Тя е влюбена, как ú личи
вечер пие небесните дрожди
звезден прах в посивели коси
се изсипва, но тя иска още!
Закъснялата пълна луна
е премрежила поглед и гасне …
…тя е влюбена в тази страна
от живота на който не пасва!
Тя е сякаш от кръв и от плът
и е истинска, както бе вчера,
даже всички звезди да я спрат
тя ще бъде свободна – химера!
Но е влюбена, как ú личи
всяка гънка по нея се смее
тя излиза по сиви коси …
…и е влюбена, или пък …не е!
Дъжд
Пак дъждът “мокри” тъжните спомени,
сивотата притиска във ъгъла,
драскотини от стари “отломки”
правят съботата мрачна и дълга!
Избелялата, жълта покривка
ще ми сложи кафе за душата
и докосвайки пак ще я питам …
колко дъжд е видяла горката!
Ще отворя прозорците тежки,
за да влезе прохладната есен,
а дъждовните капки погрешно
ще заместят сълзите ми пресни!
Щом измръзне във мене тъгата
ще забравя за миг всички спомени
на покривката, стара, позната
ще разкажа за тайни дъждовни!
После, бавно на няколко глътки,
пак ще пия кафе за душата,
а тъгата със няколко стъпки
ще остави следи по стъклата …!
Прости ми, родих се човек,
отидох да гоня „медали“,
да бях животинка … елек
или сноп студени кинжали!
Родих се, за да причиня
на някому болка в гърдите,
да съм част от всичко в греха
да искам, дори и звездите!
Родих се, отново човек,
но вече съм нещо в кавички,
очите ми гледат през лед,
душата е в кални лунички!
Прости ми, забравих, че тук …
сърце, ти, отляво ми даде,
а дяволът, сякаш напук
за капка мирó* ме продаде!
/автор Ани Димитрова/
* мирó – светѐно масло
Не ми помагай, мога и сама,
отдавна със едно крило политам,
а то, горкото – тънка пелена,
издигна ли се само се оплита!
Не ми помагай, мога и сама,
отдавна от сълзите си все вкусвам,
“поливам” с тях забравена леха
на някой, който скоро ме „напусна“!
Не ми помагай, мога и сама
на хората в устенцата да „сложа“
горчилката, когато завистта
им, винаги с охота ме спохожда!
Недей да ми помагаш … аз сама
ще мога, ако искам да се върна,
но пътят ми обратно е скала,
която във подобна ме превърна!
Недей да ми помагаш … аз сама,
със мен на самота не се обричай,
пази душата си от сивота,
когато можеш, винаги обичай!
От години ти пиша това дълго писмо,
но не мога да спра и листата не свършват,
тъжно гледам навън самотно дърво,
с оголени клони и връх, но прекършен…
Всяка дума до теб се превръща във стих,
ала вятърът хладен, почти ме разсейва
и за малко изгубени капчици дъжд,
да заместят в очите ми сълзите „небрежни“.
Пак е есен дошла и небето “тупти”,
сменя слънцето жарко със облаци сиви,
не загатва за теб, само малко, дори,
но изпраща ми вяло лъчи колебливи.
Нямам спомен по-нов от последния с теб
с него всеки път бавно крася редовете
и изписвам с търпение ред подир ред
със надежда, че идваш преди снеговете…
Тежка зима намести се в мойте коси,
все по-трудно и трудно дописвам листата,
но в очите ми вече не идват сълзи,
просто знам си, че още….още малко ще чакам.
Колко време ти пиша това дълго писмо,
но ще Трябва да спра, не че свършват листата…
…тук ме няма, но дойдеш ли, старо дърво,
вместо мен ще ти каже: Не успях да дочакам!
*снимка: Интернет
Много трудно разпервам крила,
аз не съм многолика и дръзка,
много често погрешна стрела
се забива във мен, но се пръска!
Имам силни и слаби страни,
нямам ангели да ме закрилят,
имам доста познати “добри”,
и приятели с мене … да пият!
Не познавам добре честността,
даже никак – не ми и отива,
но на чуждо не слагам ръка,
просто взимам, когато ми взимат!
Не разбирам от празни слова,
само с поглед вината я виждам,
скривам всяка продажна сълза
и не спирам във мен да зазиждам!
Не полагам цветя и венци,
те – умрелите, няма да видят,
просто гледам със тъжни очи
как в пръстта всички дружно се сбират!
Много трудно разпервам крила,
аз не съм многолика и дръзка,
но се питам дали ще спася
в мен доброто, което се пръска!
