Муза

“Не ме питай сега дали съм мислил за теб. Ако мисълта ми можеше да стане конец, щеше да омотае цялото земно кълбо.”
Менелаос Лундемис, “Черешите ще цъфнат и тази година”

Омотах Земята със пламък,
от словата на приказка чудна.
От копнеж измислих си замък
и те чакам, чакам те будна…

Там се стига през пъстри поляни.
За любов самодиви там пеят.
Ще подмамват с билки набрани…
Да те омаят дали ще успеят..?!

Аз конец огнен опънах
цял ден с мисли за теб
и света с него обгърнах—
тънък, невидим, вълшебен,

ти по него ела! И иглика носи ми!
Чакам те точно в днешния ден.
Само мъничко стръкче иглика,
откъснато с обич за мен.

бел. на автора Според народните вярвания игликата пази от лоши очи и магии. А според символиката на цветята , да подариш иглика означава „Не мога да живея без теб”

Ще те обичам,
в някой друг живот,
ще съм различен,
готин, като бог.
Ще си щастлива,
с рокля в розов цвят,
с душа красива,
в чист, възвишен свят.
Но днес е друго.
Битието е проблем.
Почти живеем
и любов крадем.

Коне, кобили, принцове, принцеси…
Светът си има други интереси.
Къде е логиката тука?
Май, всеки иска някого да чука.
Умряха всички романтици.
За кво им е небе със птици?
Мечтаят за почивка в Бали,
а в банката – пари с чували.

Внимавай!
Бръмбарчето си е мое!
И сянката на облака,
и вятърът притихнал
зад завоя.
Не пипай нищо!
Тъй си е добре!
Това не е картина,
а истински живот.
Не искам нещо да умре!
Обичам гущера, синигера,
мухата… и аленото макче…
и цялото поле с метличина,
пчелите и тревата…
А ти ги тъпчеш и не виждаш нищо.
Създаваш жалък, алчен свят,
където важно е да си богат
и щастието е пари.
Това е просто бизнес, зная,
нищо лично, но изчезвай!
Пречиш! Слънцето ми скри!

Приемам те за вечност,
а знам, че си за малко.
Ако сега си тръгнеш,
ще бъде много жалко.
Докоснеш ли ме леко,
до костите изтръпвам.
Прегърнеш ли ме силно,
по облаците стъпвам.
Безкрайно те обичам,
защо така, не зная.
Навярно е защото,
на люляк ми ухаеш.

Плисна пролетен дъжд и отмина.
Всичко прашно навънка изми.
Слънцето пак ни намига,
гъделичка ни с топли лъчи.

Въздух пълен с прохлада и свежест.
Виж! Отсреща дъга!
Храст, натежал от лилавата прелест,
от ветреца поклаща глава…

И отново събужда се дворът
от това ароматно море.
Аз потъвам в простора,
в синевата на наш’то небе…

Ти отново със мен се закачаш.
Тръсна клонче – посипа ме дъжд.
Листенца – лилави и бели
се изсипаха изведнъж.

Люлякът днес тържествува,
с аромата си всичко обля.
А пък на мен ми се струва,
че омая ме ти, с Любовта!