Понякога в мене е зима…
не топла, а зла и проклета
и зрънцето надежда умира
в студеният ти поглед оплетено.
Понякога в мене покълват
обичи за вчера, днес…и за винаги
сърцето пришито…то, клетото
възкръсва след всяко убиване.
Отстъствието ти
в мен покълна.
Но цвете пролетно
не се роди.
Във лед обвита
ореолно…питам се
Къде си ти?
А нашите мечти?
Ела …
и отхапи от мене
къс греховен
/малко студ/
и тъмна страст
да ти припомня
що е обич
преди да се превърна
във вода.
Преди да се разлея
по очите ти
преди да стана
извор от сълзи
ела, да разтопиш
леда вековен.
Или те е страх
да не боли?