Как спасих човечеството

Ей, едвам се събудих тази сутрин! Едвам си отлепих очите! Вчера се прибрах от работа, хапнах и седнах да си цъкам на компютъра. Както си сърфирах, външната врата се тресна. Синът влиза така. Обикновено се забива направо в банята, но този път дръпна стола и седна до мен.
– Ей, браво, бе! Сети се! – зарадвах се и се обърнах към него. Подскочих! Някакъв съвсем непознат ме гледаше и се усмихваше.
– Къв си ти бе?! – изтропах на жаргон.
– Марсианец съм.
– А аз съм вегетарианец! Крадец ли си?!
Непознатият пак се усмихна.
– Вярно, зелен си, но защо си с каскет?! Приличаш ми на председател на ТКЗС!
– За да не те стресирам! Така изглеждам по-земен.
– Е, няма що!
– Много си груб! Така ли посрещате извънземните!
– Стресна ме бе, човек… ъъъ… Марсианецо! И да ти кажа, много не ти вярвам!
Тогава той ми разказа шокиращи подробности от моя личен живот.
– От КГБ ли си или от ЦРУ?! И сигурно си холографски образ!
– Съвсем истински съм! Знам историята на цялото човечество, на всеки народ поотделно, а също и твоята история.
– Нямам такава!
– Имаш, имаш… Следим те още от раждането!
– Е, много хубаво! Имах си такова усещане аз, ама все не ми се вярваше…
– От цялото човечество избрахме точно теб!
– Да ме разфасовате, дисекцийка, научни изследвания… прекрасно! Зверове ли сте? Нямате ли сърца!
– Нямаме. Устроени сме различно от вас. Пипни ме! Усещаш ли пулс?
– Не! Но си топъл!
– Нямаме сърца. Кръвта ни циркулира по съвсем друг начин.
– Зелена ли е?
– Зелена. Освен това се трансформираме.
– Знам. Гледал съм филми. Значи, не си това, което виждам?
– Не.
– А какво си?
– Няма значение! Избрахме те за мост.
– Мост!
– Между двете цивилизации.
– И ще спасите човечеството!
– Да го спасим, от какво?
– От самото него!
– Не се намесваме.
– В момента се намесвате.
– Косвено. Налага се.
– Защо?
– Произхождаш от древен, уникален, вечно хленчещ народ, способен да оцелява при всякакви обстоятелства. Съдържаш безценна генетична информация.
– И какво ще правим сега?
– Нищо. Ще си приказваме. – каза той и се усмихна.
– Добре, чакай да си изключа компютъра!
Изключих си компютъра, усмихнах се и… скочих от стола! Пред мен седеше най-божествената, най-нежната, най-сладката и най-неземна жена, в буквалния смисъл.
– Ама какво направи?!
– Превъплътих се. Така по-добре ще ме възприемеш!
– Изчезвай! Жената и децата са тук!
– Те не ме виждат!
Казах на жената, че ме боли кръста и отидох да спя в другата стая. Марсианката дойде при мен да си приказваме. Не устоях. Оказа се голям цепеняк. Превъплъщаваше се в азиатка, европейка, африканка, латино, индо, изредихме всички раси, после минахме на крещящи цветове – синьозелено, пурпурно, оранжево, виолетово… Тази жена ме побърка! И аз не се посрамих! На сутринта тя си тръгна на четири крака и забрави да се развъплъти. И аз бях гроги, но изпълних дълга си. Прекарах мост между цивилизациите. Надявам се, човечеството да го оцени!

Само приятел

– Знам, че мога да ти имам пълно доверие, като на истински приятел
и мога да споделям с теб всичко.
– Разбира се.
– Знаеш ли къде ме заведе той тази неделя?
– Не.
– В подножието на планината, при някаква река. Нямаше жив човек.
Зарязахме колата и тръгнахме пеш. В началото имаше дървета,
едни такива, нежно зелени, чуруликаха птици, ние си вървяхме
прегърнати и си говорехме. Зад един завой дърветата свършиха
и реката стана широока, широка и много плитка. Събухме си обувките
и тръгнахме по средата. Дъното беше осеяно с дребни, шарени, обли
камъчета, синкави, розови, жълтеникави, но те са красиви само във водата.
Като изсъхнат, не изглеждат така. Той ми каза, че ако се лакират,
пак изглеждат добре, но мястото им е в реката. Просто са си комплект.
Над камъчетата вълничките правеха слънчева мрежа. Виждал ли си я?
– Не.
– Вълничките пречупват светлината и образуват слънчева мрежа,
която трепти. Плуваха и някакви сребристи малки рибки.
Представи си сега, всичко това заедно – шарените камъчета, златистата
слънчева мрежа, сребърните проблясващи рибки и нас двамата, шляпащи във
водата. И хванати ръка за ръка. Пълно е с настроение. Повървяхме така малко
и знаеш ли какво направихме?
– Не.
– Легнахме във водата, ей така, по гръб. Отначало те побиват тръпки,
но после свикваш и ти е приятно, а вълничките шумолят и те гъделичкат.
Небето над теб е синьо и в него летят птици. Подложихме си по един
камък под главите, за да не ни влиза вода в ушите и да се чуваме.
Тогава той ми разказа един виц, който не беше смешен, но се смях
на ситуацията. Лежим си в реката и той ми разказва вицове…
После отидохме на една полянка. Проснахме си дрехите да съхнат по храстите.
Беше пълно с цветя, той каза, че ми ги подарява всичките, но не искал да ги къса,
защото това си е убиване, а и тук си били най-красиви. Аз пък му казах, че му подарявам тялото си, душата си, мислите си и сърцето си. Той отвърна, че засега приема само тялото. Двамата се посмяхме и правихме любов върху един пън. После се измихме на реката и той запали огън. Наниза някакви гъби на една пръчка и ги изпече.
Имаха страхотен аромат. Не ме беше страх да ги ям, защото му имах пълно доверие.
Дрехите ни изсъхнаха, облякохме се и се върнахме по брега. Докато стигнем до колата, през цялото време, по пътя, се целувахме.
Какво ти е? Защо плачеш? Ама нали си ми приятел и мога да споделям всичко с теб!
Кажи нещо, де! Защо мълчиш?!
Ало, фирмата! Роботът, който ми изпратихте, плаче!
– Плаче ли? Сигурно се е влюбил във вас.
– Ама как ще се влюби, нали е робот?!
– Някои са свръхчувствителни. Ние само задаваме параметрите, а те се
самоусъвършенстват.
– Хайдееее… Нещо в него изпуши!
– Изпуши ли? Сигурно сте му разказали нещо много емоционално.
– Ами! Нищо особено! Просто една неделна разходка.
– Добре, ще ви пратим техник.
– Благодаря! Защо изпуши бе, миличък?! Нали си ми само приятел?!

 

Не зная как

Тя отвори очи,

беше друга жена,

засия от любов озарена.

Като слънце изгря

и прегърна с лъчи

всеки атом на свойта Вселена.

И поплака си пак,

че отново сгреши,

нерешим се оказа проблемът.

Да помогна не мога,

не зная и как…

Тя е влюбена точно… във мене.

 

Не мога всичко да знам

Не питай, дали те обичам.

Не мога всичко да зная.

Дъждът гъделичка тревите

и чувам смеха им в безкрая.

Усмихват се моите думи,

намигат ми лампите в мрака,

а птиците винаги бързат

и май не умеят да чакат.

Зает съм. В момента усещам.

Защо ми задаваш въпроси?

Докосвам те с мисли горещи

и хукват мечтите ми боси.