Клубът на прецаканите

Казвам се Джо. Това не е истинското ми име, но и вие си измислете някакво. Ще ви бъде по-лесно. Участието ви тук е съвсем доброволно, винаги можете да напуснете. Таксата е сто лева за година. Ако напуснете по-рано, сумата остава в клуба.
Няма смисъл да се ядосвате. И без това сте прецакани.
Ще подпишете договор, че по никакъв начин няма да изнасяте информация за чутото. Приятелските връзки са разрешени само в клуба, извън него, сте абсолютно непознати. Повтарям, приятели сме само тук. Това е основната клауза, нарушите ли я – напускате. Най-важното условие да сте тук, запомнете, е да се чувствате прецакани. Дали наистина е така, решавам аз. Прочетете условията.
Уточнявам! Това не е психотерапия. Можете да разказвате, каквото си искате. Можете да си измисляте, лъжете, украсявате, но в ядрото трябва да стои вашата истинска история. Разликата от форумите е, че тук сте съвсем живи и истински. Абсолютно реален контакт. Можете да се докосвате, прегръщате, целувате, но секс – не!
Разположете се. Започвам със себе си.
Не съм красавец, виждате, но си мислех, че съм попаднал на добра жена. Тя не блестеше външно, имаше малки гърди и криви зъби, но беше кротичка, чиста и готвеше хубаво. Роди ми две дъщери и един син. Не беше скандалджийка, добре се разбирахме, но беше скучничка. Потръгна ми в бизнеса, видях се в пари и реших да я зарадвам. Теглих кредит, тя си направи пластични операции, уголеми си бюста, оправи си зъбите, опъна бръчките, отслабна и стана жена за чудо и приказ, също, като в “Пълна промяна”.
Бях много горд с нея, не можех да и се нарадвам. Един ден, тя си събра багажа, без да каже нищо и отиде при един тъпанар, по-грозен и от мен, но със страхотно чувство за хумор, според нея.
Видях го. Абсолютен боклук! Бизнесът ми вече много не върви, а трябва да изплащам кредит и да се грижа за трите си деца.
Прецакан съм отвсякъде и то незаслужено.
Не ми съчувствайте! Това е положението. Въпроси?
– Аз съм Лора. Тя по никакъв начин ли не показваше неприязън към теб?
– Лора е измислено име, нали?
– Да.
– Добре. Беше много кротка и хрисима. Истинско ангелче.
– Сигурно е чакала удобен момент.
– Не знам. Чувствам се абсолютен глупак. Ако не бяха тези операции, щеше да си стои при мен.
– Не се ли чувстваш свободен?
– Свободен?! Нямам никакво време! Потънал съм в грижи, работя на
две места, трябва да връщам пари, децата ми искат внимание… Кое по-напред?
– Мога да ти помогна.
– Как?!
– Финансово.
– Забранено е. Нали подписа договора. И защо? Не искам никакво съчувствие.
– От човещина.
– Благодаря! Трябва да се справя сам. А ти защо си тук?
– Малко ми е неловко да го разкажа.
– Опитай.
– Съпругът ми беше богат. Никога не съм го питала, откъде са парите му, а и нямаше да ми каже. Беше идеала ми за мъж. Грамаден и физически много силен.
Имахме огромна къща, с две огради. Зад първата, имаше жива охрана, нещо като караул. След втората, имаше видеонаблюдение. Имах си прислужници, нищо не правех. Съпругът ми беше луд по мен, задоволяваше всичките ми прищевки. В началото. После му омръзнах. Започна да ми изневерява.
Бях като в затвор. Луксозен. Спяхме в различни стаи. Късно през нощта, ме викаше при себе си, порядъчно пиян или дрогиран. Спестявам ви подробностите.
Гавреше се с мен, бях сексуална робиня. Нямах телефон, компютър, живеех изолирана от света. Гледах телевизия непрекъснато, но и това омръзва.
Поисках повече свобода, но той ми отказа. Започнахме да се караме. Скандалите завършваха с шамари. Имаше много тежка ръка. След всеки негов удар, падах на земята. Не се издържаше. Исках да умра.
В една пиянска нощ, пак ме извика. Имах лошо предчувствие.
Когато се доближих до него, лисна водата от вазата срещу мен.
Беше тежка ваза от оловен кристал. И не беше вода, а киселина.
Инстиктивно се отдръпнах, но все пак ме заля.
Усетих, как дрехите ми изпушиха, паднах на земята и се свестих в болницата.
Коремът и бедрото ми бяха изгорени. Ужасно болеше. Нямах кожа, нямах месо.
Добре, че вазата беше тежка и не ме плисна в лицето. На следователите казах, че е битов инцидент. Той оцени това. Даде ми развод и ми преведе пари, за да заживея самостоятелно.
– Извинявай… може ли… да видя белега ти? – попита Джо.
– Може. – каза тя и безцеремонно съблече роклята си.
– Господи! Мамка му! – извика Джо.
И другите възкликнаха. После настъпи мълчание.
– Имаш страхотно тяло! – каза Джо.
– Имах! – каза тя, облече се и се разплака. – Това е цената на свободата ми. – добави с някаква тъжна, виновна усмивка.
Джо преглътна буцата в гърлото си.
– Казах ли ви, че сбирките са всеки четвъртък, след полунощ? – попита той. – Забравил съм.
През деня сме заети, но тези нощи са си само наши. Всеки ще си има ключ. Не е свързано с точен час. После ще ви връщам с буса, не е проблем.

Тази вечер Джо го нямаше, а на масата имаше лист хартия, на който беше написано
с големи букви “В компа съм!”.
Включиха компютъра и на екрана се появи Джо.
– Много се извинявам, хвана ме някакъв грип с повръщане и разстройство, и не
искам да ви заразя. Пак съм с вас, ако не ме изключите, разбира се! Ако изчезна
внезапно, временно е, не се притеснявайте! – засмя се той. – Кой ще разказва?
– Само с английски никове ли, можем да се представяме? – попита някакъв мъж.
– Що пък английски?! – учуди се Джо.
– Ти нали си Джо.
– Няма значение, важното е да са кратки и да се запомнят лесно.
– Тогава аз съм Алекс. Започнах бизнес с най-добрия си приятел от детството. Страхотно момче!
Много амбициозно! Потръгна ни. Разширихме производството и започнахме да изнасяме.
Завидяха ни. Започнах да получавам заплахи по телефона. Не им обръщах
внимание. Имам дъщеричка в първи клас. Един ден, от училището ми се обадиха,
че е в болница. Паднала в двора и си ударила лицето. Отидох в болницата и изпаднах
в ужас. Лицето и беше смачкано, в буквалния смисъл. Сякаш нямаше нос. Като че ли,
беше ударена с лопата. Лекарят каза, че все едно е блъсната в стена с голяма сила.
Щяла да се оправи, защото била още на хрущялчета и лицето ù било меко.
Тя нищо не помнеше. Аз, жена ми, учителките, всички бяхме в шок. След един месец,
намерих забити кирки в колата си. Купих си друга. Нея я запалиха. Обадих се в полицията,
нямаше начин. Семейството си преместих да живее в един малък, далечен град.
Оказа се, че е приятелят ми. Искал целият бизнес само за него. Оставих му го.
Обичам семейството си повече от всичко.
Сега водим съвсем обикновен живот, работя към една фирма за една заплата.
Джо кимаше разбиращо от екрана на компютъра.
– Оправи ли се детенцето? – попита той.
– Оправи се. Моята малка красавица… Но жена ми го преживя много тежко. Хвана я страхова невроза и понякога изпада в кризи.
– Трябва да им показваш и добрата страна от живота, ако има такава! – каза Джо.
– Показвам я. Много обичаме да пътуваме.
– Мисля, че ще се оправят нещата при теб. Ти поне, имаш страхотно семейство. Майната им на парите!
Алекс кимна с глава.
– Аз съм Ема. Майка ми ме е зарязала, била съм още бебе. Не познавам баща си. Отгледа ме баба ми. Аз, тя и сестра и, живеехме заедно в един апартамент. Бяха си го купили с много лишения и се гордееха с него. Имах един приятел. Написахме една декларация, че са съгласни да продадат апартамента си. Бабите я подписаха, защото им казах, че се подписват за получаване на помощи. Всичко беше фалшиво. Успяхме да продадем апартамента.
Приятелят ми офейка с парите. Бабите умряха, а аз останах на улицата.
– По-тъпа история от тази, не бях чувал! – каза Джо. – Истина ли е това?
– Истина!
– Абсолютна простотия! Къде живееш сега?
– При едни строители.
– Под наем ли? Как го плащаш?
– Живеем заедно.
– Ясно. Откъде взе пари за клубната такса?
– Изкарах си ги.
– Няма да те разпитвам повече.
– Къпеш ли се? – попита Лора.
– Къпя се.
– Нещо ми понамирисваш!
– От кофите за боклук е.
– Какво правиш при тях?
– Търся храна.
– Боже! Искаш ли да ти купя дрехи?
– Не може, Лора! – обади се Джо. – Всеки трябва да се справи сам, иначе и двете
изчезвате от клуба.
– Тя е много зле! Не виждаш ли?!
– Виждам! Но всички подписахте условията. Това е положението.

Джо оздравя, сбирките продължиха. Идваха различни хора.
Просто разказваха. Появи се и един младок.
– Ти пък, защо си тук? – попита го Джо.
– Тя спря да ми пише.
– Коя тя? Измисли ли си име?
– Дан. Тя е жената на живота ми.
– Много се радвам!
– Но е семейна.
– Пълно е с несемейни. Защо избра точно нея?
– Не съм я избирал. Всичко стана съвсем случайно. Пишехме си във фейса,
после се чухме в скайпа, после започнахме по телефона… Обичаме се много.
Но тя не иска да си разбива семейството, не иска да се раздвоява, не иска да си съсипва живота…
– Има ли деца?
– Две.
– Какво правиш там, човече?!
– Обичам я! Тя е много умна, чаровна, има страхотен глас…
– Всяка жена има някакъв чар.
– Не всяка. Тази е невероятна и много сладка! С нея направо летя!
– Любов-бедствие. Срещали ли сте се?
– Не.
– Знам, че няма да ме чуеш, каквото и да кажа, но ти си много млад,
готин си, ще срещнеш много жени…
– Но като нея – не!
– Добре! Спирам! Прецакан си! Обичаш жена, с която никога няма да можеш да живееш!
Добре дошъл в клуба!

Изведнъж, Джо престана да идва. Хората пак се събираха, но не беше същото,
защото той беше двигателят, имаше способността да разбира и беше много точен в отношенията си.
Една нощ, пак намериха бележка “В компа съм”, включиха го и се появи Джо.
Беше щастлив и усмихнат.
– Тук ли са всички? – попита той.
– Да. – отвърнаха му.
– Абсолютно всички ли?
– Абсолютно!
– Наруших договора. Много се извинявам за това! Трябваше да напусна клуба, такива са правилата.
До него се появи усмихнатото лице на Лора.
– Познавате я, нали? – попита Джо. – Това е жената на живота ми и е невероятна!
Двамата се засмяха, прегърнаха и целунаха. Зад тях, в двора, си играеха две момиченца и едно момченце.
– Отзад са децата ни, живеем в една селска къща. Имам да ви казвам нещо много важно. Алекс, разчитам на теб!
В шкафа под мивката има кутия с пликове, раздай на всеки по един. Направи ли го?
– Да.
– За теб има ли?
– Да.
– Във всеки плик има по петдесет хиляди. Не се шегувам!
Не са много, но за добро начало стават. Не ги прахосвайте!
Бъдете разумни, нека ви бъдат полезни. Можете да си купите къща на село, като мен или да развиете бизнес…
– Много е мило, но аз не ги искам! – каза Дан.
– Защо? – попита Джо.
– Щастието не е в парите, а и с нищо няма да ми помогнат!
– По принцип е така, но това е някакъв старт, все пак ги използвай за нещо полезно. Трудно се започва от нула. Ти си член на клуба и ти се полагат. Не търпя възражения!
Пожелавам успех на всички! Заключете клуба, а ключовете пуснете в
пощенската кутия с надпис “Джо”. Силно се надявам, никога вече, да не се чувствате прецакани!
Джо изчезна от екрана и всички зажужаха.
– Как ще му се отблагодарим?! – попита Ема.
– Той не иска това. – отвърна Дан. – Просто е щастлив.

Джо отвори пощенската кутия.
– Никой не си е оставил ключа, странно защо? – изненада се той.
– Сигурно са забравили! – каза Лора.
– Едва ли! Може би са ги запазили, за всеки случай или за спомен.
Качиха се в клуба. Всичко си беше на мястото, даже беше почистено.
– Ще направиш ли по едно кафе? – попита Джо.
– За теб – винаги! – усмихна се Лора.
– Съжаляваш ли за парите?
– Не. Бяха гадни, мръсни пари. Мразех ги! Дано да им помогнат, на тези хора.
– Хубаво е, когато си ги спечелиш сам и честно, но е почти невъзможно, в тези времена.
– Възможно е. Искам да те попитам нещо.
– Питай.
– Ти този клуб, заради мен ли го основа?
– Как заради теб?! Аз не те познавах и не знаех, че изобщо те има!
– Не, но си се надявал, да срещнеш, подобна на мен.
– Няма такова нещо! Всичко си е абсолютна случайност! – засмя се Джо
и едно дяволито пламъче, блесна в очите му.

Карамелка

     Обожавам ваниленокарамелен сладолед с ядки и стафиди. Купувам си кутии по десет килограма, слагам ги във фризера и горещините не са проблем. Онзи ден, извадих една, но ми се стори доста лека. Разтърсих я и нещо издрънча. Отворих я, а вътре имаше една прекрасна кукличка с млечнобяло личице и разкошна рокля в карамелен цвят. Браво! Подаръче за редовни клиенти! Посегнах да я взема.– Не ме пипай! Много си горещ!
Боже! Халюцинирам от горещините!
– Върни ме обратно!
Отидох в банята и си полях главата със студена вода. Погледнах после в кутията. Там е! Стои свита в ъгъла и повтаря:
– Лошо ми е! Лошо ми е!
Върнах я във фризера. Напълних една кутия с кубчета лед, сложих я внимателно върху него и с изцъклени очи попитах:
– А ти какво си?
– Жена съм!
– Жена?!
– Не виждаш ли?!
– Жива ли си?!
– Щом приказвам!
Хванах се за главата. Не! Не е възможно! Аз съм млад, сериозен, имам отговорна професия, не вярвам в приказки и фантасмагории, но тя е пред очите ми!
– От какво си направена?
– От въглерод. Аморфна структура.
– Играчка ли си?
– Ти си играчка! Защо си такъв огромен?! И какво е това под носа ти?
– Мустаци.
– Отвратителни са! И очите ти са огромни!
– Такъв съм! Това е моят свят! А ти откъде идваш?
– Не знам! Не помня! Имам амнезия! Върни ме обратно, едвам издържам!
Върнах я обратно. Мозъкът ми щракаше. Ами, ако спре токът? Тя ще умре! На другия ден купих малка хладилна витрина с буферно
захранване. С нетърпение я закарах вкъщи, отворих със свито сърце фризера и повдигнах капака на кутията. Там си беше! Дори ме
погледна малко виновно и тъжно. Сложих във витрината купчинки лед, включих я в мрежата и поставих жената върху него. Знам, че
звучи смешно, но не ù знаех името.
– Харесва ли ти? Тук поне няма да страдаш, а и ще можем да си общуваме. Как се казваш?
– Карамелка.
– Е, да! Съвсем нормално!
– А ти?
– Светлин.
– Све-лин?
– Светлин! От светлина!
– Светлине, включи си компютъра!
– Охо! Разбираме от компютри!
– Искам информация за твоя свят.– Как я събираш тази информация?
– Много сложно! Безжична връзка с мрежата ви! Остави ме на спокойствие около час.
– А може ли да те гледам?
– Не обичам да ме гледат!
– Моля те!
– Добре, гледай ме, но не говори!
И тя замръзна като статуя. Беше кръстосала крака и леко наклонила главица. Карамелената ù рокля падаше на красиви дипли.
Докоснах я с връхчето на кутрето си.
– Ей! Какво ти казах?!
– Не говоря! – прошепнах.
– Събирам информация! Остави ме за час! – прошепна и тя.
– Добре.
Отидох в кухнята да направя салатка.


 

Похапвах си от салатката и се гледахме с Карамелка.
– Светът, в който живееш, е ужасен! – изкрещя тя.
Изпуснах си вилицата.
– Това растения ли са? – попита.
– Да!
– Но ядеш и месо!
– Всеядни сме!
– И го казваш с гордост!
– Само го казвам.
– И сте на върха на веригата?!
– Да.
– Отвратително!
– И теб ще изям сега!
Тя се разпищя.
– Стига! Шегувам се! Престани!
Тя продължаваше.
– Шегувам се! – изкрещях с всичка сила.
– Какво е шегувам се!
– Намери си го в мрежата! Но ми е изключен компютърът…
– Няма значение! Обхватът ми е петдесет километра. Пълно е с компютри!
– Петдесет километра! Наистина ли?
– А-а-а! Това ли значи?! – поклати глава тя.
– Усмихна се! Не знаех, че го можеш!
– Шегата е свързана със смях. Смехът връща в детството. Свързано е с първичните емоции.
– Откъде го знаеш, умнице?
– От мрежата.
– Тъй, де! Нали аз те пратих там!
– А сега си представи, че се появят същества, които си похапват вкусни хора!
– Вкусни хора?! Хаха! Смешно звучи! Плашиш ли ме?
– И си ви похапват, както ти си похапваш сега.
– Ей!
– Нищо лично! Въпрос на оцеляване! Хам!
– Наистина ме плашиш!
– Страх те е от мен?! Аз съм толкова мъничка!
– Представи си, че влезеш в мен и ми изядеш вътрешностите!
– Ех, че гадно! Първо, много си горещ! Второ, ние сме високоразвита цивилизация и не се храним като вас!
– Вие?! Кои вие? Май се посъвземаш? С батерии ли сте?
Тя се позамисли.
– Не. Пълно е с енергийни полета. В Космоса и навсякъде. Около теб също. Зареждам се от полетата.
– Енергиен вампир! Изсмукваш ми полето?! Или си робот?
– Не съм робот! Жива съм като теб! Но виждам по-детайлно.
– Молекули и атоми, това ли виждаш?
– Не! Виждам светлината, която полетата излъчват.
– Спектрограф?! Анализатор на спектъра?!
Тя се замисли.
– Нещо такова, но не съвсем! Нещо като сканиране. Мога да сканирам клетките ти.
Болните светят различно от здравите. На гърба си имаш бенка. Трябва да я премахнеш!
На мига изтичах до банята и с второ огледало я видях. Изобщо не знаех, че я има!
– Ти си съкровище! Рак ли е?
– Мутация. Начален стадий.
– В какъв диапазон сканираш?
– Неограничен.
На другия ден веднага отидох на лекар.


– Какво ти каза лекарят?
– Нищо опасно! Но щом настоявам, ще я премахне!
– Много ви е зле медицината. Всичко ви е зле!
– Стига, бе!
– Първо, сте енергийно зависими. Второ, разделени сте с граници. Трето, говорите различни езици.
– Така е устроен светът!
– Светът е такъв, какъвто си го направите. Взаимно сте свързани. Едните притежават нефт, другите – полезни изкопаеми, третите – зърнени храни… Всеки държи някакви ресурси и извива ръцете на другите. Планетата ви ще става все по-гореща. Ще има недостиг на питейна вода. Богатите ще стават все по-богати, а бедните все по-бедни. Обречени сте!
– Животът винаги е бил несправедлив!
– И знаеш ли защо е така?
– Защо?
– Защото сте хищници! Агресията ви уж е дълбоко стаена, но е навсякъде! Стремежът да завладяваш все по-голяма територия, да убиваш и унищожаваш, да господстваш, е стремеж на хищник. Стремежът да подчиниш милиарди на една идея или вяра е стремеж на хищник. Вие сте една огромна грешка на Създателя, Природата, Господ или там, както го наричате, защото е създал звяр с разум. Взаимно се избивате с оръжия и се наричате силни. Ако акулите притежаваха вашия интелект и те щяха да създадат граници в подводния свят, щяха да го преустроят, да подчинят всичко на лакомията си, щяха да стоят на върха на хранителната верига, докато изплюскат всичко и ресурсите им свършат. Недоразвити сте! Полуживотни, получовеци сте, още не сте хора! Усмивките ви не прикриват нищо. Вдовицата, на която помагаш, те мрази. Мрази те, защото си млад, енергичен и животът е пред теб. Колегата, който мислиш за приятел, те мрази, защото си умен и талантлив. Брат ти те мрази, защото си успял. Ако нямаха задръжки, биха те разкъсали!
– Откъде знаеш всичко това! Винаги съм се стремял да бъда добър!
– От онова, което наричаш спектрограма. От дължината на вълните. Всяко същество има уникална спектрограма, нещо като подпис или име, което с времето се променя, но не много. Това е, което наричате характер. Няма как да се скрие. И за да ме разбереш, представи си, че жълтозеленото означава жлъч, аленото – гняв, синьозеленото – отмъстителност. Всъщност, нещата са доста по-сложни.
– Искаш да кажеш, че в малката ти главица щрака компютър и анализираш хората, независимо какви думи ще кажат?!
– Не е компютър! Разум е!
– А моята спектрограма каква е!
– Няма да ти кажа!
– Защо?
– Така!
– Добре, животът е гаден, защото сме хищници, но може би ще се променим!
– Няма да се промените! Такава е природата ви, вашата същност. Трябва ви единна енергийна система, свят без граници, споделени ресурси, един език… добронамереност и никаква лакомия.
– Ами това е глобализъм!
– Посочи друг начин!
– Не знам!
– Но то е очевидно! При това горещо слънце, за енергийната ви независимост е достатъчен един енергиен сноп, насочен в подходяща точка!
– Какви ги говориш! Нямаме такива технологии!
– Създайте ги, нали сте умни! Земята е вашият космически кораб и ваш дом. Ще оцелеете, ако се научите да го управлявате.
– Виж сега! Не сме толкова жестоки! Ще ти разкажа за моето котенце.


Валеше дъжд. То се беше скрило под една макара с кабели и жално мяукаше. Беше мръсно и мокро, козината му бе сплъстена.
Погалих го, а то ме ухапа. Не силно, колкото да ме отблъсне, нещо като котешко “махай се!” Дадох му салам. Не го погледна. Беше беличко, на малки сиви и черни петна, слабо и безпомощно, явно изхвърлено от лош стопанин. На мига го кръстих Шарко, гушнах го и го занесох вкъщи. Изкъпах го, заведох го на ветеринар, биха му ваксина, обезпаразитиха го и стана мое коте. Непрекъснато ме следеше с ококорените си очички, научи се сам да си отваря вратите, акаше и пикаше върху решетката на сифона в банята. Порасна, оказа се дългокосмест, ангорски, прекрасен мъжки екземпляр с красиви зелени очи. Когато се прибирах от работа, ме посрещаше на вратата и проверяваше пазарските ми торби. Винаги имаше нещо вкусничко и той с благодарност ме бутваше с главичка и си хапваше мляскайки. После идваше и се гушкаше в мен. Топлинката, рунтавата козинка и мъркането ми действаха адски успокояващо, а той заспиваше, сложил рошавата си главица върху ръката ми. Спеше като бебе, пухкав, безгрижен и отпуснат, далеч от страшните кучета и опасността да бъде изяден. Кажи ми, защо едно животно проявява такава привързаност към един звяр, какъвто е човекът? Всичко вървеше добре до момента, когато започна да пишка навсякъде. Пикаеше където му падне, урината му смърдеше ужасно, не помагаха никакви препарати и обелки от цитрусови плодове. Мебелите ми се раздуха, маркираше високо, като куче. Мислех, че се е разгонил и чаках да му мине, но не минаваше. Правеше го нарочно и ме гледаше в очите. Един ден не издържах и след поредната беля го фраснах по дупето. Не го очакваше, изкрещя като човек и избяга. На мига съжалих, защото имам тежка ръка. При следващата беля само му се скарах, а той се сви в ъгъла целият треперейки в очакване на УДАРА. Срам ме хвана, че съм човек. Прегърнах го, а той се гушна в мен и замърка. На другия ден го заведох на лекар. Мъжко котараче беше, а се оказа, че има тумор на гърдичките. Оперираха го и за по сигурно му отстраниха и двете редички, и го кастрираха. Отидох да си го взема, упойката още не го беше отпуснала. Той стоеше тъжен зад решетката на една клетка, зелените му очички блестяха и като чу гласа ми се оживи.
– Ама той ви позна, а е замаян още от упойката! – изненада се лекарят.
Гушнах си котарачето, а то се сви в мен. Не искаше да влиза в клетката. Едвам го върнахме обратно. Закарах си го вкъщи, пуснах го на пода, а то още влачейки задните си крака, отиде право на сифона в банята и се изпишка. Показа ми, че отново е послушен и добричък. После обиколи всичките си любими местенца, качи се на неговата си табуретка и заспа. Кажи ми, хищник ли е това?
Погледнах към Карамелка. Тя плачеше.
– Ох, извинявай! Не исках да те натъжа!
– Ударил си болно и беззащитно същество и ми казваш, че не си жесток?! Агресията предизвиква зло! Винаги! Какво промени, като го удари? На себе си ли помогна или на него?!
– Съжалявам! Не мога да си го простя! Вече не удрям! Предпочитам да ме ударят!
– И какво стана с котенцето?
– Умря след година. Туморът беше злокачествен.
– Можело е да бъде спасено! Можело е! Казах ти, че медицината ви е зле!
– Такива са ни възможностите.
Карамелка плачеше, а сълзите ù се превръщаха в малки блестящи перлички.


– Аз го обичах и винаги ще го обичам! – казах.
– Какво значи обичам? – погледна ме тя с разплакани очи.
– Не знаеш, какво е обичам?! Шегуваш се!
– Не се шегувам!
– Ох, това е въпросът на въпросите! Трудно е за обяснение! Чувство е, съпроводено с емоции… Когато много харесваш някой и искаш цял живот да си с него.
– Цял живот! Колко трае животът ви?
– Около седемдесет години.
– Много малко!
– Вашият колко е?
– Шестстотин ваши.
– Шестстотин?! Хм. Не знам, дали може шестстотин години да обичаш някого!
– Значи, толкова много си харесвал Шарко, че си искал цял живот да бъдете заедно?
– Да. За съжаление, котараците живеят до около четиринадесет.
– И когато умрат вие страдате?
– Аз страдам за моето коте. За другите не знам.
– А чувствата на всички еднакви ли са?
– Няма как да се сравнят. Навярно са подобни. Може би, ти с твоя анализ ще разбереш.
– А защо ми се струва, че когато обичате, звярът във вас умира?
– Ох… Не умира! Само заспива и понякога се събужда. А знаеш ли, че сълзичките ти струват пари?
– Пари?!
– Да. Перличките обикновено са кръгли и се образуват в мидите. Тези са капковидни, но може да са интересни за бижутерите.
– И какво правят с тях?
– Украшения. Порови се в мрежата и ще разбереш. Но аз по никакъв повод не искам да плачеш отново. Харесвам те усмихната.
– Ти ме харесваш?!
– Разбира се!


 

Около седмица Карамелка седеше мълчалива и замислена върху ледените кубчета. Явно сърфираше в мрежата и изучаваше начина ни на живот. Аз продадох перличките, бижутерите ги харесаха и казаха, че са много интересен вид.
– Хората са много странни същества! – изрече най-после Карамелка.
– Защо? – попитах.
– Много лъжат!
– Хайде, сега! Мислех, че ще кажеш нещо хубаво!
– Ти си журналист, нали?
– Да.
– Казваш ли това, което мислиш?
– Не винаги. Имам си началници, които ми казват какво да кажа.
– А на тях кой им казва?
– Политиците.
– А на тях кой им казва?
– Никой. Те решават кое е правилно и кое не.
– А ако грешат?
– Сменяваме ги през четири години.
– Много объркан свят! Значи, никой не се интересува, какво мислиш ти. И важните неща са тези, които не казваш. Ако ги кажеш, какво ще стане?
– Ще ме изгонят от работа и ще остана без пари.
– Пари… И като останеш без пари, какво ще стане?
– Ще умра от глад.
– Ще умреш от глад?!
– Да! Затова парите са цел!
– Заради оцеляването ли?
– Не само! Парите са власт, охолен живот, влияние, а също възможност за творчество и развитие. При вас как е?
– При нас във всеки един момент се знае кой какво мисли.
– Проследяват ви?!
– Не. Казваш си. Информационната система обработва данните и веднага се правят корекции.
– Това е то, демокрация!
– Информационната ни система е перфектна!
– И не се манипулира!
– Губи се смисълът, ако се манипулира. Информацията ни се съхранява в кристали, подобни на вашите диаманти. Един такъв кристал, с размери пет на пет милиметра, ще побере информацията за целия ти живот, секунда по секунда, с най-големи подробности.
– Имате диаманти?!
– Планините са ни такива. Освен това, си ги произвеждаме.
– Еха-а-а! Планините ви са диамантени!
– Да, защо?
– Ако тук имаше такива, щяха да започнат войни за притежаването им!
– Нямате диамантени планини?
– Какво говориш! Естествените диаманти са голяма рядкост и се добиват трудно. Произвеждат се изкуствени, за промишлени цели, но са много дребни.
– На принтера съм ти разпечатала списък с едни неща. Можеш ли да ги набавиш? Нали имаш пари от перлите?
Прочетох списъка. Искаше две големи хладилни ракли, разни електронни елементи и всякакви странни неща, като седем сантиметров пирон фи четири и три метра ластик.
– Добре, ще ги взема! Но мисля, че ще трябва да поразчистя другата стая. Тя ще си е за теб.
– Много ти благодаря! – усмихна се тя и ми намигна. Явно беше поусвоила някои човешки маниери. – Остави всичко там и една седмица не ме безпокой.


 

След една седмица влязох в стаята и ахнах. Тя си беше направила малък град върху фризерите, с разните му светлинки и инсталации. На всичкото отгоре имаше и басейн и тя се пляцикаше в него съвсем гола.
– Какви ги вършиш?! Облечи се! Все пак, съм мъж!
– Водата е разкошна! В едни ваши сайтове се разхождате съвсем голи!
– Остави ги! Правят го за пари!
– Не знаех, че те притеснявам! Сто и осемдесет годишна съм! Ти на колко си?
– На 44.
– Бебчо!
– Изглеждаш ми променена! Говориш като човек!
– Нищо ми няма! Просто се чувствам добре!
И тя стана почти прозрачна. Виждаше се небесносиньото и сърце и кръвоносните съдове. Около тялото и имаше светещ бял ореол.
– Я! Сърцето ти е отдясно!
– Нашата планета се върти обратно на вашата.
– Има ли значение това?
– Има!
– Много си красива! – казах и знаех, че се усмихва, нали беше жена.
– Значи така е добре?
– Да.
От водата се вдигаше пара. Пипнах я с кутрето си и извиках.
– Колко градуса е тази вода?!
– Четири.
– Ще замръзнеш!
– Супер е! И не се дръж с мен, като с кукла или играчка! Аз съм зряла жена със знания и възможности много над твоите!
– Добре, бабо!
Тя избухна в смях. Смееше се ситно и заразително и започнах да се смея и аз. Леле, тая се очовечи!


 

През отворения прозорец се чу силен плач.
– Кой плаче така? – попита Карамелка.
Надникнах.
– Сашко си е ударил крачето.
– Веднага го доведи!
– Защо?
– Има остеосарком.
– Какво говориш?!
– Покани го в другата стая на сладолед!
Слязох долу. Сашко плачеше, а Ивето го успокояваше. Бяха приятелчета и си играеха заедно.
– Имам страхотен сладолед, който успокоява болката! – казах им. Те ме погледнаха учудени. – Съвсем сериозно! Хайде у нас! Тъкмо и аз ще си хапна.
Сашко си избърса сълзичките и всички се качихме горе. Сложих им сладолед в едни ефектни, разноцветни купи и им разказах, как съм научил дядо ми да кара колело. Отначало те ме гледаха много сериозно, но после започнаха да се смеят с глас. Излапаха си набързо сладоледите.
– Как е крачето, Сашко?
– Не ме боли!
– Браво! Знаех си аз, че сладоледът е лечебен! Отивайте да играете, но по-внимателно.
Изпратих ги и изтичах при Карамелка. Тя лежеше по гръб и дишаше тежко.
– Какво ти е, Карамелче?! Лошо ли ти е! Да не умираш?!
– Не, но това ужасно ме изтощава! – отвори очи тя.
– Кое?
– Лекуването. Сашко ще се оправи. Нищо свръхестествено. Ракът е на генетична основа, а ние владеем пикотехнологиите.
– Страхотна си! Иска ми се да те разцелувам!
– Остави ме да поспя!
Излязох на пръсти. На вратата се звънна. Беше майката на Сашко. Отворих си устата, но тя ме изпревари.
– Мръсен педофил! Как може да каниш малки деца вкъщи!
– Чакай, Ани! Познаваме се!
– Изобщо не те познавам, мръсник такъв! Не случайно живееш сам! Какво им направи?
– Нищо! Почерпих ги сладолед!
– Почерпил ги сладолед! А защо ги почерпи?!
– Защото са деца!
– Примамваш ги, нали?
– Мамо, чичо Светльо ни почерпи с лечебен сладолед и крачето не ме боли! Виж! – обади се Сашко.
– Лечебен сладолед! Какво си им сложил в сладоледа! Сега ще се обадя в полицията!
И тя започна да набира номера. Тръшнах вратата, защото ми се вдигна адреналина. Отидох при Карамелка. Тя ме погледна с
уморените си очи и каза:
– Виждаш ли, какъв е прекрасният ти свят?!
– Сега ще си имам неприятности! – поклатих глава.
– Няма. Те ще забравят всичко, но после ще трябва цяла седмица да спя.
Дойде патрулката. Полицаите слязоха. Стоях на прозореца и ги гледах.
– Колежке, повтори адреса… А ние какво правим тук?! – каза единият.
– Сбъркан адрес? – попита другият. – Ако не беше безработицата, никога нямаше да стана полицай!
Качиха се в патрулката и отпрашиха. Майката на Сашко и децата се прибраха вкъщи и наистина нищо не помнеха. Карамелка спеше в съседната стая. Легнах да поспя и аз, но сънят не ме ловеше. Мислех си за нашия объркан свят.


 

Цяла седмица Карамелка спа и дните ми минаваха бавно и скучно. Нямаше с кой да си приказвам. На осмия ден с нетърпение влязох в стаята. Тя седеше върху купчина лед. Погледна ме с красивите си очи и на лицето ù се изписа изненада.
– Какво става с теб?! Къде е усмивката ти?! Имаш сенки под очите, лицето ти е подпухнало, погледът ти е мътен…
– Сканирай ме и ще разбереш!
– Няма смисъл! Очевидна депресия!
– Уволниха ме!
– Браво! И защо?
– Защото казах това, което не казвам.
– Не си ли добре? Не си ли свободен?!
– Свободен и безпаричен! – криво се усмихнах.
– Това ли те мъчи?! Виж какво имам!
И тя ми подаде един огромен кристал с формата на призма.
– Ех, че тежко! Как го вдигна?
– По-силна съм, отколкото мислиш!
Кристалът ми събра очите. В горната част беше небесносин, към средата преливаше в жълто, оранжево, огненочервено, продължаваше в тюркоазено, мастиленосиньо и завършваше в лилаво.
– Разкошно! Стъкло ли е?
– Диамант.
– Диамант?!
– Е, не е като вашите, но е с такъв състав. Продай го и ще имаш пари.
– Да го продам? Как да го продам?! Не мога да го продам! Как ще обясня, откъде го имам?
– Ще кажеш, че си го намерил.
– Да, бе! Ще ме застрелят! Не, не! Това носи нещастие!
– Тогава си го задръж. Символизира небето, земята и водата.
– Благодаря! Ще казвам на всички, че е стъкло. Пък и кой ще повярва, че е истински! Откъде го взе?
– Направих си го.
– Направи си го?! С няколко фризера и разни боклуци?!
– Това е инсталация.
– За производство на диаманти?!
– И за други неща. Нали ти казах, че записваме информацията върху кристали.
– Да!
– Целият ваш свят, с най-големи подробности, е записан върху подобно парче.
– Ти си шпионка!!!
– Не съм! Чиста любознателност! А и искам да ти помогна!
– На мен?!
– На теб.
– Защо точно на мен?!
– Защото те харесвам!
– Ти ме харесваш?!
– Разбира се!


 

Купих още фризери и разни други неща. Карамелка произведе около килограм съвсем обикновени диаманти, каквито масово използват бижутерите. Продадох ги и станах богат.
– Сега щастлив ли си? – попита тя.
– Почти.
– А, защо си сам?
– В смисъл?
– Нямаш жена.
– Не ми върви с жените.
– Как така?
– Не ги разбирам.
– Защо?
– Изглеждат ми странни, ограничават ме, непостоянни и несигурни са…
– Нали се влюбвате? Не ти ли се е случвало?
– Случвало ми се е.
– И?
– Нищо. Омръзна ми.
– Ха! Това не омръзва!
– Ти… откъде знаеш? При вас, как е?
– При нас е друго. Търсиш същество, с най-близка до твоята “спектрограма”.
– Ти намирала ли си?
– Да, няколко пъти. Но аз не търся, системата ми ги намира.
– Ужас!
– Защо?
– Няма емоции, сухо и механично е.
– Не ни познаваш.
– Сигурно.
– Това, което наричате любов, да не е по-добро? Разбрах, че е емоция, стремеж към споделяне, създаване и грижа за поколението…
– Любовта е едно голямо приятелство между мъж и жена, а сексът го украсява.
– Сексът?! – засмя се Карамелка.
– Да. Физическото сливане.
– Вие не се сливате, само смешно се клатите.
– Така ти изглежда. Къде е съпругът ти или там, както се казва?
– Последният ли?
– Последният?! Колко си имала?!
– Не ги броя. Ние много пътуваме. Последният замина за една галактика.
– И не ти ли е мъчно?
– Ние не тъгуваме.
– Значи сте безчувствени?! Но ти плака за котето!
Тук, Карамелка поклати главица и двамата замълчахме.


 

– Можеш да вложиш парите си в добри начинания.
– Ще помисля.
– Но искам да направя и още нещо.
– Какво?
– Корекция в ДНК-то ти. Има натрупани грешки.
– И да ме направиш мутант! Благодаря, не искам!
– Никога няма да боледуваш.
– Наистина ли?
– Събличай се и влизай във фризера!
– Ще ме замразиш?!
– Това не е фризер, глупчо! Коректор е!
– Да не ме направиш малък?!
– Няма да те направя малък!
– Недей, моля те! Как ще живея после?
– А аз как живея, бъзльо?! Влизай!
– Не знам защо, но ти имам пълно доверие!
Тя тресна капака. След малко го отвори и каза:
– Това е твоят ковчег! Ха-ха! Прецаках те! Шегувам се, шегувам се! Спокойно, отпусни се! Не боли!
И пак затвори капака. Вътре светеше в нежно синьо. Заспах. Карамелка дойде в съня ми. Не беше малка кукличка, а нормална жена и се… сляхме. Буквално. Станахме едно същество. Полетяхме. Всяка наша клетчица излъчваше светлина, обич и радост. Заведе ме на нейната планета… Бяхме едно цяло. Усещах я в мен и с мен. Бяхме в екстаз! Крещяхме от възторг! Когато отворих очи, капакът го нямаше. Надигнах се. От инсталацията нямаше и следа. От Карамелка също. Беше ми горещо. Насред стаята стоеше нещо огромно, с формата на фуния от стар грамофон. От тесния му край стърчаха четири дебели кабела. До него имаше торба. Ритнах я. По пода се разпиляха диаманти. Бях сам. Сам! Ужасно сам! Беше си отишла. Завинаги. На принтера ми имаше разпечатано писмо.

“Скъпи, приятелю! Радвам се, че те срещнах. Ти обогати живота ми и до известна степен го промени. Пълноценен човек си, не се притеснявай! Няма да боледуваш и ще живееш триста години. След това ще се разпаднеш на атоми. Така е при нас. Няма я вашата мъчителна смърт. Телесната ти температура е около двадесет и шест градуса. Просто си по-икономичен. Ще се чувстваш прекрасно на север, където ти препоръчвам да отидеш. Нямаш нужда от храна, но спокойно можеш да се храниш, за да не се атрофираш. Нямаш нужда от месо. Тази фуния е концентратор. Монтира се на покрива. Самонасочващ е. Скрий го от любопитни погледи. Приема високоенергийните потоци от Космоса. Не е прожектор, не излъчва и не сваля самолети. Приемник е. Кабелите свържи към инсталацията на къщата, която ще построиш. Не ги свързвай към общата енергопреносна мрежа. Така ще си независим. Прилагам пълната схема. Диамантите вложи в различни банки. Знам, че си разумен. Направи нещо полезно за твоя свят.
Винаги ще си в сърцето ми!”


 

Поплаках си.
Фунията в стаята ми се оказа много тежка. Около тон. Направих специална платформа, разбих прозорците и я изкарах с кран. Поставих я в контейнер и заминах на север. Тази триетажна къща с прозрачния купол е моя. Под купола има прекрасна градина с басейн. Монтирах концентратора. Заграден е с четири стени, но има видимост към небето. Приема един път месечно и става алено червен. Нямам проблем с електричеството. Енергонезависим съм. Дивите животни не проявяват никаква агресия към мен. Много са дружелюбни и ми позволяват да ги галя. Не старея. Нещо, което Карамелка не ми каза. Просто някой ден ще се разпадна на атоми, но има доста време до това. Радвам се на природата. Северът е красив. Пиша книга. При наличието на Стивън Кинг, това едва ли има смисъл, но все някой, някога, ще я прочете. Описвам света на Карамелка. И не мога да си обясня, защо тези крехки и нежни аморфни структури могат да създадат един красив и хармоничен свят, а ние не можем.
В дългите северни нощи стоя под купола, възхищавам се на полярните сияния и звездните купове и знам, че Те са там, има ги и са по-добри от нас.
Вече не съм хищник, а значи не съм и човек. Или, може би, точно сега съм. Не знам.

За малко

 

Ти ли нарисува облачето-птица,
случайно видях го навън?
Изгубена твоя частица
от някакъв приказен сън?
Над хълма летеше тъй леко,
красеше пейзажа зелен.
Смали се, отиде далеко
и няма го вече при мен.

Праволинейна мечта

В стъпките криви на времето,
стъпвам и някак вървя.
Мислех, че само е временно,
но от години кривя.
Ту е хубаво, ту е ужасно,
падам, ставам, в съня си летя…
Някой шантаво, странно, опасно,
драска лудо върху мойта съдба.
Дебелите линии стават кръстовища,
прекъсват се тънките, завиват обратно,
рисуват лица, светове и чудовища,
рисуват живот, хаотично, абстрактно.
Как да открия, къде е има’нето?!
Онази любов, как да открия?
Предадох се вече. Бяло е знамето.
Чертите съдбовни не мога да трия.

Чао!

Лелките съсипват сайтовете за творчество, но не лелки, като възраст, защото всяка възраст е достойна, а като манталитет. Те задължително трябва да си получат ежедневната дажба с похвали и да отправят такива към себеподобните. Каквито и шедьоври да се качват, извън техния кръг, се отминават с презрение. “Аз на теб, ти на мен, за да ни е хубав денят.” Благодарностите и поклоните взаимно се менкат. Празнодумието, клишетата и посредствеността, създават огромния сив поток, който помита всеки опит за нещо различно. Има и мъже – лелки, не като пол, а пак като манталитет. Те се държат по същия начин. Неистово искат, да ги ласкаят. Това е смисълът на живота им. И някога интересният сайт, се превръща в нещо ужасно скучно. Едни и същи каканижат до безкрай. Ежедневно. Бълват “творчество”. Няма диалог и нормално общуване. И си казваш “Какво правя тук? Нямам нужда от това. Чао!”

Как ще ни изпържат в студено олио

Покачването на цените не е пряко свързано с приемането на еврото, но целта е, да скочат максимално, до влизането ни в еврозоната. Плитките номера на търговците. Няма кой реално да защити обикновения български гражданин. Държава и държавност отдавна няма. Така ще обеднеем не с два пъти, а с шест – седем, може и с повече. Чичковците от телевизията, пак ще ни обясняват, че това е пазарна икономика и повишението си е нещо съвсем естествено. Но хората не им вярват. Затова е и бумът в имотите. Начин да се съхранят парите, никой не разчита на банките. Визуално едното евро ще се асоциира с единия лев, тоест, ще ни се струва евтино, реално ще е два пъти по – скъпо. Пенсиите ще са от триста евро нагоре, заплатите от осемстотин нагоре и бързо ще свършват. Ще се облажат банките, големите фирми и търговските вериги. Обикновеният човечец ще бъде изпържен, както винаги. Но на кой му пука? Депутатите ще са добре с шест – седем хиляди евро заплати. За управляващите, да не говорим! А България ще си остане най – бедната страна в ЕС. Да ни е честито!

Летен етюд

Пясъчен замък,

безкрайно красив,

бързо вълната

помете.

Нали го видях!

Добре, не плачи!

На кулата имаше

цвете.

Слънцето светеше

в прозорец един,

с малко перде

– водорасло.

Нашата спалня,

в която ще спим!

Няма да спим?!

Да, де!

Всичко е ясно!

Нали го видях!

Добре, не плачи!

Това е нашето

лято!

Моя принцесо,

без замък дори,

пак те обичам

ужасно.