Муза

В градината стъпвам леко на пръсти.
Разтварям тревата.
Виждам две пеперуди пъстри
да играят във цветята.

А до божура – ириси отворили очи…
Пък до оградата – магаре!
Във мислите ми – пак си ти…
Яааааа! Виж! В небето стадо крави!

До тях лети сърцат балон.
Денят преваля. Идва вечер.
Две птички чуруликат на съседен клон…
А ти? Хем близо си, хем си далече…

“Не ме питай сега дали съм мислил за теб. Ако мисълта ми можеше да стане конец, щеше да омотае цялото земно кълбо.”
Менелаос Лундемис, “Черешите ще цъфнат и тази година”

Омотах Земята със пламък,
от словата на приказка чудна.
От копнеж измислих си замък
и те чакам, чакам те будна…

Там се стига през пъстри поляни.
За любов самодиви там пеят.
Ще подмамват с билки набрани…
Да те омаят дали ще успеят..?!

Аз конец огнен опънах
цял ден с мисли за теб
и света с него обгърнах—
тънък, невидим, вълшебен,

ти по него ела! И иглика носи ми!
Чакам те точно в днешния ден.
Само мъничко стръкче иглика,
откъснато с обич за мен.

бел. на автора Според народните вярвания игликата пази от лоши очи и магии. А според символиката на цветята , да подариш иглика означава „Не мога да живея без теб”

Ще те обичам,
в някой друг живот,
ще съм различен,
готин, като бог.
Ще си щастлива,
с рокля в розов цвят,
с душа красива,
в чист, възвишен свят.
Но днес е друго.
Битието е проблем.
Почти живеем
и любов крадем.

Коне, кобили, принцове, принцеси…
Светът си има други интереси.
Къде е логиката тука?
Май, всеки иска някого да чука.
Умряха всички романтици.
За кво им е небе със птици?
Мечтаят за почивка в Бали,
а в банката – пари с чували.

Внимавай!
Бръмбарчето си е мое!
И сянката на облака,
и вятърът притихнал
зад завоя.
Не пипай нищо!
Тъй си е добре!
Това не е картина,
а истински живот.
Не искам нещо да умре!
Обичам гущера, синигера,
мухата… и аленото макче…
и цялото поле с метличина,
пчелите и тревата…
А ти ги тъпчеш и не виждаш нищо.
Създаваш жалък, алчен свят,
където важно е да си богат
и щастието е пари.
Това е просто бизнес, зная,
нищо лично, но изчезвай!
Пречиш! Слънцето ми скри!

Приемам те за вечност,
а знам, че си за малко.
Ако сега си тръгнеш,
ще бъде много жалко.
Докоснеш ли ме леко,
до костите изтръпвам.
Прегърнеш ли ме силно,
по облаците стъпвам.
Безкрайно те обичам,
защо така, не зная.
Навярно е защото,
на люляк ми ухаеш.

Плисна пролетен дъжд и отмина.
Всичко прашно навънка изми.
Слънцето пак ни намига,
гъделичка ни с топли лъчи.

Въздух пълен с прохлада и свежест.
Виж! Отсреща дъга!
Храст, натежал от лилавата прелест,
от ветреца поклаща глава…

И отново събужда се дворът
от това ароматно море.
Аз потъвам в простора,
в синевата на наш’то небе…

Ти отново със мен се закачаш.
Тръсна клонче – посипа ме дъжд.
Листенца – лилави и бели
се изсипаха изведнъж.

Люлякът днес тържествува,
с аромата си всичко обля.
А пък на мен ми се струва,
че омая ме ти, с Любовта!