Автор: Iren Todorova
Момичетата от града
Въпрос
Бъди цветен!
Без думи
Семенца-думи
Когато пиша, няма да броя сричките!
Няма да зачерквам думи!
На теб искам да ти ги кажа – всичките.
Иска ми се въпреки разстоянието,
с думи да те милвам…
Но как да открия думите – заклинание?
Аз пиша, а ти ги четеш. И цялата съм „трепетлика“…
Искам от думите ми да ти е хубаво,
като черен плътен шоколад на езика.
Ето… пиша, с главна буква започвам –
„Любов си ми…“
и се надявам, че семенцата засаждам в плодородна почва. 🙂
Когато мама…
Когато котката е само украшение
И нека съм котка
И нека съм котка. С девет живота.
Огънят тихо догаря в камина.
Не искам дните ти аз да крада,
а всеки мой ден в твой ден да влиза…
И нека съм котка. С девет живота.
Самотна луната в небето будува.
не искам, съня ти аз да крада.
Да ме сънуваш също си струва!
И нека съм котка. С девет живота.
В осем от тях да съм с нещо сгрешила.
На пръсти ще стъпвам – мъркащо, леко,
защото любов при теб съм открила!
И нека съм котка. С девет живота.
И в осем от тях да съм твоя роднина.
Дори да не съм. Да съм просто – позната.
В деветия искам да бъда твоя любима!
Сняг
Превъзходен, пухкав бял
сняг нощес е навалял.
Танц на весели снежинки,
трупа преспи на купчинки.
А студът рисува с акварели –
нежни, заскрежени, бели.
Бързам да изляза в дворчето!
Да украся с играчки борчето!
Да полегна върху пелената нежна.
С тяло да извая ангелчето снежно.
И да помечтая – както сивото снегът замита,
тъй да бъде чисто и на хората в душите.
После позамръзнала вкъщи ще се прибера
Приятелите мои у дома ще събера.
Кой твърди, че Зимата замръзва Любовта?
Виж я край камината, как се смее тя.
И тогава ще погледна аз отново
през прозорчето.
Благодарна за снега, за Любовта
и за красотата в дворчето!
И нека във делата ме води Любовта…
И аз, и ти, и той… сме просто хора.
Тук търсим своят път… (както в гората),
Но често съдим други, без умора…
Изземвайки на Господа правата.
Затуй във храм ще вляза сутринта
и пред олтара ще склоня главата,
за грешки свои искам да се извиня
и благодаря –
за всичко що отрежда ми Съдбата.
Във този божи дом съм малко странен гост,
че може би го рядко посещавам…
Да бях на маса щях да вдигна тост
и да разкажа, че не на силните,
а на смирените се възхищавам…
Трепери пламъкът на мойта свещ
… от развълнуваното ми дихание…
Не знам молитви, ни църковна реч.
О, Господи, прости ти моето незнание…
Аз тихо тук, при теб ще постоя,
на ум ще се помоля, със вълнение –
„Не искам много… нека моята Душа,
Живота да приема със радост, благодарност и смирение.
И нека във делата ме води Любовта,
във всичките и измерения…”
Предколедно
И тази година почти се катурна..
Слагам коледните сладки в горещата фурна.
В стаята на мед, канела и елха мирише.
Време е на дядо Коледа писмо да напиша.
Или дядо Боже днес да помоля?
Да има повече радост и по-малко неволи.
За всеки човек – топла храна и къща,
и Сродна душа, която силно да го прегръща.
Повече усмивки на лицата човешки,
Поправими да са всичките наши грешки
а за мен те моля чистосърдечно
Любов да усещам – истинска, вечна!
Коледата е Любов
Ангел-хранител сглобява пъзела на твоя живот
Играта свърши, време е да се почисти
Здравей, Париж!
И ние искаме навън
Лалетата…
Малки феи живеят в лалета,
не във другите пъстри цветя.
Сутрин от тях си показват нослетата
и лицата си мият с роса…
После феите литват в простора.
В облаците летят.
Търсят от там влюбени хора
и им предлагат лалета, букет, рязан цвят…
Може би затова цветенцата алени
ми доставят и радост… и малко тъга…
Защото са във ваза поставени,
но пък с твоя глас, сякаш тихичко шепнат – „ела…”
Елегантно навели главички
стаята ми красят
и да излъжа, че безразлично ми е…
Чувства във мен силни горят.
Малки феи живеят в лалетата,
не във другите пъстри цветя.
Може би за това и букета ти
ми се струва, че има Душа.
Iren
Рисунка с акварелни моливи
Ще можеш ли да ме забравиш? (…или, кого сънуват принцовете нощем, заспивайки до своите принцеси)
Смелчага си. Прегръщаш Вещица,
а дори не я виждаш… в тъмното.
Не я помоли да запали за теб, свещника
Не се уплаши и от съскащите ѝ мълнии.
Осмели се да целунеш Вещица,
забравяйки, че тя е бедствие
и ще поиска не някакви си вещи,
а със душата си да плащаш в последствие!
Дори помисли, че обичаш Вещица?
А след това? Че можеш да си тръгнеш?
И просто да прекрачиш прага?
Какъв наивник! Утре ще се върнеш!
Тъй лесно Вещица не се забравя!
Любовта се беше случила… почти…
Душата ми копнееше за теб –
обичането, нежността и прочие.
Всичко сякаш ми се случваше подред,
като на филм , а после… многоточие.
И сякаш омагьосана от теб
оставих Любовта да ме пленява.
Прекрачих прага. Обърнах се. Видях,
че съм сама. И теб до мен … те няма.
Как исках да си тръгна… Не успях.
Душата си на Дявол бях дарила
и без значение, че Любовта не може да е грях
във адски мъки всеки ден по мъничко умирах.
Любовта се беше случила… почти…
И пак „почти“… си бе отишла.
Не мога да живея само със „преди“
и за това сега живея със голяма ЛИПСА.





















