точно за три секунди. Накрая избеснял и изкъртил звънеца. И тогава се получил онзи невероятен екстаз.
Много сладко семейство. Шегувахме се на тема секс и какво ли още не, това ни разтоварваше, защото ежедневието ни беше напрегнато, гонехме оборот и план.
Но се случи нещо много гадно. Симпатягите ни напуснаха. Намериха си добре платена работа. Шефът назначи две джофри, абсолютни темерутки. Не общуваме с тях. Тягостно е в офиса, работата не върви, времето не минава… Почти не говорим.
Ей, вие двамата! Щастието е заразно. Върнете се! Веднага!

Фадинг

Бях си харесал едно момиче. Всяка сутрин пътувахме заедно в автобуса. Погледите ни се срещаха и се усмихвахме. После се правехме, че не се забелязваме, ама то не може, очите ни се привличаха като магнити. Много ми се искаше да я заговоря, навярно и тя го очакваше, но онзи пусти страх от отхвърляне, все ме спираше. Нали съм техничар, реших да ѝ направя някакъв интересен подарък и запознанството ни да е нестандартно. Бях цар в конструирането на цветомузиките, тогава бяха модерни. Слагах по един кондензатор в крайните стъпала и светлините ставаха много “пъргави”, с бърза реакция. Другият номер беше, крушките да са маломощни, навързани в гирлянди. Стъпалата трябваше да са транзисторни, а не тиристорни, защото преливането на цветовете ставаше по-плавно. И последното, но не по важност, екранът трябваше да е ефектен. Започнах да събирам пари за цялата тая работа. Идеята беше, да се получи нещо като тонколона с екран и вградено радио. Сутрин, все така си се гледахме с девойчето. “Усмихвай се, усмихвай… Ако знаеш, какъв подарък ти глася, ще паднеш!”, мислех си аз. Времената бяха други, технологиите също, частите бяха скъпи и дефицитни. Нямаше такова разнообразие от аудио техника, както сега. И жените бяха по-недостъпни. Едно докосване беше цяло събитие, но това е друга тема. Захванах се с правенето на платки, накупих чарколяци, налепих елементите и цветомузиката беше готова. После направих един усилвател, купих малко транзисторно радио, което да вградя вътре и високоговорители. За екран използвах натрошени автостъкла, стават на кристалчета, поставени между два плексигласа. Зад тях монтирах цветните крушки. Светлините искряха, беше много красиво. Всичко това, правех в мазето, където беше моята фото и радио лаборатория. Цялото майсторене продължи около шест месеца. Исках всичко да бъде изпипано. Тонколоната беше от талашит, облепен с фолио, имитиращо дърво. Добре се получи. И преди окончателното сглобяване, реших да я тествам. Радиото имаше и къси вълни, можеха да се хващат и далечни, непознати радиостанции. Проблемът беше, че на тези честоти имаше фадинг, затихване на сигнала. Хванах някаква радиостанция и с ръчкането на тример кондензатори и сърцевини на бобини, успях да постигна по-силен сигнал, звукът беше добър. И тогава запя тя. Някаква жена. Певица. Неизвестна на мен. Разкошен глас. Песента беше нещо между фолклор и джаз. Не знам какво беше. Неизвестен жанр. Неизвестна радиостанция. Неизвестна държава. Неизвестен език. Все едно беше от друга планета. Но тогава не мислех за това. Слушах, слушах, слушах… Не исках да свършва. Душата ми се разби на парчета. Навсякъде пулсираха цветни огънчета, алено, синьо, жълто, лилаво, зелено… Искаше ми се да крещя. После настъпи тишина и мрак. Радиостанцията изчезна. Сглобих всичко. Всяка сутрин мъкнех в един сак творението си, представях си, как ѝ го давам, как тя казва “Ама нямаше нужда!”, как се изчервява и как не знам какво да правя… Но от нея нямаше следа. Потъна вдън земя. Проклинах се, че се захванах с всичко това. Трябваше да я поканя на кино или на кафе, да ѝ кажа, че я очаквам всяка сутрин и много я харесвам, трябваше да започна някакъв разговор и всичко щеше да стане много лесно, но…
Минаха толкова години. А в мен още звучи онази песен, която чух само веднъж и почти ме разплака, и все я свързвам с едно красиво момиче, което повече никога не видях.

Всички жени си приличат

Има една всеобща, уникална и задължителна черта за всички жени от Галактиките, Вселените, от огромния и необятен Космос, и от целия непознат ни и тайнствен свят. Това е липсата на диалогичност. Ако си говорят с някакви мъже или с приятелките си, не си мисли, че това са диалози. Не! Монолози са! С тях те показват, колко са влюбени, щастливи, нещастни, неразбрани, умни, съобразителни, интелигентни, как умеят да живеят, колко са измъчени, независими, как се справят с всичко, работят, раждат и отглеждат деца, грижат се за домакинството, доставят радост на мъжете и без тях, светът ще е ужасно скучен. Те си говорят сами. Не изслушват човека отсреща, не се съобразяват с него и не променят мнението си. Ако не си съгласен с тях, задължително се сърдят и те лишават от присъствието си. Но това не е наказание. Това е глътка въздух, нали така, Black Robot N3?!

Единствена

Дворът ми е голям, но в него няма почти нищо. Само равно окосена трева и три дървета. Нямам време за земеделие, а и всяко растение иска грижи. Но незнайно, как и откъде, точно срещу прозореца ми, поникна и разцъфтя една разкошна, тъмночервена, ароматна роза. Аленото контрастираше на общата зеленина и беше като капка кръв. Рано сутрин, още със ставането ми, очите ми се вперваха в нея. И всеки път се възхищавах на истинската, реална красота, на чудото, решило да подреди по точно определен начин алените листенца. Но знаех, че ще дойде денят, когато цветът ще увехне, ще стане грозен и тъжен, и ще трябва да го откъсна и хвърля. Така се прави. За да покарат нови пъпки и да се разлистят другите прелестни цветове. Всяко растение си иска грижи. Може би, ще намеря време за тази роза. А може би, ще я изкореня. Добре е, животът ми да е лесен и подреден. Не, няма да го направя. Сърцето не ми дава. Подозирам, че малките грижи се отплащат с красота. И е хубаво, пред прозореца ми да цъфти роза.

Кафе с бели облаци

Сутрин си правя едно дълго кафе и сядам на терасата. Небето е кобалтово синьо, както в картините на художниците и в него плуват любимите ми бели, купести облачета, наредени едно след друго, все едно изпуснати от невидим локомотив. Ябълките са отрупани, плодовете вече червенеят между листата. Прехвърчат рояци врабчета, двойки щиглеци прелитат набързо, разнасяйки трели в движение. Житото в нивата вече жълтее. Край пътя са наредени зелените корони на дърветата, губят се в далечината и стигат чак до синия гръб на планината. Доматите в двора едреят и ще са сладки и вкусни, ако не падне градушка. Всичките ми гладиоли поникнаха, голяма красота ще е, когато разцъфнат. Пия кафето бавно, на малки глътки и се радвам на пейзажа. Светът си съществува. А после… После ще ме завърти шайбата и ще забравя за всичко това. До следващата сутрин.

Кривият живот

Той беше толкова добър, че направо ме дразнеше. Не повишаваше тон, нищо не можеше да го изкара от равновесие и на всички говореше с една плаха, невинна усмивчица. Казваше се Альоша, но всички го наричаха Льони. Караше един камион за смет, от онези, които събират боклука рано сутрин, харесваше си работата и никога не се оплакваше. И същият този Льони, се ожени за една Мария, тя ли го намери или той нея, не знам, но беше абсолютна негова противоположност. Вечно кисела или сърдита, светът все ѝ беше крив, но най-крив ѝ беше Льони. Командареше го яко, а той все така ѝ се усмихваше. Косата му рано побеля, не беше стар, на около тридесет и пет, и всички подозираха за това проклетата му жена. Но си живееха заедно, родиха им се деца, отгледаха ги, имаха си и внуци. И онзи ден разбрах, че жената на Льони, е починала внезапно, в ръцете му, на входната врата, както са се готвели да излизат. Льони го е преживял много тежко. Получил инсулт, бил абсолютно безпомощен и само повтарял Ма… Ма… Опитвал се да каже Мария. Странно нещо е животът. Излиза, че през цялото това време, той я е обичал.