Аз от малка съм решила
кукли да обличам в плетки.
Да рисувам и да шия,
ноооо … понякога са случват грешки.
Бях останала сама
и идея се заражда.
Чух на дяволче гласа:
„Баба трябва да зарадваш!
Най-прекрасната картина
на прозорец ще рисуваш.
Туй умеят го малцина… „
И така се развълнувах!
Взех червило, молив, крем
от кутията на мама.
И във онзи слънчев ден
аз рисувах до забрава.
Къщи, гъбки и цветя.
Облаци, слънца и хора.
Даже вънка заваля.
Аз рисувах без умора.
Най-накрая бях готова,
и доволна, и щастлива.
Включих си касетофона.
Баба влиза и … застива.
Не получих аз похвала.
Не разбран талант останах.
Най- получих кофа с пяна.
Да почистя заповяда.
Бърсах, мазах, мазах, бърсах.
Как шедьовър се почиства?
Бърсах, мазах, плаках, страдах,
а пък баба се подсмихва.
В този ден и обещах,
да рисувам само в блокче.
Нови моливи видях
сутринта на мойто столче.
Прекрасно
Да знаят внуците
Хи хи хи
Преживяла си го, предполагам. 🙂
Абсолютно 🙂
Аз на щерката и обещах стая с бели стени. Да си рисува. Имаше такава стая, точно като беше в художествената. Седят си бели:)
Явно като е разрешено, не е интересно. 😉
На мен щеше да ми е интересно. 🙂
Аз оставих моите дъщери да рисуват по стените в стаята им, когато бяха малки. Първо рисуваха, после – не. Но когато имаха гостенчета, гостите се впечатляваха и рисуваха
Щастливи гостенчета 🙂
Децата трябва да са свободни да изразяват себе си, а не да им се карат постоянно, това ги прави по-свободни и уверени. Ама то таланта винаги си намира пътя 🙂
Готино си го написала.
Едно време на нас много ни се караха и ограничаваха. Хубава е че нещата се променят. Трябва обаче да има и някакви граници и децата да ги разпознават.