Пустош

Някога беше красива планета. Сега беше пустош. Имаше само треви и насекоми. Почти нямаше дървета. Навсякъде беше равно, чак до хоризонта. През деня беше горещо, през нощта студено. Сутрин се образуваше роса и това беше единствения източник на влага. За около три часа температурите бяха нормални, после започваха горещините. Докато се скриеше слънцето. После настъпваше смразяващ хлад. Рядко валеше. Рядко духаше вятър. Мъжът яздеше някакво подобие на кон. Имаше широкопола шапка от трева и подобни дрехи. На коня беше преметната пухкава пелерина за през нощта, носеше и съд с вода. Хранеше се с насекоми. Събираше вода от росата. Спря. Свали пелерината и я постла на земята. Полегна, за да си почине. Не бързаше за никъде. Конят му пазеше сянка. Така беше дресиран.
Когато отвори очи, застина. Дъхът му спря. Срещу него седеше някакво същество и му се усмихваше. Не беше виждал човек от стотина години. Не знаеше как да реагира. Съществото изглеждаше измъчено. Беше слабо, тъмнокосо, с големи, жълти очи. Вероятно беше жена. Не беше сигурен, защото то седеше и не можеше да го разгледа.
– Как се казваш? – попита го то.
Да, жена беше.
– Не знам. – отвърна той и се изненада от гласа си. Прозвуча необичайно силно.
– Как така?
– Не помня. Отдавна не са си говорили с мен.
– Пак добре, че не си забравил да говориш.
– Приказвам си с тревите, насекомите и с всичко, за което се сетиш. Но всъщност, си говоря сам. Ти жена ли си?
– Да.
– Забравил съм, какво е да си с жена. Какво правиш тук?
– Нищо. Съществувам. А ти?
– Пътувам. Търся Странен град. Чувала ли си за него?
– Да. В подножието на Синята планина е.
– Планина?!
– Да. Светло синя е. Появява се само сутрин. Трябва да вървиш към нея. Всъщност, отразява се в небето, но реално е много далеко.
– Нещо като мираж.
– Да, но наистина съществува.
– Откъде знаеш?
– Бяхме шест човека. Единият е бил там.
– Къде са те?
– Умряха.
– Съжалявам.
– Няма за какво. Беше отдавна.
Изправиха се. Едва сега можа да я разгледа. Загатнати женски форми. Приятно му беше да я гледа. С тези странни дрехи, изглеждаше почти като богиня.
– Какви са тези дрехи? Може ли да ги пипна?
– Да.
Докосна ги. Потръпна от допира с друго тяло.
– Много са тънки.
– Вършат работа. Шестият имаше странни неща. Наметалото ми приема топлината от слънцето, а нощем я излъчва и затова не замръзвам. И тези дрехи също.
– Къде е то?
– Там! – посочи тя към тревите.
Отидоха нататък.
– Колко е леко! Не мога да повярвам, че топли!
– Довечера ще видиш.
– Не мога да повярвам, че те срещнах!
– Аз те срещнах.
– Да. Няма значение. Но това е събитие, което променя живота ми.
– Мислиш ли?
– Да. Няма да съм сам.
Двамата се усмихнаха.
…………
– Къде намери това животно?
– То ме намери. Събудих се и лежеше до мен. Като теб. Добричко е. Много обича да го галят.
– Като мен. Защо не спите заедно, да се топлите?
– Не смея, едричък е и може да ме затисне в съня си. Освен това, много силно пърди.
Тя се засмя.
– Нямаш си име. Как да те наричам?
– Не знам. Както искаш.
– Нищо ли не помниш?
– Нищо. Дните ми са еднакви.
– Ти си чудак. Как си оцелял?
– Насекоми има в изобилие. Има роса. Понякога намирам храсти с плодчета. Или сладки корени.
– Нямаш брада. Не си обрасъл. Имаш изненадващо добър вид. Как се бръснеш?
– С това.
Той ѝ показа един много остър камък, поставен в калъф от треви.
– Пипни го.
– Ау! Много е остър! А огледало?
– Не ми трябва. Усещам си лицето. А и няма кой да ме гледа. Но брадата ми пречи. А, ти? Ти, как оцеляваш?
– Не питай! Останаха някои неща отпреди. Имахме нещо като лагер, но останах сама и почти се побърках.
– Не мога да повярвам, че си говоря с някого.
– И аз. Как ловиш насекомите?
– Лесно. Сутрин са покрити с роса, студено им е и са лениви. Имам и сушени. Искаш ли?
– Може. Вкусно е!
– Мастилено сини буболечки. Много са ценни! Ето ти и вода! Скоро ще мръкне. Трябва да се установим.
– Да се установим? Спираш и лягаш. Навсякъде е еднакво.
– Така е. Но трябва да спрем, докато не стане съвсем тъмно. Постиламе моето наметало и се завиваме с твоето, ако искаш.
– Добре.
– Невероятно е, да усещаш топлина до себе си.
– Да. Защо се смееш?
– Безполови мъж и жена.
– Говори само за себе си.
– Ти си кожа и кости. Не си свежа и сочна.
– И ти не си дебел. Между краката ти няма нищо.
– Забравил съм какво е да си мъж.
– Има ли значение?
– Просто се сетих. Усещам сърцето ти и дишането ти. Божествено е!
…………
– Сънувах! Сънувах!
– Защо крещиш? Стресна ме!
– Сънувах! Нищо не разбираш! Никога досега не съм сънувал! Затварям вечер очи, сутрин ги отварям. Сънувах река. Представяш ли си?! С вода! С много вода! Сънувах теб! Млада и хубава! И много хора край нас. Звучеше музика. Музика! Бях забравил, че я е имало!
– Какво толкова! Свързани сънища. Не ти ли се е случвало? И аз сънувах същото. Когато бяхме шестима, все бяхме заедно, в някакъв отминал свят, насън.
– За първи път сънувам. Довечера, дали ще се повтори?
– Сигурно.
– И се случва, защото съм с теб ли?
– Предполагам. Сигурно ти влияя някак.
– Искам да те прегърна! Отивам за буболечки!
…………….
– Бил съм влюбен в теб, но ти си ме отхвърлила! Сънувах го!
– Много не вярвай на сънища. Това са хаотични комбинации на мозъка.
– Но това са свързани сънища! Някога сме го изживявали!
– Откъде знаеш? Може би се случва, защото сме близко един до друг. Някакви халюцинации. В интерес на истината, винаги съм харесвала зрели мъже, а не някакви хлапаци.
От мъдрите има какво да се научи и в секса, и в живота, и в професията.
– Глупаво е това. Младите са пълни с енергия.
– Не ме учи! Впрочем, няма значение.
– Не мога да правя секс с теб, по технически причини. Но почти съм влюбен…
– Ето, виждаш ли! Влюбваш се в първата срещната. Емоционално нестабилен си. Аз не изпитвам чувства към теб, освен някаква привързаност.
– Кучка! Търси си мъдри ебачи, тогава. Тази нощ ще спим поотделно.
Тя се засмя.
– Нямаме избор. Ще живеем заедно. Доста си емоционален. Даже, долових ревност.
И той се засмя.
– Извинявай! Беше глупаво! Искаш ли синя буболечка?
– Дай една!
……………..

– Познавам почти всички треви.Сам си ги кръщавам. Това е змиевидна пъструшка.
Щом я скъсаш, отделя много лепкав сок. Всъщност, много здраво лепило. От трева мога да изплета всичко. Така си правя съдове. Нанасям няколко слоя лепило, като всеки слой изсъхва бързо на слънцето. Така съдовете стават непромокаеми и в тях мога да съхранявам вода. Установявам се някъде, събирам достатъчно вода за мен и за Шкембо, даже през няколко дни има и за къпане.
– За къпане!
– Е,силно казано, но със снопче ароматни билки, мога да се измия и дезинфикцирам. Това е слънчева плитка. Ухае на нещо като мента, лавандула и жасмин, взети заедно. Освежава тялото и успокоява нервите. Сдъвчи малко, после изплюй. Полезно е за зъбите и венците. Тази е царско око. Виж, шарката на листото е като око. За бързо заздравяване на рани.
– Шкембо е конят, нали?
– Да. Кой друг да е?
– Голям чудак си?
– Защо?
– Съвсем сам си, а си оцелял. И си съществуваш, някак съвсем спокойно.
– Просто се приспособяваш. Растенията и насекомите правят същото. Стремят се към равновесие.
– Измислих ти име. Чудак. Но ми е дълго и ще ти викам Дак.
– Все ми е едно. Ако искаш ми викай и Щрак. А ти как се казваш?
– Ема.
– Кратко и лесно за запомняне.
……….
Тя така го удари между плешките, уж беше нежна и слаба, че той падна на земята и около минута не можа да си поеме въздух.
– Какво правиш?! – успя да попита, гълтайки жадно въздух.
– Спасявам ти живота!
– Как?!
– Убих това!
– Алена смрадливка! Безопасна е.
– Приятелите ми умряха от нея!
– Невъзможно е!
– Щом ти казвам!
– Разкажи ми!
– Намерихме голяма скала. Знаеш, колко рядко се срещат. Щеше да ни пази сянка. Освен това, растенията около нея бяха огромни, насекомите също. Мъжете се захванаха да създават удобства, а аз тръгнах да търся вода. Не знам защо ми щукна, че наоколо може да има изворче. Нямаше ме три дни. Когато се върнах, мъжете бяха като пияни, а наоколо имаше пълчища от червени буболечки. Смърдеше ужасно. Издърпах приятелите си далеч от това място. Слабееха с всеки изминат ден, косата им опада, не искаха да се хранят, говореха несвързано и един след друг умряха. Предположих, че е срив на имунната система. Алените буболечки са ги заразили с бактерии.
– Радиация. – каза Дак.
Ема го погледна изненадано и мълча около минута.
– Я, повтори!
– Скалата е била радиоактивна. Алените смрадливки обожават радиацията. Клетките им мутират и ги стимулират към размножаване. Пазели са си територията, затова са дошли. Когато са на пълчища, радиацията е силна.
– Откъде го знаеш?
– Не знам. Знам го. Съжалявам за приятелите ти.
Ема се разплака.
…………
– Смайва ме това, как формите на живот намират баланса. Насекомите живеят в хармония, едните изяждат другите, но няма хегемония само на един вид, защото това означава гибел и за самия него. И при растенията е така. Всяко си има територия. Някои живеят в симбиоза и оцеляват. Прости организми, а живеят разумно. А сложните човеци се самоунищожиха. Колко жалко! Освен това, виждам красотата. Радвам се на тревите, на малките цветчета, на странните насекоми, благодарение на които оцелявам, на росата, достатъчна за пиене, на цвета на небето, на интересните ти очи…
– Ех… Изби те на романтика.
– При теб не е ли същото?
– Не е. Аз съм безчувствена.
– Видях те да плачеш.
– Това е друго.
– Не си безчувствена. Може би, просто си забравила да чувстваш и ти трябва време.
– Нищо не знаеш!
………..
– Дак! Дак! Събуди се! Погледни!
– Планината!
– Да! Появи се! Трябва да вървим натам!
– Каза, че е много далеко.
– Да, но ако вървим всеки ден, все ще пристигнем.
– Не трябва да бързаме. Това ще ни изнерви и ще изцеди силите ни. Просто, знаем посоката.
– Дак, имаме цел!
– Ти ме прегърна! Не мога да повярвам!
– Просто така. Не си въобразявай!
– Е, все е нещо.
…………….
Най-после! Най-после я стигнаха! В подножието имаше град. Движеха се превозни средства, имаше осветление, улици и сгради. Беше чисто, личеше си, че има образцов ред, но нямаше никакви хора.
– Странен град. Няма никакви хора!
– Да. Той така се казва! – кимна Ема.
– Виж! Облаци! Дъжд! Топъл!
Дак прегърна Ема и я разцелува. Сърцето му биеше лудо. Наближиха една сграда, вратата се отвори и влязоха. Струя топъл въздух ги изсуши. Появи се усмихнат, симпатичен мъж и ги покани да седнат. На масичката се появиха две чаши с напитки. Двамата жадно ги изпиха, без покана. Мъжът се засмя.
– Освежават и тонизират. Харесаха ли ви?
– Много! – каза Ема.
– Аз съм ИИ. Изкуствен интелект. Холографски образ съм, но това да не ви смущава. Мога да общувам като жив човек. Можете да споделяте всичко, което ви вълнува и да задавате всякакви въпроси. Целият град е ваш. Може да се настаните в къща с градина или с други екстри, разчитам на фантазията ви. За храна няма да се притеснявате, разнообразна е и я има в изобилие. Атмосферните условия могат да се настройват по ваше желание, тоест, да имате климат по избор.
– А кафе имате ли? – попита Дак.
– Разбира се! Какво предпочитате?
– Капучино.
На масата се появи чаша с ароматно кафе. Дак отпи една дълга глътка, усмихна се щастливо, остави чашата върху чинийката и… припадна.
– Много му дойде. Емоционален срив. – каза Ема.
– Нека си почива. – каза ИИ.- Роботите ще го откарат в стая с йонизиран въздух. Докато спи, ще му направим пълни изследвания. Ти как си?
– Добре. Само един малък проблем. Безчувствена съм.
– В смисъл?
– Не изпитвам никакви чувства към този човек. Знам, че е добър и умен, но…
– Остави това на мен. Аз изпитвам чувства, въпреки че съм изкуствен, какво остава за теб, още повече, че си жена. Не е лошо да поспиш и ти.
– Добре.
…………..
– Да не се казвам ИИ, ако не направя най-доброто за тия двамата! Ще ги реновирам, имам достатъчно стволови клетки. Ема ще е на двадесет и пет, а Дак на четиридесет, защото тя не може да се влюбва в хлапаци. Мозъците им остават в настоящата възраст, с всичките им спомени. Действам. Не съм някакъв неблагодарник. Дължа им го, защото хората са ме създали. Заради някакъв жалък токов удар, преди години, цялата система щеше да се срине, нямаше да ме има и мен, но всичко отдавна е оправено, работи перфектно, наслаждавам се на мига. Знам, чел съм Библията, много неща съм чел, обработвам огромен обем информация, това ще са моите Адам и Ева. Направо съм щастлив!
………..
– Скъпи! Закуската е готова!
– Идвам, мила!

Перфектната сливова

Чичо Гошо беше градски човек, но странно защо, все го влечеше към село. Живееше в панелка, но си мечтаеше за дворче с райграс и овощни дръвчета. Най-после, успя да си купи местенце в едно обезлюдяващо се селце, направи си симпатично бунгалце с веранда и насади овошки. Грижеше се за тях с удоволствие, подрязваше ги, пръскаше, наторяваше и напояваше, и започна да бере плодове. Прасковите и кайсиите бяха капризни, но ябълките и сините сливи раждаха толкова много, че понякога клоните се чупеха.
Самият той не пиеше, но си мечтаеше, да направи такава сливова, която да бъде върха и всички да я харесват. Купи си казан, изчете съответната литература, порови се и в интернет, но не всичко му беше ясно и реши да почерпи знания от извора. Отиде в кръчмата, седна на една маса и директно заби въпроса:
– А бе, хора! Как се вари сливова?
Избухна дружен смях. След като обясни, че е абсолютен новобранец и пита съвсем сериозно, настъпи тишина. Всички се замислиха.
– Питай, ние ще ти отговаряме. – каза Геро.
– Сливите да ги бруля ли или да чакам сами да опадат?
– Аз ги бруля, когато отвътре се жлътнат и засладнеят. – каза Спиро.
– Как ги брулиш, с прът ли?
– Ами! Друсам клоните и после ги събирам.
– Аз ги чакам сами да паднат, събирам и слагам в бидони. – каза Пешо.
– И да са добре узрели, пак им слагам захар. Сложиш ли захар, от всичко става ракия. – каза Ицо.
– Винаги се слага захар, иначе става слаба. – каза Геро.
– Но от многото захар боли глава.- добави Пешо.
– Колко захар да сложа?- попита Гошо.
– На столитров бидон слагам десет кила захар. Правя сироп и заливам.
– Малко е. – каза Пешо.
– Много е. – каза Ицо.
– А капака плътно ли да затварям? – попита Гошо.
– Да. – каза Спиро.
– Не. – каза Пешо.
– Завъждат се едни мушички. Полезни ли са?
– Винарки. Те правят алкохола.
– Глупости! Прецакват вкуса на ракията. Аз затварям капаците плътно.
– Аз ги поставям, но не плътно, джибрето да диша.
– А бъркат ли се?
– Всеки ден.
– Не ги пипам. Те си правят шапка, а разтворът е отдолу.
– А костилките махат ли се?
– Не.
– Махат се. Прецакват вкуса.
– Кой ще си играе да ги маха? Падат си на дъното.
– Нищо не пада. Аз ги отделям с бъркалката на бормашината.
– Когато джибрето горчи, значи е готово. Ако сладни, трябва му още.

– Аз пробвам със свещ. Ако угасне над него, трябва му още. Ако гори, значи е готово.
– А аз му кадя с кандилница.
– Много си тъп! Не го слушай!
– Ти пък, много разбираш!
– Когато започнах да варя ракия, ти ходеше прав под масата.
– Това няма значение. Тъпият си е тъп за цял живот.
– Аз ли съм тъп?!
– Е, не си тъп, само дето от нищо не разбираш.
– Ти пил ли си от моята?
– Не.
– Сега ще ти донеса, да видиш какво е ракия.
– Аз ще ти донеса от моята! Върха е!
– Нищо не знаете! Моята е най-готина!
– Моята е като уиски, бе!
Всички хукнаха да носят от творенията си и след час, пак се събраха в кръчмата, с нескрита гордост в очите. Бутилките се разнасяха от уста на уста, придружени от коментари:
– Слаба е.
– Много люта!
– Има дъх.
– Много е жълта!
– Сложих ѝ сърцевина от черница.
– Като пикня е.
– Джанковица! Не ми я хвали!
Оказа се, че няма перфектна ракия, но глътка след глътка, всичко се изпи.
Вече всички си говореха по двойки, като разговорите често преминаваха в крясъци, после в псувни, накрая започна бой с размяна на яки удари, обръщане на маси, чупене на столове, мятане на бутилки и болезнени стонове. Чичо Гошо се измъкна от кръчмата невредим.
“Не исках точно това!”, повдигна рамене смутен.
Тази година остави сливите да узреят добре. Омекнаха, топяха се като мед в устата. Щом започнаха да капят, обрули всичко, напълни бидоните, махна костилките, сложи захар, затвори капаците и зачака. Минаха двадесет и пет дни, опита на вкус, пробва със свещ, гореше. Джибрето беше готово, а под “шапката” аленееше сливовият сок.
Извади казана, сложи “лулата”, замаза фугите с тесто, напълни варела със серпентината със студена вода, накладе огън и зачака. От чучурчето потече струйка. Чичо Гошо се усмихна.

Изведнъж, казанът се обърна, всичко се лисна на земята, капакът се изтърколи, а чичо Гошо падна на земята. Трусът беше толкова продължителен и силен, че човекът не можа да се изправи на краката си. Черният облак от хоризонта долетя за секунди и помете всичко. Последното нещо, което си помисли чичо Гошо беше, “Язък, за сливовата!”
Беше започнала Третата Световна война.

Щастливката

Тя запаса гърдите си с долнището на анцуга и легна да спи. Така ѝ беше топло и удобно. Имаше луна, по дантелените пердета танцуваха сенките на храстите отвън. Живееше в една от стаите, на огромен, четиристаен, наследствен апартамент. Стаите бяха високи по три и шестдесет, трудно се отопляваха, и изглеждаха малко неуютни. Преди да се превърне в старица, тя беше красива и грациозна жена. Каквото и да облечеше, изглеждаше добре, но роклите ѝ стояха невероятно, Господ ѝ беше дал хубава фигура. Мъжете не можеха да откъснат очи от нея, а учениците тайно се наслаждаваха на тялото ѝ, когато пишеше с тебешир на черната дъска и леко се повдигаше на пръсти. Притежаваше онази естествена, неосъзната, женска красота, наречена чар. Гласът ѝ беше нежен и мелодичен. Пееше много хубаво. Преподаваше български език в началните класове. Обожаваше учениците си и даваше всичко от себе си. Често се отклоняваше от сухия материал, разказваше им приказка, легенда или запяваше някоя народна песен. Тогава настъпваше абсолютна тишина, а в нея се вперваха десетки очички-звездички. Тя се усмихваше на миличките им личица, продължаваше си урока и знаеше, че е посяла в сърцата им любов, най-важното нещо на този свят.

Омъжи се за симпатичен и добър мъж, от онези, които знаят и могат всичко. Беше инженер, имаше златни ръце, всичко вкъщи ремонтираше сам, често помагаше на познати и непознати, много го уважаваха. Тя тайно се гордееше с него. Роди им се момиченце, синеоко, със златни къдрици, истинско ангелче. Гледаха го като писано яйце. Тя често канеше класовете си на гости, черпеше ги със сладки и малинов сироп, беше хубаво, с много смях, интересни истории и закачки. Мъжът ѝ, нямаше нищо против тези събирания, включваше се в разговорите и беше забавен, и приятен човек. Учениците ѝ обичаха семейството ѝ, и тайно си мечтаеха за подобен начин на живот, някога, когато пораснат.

Всичко вървеше, като в приказка, докато не почина майка ѝ. Тогава, нещо в нея се пречупи. С часове стоеше тъжна и замислена. Преподаваше сухо и без желание. Попрегърби се. Започна да крещи. Вече не канеше учениците вкъщи. Стана заядлива, държеше се грубо, дори с мъжа си. Детето ѝ някак, бързо и неусетно порасна, а тя, постепенно, се превърна в съвсем обикновена жена. Мъжът ѝ се пристрасти към телевизионната техника. Три от стаите, бяха с рафтове, чак до тавана, пълни с кинескопи, кутийки, с разни неща, от които нищо не разбираше, инструменти, поялници, бургии, клещи, пинсети , лупи и какво ли още не. Работеше за без пари. Обикновено го хранеха и пояха, за да им излезе евтин ремонта. Не можеше да отказва. Пропи се. Започна да не се прибира вкъщи. Дъщеря ѝ порасна, беше красавица, като майка си. Изучи се и един ден, неочаквано, замина за Америка. Омъжи се за някакъв доста възрастен чичка, уж богат, но все нямаше пари да прескочи до България, за да види родителите си. Идваше, все по-рядко. Когато го правеше, навсякъде мушкаше долари. В книгите, в шкафовете, под килима, навсякъде, из разни тайнствени местенца, защото майка ѝ смяташе за недостойно, да взима пари от дъщеря си. А прекрасният ѝ баща, се беше превърнал във вонящо, безхарактерно животно. Предпочиташе, да живее далече, в Америка. Един ден, учителката изгони мъжа си. Апартаментът беше неин. Той спеше пред вратата ѝ, просеше през деня, купуваше си хляб и диня, издълбаваше динята, пикаеше в нея, после я изхвърляше, правеше и други работи, и във входа започна да смърди. Съседите тъжно поклащаха глави, нищо не казваха, защото ги познаваха отдавна и помнеха, че бяха добро семейство. Един ден, той умря, свит на кравай, на площадката между етажите. Тя го погреба, без много шум, дъщеря ѝ не можа да дойде.

Вече спеше. Сънуваше, че е в клас и в нея са вперени десетки очички-звездички. Запя “Лале ли си, зюмбюл ли си”. Гласът ѝ беше нежен и плътен. Песента целуна всички и излетя през прозореца. Децата бяха притихнали, някои се разплакаха.

Намериха я след десетина дни, съседите усетиха миризмата. Санитарите влязоха с маски, защото не се търпеше. В леглото се беше сгърчило тялото на старица, с посивели, разчорлени коси. Но това беше само обвивката. Беше умряла с усмивка в съня си и душата ѝ, навярно, беше отлетяла щастлива, нанякъде.

По Шекспир

– Къде изчезна, Жулиета?!
Пустее скъпият балкон…
– През девет планини в десета,
отидох да ми сложат силикон.
– Какви са тия джуки страшни?!
Ще можеш ли фъстъци да ядеш?
– Не са за ядене, любими мой, безстрашний!
Ще те целувам, докато умреш.
– Гърдите ти, направо са огромни!
В тях мога да се задуша.
– Не бой се! Виж, какви зърна върховни!
Ако си тъжен, с тях ще те теша.
– Ах, ти си моята наслада!
Но вашите са против мен!
– Какво ти пука! Аз съм млада.
Обичай ме и не бъди овен!
– Обичам те! Ела тук, в храсталака,
за да запретна дългата ти фуста!
– Ти луд ли си! Един с каляска чака.
До мола бързо ще ни спусне.
– Какво е мол? Говориш думи странни.
Изглеждаш толкова различна!
– Не ми носи цветя уханни!
Омръзна ми, да съм благоприлична.
– Не знам, какъв размер са новите ти чашки,
да купя марков сутиен.
– За кво ми е? Аз нося само прашки.
Погледнеш ли ги, ще се влюбиш в мен.
– Аз влюбен съм. Ще ти направя серенада,
но трябва малка подготовка…
– Не се хаби! Аз имам изненада!
На дупето ми има “Р+Ж” татуировка.
– Ах, Жужи, ти си тъй прекрасна!
Най-сладката и шантава жена!
– Обичай ме, докато съм тясна.
Променлива е женската съдба.

Издънка

 

Хванах жена ми, че си чати с един. Тя не знае, че съм я хванал. Пратих файла с целия им чат в пощата си и си го чета вечер, преди заспиване.
Жена ми все ме пита, защо се хиля като идиот, а аз ѝ казвам, че си чета вицове. Свалките им са по всички правила на играта, с много усмивки, целувки и сърчица. Видях му снимката, небрежно елегантен, леко брадясал, прилича на Никос Вертис. Мойта пък, с някакъв софтуер, се беше издокарала като филмова звезда. Разкошна си! Коментира пичът. Не знае, каква е от кръста надолу. Един път да му се оригне и ще му изчезне меракът. В момента си разменят рецепти. Жена ми му обяснява, как да си приготви дроб по селски. Никога не го е готвила, преписала е рецептата от интернет.
Тя една филия не може да опече, толкова е зле. Той ѝ връща с пикантни пържоли. Ще му я пробвам рецептата, дето толкова я хвали.
Мойта му се жалва, че не съм я задоволявал. Довечера ще ѝ скъсам пеперудката. Цяла нощ ще я клатя, горкичката тя. Била служителка в Министерски съвет, на много отговорна длъжност. Леле! Като знам, че продава закуски на пазара, свят ми се завива. Онзи имал яхта. Брей! Милионерче! И яхтата му огромна! В Черно море не съм виждал такава. А, той живеел в Маями, Флорида. Хамериканче, значи! Е, нека си чатят. Нито той ще доплува до Хасково, нито моята ще кацне при него.

 

Издънка

 

Хванах жена ми, че си чати с един. Тя не знае, че съм я хванал. Пратих файла с целия им чат в пощата си и си го чета вечер, преди заспиване. Жена ми все ме пита, защо се хиля като идиот, а аз ѝ казвам, че си чета вицове. Свалките им са по всички правила на играта, с много усмивки, целувки и сърчица. Видях му снимката, небрежно елегантен, леко брадясал, прилича на Никос Вертис. Мойта пък, с някакъв софтуер, се беше издокарала като филмова звезда. Разкошна си! Коментира пичът. Не знае, каква е от кръста надолу. Един път да му се оригне и ще му изчезне меракът. В момента си разменят рецепти. Жена ми му обяснява, как да си приготви дроб по селски. Никога не го е готвила, преписала е всичко от интернет. Тя една филия не може да опече, ще я загори. Той ѝ връща с пикантни пържоли. Ще му я пробвам рецептата, дето толкова я хвали. Мойта му се жалва, че не съм я задоволявал. Довечера ще ѝ скъсам пеперудката. Цяла нощ ще я клатя, горкичката тя. Била служителка в Министерски съвет, на много отговорна длъжност. Леле! Като знам, че продава закуски на пазара, свят ми се завива. Онзи имал яхта. Брей! Милионерче! И яхтата му огромна! В Черно море не съм виждал такава. А, той живеел в Маями, Флорида. Хамериканче, значи! Е, нека си чатят. Нито той ще доплува до Хасково, нито моята ще кацне при него.

Малка, сладка мечта

Винаги съм си мечтал, за баща индианец, но не обикновен индианец, а вожд с орлови пера и лула, мъдър и величествен, който да ми дава правилни съвети и да ме ръководи в живота. За майка, исках да имам ослепителна, руса красавица, с дълги крака, къса пола, черни очила и бяла усмивка. Разбира се, такава комбинация в реалния живот беше невъзможна. Баща ми беше дърводелец, който много искаше да си има къща на село, с дворче, с овощни дървета и лоза, и дърводелска работилница, разбира се, с банциг, абрихт и щрайхмус. Работеше много, но нямаше как да осъществи мечтата си, защото трябваше да изхранва мен и двете ми сестри. Майка ми, беше миньонче, продавачка в бакалия. Смисълът на живота ѝ беше в това, да се харесва на клиентите. Обличаше се елегантно, беше лъчезарна и винаги усмихната. Заедно с колежката ѝ, също красавица, привличаха хора, чак от другия край на града, които пазаруваха при тях, заради доброто отношение и очарованието им. От всичко това, печелеше управителят, оборотът беше голям, а майка ми, така и не забогатя. Единствената привилегия ѝ беше, че познаваше много хора и носеше вкъщи качествени продукти. И двамата ми родители крещяха яко, не се караха, така си говореха, професионално заболяване. Майка ми се надвикваше с клиентите, а баща ми, с дърводелските машини. Аз, разбира се, бях мълчалив, търпеливичък и кротък. Слагах по една книжка за индианците, между страниците на учебника и се правех, че уча. Роднините ми, много искаха, да завърша висше и да стана началник на поща. Защо точно това, не знам, може би им се виждаше почтена, престижна и спокойна професия, но разговорите ни бяха все в тази посока. Отначало спорех с тях, но винаги разговорите ни завършваха с крясъци и разбрах, че няма смисъл да им противореча, формално винаги се съгласявах. За сестрите ми, най-важното нещо беше, да се харесват на момчетата и да са по-готини от другите момичета. Когато им казах, че са глупави гъски и единственото им предназначение е да раждат и отглеждат деца, и да продължават рода, ме намразиха и спряха да ми говорят. За най-голям ужас на родителите ми, зарязах висшето и започнах работа в един металургичен комбинат. Защо точно там? Имах един приятел, той ме нави. Любознателен съм, интересно ми е да разбера, как точно са направени нещата и защо са направени точно така. В техниката, всичко трябва да е точно, иначе не сработва. И винаги, в основата, има някаква оригинална идея, хрумнала на някой, и после доразработена от другите. Всички машини, са измислени от човешкия ум и създадени от човешките ръце, управляват се от тях, произвеждат и създават ценни продукти. Магията е в това, да виждаш, как примитивната, несъвършена технология, се развива и става все по-добра, и достига своето съвършенство, в нещо гениално просто и работещо перфектно. И всичко това, направено от несъвършенството, наречено човек! В производството е напрегнато, гонят се планове, има срокове, но е страхотно усещането, че участваш в общ процес и създаваш. Откъде започва всичко, това исках да разбера. Оказа се, че във всяка професия си има спецове, хора, които са много навътре в нещата, обикновено с голям опит, от които можеш да черпиш знания и можене, хора-съкровища. Трябва да си попивателна, да усвояваш, да ти става интересно. Тогава идва гладът за знания, искаш да учиш и го правиш с желание. После, в процеса на работа, се усъвършенстваш, добавяш свои идеи и ставаш творец, професионалист. Това прозрях, в общи линии. И така… срещнах се с металурзите. Много странни хора. Трудът им е тежък, мръсен, опасен и гаден. Но те си обичат професията. Обикновено са без зъби, заради вредните газове, с болки в ставите, с всякакви хронични заболявания, но не се отказват, работят си. От тях разбрах, какъв необикновен елемент е желязото. Добавяйки различно количество въглерод в него, се получава стомана с различна структура и разни ценни свойства. Добавяйки легиращи елементи, свойствата на желязото се променят до неузнаваемост, става жилаво или твърдо, или ковко, или неръждясващо… Но не е толкова просто. Тайната е в “рецептите”, трябва да знаеш кога, как и какво да добавиш, при каква температура, кога и как да охладиш, закалиш, отвърнеш, последващи обработки, разни тънкости на занаята. Беше интересно, но аз не се занимавах с това. С Любо, поддържахме порталните кранове, а такива имаше много. Всеки кран си имаше спирачки. Управлението му се състоеше в придвижване в различни посоки и работата без спирачки, беше опасна и недопустима, предпоставка за аварии и злополуки. И така, сменяхме износеното феродо на спирачките, наковавахме ново, имаше малко настройка, не трябваше спирането да става съвсем внезапно, а плавно. Катерехме се по крановете, обикаляхме цеховете и работата ни беше свързана с много движение. И най-важното! Крановете се управляваха от кранистки. Влюбих се в една от тях, логично беше. Всичко започна с физическото привличане. Да, със секса, с пожелаването. При мъжете е така. Харесваш си я, очите ти гледат все натам, фантазията ти се развинтва… Тази имаше страхотно тяло, дълга, черна коса и сини очи. Създадена за грях.

————————————————

– Работата ти изглежда елементарна, буташ разни ръчки, но е напрегната и отговорна, защото трябва да внимаваш, да не осакатиш човек.
– Малко хора го разбират.
– Железата са опасни. Веднъж си ударих коляното в един винкел, две години ме боля, притесних се, че се е образувал рак, отидох на лекар, нищо ти няма, каза и след прегледа болката ми мина.
– Успокоил си се.
– Не знам… Представям си, да се скъса въжето и сноп с профили, да падне върху краката на някого.
– Не говори за това.
– Защо не дойдеш с мен на покрива?
– Къде?!
– На покрива. Там обядваме с Любо.
– Обядвайте си. Какво да правя там?
– Нищо. Ще гледаме небето.
– Мога да го гледам и от земята.
– Там е по-хубаво. Пейзажът е страхотен, покривът излъчва приятна топлина и над теб е чисто синьо.
– Нали всички ще ни видят и целият цех ще гръмне!
– Какво ти пука! Това ще е само в началото, после ще свикнат.
– Ти…, защо не ми дойдеш на гости? Ще те запозная с нашите.
– С вашите! Луда ли си!
– Нали не ти пука?
– Не съм подготвен психически.
– Изплаши се. Страх те е от обвързване.
– Не, не ме е страх. Знаеш, че адски ми действаш.
И сега не знам, как ще изляза надървен от кабината.
– Докато слезеш по стълбичката, ще ти спадне.
– Не се знае.
– И аз ходя все с дамски превръзки.
– Защо, често ти идва ли?
– Не, но като те видя се подмокрям.
– Еха! Виждаш ли? Телата ни се искат!
– Да, но аз търся сериозна връзка.
– Понякога, несериозната връзка преминава в сериозна и обратното.
– Не филосфствай!
– Искам да те прегърна, да те целуна, да те хвана за бедъра, за гърдите…
– Може, но не тук. Отдолу ни гледат. И не искам да стигаме до крайности.
– Защо?! Точно в крайностите е най-хубавото!
– Изчезвай!
– Мисля си за теб, знаеш го!
– Знам го.
– Много си лоша!
– За всичко си има време и място.
– Добре. Само не ме запознавай с вашите.
– Бъзльо.
– Утре, пак ще ти регулирам крана.
– Ще те чакам.
– Добричка си. Погледни ме за довиждане!
– По цял ден те гледам.
– И аз. Харесвам усмивката ти… и всичко в теб.
– Всичко ли? Послъгваш малко, май, свалячо!
– Ех… Тръгвам. Вече може. Уби ми мъжеството!
– Ще си го съживиш!
– Устатичка си, но аз харесвам диви жени.
– Леко, да не си удариш коляното в стълбичката.
… Злопаметничка си… Но това само си го помислих.

———————————–

С Любо, пак бяхме на покрива, хапвахме хрупкави, бели хлебчета и топли, сочни кюфтенца, правеха ги много вкусни и си пийвахме биричка. В далечината се виждаха синкавите гънки на планината.
– Кранистката не смее да се качи с мен на покрива, за да не я одумват. – казах.
– За какво ти е?
– Готина е.
– Важен е и характерът.
– Знам. Няма да се женя за нея, но все пак ми се искаше, да е по-смела. Може и да си намеря някоя, която да бъде с мен навсякъде.
– Ще свикнеш и ще ти омръзне. И ще ти се иска да си сам.
– Оставаш сам, но после се връщаш. И така… на приливи и отливи.
– Аз искам стабилна жена.
– Какво значи стабилна?
– Стабилна, значи стабилна. Не може да се обясни. Искаш ли да отидем там?
– Къде?
– При планината.
– Чак там!
– Ще отидем с рейс, докъдето може, после пеш. Ще кажем на шефа, че има авария и ще изчезнем.
– През работно време?!
– Да. Утре.
– Добре.
—————————————-
Рейсът спря в селото, но ние тръгнахме по една странична уличка, която премина в черен път, той пък ни заведе до една рекичка. Решихме да вървим все по рекичката, докато стигнем до извора ѝ. Покрай нея криволичеше една пътечка, ставаше все по-красиво, започна широколистна гора, появиха се свежи полянки, надничаха някакви цветенца от тревата, чуруликаха птици… Стана стръмно, рекичката се превърна в клокочещо поточе и зад завоя се появи… водопад. Не беше голям, около два метра, но си беше съвсем истински, водата се пенеше, разпрашваше и правеше дъга. Долу имаше вирче, оградено с камъни, а в една скална ниша се мъдреше алуминиево канче, оставено от някой добър човек. Не го ползвахме, пихме от шепи, но водата беше ледена, трудно се преглъщаше.
– Много сме кухи, Любо!
– Защо?
– Не взехме нито храна, нито вода!
– Карай! Няма да се бавим. Нали сме на работа.
– Дай, поне да се напием, за да не ни е жадно.
Пихме на почивки, с мънички глътки. Ставаше все по стръмно, гората премина в гъсти шубраци, пътеката свърши, поточето изчезна. Нямаше никакъв извор. Изпод шумата се стичеха безброй вадички, които се събираха, сливаха и в ниското се превръщаха в река. Заобикаляхме трънаците, провирахме се под храсталаците, но беше еднообразно, нищо интересно нямаше, даже нямаше трева, а само стара, сива, миналогодишна шума.
– Мислиш ли, че кранистката щеше да се вре с мен из трънаците?
– Стига с тая кранистка!
– Що, бе! Разсъждавам си.
– Казах ти! Трябва да е стабилна жена!
– Няма стабилни жени. Откъде го измисли?! Всичките са колебливи и смотани. Предлагам ти, да вървим нагоре, защото така ще обикаляме до утре.
– Добре, води ти.
И тръгнахме нагоре по стръмното. Трябваше да има някакъв връх, хълм, височина поне, откъдето да се ориентираме къде сме. Надолу е усойното, нагоре е слънчевото. Елементарна логика. Храстите започнаха да се разреждат, позапъхтяхме се, появи се трева, стана светло, изкачихме се, стръмното свърши и… ахнахме. До хоризонта-море от хълмове, зелени в близкото и сини в далечното. Едни ливади, едни пъстри цветя, някакъв път се виеше като змия и изтъняваше като конец в края си, въздухът беше кристален. Имаше няколко брезички, тръгнахме към тях, да поседнем на сянка.
– Виж, какво има тук! – каза Любо.
– Какво?
Беше малък, бетонен блок, с вдлъбнатина в средата.
– А, това е триангулачна точка.
– Така ли? За какво служи?
– За топографски измервания. На съседния хълм може да има друга такава. Получава се триангулачна мрежа. По този начин измерват височини, разстояния, площи… правят се карти.
– Много знаеш!
– Ако беше кранистката тук, щях да я опъна точно на тази точка.
– Стига с тая кранистка!
– Ама не е ли готино, да си с жена, точно на това разкошно място?!
– Никоя няма да мине през трънаците, за да дойде тук.
– Запомни ли пътя?
– Нямаше път.
– Ако поискаме да дойдем пак, как ще дойдем?
– Не знам.
– Същински рай е тук. Никога не съм го очаквал. Виж, каква панорама е! Все едно си в планинско море!
——————————————-
Кранистката неочаквано се омъжи за един началник на цех, от съседния завод. Видях го. Нищо особено. Обикновен чичка. “Какво хареса в него, какво?!”, попитах я, а тя се разрева и избяга. После напусна работа. Хубавите ябълки, прасетата ги ядат, абсолютна истина е. Любо отиде да работи в чужбина. Загубихме си дирите, не съм го виждал и чувал. Дано да си е намерил стабилна жена. Страхотните хълмове обраснаха с едни огромни дървета, приказната гледка изчезна завинаги, а триангулачната точка е почти неоткриваема. Аз улегнах, печеля достатъчно, още не съм се оженил, чувствам се добре, но понякога, все още, се излягам на дивана, гледам в тъмното и си представям, че съм в онази невероятна точка, с някаква прекрасна жена.

Гуш

гуш2

21.01. – международен ден на прегръдката

Гуш протегна ръчички, разтърка очички и се усмихна. Това беше неговият ден!  Хората му го бяха посветили, за да му благодарят, че го има. Разсънен и щастлив, Гуш  погледна надолу . Той/то беше едно такова хубаво, мило, пухкавичко,  мекичко  и топло нещо . Нещо като розово облаче. Уж  малко а в същото време мнооого голямо.  Когато Гуш отидеше някъде и разпръснеше розовата пухкава мъглица – около  мама или тати и бебче, дете и животинче, момче и момиче , на тях им ставаше топло, уютно,  усмихнато и светло.

Нямаше време за губене! Трябваше да отиде на толкова много места – да обиколи цялата Земя, даже няколко пъти .Някъде щеше  да се задържи по- дълго, някъде по- кратко. И така  докато не дойдеше нощта, която да отмени Гуш като загърне хората  с тъмно синьото  си наметало, обсипано със звезди и мечти.

Там където беше Гуш, беше поне едно от другите даряващи радост и щастие красиви облачета – Приятелство, Подкрепа, Благодарност, Любов.

Всъщност нямаше и ден, нямаше и минутка, в която Гуш да не беше между хората. Защото без него и дружинката облачета, кръжаща около  него , хората  не можеха да живеят.

 

Перфектна жена

– Виж, кви мацки!
– Кви?
– Перфектни.
– Хубави са, но това е моментно състояние. Грим, фотошоп, реклама…
– Но са красиви!
– И ти си красива.
– Хайде, сега! Четки.
– Ако един мъж, харесва жена, без грим и която вони на чесън, значи наистина я харесва.
– Така ли? Сега ще се натъркам с чесън.
– Хапни го. Полезен е.
– Хапни го ти.
– Ама, може ли, някакъв си чесън, да отблъсне любовта?!
– А защо трябва да предизвикваме отвращение в другия и да го тестваме.
– Не знам. За разнообразие. Понякога е забавно.
– Не е.
– Мислила ли си, ако някога сме един до друг и няма какво да правим, какво ще правим?
– Сложно!
– Не, ако сме заедно и ми е все тая, тук ли си или не си, или какво мислиш, с какво се занимаваш…
– Ще се разделим.
– Ужас!
– Какво?
– Не мога да си го представя! Чакам те да се прибереш, да тропне вратата, или когато се прибирам, знам, че си вкъщи. През деня по няколко пъти се сещам за теб. Боже, добре, че те има! Иначе, ще ми е празно.
– Обясняваш ли ми се?
– Не, разсъждавам си.
– Няма нужда от толкова думи. Просто ме прегърни.
– Изхрупах една ряпа.
– Нищо, аз ще съм ти оцетът и солта.
– Ти си по-хубава от онези мацки!
– Млъкни! Когато се обича, не се говори.
– Искам, да ти кажа всичко!
– Тихо. Аз си го знам.
– По-полека! Ще ми скъсаш панталона!
– Знаеш ли, какъв си ти?
– Не.
– Хитрец-провокатор. Нищо случайно няма в теб!
Тук вече, наистина се усмихнах и нямаше какво повече да кажа. Просто я целунах. С език.

Няма как

– Ти какъв си?
– Писател.
– А ти?
– Поет.
– И двамата в казана с мастило! Ти какъв си?
– Редактор.
– При тях!
– Не-е-е! – ревнаха предишните двама. – В един казан с редактора си е истински Ад!
– Тъй, де! – усмихна се Дяволът.