– Нещо ми стана студено. – помисли си Мрънкалото. -Какъв е този сняг, какви са тези ледове?! Някакъв тъп сън е. Ще се ощипя, за да се събудя, няма начин. Ощипах се. Пак е същото.
Едни странни същества, бяха наобиколили друго странно същество, което стоеше върху леда и трепереше. Имаше дълги крака, дълъг врат, а тялото му приличаше на онова нещо, с което хората чистят прах от мебелите. Беше заобиколено от някакви птици, които нямаха крила и смешно се клатеха, когато ходеха. Бяха, като облечени с фракове и приличаха на усърдни чиновници.
– Откъде дойде тоя?! – попита един пингвин.
– Сигурно е паднал от небето. – каза друг.
– Виж му крилцата! Не може да лети. – обясни трети.
– Значи е дошъл пеш. – допълни четвърти.
– Какво си ти?
– Аз съм щраус.
– Какво е това?
– Аз съм птица, която тича бързо.
– По този лед, ще ти е трудно да тичаш. Откъде си?
– От Африка.
Пингвините се спогледаха. Не бяха чували нито за Африка, нито за щраусите.
– Що за идиоти са тия! Все едно са на събрание. – говореше си Мрънкалото.
– Можеш ли да плуваш? – попита най – стария пингвин.
– Не.
– Не можеш?! – ахнаха всички.
– А, как ще ловиш риба?
– Не знам. Защо да я ловя?
– За да я ядеш!
– Не ям риба.
– Какво ядеш?
– Люцерна.
– Това пък, какво е?
– Трева с листа. Много е вкусна!
– За първи път чуваме! Тук няма люцерна. Има само риба. Ще те научим да плуваш.
– Не искам!
– Няма не искам! Задължително е.
И пингвините го бутнаха във водата. Щраусът беше с дълги крака и шия, но беше дълбоко и само човката му се подаваше над водата.
– Помощ! Давя се! Давя се!
Пингвините го измъкнаха на брега.
– Наистина не може да плува. – каза най – старият.
– Ще умра от студ! – с последни сили изтрака щраусът. Пингвините се скупчиха около него и го стоплиха с телата си. Щраусът малко живна.
– Много са ви малки яйцата. – каза той.
– Защо да са малки?
– Нашите са колкото сто ваши.
– Не може да бъде! И колко щраусчета се излюпват от едно яйце?
– Едно.
– Само едно? Няма логика!
– Това навярно е така, защото в яйцата им са навити дългите им крака и шия. – каза най – старият пингвин.
– Искам, да се върна в Африка! – каза щраусът.
– Къде е това? – попита един пингвин.
– Не знам.
– Как ще се върнеш в Африка, като не знаеш къде е?! – обади се Мрънкалото.
– Не знам. Само ТОЙ знае!
– Кой?! – попитаха в хор пингвините.
– Изкуственият Интелект.
– Добре, ще те върна в Африка. – каза Изкуственият Интелект. – Само се пошегувах.
– Ама, че тъпотия! – измърмори Мрънкалото, обърна се на другата си страна и захърка.
………….
– Не знам, защо всички са кисели?! – каза необичайно сладкият лимон и изпусна капчица сок. До капката се доближи една муха, която беше решила, да се освежи.
– Какво става! Сладък си, като смокиня! Вече не вярвам на очите си! Ти, жълт ли си?!
– Жълт съм.
– Защо си жълт? Би трябвало, да си лилав!
– Защото съм лимон.
– Ти си мислиш, че си лимон!
– Лимон съм.
– Не си. Сигурно си ГМО. Ако всички лимони станат сладки, как ще си правим лимонада?!
– А, може би съм портокал. – каза сладкият лимон. – Може би имам пра – пра баба портокалка. Но ухая на лимон.
– Няма нищо сложно. Ти просто си нов сорт. От теб ще стане страхотно сладко. – обясни един стар лимон. – Има сладко от люти чушки, например.
– Гадост! – измрънка Мрънкалото. – веднъж вече се олютих и изпих цяло езеро с една сламка.
– Между другото, наистина има стар сорт сладък лимон. Казва се лимон на Майер. – обади се Изкуственият Интелект.
– Стига, бе! Ти пък откъде се взе?!
– Аз съм навсякъде.
– Още малко и ще ми кажеш, че има салата от люцерна.
– Има. Кълновете от люцерна са много хрупкави и свежи, богати на витамини и се наричат алфа – алфа.
– Казвах ви, че е вкусно. – появи се щраусът.
– Добавете и парченца риба! Ще стане трепач! – намесиха се пингвините.
– А аз ще ви капна сок. – обади се лимонът на Майер.
– Гадост! – каза Мрънкалото. – Кой ще го яде това?!
– Как, кой?! Уважаемите читатели. – усмихна се Изкуственият Интелект.
– Ура! Значи наистина съм лимон на Майер и не съм нов сорт, а стар! – възкликна сладкият лимон.
– Тогава, по пътя на логиката, аз съм древен философ. Знаех си, че всичко е майтап! – каза Мрънкалото и продължи да спи. А в съня му се появи щраус, който лови риба и пингвини, които похапваха люцерна.
……..
– Ела, да те гушна! Много си сладък!
Мрънкалото се огледа. Говореха на него. Думите излизаха от нежните устни на едно същество, което седеше под плажния чадър. След дълго мълчание Мрънкалото попита:
– А не съм ли ти неприятен?
– Не.
– Какво най – много харесваш в мен?
– Алаброса.
– Как се казваш?
– Афродита.
– Богиня ли си?
– Не. Обикновена жена съм. Искаш ли, да се изкъпем в морето?
– Аз… такова… съм много космат.
– Харесвам космати мъже.
Мрънкалото си приглади алаброса. Имаше нещо съмнително. Млада, красива жена, да хареса точно него. Защо? Защо? Мрънкалото обикаляше в кръг.
“Знам, че съм неустоим. Знам, че няма нищо по – прекрасно от мен. Космат съм и съм намръщен, но това са качества. Но никой, никога не ми е казвал, че ме харесва”.
– Ние не се познаваме. – каза Мрънкалото.
– Ще се опознаем. – отвърна Афродита.
– По принцип, аз съм винаги прав.
– Чудесно! Харесвам решителни мъже! А, ти, харесваш ли ме? Не съм съвършена, но съм истинска жена.
– Ако търсех съвършенство, щях да се погледна в огледалото. – каза Мрънкалото. – Не казвай на никого!
– Какво?
– Че ми е хубаво с теб.
– Добре. Това е само между нас.
– Значи, ме харесваш?
– Да.
– Без мен светът не е интересен.
– Забелязах го.
– Да не си перверзна?
– В какъв смисъл?
– Да колекционираш космати мъже.
– Не. Просто те видях и нещо в мен трепна.
– Какво, по – точно?
– Сърцето ми.
Мрънкалото усилено мислеше.
– Усмихни се. – каза Афродита. – Виж, колко е пъстър светът!
– Ако се усмихна, няма да съм аз. Това противоречи на всичките ми принципи.
– Какви са те?
– 1. Няма нищо по – прекрасно от мен.
2. Който нищо не прави, никога не греши.
3. Ако фактите не ме подкрепят, значи не са никакви факти.
4. Ако търсех съвършенство, щях да се погледна в огледалото.
5. Когато всички са съгласни с мен, значи има нещо гнило.
6. Без мен светът не е интересен.
7. Аз съм винаги правилен.
8. Умората е враг на щастието.
9. Сънят лекува. Но понякога трябва да се събудиш, за да видиш колко си красив.
10. Целият свят ми е длъжен, но не знам, точно защо.
– Интересен човек си. – каза Афродита.
– Така е!
– Какво работиш?
– Спя под един кактус.
– Но това е почивка!
– Не. Работа е. Всеки път, когато се събудя, откривам нови несъвършенства в света и трябва да ги коригирам. Обаче, най – прекрасното е, че съм вечен или поне, докато човечеството съществува.
– Интересна професия. Да поправяш несъвършенствата.
– Не ги поправям. Само ги посочвам. Несъвършенствата са вечни.
– Но аз не съм.
– Да. Ти ще се превърнеш в бабичка, а аз ще съм си все такъв.
– Да не мислим за това. Виж, колко е красив залезът!
– Какво му е красивото? Обикновено мръкване.
– Тогава, защо го гледаш цели десет минути?
– Чакам го да свърши.
– И после в тъмното ще се гушкаме.
– Да се гушкаме! В тази жега?! Предпочитам, да спя сам под кактуса.
– Ще спиш с мен под чадъра.
– Хъркам. Ти ще ме буташ непрекъснато. Ще ме караш, да си вадя сливиците. Ще трябва да не говоря.
– Не се притеснявай! И аз хъркам.
– Щом хъркаш, няма да мога да спя, а това е основната ми работа.
– Много си сладък! Искаш ли да се оженим?
– Да се оженим!
– Да. И ще си имаме деца.
– Деца?!
Мрънкалото хукна като луд по пясъка.
Любовта е капан. Първо ти казват, че те харесват, после, че те обичат, раждат се децата и повече не ти обръщат внимание. Трябва да ходиш на работа и да се грижиш за всички. Най – добре е, да си спиш под кактуса и когато се събудиш, да отбелязваш новите несъвършенства. Това е важно занимание.
Мрънкалото легна под кактуса, защото разбра, в какво е истинското щастие. Сладко заспа и захърка.
……..
Табела в пустинята:
“Всички кактуси са заети. Спете прави.”
🏜️
– Твоят кактус е най – хубав! – каза Афродита.
Мрънкалото отвори едното си око.
– Всъщност, ти го украсяваш! – добави тя.
Мрънкалото отвори и другото си око.
– Не мога да си представя света без теб. Ще е ужасно скучен. – въздъхна Афродита.
Мрънкалото седна и си пооправи перчема.
– Защо ми говориш така? По принцип, всички ме мразят.
– И защо?! Ти си винаги прав.
– Мога да ти позволя, да поспиш половин час под кактуса.
– О! Това е голяма чест!
Мрънкалото дълбоко се замисли. Имаше два варианта. Афродита се шегува. Афродита не се шегува.
– Но има голяма вероятност, да те прегърна в съня си. – каза Афродита.
– Не го прави!
– Защо?
– Може да ни видят.
– Какво от това? Ти си невероятен мъж, с много силен характер.
Мрънкалото скочи на крака и проницателно загледа Афродита. Тя се усмихваше.
– Добре. Ще ти разреша да поспиш един час, но през нощта, когато се мръкне.
– Оценявам жеста! – каза Афродита. – За мен е чест, да поспя зад широкия ти гръб.
Мрънкалото седна на земята и дълго мълча.
– Имаш хубави вежди. – нечаквано за себе си изръси той. Защото не правеше комплименти. Това беше под достойнството му.
– Благодаря! – засмя се Афродита.
Мрънкалото легна по гръб под кактуса и изсумтя. И за първи път видя, че небето е синьо.
– Това, което харесвам в теб е, че си различен от всички мъже, които съм срещала. – каза Афродита.
– Колко мъже си срещала?
– Стотици.
Мрънкалото повдигна едната си вежда и си приглади прическата.
– Толкова много!
– Търся истинския.
– Не търсиш правилно.
– Как е правилно?
– Хващаш един и това е. Всичко е случайност.
– А, не! – каза Афродита. – Нали ще трябва цял живот да го търпя! Трябва с нещо да ме привлича.
…………
Настъпи нощта. Мрънкалото и Афродита легнаха един до друг, гръб към гръб и така захъркаха, че всичко живо в радиус от една миля избяга.
На сутринта Мрънкалото се събуди. Афродита я нямаше. Много ясно. Нали ѝ разреши, да спи под кактуса само за час.
🏜️
– Обичаш ли животни? – попита Афродита.
– Не. Защо да ги обичам?!
– Приятно е.
– Какво му е приятното? Стресиращо е.
– Това става между другото. Не е натоварващо.
– Напротив! Ако имам котка, ще трябва цяла вечност, да я галя.
– Тя няма да живее толкова.
– Да, но аз ще помня, че съм имал котка.
– И ще се усмихваш, когато се сетиш за нея.
– Да се усмихвам?! В никакъв случай!
– Много харесвам черни котки. Очите им греят.
– Котките си имат техен живот, аз си имам мой.
– Но виж го, колко е сладко!
– Коте!!! Откъде го взе?!
– Намерих го под един храст.
– Върни го обратно!
– То ме хареса и пак ще се върне при мен.
– Занеси го далече! На другия край на света!
– Така е и с хората. Когато си харесаш някого, все гледаш, да се върнеш при него. – каза Афродита.
– Аз не харесвам никого. – отвърна Мрънкалото.
Черното коте се сви в скута на Мрънкалото и замърка.
– Много ти отива на костюма! – каза Афродита.
Мрънкалото не знаеше какво да каже, само тежко въздъхна.
– Разреших ти да спиш цял час под кактуса! Сега довлече някакво коте, което ми мърка, без да ме пита! Идваш тук и ми говориш за всякакви неща! Аз не мога, да живея така!
– Добре, ще си отида. – каза Афродита.
– Ти ще си отидеш, но аз ще си мисля за теб и ще те чакам! Не трябваше изобщо да се появяваш!
– Всичко е въпрос на случайност. Сам го каза.
– Най – голямото несъвършенство при жените е, че се случват като бедствие! – обобщи Мрънкалото.
– Не. В това е съвършенството ни. – леко се усмихна Афродита.
– Мога да ти разреша да идваш, но само пет минути месечно. – каза Мрънкалото.
Мрънкалото започна да спи неспокойно. Сънуваше котето и Афродита, и разговаряше с тях. Едва дочака да дойдат петте разрешени минути. Афродита и котето се появиха.
– Омъжих се. – каза Афродита.
Мрънкалото хлъцна.
– За кого? – попита.
– За един съвсем обикновен. Не го познаваш.
– И какво му хареса?!
– Добряк е. Има постоянна работа. Обича котки.
– Казах ти. Така се прави. Хващаш един за ушите и това е.
– Омръзна ми от ексцентрици.
Мрънкалото скрито се усмихна. Отново беше свободен.
…………
Всичко си вървеше по старому. Мрънкалото спеше под кактуса, а когато се събудеше, показваше несъвършенствата на света. Не, че някой ги поправяше. Но трябваше да се напомня, че светът е несъвършен.
Веднъж, Мрънкалото реши да потърси по – голям кактус от неговия и тръгна из пустинята. Видя един в далечината. Не бързаше. Когато стигна до него, се вцепени. Афродита и котето спяха под него.
Разтърка си очите. Въздъхна. Седна до тях и заплака. Котето се събуди. Измяука и го близна по ръката. Събуди се и Афродита. Двамата се гледаха и мълчаха.
– Нали се омъжи! Защо спиш тук?!
– Излъгах те.
– Типично по женски. Всъщност, не знам има ли смисъл?
– Кое?
– Да показвам несъвършенствата на света. Той и без това, никога няма да се оправи.
– Приеми го, какъвто е.
– Не мога. Искам да бъде по – добър.
– И аз искам това. – каза Афродита.
Двамата се прегърнаха.
– Мяу! – каза котето.