Любима поетеса

Ти вече си изискана мадама
и много сладка поетеса.
Дори облечена с пижама,
пак вижда се във теб финеса.
С ветрило люляш полилея,
размяташ думи, рими, строфи…
Освен това, омайно пееш
и пържиш хрупкави картофи.
Безценна си и милиарди струваш.
Примигваш мило и невинно.
На скромничка ми се преструваш,
а влюбваш се в мъжете безпричинно.

Няма как

– Ти какъв си?
– Писател.
– А ти?
– Поет.
– И двамата в казана с мастило! Ти какъв си?
– Редактор.
– При тях!
– Не-е-е! – ревнаха предишните двама. – В един казан с редактора си е истински Ад!
– Тъй, де! – усмихна се Дяволът.

Кашонът

Ясно е, че жените са създадени, за да ръководят мъжете,
но тази ми разказа играта! Набута ме в един кашон и го ритна в гардероба.
– Направи няколко дупки, да мога поне да дишам! – помолих я.
– Шът! Тихо! – ритна пак кашона тя.
Вадеше ме, само когато имаше нужда от задушевно общуване.
– Кажи, че ме обичаш!
– Обичам те!
– Не така! Не е истинско!
– А как е истинско?
– С чувство! Не те усещам!
– Обичам теееее!
– Не е нужно да крещиш! Добре си чувам! Прошепни ми го!
– Ооооообииииичаааааам теееее…
– Горе-долу… става. Какво харесваш в мен?
– Всичко!
– Не ме лъжи!
– Честно, бе!
– Ще те затворя на тъмно!
– Имаш хубави очи!
– Глупак! Това ли можа да измислиш!
– Наистина са хубави!
– Мисли! Мисли!
– Имаш нежна душа.
– И по-точно?!
– Възвишена е, някак си!
– По-точно!
– Можеш да обичаш!
– А! Дойдохме си на думата! Жените могат, а мъжете са гадове!
Всичките са еднакви! Ти ще стоиш в кашона, докато не се влюбиш
в мен тотално!
– Да се влюбя!!!
– Какво?! Изненада ли се? За какво мислиш, те държа тук?!
– Откъде да знам?
– Искам да разбера, дали мъжете могат истински да обичат!
– Що пък точно аз?
– Случаен подбор! Не си въобразявай нищо!
– Остави ми нещо за ядене, поне…
– Манджички ли искаш?! Оставила съм ти ябълки, хрупай!
Много са полезни! И няма да се заглеждаш в чистачката! Ако
случайно отвори кашона, ще си затвориш очите!
– Ама аз къде съм?
– В гардероба, къде?!
– А гардероба къде е?
– В службата ми! Това е служебен гардероб!
И не ме разпитвай! За утре се подготви психически! Ще те
ползвам като мъж!
– Това, какво значи?!
– Не се прави на глупак!
Тя тръшна вратата и превъртя ключа. Няма измъкване!
Ще трябва да я обичам всеотдайно и до скъсване.
Няма добри жени на този свят! Няма! Впрочем, сетих се за една!
– Мамоооооо!

Офис

С колегата ми сме влюбени в една и съща жена. Колежка. Това, както и да е, но тя е омъжена за един наш колега. Най-ужасното е, обаче, че всички работим в общ офис. По-точно, офисче. Нагъчкани сме на около метър един от друг. Конкуренцията е невероятна. Колегата ми непрекъснато я ухажва. Аз се дразня и гледам да го надцакам. Мъжът ѝ ни каза, че няма нищо против ухажването, така сме го облекчавали, но не трябвало да стигаме до крайности. Крайностите били опипване и секс. Това, няма да го направим, неудобно е, колеги са ни и двамата, но тя е толкова елегантна, естествена, ухае омайващо, излъчва сексапил и женственост… Не го прави нарочно, в това е клопката, но красивото ѝ тяло си личи и под най-скапаните дрехи. Питахме ги, по колко пъти на ден го правят, колкото си искат, казаха, нямали план. На мен и Тишо само ни текат лигите, направо им се възхищаваме, защото са отворено, нестандартно и демократично семейство, защото жененият българин обикновено гледа като бик и си пази половинката, а жените се затварят в себе си и демонстрират вярност. При тях няма нищо такова. Отворени са към света и излъчват щастие. Казват, че се обичат, вярваме им, то си им личи. Работата ни минава в шеги и ни върви. Румен, мъжът ѝ, ни разказа за най-големия си гаф. Те живеят заедно с тъщата. Румен си лежал на дивана в хола, когато външната врата се треснала.
– Лилииии, хайде да сееее… ! Майка ти излезееее! – провикнал се той.
Вратата на хола се отворила и се показало ухиленото лице на тъщата.
Румен умрял от срам.
– Защо не опъна тъщата, бе тъпчо?! – бъзика го Тишо.
– Щеше да те обикне за цял живот! – добавям аз.
– Две жени ще ми дойдат в повече. Освен това, тъщата е ужасна. Не си затваря устата за секунда.
– Трябваше да ме извикаш. Знам, как се затваря женска уста. – обяснява се Тишо.
– И аз знам, но това е за кратко. – отвръща Румен. – Странното е, че са една кръв, майка и дъщеря са, а са толкова различни, тъщата не ми действа, а по Лилето съм луд.
– Една кръв са, но са различни хора. – Дали след години, Лилето няма да заприлича на майка си? – мъдрувам.
– Възможно е. Божа работа. Да я обича, докато още е готина. – казва Тишо.
– Винаги ще я обичам. – отвръща Румен
Разговорът приключва, а ние с Тишо тъжно въздъхваме.
А Лилето ни разказа, как веднъж много ѝ се пишкало, дамската тоалетна била заета и влязла в мъжката. Когато излязла, пред нейната кабинка имало опашка, въпреки че другите били свободни. Работата била в това, че под вратата се виждали обувки с токчета и свалени бикини.
– Тоалетната е мъжка. – казал ухилен мъжага.
– Аз съм мъж. – отвърнала Лили.
И после се смяла с глас, на замръзналите им усмивки.
– Хахахаха! Лили е мъж! – започнах да се кодоша.
– Да не сте Румянка и Лилян?! – подхвана ги Тишо.
Двамата се ухилиха и ни разказаха, как на един осми март, изживели най-невероятния си оргазъм. Родителите на Лили отишли на село и апартаментът им бил свободен. Лили и Румен веднага се възползвали, нетърпеливо се метнали голички в кревата и започнали да се радват на живота. Но на вратата се звъннало. Румен помислил, че си идват техните и се облякъл с бясна скорост. Била съседката. Започнали отново. Пак се звъннало. Румен се облякъл. Другата съседка. Започнали отново. Звъннало се. Румен се облякъл. Първата съседка. Започнали отново. Пак се звъннало. И така, цели четиринадесет пъти. Звънят най-различни хора. Румен станал цар на бързото обличане. Дънки и тениска, точно за три секунди. Накрая избеснял и изкъртил звънеца. И тогава се получил онзи невероятен екстаз.
Много сладко семейство. Шегувахме се на тема секс и какво ли още не, това ни разтоварваше, защото ежедневието ни беше напрегнато, гонехме оборот и план.
Но се случи нещо много гадно. Симпатягите ни напуснаха. Намериха си добре платена работа. Шефът назначи две джофри, абсолютни темерутки. Не общуваме с тях. Тягостно е в офиса, работата не върви, времето не минава… Почти не говорим.
Ей, вие двамата! Щастието е заразно. Върнете се! Веднага!

Малка русалка

Когато бяхме на плажа,
поиска гърба да ѝ мажа,
но спънах се в пясъчна дюна
и тя почти ме целуна.
В цял ръст успя да ме види
и после събирахме миди,
бе шеметно топла водата
и тя си намокри краката.
Бе сладка като русалка,
но каза, че още е малка
и чак след седем години
ще се превърне в богиня.
Добре, но кой ще я чака,
изпускам завинаги влака.
Небето над мен се намръщи.
Самотен си тръгнах за вкъщи.

Ех, моме, моме…

Чекаш ли ме, моме,
чекаш ли ме още?
Зарад теб не мигвам
в тези летни ноще.
Малко ме изнервяш,
но си убавица,
чекам да ми кацнеш,
на стар кол, бела птица.
Нощем ще се любим,
през деня ще пеем,
време не ще губим,
лудо ще живеем.

Татус

– Направих си татус.
– Не харесвам татуси.
– С твоето име!
– Къде е?
– Точно над триъгълника.
– Я, да видя!
– Ето!
– Валйо?!
– Да.
– Не се пише така! Има печатна грешка!
– А как?
– Боже! Не знаеш ли?!
– Ами… татуировчикът така ми го е направил. Аз не го виждам.Вече не може да се махне. Може, де… но пак ще си личи. Не се ли радваш? Виж, колко те обичам!
– Да, мило е. Но татуирай още и Валио, Валю, Валиу и Вальо. Все едното ще е правилно.
– Мило! Исках да те зарадвам!
– Знам. И аз ще си татуирам Тиминуга, в твоя чест.
– Къде?
– На лявата буза – Тими, на дясната – нуга.
– На дупето ли?
– Ако искаш и на лицето.
– Не! На дупето! И ще го гледам само аз. Мило! Обичам те много!
– И аз.
– Искаш ли да се слеем?
– Сега ли?
– Да.
– Може. Но като ти видя татуировката, ми се отщява.
– Защо? Мислиш ме за тъпа ли?
– Ами… не, но на първо време ще го правим само отзад. Бесен съм на татуировчика.
– Мило, извинявай! Исках да те зарадвам!
– Обърни се.

Жмичка

Чакам те, да се дадеш,
щото вече няма време.
Ако пак не разбереш,
сам ще дойда, да те взема.
Ще те взема, но къде,
после ще те сложа.
Със жена и две деца,
сякаш съм във чужда кожа.
А те искам, ти си друга,
гадже си, не си съпруга.
Романтично е, прекрасна тръпка,
знам, че правя грешна стъпка,
но защо играем жмичка,
ти си пъстрокрила птичка.
Искам с теб да полетя
над полянки със цветя,
да е свежо, лятно време…
За живота не ми дреме.
Ще живея ден за ден,
щото знам, че ще умрем.