Някъде там на съдбовна пътека,
срещат се в тайнството двете души,
бродили в нищото хиляди века,
пак се откриха, да слеят съдби.
Тя, наранена и мъничко луда,
с бяла усмивка в индиго дете,
той, колоритен, живял във заблуда,
страстен и нежен, със смело сърце.
Пак се откриха, разпръснаха мрака,
в който живяха без цел, със вина,
в сънища цветни разчетоха знака,
пак са едно във безсмъртна душа.
Пламък близнак ме допълва… горя…
снимка: интернет
Оха！:）
Харесва ми, как жените пламенно се борят за любовта си, влагат темперамент, емоции и хиляди нюанси на чувствата, докато мъжете са много застреляни и само в краен случай, с половин уста, казват “Обичам те！”.
Много е хубаво, Цвети! Светиш
Благодаря ви:))) Е, бориме се Йохански! Имаме ли избор, като сте толкова застреляни?
Хубаво е да си застрелян, защото нямаш никакви грижи. :）
Колажчето е сладко