Кафе с бели облаци

Сутрин си правя едно дълго кафе и сядам на терасата. Небето е кобалтово синьо, както в картините на художниците и в него плуват любимите ми бели, купести облачета, наредени едно след друго, все едно изпуснати от невидим локомотив. Ябълките са отрупани, плодовете вече червенеят между листата. Прехвърчат рояци врабчета, двойки щиглеци прелитат набързо, разнасяйки трели в движение. Житото в нивата вече жълтее. Край пътя са наредени зелените корони на дърветата, губят се в далечината и стигат чак до синия гръб на планината. Доматите в двора едреят и ще са сладки и вкусни, ако не падне градушка. Всичките ми гладиоли поникнаха, голяма красота ще е, когато разцъфнат. Пия кафето бавно, на малки глътки и се радвам на пейзажа. Светът си съществува. А после… После ще ме завърти шайбата и ще забравя за всичко това. До следващата сутрин.

Кривият живот

Той беше толкова добър, че направо ме дразнеше. Не повишаваше тон, нищо не можеше да го изкара от равновесие и на всички говореше с една плаха, невинна усмивчица. Казваше се Альоша, но всички го наричаха Льони. Караше един камион за смет, от онези, които събират боклука рано сутрин, харесваше си работата и никога не се оплакваше. И същият този Льони, се ожени за една Мария, тя ли го намери или той нея, не знам, но беше абсолютна негова противоположност. Вечно кисела или сърдита, светът все ѝ беше крив, но най-крив ѝ беше Льони. Командареше го яко, а той все така ѝ се усмихваше. Косата му рано побеля, не беше стар, на около тридесет и пет, и всички подозираха за това проклетата му жена. Но си живееха заедно, родиха им се деца, отгледаха ги, имаха си и внуци. И онзи ден разбрах, че жената на Льони, е починала внезапно, в ръцете му, на входната врата, както са се готвели да излизат. Льони го е преживял много тежко. Получил инсулт, бил абсолютно безпомощен и само повтарял Ма… Ма… Опитвал се да каже Мария. Странно нещо е животът. Излиза, че през цялото това време, той я е обичал.

Вехтории

Не разбирам хората. Не мога да си обясня, защо постъпват и живеят, точно по определен начин, а не по друг, който ще е по-добър и за тях, и за околните. Но аз съм само дете. Не разбирам от живота.

Къщичката беше бяла, кирпичена, с асма и градинка отпред. Глупавото беше, че делеше двора на две. В задния двор имаше лятна кухня, килер, кокошарник и тоалетна, но нямаше вода. Чешма имаше в предния двор. С брат ми мъкнехме едни огромни кофи с вода, за да пълним мивката отзад и за други разни нужди, помагахме на баба ми, а и тя готвеше там, и вода трябваше непрекъснато. Носенето на вода, възприемахме като вид гимнастика, правене на мускули, за да се харесаме на момичетата, евентуално, защото, какво е мъж без мускули? Попитахме, защо не се прекара вода до задния двор. Баба каза, че е много сложно. Трябвало да се изкопае изкоп, дълбок поне метър, за да не замръзва водата, който да минава през предния двор и цялата къща. Обещахме да помагаме, подът и без това беше от пръст, и щеше да се получи. Тя поклати глава и каза, че вуйчо ни и дядо ни се мразят и не могат да работят заедно. “Как така се мразят, нали са баща и син? ”, учудихме се, но тя каза, че всеки се мисли за по-умен от другия и непрекъснато се карат. След това обяснение, продължихме да мъкнем кофите без много въпроси.
Вляво от нас живееха братовчедите ни, с които бяхме и неразделни приятели, делеше ни една мрежа, в която имаше малка вратичка и често щъкахме между дворовете. Родителите на братовчедите ни бяха странна двойка. Тя беше много красива, тиха, нежна, миловидна и работлива жена. Той беше кльощав, съсухрен, свит като кука, с вечно димяща цигара, все недоволен, мрънкащ и ревнив. Не можех да си обясня, как може, такава красива и добра жена, да се омъжи за такъв грозен и лош мъж. Но въпреки че бях дете, се досещах, че животът е пълен с необяснимости. Братовчедите ни бяха мили, кротки, симпатични деца, обичахме се и с тях никога не си казахме лоша дума.
Те се чувстваха домакини и ни показваха загадъчните местенца из града. Голямо скитане падаше.
Вдясно от нас, живееха турци. Те знаеха малко български, баба ми знаеше малко турски и лесно се разбираха. И те бяха странна двойка. Мъжът беше висок, слаб, бих казал грациозен. Имаше черна кожа, почти синя, беше с гарваново черна коса и големи, дълбоки очи. Казваха му Арапа, така и не разбрах истинското му име. Беше си с европейски черти, имаше бяла, красива усмивка, винаги поздравяваше, когато минаваше край оградата и ние винаги му отвръщахме. В детските си фантазии си го представях, препускащ в пустинята, яхнал буен, черен, арабски кон. Жена му беше абсолютна негова противоположност. Дребничка, със снежнобяла кожа и сини очи, плаха и мила усмивка, и коса навита на кок. От сто километра си личеше, че се обичат. Имаха две съвсем малки момченца, които цяло лято тичаха боси и само по гащички. “Ей, бате, дай една джанка!”, примолваха ми се, когато ме видеха на дървото. “Бате” ме разнежваше, късах им и хвърлях едни едри, сладки, жълти и сочни джанки, с малка костилка. Те ги събираха и изтопуркваха при майка си. С две думи, съседите ни бяха добри.

…………………………
Дядо ни беше шивач и ни уши страхотни прави, черни панталони.
Купиха ни и бели ризки. С брат ми се шегувахме, че приличахме на пингвини. Всички се обличаха така. Попитахме дядо, защо всички са еднакви, а той ни отвърна, че така е модерно. С шивач не се спори за мода, затова попитахме баба. Тя каза, че хората са бедни и много изморени от последната война. Сега всички се радвали на спокойния живот. Братовчедите ни също бяха облечени в чернобяло. За наша изненада, баба си облече рокля на ситни, сини цветчета. Изведнъж стана хубава и усмихната, и ни обясни, че няма друга официална дреха. Така облечени, привечер отивахме на “стъргалото”, място за разхождане, обикновено в центъра, но тук не беше точно така. Хората се разхождаха не само около площада, а и в дунавската градина. Тази градина, една от най-старите в Европа, беше невероятно красива. Много непознати дървета и храсти, обикновено цъфтящи, и много, много петунии, които изпълваха въздуха със сладък аромат. Към устието си, Дунавът се разливаше и ставаше много широк. Ако погледнеш на запад, почти изглеждаше като езеро.
По продължение на реката имаше алеи с пейки, навсякъде имаше влюбени, които се целуваха, родители с дечица и възрастни, които кротко си приказваха. Всички бяха тук, заради залеза. А той беше разкошен. С едно голямо оранжево, а после алено слънце, което оцветяваше реката в златисто, после в червеникаво, накрая оставаше една трептяща пътечка, която постепенно се стопяваше. Когато реката беше в златно, беше най-красива. По нея плуваха дълги, черни лодки, рибарите бъркаха във водата с едни триъгълни мрежи, закрепени на дълъг прът, а в мрежите проблясваха дребни сребристи рибки, които връщаха обратно в реката. Изсипваха се като сребърен дъжд в златото. Край брега, короните на наредените дървета, изглеждаха дантелени. Чуваше се плясък на весла. Лодките величествено се поклащаха. Рибари замятаха въдици. Край тях винаги имаше зяпачи, които коментираха улова. Прелитаха птици. Петуниите ухаеха замайващо. След природното представление, всички тръгваха по алеите или към центъра. На нас ни купуваха страхотен сметанов сладолед, сложен между две квадратни вафлени корички, като трябваше да внимаваме, да не си окапем панталоните. Не знам защо, всички хора ми изглеждаха красиви, може би, заради усмивките или заради доброжелателството, което витаеше във въздуха. И не, не приличаха на пингвини, различни си бяха. Бях дете, наистина, но очите ми все бягаха към какичките, които си бяха красавици и не знам защо, ме привличаха, признавам си го.
……………………..
Всяка вечер, вуйчо ми си лъскаше обувките до огледален блясък, обличаше изгладените от баба ми дрехи, напръскваше се обилно с одеколон “Тройной” и излизаше навън. Беше ерген. Прибираше се късно. Никога не съм го засичал с жена из града, но една вечер доведе цели три. “Ах, колко е миличък, ах, колко е сладичък!“ Това се отнасяше за мен. Аз ги разглеждах, защото обичам да си разглеждам, а не защото бяха жени. “Коя е най-хубава?”, попита ме с мазен глас вуйчо ми. Откъде да знам?! И трите са хубави. Не разбирам от жени, още съм дете.
– Срамежливичък е. – каза едната.
– Не е като вуйчо си. – каза другата и трите се засмяха.
– Хайде, кажи, мойто момче! – подкани ме пак вуйчо ми.
– И трите са хубави. – казах.
– Ах, какъв е кавалер! – изахка третата.
– Кажи, вуйчовото, все една ти харесва най-много!
– Ето тази! – посочих средната. Беше с дълга черна коса и сини очи. Всички се засмяха. Жената се наведе, вдигна ме, целуна ме и ме гушна. Ммммм…, колко е хубаво да те гушкат!
После, след доста време, разбрах каква е работата. Вуйчо водел бъдещите си жени, за да ги показва на баба ми, но тя все не ги харесвала. Едната била с космати крака, другата с голям задник, третата с огромни гърди… Вуйчо ми, така и не намери съвършената и си остана ерген. Бях дете, но още тогава подозирах, че съвършени жени няма. “А ти, що ги водиш при майка си, бе кухчо! ” Това ми се искаше да кажа на вуйчо ми, когато поотраснах, но си премълчах. Не ги разбирах тия хора!
………………
Предната част на двора, беше цветна градина. Другите садяха зеленчуци, но баба ми садеше цветя.
Обожавах ги. Не им знаех имената, но им се радвах. Невероятна палитра от цветове и форми. Толкова ги харесвах, че си купих блокче и водни боички, за да ги рисувам и по някакъв начин, да ги увековеча. Не се получаваше. Цветовете нямаха нищо общо с реалните. Тогава проумях, че изкуството е бледо копие на живота. Най-важното е, да усещаш и се радваш на истинския живот, а не да си герой в някаква книга, рисунка или филм, там всичко е измислено. Да бъдеш реално добър и да промениш света към добро, това е истинският смисъл на живота. Така мислех, наивно звучи, но тогава бях дете и не познавах хората.
Бабите взаимно си гостуваха, разменяха си семена на цветя и готварски рецепти, говореха си за децата и внуците, и за разни неща от бита. С брат ми седяхме като гърненца край тях и слушахме сладките приказки. Баба ми имаше един малък, чугунен спиртник. Запалваше го, спиртът гореше, като едно огнено, светлосиньо, красиво цвете. Тя слагаше джезвето върху цветето, а наоколо ухаеше на кафе. Важен беше моментът, в който да махнеш кафето, за да не прекипи и да си запази каймака. Другата тайна беше, че не беше чисто кафе, а смесено с леблебия, която придаваше плътност и правеше каймак. Когато кафето беше готово, угасях пламъка с чугунено капаче, беше голям кеф.
Цялата улица беше пълна с баби, дядовци и внучета. Разбира се, имаше и родители, но те ходеха на работа и много не ги виждахме. Пред всяка къща имаше пейка. Привечер, всички пейки бяха заети.
Хората си говореха, за какво ли не, смееха се, закачаха се и цареше едно непринудено настроение. Улицата беше наша. Играехме на футбол, народна топка, дама, жмичка, топчета… Игри, вече забравени. Сега разбирам, че съм имал късмета, да водя истински социален живот, а не имитиращ, виртуален, както е сега. Та… играехме до късно, едвам ни прибираха. И тогава следваше другото тайнство. Вечерята.
Баба ми готвеше невероятно вкусно. Направо, да си оближеш пръстите. Летните нощи са топли и приятни. Вечеряхме на приспата. С брат ми влизахме в ролята на сервитьори. Кухнята беше в задния двор. Баба ми сипваше манджите в чиниите, като казваше, това е за вуйчо ти, това за дядо ти, това за теб, това за брат ти, това за мен…, за да не се чудим. Дядо ми правеше доматена салата, която си беше негов патент и беше невероятно вкусна. Нарязваше доматите, лука и пиперките на ситно, и ги бъркаше, докато си пуснат сока. Нарязваше и люта чушка. Ядеше се с лъжици. Никога, ама никога, никой не можа да постигне същия вкус. Не знам, как го правеше. Подозирам, че самите домати си бяха вкусни, но не беше само това. Имаше си някаква тайна, която не разбрахме. Масата беше на приспата. Нареждахме чиниите. Светеше една обикновена крушка, около жълтата ѝ светлина, винаги се виеха мушици. От градината ухаеше на “Царицата на нощта”, едно цвете, което цъфтеше само нощем. Свиреха щурци. Всеки разказваше, какво му се е случило през деня. Беше толкова приятно!
……….
Баба ни каза, че в двора имало съкровище, заровено гърне с жълтици, но който го намери, ще умре. Веднага се навихме с брат ми да копаем, но тя ни разкандардиса. От крепостта, която беше на хълма, чак до Дунава, имало прокопани подземни тунели. Минавали под целия град. Ако сме попаднели на такъв, пръстта щяла да ни затрупа, защото стените били стари и слаби. Освен това, държавата щяла да ни вземе съкровището. Да, бе! Ние ще умираме, а тя ще ни го взима! И как ще ни го вземе, като няма да ѝ казваме. С брат ми се размечтахме, какво ще си купим, ако намерим жълтиците. Единодушно стигнахме до извода, че ще си купим колелета. Като казах колелета, всички в града ходеха на работа с колелета. В покрайнините имаше няколко фабрики и сутрин беше страхотно шоу, да гледаш, как хиляди велосипедисти, мъже, жени, млади и стари, се носят величествено по улиците. Колите бяха рядкост, а въздухът беше чист. Освен това, беше тихо. Най-доброто колело беше марка “Диамант”, немско, много здраво. Вуйчо ми имаше такова. Не ни даваше да го караме, защото беше голяма ценност. Той не обичаше да му се пипат нещата. Имаше едно радио “Христо Ботев”, с голямо зелено “магическо” око, индикатор на настройката и много хубав, плътен звук. Слушахме го само, когато го нямаше и задължително го връщахме на станцията, на която е било, иначе познаваше, че сме го пипали. Имаше и един будилник, от онези, с двете камбанки отвън и светещи в тъмното цифри. Най-интересното беше, че не започваше веднага да звъни, а започваше с дрън, дрън, дрън-дрън, дрън-дрън, дрън-дрън-дрън… и чак тогава се иззвъняваше. Имаше и едно шкафче, само с негови работи. Баба ми каза, да не го докосвам, защото веднага ще познае и ще има големи скандали. Много обичах да ровя и да разглеждам. Рових и в шкафчето, като внимателно връщах всичко на мястото му. Видях едно джобно фенерче, с огромна лупа отпред, ловджийски нож, с красива, черна дръжка, кутии с цигари, с колекционерска стойност и един стар, кожен портфейл, със снимки на голи жени вътре. Като поотраснах, му откраднах снимките. Той цял месец ходи като болен и ги търси, къде ли не. Тихичко злорадствах. “Що не ме попиташ, къде са ти снимките, стисльо такъв?!” Накрая, сигурно реши, че ги е изгубил. Едно време нямаше порно, светът не бе така разголен, а да докоснеш жена, беше цяло събитие. Затова, снимките на голи жени, бяха много ценни.
……………
Всяка сутрин, за закуска имаше по чаша топло мляко и някаква вкуснотия, кифлички с мармалад, банички, понички с бял крем, гевречета… Дядо ми ставаше рано и пазаруваше. Баба ми също ставаше рано, но обикновено първо отиваше в градината и се занимаваше с цветята. Като се върнеше дядо, баба сваряваше млякото и подреждаше масата. Имаше старинни чаши, от фин порцелан, с много красиви рисунки. Истинско удоволствие беше да ги гледаш. Ние ставахме, когато се наспим, обикновено около девет. Нямаше някакъв режим. Единственото, от което се страхуваше баба беше, да не ни сгази камион, когато излизаме на улицата.
Каза, че нямало да го преживее. То, камион минаваше един път месечно и вдигаше голяма шумотевица. Нямаше, как да ни сгази. След закуската, всеки се занимаваше, с каквото си иска. Баба оправяше креватите, но аз пак си лягах и слушах радиопиесите от радиоточката. Радиоточката представляваше високоговорител в бакелитова кутия, свързан с две жици към преносната мрежа. Разбира се, програмата беше една, националното радио. От него звучеше сладкият, меден глас, на Славка Славова, която ми разказваше приказки, или драматичният глас на Константин Кисимов от “Хъшове”, или шегите на бате Асен, който ме развеселяваше… Все прекрасни артисти, които правеха изкуството достъпно за обикновените хора. Слушах приказките, в които все ставаше някакво вълшебство, нещата се оправяха към края и… не ми се искаше да пораствам. Исках да си остана дете. Но усещах, как времето се изцежда, на мъничка тънка струйка, изтича между пръстите и е невъзможно да се спре. Баба и дядо щяха да остареят и умрат, което ме ужасяваше, а аз щях да се променя и да стана съвсем друг човек, може би. Обещах си никога да не забравям тези чудесни дни, да бъда добър и да измисля нещо велико и полезно за хората. Понякога, тихичко си поплаквах, защото знаех, че ваканцията ще свърши и ще трябва да се прибираме в големия град, където животът беше съвсем друг.
Баба винаги заставаше на портата, когато си тръгвахме и плачеше, защото мислеше, че ще умре и повече няма да ни види. Дядо ни изпращаше до автогарата, вадеше от джобовете си шепи стотинки и ни ги даваше всичките. За нас, това бяха много пари. Падаха ни се по пет-шест лева. Ехеее… колко неща си купувахме с тези пари. После… идваше следващото лято. Още по-хубаво. Имам да разказвам още.
………………….
Ясно е, че когато си млад, усещанията са силни и свежи, цветовете, звуците, вкусът, обонянието, са в милиони нюанси, които, странно защо, се запаметяват някак си и после цял живот се стремиш към тях…
Пращаха ни да пазаруваме. Всяка фурна си правеше хляб и го продаваше топъл, топъл. В нашата, хлябът беше продълговат, бял, дъхав, с хрупкава златиста коричка, ммммм… не можеш да му устоиш, докато се приберем, изяждахме един. Баба не ни се караше, но задължително отбелязваше, че пак сме изяли цял хляб. Но лапането продължаваше. Отчупвахме парчета, поръсвахме с червен пипер и сол, и малко олио, и набивахме. Или топъл хляб, със сирене и домат. Разкош!
Баба никога не беше ходила на работа. Дядо не даваше. Консервативен беше. Баба все казваше, че работи като домакиня. Неблагодарно занимание. Цял ден шеташ, за едното ядене. Но готвенето е изкуство. Подсъзнателно го разбирахме и непрекъснато хвалехме баба, а тя само се усмихваше. Материалите за готвене, зеленчуците, си имаха аромат, цвят, вкус и форма, толкова различни, направо да се чудиш, как природата ги е създала точно такива, а не онакива. Самото готвене си имаше тънкости. Не може да буфнеш всичко наведнъж в тенджерата и да стане вкусно. Продуктите, по различно време добиват степен на готовност, има си определени правила за приготвяне. Ние бяхме калфи. Учехме се да белим картофи. Като казах картофи, майка ми ги режеше на кръгчета и ги пържеше в тиган. Баба ги наряза на “лодки” , сипа доста олио в един съд, черен и опушен, приличащ на каска /чувЕн, както ни обясни/, махна няколко чугунени кръга от печката, сложи чувена над жарта и пусна картофите в олиото. Съвсем различен вкус имаха картофите, от мамините. Сега, след толкова години разбирам, че чувенът е прадядото на съвременните фритюрници. Странно е, че съвсем прости гозби, които се готвят лесно, имат различен вкус, във всяка къща. Например бобът. Ходехме на гости, гощавали са ни с бобец, много вкусен и винаги различен. Всяка домакиня си имаше свой уникален “почерк”. Баба слагаше девисил на супите, рибената чорба и боба. На рибената чорба, това направо е задължително. И като казах рибена, една година, някакъв развъдник в Румъния, беше прелял и Дунавът се напълни със сомове. Градът пощуря. Дядо ми, който никога не се интересуваше от рибарство, също прищрака. Усука двойно, здрав шивашки конец, изкриви топлийка за кукичка, отряза дълъг прът и тръгна за риба. Много му се смяхме. Но той се върна с една кофа сомове. После отиде пак. И донесе още една. Запалихме се и ние. Направи въдици и на нас. И станахме рибарчета. Сомът е дънна, лакома риба. Лови се на тежест, няма плувка. Усещаш едно зверско дърпане, рефлективно засичаш и вадиш едно малко рибе, а ти се е струвало, че ще издърпаш акула. Имаше и едри парчета. На всичкото отгоре, сомът кълвеше нощем и ние стояхме до три през нощта, върху един понтон, за ужас на баба ми. Тя се чудеше, какво да я прави, толкова риба. Пържена, на чорба, на яхния, накрая започна да я суши. Сомът е много вкусен. Няма кости, само един гръбнак, който се отделя лесно. Дядо ми се радваше като дете. “Елате, да видите, какво хванах!”, каза ни веднъж. Очаквахме, някакъв огромен звяр, а той ни показа едно малко, прозрачно сомче. Беше като стъклено. Виждаше се гръбнакът и всичките му вътрешни органи. Беше много красиво, с две черни очички и прозрачно тяло. Отваряше уста и тежко “дишаше”. Липсваше му водата. “Сигурно е бебе. Да го пуснем!” И го пуснахме.
………………
Намерих съкровището. Но не гърнето с жълтици, а нещо съвсем друго. В къщата имаше една стая, спалня, винаги хладна и затъмнена, защото беше северна. Таванът се държеше на три хоризонтални, огромни, почернели от времето и проядени от дървояди греди, но все още, достатъчно здрави. Имаше един огромен скрин, бароков стил, с големи чекмеджета, които едвам отварях. В ъгъла стоеше изправено шивашкото огледало на дядо, с красиви извивки и орнаменти, в което клиентите се оглеждаха в цял ръст. На стената имаше стенен часовник с голямо махало, монтиран в стъклен шкаф, на върха на шкафа имаше полирано, изправено, дървено конче. На всеки час, часовникът биеше малко зловещо, дан-дан-дан… толкова пъти, колкото беше часът и натрапчиво, и силно тиктакаше. Не беше часовник, а безмилостен измервач на време, с красив външен вид. Никой не харесваше звукът му и дядо не го навиваше. Срещу часовника имаше гардероб, а до гардероба стоеше широк креват, покрит с бяла дантелена покривка, ушита от баба. Твърд беше креватът, с обикновени дъски, нямаше такава голяма пружина и спането беше неудобно, но се свикваше. Ииии… под дюшека, имаше наредени някакви книги, сложени за пълнеж, както каза баба.
Много не ми беше ясно, но баба обясни, че така се повдигал дюшекът и страничните дъски не убивали. Взех една книга. Беше голяма и тежка, с черни, твърди корици и щампован надпис “Природа”. Отворих я и ме лъхна онзи аромат, на стара хартия и печатарско мастило, който веднъж усетен, никога не се забравя. Буквите бяха едри, четливи, а думите с нямо “е” накрая. Прелистих я. Имаше страхотни илюстрации, чернобели литографии, бяха като живи. Може ли да я чета? “Може!”, каза баба. И потънах в един друг свят. Приключения, пътешествия, непознати племена, странни обичаи, хищници, растения, истории на изобретения, биографии, велики личности… Магия! Оказа се, че и под другите кревати има книги. Съкровища! Безценни! Станах най-прилежният читател на света. Имаше и стари вестници, съвсем запазени. Машина на времето. Върнах се в миналия век, в хиляда и осемстотинте. Друг свят, странни новини, виждаш от какво са се вълнували тогавашните хора, какви са били проблемите и мечтите им, как са се обличали и забавлявали, какъв е бил битът им.
Най-хубаво беше, да си чета на приспата, особено когато валеше дъжд. Ако още се чудите, какво е приспа, това е подобие на веранда, но не съвсем. Това е стая, на която ѝ липсва предната стена и е отворена към градината. Повдигната е на около метър от земята. Стрехата на покрива я пази, съвсем сухо е. На пода баба постилаше халище, на него лягахме, четяхме, спяхме, говорехме си, играехме шах, карти, домино или “Не се сърди човече”. През цялото това време, градината беше пред очите ни и ухаеше на рози, петунии или крем. Но аз потъвах в света на книгите. Дъждът ромолеше, въздухът беше кристално чист и сладък, и забравях за всичко.
……………..
Всяка пролет, Дунавът се разливаше, водата стигаше до дигата, после се отдръпваше. Оставаха плодородни наноси и малки блата, в които имаше щуки, жаби, водни змии, разни птици, водни кончета и всякакви твари, които обичат застояла вода. Голямо разнообразие от животински и растителни видове. Имаше висок папур, от стъблата му /сазове/, кухи, здрави и леки, ставаха отлични прътове за въдици. Общината даваше парцели за временно ползване. Дядо ми взе един такъв, пълен с пънове от стари тополи, с огромни коренища. Трябваше да разчисти терена и можеше да си го ползва. Голяма мъка беше, но се справи човекът, много здрав и як беше. Насади всичко, каквото душата му иска. Домати, боб, дини, пъпеши, царевица, пипер, краставици, даже и фъстъци.
Земята беше благодатна и раждаше. Искаше се само поливане, но Дунавът беше наблизо. Дядо направи истинска сламена колиба, а също и чардак със покрив пред нея. В колибата беше хладно и сенчесто, там се криехме от жегите, и беше много романтично, когато валеше дъжд. Чардакът беше чудесна наблюдателница. Там си лежахме с брат ми, разказвахме си разни случки и гледахме плуващите по Дунава кораби. Познавахме от коя държава са, по флаговете. Минаваха шлепове, пътнически и товарни кораби, катерчета, разни дърпачи и тласкачи… Не знам, има ли някакав стандарт в оцветяването на корабите, но те бяха боядисани с ярки бои, в най-различни комбинации, което придаваше една празничност и веселост, все едно минаваха на парад. Те смело пореха водите и образуваха вълни. Колкото е по-голям и бърз корабът, толкова по-големи са вълните. На товарните кораби се виждаше простряно пране, мяркаха се и жени, значи цели семейства работеха на тях, което ни се виждаше доста странно, защото животът на такъв кораб си е труден и няма големи удобства, но затова пък пътуваш и виждаш свят.
Голям е Дунавът, минава през много страни, създава поминък на много хора, влачи тежките си води, чак до морето. Изпитвахме страхопочитание към тази река. Сами не се къпехме в нея. Беше опасно. Само с дядо. Имаше подмоли, водовъртежи и силни течения. Дядо зорко ни следеше.
Много му се искаше да си има колело, но не можеше да кара. Най-после си купи едно. С брат ми му станахме учители. По цял ден тичахме след него, учехме го да пази равновесие, но той не се научаваше. Каталясвахме. Тренирахме и на един малък стадион с тревичка, където беше равно и спокойно. И един ден, както го крепяхме отзад и тичахме, го зарязахме, но той не знаеше и продължи да си кара. Ура! Научи се! Като видя, че ни няма, се изплаши и щеше да падне. Ние му казахме, че е готов и вече може да кара сам. Той се засмя, натисна, педалите, отначало криволичеше, но после се справи. Сияеше и нямаше по-щастлив човек от него.
…………..
Вуйчо ми изведнъж реши да гледа гълъби. Загради с мрежа едно пространство в задния двор, направи стелажи и кацалки, взе от някакви приятели разни породи и започна да ги развъжда. Гълъбите си се чувстваха добре и започнаха да се размножават. Голямо забавление беше да гледаш, как се ухажват, чифтосват, снасят яйца мътят и се грижат за потомството си. Как грозните пиленца растат и стават красиви, как се учат да летят, политат и после се завръщат.
Клетката беше голяма и в нея спокойно можеше да се влиза. Вътре стояхме с часове, наблюдавахме птиците, галехме ги, те бързо свикнаха с нас и не се плашеха. С брат ми си имахме любимци. Моят беше чисто бял, качулат, гледаше някак закачливо и беше самата кроткост. Кръстих го Мир, защото точно това име, много му отиваше. Неговият също беше снежно бял, без никакви екстри, съвсем обикновен, но красотата се криеше в неговата обикновеност. Нарече го Белчо. Нежните извивки на гушката, гърдите, чистите бели перца, червените крачета, ветрилообразните опашки, черните, любопитни очички и вродената доверчивост, и привързаност, правеха тези птици, грациозни, и мили същества. Имаше доста породи, с най-различни цветове и форми, бели, сиви, кафяви, черни, пъстри, гащати, пощенски, качулати, преметачи, гушести… Клетката си имаше вратичка отгоре, вуйчо ми я отваряше и гълъбите знаеха, че е време за летене. Най-атрактивни бяха преметачите. Вдигаха се високо и правеха по пет-шест задни салта. Попитахме вуйчо защо го правят, но той само вдигна рамене. Предположихме, че просто се радват на летежа и се забавляват. Гълъбите станаха около четиридесет и вуйчо ми започна да мърмори, че дава много пари за храна, че ядат много, че трябва всеки ден да им чисти и реши да ги махне. Започна да ги раздава и продава, но те все се връщаха. Една сутрин, баба ни каза, че вуйчо ни е изклал всички гълъби и ѝ заръчал да направи супа. Изтичахме със свити сърца до клетката. Беше празна. Нямаше ги и Мир, и Белчо. Разревахме се. Знаехме, че не ги е клал, а направо им е късал главите. На обяд, баба ни сипа от супата. Не искахме да ядем. “Хапнете, бабините, така нещо от гълъбчетата ще остане у вас и ще сте добри и красиви като тях.”, каза тя. Ядохме от супата. Беше вкусна, защото беше направена от баба. Сълзите ни капеха в купите.
……………..
Дядо ми си купи грамофон. Съвсем неочаквано. Преносим. Лампов. В тия години, това беше супер лукс. Електрониката прохождаше. Представляваше куфар от жълта и червена кожа, с пластмасова решетка, в цвят слонова кост, пред високоговорителя. Имаше хубав, плътен звук. Усмихнат го постави на масата, отвори го, включи го в контакта и постави една плоча. Беше на Мирча Кришан, румънски комик, който разказваше на чист български, една история, за една краставица… Смяхме се до сълзи. Всички, без изключение. Баба, дядо, вуйчо, аз, брат ми, братовчедите и родителите им. Ех, защо не бяхме такива готини всеки ден?! Дядо започна да си купува малки плочи с народни песни. На всяка слагаше дата и подпис. Брат ми започна да му купува и той. За награда, получаваше два лева и усмивка. Хитрушко.
Дядо беше много младолик. На шестдесет, изглеждаше като на четиридесет и пет. Всички му се чудеха. Никога не ми е изглеждал като старец. Гени. Баба, беше обратното на него. Кожата ѝ беше набръчкана, косата ѝ беше бяла и прибрана на кок. Беше по-голяма с няколко години от него. Иначе, беше миловидна и добричка, с брат ми много си я обичахме. Но с дядо се държеше като наставница и майка, все мърмореше и го поучаваше, въпреки че той си се справяше перфектно с всичко. Майка ни обясни, че той искал да се ожени за по-малката сестра, но баща им дал по-голямата, защото иначе нямало да се омъжи. Много не ми стана ясно. Мислех, че хората се женят по любов, както пишеше в книгите, но явно е имало някакви други порядки. Все пак, как можеш да дадеш някой на някого, си оставаше необяснимо. Но аз бях дете и не ги разбирах тези работи.
Един ден, мама ми каза, че дядо се залюбил с някаква учителка и избягал в някакъв друг град. Едвам са го върнали. Как точно са го върнали, не каза. И изобщо, можеш ли да върнеш някого насила, нали пак ще избяга? Колко са трудни за разбиране хората. Сигурно, учителката е била доста хубава или добра. Не знам. Но майка ми каза, че и баба била хубавичка, с големи, красиви очи. Тук, невъздържано се разсмях. Тогава, тя изрови една стара снимка и ми показа баба на младини. От снимката ме гледаше финна, нежна, миловидна и малко тъжна жена, с големи и красиви очи. Това баба ли е?! Хм. Искаше ми се, когато са били млади с дядо, да са се обичали.
Долу, в белия бюфет, имаше кутии със стари снимки. Много от тях, бяха пожълтели, с изпочупени краища, обикновено с надписи отзад, подпис и дата. Ние с брат ми, се сгушвахме около баба и разпитвахме, кой, кой е. Тя подробно ни обясняваше. Оказа се, че имаме много чичовци и лели, и още повече братовчеди, които живеят в различни градове, и с които никога не сме се срещали. Попитах я, защо не сме ги виждали, а тя каза, че всички са много заети и нямат време. Пак не ми стана ясно, защо хората нямат време, за най-важните неща.
……………..
Вуйчо ми беше леяр. Беше голям спец и колегите му много го уважаваха. Доколкото разбирах тогава, голямата трудност и тънкост била при формоването. Огнеупорната пръст трябвало да копира съвсем точно формата на детайла, без да се разпадне. На всичкото отгоре, формите обикновено били на две половинки, едната имала отвор за наливане на метала, имало отвори за излизане на въздуха и т. н. Сложнотия и майсторлък. Отделно, самият метал имал различен състав. Неща, интересни за момчета като нас, но вуйчо ми никак не обичаше да разказва за работата си. Причината беше, че веднъж при наливане във формата, разтопеният над хиляда градуса метал, пръснал върху бедрото му и го изгорил до кост. Лежал в болница, болките били ужасни. Имаше голям надлъжен белег върху бедрото. Срамуваше се от него, винаги ходеше сам на плаж и мисля, че това беше причината да отбягва жените и да не иска да се жени. Наистина, белегът шокираше, едно такова усукано месо, но после му свикваш и не прави впечатление. Казах му, че белегът не е толкова страшен и жените ще го обичат и с него, но той отвърна, че нищо не разбирам. Но аз продължих да си мисля, че ако бях жена, щях да обичам мъж с белег, какво от това, нали има други неща за обичане. И по-страшни са белезите в душата, които са невидими, но си ги носиме с нас цял живот, причинени ни от най-близките ни хора, които са ни обичали и са ни казвали, че всичко е за наше добро. Щях да му кажа и това, но нямаше да ме разбере. В началото, вуйчо ни беше много добър човек. Разхождаше ни из града, купуваше ни лакомства, водеше ни на риба, после си купи мотор, возеше ни на него, усмихваше се, говореше сладко… Но постепенно стана груб, дребнав и заядлив, непрекъснато се караше с баба и дядо за глупости, и на нас също, не ни даваше да се пипа нищо негово и непрекъснато мърмореше. Вещите се деляха на две. На вуйчо ми и на дядо и баба, първите бяха неприкосновени. Както казах, къщата беше от кирпич, стените бяха криви, боядисани с постна боя. Тапетите бяха непознати. Но тези стени грееха, защото баба беше сложила едни снимки. На мама, на вуйчо, на татко, на мама и татко заедно, на баба, на дядо, на дядо и баба заедно. Всички бяха млади, красиви и усмихнати. Може би, всички хора в началото на живота си са такива, но после им става нещо и се променят. Тази стая беше първата, когато отвориш вратата и влезеш, грейваше цялата от усмивките по стената. Аз и брат ми нямахме снимки, още не ни бяха направили, а може би, бяхме прекалено сериозни, не знам.
……………..
Едно време, имало мъжки и девически гимназии. Момчетата и момичетата учели отделно. Такива били времената, моралът и порядките. Майка ми, разбира се, учела в девическата гимназия. Била дребничка, нежна, с големи кафеви очи и и коса с цвят на узряло жито, изплетена на голяма плитка. Винаги усмихната, непринудена и жизнерадостна. Кожата ѝ била толкова нежна и бяла, че ѝ викали Бялото момиче. Мечтата ѝ била, да завърши и да стане учителка, но… директорът на училището се влюбил в нея и започнал да я “задява”, както каза тя. Дядо ми на часа я отписал и мама си останала недипломирана. Все пак, била учителка няколко години, в едно село. Възрастните хора, родителите и децата, много я обичали. Сигурно са я запомнили, както се помни едно лъчезарно, сияещо и излъчващо щастие същество. А аз се чудех, проклятие или благодат е женската красота. Може би е и двете.
…………………
Чичо ми, братовчедът на мама, онзи, лошият, биеше братовчед ми, когато нашият не спеше следобед. Спането следобед беше задължително, защото беше правилно. Братовчедката не ядеше бой, защото беше момиче. Жал ми беше за тези деца, защото бяха много добрички. Лягаха си точно в два. А ние с брат ми, ходехме на плаж, на кино, шляехме се из града, играехме с другите деца и тайничко се радвахме, че живеем неправилно. Спането следобед, си беше чиста загуба на време. Та същият този лош чичо, спаси от удавяне Симо, русо, синеоко, къдрокосо момче, живееше на края на улицата. Родителите му, не знаеха как да му се отблагодарят. Чичото дръпна от димящия в устата му фас и каза: “Видях го, че се дави и го извадих.” Нищо повече. Много, много странно. Значи, лошите, понякога, съвсем за малко, стават добри, а добрите стават лоши. Никак, ама никак, не ги разбирам тия хора.

Двамата

– Планетата е разкошна! Водата е течна, има я в изобилие, кислородът е достатъчен, има наченки на разум…
– Разум ли му викаш на това? Те са примитивни. Не можем да им помогнем с технологии.
– Жалкото е, че останахме само двама. Никога няма да се върнем, тук ще умрем, а примитивите ще се избият. Войни за територии, власт, религиозни войни…
– Религиозни ли каза?
– Да. Виждаш, че вярват в божества.
– Трябва да им оставим послание. Такова, което да оцелее през вековете. Ако им го кажем в прав текст, няма да разберат нищо. Измисли някаква история. Някакви чудеса, свързани с боговете им. История, която да се предава от поколение на поколение.
– Добра идея. Ще помагаш ли?
– За мен е чест.
……………….
– Добра история се получи. Те ще си я доукрасяват. Надявам се,
да не изопачат смисъла съвсем и посланието да се загуби.
– Едва ли. Посланието е в самата история. Всеки път, Човешката Глупост
ще разпъва Доброто на кръст и ще го убива, а то ще възкръсва.
– Ако имаха Разум…
– Знаеш, че за това трябва много Време.
– Знам. Дано да го развият, преди планетата им да загине.
Двамата се спогледаха и тръгнаха по Пътя, който само те виждаха.

Принцът с прашките

В камината играеха пламъци. Беше приятно топло. Тя отвори очи, но душата ѝ още спеше. До камината стоеше изправен гол мъж със скръстени пред гърдите ръце. Беше атлетичен, с бронзов загар по тялото. Около кръста и слабините му беше омотано въже. Тя затвори очи, знаеше че е сън, защото в панелките нямаше камини.
– Затова ли дойдох? Да те гледам, как спиш?
Тя се ококори.
– Ти кой си?
– Аз съм принц.
– Какво е това въже? Нищо не скрива.
– Прашки.
– Прашки?! – засмя се тя.
– За декорация. Не е нужно да скриват.
– Откъде дойде?
– Не знам. Напоследък често сънуваш еротични сънища, събуждаш се мокра. Затова дойдох.
– Много знаеш ти! Я се разкарай!
– Трябва да те обладая.
– Изчезвай!
– Аз такива непослушни като теб, ги обезглавявам.
– От кой век си?
– Не знам.
– Сега си в моето време, не разбираш ли?!
– Разбирам. Няма значение.
– О, ти имаш корона! Да не си цар?
– Не, принц съм. Това е малка корона. Имам пълни сандъци с най-различни, стоят в една стая.
– За какво са ти?
– Всеки ден ги сменям. Разгледай я. От чисто злато е.
– Красива е. И има рубини на връхчетата.
– Искаш ли масаж?
Тя го огледа от главата до петите. Колебаеше се.
– Добре, но не еротичен.
Принцът се доближи, с един замах разкъса дрехите ѝ и ги хвърли на пода.
– Ей! Много си груб!
– Тихо!
Ръцете му бяха силни и нежни едновременно. Стана ѝ приятно. Отпусна се. Лежеше по корем. Той прекара пръст по гръбнака ѝ, от врата до ямката на дупенцето. Кожата ѝ настръхна. Ръката му се плъзна надолу.
– Не еротичен, казах!
Принцът се усмихна.
– Ей, ама знаеш къде да пипнеш! – каза тя и потъна в някаква синя мъгла. – Прави, каквото искаш… все ми е тая… това е сън.
Събуди се гола и мокра. Дрехите ѝ бяха на пода. А на нощното ѝ шкафче стоеше малка златна коронка, с рубини на връхчетата.

Дали цял живот пясъчни замъци строим?

0000

/посветено на дъщерите ми/

– Мамоооооооооо – чувам гласчето на Мая. Първоначално силно, примесено с възмущение или дори гняв, но постепенно превръщащо се единствено в хлипане – мамо… ма… Той… той… разруши замъка ми…
Мая сочи някакво бягащо момче по плажа, а пясъчният ѝ замък наистина е преживял земетресение над 10 степен. Оставям книгата и я гушвам.
– Не плачи, Мая ще направиш друг. – сълзичките обаче се стичат по личицето ѝ и тя хлипа така, че не мога да разбера, какво иска да ми каже.
– Той… той …лош … то
– Не, Мая не е лош, може би е бил не внимателен.
– Той нарочно…
Четох и не видях, какво точно се е случило. Дали е било нарочно или по невнимание. А и не ми се струва това толкова важно. Просто трябва да върна усмивката на Мая на личицето ѝ и от случката да научи нещо. Въпросът, който стои обаче стои пред мен е – „Какво?”. Какво да ѝ разкажа и на какво да я науча? Не искам да я уча да е агресивна и на удар да отговаря с удар. Не искам обаче и да я уча, когато я ударят по едната буза , да подаде другата. Искам да има самочувствие, да не е аутсайдер, но в същото време да бъде добра, любвеобилна, доверчива, внимателна. Винаги се чудя всъщност къде е мярката…
– Ела тук, миличко – чувам се да казвам – Не плачи, ще направим по-хубав замък.
– Но… той… – хлипа още Мая, но вече затихващо – Той нарочно разруши замъка ми. Той е лош.
– Ама ти откъде знаеш, че нарочно го разруши – питам аз, опитвайки се да се запозная с историята, докато си мисля, какво да ѝ разкажа.- Не тичаше ли просто по плажа? Може да не го е видял?
– Как? – виждам я, че се замисля – Не знам, аз правих кулите и той мина, събори… – почва отново да хълца.
– Даааа, виждам, че е съборил, но може да го е видял в последния момент. А може и нарочно да е – не знам. Но това няма значение.
Избързвам сълзичките и я хващам за ръчичка.
– Хайде ела. Ще правим заедно друг замък. По- голям и по-хубав и докато го правим ще ти разкажа една приказка.
И започвам да ѝ разказвам една притча, която прочетох някъде в нета.
– Един добър и един лош човек, претърпели корабокрушение, но по чудо се спасили. Морето ги изхвърлило на един остров, на който имало само пясък. Огледал се добрият човек – пясък. Пясък на всякъде и решил той докато чакат спасителният екип, който ще дойде да ги спаси, да направи красиви фигури от пясък.
– И замъци?
– Даааааааа… и замъци.
– Големи и красиви, като нашият?
– Даже по-красиви.
Виждам я, че не е много съгласна , че ще са по-красиви от нашия, но аз продължавам да разказвам, докато правим висоооооооки оградни стени на нашият замък.
– До къде бях стигнала? – питам я аз. Не че не помня, ама да разбера, тя до колко внимателно ме слуша.
– До това, че добрият човек, почнал да прави замъци от пясък
– А, да! Точно така. Не само замъци , а и други прекрасни скулптури…
– Скуптоли? Мамо, какво е скуптоли?
– Скулптури, Мая, а не скуптоли. – поправям я – Фигури от пясък , нека сега да ги нарека. Донеси кофичка с вода и да продължа с разказа.
Не ми се иска сега да задълбавам в обяснение на думички.
– Добе! – скача Бързо Мая и хуква към морето. „Р”-то в думичките все още и се губи.
Връща се с кофичката, а аз продължавам да разказвам.
-Прави добрият човек красиви пясъчни фигури, а другият – лошият туко мине и разруши някоя…
– Ооо, като това момче… – забелязвам , че бръчка челце Мая.
– Да, може би като него. Но това не е пречило на добрият да продължава да твори своите красоти. А и знаеш ли той, лошият, дори помага на нашият герой.
– Ами как така? – поглежда ме недоумяващо Мая прекъснала работа по замъка.
– Майче, островът, на който са е малък и пясъкът все някога свършва. Добрият човек никога не би разрушил някоя от фигурите за да направи нова, а така като е разрушена някоя, той се старае и всяка следваща става все по-хубава.
– Добе – отсича Майчето. Не съм сигурна, че е разбрала историята, не ми се струва и съгласна… И след малко ми казва – На мен пясъка щеше да ми стигне за замъка.
Напушва ме смях. Желязна детска логика, но не казвам нищо. Тя в момента е спокойна. Реди миди- керемиди по кулите на замъка, а аз редя някакви мисли в главата си.
Искаше ми се да и обясня, че „Злото”, в смисъла, в който е създадено, служи като провокация за осъзнаване и развитие на човешките способности, че то може да е импулс да се справяш все по-добре и разбирайки това, вместо да се предаваш и да страдаш, да му благодариш в себе си и да се справиш със ситуацията. Не знам успях ли, а и Мая още доста малка. Завъртяха ми се и мислите в посока , какви са нашите отговорности, като родители. Как да намерим баланса при възпитанието на децата ни? Къде е границата между дисциплина и свобода? До къде е се простира майчината любов и къде започва обсебването? Как да се намери тънката нишка отличаваща сарказма от градивната критика? Достатъчно ли е просто да ги обичаме? Въпроси, въпроси, въпроси… А отговорите ще търся в движение.
Една по силна вълна залива и разрушава замъка на Мая. Поглеждам към нея. Тя е спокойна, обърната към морето му се заканва с пръстче:
– Утре ще направим още по-хубав, моеце /моренце/, да знаеш. – поглежда към мен и ме се усмихва. – Нали, мамо?
Да! Това е моето момиче!

Хиляди малки неща

– Всичко ме боли, ръце, крака, цялото тяло, много съм уморена.
– Почивай. Никой не те гони.
– Прането ме чака. Трябва да пусна пералнята. Трябва да готвя, да чистя, да ти изгладя дрехите, да изкъпя децата, сутринта да ги заведа на училище, да пазарувам, да плащам сметките и да ходя на работа.
– Кажи, в какво мога да помагам и ще го правя.
– В нищо. Много си муден.
– Не съм муден. Спокоен съм.
– Добре. Прекалено спокоен си.
– Не обичам излишното бързане. Ти пък си припряна. Не мога да разбера, защо сметките трябва да се плащат, веднага щом взема заплата и всичко да става с нерви и напрежение.
– Какво напрежение? Ангажимент е, трябва да мисля за хиляди малки неща.
– Знаеш, че работата ми е тежка, често ходя командировки.
– Знам. Но всичко започва да ми омръзва.
– Ако трябва, ще си сменя работата, за да съм повече с вас, но едва ли ще намеря друга, така добре платена.
– Не искам това. Работи си.
– Какво искаш? Може би, животът ни е доста еднообразен. Вината е моя. Отдавна не сме ходили на ресторант, кино, театър или екскурзия.
– Никъде не ми се ходи. Уморена съм.
– Ако умората ти е хронична, може би имаш някакво заболяване.
– Глупости! Нищо не разбираш!
– Добре, обясни ми.
– Не ми се обяснява.
– Ела, седни до мен. Виж какво, още те обичам и винаги ще те обичам. Когато си до мен, съм спокоен, скрито ти се радвам и душата ми лети.
– А моята отдавна е кацнала. Изчерпана съм, празна съм, трудно се усмихвам.
– Погледни с други очи.
– Твоите теории…
– Представи си, че си сама и нямаш никакви грижи. Какво ще правиш?
– Поне една седмица, ще спя непробудно.
– И после?
– После… нищо.
– Точно така! Нищо.
– Ще се срещам с приятелки, ще се разхождам…
– Пак ще трябва да ходиш на работа, да пазаруваш, чистиш, готвиш и да плащаш сметките. Ангажиментите са същите. Това е бититето. Не можеш да избягаш от него. Ако децата ти са пораснали и са избягали в чужбина, по-добре ли ще си?
– Не.
– Ако отида при друга, по-добре ли ще си?
– Знам, че искаш това.
– Не, не искам това. Радвай се, че край теб има хора и къщата ти е пълна. Това са сладки грижи. Ще ти помагам, с каквото мога. Не знаех, че толкова ти тежи.
– Сега знаеш.
– Ще сготвя и ще изкъпя децата.
– Нима? Само днес и после пак ще е същото.
– Не, ще го правя винаги, когато имам възможност.
– Ах!
– Ще се изкъпя и ще сготвя децата.
– Не ми е смешно.
– Ще сготвя, ще изкъпя децата и ще те изръмбя.
– Вече е смешно. Щото няма да стане.
– Имаш нужда.
– Нямам.
– Жените казват обратното на това, което мислят.
– Много започна да разбираш от жени.
– Имаш хубаво дупе.
– Хич не се и опитвай!
– Какво?
– Да ме сваляш.
– Аз отдавна съм те свалил.
– Не знаех.
– Погледни ме. Ти си моята най-голяма, единствена, прекрасна и много приятна грижа. Искам да си добре.
– Ах! Много добре работиш с устата!
– Не по-добре от теб. Усмихваш ли се?
– Да. Свали си панталона.
– Защо?
– За да го изпера.
– Помислих си друго.
– Мисли си. Радвай се, че има кой да те пере.
– Много си злобна!
– А ти си застрелян.
– Защо?
– Защото не знаеш, от какво има нужда една уморена жена.
– От здрав сън.
– Да, но и от още хиляди малки неща.
– Кажи няколко.
– Прегръдка, цвете, целувка, подаръче, мила дума, подкрепа, усмивка, романтика, близост, споделеност, благодарност, комплименти, нежност, докосване…
– Не ги запомних всичките, но ми изглеждат лесно изпълними. Започвам с прегръдката, цветето, целувката и милата дума. Каква да е тя?
– Не знам. Откъде измъкна това цвете?
– Растеше си навън и го откъснах. Много си сладка!

Стихиите

Въздух:
Хората, подчинени на тази стихия, са многословни, лесно обещават, рядко изпълняват, добри теоретици и лоши практици са. Не са амбициозни, не могат да се концентрират. Не се занимават с грандиозни проекти, дребнави са. Разсеяни са, често променят мненията и настроенията си. Трудно могат да бъдат верни, не страдат, когато сгрешат и не могат да бъдат добри приятели. Егоисти са. Не разчитайте на тях. Цял живот ще ги влачите на гърба си и ще ги обслужвате. Безгрижни и безотговорни са. Не взимат присърце проблемите, оставят на другите да ги решават. Дълголетници са.

Вода:
Хората, подчинени на тази стихия, са властни, безскрупулни и обсебващи. Не обичат да им се противоречи. Диктатори. Мачкат и унижават. Грубияни са. Страдат от мания за величие. Не стават за приятели, ще трябва винаги да се съгласявате с тях. Склонни към насилие. Алчни, честолюбиви и сръдливи са. Помитат всичко, като порой, за да постигнат целите си.

Земя:
Прагматици. Здраво свързани с битието. Добри и спокойни са. Нямат големи претенции, грижовни и състрадателни са. Рационално използват парите, понякога са стиснати. Не обичат големите промени, в известна степен са консервативни. Трудно разбират другите, смятат своя начин на живот за най-правилен. Търпеливи са. Понякога развиват комплекс за малоценност. Помагат в беда, може да се разчита на тях. Любовта им е ненатрапваща се. Лесно се привързват.

Огън:
Тези хора могат да ви “запалят” с мечти, идеи, интересна работа. Неспокойни и градивни са.
Обичат промените и предизвикателствата. Това са локомотивите, които дърпат света. Иновативни и предприемчиви са. Няма да ви е скучно с тях, но понякога могат да ви “забравят”, устремени към целите си. Работохолици са, искат всичко да е изпипано докрай. Държат на точните отношения. Сърдечни и топли са. Имат добро чувство за хумор. В любовта горят. И често изгарят.
…………….

Стихиите са в нас и извън нас. Когато са в нас, все някоя преобладава, затова имаме вътрешни противоречия, зависи от съотношението. Може да са две, три, четири, рядко е една.
Когато са извън нас, се стига до сблъсъци. Зависи, доколко се понасят.

Човек и добре да живее, накрая може да се влюби

ORIGINAL-landscape-1452279902-gettyimages-145083553-copy

Обичам да наблюдавам хората. И да ги изучавам. Това не е някакво болно любопитство. Художник съм. Обичам да рисувам живи модели. Все по-трудно е, но не невъзможно. Понякога излизам със скицник и молив да рисувам в парка, друг път само да наблюдавам. Сякаш, когато рисувам, хората приемат погледа ми по-лесно. Има и някои постоянни посетители в парка, които са свикнали с присъствието ми. И дори се поздравяваме. Понякога, надничат да видят какво съм нарисувала. Обичам това място заради многото рози, езерото и лебедите в него.
Харесвам слънчевите, усмихнати хора. И непрекъснато се опитвам тях да рисувам, макар че усмивка се рисува значително по-трудно от тъга. Слънчевите хора, които се радват на живота, слънцето, децата, дърветата. И това няма нищо общо с това дали са заможни, дали имат дом, дали имат добра работа. Това е умението да се радваш на всеки един ден, в който животът ти се усмихва.
Събота е. Аз отново съм със скицника в парка. Тук са и част от моите „познати“ . Една мама с дъщеричката си. Никога няма татко с тях. Не знам дали е много ангажиран или няма такъв. Но все ми се струва, че таткото го няма, защото в очите на мамата винаги има тъга. Понякога има с тях дядо. И днес е тук. Той пък винаги разсмива, не само детето , а други посетители. Разказва вицове. Чудя се, как ги помни. Мъж и жена, възрастна двойка. Често са тук и те. Едвам вървят, но се разхождат прикрепяйки един друг. И влюбените – момче и момиче. Може би учат наблизо, защото по-често са тук през работни дни. Другите днес са „непознати“ за мен. И вероятно ще се възползвам да им направя някоя скица. Разглеждам ги , не твърде втренчено, драскайки по скицника си за да не правя „лошо впечатление“. Но някак не са характерни, нито като лица, нито като стойка и движение. Направих няколко бързи общи скици и продължих да ги наблюдавам рисувайки си нещо. Може би аз не съм форма днес. Заглеждам се в момиченцето, което от нещо се е разплакало. Майка му го гушка да го успокои, говори му , гали го. Заприличва ми на малко котенце. И както съм почнала да го рисувам, решавам, че половината личице ще нарисувам, като котешка муцунка. Не че е оригинално , но вътрешно нещо ме кара да го направя. Съсредоточавам се в рисунката и забравям за всичко наоколо. Почти съм към края, когато един глас малко ме стряска:
– Здравей, мога ли да седна до теб?
Вдигам глава. До мен стои усмихнат Дядото не детенцето. Усмихвам се и аз. И отговарям:
-Заповядай – без официалното „Вие“ , защото не за пръв път ме заговаря. Макар че не прекъснато снова между „ти“ и „Вие“ заради разликата във възрастта, когато разговаряме.
– Кой е жертвата днес? – и наднича в рисунката ми – Ооо, май е моето момиче?
– Така е – отговарям – днес нещо или не съм във форма или някак не усещам хората тук. Не можах нищо свястно да нарисувам.
– Ама гледам моето момиче днес си го изтипосала, като коте?
– Така е! Заприлича ми на котенце. Когато се гушкаше в майка си. Котенце, чието съзнание сякаш цялото крещеше “Гушкай ме докато плача, гушкай ме и се радвай с мен, докато се смея” .
– Яяяя, и какво друго ти говори моето момиче, като го гледаш? Сега вече не плаче и не се гушка.
– Сега ли? – поглеждам в посока на детето. То е на пясъчника с другите деца. И сякаш там буквално свети. Оглеждам го още известно време за да намеря думите, които според мен го описват. Детето за разлика от другите деца на тази възраст, сякаш има много по – мека, грациозна и котешка походка. Но не е, като женско преиграване. Тя е още дете. Просто естествено и непринудено сякаш кокетничи и излъчва някакво превъзходство. Споделям това с дядо ѝ. Той се смее непринудено и ми отговаря:
– Я, как нацели нашето котенце! Ама не е котенце, а е Лъвица. Е, още е малко лъвче, но… Ще стане прекрасна Царица.
Поглеждам го с интерес, а той с гордост наблюдава внучката си.
– Зодия лъв ли е малката?
– Да, отговаря. Лъвче. А ти как я „надуши“? От астрология ли се интересуваш?
– Не – отговарям – Даже и хороскопи не чета. Хората не са разделени на дванадесет типа според датата на раждането. Струва ми се, че това са глупости.
– Не са, вярно е! Но не се и глупости. Объркани са! Освен зодиите влияят и … – и започва да ми говори за асцендент, десцендент, слънце, луна, архитипове, Венера, Марс, други планети и все неща, от които нищо не разбирам.
– А Вие?
– На мен ми е интересно – и допълва – И ми е интересна една, жена, която се интересува и разбира от тези неща.
Усмихвам се и го поглеждам. Усмихва се и той. Някак замечтано.
-Не е идвала тук с вас?
-Още не е. Но все някога ще дойде. – отвръща ми някак загадъчно. И сменя темата – а я кажи, как би нарисувала другото ми момиче? Майка ѝ ?
– Ами, не знам.
-Е, хайде де помисли? Не е изпит! Просто си говорим.
Оглеждам жената, но се опитвам да си я спомня и в минало време. Какво друго ми е направило впечатление, освен че са и тъжни очите? Винаги ниски обувки, почти винаги облечена в светли пастелни тонове, въпреки, че е с малко дете и вероятността да се изцапат дрехите е огромна. Както се държи с детето ми изглежда спокойна, нежна и строга едновременно, търпелива и стабилна.
– Не бих я сравнила с животно – отговарям – Не знам защо или не се сещам в момента. Бих си я нарисувала като красива жена, каквато всъщност е. И споделям това, какви впечатления имам за нея.
Смее ми се.
– Страхливка. Но пък се справи много добре. Дева е щерката. Само да я видиш, спокойната и търпелива жена обаче у дома – клати глава и се смее.
След този ден, често се случваше да сяда при мен и да обсъждаме хората по този си наш начин. Говорихме и за много други неща. За бившата му съпруга. За това, как е загубил нея и битката с алкохолната и зависимост. Подпитваше и за моя „любовен“ или по-скоро „партньорен живот“. Тема, която аз се опитвах непрекъснато да отбягвам. Точно в момента бях сама. Сама, с една любов, която си беше отишла от мен и ми беше взела всичко. Всичко освен рисуването и спомените. А точно от спомените боли… Бях допуснала някого до себе си толкова близко, открита напълно, споделяйки с него всяко едно чувство – радост, тъга, любов, гняв, разочарование. И бях повярвала. Може би… Не знам… Вероятно е трудно да се живее с такъв човек, като мен. Вероятно вярата ми, че може с някой да си напълно откровен и да се обичате е погрешна. Има други хора. Има хора, които цял живот си мълчат. Преглъщат сухо емоциите си. Не казват никога кое ги притеснява, дразни, ядосва. Не повдигат тон, а вътрешно кипят. Усмихват се, дори когато страдат. Не осъждат. Оставят се да ги мачкат. Остават добри, напук на лошотията в този свят. И тези хора, сякаш са някакви светци. А на мен ми е мъчно, че си го причиняват и че смятат, че е правилно. Смирение? Толкова ли е добро то? Няма ли „злото“ да е по-силно , ако доброто е “твърде добро”, за да му се опълчи? Едва ли някога ще стана така смирена, но в момента се бях прибрала в черупката си смятах, че никога повече няма да изляза от нея. По-безопасно е. Излизането ми от черупката беше заради човека, когото обичах. По-вярно би било да кажа – обичам, въпреки, че не е до мен. Останахме „приятели“. Понякога се чуваме. Обикновено завършва разговора с
– Ще се чуем някой ден.
– А на мен ми идва да му кресна
– „Някой ден“ не е ден от седмицата!
Но си мълча. Това, че го обичам, не е негов проблем. Мой си е. Това, че ми се иска да стана силна, независима, да не ми пука за никой мъж, да не пускам повече никого в сърцето си, също си е мой проблем. Но се старая. Силно се старая да се променя.
Лошото е, че понякога цялото желание и активни действия в дадена насока не могат да ме променят. Защото в очите на другите все още съм си същата. Аз съм си част от някакво общество, а не самотно движеща се в пространството частица. Идентичността ми е обвързана със света, с града, с обществото, със семейството. Каквато и да съм сега или да се мисля, за бившия съм такава, каквато ме е видял тогава. За бившите си съученици, аз все още си „ревлата“. Ревлата, която плачеше, когато някой и се подиграе за смешната шапка, която майка ѝ държеше да носи, за това, че не ме пускаха на екскурзия в събота и неделя, за това, че баба ми ме прибираше от училище, докато другите си ходеха по-двойки и тройки в една посока сами. Може да съм вече успяла жена, художник, да ме уважават в работата, но в техните очи си все още онази ревла. За бившия съм натоварващата с емоциите си жена. За компанията съм – „бившата на…“ И може би ми се иска да се срещам с тези хора, защото всеки от тях има някакво място в сърцето ми, но след всяка среща се отказвам. Защото там се чувствам малка, дребна и незначителна. А всички бивши партньори, ще ме запомнят, както искат да ме запомнят, за да може споменът за мен, да им създава най-малко проблеми. Ще си спомнят всичко лошо, ако искат да не си мислят за това, че понякога им липсвам, ще запомнят всичко добро, ако искат да излязат много свестни пред другите, и ще запомнят и двете ми страни, ако се опитат да останат обективни. Учителката ми по рисуване ще ме смята за талант, а тази по математика, че съм почти единственото съвестно и прилежно дете от този клас, а тази по физика, като мрънкало опитващо се да се прави на „големия борец за правда и свобода“ ученик. И аз нямаш контрол върху това, което хората искат да видят у мен. И ако искам да ме приемат по друг начин, трябва да намеря нови хора, защото старите винаги ще ме връщат назад в миналото, защото те кореспондират най-често с първото впечатление. Запечатали са една моя форма и я повтарят като зациклила грамофонна плоча, отказвайки да видят всичко друго, което вече съм развила у себе си.
А пък ние хората се опитваме да нямаме много такива негативни емоции, просто защото трудно се понасят. И не знаем как да ги изразим, как да реагираме, без да се самосъжаляваме и без да обвиняваме. А аз просто искам да попитам тези, които са ме наранили – „Защо ми го причини?“ Но никой не ми отговаря. Знам, че аз самата съм позволила това да се случи, знам и все пак… Остава въпросът : “След като знаеше, че ще ме заболи, защо ми го причини?“
Станаха интересни скици на зодии. Този човек, някак ме вдъхнови да поработя в тази посока. Почнах освен „по усет“ малко и да чета по тези теми. Не за друго, а защото с вдъхновението почнах освен скиците, да рисувам и някоя друга картина. Реших това да е темата на следващата ми изложба.

Помолих някои от старите познайници в парка да ми позират. Използвах лицата им, създадох своите картини. Подарих им скиците. Поканих ги на откриването на изложбата. Беше време, в което те сякаш заеха мястото на „бившите“ ми, на „компанията“. Бяха станали мои приятели и семейство. Харесваха ме. Аз тях също.
Работейки усилено за изложбата, четейки астрология и каква ли не друга литература, която можеше да ми е полезна за да се потопя в темата, не само на платното ми , в мен бушуваха всички стихии. Открих, че Водата ( стихията на чувствата), така или иначе си е непрекъснато в мен. Когато ме залее онова усещане, сякаш някой ме е метнал по средата на морето, се опитвах да се възползвам от всички останали , за да „изплувам“. Използвах огъня, трескаво плувайки в посока земя, давайки си зор да напредвам по-бързо с картините. В моменти, в които се чувствах безсилна и жалка да се справя, се опитвах да се присмея на положението и да избягам от идеята, че може и да потъна отново. И впрягах въздуха на работа. Понеже четох „какво ли не“, което може да ми бъде полезно, започнах да си повтарям някакви „утвърждения“, прочетени в статиите за личностно и духовно израстване. Да си пускам някой релаксиращ клип за почивка, да ме успокоява. И сядам да дишам. И дишам. Дишам дълбоко. Друг път отивам в парка да търся компания, за да си говоря с хората, които са наясно с работата ми. Не само за рисуване. Да говорим за каквото и да е било, докато търся решение за поредната картина. Решение. И успокоение. Повтарям си утвърждения , мозъкът ми се пръска по шевовете… И точно съм решила, че съм „прибрала“ водата на сигурно място и изведнъж се оказва, че емоциите отново напират в мен… И тогава, един ден, си зададох въпроса – „ А защо ме е страх от водата?“ Та тя е най-голямата ми слабост и в същото време най-голямата ми сила. Не са слабост чувствата ми. Слабост е нуждата ми да се отърва от тях. Кой е казал, че е “хубаво и правилно” да не ти пука ? Всъщност на мен мястото ми е на дъното на океана, давеща се в собствените си емоции. Без да мога нищо да направя. Без да търся решение, без да се опитвам да изплувам. С мир да приема случващото се и моята пълна липса на контрол. Не с радост, не със сила, не с очакване за нещо по-добро, което ще дойде, защото си бил толкова смел, добър и „правилен“. С мир. С разбиране. И да си поплача. Защо винаги ни учат да не плачем. Или че не си струва да се плаче , или че не бива да показваме слабост, или за да не ни нарекат „ревли“. Нима не е правилно човек да плаче и чувства? Толкова сме се разграничили от водата в нас, че когато някой плаче го питаме : „Какво мога да направя за теб?“. Нищо. Да ме прегърнеш, а ако можеш и да поплачеш с мен. Да, аз съм ревла, но вече не искам да се променям!
Открих докато работих, че макар в мен Водата да е най-силната стихия, в мен има от всичко. И че мога да се радвам на живота, и да се ядосвам мога, и да уча, да се свързвам с хора, да се развивам, да работя и да… И да! Понякога да бъда и меланхолична. Кой казва, че нещо от нас е грешно и ненужно?
Нарисувах картините с много любов. Поканих моя Вдъхновител на чай в ателието. Искаше ми се пръв да ги види, а и имах желанието… Не, грешка! Не желанието, имах нуждата да му се отблагодаря, като му подаря една от картините. Исках той да си я избере. Дали ще бъде внучката-лъвче, мама-дева или някоя друга. Исках изборът да бъде негов.
Дойде в уречения час. Разгледа, похвали. Пихме чай. Споделих, с него решението си и го помолих, да я избере още сега, за да мога да обява, че не се продава.
– Оооо, много мил жест от твоя страна – ми отговори. – Жест, който приемам с удоволствие и благодарност. Но няма аз да избера картината. Ти ще я избереш. Ще ми подариш картината, на която си нарисувала моята бъдеща съпруга.
– ??? – Изпаднах в недоумение
– Е, нали сме говорили, че има една жена, която много ми харесва. Тази, която интересува и от астрология. Познаваме се от години. Аз разведен и тя сама. Събрахме се. За сега живеем заедно, но смятам да и предложа и брак.
– Това е чудесна новина, – отговорих – но аз не я познавам. Как бих могла да избера картината, която да е подходяща за нея?
– Със сърцето си, момиче. Тя ще дойде с мен на откриването на изложбата ти.
И така. Настъпи дългоочаквания ден. Едновременно въодушевена, притеснена, несигурна. Готова да плача и да се смея едновременно. Дванадесет картини. Дванадесет образа любими за мен. Във всяка една от тях – мои познати, близки. Във всяка от тях частица от мен. В едната от тях – самата аз. Дванадесет мои рожби готови за своята публика. Постепенно се появи и публиката. На по чаша вино говоря с разни хора, а погледа ми все се лута и търси един човек. Човекът, на който дължа вдъхновението си. С радост установявам, че моята лична докторка от детските години е тук. Прекрасна жена. Винаги съм я харесвала. С удоволствие бих я поканила и самата аз, но бях загубила връзка с нея. Жена, която винаги е будила респект у мен. Едновременно блага и твърда, поемаща отговорност, но и рискове. Човек с ботата култура, остър ум, чувство за хумор. Лекар при който влизаш в кабинета, не като при „служебно лице“, а като при добър семеен приятел. Разменяме „здравей/здрасти“ , прегръща ме. Пожелава ми успех. И тъкмо да ѝ кажа, че се радвам да я видя и да я питам кой я е поканил, чувам зад мен:
– Виждам, че вече сте се запознали – и една ръка ме прегръща. – ясно кой е. Моят Вдъхновител.
– Всъщност ние се познаваме отдавна. Мисля, че тази жена ме познава от раждането ми, както и аз нея – му отговарям, а докторката се смее и ми приглася:
– Така е. Знам я от мъничка. Много боледуваха със сестра ѝ, но това вече е минало. Я виж каква красива жена е станала. Ти не ми каза, че се срещаш с такава красива художничка. Каза ми само, че е много талантлива. – изговаря всичко това с доста забележимо кокетство.
Възрастния мъж я прегръща и целува, смеейки се:
-Хайде стига си ревнувала.
Разменяме някоя друга реплика и спомен. Каня ги на вечеря след данданията тук. Докторката поглежда към кавалера си питащо:
– Какво ще кажеш? Да изчакаме?
Той кимва утвърдително и се разделяме. Има и други гости. Картините май се харесват. Или поне от куртоазия, хората ме поздравяват и хвалят. Поглеждам честичко към моите „най-скъпи гости“ – Вдъхновителят и неговата Дама. И колкото повече гледам, виждам, че тази уверена жена, която познавам я няма. На нейно място виждам жена, която е влюбена. Която гледа с възхищение събеседника си. Изчезнал е сякаш и острия ѝ език, който помня. Сякаш виждам съвсем друг човек. Та аз я познавам от години! Освен като личен лекар, като дете, беше и съседка. Живееше в съседния блок. Съпругът ѝ почина млад. Сама отгледа децата си. Справяше с всичко. Винаги намираща точните думи, с доза ирония, хумор, критика или самокритика. Сякаш беше желязна. Умна, справяща се. Човек будещ, респект, уважение, възхищение. А сега? Въпреки високия ѝ ръст, виждам една крехка женица? Жена търсеща одобрение в човека до нея, с питащ поглед…
И тогава разбрах. Другото е било броня, черупка. Това което трябва да ни спаси от външния свят. Което ни помага да оцелеем. Хубава, красива, лъскава, но черупка. А сега я е свалила. Оставила се е да бъде ранима и чувстваща… Сякаш гледах себе си отстрани… Избрах картината! Рак, разбира се. И водната стихия в нея. Помолих веднага да сложат табелка, че е продадена. Нямах търпение да споделя избора си.
Направих го още в галерията. Викнах го за да му я покажа, да споделя. Казах какво чувствах, включително и това, че тази прекрасна жена, го гледа така, сякаш той е най-прекрасното нещо на в живота ѝ.
– Този път не позна, дете. – ми отговори – Дамата ми не е зодия рак. Но картината е прекрасна. И как няма да е , когато ти е най-близко и си рисувала себе си. И ти благодарим много за прекрасния дар.
– Този път бъркаш ти, Дядо-многознайко. Не съм зодия рак – факт, но асцендентът ми е рак – репликира го докторката, която очевидно беше чула разговора ни. И допълни – Не се притеснявай, той ми е разказвал за вашите разговори и за теб. Просто не знаех, че това си ти. Картината е чудесна – благодаря ти. А морето е втората моя любов.
– Ние сега ще тръгваме, но ще се видим на вечеря, както се разбрахме – прекъсна я Дядо – многознайко.
Прегърна ме и ми прошепна:
– Човек и добре да живее, накрая може да се влюби – и ми смигна.
Още една топла прегръдка получих. И още нещо прошепнато на ушенце:
– Един ден някой ще те погледне така, сякаш си най-прекрасното същество на този свят. И ще бъдеш. За него.
И знаете ли? Аз ѝ повярвах и чакам…

Клубът на прецаканите

Казвам се Джо. Това не е истинското ми име, но и вие си измислете някакво. Ще ви бъде по-лесно. Участието ви тук е съвсем доброволно, винаги можете да напуснете. Таксата е сто лева за година. Ако напуснете по-рано, сумата остава в клуба.
Няма смисъл да се ядосвате. И без това сте прецакани.
Ще подпишете договор, че по никакъв начин няма да изнасяте информация за чутото. Приятелските връзки са разрешени само в клуба, извън него, сте абсолютно непознати. Повтарям, приятели сме само тук. Това е основната клауза, нарушите ли я – напускате. Най-важното условие да сте тук, запомнете, е да се чувствате прецакани. Дали наистина е така, решавам аз. Прочетете условията.
Уточнявам! Това не е психотерапия. Можете да разказвате, каквото си искате. Можете да си измисляте, лъжете, украсявате, но в ядрото трябва да стои вашата истинска история. Разликата от форумите е, че тук сте съвсем живи и истински. Абсолютно реален контакт. Можете да се докосвате, прегръщате, целувате, но секс – не!
Разположете се. Започвам със себе си.
Не съм красавец, виждате, но си мислех, че съм попаднал на добра жена. Тя не блестеше външно, имаше малки гърди и криви зъби, но беше кротичка, чиста и готвеше хубаво. Роди ми две дъщери и един син. Не беше скандалджийка, добре се разбирахме, но беше скучничка. Потръгна ми в бизнеса, видях се в пари и реших да я зарадвам. Теглих кредит, тя си направи пластични операции, уголеми си бюста, оправи си зъбите, опъна бръчките, отслабна и стана жена за чудо и приказ, също, като в “Пълна промяна”.
Бях много горд с нея, не можех да и се нарадвам. Един ден, тя си събра багажа, без да каже нищо и отиде при един тъпанар, по-грозен и от мен, но със страхотно чувство за хумор, според нея.
Видях го. Абсолютен боклук! Бизнесът ми вече много не върви, а трябва да изплащам кредит и да се грижа за трите си деца.
Прецакан съм отвсякъде и то незаслужено.
Не ми съчувствайте! Това е положението. Въпроси?
– Аз съм Лора. Тя по никакъв начин ли не показваше неприязън към теб?
– Лора е измислено име, нали?
– Да.
– Добре. Беше много кротка и хрисима. Истинско ангелче.
– Сигурно е чакала удобен момент.
– Не знам. Чувствам се абсолютен глупак. Ако не бяха тези операции, щеше да си стои при мен.
– Не се ли чувстваш свободен?
– Свободен?! Нямам никакво време! Потънал съм в грижи, работя на
две места, трябва да връщам пари, децата ми искат внимание… Кое по-напред?
– Мога да ти помогна.
– Как?!
– Финансово.
– Забранено е. Нали подписа договора. И защо? Не искам никакво съчувствие.
– От човещина.
– Благодаря! Трябва да се справя сам. А ти защо си тук?
– Малко ми е неловко да го разкажа.
– Опитай.
– Съпругът ми беше богат. Никога не съм го питала, откъде са парите му, а и нямаше да ми каже. Беше идеала ми за мъж. Грамаден и физически много силен.
Имахме огромна къща, с две огради. Зад първата, имаше жива охрана, нещо като караул. След втората, имаше видеонаблюдение. Имах си прислужници, нищо не правех. Съпругът ми беше луд по мен, задоволяваше всичките ми прищевки. В началото. После му омръзнах. Започна да ми изневерява.
Бях като в затвор. Луксозен. Спяхме в различни стаи. Късно през нощта, ме викаше при себе си, порядъчно пиян или дрогиран. Спестявам ви подробностите.
Гавреше се с мен, бях сексуална робиня. Нямах телефон, компютър, живеех изолирана от света. Гледах телевизия непрекъснато, но и това омръзва.
Поисках повече свобода, но той ми отказа. Започнахме да се караме. Скандалите завършваха с шамари. Имаше много тежка ръка. След всеки негов удар, падах на земята. Не се издържаше. Исках да умра.
В една пиянска нощ, пак ме извика. Имах лошо предчувствие.
Когато се доближих до него, лисна водата от вазата срещу мен.
Беше тежка ваза от оловен кристал. И не беше вода, а киселина.
Инстиктивно се отдръпнах, но все пак ме заля.
Усетих, как дрехите ми изпушиха, паднах на земята и се свестих в болницата.
Коремът и бедрото ми бяха изгорени. Ужасно болеше. Нямах кожа, нямах месо.
Добре, че вазата беше тежка и не ме плисна в лицето. На следователите казах, че е битов инцидент. Той оцени това. Даде ми развод и ми преведе пари, за да заживея самостоятелно.
– Извинявай… може ли… да видя белега ти? – попита Джо.
– Може. – каза тя и безцеремонно съблече роклята си.
– Господи! Мамка му! – извика Джо.
И другите възкликнаха. После настъпи мълчание.
– Имаш страхотно тяло! – каза Джо.
– Имах! – каза тя, облече се и се разплака. – Това е цената на свободата ми. – добави с някаква тъжна, виновна усмивка.
Джо преглътна буцата в гърлото си.
– Казах ли ви, че сбирките са всеки четвъртък, след полунощ? – попита той. – Забравил съм.
През деня сме заети, но тези нощи са си само наши. Всеки ще си има ключ. Не е свързано с точен час. После ще ви връщам с буса, не е проблем.

Тази вечер Джо го нямаше, а на масата имаше лист хартия, на който беше написано
с големи букви “В компа съм!”.
Включиха компютъра и на екрана се появи Джо.
– Много се извинявам, хвана ме някакъв грип с повръщане и разстройство, и не
искам да ви заразя. Пак съм с вас, ако не ме изключите, разбира се! Ако изчезна
внезапно, временно е, не се притеснявайте! – засмя се той. – Кой ще разказва?
– Само с английски никове ли, можем да се представяме? – попита някакъв мъж.
– Що пък английски?! – учуди се Джо.
– Ти нали си Джо.
– Няма значение, важното е да са кратки и да се запомнят лесно.
– Тогава аз съм Алекс. Започнах бизнес с най-добрия си приятел от детството. Страхотно момче!
Много амбициозно! Потръгна ни. Разширихме производството и започнахме да изнасяме.
Завидяха ни. Започнах да получавам заплахи по телефона. Не им обръщах
внимание. Имам дъщеричка в първи клас. Един ден, от училището ми се обадиха,
че е в болница. Паднала в двора и си ударила лицето. Отидох в болницата и изпаднах
в ужас. Лицето и беше смачкано, в буквалния смисъл. Сякаш нямаше нос. Като че ли,
беше ударена с лопата. Лекарят каза, че все едно е блъсната в стена с голяма сила.
Щяла да се оправи, защото била още на хрущялчета и лицето ù било меко.
Тя нищо не помнеше. Аз, жена ми, учителките, всички бяхме в шок. След един месец,
намерих забити кирки в колата си. Купих си друга. Нея я запалиха. Обадих се в полицията,
нямаше начин. Семейството си преместих да живее в един малък, далечен град.
Оказа се, че е приятелят ми. Искал целият бизнес само за него. Оставих му го.
Обичам семейството си повече от всичко.
Сега водим съвсем обикновен живот, работя към една фирма за една заплата.
Джо кимаше разбиращо от екрана на компютъра.
– Оправи ли се детенцето? – попита той.
– Оправи се. Моята малка красавица… Но жена ми го преживя много тежко. Хвана я страхова невроза и понякога изпада в кризи.
– Трябва да им показваш и добрата страна от живота, ако има такава! – каза Джо.
– Показвам я. Много обичаме да пътуваме.
– Мисля, че ще се оправят нещата при теб. Ти поне, имаш страхотно семейство. Майната им на парите!
Алекс кимна с глава.
– Аз съм Ема. Майка ми ме е зарязала, била съм още бебе. Не познавам баща си. Отгледа ме баба ми. Аз, тя и сестра и, живеехме заедно в един апартамент. Бяха си го купили с много лишения и се гордееха с него. Имах един приятел. Написахме една декларация, че са съгласни да продадат апартамента си. Бабите я подписаха, защото им казах, че се подписват за получаване на помощи. Всичко беше фалшиво. Успяхме да продадем апартамента.
Приятелят ми офейка с парите. Бабите умряха, а аз останах на улицата.
– По-тъпа история от тази, не бях чувал! – каза Джо. – Истина ли е това?
– Истина!
– Абсолютна простотия! Къде живееш сега?
– При едни строители.
– Под наем ли? Как го плащаш?
– Живеем заедно.
– Ясно. Откъде взе пари за клубната такса?
– Изкарах си ги.
– Няма да те разпитвам повече.
– Къпеш ли се? – попита Лора.
– Къпя се.
– Нещо ми понамирисваш!
– От кофите за боклук е.
– Какво правиш при тях?
– Търся храна.
– Боже! Искаш ли да ти купя дрехи?
– Не може, Лора! – обади се Джо. – Всеки трябва да се справи сам, иначе и двете
изчезвате от клуба.
– Тя е много зле! Не виждаш ли?!
– Виждам! Но всички подписахте условията. Това е положението.

Джо оздравя, сбирките продължиха. Идваха различни хора.
Просто разказваха. Появи се и един младок.
– Ти пък, защо си тук? – попита го Джо.
– Тя спря да ми пише.
– Коя тя? Измисли ли си име?
– Дан. Тя е жената на живота ми.
– Много се радвам!
– Но е семейна.
– Пълно е с несемейни. Защо избра точно нея?
– Не съм я избирал. Всичко стана съвсем случайно. Пишехме си във фейса,
после се чухме в скайпа, после започнахме по телефона… Обичаме се много.
Но тя не иска да си разбива семейството, не иска да се раздвоява, не иска да си съсипва живота…
– Има ли деца?
– Две.
– Какво правиш там, човече?!
– Обичам я! Тя е много умна, чаровна, има страхотен глас…
– Всяка жена има някакъв чар.
– Не всяка. Тази е невероятна и много сладка! С нея направо летя!
– Любов-бедствие. Срещали ли сте се?
– Не.
– Знам, че няма да ме чуеш, каквото и да кажа, но ти си много млад,
готин си, ще срещнеш много жени…
– Но като нея – не!
– Добре! Спирам! Прецакан си! Обичаш жена, с която никога няма да можеш да живееш!
Добре дошъл в клуба!

Изведнъж, Джо престана да идва. Хората пак се събираха, но не беше същото,
защото той беше двигателят, имаше способността да разбира и беше много точен в отношенията си.
Една нощ, пак намериха бележка “В компа съм”, включиха го и се появи Джо.
Беше щастлив и усмихнат.
– Тук ли са всички? – попита той.
– Да. – отвърнаха му.
– Абсолютно всички ли?
– Абсолютно!
– Наруших договора. Много се извинявам за това! Трябваше да напусна клуба, такива са правилата.
До него се появи усмихнатото лице на Лора.
– Познавате я, нали? – попита Джо. – Това е жената на живота ми и е невероятна!
Двамата се засмяха, прегърнаха и целунаха. Зад тях, в двора, си играеха две момиченца и едно момченце.
– Отзад са децата ни, живеем в една селска къща. Имам да ви казвам нещо много важно. Алекс, разчитам на теб!
В шкафа под мивката има кутия с пликове, раздай на всеки по един. Направи ли го?
– Да.
– За теб има ли?
– Да.
– Във всеки плик има по петдесет хиляди. Не се шегувам!
Не са много, но за добро начало стават. Не ги прахосвайте!
Бъдете разумни, нека ви бъдат полезни. Можете да си купите къща на село, като мен или да развиете бизнес…
– Много е мило, но аз не ги искам! – каза Дан.
– Защо? – попита Джо.
– Щастието не е в парите, а и с нищо няма да ми помогнат!
– По принцип е така, но това е някакъв старт, все пак ги използвай за нещо полезно. Трудно се започва от нула. Ти си член на клуба и ти се полагат. Не търпя възражения!
Пожелавам успех на всички! Заключете клуба, а ключовете пуснете в
пощенската кутия с надпис “Джо”. Силно се надявам, никога вече, да не се чувствате прецакани!
Джо изчезна от екрана и всички зажужаха.
– Как ще му се отблагодарим?! – попита Ема.
– Той не иска това. – отвърна Дан. – Просто е щастлив.

Джо отвори пощенската кутия.
– Никой не си е оставил ключа, странно защо? – изненада се той.
– Сигурно са забравили! – каза Лора.
– Едва ли! Може би са ги запазили, за всеки случай или за спомен.
Качиха се в клуба. Всичко си беше на мястото, даже беше почистено.
– Ще направиш ли по едно кафе? – попита Джо.
– За теб – винаги! – усмихна се Лора.
– Съжаляваш ли за парите?
– Не. Бяха гадни, мръсни пари. Мразех ги! Дано да им помогнат, на тези хора.
– Хубаво е, когато си ги спечелиш сам и честно, но е почти невъзможно, в тези времена.
– Възможно е. Искам да те попитам нещо.
– Питай.
– Ти този клуб, заради мен ли го основа?
– Как заради теб?! Аз не те познавах и не знаех, че изобщо те има!
– Не, но си се надявал, да срещнеш, подобна на мен.
– Няма такова нещо! Всичко си е абсолютна случайност! – засмя се Джо
и едно дяволито пламъче, блесна в очите му.