Няма невъзможни неща

“Алиса се засмя:

– Няма смисъл да опитвам – каза тя. – Човек не може да вярва невъзможни неща.

– Смея да ти кажа, че не си се упражнявала достатъчно – каза Царицата. – Когато бях на твоята възраст, аз се упражнявах по половин час всеки ден. Какво! Понякога успявах да повярвам не по-малко от шест невъзможни неща само преди закуска… Хайде!”

 

Луис Карол. “Алиса в страната на чудесата “

Танц с вятъра

И ето! Аз летя!

В ръцете съм на Вятъра!

И „Благодаря…” шептя,

че позволи Съдбата ми

В небето с него днес

свободно да се рея,

танцуваме, въртим се,

Душата моя грее.

 

Дали ще има утре?

Какво ли беше вчера?

Не ме интересува!

В този миг – ЖИВЕЯ!

А публика крещи –

„Ти пак си на земята!”

Те не разбират!

С теб ли съм – във полет е Душата!

 

юни, 2014

“Трохички” лято

И никой не разбра, как си отиде лятото. Изчезна сякаш без да

се сбогува…

А може би сега е  в златната корона  на нежната бреза? Там сгушило се е, за да не тъгува. Или  в парата от чая, наситена с тревите ароматни? Нима това не е „трохичка“ лято?  И тези зрели дюли? Кехлибарът  на асмата? Дори си мисля, че може да е в недрата на земята. Да топли корените, за да оцелеят  през зимата студена и жестока. А също, че догаря днес в последните цветя. В хризантемите. Така от тях ни обещава, да се върне догодина. А до тогава, да го търсим в елексира гъст събиран от пчелите, във ядката на ореха любима. Да си спомняме за него докато се наслаждаваме на сока от зрели плодове. И на бурканите със зимнината, скътани във някое мазе. На печената тиква, на кестени горещи, на сухата смокиня …

 А да… част от него навън изгнива, но то е за да натори земята и след години пак „трохички“ лято през зимата да има.

Просто следващ сезон за обичане

Просто следващ сезон за обичане

Любовта – това е да искаш да преживееш с някого всички годишни времена.
“Вино от глухарчета”.

Рей Бредбъри

Не ми е тъжно, когато вали.
Просто гледам, как падат листата.
Как се стелят сутрин мъгли,
а по- късно издухва ги вятърът…

Не ми е тъжно, когато вали.
Плача? Не, може би плаче лятото.
За птиците отлетели на юг
или завижда на Есента за позлатата.

Не ми е тъжно. Есен е.
Просто следващ сезон за обичане
Вярно. По-студено стана на вън…
За това в много Любов Ни обличам.

Чадърите

Вятър през шала се промъква в пазват

че зима идва иска да ми внуши.

Почти до краката ми,

пясъка мокър, вълната полазва.

Студен дъжд ръми –

плаче за чадърите, самотни.

Тъжна е зимната картина.

А те, чадърите, като ранени животни,

са нахвърляни един върху друг,

вероятно стотина.

Зловещо.

С два лебеда разделям,

забравена в джоба бисквита…

Довиждане море, до следваща наша среща!

Издайница сълза се стича,

но кичур коса успява да я запази от хората скрита.