Муза

Стои гнездо самотно,
напразно чака птица.
Поклаща се сиротно,
изгубено в мъглица.
В преплетените клони
тъга го полюлява.
Минават дни, сезони…
На чудо се надява.
Ще дойдат, но се бавят,
объркани в проблеми.
Но птиците не идват,
те вече са големи.
Не, няма да се върнат!
Стои гнездото клето.
Сняг клоните прегърна,
разплака се небето.

.

На човеците им липсва човечност.
Пак повтаря се старата драма.
Кратък миг от безкрайната вечност
и тях вече отново ги няма.
Само камъни, голи дървета…
Край логичен, без ново начало.
И въртяща се мъртва планета.
С черно слънце. От мъка умряло.

Слънце – лънце пак изгя.
Знаех, че така ще стане,
но на сянка ще стоя,
няма начин, да ме хване.
Името ми почва с “Р”,
но не мога да го казвам.
Вместо него казвам “Ъ”,
щом започна да пиказвам.
С мен подскача малко куче.
Ах, ела добичък Шао!
Всички букви ще научим,
ще започнем отначало!