Муза

Бера си диви ягодки, значи, набрах почти цяла кофичка.
Берат се трудно, дребнички са, клекнал съм, те се
крият, губят се из тревата, но все пак успявам да ги открия.
Много ароматни, алени, нежнички, красиви, с тези ситни
семенца отгоре им. Завирам се из шубраците и все ми се струва,
че по-нататък, са най-едрите и хубавите.
И както си скитам, така из гората, изведнъж насреща ми-жена!
Стреснах се. Направо подскочих! Седеше си на едно пънче,
с прекрасна лилава рокля и дълги, черни коси.
– Изплаши ли се! – засмя се тя.
– Изкарах си акъла!
– Видях. Явно, те е страх от жени.
– Не ме е страх от жени. Беше неочаквано. Рефлекс. Стреснах се.
Ти, какво правиш тук?
– Тук живея.
– Къде тук? В гората ли?
– Да. Имам си горска къщичка.
– Хижарка ли си?
– Не съм хижарка. – засмя се тя.
– Защо не отидеш в града, да се омъжиш за някой богат футболист,
ами дивееш тук.
– Тук ми харесва.
– Светът е пълен с откачалки.
– Искаш ли да пием чай? С курабийки.
– Ти… добре ли си? Какъв чай сред гората? Или си носиш термос?
– Не, ще отидем до моята къщичка.
– Да не би, да примамваш мъже и после да им теглиш ножа?!
– На такава ли ти приличам?
– Не, но не те познавам.
– Ще се опознаем. Страх ли те е?
– Стига си го повтаряла! Не. Не ме е страх.
– Тогава, ела!
– Добре. Нека пием чай. И без това ми омръзна да се свирам из
храсталаците.
Хм. Направо е неприлично, жена да кани мъж в някаква си горска къщичка,
но сегашните жени са толкова нахални и нахакани, че не трябва да им се чудя.
Леко съм нащрек, все пак. Знам ли, кой се крие в къщичката? А тя върви
пред мен, с една тънка талийка, с едно сладко дупенце… Започвам да се
пълня с хормони.
– Пристигнахме! – изчурулика.
– Не помня, тук да е имало къщичка?! Често обикалям!
– Тук си е била винаги. Не си я забелязал.
Красива горска къщичка. С верандичка. На верандата-маса с два стола.
Изсечени с брадва, но красиви, със своята недодялана грубост.
На масичката-плетена дантелена покривка. Две чаени чаши, каничка, от която
излиза пара, захарничка, с малка лъжичка. Като че ли, всичко е подготвено
предварително.
– Заповядай, седни!- покани ме тя.- Сега ще донеса курабийките.
И изприпка вътре. Странно. Всичко е много странно. Напрегнат съм
и не мога да се отпусна. Очаквам, да изскочи с някаква брадва и да ме
съсече. Премествам се на другия стол, за да имам видимост към вратата.
Тя се появява усмихната, с поднос, с топли, ухаещи курабийки.
– Заповядай! Топли са.
– Виждам. Усещам. Благодаря! Извинявай, но всичко ми изглежда предварително
подготвено.
– Кое?
– Масичката е с покривка, чашите са две, чаят е топъл, курабийките са
току що изпечени…
– Сложих ги да се пекат и излязох на припек. Тогава се появи ти.
– А чашите, защо са две?
– Винаги са две. Все едно пия чай с баба.
– А, тя къде е?
– Почина.
– Извинявай.
– Няма нищо. Къщичката е нейна.
– И живееш сама?
– Да. Какво чудно?
– Ти, даже, нямаш ток! Не видях жици.
– Нямам. За какво ми е? Дърва много. Имам газ, олио, захар, брашно,
сушени гъби, свинска мас, картофи, сладко от ягоди, малини… Провизии за цяла година.
Освен това, не ям много.
– Значи си хижарка.
– Не съм хижарка. Просто се справям.
– Имаш ли телефон, компютър?
– Не.
– Как така? Не се ли интересуваш, какво става по света?
– Не.
– Не може да бъде?! Ще се ощипя!
– Какво да става по света? Едно и също. Болести, войни, после затишие, мир, после
пак болести и войни, после пак мир, хората се мразят, обичат, размножават, умират… Новите
технологии не ги правят по-щастливи. Спиралата на живота.
– Мъдро говориш.
– Не е ли така?
– Така е.
Отпивахме от чая, беше тихо, само птиците се обаждаха отвреме навреме. Хвърлях скрити погледи
към “хижарката”. Беше много красива.
– Много е приятно сред природата. – казах. – Особено, когато времето е слънчево и тихо, както сега.
– Обожавам такова време!
– Извинявай, че ще те попитам, но съм прям човек. Ти си много красива. Как може, да погубваш
младостта си в тази гора?!
– Тя, младостта ми, ще се погуби и в града. Времето не прощава. Сам каза, че тук ти харесва.
– Да, спокойно е. Но не бих издържал дълго сам.
– Обичам да гледам, как растат дърветата, как разцъфват цветята, как малките пиленца се учат
да летят… танцът на облаците, бълбукането на поточетата, уханието на теменужките…
Никога няма да ми омръзне. В града, хората имат много грижи и не знаят как да живеят.
– Спокойно можеш да живееш в някое малко село.
– И там зависи, дали ще попаднеш на добри съседи. Един селски идиот, може да ти вгорчи живота.
Освен това, женската красота е изкушение. Не искам да ми досаждат разни мъже и да ми казват,
как да живея.
– О, аз не съм такъв! Давам на жените пълна свобода, но си пазя личното пространство, все пак.
Но, мъжката природа… Сега, като те гледам, знаеш какви мисли ми минават.
– Знам. Това е естествено. Но не ми харесва, когато приемат жената за продукт, стока,
кукла, играчка и лична собственост.
– Да… задълбахме се. Мъжете не са еднакви. И жените. Хората са различни.
Просто, трябва да намериш подходящия. Не ми се анализира. Обичам да се нося по вълните.
– И аз. Женен ли си?
– Не. Защо?
– Чудесно! Значи си свободен.
– Относително.
– Искам да кажа, че си със свободен дух.
– Духът ми е напълно свободен. Благодаря за чая! Страхотен е!
– Мащерка и мента.
– Освежава! А курабийките, все едно бяха бабините.
– Голям комплимент е това!
– Не е комплимент. Бих изял още толкова.
– Яж. Има цяла тава.
– Неприлично е.
– Отпусни се, де! Не съм извънземно. Ще ми донесеш ли малко дърва? Под навеса, зад къщата са.
– Разбира се!
– Внеси ги до печката.
…………………..
– Ау! И стаичката ти е от като от приказките! Печка с криви крачета, чайниче върху нея… Перденца
на жълти точки, като малки слънца, дървен креват, покривка с оранжеви слънчогледи, всичко грее…
тоалетка с огледалце, трикраки столчета… Да не си Снежанка?
– Ако бях, ти щеше да си любимото ми джудже.
– Да. Аз съм грозен.
– Няма мъж без комплекси!
– Имам огледало.
– Ти се виждаш с мъжки очи. Аз те виждам с женски.
– И как ме виждат женските ти очи?
– Прекрасен!
– Как спиш на този креват?! Ужасно твърд е!
– С дъски е. После черги, отгоре дюшек.
– Ужас! Ако спя на такъв, ще умра от болки в кръста.
– Пробвай го. Можеш и да поспиш.
– Само с теб!
Тя сложи дърва в печката и се обърна.
– Чу ли се, какво каза?
– Не. Какво?
– Направо ме пожела!
– Така ли?! Не съм се усетил.
Тя се засмя.
………………………….

– Много красиви извивки имат жените. Пълни са с извивки. Нямат права линия.
Носиш се по извивките, като по вълни и винаги стигаш там, при огънчето, пулсиращо и тръпнещо.
– Ох…
– После, целуваш хълмчетата на гърдите, втвърдените им зърна, малиновите устни, ушичките,
притворените клепачи…
– Ох…
– После, слизаш надолу, облизваш пъпчето, стигаш до гънчиците на краката и…
– Ох… Искам го! Дай ми го! Искам да влезе в мен!
…………………………
– Май, трябва да тръгвам.
– Защо? Бързаш ли?
– Не, но да не те притеснявам.
– Да ме притесняваш?! Остани и през нощта.
– Цяла нощ?!
– Какво? Страх ли те е?
– Добре. Оставам.
– Искаш ли препечени филийки с мед и сирене на жар.
– Сирене на жар?!
– Да, ще ти хареса. А за вечеря ще ти направя палачинки със сладко от диви ягодки. – засмя се тя.
– Супер! Страхотна домакиня си!
– Защо не останеш при мен?
– За колко време?
– Завинаги.
– Завинаги?! Няма начин! Въпреки, че ми се иска. Грижа се за родителите си. Освен това, работата ми
ще пропадне без мен.
– Какво работиш?
– Търговец на едро съм.
– Страхливичък си, търговецо.
– Не става въпрос за страх. Обвързан съм с другия свят и технологиите.
– Аз, как живея?
– Това се чудя. Как живееш? И за провизиите са нужни пари.
– Намирам, някак си.
– Освен това, тук минават гъбари и ловци. Няма начин, да не се отбиват.
– Намеци ли са това?
– Не, не! Просто се чудя, как живееш.
– Не се чуди.
– Извинявай. Не искам да развалям магията. Ще те гледам, как правиш сиренето.
…………………………..
– Охххх… Съмнало се е. Кога съм заспал?
– Преди един час. Добре се представи. Ще ми държи цяла година.
– И ти си върха! Ще ми държи две години!
– Ще закусим мекички с чай.
– Кога успя?!
– Ти спеше.
– Не ми се тръгва. Честна дума! Ти си жена-мечта!
– И аз те харесвам.
…………………………….
– Трябва да тръгвам. С нежелание.
– Всяко начало има край.
– Искам да те прегърна и целуна, силно, силно… като съпруг и съпруга. Не! Като любим и любима!
– Благодаря! Беше вълнуващо!
– Другата събота, пак ще дойда! Ще се виждаме често!
– Добре.
……………………………..
Другата събота натъпках джипа с провизии и тръпнещ от очакване, се качих в гората.
Обикалях цял час, но нямаше никаква къщичка. Не може да бъде!

Въртя се, въртя се… не мога да заспя. Няма звезди.
Облачно е. Пердетата висят като някакви решетки на прозорците.
Абсолютна тишина е. Уж е тъмно, ама не съвсем. Стаята ми
постепенно се озарява от странно сияние. Някаква жена
ми се мярка, люспеста, с меч и зелени очи. Трева не пуша.
Не пия антидепресанти. Изпуфтявам и се обръщам на другата
страна. Затварям очи, ще спя и това си е. Сиянието се
засилва, прониква през клепачите ми, сега е пурпурно.
Пак се обръщам. Отварям очи. Жената е до кревата ми.
Извадила е меча от ножницата, очите и са червени.
– Поне ми резни главата, та да се отърва! – казвам.
Тя прибира меча. Очите и стават сини и стаята се озарява в синьо.
– Не те ли е страх?
– Не.
– Знаеш ли, коя съм?
– Идиотче някакво… – казвам.
– Аз съм твоят демон.
– Демонка.
– Добре. Демонка.
– И с кво се занимаваш?
– Тормозя те.
– Мен ли? Не съм усетил.
– За какво мислиш непрекъснато?
– За жени.
– Ето, това е твоят кошмар. Мислиш го непрекъснато.
Не можеш да работиш, не можеш да спиш, не можеш да съществуваш нормално.
Благодарение на мен. Аз съм твоята…ммм… демонка!
– Голям праз! Ако не мисля за жени, значи съм умрял.Трябва ли,
да ти изнасям лекция, че сексът укрепва имунната система, тонизира,
а жените направо сияят след…
– Възможно е, но твоето е натрапчиво.
– Какво ти пука! Имаш хубави гърди.
– Благодаря!
– За какво ти е този меч?
– За да те плаша.
– Няма що! А тези люспи, какви са?
– Камуфлаж.
– Я, го свали! Уау! Жестоко! Много си готина!
– Благодаря!
– Какво само ми благодариш? Мушкай се в кревата, да се гушкаме.
– Никой досега не ме е гушкал. Много е хубаво!
– Не си ли била досега с мъж?
– Не.
– Да не си девствена?
– Какво е това?
– Леле! Добре, че не си демон! Виж, сега… първо ще те докосвам
лекичко и нежно, после ще те целувам…
– Хубаво е.
– Знам. Ти, кога си тръгваш?
– На разсъмване. Но мога да идвам всяка вечер.
– Супер! Аз си лягам късно, към един. Тогава се явявай.
– Добре.
Излезе печена. Всяка нощ ме обземат демони… демонки…демонка…
Ау! Все забравям да я питам, как се казва!

Няма никакъв смисъл от нас, цветята. Цъфтим, опрашваме се,
прецъфтяваме, после всичко се повтаря. Защо се повтаря, не знам.
Какъв е смисълът?
Ами Космосът?
Слънца, планети, галактики… избухване, сливане, поглъщане…
за какво е всичко това? Ненужни трансформации. Все пак, най-необяснимата
загадка за мен, си остава Разумът. Той разбира, че се случва всичко това.
Хората, носители на този разум, са ми много странни.
По принцип, те са различни, един с един няма, но имат и доста общи черти.
Те се обичат и мразят, създават и разрушават, избиват се, размножават се,
събират се и се разделят, и ми се струва, че са объркани и не знаят какво искат.
Но следва най-невероятното. Някои от тях, не всички, виждат красотата.
Някои. Виждат я в предметите, в природата, в себеподобните,
а също и в нас, цветята. Отначало си мислех, че уханието ни привлича човеците,
но те харесват и неухаещите цветя, даже и дребните, диви цветчета.
Не мога всичко да разбера. Само предполагам, че всяко от нас,
си мечтае да бъде погледнато. И съществува, заради единият човешки
поглед и едната усмивка. Само, заради това. Тогава, целият свят, придобива смисъл.
И затова, цъфтим, опрашваме се, прецъфтяваме и после всичко се повтаря.

Усмивка за живите,
сълзица за мъртвите,
животът безкрай се върти.
Покълна пак житото,
пълнят се нивите,
ще има и хубави дни.
Не можем самотни,
все търсиме някого,
в тихото много боли.
Броим всеки изгрев
и чакаме лятото,
да дойде, да ни спаси.

Студено и мрачно.
Любовта спря.
Прегръдката носи зараза.
Красотата въздъхна,
поживя и умря.
Зад ъгъла дебне омраза.
Не искай от мен,
да бъда щастлив,
да пиша с усмивка лирично.
Ще помълча. Дано, да си здрав!
Обичам те, свят! Нищо лично.

Реално, аз съм ничий.
Напразно ме превземат.
Изгубен крясък птичи,
в неписана поема.
Реално, съм самотен.
Обичам тишината.
Когато дъжд запръска,
танцува с мен водата,
прегръщам я и тичам
по блесналите локви…
Тогава, го обичам,
реално нереален,
дъждовното момиче,
в свят малък и специален
и то е с мен, когато
покълват семената,
разлистват се, разцъфват,
в цветенца се превръщат,
ухаейки приятно,
с дъха си ни прегръщат…
Тогава, аз съм неин,
ефирен, безтелесен…
В очите ѝ потъвам
и се превръщам в песен.

Усмихна ми се късметът. На гости ми бяха едни далечни братовчеди, които от години живееха в Англия. Поканиха ме на гости, не къде да е, а в самия Лондон, за около две седмици, като казаха, че мога да взема и приятелката си. Колко мили хора! Веднага изровихме от нета един бюджетен полет, не носехме много багаж, лаптопа, малко дрехи, телефоните и джобни пари. Пътуването мина нормално, като изключим шока от разликата в мащабите на летищата и градовете, и понятията за малки разстояния, които за нас си бяха големи. Пътуването от летището до квартала в Лондон, ни отне повече време и пари, отколкото самия полет. Накрая се установихме в една къщичка-кула, в уж спокоен квартал. Братчедите живееха под наем, на доста тясно пространство, на първия етаж имаше една стая, над нея още една, до която се стигаше по вита стълба. Долу спяха брат’чедите с трите си деца, което беше временно, заради нас. Горе беше семейната им спалня, превърната в стая за гости, пак заради нас. Ако знаех, че е такава ситуацията, хич нямаше да дойда, но те бяха толкова убедителни, а и надделя желанието ни, да видим свят. Уморени от пътя, първо му дремнахме. Матракът беше мек и удобен, все едно спиш в облак. След като си отпочинахме, братчедовица и приятелката ми тръгнаха по магазините, а ние с братчеда , коментирахме живота в Англия. Оказа се, че той ходи на работа с електрифицирано колело. С кола из тесните лондонски улички, било невъзможно. Освен това, имотите били ужасно скъпи, почти невъзможно било да си купиш къща, да спестяваш, също било трудно, работел само той, като ИТ специалист, парите му стигали, колкото да покрива разноските си. Казах му, че с тази професия и в България няма да е зле, но той изтъкна, че тук стандартът е по-висок, освен това, децата му учели тук, установили са се и нямал намерение да се връща. Съгласих се. Всеки си устройва живота, както намери за добре.
Моята любима, първо обиколи супермаркетите, за да види, какво интересно се продава тук. оказало се, че продават само черен боб, но тя предварително се запасила с бял, даже си домъкнала и подправките. За вечеря сготви голяма вкуснотия, всички искаха допълнително, а тя грееше от щастие. Миличкото! След вечеря поговорихме пак за живота тук и там, после се качихме горе, да отмъркаме на големия, мек и удобен креват. Тъкмо се гушкахме и се бяхме унесли, когато се чу топуркане по стълбата. Оказа се, че вратата в дъното на спалнята, не води до друга стая, а до тоалетната. Едно от децата влезе вътре. Звуци като звуци. Какво може да се чуе от една тоалетна. След половин час пак се чу топуркане и другото дете отиде до тоалетната. Любимата ми се притесняваше, мигаше с очички, но аз ѝ казах, да си представи, че сме на някаква канадска ливада и слушаме сто каба гайди. Тя, не знам защо, се обиди и каза, че имам тъп селски хумор, и ми обърна гръб. Три нощи спахме така. Не го пожелавам на никого. Да имаш до себе си здраво, напращяло женско същество, да го усещаш, да ти диша във врата и да не правиш нищо, е ужас на ужасите. Хората си ползваха тоалетната и не им пукаше. И ние се отбивахме там. Нямаше начин. Но сънят ни не беше сън. Моята получи сини кръгове под очите и гледаше много тъжно. Сърцето ми се късаше, защото знаех, какво жизнерадостно същество беше. Накрая, не издържах и направих коварен план. Издебнах ден, в който нямаше никой. Братчеда беше на работа, децата на училище, а жените хойкаха по магазините. Добре, че е интернет. Добре, че имам кредитна карта. Добре, че съм парче дърводелец, водопроводчик, шлосер, жичкаджия и какво ли още не. Докараха ми материалите точно навреме, намерих двама поляци, разбирахме се с ръце и на развален английски, оказаха се свестни момчета. Започнахме яко работа и… направихме външна тоалетна. Свързахме я към канализацията, не беше проблем. Седалката беше с подгряване, докато течеше водата от казанчето, свиреше мелодия. Самата постройка беше дървена и имитираше Биг Бен, имаше си часовник с дървени стрелки. От южната страна имаше пързалка, до която се стигаше с вътрешна стълба и отваряща се портичка. Нощем кулата светеше, защото имаше жълти светодиоди по контурите, захранвани от фотоклетки. Децата изпаднаха във възторг, а брат’чедът в ужас, защото всичко беше незаконно, но вече беше свършен факт. Няколко нощи с любимата спахме спокойно, даже правихме секс. Собственикът на имота, останал изумен от новата атракция, предложил на братчеда друга къща, с три стаи на същата цена, а на тази вдигнал наема. Ние с гаджето, с радост се прибрахме в България, сега сме на село, набиваме боб с люти чушки и се радваме на спокойния живот. Предложих на моята, външната тоалетна да я направя като кулата в Пиза, а тя си вдигна багажа и изчезна. С дълги любовни обяснения и скъпи подаръци, успях да си я върна. Но вече не се шегувам на тема тоалетни. Използвам само тънък английски хумор и то много предпазливо.

Събудих се сутринта, погледнах се в огледалото и изкрещях. Бях светло зелен. Обадих се на шефа, че съм болен и отидох при личния си лекар. Лекарят избяга от кабинета, а също така и всички чакащи пациенти, се разпръснаха на мига. Какво им става?! Зелен съм, не е жълтеница! На всичкото отгоре, двама юнаци от охраната ме изхвърлиха навън и заключиха поликлиниката. Обадих се на 112. Линейката дойде на десетата минута, но като ме видяха какъв съм, подадоха звуков и светлинен сигнал и отпрашиха в незнайна посока. Седнах на една пейка в парка и почти се слях с околната растителност. Жена ми ще ме зареже, това е ясно. Шефът ще ме уволни и това е ясно. Животът ми е съсипан. Минаха двама колоездачи, мъж и жена.
– Виж, каква статуя! – каза жената. – Като жива е. Но защо е зелена?!
– Модернизъм. – отвърна мъжът.
– Глупаци! – отвърнах им, а те се разпищяха и паникьосани натиснаха педалите. Някаква кретаща бабка седна до мен.
– Бабич, болен съм, не виждаш ли?
– Какво ти е? Не си нося очилата.
– Зелен съм. Не си ли личи?!
– И аз бях зелена на младини.
– Аз съм буквално зелен. Кожата ми е зелена. Леле! Тъмнозелен съм вече!
– А корени имаш ли?
– Подиграваш ли се?! – изкрещях, но за всеки случай си събух обувките и погледнах отдолу. – Не! Нямам!
– Радвай се. Ще караш на фотосинтеза. Няма нужда да се храниш. Светлина има достатъчно.
– Ти, добре ли си?! Голяма разбирачка се извъди!
– Добре съм. Ти си мое творение.
– Твое?! Творение?!
– Да. Отиди в някоя пуста гора, най-добре край морето. Тъкмо ще правиш и плаж.
– И съвети ми даваш?!
– Изслушай ме. След три месеца, точно на първо число, се прибираш вкъщи и отиваш на работа. Няма да имаш проблеми.
Бабката захвърли бастуна и хукна надолу по алеята. Скрих се в парка. През нощта се качих на един товарен влак и отпраших към морето. Заживях в една гора, сливах се с храстите, никой не ме забелязваше. Нямах нужда от храна. Нямах нужда и от поливане, слава богу! Пиех си вода съвсем нормално. Чувствах се прекрасно физически, отслабнах и станах като момченце. Не чувствах студ. Ходех си на един пуст плаж. В гората се сприятелих с разни животинки. Оказа се, че всички те, искат едно и също. Да ги галят. Три месеца водих природосъобразен начин на живот. На първо число се прибрах вкъщи. Жена ми ме прати на пазар, все едно нищо не е било. Шефът ми постави спешни задачи. Погледнах се в огледалото. Бях избелял. Жалко! Оказа се, че не е лошо да си зелен. Имаше си доста предимства. В сметката на дебитната ми карта бяха преведени петстотин хиляди. Шокирах се. Изтеглих няколко хилядарки. Никакъв проблем. Егати! Направо съм късметлия! Ходя на работа, заради едното разнообразие. А и жена ми ме обикна много. С нетърпение чакам, да позеленея отново и да се слея с гората.

Облечена изцяло в сиво.
С коса, навита в малък кок.
Измъчена и некрасива.
Как да се влюби в нея Бог?!
Душата ѝ затворена в черупка.
Къде ти е усмивката, жена?!
В гърдите ти сърце ли тупка?
Вървиш и спиш. Живот ли е това?
Сега ми идва, да те ритна.
Но по душа съм джентълмен.
Ще те направя колоритна.
Боичките са скрити в мен.