Муза

Ухаеш ми на чужд парфюм.
Блестят очите ти измамни.
Облечен в тъмносин костюм,
стоя на бордове рекламни.
Усмихваш се, но не на мен.
Червилото ти заслепява.
Та аз съм само манекен.
С очи безмълвни наблюдавам.
Да, знам, че търсиш някой жив.
Дъждът сълзите ми отмива.
Наивно влюбен и ревнив,
днес любовта ти ме убива.

Ти може, да си невероятно издържлив и здрав, да живееш дълго, дълго, но скъпите ти и любими хора, ще се разболяват и умират. Ще ставаш все по-тъжен и сам, накрая ще рухнеш психически. Това е безмилостната логика на живота. Накрая ще разбереш, че не кариерата, парите, властта, имотите, природните красоти, изкуството, обикалянето на света, са най — важните, а благородните, добронамерени, приветливи, обичащи те хора, които са създавали онази благоприятна среда, в която си се чувствал спокоен и щастлив, са най — ценното. Никой не мисли за болести и смърт, когато е млад, и това е естествено. Тягостните мисли пречат на нормалното съществуване. Младите смятат, че са безсмъртни. Но усещането, че сме за малко и временно, изостря сетивата. Живей, живей! Не изпускай прекрасните мигове. Времето минава бързо. Бъди добър и обичай! Само тогава, животът има смисъл.

Гладолизите и гладолазите бяха в непрекъсната война. Война е условно казано, защото животът тук беше безценен и загубата му беше недопустима. Никой не знаеше и не помнеше вече, защо беше създадена станцията с размер на малка луна, която правеше едно и също. Залепваше се за някоя планета, обикаляше около нея, изследваше я, после отлиташе, отиваше при друга и така до безкрай. Беше затворен, самовъзстановяващ се и самоусъвършенстващ се тип. За всеки имаше работа, всеки се занимаваше с нещо полезно. Имаше си училища, производствени зони, вътрешна атмосфера, растяха растения, раждаха се деца и кипеше живот. Малко чудо, в скучния, междузвезден свят.
…………
Изкуственото слънце си грееше съвсем като истинско. Подухваше лек, приятен ветрец. Кротко се плискаха вълнички. Пясъкът беше топъл, златист, даже имаше и черупки от миди в него. Мъж и жена лежаха един до друг.
— Странно е, да усещаш
с кожата си. Чувстваш ли пясъка, вятъра и слънцето!
— Разбира се!
— Невероятно е! Като те докосна, усещам извивките ти, топлината ти, потръпването, формите. Това поражда мисли в мен. Вътрешният свят общува с външния, чрез осезанието.
— В това е прелестта на живота.
— Кратък миг на спокойствие и радост, после трябва да се връщаме на работа.
— Трябва да има разнообразие. Ще ти омръзне, цял живот да лежиш на плажа.
— Не и с теб!
Тя се засмя.
— Това беше мило! Колко градуса мислиш, че е температурата?
— Само това не!
— Защо?
— Страхувам се от отговора!
— Няма да реагирам. Обещавам!
— Двадесет и пет градуса.
— Ти си гладолизец!
— А ти гладолазка! Колко жалко! Толкова те харесвах! Дори обичах!
— И сега?! Ще трябва, да се разделим?!
— Не обичам разделите! Не искам друга жена!
Двамата замълчаха. От векове, причината за войната беше, температурата на въздуха. Гладолизците искаха да е двадесет и пет градуса, а гладолазците — двадесет и шест. Жената се разплака, мъжът я прегърна, целунаха се и… войната свърши. Температурата автоматично се установи на двадесет и пет градуса и половина.

Бях влюбен в едно нежно и мило момиче. Тя не го знаеше. Трябваше да ѝ го кажа. Никой не чете мисли. Може би се досещаше, а може би не. Имаше няколко варианта. Да я поканя на кино. Да я поканя на кафе. Да я поканя на разходка. Проблемът ми беше, че си глътвах граматиката, когато я видя. Забравях всички думи и главата ми ставаше празна, като балон. Най – правилно беше, да ѝ подаря цветя. Ясен знак, че я харесвам, без много сложни обяснения. Но цветята трябваше, да бъдат крадени. Защо ли? Защото рискувайки живота си в името на любовта, щях да се почувствам истински мъж. Имаше насадени стотици разкошни лалета, точно в центъра на София. Пред партийния дом. Да, онзи, с голямата петолъчка, която после премахнаха. Беше приятна, прохладна утрин. Тук – там някой минувач, бързащ за работа. Доближих се безцеремонно и започнах да късам. Ммммм… прекрасни са! Стресна ме пронизителна милиционерска свирка. Милиционерът тичаше към мен, надуваше бузи, свирката щеше да изхвръкне от устата му. Хукнах с всички сили, бягах много бързо. Спасих се. Знам, че бях престъпник. Но беше в името на любовта. Тя е най-важна. Простено ми е отгоре. Лалетата бяха единадесет, точно, колкото трябваше. Но не ги дадох. Разумът надделя. Ако станехме гаджета, трябваше да се оженим. После деца. Грижи. Тя щеше да напълнее, аз да пусна корем. Любовта щеше да отшуми… Не бях готов за това. Нямах дом, нямах професия. Бях обикновен ученик. Но си рискувах живота, заради любовта. Можеха да ме пратят в лагер или да ме изключат от училище. Но откраднах цветя, заради едно момиче. Най – прекрасното нещо, което съм правил.

Като погледнеш историята на човечеството, хората са си все същите глупаци, които се избиват взаимно. Разлика има в технологичния напредък, от който няма много полза, защото е все тая, дали ще умреш от стрела или ядрена бомба. На преден план винаги излиза агресията, което е много жалко, за едни уж разумни същества. Неистовият стремеж, да завладееш света, след като го разрушиш, е родилната болест на човеците. Абсолютна измама е, че обикновените хора, могат да участват в управлението
на важни обществени процеси. Те са манипулирани от политиците, управлявани от същества с пари и власт. На световната сцена цари една бруталност, няма добри и лоши, наши и ваши. Всичко е за парлама. Зад лъскавите костюми и фалшивите усмивки се крият алчност, омраза, злоба, лицемерие, примитивизъм и криво разбрани “интереси”. За какво ни е такъв свят? Вървим към самоунищожение. Не ми се иска, да го напиша, но по-добре ще е, да ни няма.