Боровинково утро

Летят врабченца и пеперуди…
Колко прекрасен свят!
Плах слънчев лъч
закачливо ме буди,
другите още спят.
За десет минути
в мен живее детето,
после ставам голям.
Бавно, на глътки,
отпивам кафето,
вече съм възрастен, знам.
Но тъй много искам,
пак да се върнат
баба и дядо, мама и татко,
до мен да поседнат,
да ме прегърнат,
да хапнем мекици
с боровинково сладко.

Нощ

d5e08a63dec25cc78e9b48981f4af120

Не светят романтичните фенери.
Алеята потъна в мрак.
Не зная как да те намеря.
Дали ще те намеря пак?
Наоколо е много тихо.
Не трепва никакво листо.
Дори мушиците се скриха.
Ще дойдеш ли, броя до сто?
За да запалиш светлината
отново в малкия ми свят,
че там сега е много тъмно,
усмивките дълбоко спят.
Ще бъдеш ли пак моя тайна
или желание, поне…
Звезда на челото на мрака
летиш с небесните коне.

Закуска

Пристъпва утрото по чехли,
с пижамка синя на цветя.
Ще ѝ сервирам сладки пресни,
ще се усмихне сладко тя.
Преди съвсем да се разсъмне,
в миг кратък, тих, благословен,
кафето ще докосне с устни
и ще прошепне – чуден ден!
Ще е красива тишината,
защото заедно мълчим.
Ще я целуна по косата,
а после… пак ще си доспим