Муза

Съвсем, съвсем в началото, когато няма понятия, мисли, емоции, няма осъзнаване, няма чувства, само има усещане, че нещо се случва. Тъмно е, но е топло. Чуват се звуци, но ти не знаеш, какво е звук, какво е тъмно, какво е топло. Светлина се процежда през кожата на клепачите, но не знаеш, какво е светлина. Замъглени, усмихнати лица, появяват се и изчезват, не знаеш, че са на мама и татко, но усещаш всичко.
Проглеждаш. Картина “Кошница с грозде” на стената. На другата страна – радиоточка. Една кафява кутия издаваща звуци. На тавана – лампа с жълт абажур.
… Описах обстановката на мама, над главата ми имаше картина с грозде, нали, а тя каза:
– Няма начин, да помниш всичко това. Ти беше бебе!
– Помня го!

Всички петъци са черни.
Само ти си бяла.
Намаляват уж цените.
Всичко, знам, е ала-бала.
Само ти си ми безценна.
Нищичко не струваш.
Кротичка, обикновена,
ме прегръщаш и целуваш.
Днес денят е по-различен,
по-красив и ярък.
Днес разбрах, че те обичам.
Ти си ми подарък.

 

 

Те се намериха в края на една тежка пролет. Лятото донесе толкова топлина в очите и в леглото им, че сякаш горещниците не бяха само месец. Той откри някой, с когото да сподели плътските си фантазии. Тя попадна във фантазиите на някой, който сбъдваше реалната и същност.
Есента! Каквото и да правиш, тя идва. Носи прохлада, но и дъх на край. Усещаха, че лятото си отива, но с него догаря и горещината в тях. Охладнели потръпваха при всеки разговор и пламъкът бавно загасваше. Досущ като есенните листа. Цветни, жизнерадостни, но нападали по земята, в очакване да се превърнат в киша.
Той бе нейния есенен вятър. Разрошваше мислите и и брулеше душата. Студ от думите му сковаваше порива й. Тя беше онази есенна ласка на слънцето, която галеше егото му, но не успяваше да размрази сърцето му.
Есента! Настани се между тях. Понякога топла, понякога ветровита. С усещане за отминала жега и идващия студ. Друг път просто пречистваща стая, в която леката прохлада ни дава миг за размисъл. Дали да живеем в илюзията на вихреното лято или да измием спомена с белия сняг на зимата, и да започнем на чисто.
Те ясно осъзнаваха, че есенния полъх ги отвя на различни вселени. И въпреки разкошните топли нюанси на есенния им ден, студената белота се прокрадна в тяхната история.
Есента! Тя сложи края сред размити пастелни цветове от душите им, в които пътищата им се разминаха.

Т.

Кротко се ронят от звездния кош
тъмнина, тишина, топлина.
И ме прегръща самотната нощ,
с тъжна душа на жена.
Разпилява коси синкав мрак,
ляга с целувка до мен.
Търся в небето сакралния знак.
Ти кажи, за какво си ми ден?

Понякога в застоя на мечтите,
Едва, едва поемаш дъх.
Поняга в сърцето и душата свити,
намества се изтръпващ лъх.

Понякога във здрача на мечтите,
Едва, едва прокрадва се надежда.
Поняга в сърцето и душата скрити,
Съдбата лошо гледа изпод вежда.

Понякога, но само някога.
Докосваш се до нежелани вопли.
Понякога, но само някога.
Мечтаеш за усмивки искрени и топли.

Т.