Муза

Отлита някъде мечтата,
красива, бяла и безкрайна,
превръща в птици стъпалата,
а ти си там – желана и потайна.
Едва ли някога до теб ще стигна.
Илюзия си и химера.
Крила разперил, ще се вдигна,
в най-нежното небе, ще те намеря.

Дали обичам светлата ти сянка
или загадачната твоя същност,
или за мен си само самка,
едва ли от значение е, всъщност.
Защото, всичко в тебе ме усмихва
и се усещам лекичък, и нежен.
Вулканът в мен бълбукащо утихва
и лавата застива в стих копнежен.
Дали е лято, есен, пролет, зима,
валиш безкрайна, всесезонна…
Благодаря, че в мен те има,
поройна, влюбена, мусонна.

Ела, любов и с мен танцувай,
с безсрамни мисли ме целувай,
това е миг и няма още,
една красива нощ е.
Обичай ме и си отивай,
до дъно сълзите изпивай,
знам, ще боли, но не тъгувай,
в съня си цветен ме сънувай.
Това е миг и няма още,
една красива нощ е.
Един до друг сме. Полудувай.
Целувам те! Не се сбогувай!

Тихо стоя пред вратата.
Проскърцва лунният прах.
Какъв е звукът на сълзата?
Обичам, но все ме е страх,
да кажа, че ти си прекрасна,
проплаква китарата с мен.
Отваряш, божествена, страстна…
пронизваш ме с поглед зелен.
Но аз съм рицар печален,
несбъдната, моя мечта!
Докосвам горещите струни
и влюбен изгарям в нощта.

Тандем с brinne/Мариана Бусарова,
на която благодаря, за усмивката и настроението.

На ръба на завоя
живееше ръб.
Бе доста отнесен
и мъничко тъп.
Но влюби се вчера
в една поетеса.
Чорапите нови,
не знае къде са.
Дали да отиде
на срещата бос?!
Това е тревожен
и важен въпрос.
……………
Намери си после
чорапи различни –
изглеждаха свежи,
почти романтични.
Един черен беше
и даже изпран,
чаровникът печен
не беше отвян.
А другият леко
пък, бе на петна,
обу го човекът
без капка вина…
И после отиде
до другия ръб
на среща да види
( не бил така тъп)
една поетеса –
красива, от сой!
А тя зад завеса,
зад своя завой,
видя го как стъпя,
висок и напет –
и как да постъпи?!
(Нали е поет…)
Излезе навънка,
с развяна пола
на токчета тънки,
за фини дела
готова тя беше,
подаде ръка –
усмивка красеше
лицето сега…
Подхвана ръката
добрият поет –
изчезна тъгата,
с един пирует…
И тръгнаха двама
навред из света!
Какво ли ще стане?!
Ще каже нощта…

Тя беше птица.
Отлетя.
Едно перце дори,
не ми остави.
Безкрайно дълго ме боля.
Надявах се, да я забравя.
Но гледам всеки божи ден,
небето пълно е с щастливи птици.
Летят, а няма ни една за мен.
Аз просяк съм, а те – кралици.
Затварям уморен очи.
И ме целува тишината.
Прегръща ме и ме мълчи.
Завива ме с воал тъгата.