Прегърнеш ли ме с две ръце
ще ти разкажа,
за изгрева,
и за дърветата сънливи,
и за калинките,
в росата крилцата си измили.
За пролетта, за лятото, за есента,
за песента на утрото,
за грацията на сръндака,
избягал в близкия шубрак,
където може би го чакаше сърна.
За влюбени синигери,
за мократа земя,
и за листата шепнещи понякога… за тебе,
за тихото безвремие,
За чувствата, които ме преследват.
Те, същите, които ято пеперуди
в мен редовно, тихичко събуждат.
За мъничката доза лудост
на сладката малина,
узряла твърдe късно.
За светлина, която в Душата,
ражда добротата без причина.
За нежността, която като котка,
гали се и мърка,
за миговете, за които всеки ден благодаря,
и за подметките,
които с тебе заедно изтъркахме.
За любовта, онази делничната,
която с токчета потропва по паважа.
А аз прегърна ли те с две ръце,
тогава ти за себе си, дали ще ми разкажеш?
