Аршин за живот

Нямам нужда от вашата мяра позната!
Моят ръбест аршин и не пасва на всеки –
ръбовете му рибята кост са в гърлата,
плоскостта му – капан за злодумския екот.

Имам къси ръце, но с размах надалече –
ако някой реши да ми счупи аршина.
Преизпълних му крайната кота и вече
безвъзвратно фирата до пепел изстина.

Пазя детската рокля на сини цветчета,
че мирише на лято, на мама и спомен.
Многолистен тефтер с чернови и клишета,
на гърба му записан е Божият номер.

И понеже да помня молитви не мога,
ще звъня до небето за изповед грешна.
Но в студа ако свършат дървата за огрев,
на приятел, бих дала тефтера си спешно.

Имам също мъжа с най-горещите длани,
този който не би се отказал от мене.
Маса, стол и легло, самоделно издялани –
наследих ги от дядо по някое време.

Почерняла игла за поуки съдрани,
нощем бод подир бод кърпя днешните каузи,
на сина си маншети, илици и рани,
още няколко делнично скъсани пазви…

И врабче, на перваза ми кацнало плахо,
да нахраня с трохи и отпратя в небето.
Нямам нужда от друго! Какво не разбрахте!?
Те ми стигат за този живот,
за да светя!

Кафе с бели облаци

Сутрин си правя едно дълго кафе и сядам на терасата. Небето е кобалтово синьо, както в картините на художниците и в него плуват любимите ми бели, купести облачета, наредени едно след друго, все едно изпуснати от невидим локомотив. Ябълките са отрупани, плодовете вече червенеят между листата. Прехвърчат рояци врабчета, двойки щиглеци прелитат набързо, разнасяйки трели в движение. Житото в нивата вече жълтее. Край пътя са наредени зелените корони на дърветата, губят се в далечината и стигат чак до синия гръб на планината. Доматите в двора едреят и ще са сладки и вкусни, ако не падне градушка. Всичките ми гладиоли поникнаха, голяма красота ще е, когато разцъфнат. Пия кафето бавно, на малки глътки и се радвам на пейзажа. Светът си съществува. А после… После ще ме завърти шайбата и ще забравя за всичко това. До следващата сутрин.

Кривият живот

Той беше толкова добър, че направо ме дразнеше. Не повишаваше тон, нищо не можеше да го изкара от равновесие и на всички говореше с една плаха, невинна усмивчица. Казваше се Альоша, но всички го наричаха Льони. Караше един камион за смет, от онези, които събират боклука рано сутрин, харесваше си работата и никога не се оплакваше. И същият този Льони, се ожени за една Мария, тя ли го намери или той нея, не знам, но беше абсолютна негова противоположност. Вечно кисела или сърдита, светът все ѝ беше крив, но най-крив ѝ беше Льони. Командареше го яко, а той все така ѝ се усмихваше. Косата му рано побеля, не беше стар, на около тридесет и пет, и всички подозираха за това проклетата му жена. Но си живееха заедно, родиха им се деца, отгледаха ги, имаха си и внуци. И онзи ден разбрах, че жената на Льони, е починала внезапно, в ръцете му, на входната врата, както са се готвели да излизат. Льони го е преживял много тежко. Получил инсулт, бил абсолютно безпомощен и само повтарял Ма… Ма… Опитвал се да каже Мария. Странно нещо е животът. Излиза, че през цялото това време, той я е обичал.

На море

Лежах на плажа, чисто гола,
от бара дънеше се чалга.
Един ми стъпи на мазола,
изписках като чайка.
Той беше готин, с жълти плувки,
и каза, че съм му в сърцето.
Обсипа тялото ми със целувки,
а после хвърли ме в морето.
Почти се давех, аз не знам да плувам,
с ръце му махах, той се смее.
Спаси ме бързо и се влюби,
сега щастливо с мен живее.

В наличност

Дива любов, до поискване,
вчера щастлив си поръчах.
Днес потвърдиха поръчката,
чакам, да ми я връчат.
Казаха, най безусловна е,
с нея се чувстваш свободно.
Няма претенции, влюбва се,
служи за радост основно.

Ружи

36269282_1688783514570734_9039651636787544064_n.jpg

Денят е дълъг.
Ливадите са прегорели от слънцето силно.
Стъмва се късно.
Рисувам ружи за теб, с бои акрилни.
Защото е тихо. Защото е лято.
Защото го няма и вятърът.
Защото отново е време за влюбване…
Защото обичам цветята.

Тихо

Червената сълза на залеза
проблесна за последно.
Летят в съня си птиците.
До тебе ще поседна.
Ще постоим във тихото.
С ръка ще те прегърна.
Ще ни избягат грижите
и няма да се върнат.

Муза

Не мога да кажа на друга,
това, което казах на тебе.
Всяка жена ми е чужда,
с теб светът е вълшебен.
Когато си тръгваш, оставаш.
Денят на теб ми ухае.
Мъжете в себе си влюбваш.
Чия си, никой не знае.