Чадърът със зеленото око

Око зелено гледаше в дъжда,
един чадър плата си бе разперил
и под проливната вода
усмихната жена си бе намерил.
Тя локвите прескачаше с финес,
танцуваше под падащите струи
и много странно, точно днес,
реши обувките си да събуе.
Притихна някак си дъждът,
по улиците нежно ромолеше.
Май, влюби се за първи път,
целуваше, а не валеше.

Издънка

 

Хванах жена ми, че си чати с един. Тя не знае, че съм я хванал. Пратих файла с целия им чат в пощата си и си го чета вечер, преди заспиване. Жена ми все ме пита, защо се хиля като идиот, а аз ѝ казвам, че си чета вицове. Свалките им са по всички правила на играта, с много усмивки, целувки и сърчица. Видях му снимката, небрежно елегантен, леко брадясал, прилича на Никос Вертис. Мойта пък, с някакъв софтуер, се беше издокарала като филмова звезда. Разкошна си! Коментира пичът. Не знае, каква е от кръста надолу. Един път да му се оригне и ще му изчезне меракът. В момента си разменят рецепти. Жена ми му обяснява, как да си приготви дроб по селски. Никога не го е готвила, преписала е всичко от интернет. Тя една филия не може да опече, ще я загори. Той ѝ връща с пикантни пържоли. Ще му я пробвам рецептата, дето толкова я хвали. Мойта му се жалва, че не съм я задоволявал. Довечера ще ѝ скъсам пеперудката. Цяла нощ ще я клатя, горкичката тя. Била служителка в Министерски съвет, на много отговорна длъжност. Леле! Като знам, че продава закуски на пазара, свят ми се завива. Онзи имал яхта. Брей! Милионерче! И яхтата му огромна! В Черно море не съм виждал такава. А, той живеел в Маями, Флорида. Хамериканче, значи! Е, нека си чатят. Нито той ще доплува до Хасково, нито моята ще кацне при него.

Малка, сладка мечта

Винаги съм си мечтал, за баща индианец, но не обикновен индианец, а вожд с орлови пера и лула, мъдър и величествен, който да ми дава правилни съвети и да ме ръководи в живота. За майка, исках да имам ослепителна, руса красавица, с дълги крака, къса пола, черни очила и бяла усмивка. Разбира се, такава комбинация в реалния живот беше невъзможна. Баща ми беше дърводелец, който много искаше да си има къща на село, с дворче, с овощни дървета и лоза, и дърводелска работилница, разбира се, с банциг, абрихт и щрайхмус. Работеше много, но нямаше как да осъществи мечтата си, защото трябваше да изхранва мен и двете ми сестри. Майка ми, беше миньонче, продавачка в бакалия. Смисълът на живота ѝ беше в това, да се харесва на клиентите. Обличаше се елегантно, беше лъчезарна и винаги усмихната. Заедно с колежката ѝ, също красавица, привличаха хора, чак от другия край на града, които пазаруваха при тях, заради доброто отношение и очарованието им. От всичко това, печелеше управителят, оборотът беше голям, а майка ми, така и не забогатя. Единствената привилегия ѝ беше, че познаваше много хора и носеше вкъщи качествени продукти. И двамата ми родители крещяха яко, не се караха, така си говореха, професионално заболяване. Майка ми се надвикваше с клиентите, а баща ми, с дърводелските машини. Аз, разбира се, бях мълчалив, търпеливичък и кротък. Слагах по една книжка за индианците, между страниците на учебника и се правех, че уча. Роднините ми, много искаха, да завърша висше и да стана началник на поща. Защо точно това, не знам, може би им се виждаше почтена, престижна и спокойна професия, но разговорите ни бяха все в тази посока. Отначало спорех с тях, но винаги разговорите ни завършваха с крясъци и разбрах, че няма смисъл да им противореча, формално винаги се съгласявах. За сестрите ми, най-важното нещо беше, да се харесват на момчетата и да са по-готини от другите момичета. Когато им казах, че са глупави гъски и единственото им предназначение е да раждат и отглеждат деца, и да продължават рода, ме намразиха и спряха да ми говорят. За най-голям ужас на родителите ми, зарязах висшето и започнах работа в един металургичен комбинат. Защо точно там? Имах един приятел, той ме нави. Любознателен съм, интересно ми е да разбера, как точно са направени нещата и защо са направени точно така. В техниката, всичко трябва да е точно, иначе не сработва. И винаги, в основата, има някаква оригинална идея, хрумнала на някой, и после доразработена от другите. Всички машини, са измислени от човешкия ум и създадени от човешките ръце, управляват се от тях, произвеждат и създават ценни продукти. Магията е в това, да виждаш, как примитивната, несъвършена технология, се развива и става все по-добра, и достига своето съвършенство, в нещо гениално просто и работещо перфектно. И всичко това, направено от несъвършенството, наречено човек! В производството е напрегнато, гонят се планове, има срокове, но е страхотно усещането, че участваш в общ процес и създаваш. Откъде започва всичко, това исках да разбера. Оказа се, че във всяка професия си има спецове, хора, които са много навътре в нещата, обикновено с голям опит, от които можеш да черпиш знания и можене, хора-съкровища. Трябва да си попивателна, да усвояваш, да ти става интересно. Тогава идва гладът за знания, искаш да учиш и го правиш с желание. После, в процеса на работа, се усъвършенстваш, добавяш свои идеи и ставаш творец, професионалист. Това прозрях, в общи линии. И така… срещнах се с металурзите. Много странни хора. Трудът им е тежък, мръсен, опасен и гаден. Но те си обичат професията. Обикновено са без зъби, заради вредните газове, с болки в ставите, с всякакви хронични заболявания, но не се отказват, работят си. От тях разбрах, какъв необикновен елемент е желязото. Добавяйки различно количество въглерод в него, се получава стомана с различна структура и разни ценни свойства. Добавяйки легиращи елементи, свойствата на желязото се променят до неузнаваемост, става жилаво или твърдо, или ковко, или неръждясващо… Но не е толкова просто. Тайната е в “рецептите”, трябва да знаеш кога, как и какво да добавиш, при каква температура, кога и как да охладиш, закалиш, отвърнеш, последващи обработки, разни тънкости на занаята. Беше интересно, но аз не се занимавах с това. С Любо, поддържахме порталните кранове, а такива имаше много. Всеки кран си имаше спирачки. Управлението му се състоеше в придвижване в различни посоки и работата без спирачки, беше опасна и недопустима, предпоставка за аварии и злополуки. И така, сменяхме износеното феродо на спирачките, наковавахме ново, имаше малко настройка, не трябваше спирането да става съвсем внезапно, а плавно. Катерехме се по крановете, обикаляхме цеховете и работата ни беше свързана с много движение. И най-важното! Крановете се управляваха от кранистки. Влюбих се в една от тях, логично беше. Всичко започна с физическото привличане. Да, със секса, с пожелаването. При мъжете е така. Харесваш си я, очите ти гледат все натам, фантазията ти се развинтва… Тази имаше страхотно тяло, дълга, черна коса и сини очи. Създадена за грях.

————————————————

– Работата ти изглежда елементарна, буташ разни ръчки, но е напрегната и отговорна, защото трябва да внимаваш, да не осакатиш човек.
– Малко хора го разбират.
– Железата са опасни. Веднъж си ударих коляното в един винкел, две години ме боля, притесних се, че се е образувал рак, отидох на лекар, нищо ти няма, каза и след прегледа болката ми мина.
– Успокоил си се.
– Не знам… Представям си, да се скъса въжето и сноп с профили, да падне върху краката на някого.
– Не говори за това.
– Защо не дойдеш с мен на покрива?
– Къде?!
– На покрива. Там обядваме с Любо.
– Обядвайте си. Какво да правя там?
– Нищо. Ще гледаме небето.
– Мога да го гледам и от земята.
– Там е по-хубаво. Пейзажът е страхотен, покривът излъчва приятна топлина и над теб е чисто синьо.
– Нали всички ще ни видят и целият цех ще гръмне!
– Какво ти пука! Това ще е само в началото, после ще свикнат.
– Ти…, защо не ми дойдеш на гости? Ще те запозная с нашите.
– С вашите! Луда ли си!
– Нали не ти пука?
– Не съм подготвен психически.
– Изплаши се. Страх те е от обвързване.
– Не, не ме е страх. Знаеш, че адски ми действаш.
И сега не знам, как ще изляза надървен от кабината.
– Докато слезеш по стълбичката, ще ти спадне.
– Не се знае.
– И аз ходя все с дамски превръзки.
– Защо, често ти идва ли?
– Не, но като те видя се подмокрям.
– Еха! Виждаш ли? Телата ни се искат!
– Да, но аз търся сериозна връзка.
– Понякога, несериозната връзка преминава в сериозна и обратното.
– Не филосфствай!
– Искам да те прегърна, да те целуна, да те хвана за бедъра, за гърдите…
– Може, но не тук. Отдолу ни гледат. И не искам да стигаме до крайности.
– Защо?! Точно в крайностите е най-хубавото!
– Изчезвай!
– Мисля си за теб, знаеш го!
– Знам го.
– Много си лоша!
– За всичко си има време и място.
– Добре. Само не ме запознавай с вашите.
– Бъзльо.
– Утре, пак ще ти регулирам крана.
– Ще те чакам.
– Добричка си. Погледни ме за довиждане!
– По цял ден те гледам.
– И аз. Харесвам усмивката ти… и всичко в теб.
– Всичко ли? Послъгваш малко, май, свалячо!
– Ех… Тръгвам. Вече може. Уби ми мъжеството!
– Ще си го съживиш!
– Устатичка си, но аз харесвам диви жени.
– Леко, да не си удариш коляното в стълбичката.
… Злопаметничка си… Но това само си го помислих.

———————————–

С Любо, пак бяхме на покрива, хапвахме хрупкави, бели хлебчета и топли, сочни кюфтенца, правеха ги много вкусни и си пийвахме биричка. В далечината се виждаха синкавите гънки на планината.
– Кранистката не смее да се качи с мен на покрива, за да не я одумват. – казах.
– За какво ти е?
– Готина е.
– Важен е и характерът.
– Знам. Няма да се женя за нея, но все пак ми се искаше, да е по-смела. Може и да си намеря някоя, която да бъде с мен навсякъде.
– Ще свикнеш и ще ти омръзне. И ще ти се иска да си сам.
– Оставаш сам, но после се връщаш. И така… на приливи и отливи.
– Аз искам стабилна жена.
– Какво значи стабилна?
– Стабилна, значи стабилна. Не може да се обясни. Искаш ли да отидем там?
– Къде?
– При планината.
– Чак там!
– Ще отидем с рейс, докъдето може, после пеш. Ще кажем на шефа, че има авария и ще изчезнем.
– През работно време?!
– Да. Утре.
– Добре.
—————————————-
Рейсът спря в селото, но ние тръгнахме по една странична уличка, която премина в черен път, той пък ни заведе до една рекичка. Решихме да вървим все по рекичката, докато стигнем до извора ѝ. Покрай нея криволичеше една пътечка, ставаше все по-красиво, започна широколистна гора, появиха се свежи полянки, надничаха някакви цветенца от тревата, чуруликаха птици… Стана стръмно, рекичката се превърна в клокочещо поточе и зад завоя се появи… водопад. Не беше голям, около два метра, но си беше съвсем истински, водата се пенеше, разпрашваше и правеше дъга. Долу имаше вирче, оградено с камъни, а в една скална ниша се мъдреше алуминиево канче, оставено от някой добър човек. Не го ползвахме, пихме от шепи, но водата беше ледена, трудно се преглъщаше.
– Много сме кухи, Любо!
– Защо?
– Не взехме нито храна, нито вода!
– Карай! Няма да се бавим. Нали сме на работа.
– Дай, поне да се напием, за да не ни е жадно.
Пихме на почивки, с мънички глътки. Ставаше все по стръмно, гората премина в гъсти шубраци, пътеката свърши, поточето изчезна. Нямаше никакъв извор. Изпод шумата се стичеха безброй вадички, които се събираха, сливаха и в ниското се превръщаха в река. Заобикаляхме трънаците, провирахме се под храсталаците, но беше еднообразно, нищо интересно нямаше, даже нямаше трева, а само стара, сива, миналогодишна шума.
– Мислиш ли, че кранистката щеше да се вре с мен из трънаците?
– Стига с тая кранистка!
– Що, бе! Разсъждавам си.
– Казах ти! Трябва да е стабилна жена!
– Няма стабилни жени. Откъде го измисли?! Всичките са колебливи и смотани. Предлагам ти, да вървим нагоре, защото така ще обикаляме до утре.
– Добре, води ти.
И тръгнахме нагоре по стръмното. Трябваше да има някакъв връх, хълм, височина поне, откъдето да се ориентираме къде сме. Надолу е усойното, нагоре е слънчевото. Елементарна логика. Храстите започнаха да се разреждат, позапъхтяхме се, появи се трева, стана светло, изкачихме се, стръмното свърши и… ахнахме. До хоризонта-море от хълмове, зелени в близкото и сини в далечното. Едни ливади, едни пъстри цветя, някакъв път се виеше като змия и изтъняваше като конец в края си, въздухът беше кристален. Имаше няколко брезички, тръгнахме към тях, да поседнем на сянка.
– Виж, какво има тук! – каза Любо.
– Какво?
Беше малък, бетонен блок, с вдлъбнатина в средата.
– А, това е триангулачна точка.
– Така ли? За какво служи?
– За топографски измервания. На съседния хълм може да има друга такава. Получава се триангулачна мрежа. По този начин измерват височини, разстояния, площи… правят се карти.
– Много знаеш!
– Ако беше кранистката тук, щях да я опъна точно на тази точка.
– Стига с тая кранистка!
– Ама не е ли готино, да си с жена, точно на това разкошно място?!
– Никоя няма да мине през трънаците, за да дойде тук.
– Запомни ли пътя?
– Нямаше път.
– Ако поискаме да дойдем пак, как ще дойдем?
– Не знам.
– Същински рай е тук. Никога не съм го очаквал. Виж, каква панорама е! Все едно си в планинско море!
——————————————-
Кранистката неочаквано се омъжи за един началник на цех, от съседния завод. Видях го. Нищо особено. Обикновен чичка. “Какво хареса в него, какво?!”, попитах я, а тя се разрева и избяга. После напусна работа. Хубавите ябълки, прасетата ги ядат, абсолютна истина е. Любо отиде да работи в чужбина. Загубихме си дирите, не съм го виждал и чувал. Дано да си е намерил стабилна жена. Страхотните хълмове обраснаха с едни огромни дървета, приказната гледка изчезна завинаги, а триангулачната точка е почти неоткриваема. Аз улегнах, печеля достатъчно, още не съм се оженил, чувствам се добре, но понякога, все още, се излягам на дивана, гледам в тъмното и си представям, че съм в онази невероятна точка, с някаква прекрасна жена.

Тя

тя ухае на море

на топъл хляб
тя ухае на любов която
си чакал твърде дълго
и си мислел
че не е възможно да я има
че си я пропуснал

тя ухае на парфюм
от люляк
и септемврийско лято
тя е всъщност
споделено утро
тя е слънце
блясък във очите
сърцетуп
и крехка нежност

тя е още
търсен бряг
и безгранична обич
искрена взаимност
страст
и всичко онова което
е просто поглед
е усмивка
е сигурното убеждение
че си щастлив
че си щастлив сега
за първи път
със нея

тя е

 

Lovewear (Пепър Формаджи)

 

Днес

Ще пием за разсънване кафе,
ще коментираме пейзажа.
Животът е едно тире.
Пак глупав виц ще ти разкажа.
И с обикновените неща
денят ни някак ще премине.
Но друго нищичко не ща.
Достатъчно е, че те има.

Аптечка

Имам си аптечка,
но не е с лекарства.
Пълна е с шишенца
от вълшебни царства.
Синьото е лято,
ароматът-морски.
Лилавото-пълно
с теменужки горски.
В бялото танцуват
цели три снежинки.
В пурпурното шепне
сок от боровинки.
А това е златно,
вътре има есен.
В малкото, прозрачно,
скрих любима песен.
Ако ми е тъжно
или ми се плаче,
бавно ги отварям,
пазя ги, обаче,
щом ги помириша,
бяга ми тъгата
и сияйно светло
става на душата.