Муза

– Ти какъв си?
– Писател.
– А ти?
– Поет.
– И двамата в казана с мастило! Ти какъв си?
– Редактор.
– При тях!
– Не-е-е! – ревнаха предишните двама. – В един казан с редактора си е истински Ад!
– Тъй, де! – усмихна се Дяволът.

Ясно е, че жените са създадени, за да ръководят мъжете,
но тази ми разказа играта! Набута ме в един кашон и го ритна в гардероба.
– Направи няколко дупки, да мога поне да дишам! – помолих я.
– Шът! Тихо! – ритна пак кашона тя.
Вадеше ме, само когато имаше нужда от задушевно общуване.
– Кажи, че ме обичаш!
– Обичам те!
– Не така! Не е истинско!
– А как е истинско?
– С чувство! Не те усещам!
– Обичам теееее!
– Не е нужно да крещиш! Добре си чувам! Прошепни ми го!
– Ооооообииииичаааааам теееее…
– Горе-долу… става. Какво харесваш в мен?
– Всичко!
– Не ме лъжи!
– Честно, бе!
– Ще те затворя на тъмно!
– Имаш хубави очи!
– Глупак! Това ли можа да измислиш!
– Наистина са хубави!
– Мисли! Мисли!
– Имаш нежна душа.
– И по-точно?!
– Възвишена е, някак си!
– По-точно!
– Можеш да обичаш!
– А! Дойдохме си на думата! Жените могат, а мъжете са гадове!
Всичките са еднакви! Ти ще стоиш в кашона, докато не се влюбиш
в мен тотално!
– Да се влюбя!!!
– Какво?! Изненада ли се? За какво мислиш, те държа тук?!
– Откъде да знам?
– Искам да разбера, дали мъжете могат истински да обичат!
– Що пък точно аз?
– Случаен подбор! Не си въобразявай нищо!
– Остави ми нещо за ядене, поне…
– Манджички ли искаш?! Оставила съм ти ябълки, хрупай!
Много са полезни! И няма да се заглеждаш в чистачката! Ако
случайно отвори кашона, ще си затвориш очите!
– Ама аз къде съм?
– В гардероба, къде?!
– А гардероба къде е?
– В службата ми! Това е служебен гардероб!
И не ме разпитвай! За утре се подготви психически! Ще те
ползвам като мъж!
– Това, какво значи?!
– Не се прави на глупак!
Тя тръшна вратата и превъртя ключа. Няма измъкване!
Ще трябва да я обичам всеотдайно и до скъсване.
Няма добри жени на този свят! Няма! Впрочем, сетих се за една!
– Мамоооооо!

Безмилостно сърцето ми разбиват,
но странно е, не ме убиват.
Усмихвам се, дори си тананикам.
“Обичам!”, искам да извикам.
Не знам, дали печеля или губя,
но хубаво е, щом се влюбя.
Лети, душата ми безкрила,
вселенска обич преоткрила.

Свърши топлото лято,
паяк на нишка виси,
трепкат листенца от злато,
ставаш златна и ти.
Вятърът стъпва на пръсти,
зимата сладичко спи.
Есенен дъжд ни поръсва,
слънцето в локва блести.

Приказката е в душата ми.
Ела и затвори вратата.
Където искаме ще скитаме,
тук разноцветни са полята.
В небето хвърчила ще пускаме,
ще ги намираме и ще ги губим,
по хълмовете ще се спускаме,
а нощем диво ще се любим.

В тъмното ухая на канела,
ти си топъл карамел,
май сърцето си ми взела,
аз разсъдъка съм ти отнел,
Спряхме се. Това е непонятно,
ние сме блуждаещи слънца!
Сляхме се. Въртим се наобратно
и се превръщаме в деца.
Красиво двамата играем,
откриваме невидими неща,
щастливи сме, дори не знаем,
че съществува любовта.

Ти бавно се събличаш гола,
сияеща ухаеш на любов,
една извивка на виола
докосвам. Вече съм готов.
Косите ти обгръщат ми лицето,
дъхът ти кожата гори
и с всеки удар на сърцето,
боли, боли, боли, боли…