Оркестър

– Аз съм най-важен! – каза саксофонът. – Аз правя джаза.
– Няма що! Я, какъв си крив! – обади се тромпетът.
– Ти си като фуния! Аз съм най-красива, със своите изящни форми! – изскрибуца цигулката.
– Ти ли, ма! Ти си винаги под напрежение, с тия опънати струни! – просъска флейтата. – Аз съм най-очарователна, със своя чуруликащ звук.
– Аз задавам ритъма! – издумка барабанът.
– Теб всеки те блъска! – бръмна контрабасът. – Аз карам всички да вибрират.
– Тихо, тихо! Каква е тая какафония! Аз казвам, кой, кога да свири! – изтропа диригентската палка.
– Не е честно! – закрещяха всички. – Ти си най-обикновена пръчка!
– Така е в живота. – отвърна палката. – Най-тъпите стават началници.

Не мога всичко да знам

Не питай, дали те обичам.
Не мога всичко да зная.
Дъждът гъделичка тревите
и чувам смеха им в безкрая.
Усмихват се моите думи,
намигат ми лампите в мрака,
а птиците винаги бързат
и май не умеят да чакат.
Зает съм. В момента усещам.
Защо ми задаваш въпроси?
Докосвам те с мисли горещи
и хукват мечтите ми боси.

Звездоброец

Изгреви, залези…
Топла нощ между тях.
По средата на тъжното
си мечтая за смях.
За момчето безгрижно
от една улица крива,
по която, щом мръкне,
към звездите отива
и се пита, дали някъде,
също, в далечното, там,
живее друг някой,
който гледа насам.

Само веднъж

Белият кон потропваше върху каменната уличка, а принцът се поклащаше върху него. Всъщност, нямаше никакъв кон. И принц нямаше, но мъжът за миг се почувства такъв. Улицата си беше асфалтирана, всеки ден минаваше по нея, когато отиваше към закусвалнята, преди работа. Странно се чувстваше днес. За първи път забеляза брезите. Сигурно бяха двадесетгодишни, но чак сега ги видя. Изглеждаха някак накипрени, малките им листенца трепкаха, а клоните им изглеждаха като гирлянди. Украсяваха улицата. Влезе в закусвалнята. Сервитьорката му донесе менюто.
– Пак кафе с мляко ли? – попита тя.
– Имаш красиви, нежни, бели ръце, като шии на лебеди. – чу се да казва той и се изненада на самия себе си. Тя се врътна и отиде да направи кафе. Донесе го, а в каймака беше нарисувано сърце. Той я погледна и видя очите ѝ. В тях имаше тъга, усмивка, копнеж, надежда, всичко имаше, целият свят беше там. Изправи се и я целуна. Тя го хвана за ръката и го завлече в служебната тоалетна. Щракна ключалката. Направиха го набързо, почти гръмнаха. Излязоха, пооправиха си дрехите. Той отиде в салона. Кафето му беше
изстинало, а сърцето се беше разтворило. Изпи го набързо. Погледна към барчето. Тя стоеше там и му се усмихваше.
– Ще те чакам! – каза му.
Той махна с ръка и също се усмихна. Бързаше за работа. На другия ден, пак отиде там. Уморен и сънен се чувстваше. Тя пак дойде с менюто, търсеше погледа му. Той не вдигна очи.
– Същото кафе ли? – попита го.
– Същото. – отвърна.
Тя донесе кафето. Нямаше сърце в него. Стори му се съвсем обикновена и леко прегърбена. Той го изпи, пак така набързо.
– Вчера, май, забравих да платя!
– Няма проблем! – каза тя.
Плати за двата пъти, извини се и си тръгна. Близо цял месец, минаваше по друга улица и не закусваше там. Накрая се престраши и отиде. Нямаше я. Беше напуснала. Така и не си допи кафето. Не бързаше. Чувстваше се глупаво. Заваля дъжд. По всяко от листенцата на брезите се стичаше вода. Клоните изглеждаха обсипани с бисери. Въздъхна. Белият кон го нямаше, останало беше само клатушкането – онова ежедневното, от което хората ослепяват дотолкова, че ако се случи да усетят нещо истински, го отпъждат като сън, който не трябва да сънуват. Отвори чадъра и се гмурна в обикновения, сив и скучен свят.

По Шекспир

– Къде изчезна, Жулиета?!
Пустее скъпият балкон…
– През девет планини в десета,
отидох да ми сложат силикон.
– Какви са тия джуки страшни?!
Ще можеш ли фъстъци да ядеш?
– Не са за ядене, любими мой, безстрашний!
Ще те целувам, докато умреш.
– Гърдите ти, направо са огромни!
В тях мога да се задуша.
– Не бой се! Виж, какви зърна върховни!
Ако си тъжен, с тях ще те теша.
– Ах, ти си моята наслада!
Но вашите са против мен!
– Какво ти пука! Аз съм млада.
Обичай ме и не бъди овен!
– Обичам те! Ела тук, в храсталака,
за да запретна дългата ти фуста!
– Ти луд ли си! Един с каляска чака.
До мола бързо ще ни спусне.
– Какво е мол? Говориш думи странни.
Изглеждаш толкова различна!
– Не ми носи цветя уханни!
Омръзна ми, да съм благоприлична.
– Не знам, какъв размер са новите ти чашки,
да купя марков сутиен.
– За кво ми е? Аз нося само прашки.
Погледнеш ли ги, ще се влюбиш в мен.
– Аз влюбен съм. Ще ти направя серенада,
но трябва малка подготовка…
– Не се хаби! Аз имам изненада!
На дупето ми има “Р+Ж” татуировка.
– Ах, Жужи, ти си тъй прекрасна!
Най-сладката и шантава жена!
– Обичай ме, не съм ли ясна?
Променлива е женската съдба.

Музика

Облечена единствено по ноти,
тя появи се, като малка песен.
Изтананиках я набързо и животът,
превърна се в етюд чудесен.
Да, вярно, пея мъничко фалшиво,
но е добра и ми прощава.
Съблича нотите, когато
Луната в жълто засиява.
Тогава вече композирам,
на чисто върху бялото ѝ тяло.
Обличам я отново в песен,
сърцето ми, която е изпяло.