Муза

Корабът потъва, Капитане!
Любовта ти може ли да плува?
Тя поне да ти остане,
че морето бясно се вълнува.
Да доплува до самотен остров,
някак си, да те спаси.
Житието ще е просто.
Ще сте само двама. Тя и Ти.

….и прибирам лятото в джоба си
да го пазя, все едно е в утроба
да се топлим през зимния студ,
с летния спомен отлежал,
като гъст, ароматен силен Мавруд…

Времето с теб
няма цена.
Ти си една
ужасна жена.
Нищо не правиш,
така си стоиш.
Дори не говориш,
само блестиш.
Умееш да казваш
“обичам” без глас.
А блясъкът виждам,
единствено аз.

Ти като роза се разлисти,
усещам нежен аромат,
но ми минават мръсни мисли,
ще те откъсна, сладък цвят.
Във ваза няма да те слагам,
не си родена за това.
Да бъдеш дива ти приляга,
на шипка ще те присадя.

Сънувам ли? Навярно те сънувам…
Щом спра, дали земята ще изстине?
Ще спра ли песента на птичките да чувам?
Дали ще имам нещо важно и значимо?
Знам – на масата ще има празни чаши,
да ми напомнят, че сънят е минал.
Душите ни ще са с една идея по-богати,
за туй, че всеки споделил е себе си и глътка вино
със другия… А после разминаване.
Изглежда, че Съдбата казва: “Стига!”
Във въздуха остана: “Благодаря, че се познавахме…”
…сънувам ли? Сънувах ! Петелът трети път изкукурига!