Муза

Слънцето в очите ти вали,
а навънка леден вятър вее.
Хубаво ни е, нали!
Цвете под снега живее.

Днес е светло, утре мрак.
Истините са заблуди.
Чувствам cе, незнайно как.
Мислиш ли, че с теб сме луди?

В абсолютна тишина
чувам ти сърцето. Бие.
И ухаеш на жена.
Аз и ти сме вече ние.

Дома  си изпълнете с доброта.
Сърцата отворете към света.
Душите изпълнете с красота.
И запалете Коледната светлина.
И нека вашите семейства мили
Да бъдат здрави и благословени.
И нека вашите мечти ви носят сили.
Успехите ви нека бъдат окрилени.
На този светъл празник, тъй велик.
Сърцето напълнете с коледното чудо.
Потопете се с душа във този миг.
Живейте с радост, но борете се и лудо.

Отново приказка извая,
снегът изсипал се отгоре.
Града не мога да позная,
напълни се със снежни хора.
Врабченце чурулика гневно,
вън няма ни една трошичка.
А вятърът зад ъгъла ме вика,
да си играе с мен на жмичка.
И помня, мама как ми сложи шала
и плетените ръкавички,
в една далечна зима бяла,
деца, когато  бяхме всички.
Не мога, да изляза днес.
Голям съм, тъжен и тревожен.
Изсипва се снегът с финес
върху света тотално невъзможен.

Съвсем, съвсем в началото, когато няма понятия, мисли, емоции, няма осъзнаване, няма чувства, само има усещане, че нещо се случва. Тъмно е, но е топло. Чуват се звуци, но ти не знаеш, какво е звук, какво е тъмно, какво е топло. Светлина се процежда през кожата на клепачите, но не знаеш, какво е светлина. Замъглени, усмихнати лица, появяват се и изчезват, не знаеш, че са на мама и татко, но усещаш всичко.
Проглеждаш. Картина “Кошница с грозде” на стената. На другата страна – радиоточка. Една кафява кутия издаваща звуци. На тавана – лампа с жълт абажур.
… Описах обстановката на мама, над главата ми имаше картина с грозде, нали, а тя каза:
– Няма начин, да помниш всичко това. Ти беше бебе!
– Помня го!

…………

Мама е красива

 

Когато бях малък, хората бяха много бедни. За сметка на това, бяха много сърдечни и добри. Живеехме във ведомствено жилище, точно на мястото на НДК-то.Там имаше едни жълти, четири етажни, еднотипни кооперации. Ние бяхме в номер пет. София беше чист и спокоен град. Около нас имаше градинка с много цветя, един голям, черен лъв на пиедестал, а на калканите на сградите бяха написани имената на загиналите във войните. Живеехме с едно друго семейство, коридорът беше общ, те имаха две стаи, ние също, имахме и по един килер, преправен на кухня. Мебелите бяха легла, маси и столове, и някой шкаф. Никакъв лукс, само най-необходимото. Но кой ти гледа мебелите! Другото семейство имаше две деца, момче и момиче, заедно си играехме. Майките ни готвеха много вкусно, често вечеряхме заедно, големите си разказваха разни истории, случки от живота или просто сладки приказки, а ние ги слушахме зяпнали, защото всичко ни беше интересно.
Нямаше баня, душ и подобни глезотии. Къпехме се в едно корито. Мама ме слагаше да спя, и дърпаше масата пред мен, за да не я гледам евентуално. Топлеше вода на печката в една голяма тенджера. Слагаше коритото насред стаята и се поливаше с една кана. Аз не спях и я гледах през ресните на покривката. Беше коленичила в коритото, главата ѝ не се виждаше, само част от тялото, раменете, торса и гърдите. Кожата ѝ беше нежна, млечно бяла. С извивките на раменете, мократа коса, изящните ръце, заоблените гърди, грациозна и естествена, приличаше на фея и не разбирах защо се крие. Не ставаше дума за еротика и хормони, едно петгодишно момченце е много далеч от това, но красотата е усещане. Не я разбираш, но я усещаш и съзерцаваш. Може би е вродено. Някои го нямат. Не знам. Но мама беше много красива, когато се къпеше в ламариненото корито.

…………….

Трудният път към познанието

 

В средата на прекрасната ни градина имаше фонтан. Около него беше оформен малък площад. Когато имаше празници, правеха импровизирана сцена. “Естрадата” ѝ викаха всички. Лека метална конструкция,, покрита с дъски. Свиреха оркестри, танцуваха танцьори, играеха артисти, беше хубаво. Там открих магията на изкуството. След като свършеха изпълненията, сцената стоеше по няколко дни, докато я разглобят. Чудесно място за игри. Отдолу имаше празно пространство, страхотно скривалище и моя тайна къщичка. Там заведох съседското момиченце Борянка, с чисто познавателна цел. Вълнуваше ме въпроса, защо тя не пикае права, като мен. Както и подозирах, между краката ѝ нямаше нищо, само малка цепка, докато между моите имаше две топчета и една висулка. Разгледахме се и се измъкнахме да си играем обичайните детски игри. Обаче, тя казала на майка си. Нейната майка казала на моята майка и тогава изядох много як бой. Толкова як, че още го помня. Въпросът е, че не разбирах, защо ме бият.
– Какво правихте под естрадата, а?!
– Нищо.
– Нищо, а?! Какво правихте под естрадата?!
– Разглеждахме се.
– Какво си разглеждахте, а?! Мръсник, такъв?!
Не ми дава сърцето, да продължа този диалог.
Първо, не разбирах, защо съм мръсник. Второ, стана ми ясно, че момичетата са глупави и на тях не може да се разчита. Трето, майките също са глупави. Четвърто, доста е труден пътят към познанието.

Всички петъци са черни.
Само ти си бяла.
Намаляват уж цените.
Всичко, знам, е ала-бала.
Само ти си ми безценна.
Нищичко не струваш.
Кротичка, обикновена,
ме прегръщаш и целуваш.
Днес денят е по-различен,
по-красив и ярък.
Днес разбрах, че те обичам.
Ти си ми подарък.

 

 

Те се намериха в края на една тежка пролет. Лятото донесе толкова топлина в очите и в леглото им, че сякаш горещниците не бяха само месец. Той откри някой, с когото да сподели плътските си фантазии. Тя попадна във фантазиите на някой, който сбъдваше реалната и същност.
Есента! Каквото и да правиш, тя идва. Носи прохлада, но и дъх на край. Усещаха, че лятото си отива, но с него догаря и горещината в тях. Охладнели потръпваха при всеки разговор и пламъкът бавно загасваше. Досущ като есенните листа. Цветни, жизнерадостни, но нападали по земята, в очакване да се превърнат в киша.
Той бе нейния есенен вятър. Разрошваше мислите и и брулеше душата. Студ от думите му сковаваше порива й. Тя беше онази есенна ласка на слънцето, която галеше егото му, но не успяваше да размрази сърцето му.
Есента! Настани се между тях. Понякога топла, понякога ветровита. С усещане за отминала жега и идващия студ. Друг път просто пречистваща стая, в която леката прохлада ни дава миг за размисъл. Дали да живеем в илюзията на вихреното лято или да измием спомена с белия сняг на зимата, и да започнем на чисто.
Те ясно осъзнаваха, че есенния полъх ги отвя на различни вселени. И въпреки разкошните топли нюанси на есенния им ден, студената белота се прокрадна в тяхната история.
Есента! Тя сложи края сред размити пастелни цветове от душите им, в които пътищата им се разминаха.

Т.