Отивам си със тихи стъпки,
по скулата пълзи сълза,
а спомените, целите във кръпки,
се влачат по неравната бразда.
Отивам си и няма да ме има,
в деня ти, във нощта ти и в съня,
ще бъда за окото ти незрима,
а в мислите ти, просто тишина.
Отивам си, недей да ме преследваш,
нали докоснах твоята душа,
недей по стъпките ми болката да следваш…
Не съм за теб… тайфун съм… и руша.
Нали знаеш, че пишещите взаимно се нахъсват и ми идва да напиша нещо като “Ловец на тайфуни” , ама май ме мързи. 🙂
Ти си сладка лятна буря в буркан. Казваш сбогом и откриваш друг. Мен, ако питаш, любовта ме напряга не само физически, но ми товари и психиката, и ми се иска да обичам тихо и невидимо, без никой да го знае. 🙂
Мързел. 🙂