Ти вече си изискана мадама
и много сладка поетеса.
Дори облечена с пижама,
пак вижда се във теб финеса.
С ветрило люляш полилея,
размяташ думи, рими, строфи…
Освен това, омайно пееш
и пържиш хрупкави картофи.
Безценна си и милиарди струваш.
Примигваш мило и невинно.
На скромничка ми се преструваш,
а влюбваш се в мъжете безпричинно.
Светът е красив. Нежен си. Нежна съм.
Всяка ласка е сноп светлина.
Обикновеното в дните ни – необикновено е,
щом гори в нас Любовта!
И искам да знаеш, и искам да знам,
че можем да стоплим и най- студения студ.
И вярваш, и вярвам (съмненията ще зачертаем)
че утре отново от Любов ще съм луда и ти ще си луд.
Щастлив си! Щастлива съм! Живееш! Живея!
И оцветяваме и най-сивия ден!
Усмивки през сълзи? Умееш. Умея.
И смисъл на всичко да даваме – край тебе, край мен.
Есента писма ми пише.
Влиза през комина.
Да ми каже иска,
че октомври
вече щял да си замине.
Шипката ме бодна.
Капка на земята капна.
Подписа си сложи и напомни,
че за чай е време
и мармалад да хапна.
Котаракът мърка
сънено до печката.
Свраки две
клюкарстват шумно,
в двора на съседката.
Вятър духна.
Онемяха птиците.
Затанцуваха листата.
Шал е време да плета
и вълнени терлици.
