На завоя

Тандем с brinne/Мариана Бусарова,
на която благодаря, за усмивката и настроението.

На ръба на завоя
живееше ръб.
Бе доста отнесен
и мъничко тъп.
Но влюби се вчера
в една поетеса.
Чорапите нови,
не знае къде са.
Дали да отиде
на срещата бос?!
Това е тревожен
и важен въпрос.
……………
Намери си после
чорапи различни –
изглеждаха свежи,
почти романтични.
Един черен беше
и даже изпран,
чаровникът печен
не беше отвян.
А другият леко
пък, бе на петна,
обу го човекът
без капка вина…
И после отиде
до другия ръб
на среща да види
( не бил така тъп)
една поетеса –
красива, от сой!
А тя зад завеса,
зад своя завой,
видя го как стъпя,
висок и напет –
и как да постъпи?!
(Нали е поет…)
Излезе навънка,
с развяна пола
на токчета тънки,
за фини дела
готова тя беше,
подаде ръка –
усмивка красеше
лицето сега…
Подхвана ръката
добрият поет –
изчезна тъгата,
с един пирует…
И тръгнаха двама
навред из света!
Какво ли ще стане?!
Ще каже нощта…

Самота

Тя беше птица.
Отлетя.
Едно перце дори,
не ми остави.
Безкрайно дълго ме боля.
Надявах се, да я забравя.
Но гледам всеки божи ден,
небето пълно е с щастливи птици.
Летят, а няма ни една за мен.
Аз просяк съм, а те – кралици.
Затварям уморен очи.
И ме целува тишината.
Прегръща ме и ме мълчи.
Завива ме с воал тъгата.

Случка

Търся две палми, опъвам хамак. Катеря, катеря… само лещаци. Няма пясък, червена пръст само. Море няма, чайки няма, кокосов орех няма… Що за остров, това?! Случайно среща туристи.
– Добър ден! Търся две палми, опъва хамак.
– Ало! Шантавият! Не си на Хаваите!
– Аз, къде?
– В България.
– Мамка му! Сбъркал самолет! А моя жена, къде?!
– Хахаха! Шегаджия!
– Леле! Тя хванала правилен самолет! Сега пече задник на Хаваи.
– Не се ядосвай! Ела с нас! Наблизо има хижа, ще хапнем по едно шкембе.
– Шкембе? Това, какво?
– Ще видиш. Много вкусно! Ти, откъде си?
– Аз чукча. Решил ходи на плаж. Зарадва жена.
– Не си чукча ти, а май си ударен от чук. Как се казваш?
– Аз се казва Весела Бяла Мечка.
– Хахаха!
Отишъл на хижа с туристи. Ял шкембе. Много вкусно! Те пили, пели. Те не вярват, аз чукча. Казват, ударен чук. Аз спал с бяла, добра жена. Хубава България! По-хубава от Хаваи! Не съжалява!

Ягодова къщичка

Бера си диви ягодки, значи, набрах почти цяла кофичка.
Берат се трудно, дребнички са, клекнал съм, те се
крият, губят се из тревата, но все пак успявам да ги открия.
Много ароматни, алени, нежнички, красиви, с тези ситни
семенца отгоре им. Завирам се из шубраците и все ми се струва,
че по-нататък, са най-едрите и хубавите.
И както си скитам, така из гората, изведнъж насреща ми-жена!
Стреснах се. Направо подскочих! Седеше си на едно пънче,
с прекрасна лилава рокля и дълги, черни коси.
– Изплаши ли се! – засмя се тя.
– Изкарах си акъла!
– Видях. Явно, те е страх от жени.
– Не ме е страх от жени. Беше неочаквано. Рефлекс. Стреснах се.
Ти, какво правиш тук?
– Тук живея.
– Къде тук? В гората ли?
– Да. Имам си горска къщичка.
– Хижарка ли си?
– Не съм хижарка. – засмя се тя.
– Защо не отидеш в града, да се омъжиш за някой богат футболист,
ами дивееш тук.
– Тук ми харесва.
– Светът е пълен с откачалки.
– Искаш ли да пием чай? С курабийки.
– Ти… добре ли си? Какъв чай сред гората? Или си носиш термос?
– Не, ще отидем до моята къщичка.
– Да не би, да примамваш мъже и после да им теглиш ножа?!
– На такава ли ти приличам?
– Не, но не те познавам.
– Ще се опознаем. Страх ли те е?
– Стига си го повтаряла! Не. Не ме е страх.
– Тогава, ела!
– Добре. Нека пием чай. И без това ми омръзна да се свирам из
храсталаците.
Хм. Направо е неприлично, жена да кани мъж в някаква си горска къщичка,
но сегашните жени са толкова нахални и нахакани, че не трябва да им се чудя.
Леко съм нащрек, все пак. Знам ли, кой се крие в къщичката? А тя върви
пред мен, с една тънка талийка, с едно сладко дупенце… Започвам да се
пълня с хормони.
– Пристигнахме! – изчурулика.
– Не помня, тук да е имало къщичка?! Често обикалям!
– Тук си е била винаги. Не си я забелязал.
Красива горска къщичка. С верандичка. На верандата-маса с два стола.
Изсечени с брадва, но красиви, със своята недодялана грубост.
На масичката-плетена дантелена покривка. Две чаени чаши, каничка, от която
излиза пара, захарничка, с малка лъжичка. Като че ли, всичко е подготвено
предварително.
– Заповядай, седни!- покани ме тя.- Сега ще донеса курабийките.
И изприпка вътре. Странно. Всичко е много странно. Напрегнат съм
и не мога да се отпусна. Очаквам, да изскочи с някаква брадва и да ме
съсече. Премествам се на другия стол, за да имам видимост към вратата.
Тя се появява усмихната, с поднос, с топли, ухаещи курабийки.
– Заповядай! Топли са.
– Виждам. Усещам. Благодаря! Извинявай, но всичко ми изглежда предварително
подготвено.
– Кое?
– Масичката е с покривка, чашите са две, чаят е топъл, курабийките са
току що изпечени…
– Сложих ги да се пекат и излязох на припек. Тогава се появи ти.
– А чашите, защо са две?
– Винаги са две. Все едно пия чай с баба.
– А, тя къде е?
– Почина.
– Извинявай.
– Няма нищо. Къщичката е нейна.
– И живееш сама?
– Да. Какво чудно?
– Ти, даже, нямаш ток! Не видях жици.
– Нямам. За какво ми е? Дърва много. Имам газ, олио, захар, брашно,
сушени гъби, свинска мас, картофи, сладко от ягоди, малини… Провизии за цяла година.
Освен това, не ям много.
– Значи си хижарка.
– Не съм хижарка. Просто се справям.
– Имаш ли телефон, компютър?
– Не.
– Как така? Не се ли интересуваш, какво става по света?
– Не.
– Не може да бъде?! Ще се ощипя!
– Какво да става по света? Едно и също. Болести, войни, после затишие, мир, после
пак болести и войни, после пак мир, хората се мразят, обичат, размножават, умират… Новите
технологии не ги правят по-щастливи. Спиралата на живота.
– Мъдро говориш.
– Не е ли така?
– Така е.
Отпивахме от чая, беше тихо, само птиците се обаждаха от време на време. Хвърлях скрити погледи
към “хижарката”. Беше много красива.
– Много е приятно сред природата. – казах. – Особено, когато времето е слънчево и тихо, както сега.
– Обожавам такова време!
– Извинявай, че ще те попитам, но съм прям човек. Ти си много красива. Как може, да погубваш
младостта си в тази гора?!
– Тя, младостта ми, ще се погуби и в града. Времето не прощава. Сам каза, че тук ти харесва.
– Да, спокойно е. Но не бих издържал дълго сам.
– Обичам да гледам, как растат дърветата, как разцъфват цветята, как малките пиленца се учат
да летят… танцът на облаците, бълбукането на поточетата, уханието на теменужките…
Никога няма да ми омръзне. В града, хората имат много грижи и не знаят как да живеят.
– Спокойно можеш да живееш в някое малко село.
– И там зависи, дали ще попаднеш на добри съседи. Един селски идиот, може да ти вгорчи живота.
Освен това, женската красота е изкушение. Не искам да ми досаждат разни мъже и да ми казват,
как да живея.
– О, аз не съм такъв! Давам на жените пълна свобода, но си пазя личното пространство, все пак.
Но, мъжката природа… Сега, като те гледам, знаеш какви мисли ми минават.
– Знам. Това е естествено. Но не ми харесва, когато приемат жената за продукт, стока,
кукла, играчка и лична собственост.
– Да… задълбахме се. Мъжете не са еднакви. И жените. Хората са различни.
Просто, трябва да намериш подходящия. Не ми се анализира. Обичам да се нося по вълните.
– И аз. Женен ли си?
– Не. Защо?
– Чудесно! Значи си свободен.
– Относително.
– Искам да кажа, че си със свободен дух.
– Духът ми е напълно свободен. Благодаря за чая! Страхотен е!
– Мащерка и мента.
– Освежава! А курабийките, все едно бяха бабините.
– Голям комплимент е това!
– Не е комплимент. Бих изял още толкова.
– Яж. Има цяла тава.
– Неприлично е.
– Отпусни се, де! Не съм извънземно. Ще ми донесеш ли малко дърва? Под навеса, зад къщата са.
– Разбира се!
– Внеси ги до печката.
…………………..
– Ау! И стаичката ти е от като от приказките! Печка с криви крачета, чайниче върху нея… Перденца
на жълти точки, като малки слънца, дървен креват, покривка с оранжеви слънчогледи, всичко грее…
тоалетка с огледалце, трикраки столчета… Да не си Снежанка?
– Ако бях, ти щеше да си любимото ми джудже.
– Да. Аз съм грозен.
– Няма мъж без комплекси!
– Имам огледало.
– Ти се виждаш с мъжки очи. Аз те виждам с женски.
– И как ме виждат женските ти очи?
– Прекрасен!
– Как спиш на този креват?! Ужасно твърд е!
– С дъски е. После черги, отгоре дюшек.
– Ужас! Ако спя на такъв, ще умра от болки в кръста.
– Пробвай го. Можеш и да поспиш.
– Само с теб!
Тя сложи дърва в печката и се обърна.
– Чу ли се, какво каза?
– Не. Какво?
– Направо ме пожела!
– Така ли?! Не съм се усетил.
Тя се засмя.
………………………….

– Много красиви извивки имат жените. Пълни са с извивки. Нямат права линия.
Носиш се по извивките, като по вълни и винаги стигаш там, при огънчето, пулсиращо и тръпнещо.
– Ох…
– После, целуваш хълмчетата на гърдите, втвърдените им зърна, малиновите устни, ушичките,
притворените клепачи…
– Ох…
– После, слизаш надолу, облизваш пъпчето, стигаш до гънчиците на краката и…
– Ох… Искам го! Дай ми го! Искам да влезе в мен!
…………………………
– Май, трябва да тръгвам.
– Защо? Бързаш ли?
– Не, но да не те притеснявам.
– Да ме притесняваш?! Остани и през нощта.
– Цяла нощ?!
– Какво? Страх ли те е?
– Добре. Оставам.
– Искаш ли препечени филийки с мед и сирене на жар.
– Сирене на жар?!
– Да, ще ти хареса. А за вечеря ще ти направя палачинки със сладко от диви ягодки. – засмя се тя.
– Супер! Страхотна домакиня си!
– Защо не останеш при мен?
– За колко време?
– Завинаги.
– Завинаги?! Няма начин! Въпреки, че ми се иска. Грижа се за родителите си. Освен това, работата ми
ще пропадне без мен.
– Какво работиш?
– Търговец на едро съм.
– Страхливичък си, търговецо.
– Не става въпрос за страх. Обвързан съм с другия свят и технологиите.
– Аз, как живея?
– Това се чудя. Как живееш? И за провизиите са нужни пари.
– Намирам, някак си.
– Освен това, тук минават гъбари и ловци. Няма начин, да не се отбиват.
– Намеци ли са това?
– Не, не! Просто се чудя, как живееш.
– Не се чуди.
– Извинявай. Не искам да развалям магията. Ще те гледам, как правиш сиренето.
…………………………..
– Охххх… Съмнало се е. Кога съм заспал?
– Преди един час. Добре се представи. Ще ми държи цяла година.
– И ти си върха! Ще ми държи две години!
– Ще закусим мекички с чай.
– Кога успя?!
– Ти спеше.
– Не ми се тръгва. Честна дума! Ти си жена-мечта!
– И аз те харесвам.
…………………………….
– Трябва да тръгвам. С нежелание.
– Всяко начало има край.
– Искам да те прегърна и целуна, силно, силно… като съпруг и съпруга. Не! Като любим и любима!
– Благодаря! Беше вълнуващо!
– Другата събота, пак ще дойда! Ще се виждаме често!
– Добре.
……………………………..
Другата събота натъпках джипа с провизии и тръпнещ от очакване, се качих в гората.
Обикалях цял час, но нямаше никаква къщичка. Не може да бъде!

Обладаване

Въртя се, въртя се… не мога да заспя. Няма звезди.
Облачно е. Пердетата висят като някакви решетки на прозорците.
Абсолютна тишина е. Уж е тъмно, ама не съвсем. Стаята ми
постепенно се озарява от странно сияние. Някаква жена
ми се мярка, люспеста, с меч и зелени очи. Трева не пуша.
Не пия антидепресанти. Изпуфтявам и се обръщам на другата
страна. Затварям очи, ще спя и това си е. Сиянието се
засилва, прониква през клепачите ми, сега е пурпурно.
Пак се обръщам. Отварям очи. Жената е до кревата ми.
Извадила е меча от ножницата, очите и са червени.
– Поне ми резни главата, та да се отърва! – казвам.
Тя прибира меча. Очите и стават сини и стаята се озарява в синьо.
– Не те ли е страх?
– Не.
– Знаеш ли, коя съм?
– Идиотче някакво… – казвам.
– Аз съм твоят демон.
– Демонка.
– Добре. Демонка.
– И с кво се занимаваш?
– Тормозя те.
– Мен ли? Не съм усетил.
– За какво мислиш непрекъснато?
– За жени.
– Ето, това е твоят кошмар. Мислиш го непрекъснато.
Не можеш да работиш, не можеш да спиш, не можеш да съществуваш нормално.
Благодарение на мен. Аз съм твоята…ммм… демонка!
– Голям праз! Ако не мисля за жени, значи съм умрял.Трябва ли,
да ти изнасям лекция, че сексът укрепва имунната система, тонизира,
а жените направо сияят след…
– Възможно е, но твоето е натрапчиво.
– Какво ти пука! Имаш хубави гърди.
– Благодаря!
– За какво ти е този меч?
– За да те плаша.
– Няма що! А тези люспи, какви са?
– Камуфлаж.
– Я, го свали! Уау! Жестоко! Много си готина!
– Благодаря!
– Какво само ми благодариш? Мушкай се в кревата, да се гушкаме.
– Никой досега не ме е гушкал. Много е хубаво!
– Не си ли била досега с мъж?
– Не.
– Да не си девствена?
– Какво е това?
– Леле! Добре, че не си демон! Виж, сега… първо ще те докосвам
лекичко и нежно, после ще те целувам…
– Хубаво е.
– Знам. Ти, кога си тръгваш?
– На разсъмване. Но мога да идвам всяка вечер.
– Супер! Аз си лягам късно, към един. Тогава се явявай.
– Добре.
Излезе печена. Всяка нощ ме обземат демони… демонки…демонка…
Ау! Все забравям да я питам, как се казва!

Размислите на едно цвете

Няма никакъв смисъл от нас, цветята. Цъфтим, опрашваме се,
прецъфтяваме, после всичко се повтаря. Защо се повтаря, не знам.
Какъв е смисълът?
Ами Космосът?
Слънца, планети, галактики… избухване, сливане, поглъщане…
за какво е всичко това? Ненужни трансформации. Все пак, най-необяснимата
загадка за мен, си остава Разумът. Той разбира, че се случва всичко това.
Хората, носители на този разум, са ми много странни.
По принцип, те са различни, един с един няма, но имат и доста общи черти.
Те се обичат и мразят, създават и разрушават, избиват се, размножават се,
събират се и се разделят, и ми се струва, че са объркани и не знаят какво искат.
Но следва най-невероятното. Някои от тях, не всички, виждат красотата.
Някои. Виждат я в предметите, в природата, в себеподобните,
а също и в нас, цветята. Отначало си мислех, че уханието ни привлича човеците,
но те харесват и неухаещите цветя, даже и дребните, диви цветчета.
Не мога всичко да разбера. Само предполагам, че всяко от нас,
си мечтае да бъде погледнато. И съществува, заради единият човешки
поглед и едната усмивка. Само, заради това. Тогава, целият свят, придобива смисъл.
И затова, цъфтим, опрашваме се, прецъфтяваме и после всичко се повтаря.

Надежда

Усмивка за живите,
сълзица за мъртвите,
животът безкрай се върти.
Покълна пак житото,
пълнят се нивите,
ще има и хубави дни.
Не можем самотни,
все търсиме някого,
в тихото много боли.
Броим всеки изгрев
и чакаме лятото,
да дойде, да ни спаси.

Грип

Студено и мрачно.
Любовта спря.
Прегръдката носи зараза.
Красотата въздъхна,
поживя и умря.
Зад ъгъла дебне омраза.
Не искай от мен,
да бъда щастлив,
да пиша с усмивка лирично.
Ще помълча. Дано, да си здрав!
Обичам те, свят! Нищо лично.