Муза

Скриването, премълчаването, изопачаването на факти, независимо дали се отнася за политика, история, религия или обикновени човешки отношения, си е перфектна манипулация. Това може да въведе в заблуда не само отделния индивид, но и големи човешки маси, цели поколения, да доведе до фанатизъм и изкривяване на реалността и нейната нормалност. Заблудените предано ще защитават “истината”, не познавайки фактите. Затова не бързайте, да заемате категорична позиция. Потърсете информация от различни источници, сравнявайте, съпоставяйте и най-важното – мислете! Да, ние сме в Европа и за Европа, но не точно тази! Войнствена, бюрократична, тесногърда, безперспективна. Милиарди хвърлени на вятъра. Съсипана икономика. Никой не търси сметка на политиците. Няма виновни. Ще се измъкнат и ще си живеят добре с парите ни. Безнаказани са. Европейският псевдоелит е време, да си ходи. Нашият също. Българите се снишавали. Защо? Диаметрално различни позиции на “управляващи” и народ. Смехотворно звучи, че политиците ни са “слуги на народа”. Те просто са поредните използвачи, нагаждащи се спрямо външната конюнктура, за да се закрепят на власт и да се “облажат”. Вярвате ли им? Отново ще ни вкарат в капан, от който няма измъкване

Едно уютно кътче и едно кенефче.
Да си витая нейде в небесата.
Храната ми да струва само левче.
Тъй простичка ми е мечтата.
Една жена приятна, не капризна,
защото нямам много време,
да глади старата ми риза.
За любовта изобщо не ми дреме.
Да щъкат мънички дечица.
И покрай тях да ставам малък.
Да кацне на дланта ми птица
и да ѝ дам последния си залък.

Честита Баба Марта!

Освен здрави и щастливи,

бъдете все така и леко “пиперливи”,

нооо и справедливи!

Чесънът от уроки да ви пази,

а също и грандоманщината да не ви “полази”!

Българските политици отново ще инвестират в потъващ кораб. Европа отива към дъното. Но те ще приемат еврото, ще ни набутат в Еврозоната, защото това е супер изгодно. Вярвате ли го? Защо ли толкова бързат?! Защо не изчакат развоя на събитията?! А може би, нарочно искат да ни вкарат в поредната национална катастрофа?! Империите ще си поделят света. Отново. Но Европа не е империя. Тя потъва. Съсипаха я. Чиновниците от Брюксел. Йесмените. Еврокомисарите. Американските протежета. Политиката на тоягата и моркова. Джендърманията, която на обикновения българин му е противна. Зелената сделка, която се превърна в бухалка. Начинът е един и същ. Уж идва демокрацията, появяват се политици-марионетки, съсипва се икономиката, армията, енергетиката, точат се ресурси, създават се олигарси и външни зависимости, руши се държавността. Да ви звучи познато? Накрая “демократизираните” държави са със свалени панталонки и вирнати задници. Лесни за обладаване. Това е реалността. Империализъм.
Трилиони са изхарчени за зелената сделка, без особен ефект. Милиарди европейски пари са хвърлени и още ще се хвърлят в Украйна. А те можеха да се изхарчат за повишаване стандарта на европейците, например. И войната можеше да бъде предотвратена. Кой внуши на Зеленски, че Русия може да бъде победена? Борис Джонсън. Това нещо да ви говори? Когато Виктория Нюланд се появи с бисквитките на площада в Киев казах “Край! С украинците е свършено!”. За съжаление се оказах прав. Англосаксонците дърпат конците, предизвикват конфликти, цветни революции, раздори и смърт. Ние сме в техния отбор. Не вярвате ли? Попитайте нашите политици-евроатлантици. Но палачинката се обърна. Политиците ни, които не са никакви политици, а жалки пионки ще се пребоядисат. Ще станат Тръмписти или Путинисти, според ситуацията. Или ще клекнат на китайците. “Преходът към демокрацията” ще продължи още стотина години. Така им изнася на онези от телевизорите. А на нас ще ни е все едно. Няма да ни има. България също.

Най-свиден спомен е родната къща.
Ей там, на онази рътлина мъглива.
И всеки път, щом мама ме връща.
Пламтеж в душата ми нов се разлива.

Стъпвам отново на тучна морава.
И морна от излак пия водица.
Спомен в сърцето запалва жарава.
Тук съм аз. Прелетна птица.

Да видя с  очите си бащини двори.
С лъх на детски спомени бистри.
Мама накуцвайки врата ми отвори.
С прегръдка тя ми сърцето прочисти.

Да бе, и на тате лика пред очите,
За бащини думи най- много жалея.
А те са единствено в спомена скрити.
Тате, в душата си аз те  лелея.

И свидна ми майка с тъга на сърцето.
Идва на гроба ти с тиха сълза.
Понуда пазя, и взор към небето,
Аз вперих, да видя твойта звезда

Лежа на леглото. Възнак. Не мигам.
И вдишвам дълбоко. С надежда.
Опитвам с ума си небето да стигам.
От там сякаш тате поглежда.

Връщам се. В сърцето с прошение.
В родния дом, с уюта стаен.
Той  носи ми глътка спасение.
От мрака в живота ми, притаен.

Т.

12.2024г

Мислех да сънувам лято,
но попаднах в сънотеката със сънища зимни
и вместо лястовиче ято,
видях прозорци заскрежени и комини димни.
Красиво бе!
Покрив, сякаш завит с пухкаво одеяло
под слънчеви лъчи блести.
Навсякъде всичко е чисто и бяло.
Студена красота струи.
Дърветата окичени със сребърни ресни.
Не пеят птици.
Видях, врабчета да подскачат отстрани.
Снежинки падат от небето, като замръзнали сълзици.
А аз летя. Разглеждам снежните картини по стъклата`
сякаш съм попаднала в някаква изложба.
Даааа… да се нарисува това, мисля 
 трябва талант и специална заложба.
И отношение.

Зимата рисува с Любов по стъклата,
гали нежно всяко нещо, сякаш е нейна рожба.
И докато с мисли вглъбени
разглеждам картините вледенени.
Там насреща, на едно стъкло, от нечий дъх,
настъпиха промени…
„Дали само танца на снежинките наблюдава
Отвътре, в тъмнината…? –
мисля – „Или се надява
в този зимен ден
Любовта да звънне на вратата?
Със заскрежената картина
Какво ли ще се случи
Ако…? Ако някой със топлия си дъх се включи?”
Престраших се и звъннах. Наруших тишината…

………..
Нееее, будилникът е бил.
За да го спра, си протегнах ръката.
И сънят се стопи,
… както снежинка от топлина човешка.
Трябва да ставам, но защо ли усещамнечий дъх
в косата ми?
Или съм в грешка?

Показват се някакви мишоци по телевизията и ми обясняват, как всичко си ни е наред, икономиката ни е пазарна, капитализмът е нещо невероятно, всичко си се саморегулира, и от държавата почти няма нужда. А телевизията кани все мишоци, защото е купена от едни плъхове, които не си дават сиренцето, искат да си е само тяхно. Те са доволни, когато всеки си стои в дупчицата и не вдига много шум, защото светът и без това няма да се оправи, и ще бъде такъв, какъвто го искат те.
Задавали ли сте си въпроса, защо българите ядат много хляб? Отговорът е прост. От беднотия. Запълват празните си стомаси с него. Хляб, сиренце и доматки като има, някое и друго яйчице, сланинка, боб и картофки, млекце, все ще се оцелее. Така е било в миналото, но традицията е останала. Българинът обича топъл хляб, сиренце и доматки. Но преди времената са били други. Сега сме отворени към света. В нас навлязоха големи хранителни вериги, в супермаркетите има всичко. Удобно е. Обаче! Варят ни на бавен огън, като глупави жабки, доят ни, като тъпи кравички, а от телевизора ни обясняват, че това е нормално, световна теденция е. На мен това ми омръзна.
Очевадно е, че големите хранителни вериги мачкат българските производители. Как? Лесно е. Игнорират ги.
Ако производителят произвежда за един лев, крайната цена е пет лева. Защо? Глупак ли е той? Производството изисква доста повече усилия, от доставката и продажбата. Хитреци ли са търговците? Ние овце ли сме? М? Защо цените на дребно вървят все нагоре? Инфлацията два процента ли е? Ало! Плъховете от телевизията! Депутатите! Ние тъпаци ли сме?! Без капка срам, посегнахте на основните хранителни продукти. Ограбват ни другите, истинските капиталисти. Ама, ако протестираме, щели да си ходят. Да си ходят. Празно няма. Веднага ще дойдат други. Може би малко по-нормални. Сирене, кашкавал, хляб, мляко, зеленчуци, месо, без тях не може. Затова се посяга на тях. Но как се оцелява? Вдигнат ли се цените на храните, всичко скача. Ток, вода, парно, услуги, също растат, защото и в останалите браншове си казват, а и ние ще ви цакаме, не сме глупаци! Пенсионерите нека си мрат, без това са излишен товар за бюджета.
Българите имат един много, много голям недостатък. Мишоци са. Ако имат някакъв проблем, те не го решават, веднага се разделят на групи, които враждуват помежду си и се мразят. Проблемът се размива, потъва в омразата. За радост на плъховете. Нека малките мишки си стоят в дупките, да си гризат трошичките и да си траят. Светът отвън не е за тях. Животът в дупките е прекрасен. И мишките са щастливи. Казват си “И това ще мине” . И си траят.

Настъпи твоя ден рожден.

Деня, в който тате, си роден.
Не мога днес да те прегърна.
На този ден не ще те зърна.
От тук нататък ще се взирам.
В небето тебе да намирам.
И нека там душата ти се рее.
Сърцето ми за теб лелее.
На този ден, в който си роден.
Ще помня бащината ти любов към мен.
Ще мисля за безброй неща,
Ще ме изпълва тягосна тъга.
Не ще празнуваме рожденния ти ден.
Но с много обич днес ще споменем.
Какъв си бил, за нашите сърца.
Ще пазим в себе си за тебе любовта

В умиращите светлини на залеза,
навярно раждат се поеми.
Но тези мигове тъй кратки са,
да стоплят някой нямат време.

В очите ти гори животът
и чезне в мрака самотата.
Докосвам те с любов, защото
споделяш с мене тъмнината.

Сънуваш бяла пеперуда,
уханието на цветята
и пак танцуваш до полуда,
и пиеш жадно от росата.

А изгрева ще го пропуснем.
Кафе горчиво за наслада.
Ще те целуна, няма да те пусна.
В сърцето ми си вечно млада.