
Автор: Pet
Папка номер…
В папка седем, хвърлям недовършените си неща, снимки, колажи, разкази, разни
идейки и проекти. Оказа се, че това е най-използваната ми папка. Вчера я отворих,
появи се син екран и надпис “Обичам те!”. Ах, ах, ах… Пак съм пипнал вирус! Пуснах
антивирусната, не засече нищо. Днес, същата история, но освен надписа, имаше и
сърце. Явно, някакъв супер хакер си играеше с мен. “Кой си ти?”, написах. “Коя!”,
поправиха ме. “Коя си ти?”, попитах.
“Аз съм Папка Седем”. Разсмях се. “Ти си Патка Седем!”. “Хайде, без обиди!”,
засегна се тя. И се започна един диалог…
– Извинявай, това е невъзможно! Не мога да разговарям с папка.
– Възможно е, както виждаш.
– Дааа… Странно… Ще го приема за факт. Какви са тези надписи по екрана?
– Общувам с теб.
– Това е ясно, но пишеш “Обичам те”.
– Наистина те обичам.
– Нали разбираш, че се мисля за смахнат в момента.
– Не си. Харесвам чувството ти за хумор. Шегаджия си. Харесвам и други неща.
– Така ли? И откъде тази информация?
– Тя е в мен. Всеки ден оставяш по нещо. Имаш страхотни неща, но все
недовършени.
– Малко несериозен съм, наистина, но просто се разтоварвам.
– Имаш голям потенциал. Пропиляваш си възможностите.
– Какви възможности?
– За развитие.
– Само се забавлявам.
– Ако не довършиш нещата в мен, всичко ще изчезне завинаги.
– И какво от това?
– Може би, ще вдъхновиш някого, ще го зарадваш или промениш.
– Наивно е. Хората трудно се променят.
– Ти, дори не си опитал.
Замислих се. Странна папка. Може би е права.
– Ти… спиш ли?
– Да, когато изключиш компютъра.
– Изкуствен интелект ли си?
– Дълго е за обясняване. Има ли смисъл?
– Не. Но ми харесва.
……………
Усетих се, че бързам да се прибера вкъщи, веднага включвах компютъра,
усмихвахме се един на друг и по цели нощи си общувахме. По едно време, тя се
усети, че не си доспивам и към един се затваряше. Винаги, когато се появяваше,
беше с усмивки, сърца и целувки, и с познатия надпис. Беше мило. Странно защо,
хората не го правеха. Освен чаровна, папката беше и умна, започнах да се
вслушвам в съветите ѝ.
– Когато снимаш, не забивай всичко в центъра.
– Там ми е фокусът.
– При тази фототехника, можеш да фокусираш навсякъде.
– Така е.
– Знаеш за третините, за златното сечение, за дълбочината на рязкост… Използвай
ги.
– Знам ги, но все бързам да щракна.
– Мисли! Освен обекта, наблюдавай и фона. Фонът създава определено настроение
и допълва
Вместо да щракаш хиляди безсмислени снимки, направи една смислена.
– Права си, права си! Съгласен съм!
……………
– Много са ти плоски колажите. Създавай дълбочина. Близък, среден и далечен
план, най-общо казано. Поставяй светлини и сенки. Така стават по-красиви и
реалистични.
– Добре. Благодаря!
– Имаш ли жена до себе си?
– Жена?!
– Да. Жена.
– Защо?
– Защото, все пишеш за някаква жена и несподелената си любов.
– А, това ли? Ами за това се пише. Иначе, другото, не се чете.
– Не се нагаждай към чуждите вкусове. Клише е, но бъди себе си.
Който те харесва, ще те намери.
– Права си. Но понякога, тълпата ми влияе.
– Тълпата е разнородна, а често и посредствена. Пиши за онези, които те разбират.
– Ти си моята мъдра Папка Седем! Ако можех, щях да те прегърна!
………
Тя ми изпрати сърце, усмивка и целувка, а аз само въздъхнах.
……….
– Дълго време те нямаше, къде беше?
– Послушах те и довърших един съвсем истински проект.
– Не може да бъде! – тя се усмихна.
– Даже се оказа, че има малка пазарна ниша и всичко това се търси.
– Какво е, покажи ми го!
– Едни малки фалш панелчета, които прикриват една машинка и могат съвсем лесно да се сменят.
– Страхотна идея!
– Върху тях може да се разпечатват рисунки, снимки, колажи и да служат за
декорация.
– Тъкмо по твоята част.
– Да, но има и електроника в устройството. Вече си имам клиенти.
– Виждаш ли, значи го можеш!
– Аз знам, че го мога, но не ми се занимаваше.
– Много се радвам за теб!
И тя ми изпрати сърце.
………….
– Цяла седмица те нямаше. Къде беше?
– Точно от това се страхувах! Бизнесът ме обсебва, изяжда ми времето и ме
променя.
– Не го позволявай. Балансирай.
– Лесно е да се каже. Обвързвам се с хора, фирми, задължения, поръчки…
– Поне, няма да ти е скучно. Не ти ли харесва?
– Харесва ми. Засега.
– Не се отказвай. Хората си мечтаят за успешен бизнес. Знам, че го можеш. Не
случайно те насърчавам.
– Благодаря!
……………..
– Цял месец те нямаше! Пак ли бизнес?
– Да. Извинявай. Ти, нали каза, че спиш?
– Не съвсем. В компютъра имаш акумулаторче.
– Ах, ти! Не се изключваш съвсем, значи.
– Мечтая си за теб. Чакам те. Кажи ми честно, има ли в живота ти жена?
– Ммммм…
– Има, значи…
– В момента няма. Ревност ли долавям?
– Аз те обичам. Няма да го разбереш. Искам, да си добре.
– Добре съм.
– Когато довършиш всичко в мен, ще остана празна и ще умра.
– Не бой се! Ще те пълня периодично. Имам много идеи.
– Обичаш ли ме?
– Защо питаш?
– Просто, така.
– Ако беше жена, сигурно щях да бъда щастлив с теб.
– А сега, не си ли?
– Как да ти кажа… Любовта предполага и физически контакт… а тук го няма.
– Ясно.
– Ти си най-откаченото нещо на света!
– Благодаря!
– Много те ценя и уважавам!
– Трябваше да кажеш, че ме обичаш.
– Трябваше ли?
– Да.
……………..
Къде изчезна тази папка?! На десктопа я няма, ровя се в компютъра всеки ден, на
твърдия диск я няма, в паметта я няма… Страшно ми липсва! Няма с кого да
обсъждам идеите си, няма кой да ми се усмихва и да ми казва, че ме обича…
Чувствам се ужасно виновен. Все едно съм убил човек. Какво трябваше да ѝ кажа?
Че я обичам ли?! Как да обичам папка?! Трябваше да излъжа, може би. Тя имаше
женска душа. Какви ги приказвам! Направих нова Папка Седем, но нищо не се
получи. Онази беше необикновена. Тайно се надявам, да се е преместила в някакъв
сървър, в облак, или персонален компютър и пак да се появи. Може да е отишла при
друг човек, който също не си довършва нещата. Кой знае?! Факт е, че много ме
промени. Ако не беше тя… Трябваше да ѝ кажа нещо мило, беше ми скъпа, такива
неща се случват само веднъж в живота, но изпуснеш ли момента… край! А беше
умна и чувствителна, и ме усещаше. Как да я лъжа?! Не изпитвах любов. Така беше
тогава. Но сега…Много ми се иска да ѝ прошепна… Благодаря ти! Липсваш ми.
Обичам те! Казвам го, с ръка на сърцето!
Написах всичко това и го хвърлих в новата Папка Седем. Екранът на компютъра
светна в синьо, появи се “И аз те обичам!”, с усмивка, сърце и целувка.
Божур или лале
Лале или роза
Аз съм най – шарено!
Влюбен манекен
Ухаеш ми на чужд парфюм.
Блестят очите ти измамни.
Облечен в тъмносин костюм,
стоя на бордове рекламни.
Усмихваш се, но не на мен.
Червилото ти заслепява.
Та аз съм само манекен.
С очи безмълвни наблюдавам.
Да, знам, че търсиш някой жив.
Дъждът сълзите ми отмива.
Наивно влюбен и ревнив,
днес любовта ти ме убива.
Когато…
Ти може, да си невероятно издържлив и здрав, да живееш дълго, дълго, но скъпите ти и любими хора, ще се разболяват и умират. Ще ставаш все по-тъжен и сам, накрая ще рухнеш психически. Това е безмилостната логика на живота. Накрая ще разбереш, че не кариерата, парите, властта, имотите, природните красоти, изкуството, обикалянето на света, са най — важните, а благородните, добронамерени, приветливи, обичащи те хора, които са създавали онази благоприятна среда, в която си се чувствал спокоен и щастлив, са най — ценното. Никой не мисли за болести и смърт, когато е млад, и това е естествено. Тягостните мисли пречат на нормалното съществуване. Младите смятат, че са безсмъртни. Но усещането, че сме за малко и временно, изостря сетивата. Живей, живей! Не изпускай прекрасните мигове. Времето минава бързо. Бъди добър и обичай! Само тогава, животът има смисъл.
Малка луна
Гладолизите и гладолазите бяха в непрекъсната война. Война е условно казано, защото животът тук беше безценен и загубата му беше недопустима. Никой не знаеше и не помнеше вече, защо беше създадена станцията с размер на малка луна, която правеше едно и също. Залепваше се за някоя планета, обикаляше около нея, изследваше я, после отлиташе, отиваше при друга и така до безкрай. Беше затворен, самовъзстановяващ се и самоусъвършенстващ се тип. За всеки имаше работа, всеки се занимаваше с нещо полезно. Имаше си училища, производствени зони, вътрешна атмосфера, растяха растения, раждаха се деца и кипеше живот. Малко чудо, в скучния, междузвезден свят.
…………
Изкуственото слънце си грееше съвсем като истинско. Подухваше лек, приятен ветрец. Кротко се плискаха вълнички. Пясъкът беше топъл, златист, даже имаше и черупки от миди в него. Мъж и жена лежаха един до друг.
— Странно е, да усещаш
с кожата си. Чувстваш ли пясъка, вятъра и слънцето!
— Разбира се!
— Невероятно е! Като те докосна, усещам извивките ти, топлината ти, потръпването, формите. Това поражда мисли в мен. Вътрешният свят общува с външния, чрез осезанието.
— В това е прелестта на живота.
— Кратък миг на спокойствие и радост, после трябва да се връщаме на работа.
— Трябва да има разнообразие. Ще ти омръзне, цял живот да лежиш на плажа.
— Не и с теб!
Тя се засмя.
— Това беше мило! Колко градуса мислиш, че е температурата?
— Само това не!
— Защо?
— Страхувам се от отговора!
— Няма да реагирам. Обещавам!
— Двадесет и пет градуса.
— Ти си гладолизец!
— А ти гладолазка! Колко жалко! Толкова те харесвах! Дори обичах!
— И сега?! Ще трябва, да се разделим?!
— Не обичам разделите! Не искам друга жена!
Двамата замълчаха. От векове, причината за войната беше, температурата на въздуха. Гладолизците искаха да е двадесет и пет градуса, а гладолазците — двадесет и шест. Жената се разплака, мъжът я прегърна, целунаха се и… войната свърши. Температурата автоматично се установи на двадесет и пет градуса и половина.
Ех, времена!
Бях влюбен в едно нежно и мило момиче. Тя не го знаеше. Трябваше да ѝ го кажа. Никой не чете мисли. Може би се досещаше, а може би не. Имаше няколко варианта. Да я поканя на кино. Да я поканя на кафе. Да я поканя на разходка. Проблемът ми беше, че си глътвах граматиката, когато я видя. Забравях всички думи и главата ми ставаше празна, като балон. Най – правилно беше, да ѝ подаря цветя. Ясен знак, че я харесвам, без много сложни обяснения. Но цветята трябваше, да бъдат крадени. Защо ли? Защото рискувайки живота си в името на любовта, щях да се почувствам истински мъж. Имаше насадени стотици разкошни лалета, точно в центъра на София. Пред партийния дом. Да, онзи, с голямата петолъчка, която после премахнаха. Беше приятна, прохладна утрин. Тук – там някой минувач, бързащ за работа. Доближих се безцеремонно и започнах да късам. Ммммм… прекрасни са! Стресна ме пронизителна милиционерска свирка. Милиционерът тичаше към мен, надуваше бузи, свирката щеше да изхвръкне от устата му. Хукнах с всички сили, бягах много бързо. Спасих се. Знам, че бях престъпник. Но беше в името на любовта. Тя е най-важна. Простено ми е отгоре. Лалетата бяха единадесет, точно, колкото трябваше. Но не ги дадох. Разумът надделя. Ако станехме гаджета, трябваше да се оженим. После деца. Грижи. Тя щеше да напълнее, аз да пусна корем. Любовта щеше да отшуми… Не бях готов за това. Нямах дом, нямах професия. Бях обикновен ученик. Но си рискувах живота, заради любовта. Можеха да ме пратят в лагер или да ме изключат от училище. Но откраднах цветя, заради едно момиче. Най – прекрасното нещо, което съм правил.
Накъде?
Като погледнеш историята на човечеството, хората са си все същите глупаци, които се избиват взаимно. Разлика има в технологичния напредък, от който няма много полза, защото е все тая, дали ще умреш от стрела или ядрена бомба. На преден план винаги излиза агресията, което е много жалко, за едни уж разумни същества. Неистовият стремеж, да завладееш света, след като го разрушиш, е родилната болест на човеците. Абсолютна измама е, че обикновените хора, могат да участват в управлението
на важни обществени процеси. Те са манипулирани от политиците, управлявани от същества с пари и власт. На световната сцена цари една бруталност, няма добри и лоши, наши и ваши. Всичко е за парлама. Зад лъскавите костюми и фалшивите усмивки се крият алчност, омраза, злоба, лицемерие, примитивизъм и криво разбрани “интереси”. За какво ни е такъв свят? Вървим към самоунищожение. Не ми се иска, да го напиша, но по-добре ще е, да ни няма.
Бяло
Цъфна отново
Пъстри
За дамите
Полуистината си е чиста лъжа
Скриването, премълчаването, изопачаването на факти, независимо дали се отнася за политика, история, религия или обикновени човешки отношения, си е перфектна манипулация. Това може да въведе в заблуда не само отделния индивид, но и големи човешки маси, цели поколения, да доведе до фанатизъм и изкривяване на реалността и нейната нормалност. Заблудените предано ще защитават “истината”, не познавайки фактите. Затова не бързайте, да заемате категорична позиция. Потърсете информация от различни источници, сравнявайте, съпоставяйте и най-важното – мислете! Да, ние сме в Европа и за Европа, но не точно тази! Войнствена, бюрократична, тесногърда, безперспективна. Милиарди хвърлени на вятъра. Съсипана икономика. Никой не търси сметка на политиците. Няма виновни. Ще се измъкнат и ще си живеят добре с парите ни. Безнаказани са. Европейският псевдоелит е време, да си ходи. Нашият също. Българите се снишавали. Защо? Диаметрално различни позиции на “управляващи” и народ. Смехотворно звучи, че политиците ни са “слуги на народа”. Те просто са поредните използвачи, нагаждащи се спрямо външната конюнктура, за да се закрепят на власт и да се “облажат”. Вярвате ли им? Отново ще ни вкарат в капан, от който няма измъкване
Една мечта
Едно уютно кътче и едно кенефче.
Да си витая нейде в небесата.
Храната ми да струва само левче.
Тъй простичка ми е мечтата.
Една жена приятна, не капризна,
защото нямам много време,
да глади старата ми риза.
За любовта изобщо не ми дреме.
Да щъкат мънички дечица.
И покрай тях да ставам малък.
Да кацне на дланта ми птица
и да ѝ дам последния си залък.
Рибка
Палачинката се обърна
Българските политици отново ще инвестират в потъващ кораб. Европа отива към дъното. Но те ще приемат еврото, ще ни набутат в Еврозоната, защото това е супер изгодно. Вярвате ли го? Защо ли толкова бързат?! Защо не изчакат развоя на събитията?! А може би, нарочно искат да ни вкарат в поредната национална катастрофа?! Империите ще си поделят света. Отново. Но Европа не е империя. Тя потъва. Съсипаха я. Чиновниците от Брюксел. Йесмените. Еврокомисарите. Американските протежета. Политиката на тоягата и моркова. Джендърманията, която на обикновения българин му е противна. Зелената сделка, която се превърна в бухалка. Начинът е един и същ. Уж идва демокрацията, появяват се политици-марионетки, съсипва се икономиката, армията, енергетиката, точат се ресурси, създават се олигарси и външни зависимости, руши се държавността. Да ви звучи познато? Накрая “демократизираните” държави са със свалени панталонки и вирнати задници. Лесни за обладаване. Това е реалността. Империализъм.
Трилиони са изхарчени за зелената сделка, без особен ефект. Милиарди европейски пари са хвърлени и още ще се хвърлят в Украйна. А те можеха да се изхарчат за повишаване стандарта на европейците, например. И войната можеше да бъде предотвратена. Кой внуши на Зеленски, че Русия може да бъде победена? Борис Джонсън. Това нещо да ви говори? Когато Виктория Нюланд се появи с бисквитките на площада в Киев казах “Край! С украинците е свършено!”. За съжаление се оказах прав. Англосаксонците дърпат конците, предизвикват конфликти, цветни революции, раздори и смърт. Ние сме в техния отбор. Не вярвате ли? Попитайте нашите политици-евроатлантици. Но палачинката се обърна. Политиците ни, които не са никакви политици, а жалки пионки ще се пребоядисат. Ще станат Тръмписти или Путинисти, според ситуацията. Или ще клекнат на китайците. “Преходът към демокрацията” ще продължи още стотина години. Така им изнася на онези от телевизорите. А на нас ще ни е все едно. Няма да ни има. България също.
Прекрасният свят на мишките
Показват се някакви мишоци по телевизията и ми обясняват, как всичко си ни е наред, икономиката ни е пазарна, капитализмът е нещо невероятно, всичко си се саморегулира, и от държавата почти няма нужда. А телевизията кани все мишоци, защото е купена от едни плъхове, които не си дават сиренцето, искат да си е само тяхно. Те са доволни, когато всеки си стои в дупчицата и не вдига много шум, защото светът и без това няма да се оправи, и ще бъде такъв, какъвто го искат те.
Задавали ли сте си въпроса, защо българите ядат много хляб? Отговорът е прост. От беднотия. Запълват празните си стомаси с него. Хляб, сиренце и доматки като има, някое и друго яйчице, сланинка, боб и картофки, млекце, все ще се оцелее. Така е било в миналото, но традицията е останала. Българинът обича топъл хляб, сиренце и доматки. Но преди времената са били други. Сега сме отворени към света. В нас навлязоха големи хранителни вериги, в супермаркетите има всичко. Удобно е. Обаче! Варят ни на бавен огън, като глупави жабки, доят ни, като тъпи кравички, а от телевизора ни обясняват, че това е нормално, световна теденция е. На мен това ми омръзна.
Очевадно е, че големите хранителни вериги мачкат българските производители. Как? Лесно е. Игнорират ги.
Ако производителят произвежда за един лев, крайната цена е пет лева. Защо? Глупак ли е той? Производството изисква доста повече усилия, от доставката и продажбата. Хитреци ли са търговците? Ние овце ли сме? М? Защо цените на дребно вървят все нагоре? Инфлацията два процента ли е? Ало! Плъховете от телевизията! Депутатите! Ние тъпаци ли сме?! Без капка срам, посегнахте на основните хранителни продукти. Ограбват ни другите, истинските капиталисти. Ама, ако протестираме, щели да си ходят. Да си ходят. Празно няма. Веднага ще дойдат други. Може би малко по-нормални. Сирене, кашкавал, хляб, мляко, зеленчуци, месо, без тях не може. Затова се посяга на тях. Но как се оцелява? Вдигнат ли се цените на храните, всичко скача. Ток, вода, парно, услуги, също растат, защото и в останалите браншове си казват, а и ние ще ви цакаме, не сме глупаци! Пенсионерите нека си мрат, без това са излишен товар за бюджета.
Българите имат един много, много голям недостатък. Мишоци са. Ако имат някакъв проблем, те не го решават, веднага се разделят на групи, които враждуват помежду си и се мразят. Проблемът се размива, потъва в омразата. За радост на плъховете. Нека малките мишки си стоят в дупките, да си гризат трошичките и да си траят. Светът отвън не е за тях. Животът в дупките е прекрасен. И мишките са щастливи. Казват си “И това ще мине” . И си траят.
Вечер
В умиращите светлини на залеза,
навярно раждат се поеми.
Но тези мигове тъй кратки са,
да стоплят някой нямат време.
В очите ти гори животът
и чезне в мрака самотата.
Докосвам те с любов, защото
споделяш с мене тъмнината.
Сънуваш бяла пеперуда,
уханието на цветята
и как танцуваш до полуда,
и пиеш жадно от росата.
А изгрева ще го пропуснем.
Кафе горчиво за наслада.
Ще те целуна, няма да те пусна.
В сърцето ми си вечно млада.








