Дъждовно

15894993_1170414623074295_1152148815925986807_n.jpg

Има дни, в които водата
по тротоара до мене върви.
Предварително няма записана дата.
Но вали, и вали, и вали…

И макар че, светът е почистен
Просто няма да има дъга…
Днеска слънцето крие лъчите си…
От къде толкоз много вода!?!?

Няма пролет… И няма, и няма…
Има само влага и хлад.
Към дома със чадър някой бяга.
Току виж го обърне на сняг.

И вали, и вали и не спира…
Аз не знам дали е така,
…може би ангелите събират –
всички сълзи от наш`та тъга
и после, като дъжд я изливат…?

Мъгла е, но…

2.jpg

Видимост няма.

В сивия мрак,

тъга се разхожда

по морския бряг.

Силуети изгрева

не дочакали.

Под дървета – мокро

сякаш са плакали.

Посреща ме куче.

Преди малко

на топчица сгушен.

Сега… мята опашка

великодушно.

Черна птица

по плажа нещо кълве.

Помислих –

пясъка иска  да изяде.

От вечерта,

някой забравил лампите…

Светят.

Всичко нашепва

тъжни куплети.

Една вълна

в камък се пръсна.

Капанчета спят.

Отварят ги късно.

Мъгла е, но…

Нима оставаш  равнодушен,

когато песента

на морето слушаш?

Приказка за теб и мен

за теб и мен-2.jpg

Животът ни  – приказка шарена,
разкази с различни сюжети.
Сигурна съм, че на Съдбата сме галеници
и пътеводна звездичка над нас винаги свети.
Стъклените ми пантофки, забравени
в някой шкаф прахоляка събират.
Те са ненужни! И без тях всеки ден
приказните  мигове се намират.
Може би, защото запазихме Вярата!
Вяра в Човеците и Добротата!
И за това все още, с теб – двамата,
пишем своята приказка с лекота.
А често  казват, че  Животът не е приказка шарена,
нито  книжка с цветни картинки…
Ала за нас е! И крачим заедно,
Приказен мъж, единствен пуснал котва в сърцето ми
и до него аз – жена, обута в спортни ботинки.

Бягай!

manos y mariposa.jpg

Хайде, бягай далече,  че си търсиш белята…

Знам, че мечтаеш за нещо красиво.

Нещо, което вечно да помниш.

Дни във които да бъдем  щастливи.

 

Ала не знаеш, че моята стомна

пълна с вода е  от извор лечебен.

С нея ще искам  да измия нозете ти

и в моя свят да останеш  – наивен, вълшебен.

 

После  с платно от кенар ще ти вържа очите,

а ти  ще забравиш и водата, и стомната.

Ще забравиш и хляба, и  топлата къща.

Даже мойте целувки няма да помниш…

 

И макар че, не ще бъдеш никога същия –

ще си тръгнеш от мен… По-голям, но бездомен

Знам.   Който тръгне от тук – не се връща!

Само чай от коприва навява  някакъв спомен…

 

И ще бъде щастлива тази, която спечели

твойта душа и се влюби във чистотата.

Чистота на Душата,  която ти при мене намери…

Бягай, далече! Не си търси белята!

 

Питаш сега, защо ще те пусна?

Аз отговарям – защото се влюбих…

не само в теб, а и в свободата ти.

Свобода на ума, която по тебе загубих.

По”Един прозорец, бял квадрат” – Дамян Дамянов

12801576_837412063072238_4807859942892147124_n.jpg

ЕДИН ПРОЗОРЕЦ, БЯЛ КВАДРАТ
автор – Дамян Дамянов
Един прозорец – бял квадрат,
във седемте насрещни вгледан.
Това е всъщност моят свят.
Мой. И на седемте съседа.
Във първия: изкуствен дъжд –
Жената си цеди прането…
Във втория – жена със мъж…
Ах, джанъм, пущайте пердето!
Във третия – пак той, висок
Вглъбен в чертежа мъж, застинал.
Четвъртия… Плач, некролог…
Горкичкият, нощес – заминал…
До вчера там си бе… В халат,
Дори с цигарка, а пък днеска…
Човешки свят, тъжовен свят…
Прозорец пети – със завеска.
От шестия пък – гръмък джаз.
“Млъкнете бре, младоци – смърт е…”
във седмия – тавански бас:
“О, Макбете, виж: кралят – мъртъв.”
Пране. Любов. Наука. Смърт.
Еснафска неизвестност. Младост.
Актьорски монолог. Чекрък.
Безспирен, скрит с една фасада.
И – аз… Във своя си екран,
Във още седем хорски вгледан.
О, двайсти век, делен, събран
От студ и близост, дето сам
Съм осмия. Сред още седем!