Макар да знаеше, че е излишно,
една емоция заключена между клепачите,
не се сдържа и се катурна скришно.
Скри я непрогледната мъгла.
Последва я една въздишка глуха
Ковчег положиха в студената земя.
Тъгата върза думите ми със въжета
… за да не бъде чута.
На Силвия /08,01,1964 – 12,12,1994/

Губейки приятелите си, губим от усмивките си и се превръщаме в тъжни, съсипани хора.
Нормално е да има дни в които да сме тъжни от загуба на близки хора. Това обаче не е причина да се превръщаме в тъжни и съсипани хора. Край нас винаги има хора, общуването с които е радост за нас. Защо трябва да се лишаваме от това?
Публикувайте нещо по-весело моля. 🙂