
Мислех да сънувам лято,
но попаднах в сънотеката със сънища зимни
и вместо лястовиче ято,
видях прозорци заскрежени и комини димни.
Красиво бе!
Покрив, сякаш завит с пухкаво одеяло
под слънчеви лъчи блести.
Навсякъде всичко е чисто и бяло.
Студена красота струи.
Дърветата окичени със сребърни ресни.
Не пеят птици.
Видях, врабчета да подскачат отстрани.
Снежинки падат от небето, като замръзнали сълзици.
А аз летя. Разглеждам снежните картини по стъклата`
сякаш съм попаднала в някаква изложба.
Даааа… да се нарисува това, мисля
трябва талант и специална заложба.
И отношение.
Зимата рисува с Любов по стъклата,
гали нежно всяко нещо, сякаш е нейна рожба.
И докато с мисли вглъбени
разглеждам картините вледенени.
Там насреща, на едно стъкло, от нечий дъх,
настъпиха промени…
„Дали само танца на снежинките наблюдава
Отвътре, в тъмнината…? –
мисля – „Или се надява
в този зимен ден
Любовта да звънне на вратата?
Със заскрежената картина
Какво ли ще се случи
Ако…? Ако някой със топлия си дъх се включи?”
Престраших се и звъннах. Наруших тишината…
………..
Нееее, будилникът е бил.
За да го спра, си протегнах ръката.
И сънят се стопи,
… както снежинка от топлина човешка.
Трябва да ставам, но защо ли усещамнечий дъх
в косата ми?
Или съм в грешка?

И колажът и стихоплетеницата са стари, но днешния сняг някак ми припомни за тях.
Другия път да сънуваш море, какви са тия зими 🙂
Може и да е старо, ама е хубаво. Докато четях ми напомняше за колаж, секаш така се редуваха картините.
А с колажа са готина комбинация.
Дъхът на Марсел. 🙂