Човекът с хармониката

32381130_1974087202603780_9015982789278826496_n.jpg

на моя учител Кр. Тенев /Майстора/

Човекът с хармоника рядко говори
в суетния шум от тълпи минувачи,
отглежда в очите си сенки и хора –
над хората бди, а под сенките плаче.

По здрач, оглушал от забързани стъпки
на тихи миряни и знатни особи,
безлюдния град в топъл звън ще окъпе
човекът със свойта хармоника джобна.

Извие ли трели, земята забавя
дълбокия пулс, после птиците буди,
а въздухът – фина мембрана, в октави
трепти, сякаш пърхат с криле пеперуди.

И макове нощем поникват в паважа,
полюшват стеблата си крехки по двойки.
Трамваи, подметки… преди да ги смажат,
Луната косач точи сърп за ръкойки.

А вятърът обич в улуците пуска,
потребна и утре светът да танцува.
Човекът, хармоника стиснал във устни,
до изгрев ще свири. Макар… че не чува…

Джогинг

Ах, бабо, бабо!
Този грим не ти отива!
Червилото ти ме разбива!
Отново нещо в теб превърта.
Приличаш ми на к..ва дърта.
Какви са тез зелени шорти?!
Ще тичаш вън! Обичаш спорта!
Не го прави! Ще се разплача!
Ще сбъркаш всички минувачи!

Не ме послуша и излезе.
Прибра се, слънцето като залезе.

Фадинг

Бях си харесал едно момиче. Всяка сутрин пътувахме заедно в автобуса. Погледите ни се срещаха и се усмихвахме. После се правехме, че не се забелязваме, ама то не може, очите ни се привличаха като магнити. Много ми се искаше да я заговоря, навярно и тя го очакваше, но онзи пусти страх от отхвърляне, все ме спираше. Нали съм техничар, реших да ѝ направя някакъв интересен подарък и запознанството ни да е нестандартно. Бях цар в конструирането на цветомузиките, тогава бяха модерни. Слагах по един кондензатор в крайните стъпала и светлините ставаха много “пъргави”, с бърза реакция. Другият номер беше, крушките да са маломощни, навързани в гирлянди. Стъпалата трябваше да са транзисторни, а не тиристорни, защото преливането на цветовете ставаше по-плавно. И последното, но не по важност, екранът трябваше да е ефектен. Започнах да събирам пари за цялата тая работа. Идеята беше, да се получи нещо като тонколона с екран и вградено радио. Сутрин, все така си се гледахме с девойчето. “Усмихвай се, усмихвай… Ако знаеш, какъв подарък ти глася, ще паднеш!”, мислех си аз. Времената бяха други, технологиите също, частите бяха скъпи и дефицитни. Нямаше такова разнообразие от аудио техника, както сега. И жените бяха по-недостъпни. Едно докосване беше цяло събитие, но това е друга тема. Захванах се с правенето на платки, накупих чарколяци, налепих елементите и цветомузиката беше готова. После направих един усилвател, купих малко транзисторно радио, което да вградя вътре и високоговорители. За екран използвах натрошени автостъкла, стават на кристалчета, поставени между два плексигласа. Зад тях монтирах цветните крушки. Светлините искряха, беше много красиво. Всичко това, правех в мазето, където беше моята фото и радио лаборатория. Цялото майсторене продължи около шест месеца. Исках всичко да бъде изпипано. Тонколоната беше от талашит, облепен с фолио, имитиращо дърво. Добре се получи. И преди окончателното сглобяване, реших да я тествам. Радиото имаше и къси вълни, можеха да се хващат и далечни, непознати радиостанции. Проблемът беше, че на тези честоти имаше фадинг, затихване на сигнала. Хванах някаква радиостанция и с ръчкането на тример кондензатори и сърцевини на бобини, успях да постигна по-силен сигнал, звукът беше добър. И тогава запя тя. Някаква жена. Певица. Неизвестна на мен. Разкошен глас. Песента беше нещо между фолклор и джаз. Не знам какво беше. Неизвестен жанр. Неизвестна радиостанция. Неизвестна държава. Неизвестен език. Все едно беше от друга планета. Но тогава не мислех за това. Слушах, слушах, слушах… Не исках да свършва. Душата ми се разби на парчета. Навсякъде пулсираха цветни огънчета, алено, синьо, жълто, лилаво, зелено… Искаше ми се да крещя. После настъпи тишина и мрак. Радиостанцията изчезна. Сглобих всичко. Всяка сутрин мъкнех в един сак творението си, представях си, как ѝ го давам, как тя казва “Ама нямаше нужда!”, как се изчервява и как не знам какво да правя… Но от нея нямаше следа. Потъна вдън земя. Проклинах се, че се захванах с всичко това. Трябваше да я поканя на кино или на кафе, да ѝ кажа, че я очаквам всяка сутрин и много я харесвам, трябваше да започна някакъв разговор и всичко щеше да стане много лесно, но…
Минаха толкова години. А в мен още звучи онази песен, която чух само веднъж и почти ме разплака, и все я свързвам с едно красиво момиче, което повече никога не видях.

Два сезона

Аз съм есен, ти си лято,
два докоснати сезона.
Няма начин да се слеем,
нарушаваме закона.
Ти сияеш, аз съм тъжен
и в косите крия злато.
Днес навярно ще изпратя
своето последно ято.
Ти си лято! Не тъгувай!
Рано ти е да си есен!
Любовта ти ще се случи,
в друга, неизпята песен.

Размисли на една Палечка

32191689_1964152570263910_4060331647776587776_n.jpg

Някой дали знае колко съм малка!?
Мога под прага на пръсти да ходя,
само за входния вятър е жалко –
той ще копнее да тича по пода.

Аз ще му преча, а той ще ме блъска –
детска игра откогато се помня,
после ще клекне до мене навъсен,
ще се престори на нисък и скромен…

Всъщност, дали знае колко съм малка
Вятърът, който разпалва пожари,
който отнася короната кралска,
облаци гони, събаря Икари…

Утре, когато порасна, обаче,
кой ще закача Голямата в мене?
Той ще ме брули, а аз ще си крача…

Вятърът не е съвсем до колене.
Даже съвсем не е май за големи.

Всички жени си приличат

Има една всеобща, уникална и задължителна черта за всички жени от Галактиките, Вселените, от огромния и необятен Космос, и от целия непознат ни и тайнствен свят. Това е липсата на диалогичност. Ако си говорят с някакви мъже или с приятелките си, не си мисли, че това са диалози. Не! Монолози са! С тях те показват, колко са влюбени, щастливи, нещастни, неразбрани, умни, съобразителни, интелигентни, как умеят да живеят, колко са измъчени, независими, как се справят с всичко, работят, раждат и отглеждат деца, грижат се за домакинството, доставят радост на мъжете и без тях, светът ще е ужасно скучен. Те си говорят сами. Не изслушват човека отсреща, не се съобразяват с него и не променят мнението си. Ако не си съгласен с тях, задължително се сърдят и те лишават от присъствието си. Но това не е наказание. Това е глътка въздух, нали така, Black Robot N3?!

Единствена

Дворът ми е голям, но в него няма почти нищо. Само равно окосена трева и три дървета. Нямам време за земеделие, а и всяко растение иска грижи. Но незнайно, как и откъде, точно срещу прозореца ми, поникна и разцъфтя една разкошна, тъмночервена, ароматна роза. Аленото контрастираше на общата зеленина и беше като капка кръв. Рано сутрин, още със ставането ми, очите ми се вперваха в нея. И всеки път се възхищавах на истинската, реална красота, на чудото, решило да подреди по точно определен начин алените листенца. Но знаех, че ще дойде денят, когато цветът ще увехне, ще стане грозен и тъжен, и ще трябва да го откъсна и хвърля. Така се прави. За да покарат нови пъпки и да се разлистят другите прелестни цветове. Всяко растение си иска грижи. Може би, ще намеря време за тази роза. А може би, ще я изкореня. Добре е, животът ми да е лесен и подреден. Не, няма да го направя. Сърцето не ми дава. Подозирам, че малките грижи се отплащат с красота. И е хубаво, пред прозореца ми да цъфти роза.

Кафе с бели облаци

Сутрин си правя едно дълго кафе и сядам на терасата. Небето е кобалтово синьо, както в картините на художниците и в него плуват любимите ми бели, купести облачета, наредени едно след друго, все едно изпуснати от невидим локомотив. Ябълките са отрупани, плодовете вече червенеят между листата. Прехвърчат рояци врабчета, двойки щиглеци прелитат набързо, разнасяйки трели в движение. Житото в нивата вече жълтее. Край пътя са наредени зелените корони на дърветата, губят се в далечината и стигат чак до синия гръб на планината. Доматите в двора едреят и ще са сладки и вкусни, ако не падне градушка. Всичките ми гладиоли поникнаха, голяма красота ще е, когато разцъфнат. Пия кафето бавно, на малки глътки и се радвам на пейзажа. Светът си съществува. А после… После ще ме завърти шайбата и ще забравя за всичко това. До следващата сутрин.