Ех, времена!

Бях влюбен в едно нежно и мило момиче. Тя не го знаеше. Трябваше да ѝ го кажа. Никой не чете мисли. Може би се досещаше, а може би не. Имаше няколко варианта. Да я поканя на кино. Да я поканя на кафе. Да я поканя на разходка. Проблемът ми беше, че си глътвах граматиката, когато я видя. Забравях всички думи и главата ми ставаше празна, като балон. Най – правилно беше, да ѝ подаря цветя. Ясен знак, че я харесвам, без много сложни обяснения. Но цветята трябваше, да бъдат крадени. Защо ли? Защото рискувайки живота си в името на любовта, щях да се почувствам истински мъж. Имаше насадени стотици разкошни лалета, точно в центъра на София. Пред партийния дом. Да, онзи, с голямата петолъчка, която после премахнаха. Беше приятна, прохладна утрин. Тук – там някой минувач, бързащ за работа. Доближих се безцеремонно и започнах да късам. Ммммм… прекрасни са! Стресна ме пронизителна милиционерска свирка. Милиционерът тичаше към мен, надуваше бузи, свирката щеше да изхвръкне от устата му. Хукнах с всички сили, бягах много бързо. Спасих се. Знам, че бях престъпник. Но беше в името на любовта. Тя е най-важна. Простено ми е отгоре. Лалетата бяха единадесет, точно, колкото трябваше. Но не ги дадох. Разумът надделя. Ако станехме гаджета, трябваше да се оженим. После деца. Грижи. Тя щеше да напълнее, аз да пусна корем. Любовта щеше да отшуми… Не бях готов за това. Нямах дом, нямах професия. Бях обикновен ученик. Но си рискувах живота, заради любовта. Можеха да ме пратят в лагер или да ме изключат от училище. Но откраднах цветя, заради едно момиче. Най – прекрасното нещо, което съм правил.

Публикувано от

Pet

5 мнения за “Ех, времена!”

  1. Благодаря за усмивката и доброто настроение, което предизвика с това текстче. 🙂 Някак съм убедена, че по онова време малко влюбени момчета са се замисляли, че обекта на любовта им ще напълнее. И изобщо къде толкова разум при бушуващи хормони? На 30 годишнината от завършване на училище един съученик ми казва : ” Ще ми дадеш ли телефона си, че винаги си ми била слабост? ” Моя спонтанен отговор беше: ” Тъй ли? Че аз защо не знам, че съм слабост твоя? ” хахахха Сигурно си ме е представил надебеляла хахахха

  2. В това му е проблемът на лирическия. Представя си, каква ще бъде една готина, млада жена, когато се превърне в лелка и бабичка. Ще я обича ли все още? 🙂

  3. Лирическия да си купи кълбо и да гледа в бъдещето 🙂
    Това с мисленето какво ще стане и какво не, ни е най- голямото щастие и проклятие – нож с две остриета.

Вашият коментар