На море

Лежах на плажа, чисто гола,
от бара дънеше се чалга.
Един ми стъпи на мазола,
изписках като чайка.
Той беше готин, с жълти плувки,
и каза, че съм му в сърцето.
Обсипа тялото ми със целувки,
а после хвърли ме в морето.
Почти се давех, аз не знам да плувам,
с ръце му махах, той се смее.
Спаси ме бързо и се влюби,
сега щастливо с мен живее.

В наличност

Дива любов, до поискване,
вчера щастлив си поръчах.
Днес потвърдиха поръчката,
чакам, да ми я връчат.
Казаха, най безусловна е,
с нея се чувстваш свободно.
Няма претенции, влюбва се,
служи за радост основно.

Перфектното събуждане

Отварям си очите. 6:29ч. Хм. Вътрешният ми часовник е перфектен. Изключвам алармата на телефона. Тя е настроена на 6:32ч. Отивам до тоалетната. После се бръсна. Правя си сандвич и кафе. Приготвям си три прасковки за работата. По телевизията вместо новини дават мач. Заглеждам го. Обличам се. Приготвям си документите за колата. Мачът има продължение. Едвам изчаквам края му. Трябва да бързам, че ще закъснея.
– Къде отиваш? – пита жена ми.
– На работа. – отвръщам.
– Каква работа? Ти си дойде преди час.
– Как така?
– Преди един час си дойде от работа.
– Шегуваш се. Сега не е ли сутрин?
– Вечер е.
– И съм спал само един час? Чувствам се много бодър. Наистина ли е вечер?
– Ти добре ли си?
– Леле! Щях да отида на работа по никое време! Ама, виж! Навън е мръчкаво, също като сутрин!
– Защото се мръква. За нищо не ставаш вече! Съвсем изперка!
– И сега? Какво ще правя цяла нощ? Закусих, пих кафе, не ми се спи.
– Изпържи едни картофи за вечеря. Боже, какъв мъж имам!
Пържа и се чудя. Не е за вярване. Жена ми се гъбарка. Сутрин е. Цъкам на телефона. 19:30ч.

Фирмено съобщение

Жените са със тръбна инсталация,
мъжете са водопроводчици.
Но всички търсят майстори,
а не посредствени работници.
Клиентките са много,
не може да се смогне.
Не смея да попитам,
кой може да помогне,
че инструментите са сложни,
освен това, са на цени безбожни.
Жените недоволни,
понякога от нерви,
разкъсват фирмените потници
и трябва да обличам
/естествено, за моя сметка!/
голите работници.
Нека се разбираме
и да сме щастливи,
спокойно да работим
под цъфналите сливи.

Не ми изчезвай!

Край. Битието те погълна.
Прибираш се тревожна, уморена…
И недочакала да те прегърна,
похъркваш в своята вселена.
Все някога ще се събудиш.
Ще действам бързо, нямам време!
Отново в мене ще се влюбиш,
забравила житейско бреме.

Най-добър приятел на човека

a1dgtrwqetkl31awvhaq.png

Бил “приятел на човека”
и ужасно ме обичал?
Но кажете ми другари –
на какво това прилича?

– Остави ме! Още спя!
И в леглото е уютно! –
казвам аз, но влажен нос,
по ръката ме побутва.

Хокам го, а той ме гледа,
с влажен поглед и печално,
докато не го погаля.
А мен ми става жално.

Първо иска аз да стана.
И ме лае упорито.
А когато го нахраня –
да играем на открито.

Хайде, ставам…
Той съня ми отлетя.
Ала запомнете!
У дома – приятел-куче,
хич не е шега.

Ковашко време

643424_595_.jpg

Коне, кобили, принцове, принцеси…
Светът си има други интереси.
Къде е логиката тука?
Май, всеки иска някого да чука.
Умряха всички романтици.
За кво им е небе със птици?
Мечтаят за почивка в Бали,
а в банката – пари с чували.

Възвишеност

Един познат поет написа вяло,
че пролетта била дошла във бяло,
било му време да се влюби,
не искал тонуса да губи
и търсел някаква принцеса,
но кой ги знай, хитрушите, къде са.
Изписа думи хиляди, прекрасни,
ще ги чете ли някой е неясно
и не, че много иска да обича,
той с тях принцесите привлича.

Напъва се, гърми патрон подир патрон,
не е любов това, брачет, това си е нагон.

Оркестър

– Аз съм най-важен! – каза саксофонът. – Аз правя джаза.
– Няма що! Я, какъв си крив! – обади се тромпетът.
– Ти си като фуния! Аз съм най-красива, със своите изящни форми! – изскрибуца цигулката.
– Ти ли, ма! Ти си винаги под напрежение, с тия опънати струни! – просъска флейтата. – Аз съм най-очарователна, със своя чуруликащ звук.
– Аз задавам ритъма! – издумка барабанът.
– Теб всеки те блъска! – бръмна контрабасът. – Аз карам всички да вибрират.
– Тихо, тихо! Каква е тая какафония! Аз казвам, кой, кога да свири! – изтропа диригентската палка.
– Не е честно! – закрещяха всички. – Ти си най-обикновена пръчка!
– Така е в живота. – отвърна палката. – Най-тъпите стават началници.