Във залива на октоподите е тихо.
Две котки точат жално нокти,
а лунната пътека е гръбнак на риба.
Ще си говорим тихичко
да не смутим морето…
И да не го събудим.
Да не открадне думите ни,
защото напоследък е крадливо.
Да не открадне думите,
които някога откраднахме от него.
Ще си говорим тихичко, нали?
Автор: jazmin
На мен остави камъните
Твоите очи, страннико, и моите
не виждат едно и също…
Твоите виждат пътя,
моите – камъните!
Твоите виждат изгрева,
моите виждат залеза.
Твоите виждат радост,
моите виждат болката…
Твоите уши, страннико, и моите
не чуват едно и също!
Твоите чуват песен,
моите чуват вопъл.
Твоите чуват звън,
моите – камбаната…
Твоите чуват крясък,
моите – само стон!
Твоите рани, страннико, и моите
не болят едно и също!
Твоите болят като живота,
моят живот е рана.
Така че – не спирай при мен, страннико!
Върви си, върви по пътя…
На мен остави камъните!
Луна за двама
Докато си представях
какво си представяш
когато заспиваш,
малка сова обсеби нощта.
Тъжен прилеп разграфи тишината
с объркани, недоверчиви полети.
Оживя тъмнината…
Стискам очи…
Зад неподвижните клепачи,
в застиналия лапидариум на миналото
е покой.
Единствено
промъква се като крадец
най-жълтата
луна за двама.
Петък вечер
По тази улица навярно си вървял,
и совата навярно е една и съща…
Познах те – призракът ти бял,
във петък вечер все се връща.
Все още ли жадуваш за смеха ми?
Тогава усмихни ме– моля те,
изгубена съм в чужди драми,
повикай ме – навънка пролет е!
Все още ли ревнуваш ветровете,
танцуващи с полата ми туист?
Една сълза в окото ти засвети,
а аз треперя като лист…
Но не от страх, студено ми е сякаш,
при тебе никога не е студено,
вземи ме, вместо да ме чакаш,
във петък вечер ми е позволено…